Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (13) (Книга първа: Степта)

5.

И Аспарух разтвори с лявата си ръка кожената завеса на шатрата — с дясната притискаше яребицата до гърдите си — та пристъпи. А след блясъка на деня не виждаше нищо и за пръв път, откакто помнеше, в средата на шатрата не гореше огън. Тъй стоеше Аспарух в тъмнината и не изпитваше боязън или смут, защото той обичаше Акага.

И от дъното на шатрата, някъде откъм земята, дойде глас, който каза:

— Пусни слънцето.

И Аспарух напипа ремъка, който висеше до входа. Кожената ръка, която затваряше отвора на върха на конусовидната шатра, бавно се издигна и шатрата се напълни със светлина — синьо-зелена и прозрачна като суроватката на пресечено мляко.

А гласът каза:

— Улови вятъра.

И Аспарух дръпна друг ремък. И кожената ръка се завъртя, та опипа вятъра, посрещна го, пое го и го изпрати в шатрата. Аспарух усети студена милувка върху челото и устните си.

Баба му клечеше тъкмо срещу входа. И над нея светеше единственият отвор върху кожената стена на кръглата шатра, голям колкото волско око. През него в ясни нощи трябваше да наднича светлината на твърдата звезда — единствената звезда, която не се движи по небето, а стои неподвижна като калпак на забит в небето сребърен гвоздей. По тази звезда се нагласяха прътите на шатрата, така че всеки дял отговаряше на един месец от годината. И сребърната светлина, която се сипеше от свода на шатрата, измете мрака върху свещените руни и чудноватите рисунки по кожените стени. И върху пода светнаха като разноцветни огньове червени, сини, зелени, жълти петна — това бяха кожените мехове, залети от ярки бои, в които баба му държеше билки, дрехи и сушени плодове. А тъкмо под отвора се разля кръгла, мека локва — и то беше сивата пепел на изгасналия огън. На ръба на пепелта лежеше черно измършавяло коте, тук-таме с бели косми, като че ли побеляло от патила. И гледаше това старче коте към Аспарух с големи, сълзливи и тъжни очи. А зад Акага светеше дивото око на черен петел, вързан за крака. Пък очите на жълтия синигер, който мълчаливо сновеше в клетка от издълбана жълта тиква, светваха и гаснеха като светулки. Акага рече:

— Дай ми златната вода.

И гласът идеше като от земята, защото лицето на баба му беше почти до пода. Тя беше седнала, стъпалата й бяха допрени едно до друго, а коленете й се разтваряха широко встрани. Някога тя беше имала висок ръст, но сега бяха останали само дълги полуизвити кости, та черната кожа на плаща й — тя цялата беше облечена в черни дрехи — кожата на плаща й сякаш беше наметната, за да скрие от хорските погледи фосфорната белота на изчистен от плътта човешки скелет. А лицето лежеше долу, почти върху събраните ходила, защото гърбът се извиваше в невероятна дъга и тя трябваше да отмята глава назад с чудовищно усилие, за да не гледа непрестанно към земята. Костите на плещите й докосваха пода, ръцете й до лактите бяха разтворени настрани, а от лактите надолу лежаха протегнати напред, сякаш тя непрестанно се отблъскваше от земята. Някаква незнайна сила беше сгърчила Акага в невероятен възел, като телата на индийските вълшебници, които на пристанището на Фанагория показваха на смаяните тълпи чудесата на човешкото тяло и човешката воля. И Аспарух я помнеше винаги сгърчена в този странен възел, и той не знаеше дали тя страда, защото тя никога не се оплакваше. Той дори не знаеше дали това е болест, или тя сама не се е извила в това нечовешко усилие да търси нещо, което другите хора не могат. Тя беше Акага. Когато Аспарух беше малък, той мислеше, че всички Акаги са били такива изкълчени, чудновати баби.

А лявата ръка на Акага се изви от лакътя настрани и между пръстите й светна издута стъклена съдина. И Аспарух коленичи, та внимателно преля езерна вода в широкото гърло на съдината. Като че ли беше очаквал сиянието на озарената вода да освети лицето му, но от меха се лееше обикновена, сива вода.

И Акага каза:

— С тази вода и това стъкло ще запаля новия огън.

Тя наведе надолу лице, за да си почине от усилието да отмята главата си към гърба, та гласът й стана глух, като че ли идваше изпод земята. И каза:

— Тази нощ легнах в пепелта на огнището. А пепелта беше още топла. И една след друга горе преминаваха звезди. Когато петелът пропя, горе над шатрата застана твоята звезда. Оногурите изплашиха ли се от голия лед?

Аспарух отвърна:

— Жените скритом плачат в шатрите.

Акага отново изви напред глава и допря до устните си бяла свирка от орлова кост. Преди още да заглъхне пронизителният писък на свирката, завесата на входа се разтвори. Аспарух не се обърна, защото знаеше, че там стои един от телохранителите на Акага. Сега ярка бяла светлина падна върху лицето на Акага. И на лицето й хлътнаха три ями, обиколени от бръчки, които се събираха в средата и се раздалечаваха като лъчи на звезда. В дъната на двете по-малки ями светеха очите й, третата яма беше беззъбата й уста. Акага каза:

— Нека глашатаите извикат на четирите краища на стана, че когато слънцето се издигне, ще духне белият вятър и ледът ще изчезне.

Завесата падна, лицето на Акага отново потъмня. И Акага каза:

— Искаш да ме питаш откъде зная, че ледът ще се стопи. Върху кожата между третия и четвъртия прът на шатрата е изписана съдбата на месеца на пролетното равноденствие. Седем пъти за сто години на този ден е идвал голият лед и седем пъти се е стопил по пладне. Времето е вече старо и уморено, то е живяло прекалено дълго и не обича да търси нови пътеки, а върви по старите отъпкани пъртини.

И Аспарух погледна опушената кожа, върху която личаха странни знаци. А някои от руните той познаваше, ала не можеше да прочете нито дума. Откъм отвора се откъсна тежка капка, просветна като зелена метална муха и тупна в пепелта. И котето полека повдигна глава нагоре, но не се премести. Черният петел само изпляска с криле и изкукурига.

Акага каза:

— Днес ти ще яхнеш най-добрия жребец на рода Акага, за да победиш в пролетното надпреварване. Дай ми яребицата.

Аспарух бръкна под кожената си риза и полека постави пред дланите на баба си сивата птица. А яребицата лежеше с протегната върху пода шия, крилата й бяха полуразтворени и тя се опираше на тях, но не успяваше да се изправи. Акага каза:

— Прилича на мене.

И тя пъхна длан под птицата, та леко я издигна над пода. И чак сега Аспарух разбра какво изрече баба му — тя го признаваше за най-добрия ездач от рода Акага. Тогава Аспарух дочу тънкия писък на преизпъната струна и усети, че олеква, повдигнат от светлата вълна на вцепенението, което го заливаше в странните мигове на живота му, та го ослепяваше и оглушаваше.

И Акага каза:

— Не бързай да бягаш. Има още много да се чудиш, докато този ден си отиде.

Аспарух протегна ръка и усети как горещите сухи пръсти на Акага се впиха в дланта му. И Акага се привдигна, но лицето й остана ниско, почти до земята. Аспарух й подаде двете патерици — дълги колкото педя, на които Акага се подпираше, макар да й беше по-лесно да се обляга на кокалчетата на ръцете си. И тя се затътри към завесата на входа, като се гърчеше, извиваше и преплиташе ръцете и краката си. А тялото й играеше някаква нелепа жестока игра, в която се мятаха и разминаваха плещите й, коленете й, бедрата й, наглед съвсем безполезно и напразно, но Акага вървеше напред. И като изви гръбнак, черното коте се протегна и тръгна след нея.

И Аспарух повдигна кожената завеса на входа.

А на ръба на коравия пясък, върху отъпкания заледен сняг, стоеше златен жребец. Държаха го двамина мъже оногури с обикновени облекла на воини, но с три паунови пера на островърхите кожени шапки, които сочеха, че мъжете могат да се докосват до свещени жертви и олтари, а също така да говорят с мъртвите. И такъв беше този кон, че трябваше да го пазят полувоини, полужреци.

Това беше Алтъй — Златния, конят на коляното и на рода Акага, за когото се пееха песни, но който малцина бяха успели да видят. Пасяха го по скрити, незнайни поляни, пазеха го от уроки и от стрели, избираха кобилите, които щеше да покрие, както се избира жена за хан. И Алтъй нямаше свое ято кобили, нито се смесваше с табуните. Затова той беше единствен и самотен и само златните кончета, които тичаха по степта — негови синове и дъщери, караха обикновените оногури да вярват, че конят съществува, а не е легенда.

Тогава Аспарух пристъпи по заледения пясък и застана на три крачки от коня.

И Алтъй беше наистина златен. Златен беше косъмът му, като златен водопад гривата му падаше до коленете, а опашката му се вдигаше като водоскок нагоре и падаше, та метеше снега. Ако жена би имала златните коси, които се виеха на челото му като златни вихри, такава жена би катурнала цели царства. В небето нямаше слънце, но отгоре върху коня валеше разсеяна светлина, а отдолу го осветяваше блесналият сняг. И конят не хвърляше сянка — той гореше като замръзнал пламък и трептеше като пламък.

Аспарух стоеше безмълвен. И Акага изсвири два пъти с орловата свирка. Иззад шатрата излязоха четирима високи и красиви мъже, които държаха носилка — между два здрави излъскани пръта провисваше кожено гнездо. И двамина мъже внимателно повдигнаха Акага, та я положиха в гнездото, а тя намести незнайно как пречупените си нозе и ръце, така че лицето й опря в гърба на гнездото. И когато четиримата мъже вдигнаха носилката на раменете си, лицето на Акага застана срещу лицето на Аспарух. Акага заговори:

— Преди седем години пристигна обгорено гарваново крило и вест от братята ни савири и барсали. Алп Илитвер искаше конници от Кубрат, за да затръшне пред арабите вратата на Дербент, която затваря пътя между Кавказ и Каспия. Когато нашите оногури възседнаха свещените бойни коне, ти беше на седем години. И плачеше, и искаше да тръгнеш с конниците.

Аспарух каза:

— Помня, майко.

И той слушаше търпеливо, защото знаеше, че мисълта на баба му обикаля много извори, преди да се наведе и да загребе рог с вода, та да му даде да пие. Пък Акага започна да се киска, сякаш си спомни нещо весело и чудновато. И каза:

— Кубрат тръгна на война, а ти остана при полите ми… И боговете дадоха на Кубрат победа, и Кубрат сам-самичък уби, със своите си ръце, вожда на арабите, наречен Абд ар Рахман. Алп Илитвер държи тялото му потопено в бистър алански пчелен мед, та мъртвият арабин гледа през меда като муха в кехлибар… Ала в улисията на битката нашите загубили тялото на Рахман и го намерили по коня му. А конят стоял над трупа на господаря си и бил златен като нашия Алтъй. Най-прочутите мъже на оногурите, та и сам хан Кубрат, гледали не мъртвия арабски вожд, а живия кон. Бил този кон син на петата кобила на пророка Мохамед, от коляното Маанеги. Но конят останал пред вратите, през които внесли господаря му, плачел и не искал да докосне ни трева, ни зърно. Най-напред паднал от глад на колене, после легнал настрани и се приготвил да мре. Тогава някъде отдалеч изцвилила кобила и жребецът наострил уши. А кобилата била разпасана и в гласа й имало молба и надежда. Когато докарали кобилата, жребецът се изправил. И жребецът се извил над кобилата като лък, и от върха на ушите до опашката се извил като лък, преди тетивата да се скъса, та пуснал своята последна стрела. И умрял. Тогава хвърлили жребие на кое болгарско коляно да се падне оплодената кобила. Най-напред хвърлили между трите племена — оногурите, кутригурите и утигурите. И костите посочили нас — оногурите. Хвърлили втори път на кое коляно между оногурите да се даде кобилата. И костите посочили нашето коляно — Акага. И когато хвърлили трети път кой род да пази новите коне — паднал се родът Акага. Тъй че този кон е три пъти наш — на племето, на коляното и на рода. Кобилата роди ето този жребец… Нагледа ли се? Какво видя?

Но Аспарух не каза какво вижда в златния кон. А то беше нещо важно, то беше душата и нравът на коня. Защото златният жребец беше като златна струна, а златото точи тънка струна и дава светъл звук, ала лесно се къса. И този кон беше неспокоен и плашлив. Той щеше да се привърже като куче към ездача си, но можеше да го хвърли от седлото, ако ненадейно изскочи заек пред копитата му. Сега, в края на зимата, жребецът би трябвало да бъде обрасъл с гъста зимна козина, а той блестеше копринен като наесен, защото го бяха гледали на топло и под завивка. И трябваше да е измършавял, а той беше гладък, защото го зобяха със зърно и пояха с камилско мляко.

И този жребец не беше бранил своето ято кобили от чужди жребци, не беше белязал с тор, кръв и с всичко, което тече от конското тяло, границите на своето царство. И не беше ровил яростно земята с копита и не беше се въртял в кръг около стадото си, та не беше тласкал със сведена глава като бик своите кобили към чуждите стада, за да слее две стада и да повелява на два пъти повече поданици.

Аспарух беше срещал стотици жребци и винаги беше намирал път към сърцата им — с ласка или бич, с приятелство или борба. И понякога между Аспарух и жребеца водач се протягаше светла нишка, та сякаш ги обхващаше един общ облак на дружба и разбиране. Тогава Аспарух можеше да шепне на ухото на жребеца своите желания — и конските ята летяха натам, накъдето сочеше ръката му. И понякога жребците го срещаха като враг, та животно и човек се дебнеха кой кого ще надвие. А този златен жребец не се беше борил нито с друг жребец, нито със звяр, нито с човек. Сърцето му беше празно и сигурно би могло да се напълни с любов. Но Аспарух не усещаше към него обич, а съжаление.

Аспарух пристъпи напред и протегна ръка. Движението на ръката му беше бавно и повелително. И жребецът го следеше с див поглед, но в гладкия блясък на окото личаха пукнатините на уплахата. И Аспарух сложи ръка на могъщата излята шия, та заговори на жребеца — но не болгарски, а на стария език на иранците, на който го беше учила Акага. И Аспарух каза:

— Искам да съм твой брат, много си хубав. Искам през ръката ми да протече към тебе топлина и вярност. Ала не мога. Какво да ни свърже? Аз съм беден коняр, ти си царски син.

Тогава конят отпусна нервната си, изваяна като от злато глава върху окъсаното рамо на момчето. И Аспарух прошепна:

— И ти виждаш сенки… И ти се плашиш, и ти се дърпаш. Не се страхувай, аз съм твой приятел.

И Акага отново се закиска. Аспарух се пазеше от жреците коняри, затова говореше на отдавна мъртвия език, а беше забравил, че баба му го слуша и разбира.

Акага каза:

— Възседни го.

И мъжете оногури, покрай Акага свикнали на чудеса, не можаха да сдържат възклицанията си, когато видяха върху коня, достоен за хан, да кацва момчето Аспарух — толкова бедно, че гащите му можеха да стоят прави, защото имаха поне сто твърди кръпки.