Джек Слейд
Смъртоносна съблазън (10)

10.

Агентите на двете групировки наблюдаваха как Ласитър и Лола напуснаха тайно града по скрити пътища и се отправиха на коне към каньона.

Ако Ласитър би могъл да знае това!

Със същия успех биха могли да напуснат града явно, без изобщо да се крият. Поне щеше да бъде много по-удобно.

Бяха навлезли вече на мили в каньона. Ласитър се оглеждаше непрекъснато в очакване на преследвачи, но нито се виждаше нещо подозрително, нито се чуваше конски тропот.

Бегълците обаче не знаеха, че са зорко наблюдавани. Седмина мъже дебнеха в храсталаците по брега. Те се спотаиха, когато Ласитър и жената преминаха покрай тях, и безшумно ги последваха.

— Любопитна съм да знам дали говориш истината, Ласитър — промърмори Лола, която ставаше все по-замислена. — Защо изобщо си толкова сигурен? Няма ли да ми кажеш кого срещна в града?

Ласитър се усмихна.

— Всеки би трябвало да пази своите тайни за себе си — отвърна той. — Излишните приказки носят само нещастие.

— Защо ми нямаш доверие, Ласитър? Но аз те обичам! Никога не бих те предала!

„Подла жена! — мислеше си Ласитър. — Колко ли мъже са паднали в капана й?“

— Много скоро ще узнаеш всичко, Лола — каза той. — Имай само още няколко часа търпение.

Той самият не бе напълно сигурен в едно. Имаше вероятност да не бе разбрал правилно знаците на Майо Мортуро от прозореца на хотела.

От друга страна, можеше да разчита на старата кримка. Никога досега верният приятел не бе изоставял Ласитър. Истинско чудо бе, че така ненадейно изникна в Сан Педро. Дали пък Бригада Седем не бе установила връзка с него?

Както и друг път се бе случвало, Ласитър имаше усещането, че става нещо нередно. Така беше винаги, когато ненадейно се появеше Майо Мортуро.

А как трябваше да постъпи, ако все пак намереше парите? Как изобщо щеше да се измъкне от каньона със златото?

Историята бе достатъчно сложна, но Ласитър не изпитваше особени опасения. Ако в този момент знаеше мъничко повече, би се замислил сериозно за по-нататъшните си действия.

Вече приближаваха колибата на Ел Луте. Ласитър още не бе забелязал седмината, които ги следваха тайно вече почти час.

Скоро зърнаха колибата на бледата лунна светлина. Старият мексиканец ги посрещна с пушка в ръка.

— Хей! — извика той. — Това се казва изненада! Това…

Ел Луте замлъкна и объркан се заоглежда на всички страни. От сенките на дърветата се отделиха тъмни фигури. Бяха неколцина мъже, изтощени, подивели и страшни.

Ласитър също ги забеляза едва сега. Бяха седем или осем души, разположени така, че Ласитър и мексиканецът нямаха никакви шансове, ако се стигнеше до стрелба.

Ел Луте свали пушката. Беше безполезно да предприема каквото и да било.

— Кои сте вие? — попита той навъсено. — Откъде идвате?

Един от мъжете пристъпи напред на място, огряно от лунната светлина. Носеше огромна широкопола шапка, в лентата на която бе пъхнато пъстро перо, поклащащо се при всяка негова крачка.

Мъжът спря на два метра от Ел Луте и отметна шапката си назад. Зловещ смях прокънтя в тихата нощ.

Ел Луте остана като вкаменен. За миг като че ли се опита да побегне, но веднага съобрази, че всякакви опити са обречени на неуспех.

— Амос Даркър — промълви той с прегракнал глас. — Как успяхте? Как се промъкнахте покрай града?

Амос Даркър, мъжът с широкополата шапка, опря дулото на пушката си в корема на Ел Луте.

— По-добре питай как те открихме, негоднико! — изръмжа Даркър. — Откога те търсим! Мина повече от половин година. През това време понесохме какви ли не лишения и несгоди. Най-напред се разделихме и се пръснахме във всички посоки, за да открием следите ти. Погледни ни, Ел Луте! Виж докъде сме изпаднали! Облечени сме в дрипи, отдавна не сме яли прилично. Проклинали сме те всеки ден, в името на пъкъла! Вече бяхме изгубили надежда да ви открием, тебе и Карлос, когато случайността ни помогна. Един от нас подслушал в кръчма в Амарило разговор между двама шерифи. Том Шекълтън тъкмо се канел да изчисти плювалниците в заведението, когато бил близо до масата на двамата пазители на закона. Да, сигурно се чудиш, Ел Луте — принудени бяхме да вършим и най-мръсната работа само за да преживеем. А през това време вие сте си поживели разкошно. Къде е впрочем Карлос Сантяго? Нали двамата с него заминахте с парите и трябваше да ни изпратите съобщение по-късно? Къде е той?

Ласитър забеляза, че Ел Луте възвърна донякъде самообладанието си. Очевидно вече бе преодолял първоначалния шок от срещата.

— Карлос е мъртъв — каза той. — Ще ме разберете, когато чуете всичко. Позволете ми да ви разкажа, приятели. Всичко — така както се случи. А този човек — и той посочи Ласитър — ще потвърди част от моя разказ. Нали, Ласитър?

— Може би — каза Ласитър. — Междувременно научих някои интересни неща, но все още не знам цялата истина. Впрочем ако господата нямат нищо против, нека седнем удобно пред къщата. Предполагам, че имаш достатъчно уиски за твоите стари приятели, Ел Луте. Е, какво ще кажете за предложението ми?

Амос Даркър се извърна и изгледа Ласитър изпитателно.

— Ти си значи Ласитър — каза той с нисък глас. — Доста съм чувал за тебе.

Той говореше спокойно и отмерено, също както Ел Луте.

Ласитър огледа заобиколилите ги мъже. Доколкото можеше да прецени на лунната светлина, тези брадясали, одрипани типове бяха на приблизително еднаква възраст. Шепа стари десперадос, които се срещат отново тази нощ.

— Приемате ли предложението на Ел Луте? — запита Ласитър също така спокойно, както Амос Даркър. — Нека да поговорим като мъже, преди да дадете свобода на гнева си, а може би и на омразата си.

Амос Даркър кимна бавно.

— Всъщност не бихме имали възражения — каза той. — Но преди това ще гласуваме, както е прието при нас. Кой е за, да се разположим удобно пред колибата? Ел Луте ще ни поднесе уиски и ядене, докато говорим. Кой е съгласен?

Седмина вдигнаха лява ръка на лунната светлина. Видът им наистина бе окаян и запуснат, но стойката на всеки един бе горда.

— Благодаря, приятели — каза Ел Луте разчувстван. — Никой от вас няма да съжалява за това решение. Защото скоро ще разберете, че сте ме обвинявали несправедливо. Мене и Карлос Сантяго, който за съжаление не е вече между живите.

Това бе най-необичайното сборище, на което бе присъствал Ласитър. Мъжете се разположиха в полукръг пред колибата. Всеки потърси подходящо място за сядане — камък, пън или просто навиха старите си наметала, за да седнат удобно.

Пушките си обаче не изпускаха от ръце. Оръжията им бяха стари, едва ли имаха някаква стойност — повечето бяха предназначени за пълнене откъм цевта.

Ласитър и Лола останаха прави. До момента никой не бе й обърнал внимание.

Ел Луте излезе от колибата с буренце уиски. Дали това бе същото буренце, от което бе взел уиски за разтривка на нараненото тяло на Ласитър?

Той подаде буренцето на Амос Даркър.

— Имам само две стари чаши, Амос — каза Ел Луте. — Искаш ли да пуснем буренцето в кръг и всеки да пие толкова, колкото може да носи?

Амос Даркър пое предпазливо глътка. Задържа течността известно време в устата си и тогава кимна доволен.

— Добро питие, Ел Луте. Всъщност не е чудно. Всеки, който има толкова пари, може да си го позволи.

Той опъна още една дълга глътка и подаде буренцето на съседа си.

— Гостоприемен си както в онези дни — продължи Амос Даркър. — Въпреки това нека не забравяме, че сме тук, за да те съдим. Съдът ще бъде джентълменски и ти имаш пълната възможност да се защитиш.

Ел Луте се усмихна.

— Ще се възползвам от тази възможност, Амос — каза той. — А когато произнесете присъдата си, ще ви приготвя прилична вечеря.

— Мислиш ли, че ще бъдеш в състояние? — отвърна Амос Даркър подигравателно. — Толкова ли си сигурен, че няма да те осъдим?

— Уповавам се на справедливостта на небето — каза Ел Луте спокойно. — Но първо един въпрос, Амос: как успяхте да минете през града?

Даркър погледна към Ласитър.

— Мисля, че това дължим единствено на този човек. В града има голямо раздвижване. Успяхме да подслушаме някои разговори, докато се промъквахме между къщите в мрака. Щастието, или може би случайността, и този път ни помогна. Няма значение как ще го наречем, Ел Луте. Ние проследихме Ласитър и госпожицата, а в каньона ги изпреварихме. Промъкнахме се скрито, никой не ни е забелязал. Никой в града няма и понятие, че сме тук. Но нека започваме, Ел Луте. Разказвай!

Брадясали, изпити лица на лунната светлина.

Тишина. Погледи, изпълнени с очакване, насочени към стария мексиканец, който започваше разказа си.

— Няма много за казване — започна Ел Луте със спокойната увереност на опитния авантюрист. — Всички вие участвахте в нападението. Карлос и аз натоварихме парите на нашите мулета и тогава започна жестоко преследване. В тази нощ нямахме време да делим плячката и тогава се заклехме във всичко най-свято, че ще ви се обадим веднага щом пренесем парите на сигурно място.

Той направи кратка пауза и обиколи с поглед бледите обрасли лица, които изглеждаха още по-бледи на светлината на луната.

— Ние обаче не получихме очакваното съобщение от теб — намеси се Амос Даркър. — Гладувахме и студувахме, трябваше да продадем всичко най-скъпо само за да не свършим като животни в някое диво място. О, колко пъти сме те проклинали, Ел Луте!

Звуци в израз на одобрение излязоха от гърлата на бандитите, Лола Сантяго започна леко да трепери и причината за това съвсем не беше нощната хладина. Ласитър усети това и леко сложи ръка върху раменете й.

Отново се възцари тишина.

— Да, разбирам ви — продължи Ел Луте — Но позволете ми да ви разкажа остатъка от историята. Успяхме да стигнем до Сан Педро, там бе домът на Карлос. И тогава…

— Това бе неизвестно за всички нас — извика Амос Даркър. — Карлос бе нашият бос, но никой не знаеше, че той е от Сан Педро. Ти знаеше ли, Ел Луте?

— Не, нямах никакво понятие. Узнах едва тогава, когато Карлос ми каза. Той бе прострелян и аз го докарах по най-краткия път до града. Той не искаше обаче да остане в града, защото бе ранен. Стигнахме до този каньон и още малко по-нататък — до скалите, които са на север от нас. Там той ми показа мястото, където да скрия парите. Направих всичко така, както той заповяда. Тогава умря. Не можех да направя нищо повече за него. И днес помня последните му думи: „На теб се пада да разделиш едно наследство, Ел Луте — каза ми той, преди да умре. — Закълни се, че всеки от нашите приятели ще получи равна част от парите. Пази това съкровище, Ел Луте.“ Да, това ми каза той, приятели, и аз се заклех пред него, че ще направя всичко по силите си, за да изпълня неговата воля. Много скоро обаче тук, в Сонора, се разчу за нашата история в Аризона. Хората в града заговориха, че крия огромно съкровище. Тогава започна голямото дебнене. Всеки искаше да пипне парите. Започнаха да ме заплашват, да ме бият. И някой ден ще ме убият. Предчувствам го.

Отново настъпи тишина.

— Мога да потвърдя последната част от тази история — Ласитър прекъсна тишината. — Ел Луте живее тук като в затвор. Непрекъснато идват бандити от града, за да го изнудват. Присъствах сам веднъж, когато се опитаха. Ел Луте обаче не отстъпва. По-скоро ще се остави да го нарежат на парчета, отколкото да издаде нещо. Сигурен съм, че до ден-днешен е опазил вярно съкровището.

Погледите на мъжете отново се насочиха към Ел Луте.

— Истина ли е, Ел Луте? — попита Амос Даркър с глух глас. — Тук ли са още парите?

Ел Луте кимна бавно.

— Да, така е, както каза Ласитър. Можете сами да се убедите, че това е истина.

Амос Даркър се вгледа мълчаливо в него.

— Щом е така, Ел Луте — каза той, — ние сме били несправедливи към тебе. Прокълнали сме този, който честно е пазил парите ни. Добре, къде са парите? Къде е скривалището, Ел Луте?

— Щом изгрее слънцето, ще ви заведа — каза Ел Луте. — Всеки от вас ще получи своя дял, така както се споразумяхме тогава. — До изгрев-слънце има още доста време. Сега е едва малко след десет. Казахте, че сте гладни и дълго не сте хапвали топла храна. Днес застрелях една заблудена планинска коза. Окачил съм я в пристройката до колибата. Съберете дърва за огън, приятели! Нека двама от вас ми помогнат да я одерем и да подготвим печеното. За съжаление имам съвсем малко сол и почти нямам подправки.

Ласитър потупа торбата, която носеше.

— Тук има някои полезни неща. Сигурен съм, че ще си устроим истински пир тази нощ.

— Добре, Ласитър — каза Ел Луте. — Но как си ги набави?

Ласитър се усмихна многозначително и посочи Лола, която не бе изрекла нито дума до този момент.

 

 

Острозъбите скални стени образуваха истински лабиринт, осеян с пещери и галерии, създадени от човешка ръка. Това, което Ласитър бе чул в града, съвсем не бе преувеличено. Наистина бе по-лесно да се открие игла в купа сено, отколкото скритото съкровище в скалите.

Ел Луте уверено влезе в една от многобройните пещери. Извади фенер от ниша в стената и го запали. Влажен хлад полъхна в лицата на мъжете. Прилепи профучаха покрай главите им.

Имаха само този фенер и Ласитър се запита какво щеше да се случи, ако маслото в него свършеше.

Запромъкваха се покрай остри скални издатини, които доразкъсаха и без това дрипавите дрехи на бандитите. Не се чу обаче нито ругатня, нито друг израз на недоволство. Само някакво неопределено напрежение продължаваше да сковава дъха.

Изминали бяха два часа, откакто тръгнаха от колибата. Светлината на фенера огря помещение в пещерата, което едва побираше всички мъже. Стените бяха почти отвесни и гладки, таванът — нисък и напомняше по-скоро на гробница.

От ниша в стената Ел Луте измъкна сандък, който не бе особено голям, но изглежда бе твърде тежък. Мъжете затаиха дъх, докато Ел Луте отваряше капака, после под свода на подобното на гробница помещение се разнесе сдържан шепот.

Цялото съкровище се откри пред очите им.

Това бяха пачки долари, опаковани с бандероли, и ленени торби, пълни със златни монети. Ел Луте развърза една от малките торби и изсипа част от съдържанието й в дланта си.

— Нашите пари — каза той с гордост. — Вярвате ли ми най-сетне, че честно пазих съкровището и никога не съм имал намерение да ви измамя?

Мъжете промърмориха нещо в знак на одобрение.

Амос Даркър пристъпи към Ел Луте и тържествено сложи ръка на рамото му.

— Ти си герой, Ел Луте — каза той със сериозен глас. — От името на всички вземам нашите думи назад — всичко, което сме казали или помислили. Вече знаем, че ти си честен към нас.

— Да живее Ел Луте! — извика един от мъжете.

— Да живее Ел Луте! — прозвуча като ехо от гърлата на останалите.

Само Ласитър, който носеше фенера, замълча. Погледът му бе насочен към Лола. Лицето й бе придобило особен замечтан израз, докато втренчено гледаше сандъка с парите.

Ел Луте посочи Ласитър.

— Този мъж също трябва да получи своя дял — каза той. — Той си го заслужи. Съгласни ли сте, приятели?

— Колко трябва да получи? — попита Амос Даркър.

— Десет хиляди долара — отговори Ел Луте.

— Съгласен съм — каза Амос Даркър. — Колко са всичките пари?

— Почти половин милион — каза Ел Луте. — За всеки от нас остават по над петдесет хиляди. Достатъчно е за достойни старини.

Той се обърна към Ласитър с въпрос:

— Съгласен ли си с този дял?

Ласитър кимна.

— Смятам, че това е почтено предложение. Сега остава въпросът, как да изнесем парите оттук. Няма да е лесно.

Ел Луте сложи ръка на раменете му, така както преди малко бе направил Амос Даркър.

— Още не си заслужил напълно възнаграждението си, Ласитър — каза той. — Ние сме шепа зле въоръжени стари хора. Ти си млад, силен и умен. Ако някой може да ни изведе от този ад, това си ти, приятелю.

Думите на мексиканеца прозвучаха като клетва, в тях се долавяше една почти детска вяра в способностите на Ласитър.

— Имаш право — отвърна Ласитър. — Трябва да се потрудя още за моите пари.

— Ще вземем ли сандъка със себе си? — попита Амос Даркър сухо.

— Не, това е опасно. Ще го оставим тук — каза Ел Луте с тон, който не търпеше възражения.

— Съгласен — промърмори Амос Даркър. — Дотук си постъпвал правилно, приятелю. Надявам се, че и сега имаш право. И така, засега оставяме парите тук. Предполагам, че всеки е запомнил добре пътя. Може би в битката, която ни предстои, ще паднат убити. Възможно е, по волята на дявола, само един или двама от нас да останат живи. Тогава на тези, които оцелеят, ще принадлежат всички пари. Съгласни ли сте? Ако някой е на друго мнение, нека каже.

Никой не се възпротиви на предложението. Мъжете мълчаха, но Ласитър усещаше напрежение.

— Нека да приберем сандъка на мястото му — каза Ел Луте. — По-късно ще…

Той млъкна внезапно. Откъм скалния лабиринт се дочу шум. Различаваха се човешки гласове.

Мъжете затаиха дъх. Ел Луте вдигна ръка.

— Нека поогледаме — прошепна той. — След мен! Лола, ти оставаш тук. Задръж фенера при себе си. Светлината може да ни издаде, докато се промъкваме по галериите. Следвайте ме, приятели! Знам и други изходи. Ако стане опасно, ще нападнем тези негодници в гръб. Не мисля обаче, че могат да ни открият тук.

— Тогава нека просто да изчакаме! — предложи Ласитър.

Старият мексиканец махна с ръка.

— Не! Трябва да бъдем абсолютно сигурни!

Ел Луте потегли, последван от мъжете на Амос Даркър и Ласитър, в един от многобройните тъмни проходи.

Лола закрепи фенера на един камък и отвори тежкия капак на сандъка. След това отново взе фенера в ръка и застана омагьосана пред купищата пачки и ленени торбички с монети.

Какво богатство!

Най-сетне бе достигнала целта!

„Но откъде Ласитър знаеше всичко? Дали не бе част от бандата, нападнала тогава транспорта с парите? Не, невъзможно“ — помисли си тя.

Нали самата тя присъства, когато баща й събра групата. Нали тя по-късно, във Финикс, събра сведенията за транспорта, играейки ролята на примамка. За Ласитър не бе ставало и дума тогава.

Как Ласитър бе успял да се добере до съкровището? Значи все пак не бе излъгал. Някой в Сан Педро му бе дал необходимите сведения.

Сега цялото богатство лежеше в буквален смисъл в краката й. Но как да го изнесе оттук?

Обзе я паника.

Какво щеше да стане, ако се стигнеше до битка в каньона? Ако мъжете се избиеха помежду СИ?

Щеше ли изобщо сама да се измъкне от този адски лабиринт? При тази мисъл сърцето й затуптя бясно, но тя с усилие на волята си наложи отново спокойствие. Сега трябваше да запази трезва и ясна мисъл, иначе можеше да изгуби всичко.

Тя затвори капака на сандъка, седна отгоре му и се ослуша.

Не се чуваше никакъв шум. Обгърна я призрачна тишина. Стори й се, че бе погребана жива в гробница. Този път обаче не изпита паника. Нека да си трошат главите! Тя щеше да има само полза от това! Все някак щеше да се измъкне навън. Щеше да се довери на инстинкта си, да си припомни всичко, на което я бе научил баща й.

Лола потръпна, когато внезапно чу приглушени изстрели. Започна се!

Битката между двете групи започваше. Друго обяснение нямаше. В този момент тя още не знаеше, че в битката за съкровището участват не две, а три страни.

Ласитър и осмината от бандата.

Сардано и неговата дива орда.

Порфирио Тремендо и неговите хора, организирани напълно легално като отряд. Нали все пак бе шериф на Сан Педро и прилежащата околност и официално представяше закона.

Каква подигравка, какъв позор! Дано куршум да го стигне!