Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (11)

11.

Долината на каньона, огряна от първите утринни лъчи, представляваше омагьосваща гледка.

Ласитър и мъжете на Даркър забелязаха най-напред хората на Сардано. Именно те бяха причинили шума, който ги изведе навън от пещерата.

— Ел Луте, къде си? — чуха се викове. — Покажи се най-сетне или с динамит ще вдигнем всичките тия камъни във въздуха! Ще бъдеш жив погребан!

После викаха имената на Ласитър и на Лола.

Тогава внезапно се появи Порфирио Тремендо с хората си. Двете страни почти не си размениха никакви реплики, а веднага откриха огън. Сега долу се водеше ожесточена престрелка.

Битката продължи обаче твърде кратко. Отрядът на Тремендо бе значително по-силен от бандата на Сардано и Сардано рано разбра, че няма никакъв шанс срещу този противник. Обзет от неописуема ярост, той хукна точно към прикритието на Тремендо.

— Излез навън, куче! — изрева той. — Излез да се биеш с мен, ако си мъж!

Порфирио Тремендо се изправи иззад скалата и се показа в цял ръст, като същевременно се прицели хладнокръвно.

— Тук съм, Сардано! — избоботи той и натисна спусъка.

Сардано направи само две — три колебливи крачки и бавно се свлече напред. Остана да лежи безжизнен, с протегнати напред ръце. Стрелбата престана.

— Предайте се! — извика Тремендо към малцината оцелели от хората на Сардано. — Не се страхувайте! Няма да ви се случи нищо лошо! Напротив, нуждая се от помощ. Можете да продължите да се биете на моя страна, а когато всичко свърши, ще ви приема в отряда си.

Хората на Сардано нямаха голям избор. Един по един заизлизаха иззад прикритията си.

— Много добре — похвали ги Тремендо. — Наистина ще ми бъдете полезни. Все пак и вие успяхте да свалите неколцина от моите хора от седлата. Така сме квит!

Ласитър побутна Ел Луте, който бе залегнал до него.

— Трябва да се изтеглим, приятелю! Долу в лабиринта няма да ни открият. Няма смисъл да се бием тук. Хайде, да изчезваме!

В този момент Порфирио Тремендо постави ръцете си като фуния пред устата и изрева:

— Хей, Ласитър! Лола! Монтес Кабрера! Знам, че се криете в скалите! Ако имате смелост, бийте се с нас!

Ласитър и хората на Амос Даркър изпълзяха обратно в пещерата и изчезнаха в лабиринта от галерии. Ел Луте ги водеше като къртица под земята.

— А сега? — изпъшка той, след като бяха отново при Лола и съкровището. — Какво ще правим сега? Тук ще загинем от глад. Най-късно до три дни сме мъртви.

Всички обърнаха глави към Ласитър. За тях той олицетворяваше последната възможност за спасение.

— В краен случай ще се разкрия само аз — каза той след кратък размисъл. — Ще твърдя, ме нямам понятие къде е Ел Луте. А за вас и без това те нищо не знаят.

— Той знае обаче, че съм тук, при теб — каза Лола. — Аз също трябва да дойда с теб, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем огледа последователно лицата на старите бойци. Те изразяваха само умора и примирение. Изглежда вече всичко, което щеше да става, им бе безразлично.

— А ако ние се предадем? — промърмори Ел Луте. — Вие двамата може да изчакате тук, докато всичко премине.

Останалите промърмориха нещо в знак на одобрение. Всички бяха готови да се откажат от предстоящата безнадеждна битка.

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Не — каза той. — Всичко ще бъде напразно. Сигурен съм. Порфирио Тремендо ще ви подложи на нечовешки изтезания. Познавам неговата жестокост. За него човешкият живот е нищо. Той е създаден да унищожава. Лола може да го потвърди.

— Да, така е — прошепна Лола. — Познавам го много по-добре, отколкото всички заедно. И мене успя да унищожи.

За Ласитър ситуацията бе дяволски заплетена.

Ако се предадеше, това бе равносилно на самоубийство. Трябваше ли да предприема такова безумие?

Някъде отдалеч долетя мъжки глас. Без съмнение, това бе грубият рев на Порфирио Тремендо.

Трудно се долавяха отделни думи, но бе ясно, че Тремендо като навит грамофон бълваше необуздани заплахи и подканяше Ласитър, Лола и Ел Луте да се предадат.

— Имаме още един коз, нали, Лола — каза Ласитър решително. — Парите. Ще му кажем, ме нямаме и понятие къде се е скрил Ел Луте и че ние също сме го търсили напразно.

Лола се усмихна мъчително. Обхваната бе от страх и паника, но съзнанието й продължаваше да работи все така прецизно и безотказно.

— Добре. Това е добра идея — съгласи се тя. — Обаче никак няма да ти е лесно, Ласитър. Наясно ли си?

Ласитър сви рамене. Разбира се, че бе наясно какво му предстоеше. В тези минути той мислеше обаче за Майо Мортуро. Ласитър бе убеден, че този неустрашим боец със сигурност бе някъде тук, наблизо, като негова сянка.

Ласитър съблече якето си, нави го на руло и го стегна с кожен ремък. Обърна се към Ел Луте и каза:

— Предполагам, че скоро тук ще се появи един мъж с жълто наметало. Не точно тук, но някъде там, в каньона. Предай му този вързоп.

— Майо Мортуро! — извика Ел Луте с изненада. — Ти го познаваш?

— Той е един от най-добрите ми приятели.

Ел Луте склони посивялата си глава.

— Майо Мортуро — прошепна той развълнувано. — Искаш да кажеш, че той е някъде наблизо? Сериозно ли говориш?

— Можеш да ми вярваш, Ел Луте.

— А откъде знаеш?

— Просто знам. Това не е ли достатъчно?

— Майо Мортуро — продължи да шепне старият боец. — Някога и ние с него бяхме приятели. Но това бе много, много отдавна. Въпреки това добре си спомням всяка подробност. — Искаш да кажеш, че той ще дойде в каньона, Ласитър? Но как ще успее? Как ще премине незабелязан през Сан Педро?

— За него няма невъзможни неща — каза Ласитър убедително. — Познавам го много добре. Все едно, че съм на негово място и чета неговите мисли. Има нещо такова — двама души да мислят едно и също, когато става дума за нещо точно определено. Като дойде, му покажи и парите. Той ще ви каже какво да правите по-нататък. А сега, стари приятелю, преведи ме, заедно с Лола, към друг изход от галериите. Трябва да излезем от друга посока, не от тази, от която ни очаква Тремендо. Възможно ли е?

— Няма проблеми, приятелю.

Тогава Лола се разгневи.

— Ще оставиш всичките пари на тези типове? — избухна тя. — Нали веднага ще офейкат отвъд планините! Само лошо очаквай от тях!

— Не! — каза Ласитър. — Не и от тези мъже.

Той изпитваше определено съчувствие към тези стари бойци. По-голямата част от бурния им живот бе преминала, белязана от възходи и падения. Сега им оставаше само да си осигурят едни достойни старини.

Лола веднага долови антипатията на Ласитър към нея. Тази жена притежаваше безпогрешен инстинкт и често го бе доказвала.

— Извини ме, Ласитър — каза тя тихо. — От възбудата е. Моля те да разбереш…

Гласът й потрепери. Тя владееше до съвършенство подобни трикове. Един естествен театрален талант.

Ласитър нямаше намерение да разсъждава повече по въпроса. Искаше само да го разреши колкото можеше по-скоро.

— Добре — каза той с желание за помирение — По-късно ще поговорим спокойно.

— Ще направя за теб всичко, което е по силите ми, Ласитър — промълви тя приглушено. — Съжалявам за всичко, което казах.

— Не се безпокой, Лола. Мисли само за това, че сега трябва да се подкрепяме един друг. Нашият коз е съкровището. Знаеш какво означава това.

— Да, знам.

За разлика от Ласитър, тя имаше нещо съвсем друго предвид. Съкровището щеше да бъде само за нея. Щеше да се справи с всички по пътя си. Убедена бе в това.

Сардано бе мъртъв — една пречка по-малко.

Следващ по ред щеше да бъде Ласитър, вече бе сто процента сигурна. Тя знаеше с какви средства да отстрани по-нататък самия Тремендо от пътя си. Лола можеше да се справи с подобни неща.

— Да тръгваме! — каза Ласитър. — Не се тревожете. Останете в скривалището, докато се убедите, че навън е чисто. Желая ви успех, приятели!

Той плъзна за последен път погледа си върху изпитите, брадясали лица, които на приглушената светлина на фенера напомняха лица на мъртъвци.

Бедните хора!

Дано Майо Мортуро да дойде. Той със сигурност знаеше какво трябваше да се направи.

Ласитър също трябваше да направи това, което се искаше от него. В общи линии, той вече бе изпълнил задачата си. Успял бе да разкрие всичко около тази история и при нормални обстоятелства би могъл още сега да изпрати доклада си до Люквил.

При нормални обстоятелства…

Но ако нямаше късмет, никога повече нямаше да предава доклади за успешно завършена мисия до Бригада Седем. Това бе обичайният риск. Риск, който бе поел от деня, в който бе дал клетва пред организацията.

Все пак бяха хубави времена. Въпреки всичко.

Монтес Кабрера, старият десперадо, наричан още Ел Луте, поведе Ласитър и Лола в мрака на галериите. Той се придвижваше уверено, като водеше Лола за ръка, а Ласитър се придържаше плътно зад тях.

Ласитър бе любопитен да узнае какво щеше да разкаже тя на Порфирио Тремендо. Лола от своя страна се безпокоеше как щеше да реагира Тремендо, когато се появеше пред очите му.

След известно време, което им се стори цяла вечност, най-сетне зърнаха бледа дневна светлина, която се процеждаше през тясна скална цепнатина.

— Стигнахме — каза Ел Луте. Малко преди изхода той се спря и се облегна на скалата. — Сигурен съм, че няма да ни издадете. В замяна ви обещавам да останем тук, в каньона, докато се върнете. Имате моята дума.

Той подаде ръка на Ласитър.

— Успех, приятелю. Нямам търпение да узная дали нашият стар приятел Майо наистина е тук.

— Твърдо съм убеден — каза Ласитър. — Довиждане, приятелю! Стискай ми палци!

— И на мен! — каза Лола. — И на мене няма да ми е лесно.

Ел Луте не отговори. Мълчаливо се извърна и потъна в мрака на своя пещерен лабиринт.

Лола се хвърли на шията на Ласитър и горещо го целуна.

— Страх ме е, Ласитър! Не знаеш колко ме е страх!

— Аз също не се чувствам особено удобно в кожата си — каза Ласитър спокойно. — Това обаче е единствената ни възможност. Сигурен съм, че поне в началото не ме чака нищо добро. Едно запомни добре! Каквото и да се случи, не бива да му казваме, че знаем къде е съкровището. Можем само да намекнем, че имаме някакво подозрение. Нищо повече. Само така можеш да ми помогнеш да спася живота си. Ти също ще си спестиш мъченията! Но на кого ги разказвам тия! Ти го познаваш твърде добре. Сама си преживяла доста.

Тя го прегърна силно и отново го целуна.

— Ще те пазя, Ласитър! — каза тя тържествено. — Обещавам и се кълна във всичко свято, което имам.

Ласитър се усмихна.

— Не драматизирай толкова нещата, бейби — промърмори той. — Ще бъда доволен, ако поне говориш искрено.

— Заклевам се, Ласитър.

Той нямаше никаква представа, че тя, поне по документи, бе съпруга на Порфирио Тремендо. Щеше обаче да го научи много скоро, и то по един твърде болезнен начин.

Половин час по-късно приближаваха колибата, където се бе разположил Тремендо с част от отряда си. Щом ги забеляза, той наддаде гръмогласен рев, който като че ли разклати скалите в каньона.