Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (8)

8.

Навън, пред хотела, Сардано разговаряше с Роко, опасния индианец.

— И така — каза Сардано тихо. — На първо време Ласитър трябва да остане жив. Но предай на останалите да го наблюдават непрекъснато. Отсега нататък не бива да го изпускаме и за секунда от очите си.

Роко се ухили.

— И нощем ли?

— Възможно е Лола да предприеме нещо, което не влиза в моите планове — отвърна Сардано. — Все още не я държа здраво в ръцете си. Трябва ми още малко време за това.

— Добре, шефе.

— Върви, Роко. Време е да съобщиш на другите.

Роко се отдалечи с дълги крачки и изчезна в тясната странична уличка покрай салона.

Сардано се усмихна самоуверено. Всичко се развиваше точно по плана му.

В действителност той беше истинският бос в този град. Само най-доверените му хора знаеха това. Мнозинството авантюристи и престъпници, които живееха тук, нямаха и понятие кой дърпа конците. При нужда те щяха да се бият на страната на по-силния, но Сардано все още не можеше точно да прецени своите шансове.

Той бе особено предпазлив. Поставил си бе за задача да не допуска и най-малката грешка и вече изглеждаше, че не е далеч от целта си.

Сардано се отправи обратно към салона и се натъкна на Ласитър, който тъкмо излизаше. Двамата се спряха и се спогледаха.

— Е, какво иска тя от теб? — запита Сардано.

— Даде ми само един съвет — отговори Ласитър. — Смята, че за мен е най-добре да не оставам повече в града.

Сардано сбърчи чело.

— Защо?

— Трябва да се погрижа за Ел Луте — отвърна Ласитър.

— Добра идея.

Ласитър се прозина.

— Страхотно съм изморен — каза той. — Най-важно сега е да се наспя добре. След като си отпочина, ще обмисля още веднъж спокойно нещата. Не бива да действаме прибързано, Сардано.

Той кимна на мексиканеца и се отправи към входа на хотела, който също бе притежание на Лола.

Ставаше все по-ясно, че никой от всички замесени в събитията не казваше истината. Това бе глутница вълци, които се борят за плячката.

Ласитър прие за истина част от историята, която му разказа Лола. Но просто не бе възможно всичко това да бъде вярно.

Ако бащата на Лола и Ел Луте бяха успели да се промъкнат до Рио Сан Педро, защо тогава са замъкнали плячката още по-далеко? Би било достатъчно просто да се скрият от преследвачите си. Парите биха могли да скрият на сигурно място в града.

Каква ли бе истината?

Ласитър реши да поговори с Ел Луте. Може би старият ще стане по-разговорлив. Засега трябваше да изчака.

А може би Лола притежаваше цялото съкровище. Може би тя просто искаше да отклони вниманието от себе си и да настрои един срещу друг останалите, всеки от които искаше колкото може по-голям дял за себе си.

Сега и Ласитър се намесваше — по поръчение на Бригада Седем. Нали това бе злато, собственост на щата Аризона…

Засега трябваше да остане. Възнамеряваше да се върне при Ел Луте пеша, а ако успееше да намери кон, щеше да бъде още по-добре.

 

 

По обед на следващия ден Ласитър седеше в ресторанта на хотела и обмисляше за пореден път всичко.

От мислите му го изтръгна Лола, която влезе и се насочи право към неговата маса.

— Аз също не съм обядвала още — каза тя и седна на стола срещу него.

Носеше тясна блузка, под която ясно се очертаваха стегнатите й гърди, и опъната по бедрата тясна пола за езда. Черната й коса бе сресана строго назад и прибрана на кок.

Гледка, която накара кръвта на Ласитър да се раздвижи.

— Какво ще каже Сардано? — промърмори той с усмивка. — Ако продължаваш така, той ще ме убие от ревност.

Тя се засмя невинно.

— Имало ли е нещо между нас? Не си спомням.

Ласитър се наведе напред и каза тихо:

— Скоро обаче ще има нещо между нас. Не се съмнявай, Лола.

Тя се усмихна съблазнително.

— Като си спомня за онова време, Ласитър…

Тя не довърши изречението и унесена в мислите си прокара върха на езика по пълните си устни.

Дойде келнер и тя поръча обед. Когато той се отдалечи, тя просъска яростно:

— Трябва да внимаваме, Ласитър. Иначе лошо ни се пише! Знай, че се намираш в гнездо на гърмящи змии.

— Знам — каза той спокойно. — И затова адски ще внимавам да не бъда ухапан.

— Преди малко говорих със Сардано. Каза, че си искал да ни напуснеш.

Ласитър се усмихна.

— И ако го сторя?

— Ще бъде грешка от твоя страна.

— Сигурна ли си?

— Има само една посока, в която да тръгнеш. На юг. Мога да си представя как Порфирио Тремендо вече е на път насам. Или не смяташ, че новината е достигнала до него? Ще паднеш лесно в мрежата му. Освен това нямаш нито кон, нито оръжие. Те знаят това, Ласитър. Убедена съм. Тези хора са отбрани специалисти, а не някакви безделници. Разбират си работата. Бъди искрен към самия себе си, Ласитър. Нямаш никакъв шанс да избягаш оттук. Ще получиш шанс само тогава, когато минеш изцяло на наша страна. На първо място обаче на моя страна.

Ласитър мислеше за малкото долари, които му бяха останали. Бяха далеч недостатъчни за кон, седло и нова пушка. Въпреки това без колебание каза:

— Мога да си купя всичко необходимо.

Тя се засмя подигравателно.

— Дори и да имаш парите, скъпи, тук нищо няма да ти бъде продадено. Не си ли забелязал досега, че Сан Педро не е обикновен град? Това е град на бандити. Тук не действат нормалните правила. Няма шериф, няма и следа от това, което се нарича закон и право. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Той кимна спокойно.

— Значи аз съм твой пленник, Лола?

— Не, ти си пленник на обстоятелствата, в които си попаднал. Намираш се в задънена улица, от която няма връщане назад. Трябва да се оставиш на съдбата, Ласитър. Помогни ни да открием парите. Сигурна съм, че ти можеш. Впрочем по склоновете покрай реката има хиляди скривалища. Цяла армия не би могла да те открие там. Това е лабиринт от скални проходи и пещери. Има и подземни тунели, за които се говори, че са издълбани преди столетия от индианците. Някъде в този лабиринт старият е скрил парите.

Ти ще бъдеш там в безопасност. Може би ще успееш да спечелиш доверието на стария и той ще ти покаже мястото. Тогава ние ще ударим. А ти ще получиш своя дял, Ласитър. Готов ли си да направиш за нас всичко, което е по силите ти?

Ласитър вече имаше определена идея.

Реши да се опита да разреши проблема по своеобразен начин.

— Много просто си представяш всичко — каза той. — Този Ел Луте е всичко друго, но не и глупак. Ще бъде доста подозрителен, когато се върна при него.

Тя поклати глава.

— На теб ще има доверие, Ласитър.

Ласитър искаше да постави още един въпрос, но в следващия миг в ресторанта нахълта Сардано и се втурна право към масата им.

— Лола, тук скоро ще бъде ад! — изпъхтя той. — Тремендо тръгнал насам с хората си. Почти са стигнали до града. Ласитър трябва да изчезне колкото е възможно по-бързо.

Навън проехтя конски тропот. Ако се съдеше по шума от копитата, трябва да бяха поне двайсетина коня.

Лола стана, без да показва и следа от вълнение.

— Ела, Ласитър! Ще те отведа на сигурно място.

— Къде ще го водиш? — просъска Сардано, обзет от ревност.

— Някъде, където никой няма да го намери. Излез и се погрижи за Тремендо!

Конниците спряха пред хотела. Отрядът бе многоброен и нещата можеха да станат извънредно неприятни за Ласитър, ако не изчезнеше моментално.

Сардано му хвърли злобен поглед, изпълнен с мрачна заплаха.

С големи крачки Ласитър последва красавицата към задния изход на ресторанта. Влязоха в полутъмен коридор, от който тясна дървена стълба водеше към горния етаж.

Едва бяха затворили вратата зад гърба си, когато чуха първите от мъжете да влизат в ресторанта.

— Бързо! — прошепна Лола. — Обзалагам се, че са вече информирани.

Минута по-късно бяха на втория етаж. От двете страни на дългия коридор, който очевидно съединяваше двете сгради, бяха наредени вратите на стаите.

Лола извади ключ от джоба на полата си и спря пред една. Отключи бързо, втурна се в стаята, а Ласитър я последва. После тя завъртя ключа отвътре.

Стаята беше просторна, комфортно обзаведена и би могла спокойно да бъде наречена салон. Две врати водеха към странични помещения.

— Това е моето лично жилище — каза Лола. — В момента единственото място, където си в безопасност.

— Тремендо ли е? — попита Ласитър с израз на съмнение.

Тя се приближи до прозореца, който гледаше към улицата.

— Погледни сам. — Но бъди внимателен, скъпи.

Ласитър се приближи. През завесите на прозорците се виждаше достатъчно, за да си състави пълна картина.

— Проклятие! — изръмжа Ласитър. — Сега може да стане горещо.

Конниците долу на улицата се бяха разпределили умело. Всички държаха оръжията си готови за стрелба. Някои бяха въоръжени с рязани пушки.

Когато Ласитър се приближи плътно до прозореца, успя да види долу на тротоара Порфирио Тремендо, който разговаряше със Сардано. Разговорът в никакъв случай не бе любезен.

— Ще ме издаде ли? — прошепна Ласитър.

Лола поклати отрицателно глава.

— Не вярвам. Неговият залог в играта е твърде висок. Освен това двамата не се понасят. Заради мен. Останалото го знаеш.

Ласитър не каза нищо повече.

Беше му вече все едно какво си говорят двамата мъже долу.

По всичко изглеждаше, че тук щеше да бъде в безопасност, стига да можеше да се вярва на уверенията на Лола.

Това бе за Ласитър подходящ повод да изпълни своето обещание.

Той сложи ръце на раменете на Лола и бързо я притегли към себе си. Тя притисна плътно тялото си до неговото. Ръката му се плъзна под леката й дреха.

Това, което откри, накара кръвта му да забушува още по-силно.

Лола нямаше нищо друго под роклята, с изключение на един тесен ремък, стегнат около дясното й бедро. На ремъка бе закрепен малък кобур. От вътрешната страна на бедрото, така че оръжието — малък револвер, марка „Деринджър“ — да остава незабележимо под широко падащата пола.

— Интересно — каза Ласитър с усмивка, а ръката му се плъзна покрай револвера.

Тя простена тихо. Изгаряше я борбата между неустоимото желание и нейната гордост, която не й позволяваше да се подчини ей така на един мъж.

Ласитър я вдигна и я пренесе до широкия диван, отрупан с възглавници.

С няколко ловки движения той разкопча роклята й и тя остана гола, единственото й облекло беше револверът на ремъка, препасан през бедрото.

— Негодник! — прошепна тя и се усмихна.

Откопча катарамата на тесния колан на Ласитър и го пусна небрежно на земята колана заедно с кобура и оръжието.

Откъм улицата долитаха приглушени гласове. Порфирио Тремендо очевидно нямаше да се откаже така лесно.

Желанието се разгоря като огън у Ласитър. Съзнанието за близката опасност само го усилваше.

Тялото на Ласитър потрепери. Тя заби ноктите си в гърба му, великолепните й зъби, също като на хищен звяр, блеснаха между полуотворените й устни.

Беше същата като в спомените на Ласитър. Дяволска жена, която няма страх от нищо.

И двамата съзнаваха, че с тях бе свършено, ако ги откриеха. Въпреки това се хвърлиха в прегръдка, от която не искаха никога да се освободят.

Лола бе ненаситна. За Ласитър, след като позагасна първият изгарящ пламък на желанието, това преживяване се превърна в тежко натоварване. Той почувства отново болките в мускулите и костите си. Все още бе далеч от добрата си физическа форма, но не искаше да издаде слабостта си пред жената.

— О, Ласитър, желая те — прошепна тя. — Сардано е нищо…

Той се усмихна. Сигурно би се чувствал по друг начин, ако знаеше, че в този момент вън в коридора се промъква една тъмнокожа фигура и залепя око на ключалката.

Това беше индианецът Роко. На лицето му се появи дяволска усмивка, после той изчезна също така безшумно, както се бе появил.