Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (2)

2.

Ласитър още държеше Хуанита, когато Порфирио Тремендо се върна в салона. Тя бе престанала да се съпротивлява, само плачеше тихо, притиснала лице към гърдите му.

Порфирио Тремендо се засмя гръмогласно.

— Виждам, че вече си опитомил котенцето, Ласитър — каза той. — Знаех, че ще успееш.

Тремендо мина зад бара и си наля голяма чаша текила, после добави обилно сол и чер пипер.

Брутален негодник! Пиеше с удоволствие, като че ли нищо особено не се беше случило.

Ласитър мислеше за своята мисия. Преди около половин година неколцина бандити бяха нападнали транспорт с пари в Аризона. Плячката възлизаше на около половин милион долара в банкноти и злато. Бандитите се бяха пръснали във всички посоки на света. Предполагаше се, че са десетина души, но никой от свидетелите не можеше да даде точна информация.

По-късно този случай бе възложен на Бригада Седем. Една гореща следа водеше към областта на Сонора. По някое време все по-често започна да се споменава името Лола Сантяго и именно по тази причина възложиха случая на Ласитър.

Изглеждаше, че следите водят към Лола, но Ласитър силно се съмняваше. Вярваше, че по-скоро Порфирио Тремендо бе човекът, който дърпаше конците в тази афера.

Откъде все пак бе придобил огромното си богатство? Тази мисъл не напускаше Ласитър, откакто опозна истинската му природа.

Гласът на Тремендо изтръгна Ласитър от мислите му.

— Това малко копеле ще запомни този ден до края на дните си — каза Тремендо. — Това, което му се случи, е само началото. Едва сега започваме истински. А на Хуанита ще разрешим да гледа.

Ласитър се държеше така, като че ли нищо не го засягаше.

— Какво ще го правиш, Порфирио?

— Всичко, което можеш да си представиш. Още не съм решил точно.

— На твое място бих го пуснал да си върви — каза Ласитър. — Мисля, че момчето изтърпя вече достатъчно строго наказание.

Тремендо го изгледа с удивление.

— Сбърках ли преценката си за теб, Ласитър? Изглежда, не си толкова твърд, както предположих в началото.

— О, добре — каза Ласитър. — Не исках да се меся в работите ти. Прави с него каквото искаш.

Тремендо се ухили със задоволство.

— Така те харесвам — каза той. — За момент се усъмних в теб. — А малката как е, харесва ли ти? Не е ли точно по твоя вкус?

— Харесва ми — отвърна Ласитър. — Но истински ще ми хареса, когато я укротя. Ще ми трябват обаче още няколко дни.

— Разбирам. Ти я караш с доброто. Това съвсем не е лош метод. Имах преди време един приятел, който постъпваше точно така с жените. После те ставаха най-верните робини, които можеш да си представиш. Но не всеки е способен на това. Необходим е тънък усет.

— Това е природна дарба — отвърна Ласитър сдържано.

На езика му бе една твърде язвителна забележка към Тремендо, но успя да се овладее. Отсега нататък трябваше да бъде извънредно предпазлив и по никакъв повод не биваше да събужда подозрение.

— Облечи се, Хуанита — каза той престорено грубо и отблъсна момичето от себе си. — Вземи си роклята и изчезвай! Оставаш обаче по всяко време на мое разположение! Щом те повикам, веднага да си тук!

Хуанита се наведе, грабна роклята си и я навлече бързо.

— Мога ли наистина да си вървя, сеньор? — попита тя плахо.

Ласитър сви рамене.

— Само ако сеньор Тремендо няма нищо против — отговори той престорено хладно. — Тук той е господар.

Ласитър погледна Тремендо въпросително. Той кимна.

— Само не се опитвай да избягаш от хасиендата! — заплаши я той. — Тогава ще те сполети съдбата на твоя Маноло. Между другото, в момента вече го връзват за стълба. Нали знаеш какво означава това, Хуанита?

Гласът му отново зазвуча така благо, както когато разпитваше младите хора. Точно в тези моменти той ставаше най-опасен. Ласитър го разбра още в началото.

Хуанита закри лицето си с ръце.

— Сеньор! — изплака тя. — Моля ви, сеньор! Пуснете Маноло…

Момичето се молеше да освободят Маноло, кълнеше се, че ще бъде винаги покорна, но Тремендо не й позволи да продължи.

— Ако не изчезнеш веднага, ще ти се случи нещо! — прекъсна я Тремендо грубо. — Радвай се, че сега принадлежиш на сеньор Ласитър! Иначе щеше да те сполети същото като Маноло.

Момичето избяга като подплашено животно.

Ласитър се приближи до бара, взе бутилката уиски, която Маноло бе оставил на месинговия плот, и си сипа в чашата.

— Ти си корав тип, Порфирио — каза той с признание. — Моите почитания! Такива мъже са рядкост!

Порфирио Тремендо не схвана язвителната ирония в думите на Ласитър. Напротив, с гордост се тупна в гърдите.

— Прав си, амиго! Мъже като мен наистина са рядкост! Именно затова малцина успяват да постигнат власт и богатство. Може би и ти, Ласитър, можеше да бъдеш богат и уважаван човек. Сигурно имаш обаче много меко сърце. Това е твоят недостатък.

Тремендо отново изпразни чашата си. Пиеше много, но изобщо не му личеше.

— Във всеки случай, си достатъчно твърд — продължи той. — Следователно ти си точно човекът, от когото имам нужда. Споменах преди малко. Ако имаш желание, ще те направя един вид партньор. Няма да получаваш заплата, но ще ти изплащам дялове. Няма Да ти бъде зле.

Той погледна Ласитър с очакване, но и с подозрение.

— А каква ще бъде моята работа? — попита Ласитър. — Бих искал предварително да знам за какво става дума.

— Не е много — каза Тремендо.

— От това не ми става много ясно.

— От време на време ще трябва само да разчистваш някои препятствия по пътя ми. И да пазиш гърба ми. Това е всичко. Ще направиш добри пари.

Ласитър кимна в знак, че нещата му харесват.

— А в какво ще се състоят дяловете?

— Ще ти обясня, но едва когато бъда съвсем сигурен, че не си тук по една точно определена причина — каза Тремендо. — Ще ти доверя само едно нещо: става дума за половин милион американски долари. Подробностите ще ти разкажа по-късно. Преди това обаче искам да съм абсолютно сигурен, че не си фалшива птица.

Тремендо се взря в очите на едрия мъж.

Ласитър се усмихна небрежно.

— Разбира се, че съм — отвърна той прямо. — Иначе нямаше да съм тук. Или предпочиташ да ти разказвам басни? И без това няма да ми повярваш.

— Поне си искрен — каза Тремендо, видимо доволен от отговора. — Ако ми беше изпял разни благочестиви приказки, щях да стана изключително подозрителен. Между другото, имам още едно условие, амиго Ласитър. Долу ръцете от Лола! Тя ми принадлежи. Единствено на мен! Само след няколко седмици ще стане моя жена. Няма да мине много време и ще бъде в ръцете ми. Тогава няма да може да се ежи така.

Ласитър вдигна чашата си и отпи от скъпото уиски.

— Учудвам се на вашите отношения — каза той сухо. — Винаги съм си представял по друг начин връзката между двама годеници.

— Този въпрос не засяга никого — отвърна Тремендо, а гласът му отново придоби онзи благ тон както винаги, когато вътрешно кипеше. — Затова не се бъркай в тези неща, Ласитър. Иначе може да не останем приятели.

Ласитър махна успокоително с лявата ръка.

— Не се безпокой, Порфирио.

Тремендо отново си сипа текила.

— Никога не се меся в лични работи — добави Ласитър, след като Тремендо не отговори веднага. — Нямам никакво намерение да започвам нещо с Лола. Вярвам, че и тя мисли така.

— Тя не би се и осмелила, Ласитър.

— Освен това сега имам Хуанита. Това е наистина великолепен подарък.

— Любопитен съм да видя колко време ще ти бъде необходимо, за да я опитомиш — ухили се Тремендо. — Тя е истинска дива котка. Тази порода не се поддава лесно на опитомяване.

— Колкото по-дива, толкова по-добре — отвърна Ласитър. — Иначе не доставя никакво удоволствие. А с момчето какво ще стане? Ще бъде ли убит?

— Да го пусна да си върви ли? Не, амиго. Не мога да си позволя такова нещо. Нали ще тръгне да обикаля и да пее какво става в хасиенда „Дискулпа“ и какъв престъпник е шерифът на Сан Педро. Не, Ласитър, трябва да доведа всичко докрай. Маноло ще бъде екзекутиран, но чак след няколко дни. Преди това ще устроя истински театър. За всички останали ще бъде шок, който няма да забравят до края на живота си. Засега Маноло ще остане на стълба. Наредих да го направят преди година специално за такива случаи. Намира се в средата на двора. Погледни сам. Ще видиш, че Маноло се чувства все още твърде добре. Едва утре започвам истински с него. Нека тази нощ живее с надеждата, че утре ще го пусна.

Той се изсмя зловещо.

Що за садист бе този човек? Не се задоволяваше да изтезава физически жертвата си. Не, садистично удоволствие му доставяше да я подлага на душевно мъчение. Така, както постъпи с младата двойка.

— Ще отида да поогледам — каза Ласитър равнодушно. — Впрочем, не бих се отказал от нещо за хапване.

— Хуанита ще ни приготви нещо. Между другото, тя е отлична готвачка. Имаш ли някакво специално желание, Ласитър?

— Не съм разглезен. Само една прилична порция с порядъчна доза подправки. Всичко останало ми е все едно. Ще се видим по-късно, приятелю.

Ласитър кимна и излезе. Имаше твърд характер, но в този случай не му беше никак лесно да произнесе думата „приятелю“.

Слънцето вече бе ниско над хоризонта, когато той излезе на двора. На около две мили разстояние блестеше лентата на реката и се губеше в скалните масиви източно от хасиендата.

Ласитър възприе всичко това с бегъл поглед. Само ако знаеше в този момент в какви драматични събития щеше да бъде въвлечен из тази скалиста, прорязана от многобройни каньони местност, щеше да наблюдава много по-внимателно.

Погледът му бе привлечен преди всичко от младежа, който бе завързан на един стълб, така както бе казал Тремендо.

Маноло беше прав, ръцете му бяха завързани нагоре. Бялата му ленена риза бе отворена на гърдите. Въпреки мъчителната поза, видът му издаваше непокорство и твърдост.

Ласитър се насочи към него с намерението да му прошепне няколко думи. Маноло обаче дори не му позволи да каже нещо.

— Проклет мръсен гринго! — извика той, извън себе си от ярост и злоба. — Пъкълът да те погълне, долен курвенски син!

Един от мъжете, които се шляеха наоколо, се приближи бавно и извади камшик от колана си.

— Да го науча ли на малко учтивост, сеньор Ласитър?

Ласитър махна с ръка, за да го отпрати.

— Не е нужно. Сам ще се оправя. Освен това никой не бива да го докосва, преди сеньор Тремендо изрично да е заповядал. Можеш да си вървиш. Ще се справя сам с този приятел. Прибери камшика си.

Мексиканецът се оттегли, видимо недоволен. Вероятно очакваше, че Ласитър ще заповяда няколко болезнени удара с камшик.

Това бе добър знак за Ласитър. Значи вече се бе разчуло, че големият бос му е оказал особено доверие, може дори да го е определил за нещо като свой заместник. Затова хората вече се отнасяха с подобаващ респект към него.

Маноло още не беше изтезаван. По тялото му нямаше и следа от нараняване.

— Ругай ме спокойно, Маноло — каза Ласитър. — Много скоро ще промениш мнението си за мен.

— Изчезвай, куче! — извика Маноло. — Не мога да гледам проклетата ти мутра!

Ласитър му зашлеви два звучни плесника, един отляво и един отдясно, не много силни, но все пак достатъчно болезнени. После се обърна и закрачи към сградата.

Попаднал бе в бърлогата на звяра, но все още не бе открил ни най-малка следа, която да го приближи към изпълнението на задачата.

Знаеше само, че този половин милион се намира някъде тук, близо до Рио Сан Педро. Но къде?