Джек Слейд
Смъртоносна съблазън

1.

Старикът вървеше по средата на прашния път. Имаше вид на мексиканец, но при по-внимателно вглеждане личеше, че бе американец.

Облечен бе в стар военен шинел и изглеждаше доста изтощен.

Този мним старец бе Ласитър.

В стария си, изтъркан шинел приличаше на просяк, а широкополата му шапка бе нахлупена ниско над очите, така че не се виждаше почти нищо от лицето му.

Вървеше по пътя от Люквил, който водеше право към Мексико.

Спря при граничния пост, охраняван от мексикански войници. Сви си цигара, предложи и на войниците и след като запушиха, ги заговори:

— Искам да ви питам за Лола Сантяго. Тя още ли живее на Рио Сан Педро?

Войниците го изгледаха с изненада. Въпросът му явно ги смути.

Защо този пропаднал старец пита за Лола Сантяго? Какво общо може да има с нея?

Иззад войниците приближи техният лейтенант.

— Какво искаш, омбре? Чух, че питаш за Лола Сантяго! Отговаряй веднага, или…

Той сграбчи с двете си ръце износения шинел на Ласитър. В нормална ситуация той не би го понесъл, но сега нямаше право да се издава. Задачата му предвиждаше да се представи за немощен старец. Всъщност това не му бе изрично заповядано, но той смяташе, че няма друг начин да се добере до Лола Сантяго.

Лола Сантяго!

Ласитър бе получил нареждане от Бригада Седем да я открие. Една от най-опасните жени, които бе срещал!

Ласитър търпеливо се остави на желанието на лейтенанта да го раздруса здравата. Нямаше никакъв смисъл да оказва съпротива в тази ситуация.

— Отговаряй, омбре! — повтори лейтенантът. — Казвай какво търсиш тук. Защо питаш за сеньора Лола Сантяго?

— Моля за извинение, сеньор лейтенант — каза Ласитър и покорно сведе поглед. — Сеньора Лола Сантяго бе първа приятелка на покойната ми съпруга. Затова питам. Исках само да знам, ако позволите, дали сеньора Лола Сантяго живее все още в хасиендата си на Рио Сан Педро. Дали хасиендата изобщо съществува все още. Само затова дойдох тук, сеньор лейтенант. Нямам никакви лоши намерения. Кълна се във вси светии!

Лейтенантът го пусна.

Ласитър си сви нова цигара. Наистина изглеждаше жалък и уморен.

— Е, какво искаш все пак, омбре? — запита лейтенантът. — Да отидеш до Рио Сан Педро?

— Моля ви да ми разрешите да премина границата — каза Ласитър покорно…

 

 

Ласитър погледна надолу към хасиендата, разположена на брега на Рио Сан Педро. Гледката бе завладяваща.

Припомни си думите на лейтенанта на границата:

— Можете да минете, сеньор! Посетете приятелката на вашата покойна съпруга. Ще се окажете доста изненадан, сеньор американо!

Нито лейтенантът го попита за името, нито пък Ласитър се поинтересува за неговото.

Едно-единствено име не му излизаше от ума — от деня, в който получи новата си задача от агента за свръзка в Туксон. Задачата гласеше, че трябваше да проникне по някакъв начин в хасиенда „Дискулпа“ на брега на Рио Сан Педро. Агентът бе осведомил Ласитър, че досега никой не бе успял да се приближи до нея.

И ето, целта бе пред него. Хасиенда „Дискулпа“ беше наистина великолепно имение.

Собственикът на имението се казваше Порфирио Тремендо, а неговата спътница — Лола.

Ласитър познаваше Лола отпреди. Тя бе една от най-прекрасните жени, които бе срещал, една от най-красивите, най-съблазнителните и желаните жени на всички временна.

Дали изобщо ще го познае след толкова време? В тези протрити дрехи…

И износена стара шапка…

Може би ще й се усмихне покорно, като просяк…

Може би ще й каже: „Сеньора…“

И ето, той стоеше пред нея, облечен във вехт шинел, с нахлупена стара широкопола шапка.

— Сеньора — каза той. — Сеньора…

Ласитър не свали шапката си, а продължи да наблюдава жената изпод широката й периферия. Откри, че тя е все така красива, както преди. В същия миг обаче отново си спомни това, което чу от агента от Бригада Седем.

Зад гърба му стояха десетината мъже, които го бяха заловили, докато наблюдаваше хасиендата и си създаваше представа за околността.

Най-сетне целта бе достигната. Все пак бе успял да проникне, макар и като пленник. Ласитър се вгледа в големите очи на жената, които излъчваха още по-искрящ блясък, отколкото преди две години. Тогава бе последната им среща.

След като лейтенантът го пусна да премине границата, Ласитър продължи да язди към Рио Сан Педро, и по-точно — към своята цел — хасиенда „Дискулпа“. И тогава изневиделица, от всички посоки, изскочиха тези мъже, които го заловиха и докараха в имението. Това бе единственият начин да се добере до Лола Сантяго.

Ласитър бе склонил глава. Дали наистина все още не го бе познала? Изпод периферията на шапката видя, че тя се усмихва.

— Влизай, омбре! Сигурно си гладен.

Ласитър се изкачи по широката стълба към верандата. Лола го покани с жест към вратата.

Той хвърли бърз поглед през рамо. Зад гърба му на двора останаха мъжете, с насочени и готови за стрелба пушки и пистолети. Те очевидно не разбираха какво точно става тук.

Защо кани този непознат гринго в дома си? Никога досега не бе правила подобно нещо!

Какво изобщо ставаше тук?

Влизайки в голямата сграда, Ласитър си представи хаоса от мисли в главите на тези хора. Намираше се в главната сграда на хасиенда „Дискулпа“, там, където бе изпратен по поръчение на Бригада Седем.

Най-сетне бе успял. Целта бе достигната. Но все още не знаеше със сигурност дали Лола го бе познала.

Тя бе една от най-необузданите и тайнствени жени, с които се бе сблъсквал през живота си. Тя бе една от най-красивите жени, жени с гореща кръв, които бе срещал.

Лола Сантяго!

Ласитър си припомняше преживявания от отминали времена, когато влязоха в просторната зала на изискания дом.

Бяха бурни времена и той не съжаляваше нито за минута от това прекрасно минало.

Вече в залата, Лола се хвърли на шията му. Прегърна го, целуна го със същата страст, както в неговите спомени.

Всичко беше както преди.

— Веднага те познах, Ласитър — прошепна тя. — Престорих се обаче, че те вземам за непознат. Налага се заради хората. Аз съм под наблюдение. От дълго време вече не съм така свободна, както може би мислиш. Аз съм затворничка в този дом. Аз…

Тя прекъсна по средата на мисълта си.

Ласитър усети твърд натиск между плешките си. Нещо твърде познато. Можеше да бъде само дулото на оръжие, все едно дали револвер или пушка.

Той бавно пусна жената и се обърна. Трябваше да избягва резки движения, за да не предизвика някое необмислено действие от страна на мъжа зад гърба си. Само едно свиване на пръста върху спусъка и Ласитър със сигурност нямаше да е между живите.

Той се вгледа внимателно в мъжа. Отговаряше на описанията, които му дадоха агентите от Бригада Седем.

Без съмнение, това бе Порфирио Тремендо!

Големият бос! Повелителят на живота и смъртта около Рио Сан Педро!

— Ти си, значи, Ласитър — каза Порфирио Тремендо. — Известен си. Чувал съм доста неща за тебе. Сега се питам обаче какво да те правя. Ти как би постъпил на мое място?

Ласитър погледна мъжа право в очите.

Порфирио Тремендо изглеждаше точно според описанията.

Имаше гъста черна брада и някакво демонично излъчване. Очите му блестяха подобно на въглени.

Но откъде бе така осведомен за него?

Вероятно имаше предател, може би изтичане на информация от Бригада Седем.

Всичко беше възможно. В това отношение Ласитър бе преживял невероятни неща.

Порфирио Тремендо продължаваше да държи дулото на револвера си насочен точно в гърдите на Ласитър. Очевидно засега трябваше да се признае за победен.

— Да, аз съм Ласитър. Откъде ме познаваш?

Порфирио Тремендо се усмихна победоносно.

— Аз знам всичко, което става между Рио Сан Педро и границата с Аризона. Имам шпиони навсякъде, включително на самата граница. Безполезно беше да се преобличаш така. Познал те един човек, който успял да подслуша разговора ти на граничния пост. Този човек знае нещо за теб и за твоя приятел Майо Мортуро от Рио Йаки.

Тремендо свали скъпия револвер и го вкара в обкования със сребро кобур. Не бе повече необходимо сам да държи Ласитър под прицел. Зад гърба му в залата се бяха появили неколцина мъже.

— Защо си тук, Ласитър? — попита Порфирио Тремендо с видимо наслаждение. — Сигурно имаш сериозна причина.

— Да, така е.

— И каква е тази причина?

— Лола — каза Ласитър и се усмихна. — Нали не е престъпление да искаш да посетиш стара приятелка?

На езика му бе да произнесе едно от имената, с които бе известен мъжът срещу него. Това със сигурност би означавало гибелта на Ласитър. Вече знаеше достатъчно.

Наричаха го със страховити прозвища, едно от тях бе Тирана на Сан Педро. Ласитър го знаеше от своя агент за свръзка от Бригада Седем. Но това далеч не бе всичко.

Много повече бе научил за Лола Сантяго. Тя играеше някаква тайнствена роля в жестоката борба за власт и богатство, борба, в която сега и Ласитър трябваше да се намеси.

Ставаше дума за половин милион долара, задигнати преди половин година в Аризона. На Ласитър бе възложено да намери и се опита да върне тези пари.

Бяха го осведомили, че Лола Сантяго играела централна роля в цялата афера. Агентите на Бригада Седем бяха дори узнали, че някога за кратко време Лола Сантяго е била любовница на Ласитър.

Затова именно той бе избран за тази мисия.

И ето, вече бе проникнал в хасиенда „Дискулпа“, едно място с твърде мрачна слава.

Всъщност, според информацията, която бе получил Ласитър, самата Лола Сантяго бе собственик на имението.

Обаче, след като се запозна с Порфирио Тремендо, Ласитър вече не бе така сигурен за истината. Очевидно част от информацията бе невярна.

Въпреки всичко Ласитър бе уверен, че ще успее да стигне до истината. Самият Порфирио Тремендо не изглеждаше толкова опасен, както го бяха описали агентите.

Порфирио Тремендо се усмихна широко и видимо развеселен. Но в очите му оставаше нещо, което държеше Ласитър нащрек. Така можеше да се смее само човек, който си позволяваше всичко и който бе напълно сигурен в себе си. Човек, който нямаше причини да се страхува от никого.

— Имаш право, Ласитър — каза той най-сетне. — Наистина, не е престъпление да посетиш стара приятелка. И напълно естествено е да я целунеш за поздрав. Предлагам да забравим това.

Ласитър кимна в знак на съгласие.

— Добро предложение — каза той. — Бих ли могъл да запитам с кого имам честта да разговарям? Ти ли си съпругът на Лола?

— Все още не — отвърна мъжът с черната брада. — Но съвсем скоро тя ще стане моя жена. Нали, Лола, съкровище? Нали няма да чакаме дълго, докато се оженим?

Лола се държеше доста резервирано.

— Дай ми още малко време, Порфирио — каза тя сдържано. — Още месец-два.

Лицето му придоби мрачен израз. Сега то излъчваше коравосърдечие, властолюбие и жестокост. Личеше, че в този момент се владее с голямо усилие.

— Не те насилвам — каза той и се усмихна напрегнато. — Знаеш го много добре, скъпа. Не съм способен на такова нещо. Ти си напълно свободен човек. А тук, на Рио Сан Педро, няма да има онеправдани жени, докато аз съм шериф и върховен представител на закона.

— Ти си шерифът на областта? — запита Ласитър удивен. — Но защо не носиш униформата или поне значката на шериф — така както е у нас, в Щатите?

Порфирио Тремендо махна пренебрежително с ръка.

— Не е необходимо да се перча като петел. Всички ме познават и без значка и униформа. Изградил съм си авторитет по свой собствен начин. Аз съм Порфирио Тремендо — или може би не си чувал това име?

Ласитър поклати глава.

— Съжалявам, шерифе. Идвам за пръв път към Рио Сан Педро.

— Значи не си бил още в града?

— Не. Не видях никакъв град насам.

— А, така ли? Сигурно си пристигнал пряко от север. Разбира се, тогава не би могъл да видиш моя град. Той се казва Рио Сан Педро, също като реката. Този град е центърът на всичко, което аз съм създал.

Той погледна Ласитър с нескрита гордост.

— Как трябва да се обръщам — със сеньор Тремендо или сеньор шериф? — запита Ласитър сухо. — Уважение за този, комуто се полага — това винаги е било мой най-висш принцип.

Порфирио Тремендо се засмя широко и шумно, пристъпи към Ласитър и го потупа по рамото.

— О, не, амиго! — извика той. — Мога да те смятам за приятел, нали? Приятелят на бъдещата ми съпруга е и мой приятел. Имаш ли нещо против, Ласитър?

В тъмните му очи отново проблесна същото пламъче на недоверие и коварство.

Ласитър не се доверяваше на нищо. Имаше неясното усещане, че около главата му се сгъстяват буреносни облаци. Не намираше обаче никакво обяснение за това.

— Да минем в салона и да пийнем нещо! — предложи Порфирио. — Всяко ново приятелство трябва да се полее с няколко глътки силно питие.

Той даде знак на мъжете да напуснат. След това тръгна напред, пред Лола и Ласитър, към една от вратите, които водеха към отделните помещения.

На влизане в салона Лола хвърли към Ласитър кратък предупредителен поглед. Ласитър кимна. Това бе нейният знак да бъде нащрек.

Но какво, по дяволите, бе наумил Порфирио Тремендо?

Ласитър нямаше много време да помисли по този въпрос. Обходи с бърз поглед салона и това, което видя, неволно го наведе на точно определени изводи. Подът на обширната, продълговата зала бе покрит с тежки килими. Имаше дивани, пред които бяха поставени малки мраморни масички. По стените бяха окачени многобройни цветни картини с изображения на голи жени. Между тези, донякъде неприлични, картини навсякъде бяха закрепени високи огледала, в които човек можеше да се огледа в цял ръст от главата до петите.

През големите прозорци с цветни стъкла проникваше приглушена светлина, която придаваше особена атмосфера на цялата зала. Вечер лампите с червени, сини и зелени абажури осигуряваха подобно осветление.

Вляво имаше истински бар, каквито можеха да се видят само в най-изисканите хотели. В огледалните рафтове зад бара бяха наредени всевъзможни бутилки.

Ласитър отбеляза всичко това с един-единствен поглед.

Не за първи път попадаше в подобно гнездо на порока и поради това предназначението на залата му беше напълно ясно.

Но каква роля играеше Лола Сантяго във всичко това?

— Маноло! — извика Порфирио Тремендо властно. — Къде си потънал? Пак ли си с Хуанита? Дяволите да те вземат, долен негоднико!

В залата връхлетя строен младеж. Косата му беше разрошена, а той самият изглеждаше доста разгорещен. Безполезно бе да се опитва да създаде невинно впечатление. Бе твърде неопитен и човек можеше лесно да прочете мислите му.

— Значи пак Хуанита — изръмжа Порфирио Тремендо. — Вие двамата не можете да се отделите един от друг! Сега ни поднеси напитките, които ще поръчаме, а след това иди да доведеш Хуанита. Знаеш много добре, че не търпя такива неща в моя дом. Хуанита е моя собственост. Също като останалите момичета. Колко пъти трябва да ти повтарям това! Все едно че крадеш от парите ми!

Маноло сведе очи. Беше много възбуден. Ръцете му трепереха, докато наливаше напитки в чашите.

Ласитър пожела уиски. Порфирио поръча текила, към която добави сол и чер пипер. Лола избра каничка вино.

— Това няма да се повтори, сеньор — прошепна Маноло. — Кълна се в живота на майка ми. Аз…

— Заповядах ти да доведеш Хуанита! — извика насреща му Порфирио Тремендо. — Изчезвай веднага, копеле!

Маноло, бос, облечен в бял ленен костюм, изскочи бързо и безшумно.

— Порфирио! — извика Лола, преди още младежът да бе напуснал залата. — Не бъди толкова строг към младите! Не одобрявам това!

— Не се бъркай, Лола! — отвърна той, но вече с доста по-мек тон. — Разбери най-сетне. Ако ги поотпуснеш, няма да разбереш как ще ти отмъкнат всичко, което притежаваш! Трябва да бъдат наказани за назидание на другите. Тези двамата още днес ще получат наказанието си. Вече реших какво ще направя с тях.

Той се изсмя зловещо след последните думи.

Лола го стрелна с очи.

— Знам, че не мога да те спра, Порфирио! Но в никакъв случай няма да присъствам. Ако нямаш нищо против, отивам в града. И без това имам да свърша куп неща там.

Лицето му се навъси.

Ласитър бе сигурен, че в следващия миг Порфирио ще избухне. Изглеждаше, като че ли във всеки момент ще се нахвърли върху Лола. Ласитър се напрегна вътрешно. Ако Тремендо наистина го стореше, нямаше да му се размине току-така.

Тремендо се успокои внезапно, поне външно изглеждаше така. Все пак не можеше да скрие, че вътрешно се раздираше от гняв.

В един миг отстъпи, тъй като бързо разбра какво изпитваше Ласитър в тези няколко секунди.

— Както желаеш — каза той. — Няма да подлагам нежната ти душа на мъчения. Щом искаш, иди в града. Изчезвай! Тук нямам повече нужда от теб.

Тя се поколеба, хвърли въпросителен поглед към Ласитър.

— Предполагам, че новият ми приятел ще остане за една нощ — каза той с тон, който в никакъв случай не прозвуча любезно. Да, това бе явна заплаха.

Ласитър се поколеба. Беше му ясно, че Тремендо в никакъв случай нямаше да го пусне да замине оттук, поне не заедно с Лола. Той бе не само властолюбив и брутален. Беше изключително ревнив, а това естествено произлизаше от неговото властолюбив.

— Ще прекараш добре като мой гост, амиго — каза Тремендо. — Поогледай се и ще разбереш какво имам предвид.

Ласитър се ухили съучастнически.

— Разбирам, амиго — каза той. — Разбира се, оставам. С най-голямо удоволствие!

Лола кимна към двамата мъже.

— Утре ще се видим, Порфирио — каза тя, без да издава каквото и да било душевно вълнение. — Все пак, не бъди жесток към двамата. Моля те!

Тя пристъпи към него и докосна бузата му с устни.

Жестокият и непреклонен тиранин се усмихна отново.

— Имай ми доверие, Лола — каза той. Сега в гласа му почти се прокраднаха нежни нотки. — До утре, Лола.

Тя се обърна към Ласитър:

— Ще останеш ли за няколко дни, Ласитър?

— Надявам се, във всеки случай, Лола. Всъщност никога не се свъртам за дълго на едно място, но ми се струва, че тук, в хасиендата на Порфирио, човек може да поживее приятно. Разбира се, зависи от Порфирио колко мога да остана тук като негов гост.

— Колкото пожелаеш, амиго Ласитър! — възторжено извика Порфирио Тремендо. — Наистина харесвам такива като тебе. Може би занапред ще имам нужда от подходящ човек за определени задачи. Всичко зависи от теб.

— И така, до утре — каза Лола още веднъж. Тя вдигна ръка за поздрав и напусна екзотичното помещение, което Порфирио Тремендо бе нарекъл салон.

През това време зад бара се бяха появили Маноло и Хуанита. Двамата млади стояха прави, с унили лица. Не се осмеляваха дори да погледнат своя господар.

— Знаете ли, че сте извършили нещо забранено? — Тремендо започна разпита със заблуждаваща любезност. — Наясно ли сте, че това е провинение?

— Да, сеньор Тремендо — прошепнаха двамата в един глас. Не се осмеляваха да кажат нищо повече.

— Добре — каза той благосклонно. — Значи готови сте да се разкаете?

— Да, сеньор Тремендо.

Нещо трепна в Ласитър. Момичето беше младо, стройно, с дълга черна коса. И момичето, и младежът бяха около осемнайсетгодишни. Видът им будеше състрадание. Стояха прави и не се осмеляваха да погледнат господаря си в очите.

Какво бе намислил този изверг? Как щеше да ги накаже?

Ако играта загрубееше, Ласитър в никакъв случай нямаше да остане пасивен наблюдател. Със сигурност щеше да предприеме нещо, за да помогне на младите хора.

— Обичате ли се? — попита Тремендо с благ глас и двамата едва сега повдигнаха глави. Те го погледнаха, изпълнени с надежда. Такъв въпрос можеше да бъде свързан само с добри намерения.

Каква наивност!

Ласитър отдавна бе проумял какво се крие зад лицемерието на Тремендо.

— Да, сеньор — отговориха двамата в един глас. — Ние се обичаме…

— Добре. Това е прекрасно.

Той избухна в гръмогласен смях, в който прозвуча такава жестокост, че Ласитър неволно се напрегна.

Какво ще стане сега?

Каква подлост бе замислил Тремендо?

— Обичате се значи! — извика той. — Обичате се! Направихте голяма глупост, като си признахте. По-добре да си бяхте мълчали. Ела при мен, Хуанита!

Момичето заобиколи бара и се приближи — боса, облечена в проста бяла ленена рокля.

Тя застана пред него с наведена глава.

— Събличай роклята, Хуанита!

Ласитър вече предчувстваше какво ще последва. Това значи бе наказанието, което бе измислил Тремендо — нещо мъчително за двама млади, които се обичат.

Хуанита се подчини покорно и роклята й се свлече на пода. Имаше стройно, безупречно красиво тяло, със стегнати бедра и гърди.

Ласитър обаче нямаше време да се наслаждава на красотата й. Вниманието му бе привлечено от Маноло, който стоеше зад бара с широко отворени очи и треперещи устни.

Порфирио Тремендо плъзна ръцете си по тялото на момичето и го потупа леко на няколко места, така както прави търговецът на коне, за да покаже добрия кон на купувача.

— Е, амиго Ласитър? Харесва ли ти малката?

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Да, много ми харесва. Защо питаш, Порфирио?

— Подарявам ти я, амиго Ласитър. Отсега нататък тя ти принадлежи. Вярвам, че добре ще се позабавляваш.

— И аз се надявам.

В гърдите на Ласитър избухна дива ярост, но той не й даде външен израз. Умът му работеше хладно и пресметливо.

Не биваше да си позволява и най-малката грешка, иначе всичко щеше да бъде загубено. Трябваше привидно да приеме отвратителното предложение на Тремендо. Само така можеше да помогне на младата двойка.

Дано само младежът не изгуби нервите си и избухне. Иначе щеше да бъде много трудно за Ласитър да направи нещо за младите.

Тремендо блъсна Хуанита и тя политна напред към Ласитър.

— Вземи я, Ласитър! — извика той, смеейки се. — Прави с нея каквото пожелаеш.

— Така и ще направя. — Ласитър подхвана олюляващото се момиче и го задържа здраво.

Хуанита се отпусна спокойно в ръцете му, само раменете й потрепваха. Той усети, че тя плаче.

Ласитър хвърли предупредителен поглед към Маноло, но това бе вече безполезно.

Отчаянието на младежа избухна и нищо не бе в състояние да го обуздае.

— Не! — изкрещя той. — Никога!

Младежът изскочи иззад бара и се нахвърли върху Тремендо. Това бе най-голямата му грешка. Неволно, с един удар, той разби плана на Ласитър.

Също с един-единствен удар Порфирио Тремендо отблъсна нападението на младия мексиканец. Въпреки ловкостта си, Маноло не бе в състояние да стори нищо срещу този здрав широкоплещест мъж, който имаше богат опит от многобройни битки.

Юмрукът на Тремендо улучи точно върха на брадичката му. Силата на удара го отлепи от земята, той залитна назад и падна по гръб.

Маноло остана да лежи неподвижен, без признаци на живот.

Хуанита закрещя пронизително. Опита се да се отскубне от Ласитър, но усилията й бяха безполезни.

Порфирио Тремендо хвана за китката изпадналия в безсъзнание младеж и го извлече навън.

Момичето продължаваше безуспешните си опити да се освободи от ръцете на Ласитър и крещеше обезумяла.

Безполезно бе да се опитва да я успокои в този момент. Тя не бе в състояние нито да слуша, нито да събере мислите си.

Каква плаха радостна надежда само преди миг, а сега това нещастие! Изведнъж бе хвърлена във властта на някакъв проклет гринго. Тези минути сигурно бяха много тежки за нея, но Ласитър не можеше да й помогне. Засега още не.

Трябваше търпеливо да изчака. Вече бе съставил своя план.

2.

Ласитър още държеше Хуанита, когато Порфирио Тремендо се върна в салона. Тя бе престанала да се съпротивлява, само плачеше тихо, притиснала лице към гърдите му.

Порфирио Тремендо се засмя гръмогласно.

— Виждам, че вече си опитомил котенцето, Ласитър — каза той. — Знаех, че ще успееш.

Тремендо мина зад бара и си наля голяма чаша текила, после добави обилно сол и чер пипер.

Брутален негодник! Пиеше с удоволствие, като че ли нищо особено не се беше случило.

Ласитър мислеше за своята мисия. Преди около половин година неколцина бандити бяха нападнали транспорт с пари в Аризона. Плячката възлизаше на около половин милион долара в банкноти и злато. Бандитите се бяха пръснали във всички посоки на света. Предполагаше се, че са десетина души, но никой от свидетелите не можеше да даде точна информация.

По-късно този случай бе възложен на Бригада Седем. Една гореща следа водеше към областта на Сонора. По някое време все по-често започна да се споменава името Лола Сантяго и именно по тази причина възложиха случая на Ласитър.

Изглеждаше, че следите водят към Лола, но Ласитър силно се съмняваше. Вярваше, че по-скоро Порфирио Тремендо бе човекът, който дърпаше конците в тази афера.

Откъде все пак бе придобил огромното си богатство? Тази мисъл не напускаше Ласитър, откакто опозна истинската му природа.

Гласът на Тремендо изтръгна Ласитър от мислите му.

— Това малко копеле ще запомни този ден до края на дните си — каза Тремендо. — Това, което му се случи, е само началото. Едва сега започваме истински. А на Хуанита ще разрешим да гледа.

Ласитър се държеше така, като че ли нищо не го засягаше.

— Какво ще го правиш, Порфирио?

— Всичко, което можеш да си представиш. Още не съм решил точно.

— На твое място бих го пуснал да си върви — каза Ласитър. — Мисля, че момчето изтърпя вече достатъчно строго наказание.

Тремендо го изгледа с удивление.

— Сбърках ли преценката си за теб, Ласитър? Изглежда, не си толкова твърд, както предположих в началото.

— О, добре — каза Ласитър. — Не исках да се меся в работите ти. Прави с него каквото искаш.

Тремендо се ухили със задоволство.

— Така те харесвам — каза той. — За момент се усъмних в теб. — А малката как е, харесва ли ти? Не е ли точно по твоя вкус?

— Харесва ми — отвърна Ласитър. — Но истински ще ми хареса, когато я укротя. Ще ми трябват обаче още няколко дни.

— Разбирам. Ти я караш с доброто. Това съвсем не е лош метод. Имах преди време един приятел, който постъпваше точно така с жените. После те ставаха най-верните робини, които можеш да си представиш. Но не всеки е способен на това. Необходим е тънък усет.

— Това е природна дарба — отвърна Ласитър сдържано.

На езика му бе една твърде язвителна забележка към Тремендо, но успя да се овладее. Отсега нататък трябваше да бъде извънредно предпазлив и по никакъв повод не биваше да събужда подозрение.

— Облечи се, Хуанита — каза той престорено грубо и отблъсна момичето от себе си. — Вземи си роклята и изчезвай! Оставаш обаче по всяко време на мое разположение! Щом те повикам, веднага да си тук!

Хуанита се наведе, грабна роклята си и я навлече бързо.

— Мога ли наистина да си вървя, сеньор? — попита тя плахо.

Ласитър сви рамене.

— Само ако сеньор Тремендо няма нищо против — отговори той престорено хладно. — Тук той е господар.

Ласитър погледна Тремендо въпросително. Той кимна.

— Само не се опитвай да избягаш от хасиендата! — заплаши я той. — Тогава ще те сполети съдбата на твоя Маноло. Между другото, в момента вече го връзват за стълба. Нали знаеш какво означава това, Хуанита?

Гласът му отново зазвуча така благо, както когато разпитваше младите хора. Точно в тези моменти той ставаше най-опасен. Ласитър го разбра още в началото.

Хуанита закри лицето си с ръце.

— Сеньор! — изплака тя. — Моля ви, сеньор! Пуснете Маноло…

Момичето се молеше да освободят Маноло, кълнеше се, че ще бъде винаги покорна, но Тремендо не й позволи да продължи.

— Ако не изчезнеш веднага, ще ти се случи нещо! — прекъсна я Тремендо грубо. — Радвай се, че сега принадлежиш на сеньор Ласитър! Иначе щеше да те сполети същото като Маноло.

Момичето избяга като подплашено животно.

Ласитър се приближи до бара, взе бутилката уиски, която Маноло бе оставил на месинговия плот, и си сипа в чашата.

— Ти си корав тип, Порфирио — каза той с признание. — Моите почитания! Такива мъже са рядкост!

Порфирио Тремендо не схвана язвителната ирония в думите на Ласитър. Напротив, с гордост се тупна в гърдите.

— Прав си, амиго! Мъже като мен наистина са рядкост! Именно затова малцина успяват да постигнат власт и богатство. Може би и ти, Ласитър, можеше да бъдеш богат и уважаван човек. Сигурно имаш обаче много меко сърце. Това е твоят недостатък.

Тремендо отново изпразни чашата си. Пиеше много, но изобщо не му личеше.

— Във всеки случай, си достатъчно твърд — продължи той. — Следователно ти си точно човекът, от когото имам нужда. Споменах преди малко. Ако имаш желание, ще те направя един вид партньор. Няма да получаваш заплата, но ще ти изплащам дялове. Няма Да ти бъде зле.

Той погледна Ласитър с очакване, но и с подозрение.

— А каква ще бъде моята работа? — попита Ласитър. — Бих искал предварително да знам за какво става дума.

— Не е много — каза Тремендо.

— От това не ми става много ясно.

— От време на време ще трябва само да разчистваш някои препятствия по пътя ми. И да пазиш гърба ми. Това е всичко. Ще направиш добри пари.

Ласитър кимна в знак, че нещата му харесват.

— А в какво ще се състоят дяловете?

— Ще ти обясня, но едва когато бъда съвсем сигурен, че не си тук по една точно определена причина — каза Тремендо. — Ще ти доверя само едно нещо: става дума за половин милион американски долари. Подробностите ще ти разкажа по-късно. Преди това обаче искам да съм абсолютно сигурен, че не си фалшива птица.

Тремендо се взря в очите на едрия мъж.

Ласитър се усмихна небрежно.

— Разбира се, че съм — отвърна той прямо. — Иначе нямаше да съм тук. Или предпочиташ да ти разказвам басни? И без това няма да ми повярваш.

— Поне си искрен — каза Тремендо, видимо доволен от отговора. — Ако ми беше изпял разни благочестиви приказки, щях да стана изключително подозрителен. Между другото, имам още едно условие, амиго Ласитър. Долу ръцете от Лола! Тя ми принадлежи. Единствено на мен! Само след няколко седмици ще стане моя жена. Няма да мине много време и ще бъде в ръцете ми. Тогава няма да може да се ежи така.

Ласитър вдигна чашата си и отпи от скъпото уиски.

— Учудвам се на вашите отношения — каза той сухо. — Винаги съм си представял по друг начин връзката между двама годеници.

— Този въпрос не засяга никого — отвърна Тремендо, а гласът му отново придоби онзи благ тон както винаги, когато вътрешно кипеше. — Затова не се бъркай в тези неща, Ласитър. Иначе може да не останем приятели.

Ласитър махна успокоително с лявата ръка.

— Не се безпокой, Порфирио.

Тремендо отново си сипа текила.

— Никога не се меся в лични работи — добави Ласитър, след като Тремендо не отговори веднага. — Нямам никакво намерение да започвам нещо с Лола. Вярвам, че и тя мисли така.

— Тя не би се и осмелила, Ласитър.

— Освен това сега имам Хуанита. Това е наистина великолепен подарък.

— Любопитен съм да видя колко време ще ти бъде необходимо, за да я опитомиш — ухили се Тремендо. — Тя е истинска дива котка. Тази порода не се поддава лесно на опитомяване.

— Колкото по-дива, толкова по-добре — отвърна Ласитър. — Иначе не доставя никакво удоволствие. А с момчето какво ще стане? Ще бъде ли убит?

— Да го пусна да си върви ли? Не, амиго. Не мога да си позволя такова нещо. Нали ще тръгне да обикаля и да пее какво става в хасиенда „Дискулпа“ и какъв престъпник е шерифът на Сан Педро. Не, Ласитър, трябва да доведа всичко докрай. Маноло ще бъде екзекутиран, но чак след няколко дни. Преди това ще устроя истински театър. За всички останали ще бъде шок, който няма да забравят до края на живота си. Засега Маноло ще остане на стълба. Наредих да го направят преди година специално за такива случаи. Намира се в средата на двора. Погледни сам. Ще видиш, че Маноло се чувства все още твърде добре. Едва утре започвам истински с него. Нека тази нощ живее с надеждата, че утре ще го пусна.

Той се изсмя зловещо.

Що за садист бе този човек? Не се задоволяваше да изтезава физически жертвата си. Не, садистично удоволствие му доставяше да я подлага на душевно мъчение. Така, както постъпи с младата двойка.

— Ще отида да поогледам — каза Ласитър равнодушно. — Впрочем, не бих се отказал от нещо за хапване.

— Хуанита ще ни приготви нещо. Между другото, тя е отлична готвачка. Имаш ли някакво специално желание, Ласитър?

— Не съм разглезен. Само една прилична порция с порядъчна доза подправки. Всичко останало ми е все едно. Ще се видим по-късно, приятелю.

Ласитър кимна и излезе. Имаше твърд характер, но в този случай не му беше никак лесно да произнесе думата „приятелю“.

Слънцето вече бе ниско над хоризонта, когато той излезе на двора. На около две мили разстояние блестеше лентата на реката и се губеше в скалните масиви източно от хасиендата.

Ласитър възприе всичко това с бегъл поглед. Само ако знаеше в този момент в какви драматични събития щеше да бъде въвлечен из тази скалиста, прорязана от многобройни каньони местност, щеше да наблюдава много по-внимателно.

Погледът му бе привлечен преди всичко от младежа, който бе завързан на един стълб, така както бе казал Тремендо.

Маноло беше прав, ръцете му бяха завързани нагоре. Бялата му ленена риза бе отворена на гърдите. Въпреки мъчителната поза, видът му издаваше непокорство и твърдост.

Ласитър се насочи към него с намерението да му прошепне няколко думи. Маноло обаче дори не му позволи да каже нещо.

— Проклет мръсен гринго! — извика той, извън себе си от ярост и злоба. — Пъкълът да те погълне, долен курвенски син!

Един от мъжете, които се шляеха наоколо, се приближи бавно и извади камшик от колана си.

— Да го науча ли на малко учтивост, сеньор Ласитър?

Ласитър махна с ръка, за да го отпрати.

— Не е нужно. Сам ще се оправя. Освен това никой не бива да го докосва, преди сеньор Тремендо изрично да е заповядал. Можеш да си вървиш. Ще се справя сам с този приятел. Прибери камшика си.

Мексиканецът се оттегли, видимо недоволен. Вероятно очакваше, че Ласитър ще заповяда няколко болезнени удара с камшик.

Това бе добър знак за Ласитър. Значи вече се бе разчуло, че големият бос му е оказал особено доверие, може дори да го е определил за нещо като свой заместник. Затова хората вече се отнасяха с подобаващ респект към него.

Маноло още не беше изтезаван. По тялото му нямаше и следа от нараняване.

— Ругай ме спокойно, Маноло — каза Ласитър. — Много скоро ще промениш мнението си за мен.

— Изчезвай, куче! — извика Маноло. — Не мога да гледам проклетата ти мутра!

Ласитър му зашлеви два звучни плесника, един отляво и един отдясно, не много силни, но все пак достатъчно болезнени. После се обърна и закрачи към сградата.

Попаднал бе в бърлогата на звяра, но все още не бе открил ни най-малка следа, която да го приближи към изпълнението на задачата.

Знаеше само, че този половин милион се намира някъде тук, близо до Рио Сан Педро. Но къде?

3.

По-късно вечеряха двамата с Тремендо. Хуанита им сервираше. Бе приготвила отлично chili con carne. Вече не изглеждаше така изплашена и напрегната, както по-рано следобед.

Без съмнение, у нея бе настъпила промяна.

Дали присъствието на Ласитър й действаше успокоително? Дали постепенно не усещаше, че Ласитър съвсем не бе този груб тип, за какъвто го бе взела в началото?

— Да се преместим в салона! — предложи Тремендо. — След добрата вечеря се полага добро питие. Разбира се, и ти ще дойдеш, Хуанита. Сигурен съм, че бързо ще свикнеш с новия ми приятел, Ласитър. А Маноло ще забравиш съвсем скоро.

Той се разсмя гръмогласно. Всъщност смееше се много често, но с престорена веселост. В действителност така прикриваше жестокостта пред хората, с които общуваше.

Думите му, които прозвучаха като предложение, в действителност бяха заповед.

Преминаха заедно в салона. По знак на Тремендо Хуанита зае място зад бара. Ласитър пожела уиски, Тремендо — текила, както винаги със сол и порядъчно подлютена.

— Имам един въпрос — поде разговора Тремендо. — Какво означава необичайното ти облекло, в което се появи днес по обед? Този изтъркан шинел и ужасната шапка. Имаше вид на най-изпаднал скитник. Каква беше всъщност целта ти, Ласитър?

Той изгледа едрия мъж изпитателно право в очите.

— Очаквах този въпрос през цялото време — отговори Ласитър. — Дори се учудвам защо го поставяш едва сега. Добре, ще ти обясня всичко. Трябваше да премина границата, но без да ме познае някой. Сега онези с шерифските звезди оттатък границата нямат и понятие, че съм в Мексико. Сигурно ще продължат да ме търсят в Аризона.

Тремендо кимна с одобрение.

— Добра идея, приятелю. Моите поздравления.

Ласитър се засмя.

— Какво ли не опитва човек, когато примката се стегне около шията. Доволен съм, че успях. Между другото… не съм и сънувал, че ще намеря такова великолепно укритие. Благодарен съм ти безкрайно и имам хиляда причини за това.

— А какво се случи в Аризона?

— Имах малко спречкване с един шериф. — Ласитър излъга най-безогледно. — Тези типове оттатък, в Щатите, са много чувствителни в това отношение. Да продължавам ли, амиго? Или е достатъчно?

— Това ми стига. Познати са ми тези неща.

Ласитър можеше да си позволи да продължи с някоя измислена история. Разбира се, Тремендо щеше да възложи на своите шпиони да разследват всичко и рано или късно щеше да стигне до истината, но дотогава Ласитър без съмнение щеше да е изчезнал оттук. Може би още тази нощ.

Чувстваше вътрешна потребност да стори нещо за Хуанита и Маноло колкото е възможно по-бързо. Утре щеше да бъде късно. Шансът се откриваше тази нощ.

Какво очакваше бедния Маноло на следващия ден!

Каквото и да ставаше — това бе ситуация, в която Ласитър нямаше да се съобразява с Бригада Седем! Тук ставаше въпрос за живота на един невинен младеж, за съдбата на едно младо момиче!

В такива ситуации Ласитър ставаше звяр. Не се съобразяваше с нищо, дори със себе си. Още повече с негодници като Порфирио Тремендо.

Тирана на Сан Педро!

Това име му прилягаше точно. Чудно, но в началото бе успял да заблуди дори Ласитър.

Колко ли други хора бе вкарал в капана със своето благо, но подло поведение? Само по този начин е могъл да постигне богатство и власт.

Ако планът на Ласитър успееше, тази нощ Порфирио Тремендо за пръв път щеше да разбере какво е страх.

— Истински късмет, че си тук — каза Тремендо. — Ще те назнача за свой заместник. Ще трябва да следиш за спазването на закона около Сан Педро. От мое име, разбира се.

— Това е добра идея — съгласи се Ласитър.

— Трябва, освен това да ти измислим мексиканско име — каза Тремендо. — Например Хуан Ларедо. Харесва ли ти? Трябва също да ти намеря мексикански дрехи.

— Това не е проблем — отговори Ласитър. — В багажа си имам подходящо облекло. Торбата ми сигурно остана вън, до корала, където предадох коня си на твоите хора. Ще отида да си донеса нещата.

— Не е нужно. Като мой заместник не трябва да вършиш това! Запомни го добре, амиго! Нямаш право да вършиш обикновена работа. Иначе ще паднеш в очите на хората. Така че излез и заповядай да ти донесат багажа. Нареди го на първия срещнат, който може да го направи.

Ласитър кимна.

— Добре. Любопитен съм да видя дали ще ми се подчиняват.

Ласитър излезе на двора. Междувременно бе изгряла луна. Откъм сградата за прислугата се носеше шум.

Двама мъже, очевидно охрана, седяха на земята близо до стълба и дремеха. Маноло, прикован към стълба, изглеждаше вече доста изтощен. В ръцете му, привързани нагоре, кръвта вече сигурно не пулсираше и това вероятно причиняваше усещане за схващане на цялата горна част на тялото му.

Ласитър тръгна към пазачите. Те скочиха веднага на крака и насочиха пушките си към него. След като го познаха, свалиха оръжието. Ласитър даде знак на единия от двамата:

— Донеси ми багажа, омбре! Бързо!

Мъжът веднага скочи и се затича към корала за конете. Само след миг се върна с брезентовата торба в ръце.

— Заповядайте, сеньор.

Ласитър поблагодари с кимване и пое обратно към къщата. Изпълни го задоволство. Ако нещата се развиваха така, щеше да бъде значително по-лесно, отколкото предполагаше. Но бе твърде рано за такива изводи, развръзката бе още много далеч.

В салона Ласитър хвърли пакета небрежно на един от диваните. После се приближи до бара и се усмихна на Тремендо.

Ласитър знаеше как да постъпи в такава ситуация. Той посочи с палец към Хуанита и промърмори:

— Получих почти всичко, което може да си пожелае един мъж: отлична вечеря, отлично уиски — бих могъл вече да подишам свежия нощен въздух. Липсва ми още само едно нещо.

Тремендо разбра.

— Действай, приятелю — каза той поощрително. — Тя ти принадлежи! Нали ти я подарих. Или си забравил това?

Ласитър видя как Хуанита замръзна за миг в ужас и се сви, като че ли по този начин можеше да се защити.

— Ела, Хуанита! — каза Ласитър любезно. — Няма да е толкова лошо, колкото си мислиш.

Тя се поколеба. Погледът й се мяташе наоколо, като че ли търсеше път за бягство.

— Ти му принадлежиш! — изрева Тремендо. — Ако веднага не отидеш при него, ще последва нещо друго!

Момичето заобиколи бара и застана пред Ласитър, безпомощна, с увиснали рамене. Знаеше, че не бе в състояние да направи нищо повече, че е предадена в пълната власт на този едър гринго.

Тя обаче нямаше ни най-малка представа, какво ставаше в душата на този „гринго“.

Той я притегли към себе си.

— Не се дърпай така, малката — каза той грубо. — След това ще бъде съвсем друго.

Трябваше по принуда да играе тази роля. Не съществуваше никаква друга възможност.

Най-напред трябваше да бъде напълно сигурен за Тремендо, иначе всичко щеше да бъде напразно.

Затова Ласитър реши да използва единствения език, който бе разбираем за един бандитски главатар.

— Позабавлявай се с нея, амиго! — извика Тремендо през смях. — А аз ще си доведа някоя друга. В къщата ми има още три, които доста ги бива. Огън са!

Ласитър обмисли за момент дали да не действа още сега, но се отказа. Бе още рано. Тремендо бе твърде далеч. Можеше да се стигне до стрелба. А ако се чуеше дори един-единствен изстрел, всичко щеше да бъде загубено.

Освен това, ако нападнеше преждевременно, Хуанита можеше да изгуби контрол над нервите си. Може би щеше да се развика и така да привлече мъжете от охраната, които бяха на пост вън при Маноло. Вероятно в къщата имаше още други от хората на Тремендо. Ласитър трябваше първо да си изясни всички тези подробности.

— Хайде, Хуанита! — Той грубо я придърпа към един от диваните. — Това ще бъде нощ, която няма да забравиш до края на живота си. Имай ми пълно доверие.

Разбира се, тя не бе в състояние да вникне в двусмислието на тези думи, също както те не събудиха ни най-малко подозрение у Тремендо.

Собственикът на дома тъкмо влизаше, придружен от една чернокоса красавица, в салона, който бе осветен само от една червена лампа и от процеждащата се отвън матова лунна светлина.

— Хайде, събличай се! — заповяда Ласитър. Той бе застанал до дивана и сам изхлузи прашните си дрехи, докато Хуанита се освобождаваше от простата си рокля.

Тя будеше състрадание у Ласитър, но той просто нямаше друг избор.

След като се съблече, Ласитър легна до нея и я притегли плътно към себе си. Голото й тяло бе сковано като дърво. Въпреки това Ласитър не се чувстваше безразличен. Необходими му бяха доста усилия, за да се овладее и да запази главата си трезва в тази ситуация.

— Чуй ме сега, Хуанита — прошепна той в ухото й. — Няма нищо да ти направя. Аз…

Със своята наивност тя не бе в състояние да схване нищо. Толкова бе объркана и измъчена, че спонтанно се опита да се изправи и отвори уста за въпрос или може би за вик на изненада.

Ласитър бързо я притисна обратно и за по-сигурно притисна устата й с ръка.

Откъм тъмния ъгъл в другия край прозвуча кикотенето на тъмнокосата красавица на Тремендо.

Ласитър отново зашепна в ухото на Хуанита:

— Сега само запази спокойствие и прави точно това, което ти кажа! Искам да ви помогна — продължи той. — На вас двамата с Маноло. Но мога да го направя само ако не си изпуснеш нервите и ако изпълняваш точно това, което аз ти казвам.

Той почувства, че схванатото й тяло се отпусна леко.

— Сега започни да стенеш! — прошепна. — Не бива да сме много тихи, иначе той ще се усъмни.

Хуанита схвана бързо какво се иска от нея. Внезапно бе обзета от учудваща решителност.

— Не! — извика тя. — Недей! Моля те! Не искам! Пусни ме…

— Не се дърпай така! — изръмжа Ласитър. — Ако не престанеш веднага, ще те напердаша по задника!

Тя започна да се задъхва и да стене. Играеше ролята си великолепно. Плътно прегърнати, двамата с Ласитър се търкаляха наляво-надясно по дивана.

От тъмния ъгъл се разнесе смехът на Тремендо.

— Е, как е, Ласитър? Харесва ли ти?

— По-добре, отколкото очаквах, амиго. Какво ще кажеш след малко четиримата да пийнем по нещо на бара?

— Добра идея, Ласитър. Веднага ли, или малко по-късно. На мен ми е все едно. Ти решавай.

— По-добре веднага — отговори Ласитър. — Любовта предизвиква жажда.

— Тогава — на бара! — изсмя се Тремендо. — Но сега ще пием шампанско. Нека бъде празник, амиго! Сигурен съм, че добре ще си прекарваме с тебе!

— Разчитай на мен, амиго.

Те се приближиха от две различни страни към бара, зад който светеше мъждукаща червена лампа. Ласитър бе обвил лявата си ръка около раменете на Хуанита. Дясната трябваше да бъде свободна. С нея можеше да удря значително по-силно и точно.

— Ти си истински приятел! — засмя се Тремендо. — Истински кучи син!

Той се приближи до Ласитър и го потупа по рамото.

— Истински кучи син! — повтори Тремендо.

— Да, такъв съм наистина — каза Ласитър и в следващия миг замахна с все сила. Улучи точно брадичката на противника си, който залитна безмълвно назад. После падна тежко върху килима, но Ласитър нямаше намерение да се грижи за него.

Още докато Тремендо падаше, Ласитър скочи и сграбчи жената. В следващия миг тя бе готова да наддаде пронизителен вик, но той я изпревари и затисна устата й с ръка.

Сега трябваше да действа бързо. Тремендо скоро щеше да дойде в съзнание.

За щастие, в лицето на Хуанита Ласитър откри великолепна партньорка. Докато до преди малко се търкаляха по дивана, престорено играейки любовно опиянение, Ласитър бе дал на младата мексиканка необходимите наставления.

Хуанита подаде на Ласитър кърпата, която вече бе приготвила. За целта тя пожертва ивица от роклята си.

Ласитър бързо обви ивицата ленен плат около устата на мексиканката, така че тя можеше само да стене.

— Дръж я, Хуанита! Притискай я, докато се върна. Знай, че става въпрос за живота ни!

Без да дочака отговор, той скочи отново, този път към Тремендо, който бързо се свестяваше. Вече отваряше уста, за да наддаде страхотен вик, но Ласитър отново бе по-бърз. Той скочи върху Тремендо и го покри с градушка от юмручни удари.

Когато Тремендо се свести за втори път, се видя завързан и със запушени уста, също като своята любовница.

Ласитър се облече бързо. В просторната сграда цареше пълна тишина.

Излезе на двора. Двамата пазачи продължаваха да дремят покрай стълба с Маноло.

— Здравейте, приятели — каза Ласитър. — Нося ви поздрави от шефа. Изпраща ви по бутилка текила, за всеки един от вас. Наздраве!

Ласитър замахна здраво, едновременно с двете бутилки. Едва ли можеше по-бързо и по-безшумно.

После светкавично, с няколко замахвания с ножа, освободи изтощения Маноло.

Хуанита излезе от къщата. Тримата побягнаха заедно към големия корал за конете. Маноло възвръщаше силите си учудващо бързо и вече помагаше на Ласитър при оседлаването.

Наистина ли най-сетне ги бе споходило щастието? Хуанита се хвърли на шията му и го целуна.

— Благодаря ти, гринго! — изхълца тя. — Ние ще ти бъдем вечно благодарни.

— Сега не е време за големи думи — просъска Ласитър. — Побързайте! Препускайте колкото е възможно по-бързо! Избягайте някъде в безопасност! Играта е на живот и смърт! Хайде, напред! Надявам се, че някой ден ще се срещнем отново, и нека тогава бъдете най-щастливата двойка на света!

Ласитър изчака, докато двамата скочиха на конете и препуснаха. Едва тогава и той се хвърли на седлото.

А сега накъде? След кратко размишление реши, че не му остава нищо друго, освен засега да изчезне от този район. Беше абсолютно сигурно, че Порфирио Тремендо ще му устрои подобаващо преследване. Сигурно щеше да обещае високи премии и щеше да се опита да го хване в обръч.

Следователно — назад към Аризона!

Можеше да успее до следващата сутрин. Все пак вече можеше да докладва за частичен успех на мисията си в Мексико. Нали бе разкрил, че неизвестните бандити крият плячката си някъде тук. Това бе поне отправна точка за следващите действия.

Тъкмо се канеше да пришпори коня, когато нещастието се стовари върху му от всички посоки.

Откъм север препускаха група конници, около десетина човека. Идеха от посоката, в която се намираше град Сан Педро.

На двора двамата пазачи се бяха свестили и вдигнаха останалите на крак. Откъм къщата се разнесе гръмовитият глас на Тремендо. От помещението за прислугата наизскачаха въоръжени мъже.

— Искам да го заловите жив, това копеле! — измуча Порфирио Тремендо. — Искам го жив! Чухте ли добре? Искам го жив, на всяка цена! Дяволите ще ви вземат, ако не успеете да го хванете!

Ласитър се приведе на седлото и препусна в галоп през отворената врата.

Проехтяха изстрели. Това бяха само предупредителни изстрели, предназначени за групата, която се приближаваше от Сан Педро. Те бяха хора на Тремендо, които бяха прекарали свободната си вечер в града.

Конниците веднага се разгърнаха във верига. На Ласитър му оставаше един-единствен път за бягство — на изток, към планините. Преследвачите го притискаха в тази посока. Можеше да си позволи само да им се изсмее. След като стигнеше планината, нямаше да го открият. Имаше богат опит в такова преследване.

Обаче смехът му скоро щеше да секне. Той все още нямаше никаква представа защо преследвачите го подгониха именно в тази посока. Забеляза опасността едва тогава, когато конят му се отклони встрани и отказа да препуска повече направо.

Това бе границата на възможното. Нямаше повече път напред. Бандитите се приближаваха. Проехтяха изстрели. Конят му потрепери, улучен от куршум, и Ласитър скочи от седлото, инстинктивно грабвайки уинчестъра от калъфа.

Прецени положението си: лежеше на твърдата земя, в началото на каньона, в който течеше Рио Сан Педро. Дали все още имаше поне мъничък шанс за спасение?

Дали не бе по-добре да се предаде на преследвачите?

— По дяволите! — изръмжа той. — Ще се бия докрай!

4.

Преследвачите приближиха.

Ласитър започна да стреля. По-добре мъртъв, отколкото да попадне жив в ръцете на Тремендо!

Каньонът се превърна в ад. Ранени мъже крещяха. Около Ласитър свистяха куршуми като разярени оси. Той се промъкваше приведен и скачаше от едно място на друго, за да не даде възможност на противника да го вземе спокойно на прицел.

Куршум одраска дясното му рамо и му причини остра, режеща болка. Ласитър продължи да стреля ожесточено, като отскачаше встрани и търсеше прикритие, но отвсякъде бляскаха пламъците от цевите на пушките. Ставаше все по-ясно, че няма никакъв шанс и смъртта е единственият изход.

След като за пореден път се прицели и натисна спусъка, се чу само зловещо щракване.

Това бе всичко. Сбогом.

Нямаше никакво време за презареждане.

Ласитър се претърколи встрани, плътно до ръба на каньона. Под скалата зееше тъмна бездна. Зад гърба му се чуваха победоносните възгласи на преследвачите.

— Пипнахме го! Ето го!

И отново изстрели.

Няколко куршума се забиха в земята почти до тялото му.

Съзнанието му бе напрегнато до краен предел, въпреки това той чувстваше онзи леден хлад, който го обземаше винаги, когато опасността бе най-голяма.

Негодяите на Тремендо залагаха на сигурно, те не искаха да си позволят и най-малкия риск.

Ласитър се досещаше за целта на Тремендо. Искаше да го заловят жив на всяка цена. Това щеше да означава изключителен триумф.

Ласитър знаеше, че преследвачите все още не успяваха да се прицелят точно. Бе залегнал и бе трудно от първия път да улучат такава малка цел на разсеяната лунна светлина, и то да го улучат така, че да не бъде ранен смъртоносно.

Знаеше също, че му остават само броени секунди. Трябваше да предприеме нещо, да вземе някакво решение.

Да стане и се предаде?

Безумие!

По-добре сам да си пусне куршума! Жив в ръцете им, бе равносилно да попадне в самия ад.

Ласитър мислеше трескаво, но бе обзет от неописуема ярост. Не искаше да им подари такава евтина победа.

По дяволите Тремендо и всичките му бандити!

Това бе последната мисъл на Ласитър. Тогава реши да действа. Реши се на риск, който сигурно само един на стотина хиляди мъже би поел в подобна ситуация.

Ласитър се изправи. Дочу виковете, после изстрелите. Подсъзнателно усети как два — три куршума го одраскаха. После скочи в бездната на каньона.

Падайки, напрегна тялото си като пружина. Това бе скок в неизвестността, скок в нищото. А може би скок във вечността.

Умът му като че ли отказа всякаква точна мисъл. Остана единствено усещането, че потъва в бездънна празнота. Тогава за секунди, или може би за части от секундата, дочу приближаващия се, все по-силен шум на водата. Последва невероятен удар. Като че ли някакъв великански юмрук го пресрещна и спря падането му с груба сила.

Наоколо стана още по-тъмно. Тогава усети, че лети обратно нагоре с чудовищна скорост в същата тази пропаст, която го бе погълнала с непреодолима сила.

Изпаднал в безсъзнание, Ласитър не усещаше нищо.

Не знаеше, че бе повлечен от буйните води на Рио Сан Педро, за миг бе погълнат от водовъртеж, после изхвърлен отново нагоре от пенеста вълна. Безпомощен, изложен на играта на природната стихия, без да чувства нищо.

Течението постепенно забави скоростта си. Реката се разширяваше при изхода на каньона и правеше лек завой.

Ласитър, все още в безсъзнание, бе изхвърлен от водите на брега при този завой. Той лежеше на мекия пясък, а съдбата бе благосклонна към него, защото лицето му бе обърнато нагоре. Лежеше като мъртъв, но дробовете му работеха, доставяха така нужния кислород и нови сили.

Видът му бе окаян. Облеклото му бе напълно разкъсано. Тялото му бе покрито с кървящи рани, драскотини и кръвоизливи.

Бе изгубил револвера си при скока в пропастта. Имаше обаче нещо много по-важно от всичко друго: не бе изгубил своето специално яке „Левис“.

Измина доста време, през което Ласитър продължи да лежи като мъртъв. Само гърдите му се повдигаха леко при слабите вдишвания.

Настъпи утрото. Слънцето изпълзя иззад планините. Някакъв мъж се появи на брега при завоя на реката. Беше възрастен, около шейсетте, облечен като трапер. Носеше дългоцевна пушка, преметната през рамо, а в дясната си ръка — рибарска въдица.

Мъжът трепна, като видя безжизненото обезобразено тяло на брега. Поколеба се за миг и се почеса по тила, обрасъл със сплъстена посивяла коса.

— По дяволите! По дяволите! — промърмори той под носа си и по всичко изглеждаше, че пред него възниква тежък за разрешаване проблем. — Ти пък откъде се взе? — изломоти старикът. — От небето ли падна?

В този момент Ласитър отвори очи. Дочул бе само последните думи и се опита да се усмихне с мъка.

— Да, нещо подобно — изохка той. — Нагоре по течението. Мисля, че реката ме е спасила, като ме е стоварила тук на брега.

Слънцето го заслепяваше. Старикът се разсмя тихо. Дали не беше от бандата на Тремендо? Всъщност нямаше изгледи да е от тях, иначе отдавна да бе насочил пушката в главата му.

Ласитър се опита да се изправи с мъка. Остри болки режеха цялото му тяло. Разпокъсаните му дрехи бяха напоени с вода. Сега всичко това бе маловажно. Много повече го интересуваше дали неговите тайни оръжия бяха все още годни за употреба.

— Кой си ти? — попита старикът. — Откъде идваш? Нов трик на Тремендо ли е това?

Ласитър се усмихна изтощен.

— На косъм беше да ме залови, тогава все едно щях да бъда в ада — каза той с дрезгав глас. — Казвам се Ласитър. Идвам от Аризона. Исках да посетя една стара приятелка, Лола Сантяго. Това обаче не се хареса на Тремендо. В последния момент успях да избягам от неговите главорези. Истинско чудо е, че изобщо съм още жив.

Старикът го изгледа с удивление.

— Не може да бъде, това не е за вярване — промърмори той. — Значи ти просто си скочил в каньона и си паднал във водата. Това може да е станало само нагоре — в Каньон де Сото. Наистина е чудо, че си останал жив. Хей, мистър, ти за глупак ли ме вземаш? Та нали там на най-ниските места височината е над двайсет метра!

Ласитър сви рамене.

— Изобщо не знаех — продължи той с дрезгав глас. — В каньона беше тъмно и нищо не се виждаше. Просто рискувах. Иначе сега щяха да ме пекат на бавен огън.

Брадатото лице на мъжа не издаваше никакво вълнение. Той бе взел въдицата в лявата си ръка, а дясната вече бе върху револвера, пъхнат в широкия кожен колан.

— Дяволски невероятна история! — каза той недоверчиво.

— Ако искаш — вярвай.

— И си дошъл в Рио Сан Педро само за да посетиш Лола Сантяго?

— Защо, чудно ли е? Не си ли струва за такава жена? Всъщност как се казваш, омбре? Може би си от приятелите на Тремендо?

Недоверието в очите на старика започна да се топи.

— Казвам се Монтес Кабрера. Мисля, че почвам да ти вярвам. Изглежда, доста си пострадал. Можеш ли поне малко да се движиш?

Ласитър се опита да стане на крака, но се свлече отново и седна с изкривено от болка лице.

Нямаше сили да се изправи. Краката му бяха безчувствени. Той раздвижи ръцете си, бавно ги разпери встрани, но това му струваше неимоверни усилия.

Изглежда, нямаше място от тялото, което да не бе пострадало при падането. Може би имаше и счупени ребра, тъй като го прорязваше остра болка при всяко по-дълбоко вдишване.

— Ще можеш ли да станеш, ако ти помагам? — попита мъжът.

Ласитър сви рамене. Дори това леко движение му причини силна болка.

— Ще се опитам — каза той и изохка отново.

Мъжът остави въдицата настрана и се наведе над Ласитър. Хвана го с две ръце под мишниците и каза:

— Хайде сега, момчето ми! Най-напред ще ти помогна да се изправиш на крака, а после ще видим.

Ласитър се опита да се отпусне. Въпреки това не можа да се сдържи и изстена, когато мъжът го извлече на сухо място.

Ласитър остана да лежи така на меката трева. Слънцето топлеше приятно и го обзе желание да лежи, докато се съвземе и изсъхнат дрехите му.

— Почти успяхме — каза Монтес задъхан. — А сега, да видим имаш ли нещо счупено. Лежи спокойно, амиго! Имай ми доверие. И стискай здраво зъби, защото няма да бъде никак приятно!

Ласитър бе легнал по гръб. Затвори очи и след малко усети как ръцете на Кабрера заопипваха цялото му тяло. На определени места около ребрата той натискаше доста силно. Ласитър наистина трябваше да стиска зъби, за да не изреве от болка. Още по-лошо стана, когато старият мексиканец започна да преглежда ръцете и краката, за да провери дали няма счупени кости. Ръцете му пипаха яко и Ласитър имаше чувството, че е попаднал в месомелачка.

Най-после Монтес Кабрера изръмжа със задоволство.

— Изглежда, нямаш нищо счупено — каза той. — Струва ми се, че имаш само няколко пукнати ребра. Ще ти мине от само себе си след време. Тъй че няма защо да ревеш, приятелю. След ден-два ще бъдеш отново на крак. А сега, опитай се да станеш. Ще те настаня в колибата. Стискай зъби, защото пътят, който ни предстои, няма да бъде разходка.

Той подхвана отново едрия мъж и му помогна да се изправи на крака. На Ласитър му притъмня пред очите, главата му се завъртя, не можеше да пази равновесие и нещо го натискаше назад към земята.

Пое дълбоко въздух. Отново го парна болката в гърдите.

— Само малко кураж! — каза Монтес Кабрера. — Момче като тебе не пада лесно на колене.

Тръгнаха бавно. Коленете на Ласитър бяха като че ли от гума. Чувстваше се ужасно — все едно бе изпил кофа уиски. Гадеше му се, в стомаха имаше неприятно усещане, което се надигаше нагоре към устата. В определени моменти го обземаше желание да се отпусне и се предаде, но с усилие на волята преодоляваше тази слабост.

След известно време, което на Ласитър се стори цяла вечност, размътеният му поглед долови очертанията на груба дървена къща. Той си отдъхна с облекчение, когато най-сетне влязоха и той се строполи тежко върху едно грубо легло.

— Лежи спокойно — каза Монтес Кабрера добродушно. — Колкото по-малко се движиш, толкова по-малко ще те боли. Ще ти помогна да се съблечеш и ще те разтрия със спирт. Останало ми е едно буренце старо индианско уиски. Не е за пиене, но пък е най-доброто лекарство за разтривки. Можеш да ми вярваш.

Ласитър трябваше още веднъж да премине през ада. Мексиканецът го съблече, донесе кофа с вода и най-напред проми раните и кървящите драскотини. След това се появи с буренцето уиски. Извади запушалката и се ухили като стар дявол, докато разливаше първата порция спирт по кожата на Ласитър. В първия миг болката беше непоносима, като при изгаряне, но вероятно това бе най-подходящото за случая лекарство.

Монтес Кабрера беше за него истински ангел-спасител. В това състояние едва ли би могъл сам да се справи. Щеше да бъде изключително задължен и благодарен на стария мексиканец. Това бе ясно още сега.

5.

Когато Ласитър се пробуди, през малкото прозорче на дървената къща проникваха слънчеви лъчи. Той се протегна с мъка и стенейки през стиснати зъби, прехвърли краката си през ръба на грубото легло.

С мъка потисна стоновете си, когато направи няколко крачки в малката стаичка. Мексиканецът бе прекарал нощта върху постеля от кожи в ъгъла и отдавна бе станал. Ласитър надникна навън и видя Кабрера — седнал бе на брега на реката и ловеше риба с въдица.

Монтес Кабрера бе особняк, обвит в тайнственост. Ласитър разбра това веднага с безпогрешния си усет. Този мъж като че ли криеше нещо, за себе си не разказваше нищо, освен най-банални неща. Обясни, че решил да живее уединено край реката, за да бъде на спокойствие. По преценка на Ласитър обаче Кабрера изобщо не бе човек, създаден за живот в самота.

Ласитър съдеше за това по различни подробности. Кабрера бе човек, който познаваше света и живота. Човек, който обичаше да бъде сред хора и да разговаря. Поведението му се отличаваше с известно безпокойство. На Ласитър той напомняше на човек, който търси нещо точно определено.

В паметта му се бяха запечатали думите на мексиканеца, които чу, след като се съвзе на брега на реката: „Пак ли са замислили някаква дяволска история?“, а по-късно бе продължил: „Това нов трик на Тремендо ли е?“

Нямаше съмнение, че Монтес Кабрера имаше врагове. Той обаче никога повече не се върна към тази тема. Ласитър също се въздържаше от въпроси. Той самият също нямаше никакво желание да отговаря на неудобни въпроси. Ако Монтес Кабрера пожелаеше, щеше да говори повече.

Ласитър имаше принцип да не си пъха носа в живота на чужди хора.

Отново го проряза остра болка, когато се наведе, за да вземе вече изсъхналите си дрехи от перваза на прозореца. Всяко движение бе болезнено и той си отдъхна с облекчение, след като най-сетне успя да се облече.

Накрая извади специалните оръжия, скрити в якето „Левис“. Дали взривното устройство и разглобяемият револвер бяха в изправност? Ласитър реши да ги изпробва по-късно.

Със схванати крака той излезе от малката спалня и се повлече към втората стаичка на колибата. Освен огнището за готвене, там имаше само оскъдни разнебитени мебели.

Реши да излезе към реката. Една баня в хладните бистри води щеше да му се отрази добре.

Вратата бе отворена на ширината на една длан. Ласитър тъкмо се канеше да я бутне, за да излезе, когато дочу конски тропот.

Откъм реката се приближиха група конници. Мъжът от Бригада Седем замръзна на място и взе пушката, която висеше на кука на стената. Беше модел „Спрингфийлд“.

Вероятно бяха от хората на Тремендо, изпратени да го преследват. А може би вече се бяха отказали, може би вече го смятаха за мъртъв след самоубийствения скок в каньона?

Конниците се появиха в зрителното поле на Ласитър. Бяха петима, а пред себе си водеха Монтес Кабрера като пленник. Той бе въоръжен. Дългоцевната му пушка бе преметната през рамо, в колана му бе пъхнат револвер — тежък „Колт“ четирийсет и пети калибър, — но въпреки това въоръжение той нямаше никакъв шанс срещу петима нападатели. Лицето му изразяваше яростно непокорство.

Ласитър застана в сянката на вратата, така че да не може да бъде видян отвън.

Конниците спряха на десетина крачки от къщата. Предвождаше ги строен мексиканец, облечен в черно. Коланът и седлото на коня му бяха обковани със сребро.

— Да започваме заседанието, Ел Луте — каза той. — Излишно е да си губим времето с празни разговори. Знаеш много добре защо сме тук. Сеньоритата пожела да ти направи още едно предложение. Предлага ти да задържиш половината от плячката. Половината, Ел Луте! Очаквал ли си някога нещо повече? Тогава ще може да напуснеш тази дупка, която не е нищо повече от затвор. Не мечтаеш ли за друг, красив живот, в който ще можеш да се радваш на парите си? Ще осъществиш всички свои желания, но само ако извадиш парите, които си скрил. Ти си нещастник, Ел Луте. Седиш върху купчина пари, ала искаш да останат само за тебе. Може ли човек да бъде толкова алчен и такъв егоист? Помисли добре, вече си стар, и без това не ти остава много. След няколко години ще те ядат червеите. А може би само след дни, ако не бъдеш благоразумен.

Нашето търпение също има граници. Ние сме тук, за да предадем последното предложение на госпожицата. Следващи няма да има. А ако коравата ти глава продължи да упорства, ще се разправим с тебе по бързата процедура. Знай обаче, че няма да те убием просто така. Това ще бъде несправедливо. Ще се погрижим доста да се поизмъчиш, преди да издъхнеш.

Предводителят на групата вдигна ръка. В същия миг ласо просвистя във въздуха. Монтес Кабрера се приведе, но не успя да се предпази. Всичко по-нататък се разви с невероятна бързина. Примката се стегна около него, притискайки ръцете към тялото му, и само след миг мексиканецът лежеше в праха. Конникът, който хвърли ласото, пришпори коня си и същевременно нави въжето около рога на седлото. Ласото повлече Монтес Кабрера, наричан също Ел Луте, по земята.

Когато малко по-късно ездачът спря коня си, старият мексиканец остана да лежи като мъртъв и само простенваше глухо. Посивялата му брада бе окървавена. Вероятно нямаше да издържи дълго.

Ласитър все още стоеше неподвижен в сянката на полуотворената врата. Все пак бе прав в предположенията си. Тук се криеше някаква тайна. Изглежда, точно старият мексиканец притежаваше съкровището, което Ласитър търсеше по поръчение на Бригада Седем.

Ездачите слязоха от конете. Предводителят им се наведе над мъжа, лежащ на земята, така че обърна гърба си към Ласитър.

В същия момент Монтес Кабрера дойде на себе си.

Той се изхрачи и изръмжа:

— Върви по дяволите, Сардано! Ти и цялата ти банда! Нищо няма да получите от мен! Колко пъти да ви повтарям, че вече няма никакви пари? Аз съм бедняк, имам едва толкова, колкото ми е необходимо, за да се нахраня! А вие все идвате и ми говорите за някакво съкровище, което съм бил притежавал. Що за безмозъчни идиоти! Да се печете в пъкъла дано!

Мъжете се разсмяха. Един от тях извади от колана си камшик с къса дръжка и го разви. Това беше мексикански камшик, тройно изплетен от кожена връв с дребни метални остриета на края.

Инструмент за жестоки изтезания.

Старият мексиканец изрева при първия удар. Кървава следа, която ставаше все по-широка, разряза лицето му. Първият удар далеч не беше истински, иначе лицето на Монтес Кабрера щеше да бъде в доста по-тежко състояние.

Сардано, предводителят на бандата, вдигна ръка.

Настъпи тишина.

Чуваха се само стоновете на мексиканеца.

— Това е само началото, Ел Луте — каза Сардано. — Ако се наложи, ще те поизпечем, докато загубиш разсъдъка си. Чувал съм, че побърканите винаги казват истината.

Ласитър остави старата пушка „Спрингфийлд“ настрани и извади своя „Ягуар“. Това беше едно от последните му специални оръжия, които се сглобяваха само с няколко движения.

Реши, че трябва да се намеси.

Сам срещу петима — доста неблагоприятно съотношение на силите. Но може би неговият „Ягуар“ даваше повече шанс?

— Продължавай, Баркас! — каза предводителят. — Но не започвай пак от главата. Трябва да го пообработиш най-напред малко по-надолу. След десетина минути със сигурност няма да упорства така.

Камшикът изсвистя отново. И отново се разнесе викът на Монтес Кабрера.

Ласитър се измъкна предпазливо от колибата. Сигурен бе, че бандитите щяха да нарежат мексиканеца на парчета, ако не им издадеше това, което искаха да чуят от него. А може би той наистина нямаше какво да им каже, може би нищо не знаеше.

Но каквато и да беше истината, Ласитър не можеше да продължи да наблюдава безучастен как изтезават стареца, който го бе спасил.

Когато мъжът размаха камшика за втори удар, „Ягуарът“ на Ласитър изтрещя.

Това специално оръжие бе истинско чудо на техниката. Представляваше разглобяема пушка револвер. Тайно изобретение, от което до момента бяха изработени само три екземпляра.

Единият от тях бе в ръцете на Ласитър. Оръжието бе по-дълго от обикновен револвер, но по-късо от рязана пушка. Имаше общо четири цеви, разположени една под друга, съответно една до друга. Зад всяка цев имаше по един въртящ се барабан, всеки от които побираше по шестнайсет патрона от малък калибър. Така само за секунди оръжието можеше да изсипе истинска оловна градушка от шейсет и четири куршума върху противника.

Оръжието не бе смъртоносно, но затова пък имаше изключително сплашващо въздействие. С негова помощ Ласитър обикновено успяваше да всее страх и ужас у бандитите.

Така стана и сега.

Той произведе само един изстрел, което означаваше четири куршума. Изстрелът бе съпроводен обаче от такъв тътен, който превъзхождаше значително гърмежа на обикновения револвер.

Това също бе една от целите на изобретението. Обикновено се искаше всеки престъпник да бъде заловен жив, а когато хората не достигаха, това оръжие можеше да сплаши цяла банда.

Ласитър съжаляваше, че в момента не разполагаше с друго оръжие. В бързината бе оставил всичко в якето си в къщата.

Петимата бандити се вкамениха.

Тогава Баркас, мъжът с камшика, се изсмя подигравателно.

— Този ли там ще ни плаши? — извика той. — Каква е тази играчка?

Той замахна отново. В същия миг Ласитър стреля отново и улучи ръката му.

Бандитът извика и изпусна камшика на земята. Останалите наскачаха, без да изпускат Ласитър от очи. Чуваха се само стоновете на мъжа с камшика, който, изгубил самообладание, с насълзени от болка очи, гледаше простреляната си ръка.

Мъжете държаха ръцете си на револверите, но никой не извади оръжието от кобура.

Всички стояха неподвижни, но готови за бой, в очакване на заповед от своя предводител Сардано.

Единственият, който бе в опасност, бе самият Сардано, защото револверът на Ласитър сега бе насочен към него.

Разбира се, бандитът светкавично прецени опасността и реагира по подходящ начин на заплахата. С кратък, но властен жест той даде на хората си да разберат, че на първо време не трябва нищо да предприемат без неговата изрична заповед.

Ласитър се усмихна.

— Здраво държиш хората си, Сардано — каза той и това прозвуча като искрена похвала. Всъщност така и трябваше да прозвучи и по всичко изглеждаше, че и Сардано възприе думите на Ласитър тъкмо по този начин. Мексиканецът се усмихна, очевидно поласкан, но усмивката пробяга само за миг като светкавица по лицето му.

— Ти откъде идваш? — каза той провлачено. — Да не би от небето да си паднал?

Ласитър не разбра напълно смисъла на въпроса.

— Може би — промърмори той, отклонявайки отговора.

Сардано се обърна към хората си:

— Как мислите? Възможно ли е нашите постове да са спали?

— Невъзможно, шефе — каза един от тях. — Не може човек да мине през каньона, без да узнаем. Предполагам, че се е спуснал с лодка по реката.

— Не видях никаква лодка — изръмжа Сардано. — Освен това дори с лодка не би могъл да премине бързеите. Как попадна тук, човече?

Въпросът бе насочен, разбира се, към Ласитър. Той обаче само се усмихна още по-широко.

— Аз съм тук — каза той. — Всичко останало няма значение.

— А какво търсиш тук? — попита Сардано подозрително. — Каква е причината? Може би дъртият негодник те е помолил за помощ? И ти си дошъл да го измъкнеш от кашата?

През това време Монтес Кабрера бе успял да се поизправи и примката на ласото висеше хлабаво върху гърдите му.

— Как бих могъл изобщо да го повикам тук, Сардано? — изкрещя той разярен. — Можеш ли да ми обясниш? Той е тук по чиста случайност, Сардано! И няма нищо общо с цялата история. Той…

— Стига обяснения, Ел Луте! — прекъсна го Ласитър бързо. И продължи, обърнат към Сардано. — А вие скачайте на крантите си и изчезвайте оттук!

Сардано го изгледа подозрително.

— Какво си въобразяваш, омбре? Защо се месиш в тази работа? Имаш ли си изобщо понятие, къде си навираш носа? На твое място бих стоял настрана! Кой си ти всъщност?

— Милър — отвърна Ласитър само защото в момента не се сети за друго име. Имаше сериозни основания да не издава истинското си име пред мексиканците.

— Окей, Милър — каза Сардано. — Значи твърдиш, че си попаднал напълно случайно тук. И не познаваш този стар негодник от по-рано?

— Мисля, че той не е негодник — каза Ласитър. — Нямаше да ми помогне, ако бе лош човек. Той…

Ласитър усети грубия натиск на твърд предмет в гърба си. Някой притисна дулото на оръжието точно между плешките му. Пушка или револвер? Това сега нямаше никакво значение.

Мъжът зад гърба му каза хладно:

— Долу оръжието, копеле! Или ще те пратя в пъкъла! Хвърли тази играчка на земята!

Мъжът говореше с гърлен глас. Ласитър бе почти сигурен, че бе индианец. Повечето от тях имаха ясно изразен акцент.

— А какво, мислиш, ще стане с шефа ти? — каза Ласитър хладно. — Ще имаш ли нещо против, ако и той потегли към пъкъла?

Сардано се засмя самоуверено.

— Няма да можеш дори пръста си да помръднеш, Милър.

Той подчерта по особен, подигравателен начин името Милър.

— Ще се наложи ли да проверим?

— Рано е още. — Предлагам първо да опитаме да се споразумеем по друг начин. Наясно ли си каква игра се играе тук?

— Изобщо не.

— Ето. Така си и мислех, Ласитър…

Това бе изненада. Познаваха го. Единственото обяснение бе, че мъжът междувременно се бе осведомил от Порфирио Тремендо. А може би от Лола?

— Откъде знаеш името ми? — по пита Ласитър.

— Работя за Лола Сантяго — каза Сардано. — Тя ми разказа. Знам всичко, което е станало в хасиендата. Слушай сега, Ласитър. Засега резултатът помежду ни е равен. Бихме могли взаимно да се изпратим в ада само след минути. А може би не. Бихме могли да се споразумеем. При това, и ти ще получиш нещо. Мисля, че предложението си струва!

Ласитър забеляза, как Монтес Кабрера му кимна едва забележимо. Това очевидно бе сигнал да отстъпи.

— Ел Луте още ли не ти е разказал при какви условия живее тук? — продължи Сардано. — Не знаеш ли, че това място е нещо като затвор, Ласитър? Няма път за бягство оттук. Сигурно си забелязал, че това късче земя е нещо като залив, обграден от всички страни от стръмни склонове. Оттатък, на другия бряг, са само скали. От запад, от север и от юг има само стръмни скали, които само невероятно опитен катерач би могъл да преодолее. Единственият изход оттук е каньонът, чиито вход се вижда в южна посока. Там обаче са нашите хора. Те никого не пускат насам. Бих могъл още много да ти разкажа, Ласитър. И на това ще му дойде времето, но по-късно. Засега искам да знам ще се споразумеем ли или не.

Ласитър отново долови едва забележимото кимване на Ел Луте.

— А какво ще правите с Ел Луте? Той ми спаси живота и аз съм му много задължен.

— Готов съм да му дам още един шанс — отговори Сардано бързо. — Но аз нямам последната дума по въпроса. На първо време, Ласитър, ако приемеш предложението ми, ще сключим примирие.

Ласитър свали своя „Ягуар“.

Ясно бе, че Сардано е прав. И Ласитър щеше да бъде принуден да живее тук като пленник, дори и да успееше да победи петимата си противници. Това бе обаче невъзможно. А и не биваше да забравя важната мисия, с която бе натоварен от Бригада Седем.

Не му оставаше никакъв друг избор, освен да приеме играта.

Сардано се засмя доволен.

— Достатъчно, Роко — каза той към мъжа зад гърба на Ласитър. — Прибери револвера.

Натискът в гърба на Ласитър намаля и изчезна. Мъжът обаче остана зад гърба му.

Ласитър се обърна бавно. Пред очите му се откри скулестото лице на индианец.

— Добре се справяш, Роко — каза Ласитър с признание. — Досега никой не бе успявал да се промъкне така незабелязано до мен. Въпреки че преди малко бях особено предпазлив.

Роко се усмихна поласкан. Вероятно не получаваше често подобни похвали. Думите на Ласитър бяха като музика за ушите му.

В действителност съвсем не бе трудно да се промъкне незабелязан зад гърба на Ласитър. Индианецът бе шестият от групата, а Ласитър бе посветил цялото си внимание на петимата конници.

— Предпазливостта е моята сила — каза Сардано. — Независимо какво правя, винаги вземам мерки против неприятни изненади. Роко е моята сянка. Винаги е близо до мен.

Тези думи прозвучаха като заплаха.

— Само той ли е? — попита Ласитър.

Сардано се изсмя подигравателно.

— Може би ще научиш повече някой ден, Ласитър. Сега е достатъчно да знаеш, че съм човек, който се справя с всякакви изненади и проблеми. Запомни това добре за в бъдеще.

Думите му прозвучаха повече от самоуверено. Този изискан на вид мексиканец изглежда бе доста врял и кипял.

Лола Сантяго без съмнение бе намерила отличен съюзник в негово лице. Може би някой ден щеше да го използва и срещу Порфирио Тремендо. Тогава щеше да стане още по-забавно.

— Дай му коня си, Роко! — заповяда Сардано. — Ще ни настигнеш по-късно. Най-напред огледай основно всичко наоколо. И остави стария на мира! Трябва най-напред да говоря със сеньоритата.

Роко се отдалечи, без да каже нищо. След минути се върна, яхнал прекрасен черен жребец. После скочи от коня и изчезна в посока на червената скална стена половин миля северно от колибата.

Монтес Кабрера остана да седи на земята с вкаменен апатичен израз на лицето, когато Ласитър и останалите яхнаха конете и се отдалечиха. Очевидно трябваше да изиграе ролята си на безнадеждност и отчаяние, но това не минаваше пред Ласитър.

Той вече знаеше, че старият мексиканец блъфира. Но все още не знаеше какво всъщност се разиграваше тук.

Може би по пътя Сардано щеше да каже нещо повече. Ласитър не се надяваше обаче да научи особено много. Без съмнение, все още бе твърде далеч от целта.

Играта, която бе започнал с Лола, не бе шега. Какво ли още щеше да се случи…

6.

Приблизително по същото време Лола Сантяго се движеше към хасиендата със своята кола, запрегната с два коня.

Разбира се, тя вече бе информирана за всичко, което се бе случило, но си придаваше вид, че не знае нищо.

Порфирио Тремендо я посрещна още от верандата с гневен поглед.

— Това копеле! — измуча той. — Имам само едно обяснение. Ти си го подмамила тук! Нуждаеш се от съюзник, за да можеш окончателно да ме премахнеш!

Тя застана пред него с вид, който излъчваше пълна невинност. Никой не би могъл да забележи, че вътрешно бе изпълнена с див язвителен триумф.

— Предполагам, че говориш за Ласитър — каза тя хладно. — Но защо ми викаш така, Порфирио? Какво се е случило?

— Само не казвай, че нищо не знаеш! — продължи той, но вече със забележимо по-тих глас.

— Защо не ми кажеш какво се е случило?

Тя искаше да го чуе от неговата уста. Знаеше, че щеше да бъде особено мъчително той сам да признае поражението си. Поражение, което й доставяше изключително удоволствие. Беше доволна, че най-сетне и той си бе намерил майстора.

— Влизай! — каза той рязко.

Той влезе пръв, Лола тръгна след него със злорада усмивка на лицето. Многобройните синини по лицето му и отеклата брадичка говореха красноречиво. Едва ли в живота си досега бе получавал такъв пердах.

— Празнувахме заедно с този гринго — започна той, след като стигнаха до бара. — Имах го вече за истински приятел. Обявих го за мой заместник. Първоначално му нямах доверие, но той успя коварно да ме заблуди. Накрая бях убеден, че той е замесен от същото тесто. И точно когато не очаквах нищо лошо, той ме нападна. Нападна ме в гръб. Нямах никакъв шанс да се защитя. Ако бе постъпил като мъж, лице в лице, щях да му дам да разбере.

Той си наля текила и изсумтя от възбуда.

— И къде е той сега? — попита Лола. — Не пусна ли хората си след него?

Тремендо гаврътна питието. В яростта си дори бе забравил да добави както обикновено сол и чер пипер.

— Неколцина от отряда бяха в града и тъкмо се връщаха — продължи той. — Аз бях вързан. Луиса ме намери и ме освободи. Той тъкмо препускаше от корала, когато излязох от къщата. Заповядах да го хванат жив. Моите хора препуснаха на момента. Подгониха го към каньона. Там го обкръжили в полукръг. Нямал никакъв шанс, но не се предал. Знаеше много добре какво го очаква, ако ми бе паднал жив в ръцете. Затова предпочел да се хвърли в каньона. Невъзможно е да е останал жив. Този кучи син! Лиши ме от най-голямото удоволствие в живота ми! Само да знаеш какво щях да му подготвя. Най-малко десет дни поред щеше да умира. А може би дори нямаше да го убия, а да го направя мой роб. Да, това би било добра идея. Щях да го водя като кученце на верижка.

Той се разсмя зловещо. Само представата за това, което би направил с Ласитър, ако го бе заловил жив, повдигаше духа му.

— Но защо е направил всичко това? — попита Лола.

— Заради онова малко копеле Маноло и момичето! Помогна им да избягат! Но това няма да ги спаси! Няма да ми се изплъзнат. Моите хора ще ги открият до няколко дни.

— И тогава ще изсипеш цялата си жажда за мъст върху тях! — каза тя с нотка на огорчение. — Що за човек си, Порфирио! Само врагове си създаваш по този начин! Не го ли разбираш?

Лицето му отново се помрачи.

— Стига с твоите глупави съвети! Впрочем ние двамата трябва да си поговорим за още нещо. Нали знаеш какво имам предвид, Лола?

Тя замръзна до мозъка на костите си.

Да, знаеше много добре какво имаше предвид. Тя бе изцяло в ръцете му. Той знаеше за нея толкова много, че можеше да я изнудва както си пожелае.

Тази хасиенда някога бе нейна собственост, но вече бе негово притежание. Той отнемаше всичко, което пожелаеше.

Хотелът в града й принадлежеше само привидно. Истинският собственик от няколко месеца насам бе Порфирио Тремендо. Това не бе известно обаче на никой друг, освен на тях двамата.

— Защо не отговаряш, Лола?

Гласът му звучеше много нежно. Обзе я ужас. Тя знаеше твърде добре какво следваше в такива случаи. Сега сигурно щеше да излее цялата си ярост върху й.

Трябваше да бъде предпазлива, за да не се стовари бурята върху главата й.

— Знам за какво говориш, Порфирио — отвърна Лола. — Но дори да ме пребиеш до смърт, нищо не мога да ти издам. Не знам нищо повече от теб. Преди половин година баща ми изчезна без следа заедно с всичките пари.

— Да, така е — изръмжа той. — Баща ти изчезна безследно, защото вие двамата искате всичко да бъде забравено. И някой ден да офейкате заедно с цялата плячка. Само едно сте пропуснали: мене не сте предвидили. Това е грешката ви. Знаеш, че притежавам достатъчно доказателства, за да те вкарам в затвора, Лола.

— Никой мексикански съд няма да ме осъди.

— Да, но онези гринго ще го направят. На тях мога да те предам, заедно с всички доказателства, че ти си служила за примамка на бандата на баща ти. Тогава е свършено с теб, Лола.

— Но какво още трябва да направя? — извика тя отчаяно. — От месеци вече се опитвам без успех да открия нещо за баща ми. Всичко е напразно. Приписах на твое име хасиендата и хотела. Благодарение на мен стана още по-богат. Не си ли доволен, че вече съм една бедна жена, Порфирио. Вече нямам нищо, аз съм изцяло в ръцете ти. А сега искаш и в затвора да ме пратиш!

— Още не! — каза той мрачно. — Ще му дойде времето. От няколко седмици ти предлагам изход от мизерията. Ако станеш моя жена, няма нищо лошо повече да ти се случи. Няма ли най-сетне да се решиш?

Тя кимна с усмивка, очите й бяха пълни със сълзи.

— Да, Порфирио. Ще стана твоя жена.

— Тук, веднага.

— Но нали това се обявява пред съдията.

— В нашия случай не е необходимо. Подготвил съм всички документи. Трябва само да подпишеш. Така нашите отношения се уреждат.

— Но аз не мога да търпя други жени, освен мен, в къщата! — протестира тя.

Той се усмихна пренебрежително.

— Ще трябва да свикнеш с това положение, Лола.

Тя скри лице в ръцете си.

— Не знам ще мога ли да го понеса — изхълца тя отчаяно. — Наистина ли желаеш да ме измъчваш така?

— Я не се превземай! Ще го преживееш. Освен това не е необходимо да лягаш с мен, ако не го желаеш. Ще имаш голяма свобода. Ще можеш да ръководиш и за в бъдеще хотела. Искам само да се разчуе, че сме женени. Сигурен съм, че тогава баща ти ще изпълзи от скривалището си. Нали все пак ще трябва да се довери на своя зет. Не мислиш ли?

Тя се усмихна през сълзи.

— Ти си лисица — каза тя. — Истински Зоро…

— Винаги съм получавал това, което пожелая — каза Тремендо с гордост.

Изглежда, вече бе забравил за Ласитър.

 

 

Само половин час по-късно всички формалности между двамата бяха уредени.

Сигурно това бе най-странното бракосъчетание. Нямаше дори целувка.

— По-късно ще се върна в града — каза тя. — Нали ще се грижа още известно време за хотела. Да кажа ли вече на хората?

— Не, засега почакай! На първо време никой, освен нас двамата, не трябва да знае! Мяркай се от време на време насам. Аз пък ще те посещавам в града. И без това като шериф трябва да следя за закона.

Двамата бяха отново в салона. Порфирио Тремендо отвори бутилка шампанско. Това върна мислите му отново към изминалата нощ. Тогава също бе пожелал да пие шампанско, заедно с Ласитър и момичетата.

Двамата с Лола чукнаха чашите си.

— За нашето бъдеще, Лола.

— Не се занасяй, Порфирио!

— Нека да изчакаме, Лола. — Той се усмихна леко, но бързо стана сериозен. — А сега имам още един въпрос, който се отнася до Ласитър. Наистина ли мислиш, че той е тук случайно, за да те посети като приятелка? Все още ли вярваш?

Тя поклати глава.

— Не. Вече не вярвам.

— А какво мислиш?

— Или сам е надушил парите, или е тук по нечия поръчка. Ако е вярно второто, трябва да сме извънредно внимателни. Да предположим, че го изпращат американците. Нещо като таен агент. И вече нямат никакви вести от него. Тогава ще станат подозрителни. Ще изпратят още такива като него. Ще започнат разследване и все някога ще стигнат до истината.

Той кимна с одобрение.

— Добре комбинираш. Същото си мислех и аз. Добре е засега да останеш в града. Ще можеш да ме информираш веднага, ако се появят подозрителни чужденци. Струва ми се, че поне по въпросите на бизнеса вече се разбираме отлично.

— Да, и аз мисля така, Порфирио…

7.

Беше вечер. Лола се намираше в игралната зала в задната част на салоните на хотела. Достъп до тази зала имаха само отбрани клиенти на хотела. От няколко дни обаче в хотела имаше само неколцина гости. Те или нямаха желание да поиграят на рулетка, покер или бакара, или пък нямаха дребни пари.

Лола беше сама, потънала в мислите си.

Премисляше още веднъж събитията от последните дни.

Най-напред дойде неочакваното посещение на Ласитър. Тя го познаваше отпреди и знаеше колко упорит и твърд бе той.

От самото начало той стана съставна част от нейния план. Ласитър се бе появил точно в подходящия момент. Тя подозираше, че посещението му не е толкова случайно. Бе твърде сигурна, че Ласитър бе узнал по някакъв начин за голямата плячка. Той винаги успяваше, когато преследваше определена цел.

Бе способен да открие скривалището с парите. А когато го стореше, тя щеше да го насъска срещу Сардано и Порфирио Тремендо. Щеше да изправи тримата мъже един срещу друг, докато накрая нито един от тях не остане жив.

Това бяха надеждите и мечтите на Лола, но всичко се срина с един удар. И то само по вина на Порфирио. Ако не бе постъпил така безпощадно с влюбените млади, Ласитър не би предприел нищо срещу него. Всичко можеше да бъде много по-различно.

Сега отново трябваше сама да се бори с Порфирио и Сардано.

Още в ранното утро, малко след като научи новините за събитията в хасиендата, тя изпрати Сардано отново в каньона. Този път той получи заповед да се разправи малко по-твърдо с вироглавия старик, който живееше като отшелник в каньона.

Може би някой ден все пак щеше да се огъне. И тогава, когато се добереше до плячката, тя щеше да насъска Сардано срещу Порфирио. Сардано не би се поколебал и секунда да застреля Порфирио от засада. Със Сардано щеше да се разправи тя самата и тогава щеше да стане пълна господарка на Сан Педро.

Тя се усмихна самодоволно при мисълта, че всъщност това, дето Порфирио я принуди да сключи брак с него, се оказа изключително изгодно за нея.

Когато той умре и я остави вдовица, всичко щеше да й принадлежи.

Лола се изпълни отново с надежда. Оставаше да се справи само със стария мексиканец в каньона.

В краен случай щеше сама да отиде дотам и да му предложи тялото си. Човек никога не знае. Може би именно по този начин ще успее при този дъртак.

Тя отново се усмихна самодоволно, но усмивката замръзна на устните й…

През една замаскирана врата в залата влязоха двама мъже. Лола остана като вкаменена.

Да вярва ли на очите си? Нямаше никакво съмнение! Мъжът със Сардано бе Ласитър. Той! Но как бе стигнал дотук?

Мислите й се объркаха. Сега можеше да започне отначало изпълнението на дяволския си план.

Как щеше да се облещи Порфирио, като разбереше! Ласитър и Порфирио все някога щяха да застанат един срещу друг, това щеше да бъде танц в ада!

Но какво правеше Сардано? Защо водеше Ласитър в хотела? Какво си въобразяваше?

Лола продължи да стои като вкаменена, напълно объркана и безмълвна.

Никой от двамата мъже не бе в състояние да проникне в мислите й. Външно по нищо не личеше, че вече хладнокръвно кове нови планове.

В залата настъпи тишина. Мълчанието не продължи повече от половин минута, но изглеждаше като цяла вечност.

Сардано започна пръв…

— Сега е твой отново — каза Сардано. — Да го предам ли на Порфирио? Скочил в Дяволския каньон и после…

Тя го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Добре, Сардано. Останалото мога и сама да си изясня.

В изискано обзаведената зала нямаше други гости. Седнаха в луксозните кожени фотьойли около кръгла мраморна масичка, която бе в ъгъла на залата, настрана от игралните маси, покрити със зелен плат. Келнер донесе уиски и Ласитър не изчака да бъде поканен.

Изпразни първата чаша на един дъх и без да се стеснява, си сипа отново. Лола се усмихна. Лицето на Сардано оставаше навъсено.

— Изглеждаш изтощен, Ласитър — каза тя замислено.

Той сви рамене и се усмихна.

— Имах голям късмет, иначе щях да съм вече в ада — отвърна той. — Старецът горе в каньона много ми помогна, Лола. Впрочем, аз все още не знам какво всъщност става тук.

Тя погледна Сардано въпросително.

— Не му ли обясни, Сардано?

— Исках на теб да предоставя това, Лола. В случай, че не искаш да имаш работа с него. Ако изобщо не може да бъде използван за твоя план.

— А защо го водиш?

— Защото смятам, че е способен. Може би даже твърде способен. Първо трябва да разберем това.

— Да говорим истината, Сардано — отбеляза Ласитър спокойно. — Защо не кажеш на Лола, че сключихме споразумение? Сключихме примирие, когато и двамата бяхме под дулата на пушките.

— Ако бях пожелал, отдавна да си мъртъв! — изсъска Сардано разярен. — Не е късно за това!

— Достатъчно! — намеси се жената. — Ласитър, мисля, че можеш да ни помогнеш. Но първо трябва да научиш историята на Монтес Кабрера. Тогава ще решиш дали ще помогнеш или не.

Ласитър я изгледа с насмешка.

— А ако не искам? Какво ще стане, ако не искам?

— Става дума за огромно състояние. Убедени сме, че старият негодник в каньона крие богатство от най-малко половин милион долара. Този лешояд не иска нищо да изпусне. Предпочита да отнесе тайната в гроба си.

Ласитър стана сериозен.

— Не отговори на въпроса ми, Лола. Какво ще стане, ако не желая да поема задачата, която ще ми възложиш?

— Защо няма да имаш желание?

— Ел Луте ми помогна, когато бях изпаднал в опасност. Дължа му много и съм му много благодарен.

— Основателна причина.

Лола посегна за пръв път към чашата си.

— Твоето отношение ми харесва — продължи тя. — То показва, че човек може да разчита на теб. Вече доказа в хасиендата, че можеш добре да се биеш.

— Никой не може да върши две неща едновременно — отвърна Ласитър сухо.

Тя не се смути. Думите му като че ли се отразиха в скала.

— Има и компромиси — каза тя.

— Трябва да ми обясниш по-подробно, Лола.

— Нямам никакво намерение да измамя стареца, нито пък да го убивам! Напротив. Той трябва да получи това, което му се полага. Но и аз не се отказвам от моя законен дял. Може би ти ще успееш да го убедиш, че това е единственият изход за всички нас.

— Мислиш ли, че ще ми има доверие? — промърмори Ласитър скептично. — Ел Луте е хитра стара лисица. Притиснат е в ъгъла и няма изход. Когато ме намерил на брега на реката, веднага решил, че това е някаква нова клопка. Спомням си добре думите му. Мина доста време, докато ми се довери. Но мога ли най-сетне да знам за какво става дума?

— Лола! — каза Сардано и я изгледа предупредително.

Тя махна презрително с ръка.

— Знам какво правя, Сардано. Ласитър трябва да е наясно каква игра се играе тук. Може би тогава ще ми помогне. И за него самия това е голям шанс да спечели доста пари. Или си може би един от онези щастливци, които винаги имат достатъчно, Ласитър?

Той вдигна рамене.

— Какъв отговор очакваш, Лола?

Тези думи, изглежда, я задоволиха.

— Значи не ти е безразлично — каза тя, мъркайки. — Няма да се откажеш от прилична сума в долари. Ще получиш дял, достатъчен, за да си осигуриш великолепен живот.

— Каква е плячката?

Тя се наведе напред.

— Слушай, Ласитър. Ще бъда кратка. Баща ми, Карлос Сантяго, и Монтес Кабрера бяха партньори. Преди половин година двамата нападнаха транспорт с пари в Аризона. Парите бяха предназначени за сребърните мини Тумстоун. Направиха добър удар, но след това започна преследване. При бягството баща ми бе ранен. Двамата потърсиха убежище насам и така се озоваха с парите в каньона. Малко по-късно баща ми умря от раните си, а Монтес, наричан Ел Луте, скри цялата плячка. Донесе ми десет хиляди долара и каза, че това е моят дял. Но не му вярвам. Убедена съм, че ме мами. Иска да задържи лъвския пай за себе си и да се измъкне от каньона. Ние обаче не го пускаме. Той живее там като в затвор.

Това бе достатъчно за Ласитър.

— И ти ще го пуснеш само ако се съгласи да дели честно с теб — каза той.

Лола кимна.

— Може би ти ще успееш да го убедиш най-сетне честно да сложи картите на масата.

— Защо смяташ, че той не казва истината? Възможно е наистина да са били само двайсет хиляди долара и ти да си несправедлива към стария човек.

Тя удари чашата си върху мраморната маса.

— Познавам твърде добре стария мошеник! — изсъска тя разярена. — А сега отговори ми, Ласитър, какво ще правиш! Да или не!

Ласитър кимна бавно.

— Ще видя какво мога да направя.

Лола отдъхна с облекчение.

— Разчитам на теб, Ласитър.

Той се надигна от фотьойла и стана.

— А сега имам нужда от една прилична вечеря. За последен път ядох снощи при Ел Луте, и то само рибена супа. В стомаха си имам все едно глутница изгладнели вълци.

— Ето, там е входът за ресторанта — каза тя. — Сигурна съм, че ще останеш доволен от храната. Ще дойдеш ли с нас, Сардано?

Мексиканецът поклати отрицателно глава.

— Имам да свърша още нещо — каза той.

Тя се усмихна.

— Както желаеш, амиго.

После се обърна към вратата и направи знак на Ласитър да я последва.

Сардано изгледа мрачно едрия мъж, когато минаваше покрай него. Ласитър можеше само да си представи каква ярост се надигаше в този момент у Сардано.

— Времената се менят — промърмори, преминавайки покрай мексиканеца, но толкова тихо, че само той да го чуе.

— Ще видим! — изръмжа Сардано…

Когато останаха сами, Лола подаде на Ласитър чаша уиски и се усмихна.

— Сардано ще бъде доста раздразнен сега — каза тя. — Ще трябва да си предпазлив с него.

— Няма да ми е за пръв път — отвърна той небрежно. — Доколко можеш да разчиташ на хората си тук?

— Навсякъде има предатели. Това е неизбежно.

— А Сардано?

— Той е опасен. Не бива да го подценяваме.

— Каза ми, че бил почти сгоден с теб.

Тя се усмихна, но напрегнато и неестествено, без да може да скрие следата от горчивина.

— Може би е прав. Ти имаш ли нещо против?

Той постави чашата на мраморната плоскост.

— Не съм подходящият мъж за семеен живот — каза той. — Но никога нямам нищо против една лека авантюра.

Тя носеше синя, дълбоко изрязана рокля. Ласитър постави ръцете си на голите й рамене и я притегли към себе си.

Тя отвърна на целувката му и прошепна:

— Харесваш ми, Ласитър. Но имай още малко търпение. Сардано може всеки момент да влезе. И тогава не знам какво може да стане. Ти още не го познаваш. Той може да бъде по-зъл от всеки друг.

— Мисля, че ти си шефът в този град, Лола.

— Мнозина мислят така — каза тя с горчивина. — Истинският бос е Сардано. Мнозинството от мъжете тук ще застанат на негова страна, ако се стигне до конфликт помежду ни. Той играе определена роля. Навън се отнася с мен като с кралица. Прави го само защото още не е напълно сигурен. Когато хване всички козове в ръката си, ще покаже кой е истинският господар в къщата.

Ласитър вдигна отново чашата си.

— Кучи син!

— Ще трябва да се оженя за него — прошепна тя. — Той ще ме принуди.

— Не може ли нищо да се направи?

Тя поклати глава.

— Той винаги се подсигурява двойно и тройно. Предвижда всички възможности.

Ласитър си спомни случката на брега на реката, когато индианецът изникна изневиделица зад гърба му.

— Горчив хап — промърмори той.

Лола си наля чаша уиски и я изпразни на един дъх.

— Въпреки всичко все още има надежда — прошепна тя.

— Какво имаш предвид?

Тя се огледа бързо на всички страни, като че ли се опасяваше от таен наблюдател.

— Това си ти, Ласитър.

И бързо притисна в целувка устните си към неговите.

Никой мъж не бе успял да устои на нейната смъртоносна съблазън…

8.

Навън, пред хотела, Сардано разговаряше с Роко, опасния индианец.

— И така — каза Сардано тихо. — На първо време Ласитър трябва да остане жив. Но предай на останалите да го наблюдават непрекъснато. Отсега нататък не бива да го изпускаме и за секунда от очите си.

Роко се ухили.

— И нощем ли?

— Възможно е Лола да предприеме нещо, което не влиза в моите планове — отвърна Сардано. — Все още не я държа здраво в ръцете си. Трябва ми още малко време за това.

— Добре, шефе.

— Върви, Роко. Време е да съобщиш на другите.

Роко се отдалечи с дълги крачки и изчезна в тясната странична уличка покрай салона.

Сардано се усмихна самоуверено. Всичко се развиваше точно по плана му.

В действителност той беше истинският бос в този град. Само най-доверените му хора знаеха това. Мнозинството авантюристи и престъпници, които живееха тук, нямаха и понятие кой дърпа конците. При нужда те щяха да се бият на страната на по-силния, но Сардано все още не можеше точно да прецени своите шансове.

Той бе особено предпазлив. Поставил си бе за задача да не допуска и най-малката грешка и вече изглеждаше, че не е далеч от целта си.

Сардано се отправи обратно към салона и се натъкна на Ласитър, който тъкмо излизаше. Двамата се спряха и се спогледаха.

— Е, какво иска тя от теб? — запита Сардано.

— Даде ми само един съвет — отговори Ласитър. — Смята, че за мен е най-добре да не оставам повече в града.

Сардано сбърчи чело.

— Защо?

— Трябва да се погрижа за Ел Луте — отвърна Ласитър.

— Добра идея.

Ласитър се прозина.

— Страхотно съм изморен — каза той. — Най-важно сега е да се наспя добре. След като си отпочина, ще обмисля още веднъж спокойно нещата. Не бива да действаме прибързано, Сардано.

Той кимна на мексиканеца и се отправи към входа на хотела, който също бе притежание на Лола.

Ставаше все по-ясно, че никой от всички замесени в събитията не казваше истината. Това бе глутница вълци, които се борят за плячката.

Ласитър прие за истина част от историята, която му разказа Лола. Но просто не бе възможно всичко това да бъде вярно.

Ако бащата на Лола и Ел Луте бяха успели да се промъкнат до Рио Сан Педро, защо тогава са замъкнали плячката още по-далеко? Би било достатъчно просто да се скрият от преследвачите си. Парите биха могли да скрият на сигурно място в града.

Каква ли бе истината?

Ласитър реши да поговори с Ел Луте. Може би старият ще стане по-разговорлив. Засега трябваше да изчака.

А може би Лола притежаваше цялото съкровище. Може би тя просто искаше да отклони вниманието от себе си и да настрои един срещу друг останалите, всеки от които искаше колкото може по-голям дял за себе си.

Сега и Ласитър се намесваше — по поръчение на Бригада Седем. Нали това бе злато, собственост на щата Аризона…

Засега трябваше да остане. Възнамеряваше да се върне при Ел Луте пеша, а ако успееше да намери кон, щеше да бъде още по-добре.

 

 

По обед на следващия ден Ласитър седеше в ресторанта на хотела и обмисляше за пореден път всичко.

От мислите му го изтръгна Лола, която влезе и се насочи право към неговата маса.

— Аз също не съм обядвала още — каза тя и седна на стола срещу него.

Носеше тясна блузка, под която ясно се очертаваха стегнатите й гърди, и опъната по бедрата тясна пола за езда. Черната й коса бе сресана строго назад и прибрана на кок.

Гледка, която накара кръвта на Ласитър да се раздвижи.

— Какво ще каже Сардано? — промърмори той с усмивка. — Ако продължаваш така, той ще ме убие от ревност.

Тя се засмя невинно.

— Имало ли е нещо между нас? Не си спомням.

Ласитър се наведе напред и каза тихо:

— Скоро обаче ще има нещо между нас. Не се съмнявай, Лола.

Тя се усмихна съблазнително.

— Като си спомня за онова време, Ласитър…

Тя не довърши изречението и унесена в мислите си прокара върха на езика по пълните си устни.

Дойде келнер и тя поръча обед. Когато той се отдалечи, тя просъска яростно:

— Трябва да внимаваме, Ласитър. Иначе лошо ни се пише! Знай, че се намираш в гнездо на гърмящи змии.

— Знам — каза той спокойно. — И затова адски ще внимавам да не бъда ухапан.

— Преди малко говорих със Сардано. Каза, че си искал да ни напуснеш.

Ласитър се усмихна.

— И ако го сторя?

— Ще бъде грешка от твоя страна.

— Сигурна ли си?

— Има само една посока, в която да тръгнеш. На юг. Мога да си представя как Порфирио Тремендо вече е на път насам. Или не смяташ, че новината е достигнала до него? Ще паднеш лесно в мрежата му. Освен това нямаш нито кон, нито оръжие. Те знаят това, Ласитър. Убедена съм. Тези хора са отбрани специалисти, а не някакви безделници. Разбират си работата. Бъди искрен към самия себе си, Ласитър. Нямаш никакъв шанс да избягаш оттук. Ще получиш шанс само тогава, когато минеш изцяло на наша страна. На първо място обаче на моя страна.

Ласитър мислеше за малкото долари, които му бяха останали. Бяха далеч недостатъчни за кон, седло и нова пушка. Въпреки това без колебание каза:

— Мога да си купя всичко необходимо.

Тя се засмя подигравателно.

— Дори и да имаш парите, скъпи, тук нищо няма да ти бъде продадено. Не си ли забелязал досега, че Сан Педро не е обикновен град? Това е град на бандити. Тук не действат нормалните правила. Няма шериф, няма и следа от това, което се нарича закон и право. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Той кимна спокойно.

— Значи аз съм твой пленник, Лола?

— Не, ти си пленник на обстоятелствата, в които си попаднал. Намираш се в задънена улица, от която няма връщане назад. Трябва да се оставиш на съдбата, Ласитър. Помогни ни да открием парите. Сигурна съм, че ти можеш. Впрочем по склоновете покрай реката има хиляди скривалища. Цяла армия не би могла да те открие там. Това е лабиринт от скални проходи и пещери. Има и подземни тунели, за които се говори, че са издълбани преди столетия от индианците. Някъде в този лабиринт старият е скрил парите.

Ти ще бъдеш там в безопасност. Може би ще успееш да спечелиш доверието на стария и той ще ти покаже мястото. Тогава ние ще ударим. А ти ще получиш своя дял, Ласитър. Готов ли си да направиш за нас всичко, което е по силите ти?

Ласитър вече имаше определена идея.

Реши да се опита да разреши проблема по своеобразен начин.

— Много просто си представяш всичко — каза той. — Този Ел Луте е всичко друго, но не и глупак. Ще бъде доста подозрителен, когато се върна при него.

Тя поклати глава.

— На теб ще има доверие, Ласитър.

Ласитър искаше да постави още един въпрос, но в следващия миг в ресторанта нахълта Сардано и се втурна право към масата им.

— Лола, тук скоро ще бъде ад! — изпъхтя той. — Тремендо тръгнал насам с хората си. Почти са стигнали до града. Ласитър трябва да изчезне колкото е възможно по-бързо.

Навън проехтя конски тропот. Ако се съдеше по шума от копитата, трябва да бяха поне двайсетина коня.

Лола стана, без да показва и следа от вълнение.

— Ела, Ласитър! Ще те отведа на сигурно място.

— Къде ще го водиш? — просъска Сардано, обзет от ревност.

— Някъде, където никой няма да го намери. Излез и се погрижи за Тремендо!

Конниците спряха пред хотела. Отрядът бе многоброен и нещата можеха да станат извънредно неприятни за Ласитър, ако не изчезнеше моментално.

Сардано му хвърли злобен поглед, изпълнен с мрачна заплаха.

С големи крачки Ласитър последва красавицата към задния изход на ресторанта. Влязоха в полутъмен коридор, от който тясна дървена стълба водеше към горния етаж.

Едва бяха затворили вратата зад гърба си, когато чуха първите от мъжете да влизат в ресторанта.

— Бързо! — прошепна Лола. — Обзалагам се, че са вече информирани.

Минута по-късно бяха на втория етаж. От двете страни на дългия коридор, който очевидно съединяваше двете сгради, бяха наредени вратите на стаите.

Лола извади ключ от джоба на полата си и спря пред една. Отключи бързо, втурна се в стаята, а Ласитър я последва. После тя завъртя ключа отвътре.

Стаята беше просторна, комфортно обзаведена и би могла спокойно да бъде наречена салон. Две врати водеха към странични помещения.

— Това е моето лично жилище — каза Лола. — В момента единственото място, където си в безопасност.

— Тремендо ли е? — попита Ласитър с израз на съмнение.

Тя се приближи до прозореца, който гледаше към улицата.

— Погледни сам. — Но бъди внимателен, скъпи.

Ласитър се приближи. През завесите на прозорците се виждаше достатъчно, за да си състави пълна картина.

— Проклятие! — изръмжа Ласитър. — Сега може да стане горещо.

Конниците долу на улицата се бяха разпределили умело. Всички държаха оръжията си готови за стрелба. Някои бяха въоръжени с рязани пушки.

Когато Ласитър се приближи плътно до прозореца, успя да види долу на тротоара Порфирио Тремендо, който разговаряше със Сардано. Разговорът в никакъв случай не бе любезен.

— Ще ме издаде ли? — прошепна Ласитър.

Лола поклати отрицателно глава.

— Не вярвам. Неговият залог в играта е твърде висок. Освен това двамата не се понасят. Заради мен. Останалото го знаеш.

Ласитър не каза нищо повече.

Беше му вече все едно какво си говорят двамата мъже долу.

По всичко изглеждаше, че тук щеше да бъде в безопасност, стига да можеше да се вярва на уверенията на Лола.

Това бе за Ласитър подходящ повод да изпълни своето обещание.

Той сложи ръце на раменете на Лола и бързо я притегли към себе си. Тя притисна плътно тялото си до неговото. Ръката му се плъзна под леката й дреха.

Това, което откри, накара кръвта му да забушува още по-силно.

Лола нямаше нищо друго под роклята, с изключение на един тесен ремък, стегнат около дясното й бедро. На ремъка бе закрепен малък кобур. От вътрешната страна на бедрото, така че оръжието — малък револвер, марка „Деринджър“ — да остава незабележимо под широко падащата пола.

— Интересно — каза Ласитър с усмивка, а ръката му се плъзна покрай револвера.

Тя простена тихо. Изгаряше я борбата между неустоимото желание и нейната гордост, която не й позволяваше да се подчини ей така на един мъж.

Ласитър я вдигна и я пренесе до широкия диван, отрупан с възглавници.

С няколко ловки движения той разкопча роклята й и тя остана гола, единственото й облекло беше револверът на ремъка, препасан през бедрото.

— Негодник! — прошепна тя и се усмихна.

Откопча катарамата на тесния колан на Ласитър и го пусна небрежно на земята колана заедно с кобура и оръжието.

Откъм улицата долитаха приглушени гласове. Порфирио Тремендо очевидно нямаше да се откаже така лесно.

Желанието се разгоря като огън у Ласитър. Съзнанието за близката опасност само го усилваше.

Тялото на Ласитър потрепери. Тя заби ноктите си в гърба му, великолепните й зъби, също като на хищен звяр, блеснаха между полуотворените й устни.

Беше същата като в спомените на Ласитър. Дяволска жена, която няма страх от нищо.

И двамата съзнаваха, че с тях бе свършено, ако ги откриеха. Въпреки това се хвърлиха в прегръдка, от която не искаха никога да се освободят.

Лола бе ненаситна. За Ласитър, след като позагасна първият изгарящ пламък на желанието, това преживяване се превърна в тежко натоварване. Той почувства отново болките в мускулите и костите си. Все още бе далеч от добрата си физическа форма, но не искаше да издаде слабостта си пред жената.

— О, Ласитър, желая те — прошепна тя. — Сардано е нищо…

Той се усмихна. Сигурно би се чувствал по друг начин, ако знаеше, че в този момент вън в коридора се промъква една тъмнокожа фигура и залепя око на ключалката.

Това беше индианецът Роко. На лицето му се появи дяволска усмивка, после той изчезна също така безшумно, както се бе появил.

9.

Долу на улицата Сардано говореше с Порфирио Тремендо.

— Разбира се, че имаш право, Тремендо. Ласитър беше тук, в града. Ние обаче нямахме и понятие, че го търсиш. Иначе щяхме да го заловим и да ти го предадем. Така щяхме да го предадем и на закона в тази страна.

Порфирио Тремендо се изсмя подигравателно.

— Да, и двамата знаем, че ти си гражданин, който строго спазва закона — каза Тремендо с ирония. — Също като всички останали обитатели на този почтен град. Всъщност откъде дойде Ласитър?

Сардано посочи улицата, която водеше към каньона.

— Откъм реката. Каза ни, че реката го изхвърлила на един завой на брега.

— А обясни ли ви как е попаднал в реката?

— Да, разбира се — отвърна Сардано спокойно. — Някаква банда го преследвала и накрая не му оставало нищо друго, освен да скочи от стръмния бряг. Мисля, че тази история е правдоподобна. Не си ли на същото мнение, Тремендо?

— А накъде замина? — попита Тремендо. — Казваш, че напуснал града.

— Нямам понятие — отвърна Сардано с усмивка. — Знам обаче, че не е напуснал града на кон. Той няма пари за кон и всичко останало. Конете не достигат в Сан Педро и затова са скъпи.

— Искаш да кажеш, че е станал пешеходец? — каза Тремендо с неприкрита ирония. — Но накъде е тръгнал.

— Не знам — отговори Сардано. — Може би все пак някой от града го е забелязал. Не е лошо да поразпиташ.

— Мисля, че може да е изчезнал само в каньона — обади се един от хората на Тремендо. — Ако бе потеглил на юг, щеше да ни падне право в ръцете.

Сардано поклати отрицателно глава.

— Един добър катерач може да се справи и със западната стена на каньона, стига да не му липсва смелост.

Мъжете обърнаха поглед към стръмните скали, които се извисяваха в западна посока над покривите на къщите.

— Да, може би си прав — каза Тремендо и отново се обърна към Сардано. — Ще отдъхнем за няколко часа и късно следобед ще потеглим. Съжалявам, ако сме причинили излишно безпокойство, сеньор Сардано.

Сардано се усмихна с благодарност и не обърна внимание на подигравката.

— Има и необходими задължения, валидни за всекиго. Моят принцип е по всяко време да помагам на закона срещу престъпниците. С всички сили.

— Много добре — похвали го Тремендо. — Съгласен съм напълно. Би било хубаво, ако всички мислеха като теб.

— За съжаление, не е така — въздъхна Сардано лицемерно.

Порфирио Тремендо се усмихна.

— Все пак ще се поогледам наоколо — каза той. — Напълно възможно е той да е все още в града.

— Да, възможно е — отвърна Сардано с каменно лице. — Може всички ни да е преметнал.

Порфирио Тремендо кимна и се отдалечи.

Роко се появи на входа на хотела. Той застана на три крачки зад гърба на шефа си и се окашля.

Сардано обърна глава. Само един поглед към черните очи на индианеца му бе достатъчен, за да разбере, че се е случило нещо важно.

— Идвам веднага, Роко.

Вече предчувстваше какво би могло да се случи. Ревността замъгли съзнанието му.

Сардано влезе припряно в хотела. Роко го последва като сянка.

— Стаята на госпожата — прошепна Роко и се ухили незабелязано за Сардано. Цялата тази история му доставяше дяволско удоволствие. Беше посвоему удовлетворен, че неговият шеф също търпи поражения.

От задния вход стълбище водеше към горния етаж, също както от ресторанта.

Ръката на Сардано бе на револвера, когато препускаха нагоре по стъпалата. В яростта си Сардано бе невнимателен и вдигна доста силен шум със стъпките си.

На най-горното стъпало Роко бързо сложи ръка на рамото му.

— По-внимателно, шефе.

Сардано се спря и се извърна.

— Защо, Роко?

— Искаш да ги изненадаш, нали?

Сардано се овладя с мъка.

— Какво видя, Роко?

— Не много, шефе. Ключът бе в ключалката и оставаше само мъничка цепнатина. Сигурен съм обаче, че Ласитър опитва нещо със сеньоритата.

— Сигурен ли си, че не се лъжеш?

— Ще се увериш сам, шефе.

Сардано се запромъква по дългия коридор. От време на време проскърцваше дъска от пода под тежестта му. Индианецът го следваше на метър разстояние. Той се усмихваше самодоволно, а лицето му изразяваше похотливо желание.

Той премълча пред шефа си, че бе съзрял сеньоритата гола и че нищо от райската красота на нейното тяло не бе останало скрито от погледа му.

Не бе необходимо шефът да знае това. Този ревнив тип бе способен на най-откачени действия в такива моменти. Способен бе също да излее яростта си върху най-добрия си помощник. Сардано се побъркваше от ревност само когато някой направеше комплимент на Лола и тя отвърнеше с многообещаваща усмивка.

Роко се отдаде на собствените си мисли.

Вече знаеше, че сеньоритата съвсем не е толкова благонравна, за каквато се представяше.

Ласитър постъпи така, както самият Роко би постъпил някой ден с нея. Човек трябваше само да я сграбчи и усмири, а ако се наложи — и да пречупи гордостта й. Вече бе напълно сигурен, че някой ден и той ще го направи.

Роко се спря, когато Сардано достигна вратата на стаята и бавно извади револвера от кобура. После се наведе и надникна през ключалката, но бързо се изправи и вдигна рамене.

От стаята се чуваха приглушени гласове. Мъж и жена разговаряха помежду си.

Сардано опита с лявата си ръка кръглата дръжка на вратата, но тя не помръдна. Заключено бе отвътре и ключът бе в ключалката.

Разярен, той стовари юмрука си върху вратата.

— Лола! Аз съм! Отваряй веднага!

— Момент, Сардано.

Чуха се бързи стъпки. Ключът без закъснение се завъртя с щракване в ключалката.

Сардано държеше револвера готов за стрелба.

— Сега ще ви…

На устата му бе най-груба ругатня, но той спря по средата на изречението.

Изненадата го порази като удар.

Беше още по-лошо, отколкото събудените от ревността представи да бяха станали действителност.

Пред очите му нямаше нищо от това, което бе създала разгорещената му фантазия.

— Какво има, скъпи? — попита Лола с усмивка. — Какво значи този револвер? Кого искаш да убиеш?

До прозореца стоеше прав Ласитър, спокоен, с ръце, скръстени на гърдите, и напълно облечен.

Облеклото на Лола също бе безупречно.

— Роко!

Индианецът сви рамене и се усмихна смутено. Ситуацията бе доста неудобна.

— Да, шефе?

— Ела тук! Огледай сам стаята!

Роко застана до шефа си и неволно преглътна при изненадващата гледка в стаята. Това, че двамата бяха напълно облечени, граничеше с магията. Невъзможно бе да стане по нормален начин!

Или може би се бе излъгал? Не беше ли всичко мираж, плод на неговата фантазия?

Не! Това бе невъзможно! Не можеше да се заблуди до такава степен!

Жената гледаше в пълно недоумение.

Сардано продължаваше да държи револвера в ръката си.

— Е, Роко? Още ли твърдиш, че си видял това, което каза? Или може би е било заблуда?

Роко вдигна двете си ръце в израз на безпомощност.

— Сигурно съм се излъгал.

— Какво ти каза той, скъпи? — викна Лола възмутена.

— Че е видял да става нещо между вас двамата с Ласитър — мрачно отвърна Сардано.

Тя се изсмя презрително.

— И ти вярваш на такива глупости? Знаеш много добре, че не допускам друг мъж до себе си.

Тя бръкна в джоба си, който всъщност беше фалшива цепнатина в дрехата, и извади своя „Деринджър“.

— Знам да се защищавам, Сардано. Или си забравил това?

Той свали револвера и го върна обратно в кобура.

— Съжалявам, Лола — промълви с примирение. — Всичко бе едно недоразумение. Това няма да се повтори.

— Намирам за унизително да ме шпионираш на всяка крачка — каза тя с горчивина. — Не съм от тези, които се отдават всекиму. Ще ми повярваш ли някога, скъпи?

Гласът й потрепери. В очите й внезапно бликнаха сълзи и тя рязко се извърна, за да скрие възбудата и вълнението си.

Ласитър продължаваше да стои до прозореца и изгледа Сардано със сериозен поглед.

— Не беше добър ход от твоя страна, Сардано. Впрочем през цялото време наблюдавахме как разговаряш с Тремендо. Успя ли да го заблудиш? Той дали мисли, че вече не съм в града?

— Мисли да поогледа града с хората си — отговори Сардано. — Най-добре е да изчакаме, докато се махнат оттук.

Приближи се до Лола и постави ръце върху голите й рамене. Тя не се помръдна.

— Съжалявам, Лола — каза той меко. — Това няма да се повтори.

— Добре — прошепна тя. — Надявам се, че ще удържиш обещанието си. Междувременно се договорихме с Ласитър. Той ще се върне при Ел Луте.

Сардано кимна към Ласитър.

— Мислиш ли, че ще успееш да измъкнеш нещо от него? Повярвай ми, той е твърд като гранит. Не е от хората, които се плашат лесно. Впрочем ти сам видя.

— Знам. Готов съм обаче да се обзаложа на каквото пожелаеш, че ще успея.

— Тогава — желая ти успех! — каза Сардано и след миг изчезна заедно с Роко.

Можеше само да се предполага, че тази нощ ще се случат важни събития. Във всеки случай, нишките на следите започваха да се събират към едно място.

— Защо си толкова сигурен? — попита Лола. — Или има още някаква тайна, за която не си ми казал?

Ласитър се усмихна.

— Да, има една тайна. Но ще ти я разкрия едва тогава, когато пипна плячката.

Ласитър наистина беше уверен в успеха. Когато преди малко наблюдаваше през прозореца, на улицата се мярна една висока фигура на мъж, загърната в жълто наметало. Мъжът носеше ботуши със сребърни шпори и сомбреро.

Ласитър го позна веднага. Майо Мортуро — един негов стар приятел. Той принадлежеше към тайна организация в Мексико, която се бореше срещу престъпността както Бригада Седем, на север от границата.

Двамата бяха преживели многобройни приключения. Често бяха се били рамо до рамо и неведнъж се бе налагало да погледнат смъртта право в очите.

Присъствието на приятеля вдъхна нова надежда у Ласитър. Поне не бе вече сам в това змийско гнездо.

Майо Мортуро бе хвърлил кратък поглед нагоре към прозореца, откъдето наблюдаваше Ласитър. После бе показал нещо с бързи знаци и отново бе изчезнал.

Ласитър веднага разбра значението на знаците. Приятелят му казваше, че трябва да бяга в каньона, а там ще намери и скритите пари.

— Защо не ми кажеш? — настояваше Лола. — Не вярвам, че можеш да бъдеш толкова сигурен. Мисля, че блъфираш.

Бе обхваната от стръв за преследване и това не можеше да остане скрито от Ласитър. Почти трепереше от възбуда.

— Можеш да ме придружиш. Тогава ще поставя в краката ти половината от парите. Ще си получиш дяла, който смяташ, че ти принадлежи.

Само след миг тя отново премисляше хладнокръвно.

— Добре. Идеята не е лоша — каза тя спонтанно. — Но нямаме никакъв шанс да напуснем Сан Педро.

— Ще се справим — успокои я Ласитър. — Знам някои подходящи трикове. На първо време ще трябва да се преоблечеш. След това слез долу и напълни една торба с храна — колкото е възможно повече. Не забравяй захар и сол! Трябва да се подготвим за продължително пребиваване в каньона.

— Откъде си сигурен, Ласитър?

— Срещнах един стар приятел.

— Къде, кога?

— Не питай повече, а се преобличай! Но не в пола, облечи панталон. И ботуши. Тази рокличка е безполезна там, в пущинака.

— Но тук роклята ти хареса — прошепна тя.

— Това е друг въпрос — отвърна той сухо. — А сега побързай! Или се страхуваш от Сардано и Порфирио Тремендо? Всъщност кой от двамата е по-опасен?

— И двамата са еднакво зли.

— Толкова по-добре. Може би ще стане така, че да се стиснат за гушите, а ние през това време ще се измъкнем.

— Възможно е и обратното — каза тя замислено. — Възможно е да се съюзят. Наистина, те се ненавиждат до смърт, но сега, когато вече е известно, че си останал жив, нещата се променят.

— Няма значение — каза той спокойно. — Тогава ще вляза в ролята на примамка.

— Не само ти. Ние двамата, Ласитър.

Лола излезе бързо от стаята. Сърцето туптеше бясно в гърдите й. Обикновено хладнокръвна и спокойно пресметлива, сега изпитваше страх.

Докато се преобличаше в мъжки панталони, тя възвърна спокойствието си. Щеше да победи и тримата — също и Ласитър. През цялото време бе обзета от неутолима страст към този мъж. Но любов не бе изпитвала към него нито за миг. Напротив, тя го мразеше още по-силно, отколкото Сардано и Тремендо. Ненавиждаше го, защото се страхуваше от него. С изострения си инстинкт усещаше, че Ласитър криеше някаква съдбоносна за нея тайна.

Щеше да им покаже зъбите си, не само на него, и на другите двама, когато му дойдеше времето. Ласитър също щеше да падне в клопката й. Нямаше ни най-малко съмнение.

 

 

В Сан Педро вреше и кипеше. Въпреки това външно градът изглеждаше учудващо спокоен.

Порфирио Тремендо бе разположил главната си квартира в една задна стая на ресторанта на отсрещната страна на улицата. Тук се събираха невидимите нишки на организацията. Оттук тръгваха неговите шпиони, които го държаха отлично информиран за най-новото развитие във всеки момент.

Засега можеше да бъде доволен. Вероятно само той знаеше много повече отколкото всички останали.

Знаеше, че Ласитър е още в града. И то в хотела на Лола. Порфирио Тремендо се разсмя гръмогласно, когато му докладваха тази информация. Този факт изобщо не го разгневи. Напротив, той беше изключително доволен.

През цялото време подозираше, че Лола ще се опита да го измами. Това му бе ясно от самото начало. Най-напред тя се бе опитала да насъска Сардано срещу него. И сигурно щеше да продължи, ако изненадващо не се бе появил Ласитър.

Сега бе избрала Ласитър за свой партньор. Вероятно бе преценила, че с негова помощ ще се добере най-бързо до парите.

Проклета вещица!

А дали тя се досещаше, че Ласитър може да е изпратен по поръчение на американското правителство? Вероятно бе забравила тази възможност, заслепена от жаждата за пари.

Доволен, Порфирио Тремендо запали пура и поръча да му донесат текила.

Той бе като огромен паяк, дебнещ в края на мрежата. Оставаше му само да чака. Многобройните му агенти щяха да го информират веднага за всичко важно.

Великолепна игра! Той се забавляваше истински, тъй като бе сигурен, че ще бъде победител.

 

 

Сардано и главорезите му бяха в малката кръчма в края на улицата, която водеше на юг.

Сардано също бе сигурен в своята победа. Той също си имаше своите шпиони, които му донасяха редовно най-нова информация. Беше му ясно, че Ласитър щеше да опита да напусне града още тази нощ. Разбира се, щеше да го пусне да избяга безпрепятствено.

Засега щяха да го оставят на спокойствие. И без това Ласитър не би могъл да избяга с проклетото злато от каньона, ако изобщо успееше да го намери.

Сардано премисли още веднъж спокойно отделните точки на плана си. Първо Порфирио Тремендо, едва тогава щеше да се занимае с Ласитър.

Тогава Лола щеше да бъде само негова. Лола, хасиендата, хотелът…

Голямата му мечта ставаше реалност: бъдещият велик бос на Сан Педро щеше да бъде Сардано. Не можеше да има вече никакво съмнение.

10.

Агентите на двете групировки наблюдаваха как Ласитър и Лола напуснаха тайно града по скрити пътища и се отправиха на коне към каньона.

Ако Ласитър би могъл да знае това!

Със същия успех биха могли да напуснат града явно, без изобщо да се крият. Поне щеше да бъде много по-удобно.

Бяха навлезли вече на мили в каньона. Ласитър се оглеждаше непрекъснато в очакване на преследвачи, но нито се виждаше нещо подозрително, нито се чуваше конски тропот.

Бегълците обаче не знаеха, че са зорко наблюдавани. Седмина мъже дебнеха в храсталаците по брега. Те се спотаиха, когато Ласитър и жената преминаха покрай тях, и безшумно ги последваха.

— Любопитна съм да знам дали говориш истината, Ласитър — промърмори Лола, която ставаше все по-замислена. — Защо изобщо си толкова сигурен? Няма ли да ми кажеш кого срещна в града?

Ласитър се усмихна.

— Всеки би трябвало да пази своите тайни за себе си — отвърна той. — Излишните приказки носят само нещастие.

— Защо ми нямаш доверие, Ласитър? Но аз те обичам! Никога не бих те предала!

„Подла жена! — мислеше си Ласитър. — Колко ли мъже са паднали в капана й?“

— Много скоро ще узнаеш всичко, Лола — каза той. — Имай само още няколко часа търпение.

Той самият не бе напълно сигурен в едно. Имаше вероятност да не бе разбрал правилно знаците на Майо Мортуро от прозореца на хотела.

От друга страна, можеше да разчита на старата кримка. Никога досега верният приятел не бе изоставял Ласитър. Истинско чудо бе, че така ненадейно изникна в Сан Педро. Дали пък Бригада Седем не бе установила връзка с него?

Както и друг път се бе случвало, Ласитър имаше усещането, че става нещо нередно. Така беше винаги, когато ненадейно се появеше Майо Мортуро.

А как трябваше да постъпи, ако все пак намереше парите? Как изобщо щеше да се измъкне от каньона със златото?

Историята бе достатъчно сложна, но Ласитър не изпитваше особени опасения. Ако в този момент знаеше мъничко повече, би се замислил сериозно за по-нататъшните си действия.

Вече приближаваха колибата на Ел Луте. Ласитър още не бе забелязал седмината, които ги следваха тайно вече почти час.

Скоро зърнаха колибата на бледата лунна светлина. Старият мексиканец ги посрещна с пушка в ръка.

— Хей! — извика той. — Това се казва изненада! Това…

Ел Луте замлъкна и объркан се заоглежда на всички страни. От сенките на дърветата се отделиха тъмни фигури. Бяха неколцина мъже, изтощени, подивели и страшни.

Ласитър също ги забеляза едва сега. Бяха седем или осем души, разположени така, че Ласитър и мексиканецът нямаха никакви шансове, ако се стигнеше до стрелба.

Ел Луте свали пушката. Беше безполезно да предприема каквото и да било.

— Кои сте вие? — попита той навъсено. — Откъде идвате?

Един от мъжете пристъпи напред на място, огряно от лунната светлина. Носеше огромна широкопола шапка, в лентата на която бе пъхнато пъстро перо, поклащащо се при всяка негова крачка.

Мъжът спря на два метра от Ел Луте и отметна шапката си назад. Зловещ смях прокънтя в тихата нощ.

Ел Луте остана като вкаменен. За миг като че ли се опита да побегне, но веднага съобрази, че всякакви опити са обречени на неуспех.

— Амос Даркър — промълви той с прегракнал глас. — Как успяхте? Как се промъкнахте покрай града?

Амос Даркър, мъжът с широкополата шапка, опря дулото на пушката си в корема на Ел Луте.

— По-добре питай как те открихме, негоднико! — изръмжа Даркър. — Откога те търсим! Мина повече от половин година. През това време понесохме какви ли не лишения и несгоди. Най-напред се разделихме и се пръснахме във всички посоки, за да открием следите ти. Погледни ни, Ел Луте! Виж докъде сме изпаднали! Облечени сме в дрипи, отдавна не сме яли прилично. Проклинали сме те всеки ден, в името на пъкъла! Вече бяхме изгубили надежда да ви открием, тебе и Карлос, когато случайността ни помогна. Един от нас подслушал в кръчма в Амарило разговор между двама шерифи. Том Шекълтън тъкмо се канел да изчисти плювалниците в заведението, когато бил близо до масата на двамата пазители на закона. Да, сигурно се чудиш, Ел Луте — принудени бяхме да вършим и най-мръсната работа само за да преживеем. А през това време вие сте си поживели разкошно. Къде е впрочем Карлос Сантяго? Нали двамата с него заминахте с парите и трябваше да ни изпратите съобщение по-късно? Къде е той?

Ласитър забеляза, че Ел Луте възвърна донякъде самообладанието си. Очевидно вече бе преодолял първоначалния шок от срещата.

— Карлос е мъртъв — каза той. — Ще ме разберете, когато чуете всичко. Позволете ми да ви разкажа, приятели. Всичко — така както се случи. А този човек — и той посочи Ласитър — ще потвърди част от моя разказ. Нали, Ласитър?

— Може би — каза Ласитър. — Междувременно научих някои интересни неща, но все още не знам цялата истина. Впрочем ако господата нямат нищо против, нека седнем удобно пред къщата. Предполагам, че имаш достатъчно уиски за твоите стари приятели, Ел Луте. Е, какво ще кажете за предложението ми?

Амос Даркър се извърна и изгледа Ласитър изпитателно.

— Ти си значи Ласитър — каза той с нисък глас. — Доста съм чувал за тебе.

Той говореше спокойно и отмерено, също както Ел Луте.

Ласитър огледа заобиколилите ги мъже. Доколкото можеше да прецени на лунната светлина, тези брадясали, одрипани типове бяха на приблизително еднаква възраст. Шепа стари десперадос, които се срещат отново тази нощ.

— Приемате ли предложението на Ел Луте? — запита Ласитър също така спокойно, както Амос Даркър. — Нека да поговорим като мъже, преди да дадете свобода на гнева си, а може би и на омразата си.

Амос Даркър кимна бавно.

— Всъщност не бихме имали възражения — каза той. — Но преди това ще гласуваме, както е прието при нас. Кой е за, да се разположим удобно пред колибата? Ел Луте ще ни поднесе уиски и ядене, докато говорим. Кой е съгласен?

Седмина вдигнаха лява ръка на лунната светлина. Видът им наистина бе окаян и запуснат, но стойката на всеки един бе горда.

— Благодаря, приятели — каза Ел Луте разчувстван. — Никой от вас няма да съжалява за това решение. Защото скоро ще разберете, че сте ме обвинявали несправедливо. Мене и Карлос Сантяго, който за съжаление не е вече между живите.

Това бе най-необичайното сборище, на което бе присъствал Ласитър. Мъжете се разположиха в полукръг пред колибата. Всеки потърси подходящо място за сядане — камък, пън или просто навиха старите си наметала, за да седнат удобно.

Пушките си обаче не изпускаха от ръце. Оръжията им бяха стари, едва ли имаха някаква стойност — повечето бяха предназначени за пълнене откъм цевта.

Ласитър и Лола останаха прави. До момента никой не бе й обърнал внимание.

Ел Луте излезе от колибата с буренце уиски. Дали това бе същото буренце, от което бе взел уиски за разтривка на нараненото тяло на Ласитър?

Той подаде буренцето на Амос Даркър.

— Имам само две стари чаши, Амос — каза Ел Луте. — Искаш ли да пуснем буренцето в кръг и всеки да пие толкова, колкото може да носи?

Амос Даркър пое предпазливо глътка. Задържа течността известно време в устата си и тогава кимна доволен.

— Добро питие, Ел Луте. Всъщност не е чудно. Всеки, който има толкова пари, може да си го позволи.

Той опъна още една дълга глътка и подаде буренцето на съседа си.

— Гостоприемен си както в онези дни — продължи Амос Даркър. — Въпреки това нека не забравяме, че сме тук, за да те съдим. Съдът ще бъде джентълменски и ти имаш пълната възможност да се защитиш.

Ел Луте се усмихна.

— Ще се възползвам от тази възможност, Амос — каза той. — А когато произнесете присъдата си, ще ви приготвя прилична вечеря.

— Мислиш ли, че ще бъдеш в състояние? — отвърна Амос Даркър подигравателно. — Толкова ли си сигурен, че няма да те осъдим?

— Уповавам се на справедливостта на небето — каза Ел Луте спокойно. — Но първо един въпрос, Амос: как успяхте да минете през града?

Даркър погледна към Ласитър.

— Мисля, че това дължим единствено на този човек. В града има голямо раздвижване. Успяхме да подслушаме някои разговори, докато се промъквахме между къщите в мрака. Щастието, или може би случайността, и този път ни помогна. Няма значение как ще го наречем, Ел Луте. Ние проследихме Ласитър и госпожицата, а в каньона ги изпреварихме. Промъкнахме се скрито, никой не ни е забелязал. Никой в града няма и понятие, че сме тук. Но нека започваме, Ел Луте. Разказвай!

Брадясали, изпити лица на лунната светлина.

Тишина. Погледи, изпълнени с очакване, насочени към стария мексиканец, който започваше разказа си.

— Няма много за казване — започна Ел Луте със спокойната увереност на опитния авантюрист. — Всички вие участвахте в нападението. Карлос и аз натоварихме парите на нашите мулета и тогава започна жестоко преследване. В тази нощ нямахме време да делим плячката и тогава се заклехме във всичко най-свято, че ще ви се обадим веднага щом пренесем парите на сигурно място.

Той направи кратка пауза и обиколи с поглед бледите обрасли лица, които изглеждаха още по-бледи на светлината на луната.

— Ние обаче не получихме очакваното съобщение от теб — намеси се Амос Даркър. — Гладувахме и студувахме, трябваше да продадем всичко най-скъпо само за да не свършим като животни в някое диво място. О, колко пъти сме те проклинали, Ел Луте!

Звуци в израз на одобрение излязоха от гърлата на бандитите, Лола Сантяго започна леко да трепери и причината за това съвсем не беше нощната хладина. Ласитър усети това и леко сложи ръка върху раменете й.

Отново се възцари тишина.

— Да, разбирам ви — продължи Ел Луте — Но позволете ми да ви разкажа остатъка от историята. Успяхме да стигнем до Сан Педро, там бе домът на Карлос. И тогава…

— Това бе неизвестно за всички нас — извика Амос Даркър. — Карлос бе нашият бос, но никой не знаеше, че той е от Сан Педро. Ти знаеше ли, Ел Луте?

— Не, нямах никакво понятие. Узнах едва тогава, когато Карлос ми каза. Той бе прострелян и аз го докарах по най-краткия път до града. Той не искаше обаче да остане в града, защото бе ранен. Стигнахме до този каньон и още малко по-нататък — до скалите, които са на север от нас. Там той ми показа мястото, където да скрия парите. Направих всичко така, както той заповяда. Тогава умря. Не можех да направя нищо повече за него. И днес помня последните му думи: „На теб се пада да разделиш едно наследство, Ел Луте — каза ми той, преди да умре. — Закълни се, че всеки от нашите приятели ще получи равна част от парите. Пази това съкровище, Ел Луте.“ Да, това ми каза той, приятели, и аз се заклех пред него, че ще направя всичко по силите си, за да изпълня неговата воля. Много скоро обаче тук, в Сонора, се разчу за нашата история в Аризона. Хората в града заговориха, че крия огромно съкровище. Тогава започна голямото дебнене. Всеки искаше да пипне парите. Започнаха да ме заплашват, да ме бият. И някой ден ще ме убият. Предчувствам го.

Отново настъпи тишина.

— Мога да потвърдя последната част от тази история — Ласитър прекъсна тишината. — Ел Луте живее тук като в затвор. Непрекъснато идват бандити от града, за да го изнудват. Присъствах сам веднъж, когато се опитаха. Ел Луте обаче не отстъпва. По-скоро ще се остави да го нарежат на парчета, отколкото да издаде нещо. Сигурен съм, че до ден-днешен е опазил вярно съкровището.

Погледите на мъжете отново се насочиха към Ел Луте.

— Истина ли е, Ел Луте? — попита Амос Даркър с глух глас. — Тук ли са още парите?

Ел Луте кимна бавно.

— Да, така е, както каза Ласитър. Можете сами да се убедите, че това е истина.

Амос Даркър се вгледа мълчаливо в него.

— Щом е така, Ел Луте — каза той, — ние сме били несправедливи към тебе. Прокълнали сме този, който честно е пазил парите ни. Добре, къде са парите? Къде е скривалището, Ел Луте?

— Щом изгрее слънцето, ще ви заведа — каза Ел Луте. — Всеки от вас ще получи своя дял, така както се споразумяхме тогава. — До изгрев-слънце има още доста време. Сега е едва малко след десет. Казахте, че сте гладни и дълго не сте хапвали топла храна. Днес застрелях една заблудена планинска коза. Окачил съм я в пристройката до колибата. Съберете дърва за огън, приятели! Нека двама от вас ми помогнат да я одерем и да подготвим печеното. За съжаление имам съвсем малко сол и почти нямам подправки.

Ласитър потупа торбата, която носеше.

— Тук има някои полезни неща. Сигурен съм, че ще си устроим истински пир тази нощ.

— Добре, Ласитър — каза Ел Луте. — Но как си ги набави?

Ласитър се усмихна многозначително и посочи Лола, която не бе изрекла нито дума до този момент.

 

 

Острозъбите скални стени образуваха истински лабиринт, осеян с пещери и галерии, създадени от човешка ръка. Това, което Ласитър бе чул в града, съвсем не бе преувеличено. Наистина бе по-лесно да се открие игла в купа сено, отколкото скритото съкровище в скалите.

Ел Луте уверено влезе в една от многобройните пещери. Извади фенер от ниша в стената и го запали. Влажен хлад полъхна в лицата на мъжете. Прилепи профучаха покрай главите им.

Имаха само този фенер и Ласитър се запита какво щеше да се случи, ако маслото в него свършеше.

Запромъкваха се покрай остри скални издатини, които доразкъсаха и без това дрипавите дрехи на бандитите. Не се чу обаче нито ругатня, нито друг израз на недоволство. Само някакво неопределено напрежение продължаваше да сковава дъха.

Изминали бяха два часа, откакто тръгнаха от колибата. Светлината на фенера огря помещение в пещерата, което едва побираше всички мъже. Стените бяха почти отвесни и гладки, таванът — нисък и напомняше по-скоро на гробница.

От ниша в стената Ел Луте измъкна сандък, който не бе особено голям, но изглежда бе твърде тежък. Мъжете затаиха дъх, докато Ел Луте отваряше капака, после под свода на подобното на гробница помещение се разнесе сдържан шепот.

Цялото съкровище се откри пред очите им.

Това бяха пачки долари, опаковани с бандероли, и ленени торби, пълни със златни монети. Ел Луте развърза една от малките торби и изсипа част от съдържанието й в дланта си.

— Нашите пари — каза той с гордост. — Вярвате ли ми най-сетне, че честно пазих съкровището и никога не съм имал намерение да ви измамя?

Мъжете промърмориха нещо в знак на одобрение.

Амос Даркър пристъпи към Ел Луте и тържествено сложи ръка на рамото му.

— Ти си герой, Ел Луте — каза той със сериозен глас. — От името на всички вземам нашите думи назад — всичко, което сме казали или помислили. Вече знаем, че ти си честен към нас.

— Да живее Ел Луте! — извика един от мъжете.

— Да живее Ел Луте! — прозвуча като ехо от гърлата на останалите.

Само Ласитър, който носеше фенера, замълча. Погледът му бе насочен към Лола. Лицето й бе придобило особен замечтан израз, докато втренчено гледаше сандъка с парите.

Ел Луте посочи Ласитър.

— Този мъж също трябва да получи своя дял — каза той. — Той си го заслужи. Съгласни ли сте, приятели?

— Колко трябва да получи? — попита Амос Даркър.

— Десет хиляди долара — отговори Ел Луте.

— Съгласен съм — каза Амос Даркър. — Колко са всичките пари?

— Почти половин милион — каза Ел Луте. — За всеки от нас остават по над петдесет хиляди. Достатъчно е за достойни старини.

Той се обърна към Ласитър с въпрос:

— Съгласен ли си с този дял?

Ласитър кимна.

— Смятам, че това е почтено предложение. Сега остава въпросът, как да изнесем парите оттук. Няма да е лесно.

Ел Луте сложи ръка на раменете му, така както преди малко бе направил Амос Даркър.

— Още не си заслужил напълно възнаграждението си, Ласитър — каза той. — Ние сме шепа зле въоръжени стари хора. Ти си млад, силен и умен. Ако някой може да ни изведе от този ад, това си ти, приятелю.

Думите на мексиканеца прозвучаха като клетва, в тях се долавяше една почти детска вяра в способностите на Ласитър.

— Имаш право — отвърна Ласитър. — Трябва да се потрудя още за моите пари.

— Ще вземем ли сандъка със себе си? — попита Амос Даркър сухо.

— Не, това е опасно. Ще го оставим тук — каза Ел Луте с тон, който не търпеше възражения.

— Съгласен — промърмори Амос Даркър. — Дотук си постъпвал правилно, приятелю. Надявам се, че и сега имаш право. И така, засега оставяме парите тук. Предполагам, че всеки е запомнил добре пътя. Може би в битката, която ни предстои, ще паднат убити. Възможно е, по волята на дявола, само един или двама от нас да останат живи. Тогава на тези, които оцелеят, ще принадлежат всички пари. Съгласни ли сте? Ако някой е на друго мнение, нека каже.

Никой не се възпротиви на предложението. Мъжете мълчаха, но Ласитър усещаше напрежение.

— Нека да приберем сандъка на мястото му — каза Ел Луте. — По-късно ще…

Той млъкна внезапно. Откъм скалния лабиринт се дочу шум. Различаваха се човешки гласове.

Мъжете затаиха дъх. Ел Луте вдигна ръка.

— Нека поогледаме — прошепна той. — След мен! Лола, ти оставаш тук. Задръж фенера при себе си. Светлината може да ни издаде, докато се промъкваме по галериите. Следвайте ме, приятели! Знам и други изходи. Ако стане опасно, ще нападнем тези негодници в гръб. Не мисля обаче, че могат да ни открият тук.

— Тогава нека просто да изчакаме! — предложи Ласитър.

Старият мексиканец махна с ръка.

— Не! Трябва да бъдем абсолютно сигурни!

Ел Луте потегли, последван от мъжете на Амос Даркър и Ласитър, в един от многобройните тъмни проходи.

Лола закрепи фенера на един камък и отвори тежкия капак на сандъка. След това отново взе фенера в ръка и застана омагьосана пред купищата пачки и ленени торбички с монети.

Какво богатство!

Най-сетне бе достигнала целта!

„Но откъде Ласитър знаеше всичко? Дали не бе част от бандата, нападнала тогава транспорта с парите? Не, невъзможно“ — помисли си тя.

Нали самата тя присъства, когато баща й събра групата. Нали тя по-късно, във Финикс, събра сведенията за транспорта, играейки ролята на примамка. За Ласитър не бе ставало и дума тогава.

Как Ласитър бе успял да се добере до съкровището? Значи все пак не бе излъгал. Някой в Сан Педро му бе дал необходимите сведения.

Сега цялото богатство лежеше в буквален смисъл в краката й. Но как да го изнесе оттук?

Обзе я паника.

Какво щеше да стане, ако се стигнеше до битка в каньона? Ако мъжете се избиеха помежду СИ?

Щеше ли изобщо сама да се измъкне от този адски лабиринт? При тази мисъл сърцето й затуптя бясно, но тя с усилие на волята си наложи отново спокойствие. Сега трябваше да запази трезва и ясна мисъл, иначе можеше да изгуби всичко.

Тя затвори капака на сандъка, седна отгоре му и се ослуша.

Не се чуваше никакъв шум. Обгърна я призрачна тишина. Стори й се, че бе погребана жива в гробница. Този път обаче не изпита паника. Нека да си трошат главите! Тя щеше да има само полза от това! Все някак щеше да се измъкне навън. Щеше да се довери на инстинкта си, да си припомни всичко, на което я бе научил баща й.

Лола потръпна, когато внезапно чу приглушени изстрели. Започна се!

Битката между двете групи започваше. Друго обяснение нямаше. В този момент тя още не знаеше, че в битката за съкровището участват не две, а три страни.

Ласитър и осмината от бандата.

Сардано и неговата дива орда.

Порфирио Тремендо и неговите хора, организирани напълно легално като отряд. Нали все пак бе шериф на Сан Педро и прилежащата околност и официално представяше закона.

Каква подигравка, какъв позор! Дано куршум да го стигне!

11.

Долината на каньона, огряна от първите утринни лъчи, представляваше омагьосваща гледка.

Ласитър и мъжете на Даркър забелязаха най-напред хората на Сардано. Именно те бяха причинили шума, който ги изведе навън от пещерата.

— Ел Луте, къде си? — чуха се викове. — Покажи се най-сетне или с динамит ще вдигнем всичките тия камъни във въздуха! Ще бъдеш жив погребан!

После викаха имената на Ласитър и на Лола.

Тогава внезапно се появи Порфирио Тремендо с хората си. Двете страни почти не си размениха никакви реплики, а веднага откриха огън. Сега долу се водеше ожесточена престрелка.

Битката продължи обаче твърде кратко. Отрядът на Тремендо бе значително по-силен от бандата на Сардано и Сардано рано разбра, че няма никакъв шанс срещу този противник. Обзет от неописуема ярост, той хукна точно към прикритието на Тремендо.

— Излез навън, куче! — изрева той. — Излез да се биеш с мен, ако си мъж!

Порфирио Тремендо се изправи иззад скалата и се показа в цял ръст, като същевременно се прицели хладнокръвно.

— Тук съм, Сардано! — избоботи той и натисна спусъка.

Сардано направи само две — три колебливи крачки и бавно се свлече напред. Остана да лежи безжизнен, с протегнати напред ръце. Стрелбата престана.

— Предайте се! — извика Тремендо към малцината оцелели от хората на Сардано. — Не се страхувайте! Няма да ви се случи нищо лошо! Напротив, нуждая се от помощ. Можете да продължите да се биете на моя страна, а когато всичко свърши, ще ви приема в отряда си.

Хората на Сардано нямаха голям избор. Един по един заизлизаха иззад прикритията си.

— Много добре — похвали ги Тремендо. — Наистина ще ми бъдете полезни. Все пак и вие успяхте да свалите неколцина от моите хора от седлата. Така сме квит!

Ласитър побутна Ел Луте, който бе залегнал до него.

— Трябва да се изтеглим, приятелю! Долу в лабиринта няма да ни открият. Няма смисъл да се бием тук. Хайде, да изчезваме!

В този момент Порфирио Тремендо постави ръцете си като фуния пред устата и изрева:

— Хей, Ласитър! Лола! Монтес Кабрера! Знам, че се криете в скалите! Ако имате смелост, бийте се с нас!

Ласитър и хората на Амос Даркър изпълзяха обратно в пещерата и изчезнаха в лабиринта от галерии. Ел Луте ги водеше като къртица под земята.

— А сега? — изпъшка той, след като бяха отново при Лола и съкровището. — Какво ще правим сега? Тук ще загинем от глад. Най-късно до три дни сме мъртви.

Всички обърнаха глави към Ласитър. За тях той олицетворяваше последната възможност за спасение.

— В краен случай ще се разкрия само аз — каза той след кратък размисъл. — Ще твърдя, ме нямам понятие къде е Ел Луте. А за вас и без това те нищо не знаят.

— Той знае обаче, че съм тук, при теб — каза Лола. — Аз също трябва да дойда с теб, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем огледа последователно лицата на старите бойци. Те изразяваха само умора и примирение. Изглежда вече всичко, което щеше да става, им бе безразлично.

— А ако ние се предадем? — промърмори Ел Луте. — Вие двамата може да изчакате тук, докато всичко премине.

Останалите промърмориха нещо в знак на одобрение. Всички бяха готови да се откажат от предстоящата безнадеждна битка.

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Не — каза той. — Всичко ще бъде напразно. Сигурен съм. Порфирио Тремендо ще ви подложи на нечовешки изтезания. Познавам неговата жестокост. За него човешкият живот е нищо. Той е създаден да унищожава. Лола може да го потвърди.

— Да, така е — прошепна Лола. — Познавам го много по-добре, отколкото всички заедно. И мене успя да унищожи.

За Ласитър ситуацията бе дяволски заплетена.

Ако се предадеше, това бе равносилно на самоубийство. Трябваше ли да предприема такова безумие?

Някъде отдалеч долетя мъжки глас. Без съмнение, това бе грубият рев на Порфирио Тремендо.

Трудно се долавяха отделни думи, но бе ясно, че Тремендо като навит грамофон бълваше необуздани заплахи и подканяше Ласитър, Лола и Ел Луте да се предадат.

— Имаме още един коз, нали, Лола — каза Ласитър решително. — Парите. Ще му кажем, ме нямаме и понятие къде се е скрил Ел Луте и че ние също сме го търсили напразно.

Лола се усмихна мъчително. Обхваната бе от страх и паника, но съзнанието й продължаваше да работи все така прецизно и безотказно.

— Добре. Това е добра идея — съгласи се тя. — Обаче никак няма да ти е лесно, Ласитър. Наясно ли си?

Ласитър сви рамене. Разбира се, че бе наясно какво му предстоеше. В тези минути той мислеше обаче за Майо Мортуро. Ласитър бе убеден, че този неустрашим боец със сигурност бе някъде тук, наблизо, като негова сянка.

Ласитър съблече якето си, нави го на руло и го стегна с кожен ремък. Обърна се към Ел Луте и каза:

— Предполагам, че скоро тук ще се появи един мъж с жълто наметало. Не точно тук, но някъде там, в каньона. Предай му този вързоп.

— Майо Мортуро! — извика Ел Луте с изненада. — Ти го познаваш?

— Той е един от най-добрите ми приятели.

Ел Луте склони посивялата си глава.

— Майо Мортуро — прошепна той развълнувано. — Искаш да кажеш, че той е някъде наблизо? Сериозно ли говориш?

— Можеш да ми вярваш, Ел Луте.

— А откъде знаеш?

— Просто знам. Това не е ли достатъчно?

— Майо Мортуро — продължи да шепне старият боец. — Някога и ние с него бяхме приятели. Но това бе много, много отдавна. Въпреки това добре си спомням всяка подробност. — Искаш да кажеш, че той ще дойде в каньона, Ласитър? Но как ще успее? Как ще премине незабелязан през Сан Педро?

— За него няма невъзможни неща — каза Ласитър убедително. — Познавам го много добре. Все едно, че съм на негово място и чета неговите мисли. Има нещо такова — двама души да мислят едно и също, когато става дума за нещо точно определено. Като дойде, му покажи и парите. Той ще ви каже какво да правите по-нататък. А сега, стари приятелю, преведи ме, заедно с Лола, към друг изход от галериите. Трябва да излезем от друга посока, не от тази, от която ни очаква Тремендо. Възможно ли е?

— Няма проблеми, приятелю.

Тогава Лола се разгневи.

— Ще оставиш всичките пари на тези типове? — избухна тя. — Нали веднага ще офейкат отвъд планините! Само лошо очаквай от тях!

— Не! — каза Ласитър. — Не и от тези мъже.

Той изпитваше определено съчувствие към тези стари бойци. По-голямата част от бурния им живот бе преминала, белязана от възходи и падения. Сега им оставаше само да си осигурят едни достойни старини.

Лола веднага долови антипатията на Ласитър към нея. Тази жена притежаваше безпогрешен инстинкт и често го бе доказвала.

— Извини ме, Ласитър — каза тя тихо. — От възбудата е. Моля те да разбереш…

Гласът й потрепери. Тя владееше до съвършенство подобни трикове. Един естествен театрален талант.

Ласитър нямаше намерение да разсъждава повече по въпроса. Искаше само да го разреши колкото можеше по-скоро.

— Добре — каза той с желание за помирение — По-късно ще поговорим спокойно.

— Ще направя за теб всичко, което е по силите ми, Ласитър — промълви тя приглушено. — Съжалявам за всичко, което казах.

— Не се безпокой, Лола. Мисли само за това, че сега трябва да се подкрепяме един друг. Нашият коз е съкровището. Знаеш какво означава това.

— Да, знам.

За разлика от Ласитър, тя имаше нещо съвсем друго предвид. Съкровището щеше да бъде само за нея. Щеше да се справи с всички по пътя си. Убедена бе в това.

Сардано бе мъртъв — една пречка по-малко.

Следващ по ред щеше да бъде Ласитър, вече бе сто процента сигурна. Тя знаеше с какви средства да отстрани по-нататък самия Тремендо от пътя си. Лола можеше да се справи с подобни неща.

— Да тръгваме! — каза Ласитър. — Не се тревожете. Останете в скривалището, докато се убедите, че навън е чисто. Желая ви успех, приятели!

Той плъзна за последен път погледа си върху изпитите, брадясали лица, които на приглушената светлина на фенера напомняха лица на мъртъвци.

Бедните хора!

Дано Майо Мортуро да дойде. Той със сигурност знаеше какво трябваше да се направи.

Ласитър също трябваше да направи това, което се искаше от него. В общи линии, той вече бе изпълнил задачата си. Успял бе да разкрие всичко около тази история и при нормални обстоятелства би могъл още сега да изпрати доклада си до Люквил.

При нормални обстоятелства…

Но ако нямаше късмет, никога повече нямаше да предава доклади за успешно завършена мисия до Бригада Седем. Това бе обичайният риск. Риск, който бе поел от деня, в който бе дал клетва пред организацията.

Все пак бяха хубави времена. Въпреки всичко.

Монтес Кабрера, старият десперадо, наричан още Ел Луте, поведе Ласитър и Лола в мрака на галериите. Той се придвижваше уверено, като водеше Лола за ръка, а Ласитър се придържаше плътно зад тях.

Ласитър бе любопитен да узнае какво щеше да разкаже тя на Порфирио Тремендо. Лола от своя страна се безпокоеше как щеше да реагира Тремендо, когато се появеше пред очите му.

След известно време, което им се стори цяла вечност, най-сетне зърнаха бледа дневна светлина, която се процеждаше през тясна скална цепнатина.

— Стигнахме — каза Ел Луте. Малко преди изхода той се спря и се облегна на скалата. — Сигурен съм, че няма да ни издадете. В замяна ви обещавам да останем тук, в каньона, докато се върнете. Имате моята дума.

Той подаде ръка на Ласитър.

— Успех, приятелю. Нямам търпение да узная дали нашият стар приятел Майо наистина е тук.

— Твърдо съм убеден — каза Ласитър. — Довиждане, приятелю! Стискай ми палци!

— И на мен! — каза Лола. — И на мене няма да ми е лесно.

Ел Луте не отговори. Мълчаливо се извърна и потъна в мрака на своя пещерен лабиринт.

Лола се хвърли на шията на Ласитър и горещо го целуна.

— Страх ме е, Ласитър! Не знаеш колко ме е страх!

— Аз също не се чувствам особено удобно в кожата си — каза Ласитър спокойно. — Това обаче е единствената ни възможност. Сигурен съм, че поне в началото не ме чака нищо добро. Едно запомни добре! Каквото и да се случи, не бива да му казваме, че знаем къде е съкровището. Можем само да намекнем, че имаме някакво подозрение. Нищо повече. Само така можеш да ми помогнеш да спася живота си. Ти също ще си спестиш мъченията! Но на кого ги разказвам тия! Ти го познаваш твърде добре. Сама си преживяла доста.

Тя го прегърна силно и отново го целуна.

— Ще те пазя, Ласитър! — каза тя тържествено. — Обещавам и се кълна във всичко свято, което имам.

Ласитър се усмихна.

— Не драматизирай толкова нещата, бейби — промърмори той. — Ще бъда доволен, ако поне говориш искрено.

— Заклевам се, Ласитър.

Той нямаше никаква представа, че тя, поне по документи, бе съпруга на Порфирио Тремендо. Щеше обаче да го научи много скоро, и то по един твърде болезнен начин.

Половин час по-късно приближаваха колибата, където се бе разположил Тремендо с част от отряда си. Щом ги забеляза, той наддаде гръмогласен рев, който като че ли разклати скалите в каньона.

12.

— Никога не бих повярвал, че ще се предадеш доброволно, гринго! — изрева Тремендо. — Сигурно вече си разбрал, че от този капан излизане няма. Най-после те пипнах, Ласитър! Знаех си, че ще успея някой ден! От вчера обаче, когато ме информираха, че си в Сан Педро със Сардано, съм съвсем сигурен.

Той избухна отново в своя обичаен гръмовит смях, вече твърде добре познат на Ласитър.

— Въпреки всичко, което се случи — и той продължи с прословутия си в такива случаи мек тон, — възхищавам ти се, Ласитър. Въпреки че си мой враг, аз ти се възхищавам заради рисковете, които пое! Не познавам друг, който би се осмелил. Имам нюх за хората, затова те назначих за мой помощник. Ние двамата щяхме да станем великолепен екип. За съжаление, нищо не излезе. Не съм злопаметен, Ласитър, но каквото трябва, ще стане.

Той направи знак на хората си, които се бяха скупчили зад гърба на Ласитър.

Ласитър очакваше удар в тила или нещо подобно. Във всеки случай сега щяха да го пребият.

Не се случи обаче нищо подобно. Само му извиха ръцете зад гърба и вързаха китките му с кожен ремък.

Някой извади револвера му от кобура. Това бе единственото му оръжие. Специалните му оръжия бяха в якето, което остана навито на вързоп горе в пещерата.

Ласитър вече мислеше, че нещата се развиват не толкова лошо. Представял си бе по съвсем друг начин срещата с Порфирио Тремендо.

Тремендо също не проявяваше повече видим интерес към него. Вниманието му бе насочено към Лола.

— Не те разбирам, Лола — каза той. — Женени сме едва от половин ден, а ти изчезваш с този проклет гринго. Как можа да постъпиш така с мен!

— Трябваше да го направя! — каза тя тихо, но настойчиво. — Нали ти обещах! Тръгнах с Ласитър към каньона, за да разкрия най-сетне истината. Сега знам част от нея. Сигурна съм, че парите са скрити тук, в каньона. Какво ще кажеш, Порфирио? Не съм ли твоя вярна съпруга, така както обещах вчера, когато се венчахме?

Ласитър едва сега разбра истината. Лола бе женена за Порфирио Тремендо!

Направо умопомрачително! Бе примамила Ласитър в клопката си, без той да заподозре нещо. Бе легнала с него. Бе му се отдала с неудържима страст, докато в същия миг вън, в града, собственият й съпруг преследваше Ласитър! Връщайки се мислено назад във времето, той осъзна, че това бе едно от най-невероятните положения, в които бе изпадал. Успял ли бе някой досега да го измами по такъв начин?

— А аз ти повярвах, Лола — каза Ласитър с въздишка. — Никога не съм смятал, че си способна на такава постъпка. Защо го направи?

— Заради моя съпруг — отвърна тя с усмивка. — Още от началото си знаех, че ще паднеш в капана.

Порфирио Тремендо пристъпи към Ласитър с мрачен и заплашителен вид.

— Ласитър, ти знаеш ли къде са парите?

— Съжалявам, Порфирио. Нямам никакво понятие. Жена ти си съчинява истории. Любопитен съм да знам откъде е цялата тази фантазия.

— Порфирио! — извика Лола с възмущение. — Още ли го слушаш? Твърди, че твоята съпруга е лъжкиня! Каква подлост! Знам със сигурност, че парите са скрити горе в една от пещерите. Видях ги със собствените си очи!

— Тя е луда! — каза Ласитър. — Не мога нищо да проумея. Във всеки случай, аз нищо не съм видял. Не разбирам как Лола стига до тези твърдения. Аз…

Утрото бе великолепно. Червеникавите скали блестяха на слънчевите лъчи. Пееха птички. Водите на Рио Сан Педро шумяха. Това бе последното, което помнеше Ласитър.

Първият удар получи от Тремендо. Веднага след това върху му се нахвърлиха и останалите. Не можеше да се защити. Всичко се завъртя пред очите му. Той просто се отпусна и падна с надеждата, че ще го оставят.

Никой обаче не мислеше да спира.

— Проклета курва! — процеди с последни усилия, но никой от хората на Тремендо не разбра думите.

Не след дълго вече лежеше безжизнен.

— Престанете! — заповяда Тремендо. — Засега му стига толкова. Искам този проклет гринго да се наслаждава на мъките си поне няколко дни.

После се обърна към Лола, спокойно, като че ли нищо не се бе случило, и се усмихна.

— Наистина ли видя съкровището, Лола?

— Със собствените си очи — увери го тя. — Не ми ли вярваш, Порфирио?

— И къде е то? — заинтересува се той. — Можеш ли отново да намериш мястото?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не. Не бих могла. Единственият, който може да покаже обратния път, е Ласитър. Затова бих искала да ти препоръчам да го оставиш жив още известно време. И позволи ми още един съвет, Порфирио! Заповядай да го отведат в хасиендата! Този негодник засега нищо няма да каже. Ще трябва да се въоръжим с търпение. Сигурна съм обаче, че ще намериш начин да го пречупиш.

На лицето на Порфирио Тремендо отново се появи блага усмивка.

— Разчитай на мен, Лола. Той ще се подчини, щом искаш.

— Да, така искам — отговори тя. — А сега да ти разкажа отначало цялата история. Тогава ще разбереш, че съм свършила чудесна работа. Нека обаче да се отдалечим малко. Да поседнем на брега, а аз ще си потопя краката във водата. Имам мехури от това бягане.

Той обхвана с ръка раменете й и двамата се отправиха като щастлива двойка към реката.

Порфирио Тремендо се усмихваше самодоволно.

— От самото начало си знаех, че ти си подходящата партньорка за мен.

— Да, ние си подхождаме, Порфирио.

Разбира се, в главата й се въртяха напълно различни мисли. Най-напред Ласитър трябваше да бъде унизен така, че да може да се отнася с него като с роб. Също както Порфирио държеше своите робини.

По-късно щеше да отстрани Порфирио от пътя си, тъй като с времето той щеше да й стане неприятен.

Но най-важното за момента бе съкровището. Затова реши да разкаже всичко отначало докрай на Тремендо.

— Достатъчно е само да блокираме каньона — каза тя накрая. — Не е нужно да бързаме. Онези типове ще бъдат принудени рано или късно да изпълзят от бърлогата си и тогава ще постигнем целта си. Няма никакъв смисъл да ги търсим из пещерите. Най-добре е да оставиш петима от хората тук, при колибата. Най-късно утре гладът ще ги принуди да излязат на светло. Наистина, в пещерите има вода, но те нямат никаква храна. Нашите хора трябва само да ги заловят, когато изпълзят навън от дупката си.

— Добра идея — изръмжа Тремендо. — Все повече ми харесваш, Лола.

След тези думи той отново избухна в своя гръмогласен смях.

13.

Ласитър вече трети ден стоеше привързан към същия стълб, към който неотдавна бе прикован младият Маноло.

Ласитър мислеше все по-често за младежа, на когото бе спасил живота, рискувайки своя собствен. Дали Маноло тогава би могъл да оцелее на стълба? Едва ли. Със сигурност щеше да умре.

Сега имаха насреща си истински мъж.

— Мисля, че няма повече смисъл — каза Лола на Порфирио, с когото лежаха на дивана в салона, докато навън обедното слънце сипеше жар. — По този начин няма да го пречупим. Никога няма да се предаде. Дали да не опитаме нещо друго?

— Няма никакви новини от каньона. Дали онези още се крият под земята?

— Така изглежда — отвърна тя. — Но нека засега да се занимаем с Ласитър. Трябва да го принудим да падне на колене. Не искам в никакъв случай да пукне там на проклетия стълб. Нали ми обеща, че мога да го направя свой роб, Порфирио?

— Никога не нарушавам дадената дума, Лола. Ела, облечи се! Хрумна ми нещо. Една следобедна шегичка. И малко забавление за хората!

— Какво си намислил, Порфирио?

— Ще видиш по-късно, Лола. Това е изненада.

И отново избухна в гръмовит смях.

Ласитър също го чу, въпреки че бе в полусъзнание. Какво ли още трябваше да преживее?

И отново един и същ въпрос: „Ще ни покажеш ли мястото? Ще ни покажеш ли мястото? Ще ни покажеш ли мястото?“

Отново и отново. А в промеждутъците — удари с камшик. От време на време глътка вода, парченце хляб, което някой просто пъхаше между зъбите му.

Той не се предаваше. Оставаше горд и неотстъпчив.

„Какво ли ново са замислили?“ — запита се той, когато като че ли отнякъде далеко дочу гръмкия смях на Тремендо.

Ласитър се опита да се отпусне. Това не бе никак лесно в мъчителната му поза. Имаше трикове, известни само на малцина. Ласитър ги бе изучавал по време на специалното обучение в Бригада Седем.

Измина още около час. Тогава Порфирио Тремендо и Лола излязоха на верандата.

Гласът на големия бос прогърмя над двора и само след миг наоколо се събраха двайсетина мъже.

— Срежете ремъците! — заповяда Тремендо.

Неописуемо бе облекчението, което изпита Ласитър, когато му бе позволено да отпусне ръцете си свободно надолу. В същото време стотици игли го прободоха от раменете до върховете на пръстите, но лицето му не издаде нищо.

— Ела, Ласитър! — извика Тремендо.

Ласитър опря голия си окървавен гръб на стълба.

— Тук ми е добре, Порфирио.

— Добре, Ласитър! Значи още не си готов да направиш признания? Питам, но вече за последен път!

Гласните струни на Ласитър бяха като залепнали от сухотата в гърлото. Беше му трудно да издаде какъвто и да е звук.

Той само поклати глава.

— Достатъчно, Ласитър! — извика Тремендо. — Чука, донеси кана вино! Не искам да отпътува жаден за ада!

Чука донесе каната с вино и я подаде на Ласитър. Той пи, докато я изпразни. Течността изчезна като поета от гъба, изсушена на слънцето. Сега се чувстваше значително по-добре. Чудно, но не изпитваше опиянението от алкохола. Може би щеше да дойде по-късно.

— А сега слушай моята присъда, Ласитър! — извика Тремендо. — Аз те осъждам на смърт. Имаш обаче един последен шанс. Все още можеш да се бориш за живота си. Ако успееш да пробягаш двеста метра, без да бъдеш улучен от куршумите на моите хора, ще ти подаря живота! Той се изсмя оглушително. — Щом преброя до три, бягай, Ласитър. Ако успееш, си свободен! Едно, две, три…

Ласитър побягна. Нищожен шанс, но все пак надежда за живот.

Хвърли последен поглед през рамо. На дървената веранда бе застанала Лола. Лола — жената на най-страховития тиранин по тези места.

Лола и Порфирио Тремендо! Каква дяволска двойка!

С крайчеца на окото си той успя да зърне отново лицето на Лола.

— Бягай, Ласитър! — изкрещя тя. — Бягай на зигзаг, като заек! Може би още имаш шанс!

Ласитър хукна. Никога досега в живота си не се бе предавал, но и никога не бе имал по-нищожен шанс за оцеляване.

Горещата земя изгаряше голите му стъпала, но той не усещаше. Слънцето сипеше жар върху голия му изранен гръб, но той не го осъзнаваше.

Чуваше само подигравателния кикот на жената, в чиято клопка бе попаднал толкова лекомислено. Всеки миг очакваше команда за стрелба от Тремендо, който бе измислил този чудовищен начин за умъртвяване.

— Бягай, Ласитър, бягай! — отново извика Лола. — Бягай, копеле мръсно!

Ласитър внезапно спря на място. Хрумна му нещо друго. Една от най-силните му черти бе, че винаги успяваше да направи нещо съвсем неочаквано и така да изненада противника си.

Той просто спря и се обърна назад. Изглеждаше напълно изтощен, като човек, който всеки момент ще рухне.

Порфирио Тремендо тъкмо бе вдигнал ръка и се канеше да даде на хората си команда за стрелба.

— Застреляйте…

Той спря по средата на изречението.

„Застреляйте го!“, искаше да извика той, но остана като вкаменен.

Ласитър стоеше прав, с разперени ръце, бос, с рани по цялото тяло.

— Какво има, Порфирио? — извика той. — Убийте ме! Какво чакате още? Стреляйте най-после, кучи синове!

Това бе голямото предизвикателство от страна на Ласитър. Той бе заложил всичко на една карта. Имаше ли някакъв друг шанс?

Усмихна се към Порфирио Тремендо, който продължаваше да стои като вцепенен. Очевидно големият бос не бе очаквал подобна реакция от страна на Ласитър.

Постъпката му спря дъха на Лола. Тя пребледня.

Ласитър се усмихваше, въпреки че бе изтощен докрай. Сега можеше да й върне за всичко, което му бе сторила.

— Какво чакаш още, Порфирио? — извика Лола. — Дай команда!

Порфирио Тремендо поклати отрицателно глава.

— Не се меси, Лола! Сам ще направя каквото трябва.

Тремендо бе забелязал, че става нещо нередно. Подозираше, че Ласитър най-сетне бе решил да проговори.

— Готов съм да ти го покажа — каза Ласитър. — Но само ако поговорим ние двамата, на четири очи.

Мъжът от Бригада Седем не можеше да се съобразява с нищо повече. Сега животът му висеше на косъм.

Трябваше да се бори и да прилага всякакви трикове. Нямаше вече никакво желание да хаби мислите си за Лола, жената, която го бе измамила така подло и сега хладнокръвно го изпращаше на смърт.

Но сега и тя се страхуваше!

— Как така изведнъж реши да проговориш? — извика Тремендо. — През цялото време упорстваше, а сега…

Той се разсмя гръмогласно.

Промяната у Ласитър очевидно му доставяше удоволствие.

— Е, добре — продължи той. — Нека да си поговорим.

— На четири очи — каза Ласитър.

Порфирио Тремендо се приближи към него.

— Добре. На четири очи. Но хората ми ще бъдат наблизо. Няма да те изпускат нито за секунда от очите си. Така че без глупости, Ласитър.

Двамата мъже застанаха един срещу друг и се спогледаха. Двама непримирими врагове.

Ласитър знаеше много добре, че не би могъл да очаква милост. Виждаше обаче, че Лола бе обзета от страх. Тя стоеше вцепенена на верандата, с треперещи устни и широко отворени очи.

Ласитър можеше само да гадае какво ставаше сега в душата й и какви мисли я обземаха.

Ако Ласитър разкриеше истината, с нея бе свършено. Тя също не можеше да очаква никаква милост от Тремендо. Това не бе проблем на Ласитър. Неговият проблем бе Тремендо.

Как все пак да го притисне, макар и от това безизходно положение.

— Е, говори най-сетне истината, Ласитър — каза Тремендо, придавайки си добродушен израз. — Ще забравим всичко останало.

Ласитър посочи към плевнята.

— Ето там — каза той. — Трябва наистина да говорим на четири очи.

Тремендо сви равнодушно рамене.

— Както желаеш, Ласитър. Но още веднъж ти повтарям: не се опитвай да правиш глупости. Хората ми те държат под око.

Тремендо се отправи към постройката, а Ласитър го последва.

— Слушам те, Ласитър — каза Тремендо. — Любопитен съм да чуя какво имаш да ми кажеш.

Той се усмихна язвително.

Какъв непредсказуем противник! Ласитър не бе срещал подобен човек.

Порфирио Тремендо в никакъв случай не бе подъл и коварен, така както би си го представил един наивен човек. Не, той бе от тези хора, които винаги по привидно приятелски начин постигаха целите си.

Наистина, по негова заповед Ласитър бе изтезаван, но самият той — големият бос — не бе присъствал. Остана да наблюдава отстрани и затова сега вярваше, че може да си позволи да се усмихва невинно на Ласитър и да се държи така, като че ли нищо не се бе случило.

— Всъщност много съжалявам за всичко — каза той. — Но и ти трябва да ме разбереш, Ласитър. Това е сбирщина от диваци и аз ги държа в подчинение. Освен това от самото начало вярвах, че ще успея да те пречупя само ако… Но по-добре да оставим това. Нека да прекратим враждата. Не искам да бъда злопаметен. Предлагам да забравим лошото. Съгласен ли си?

Ласитър си спомни за тежкия побой, който трябваше да понесе, и си помисли, че едва ли би могъл да го забрави.

— Нали ти даваш заповедите, Тремендо? — каза той. — Приказки ли ще ми разказваш?

Тремендо вдигна заклинателно ръце.

— В името на вси светии на Мексико! — извика той. — Не съм от тези подлеци, които…

Ласитър изобщо не слушаше внимателно. Тремендо говореше неща, които Ласитър бе чувал често в живота си. Нищо ново.

Въпреки това той остави Тремендо да се доизкаже спокойно. Причината бе, че забелязал нещо, което бе убегнало от вниманието на всички до момента.

Първо на хълма северно от хасиендата се мерна фигура на мъж с развято наметало и шапка на някогашната армия на Южните щати.

Той застана прав. Съвсем за кратко, не по-дълго от секунда. Размаха сабя, чието острие блесна на ярката слънчева светлина, и в следващия миг отново изчезна в храсталаците на хълма.

Ласитър бе убеден, че никой, освен него не бе забелязал, и това му вдъхна повече самоувереност.

До преди малко просто бе блъфирал.

Сега вече знаеше, че ситуацията се променя.

Пристигнал бе майор Клинтън. Това можеше само да означава, че и Кончита Луцеро бе тук. И наистина, Ласитър зърна и Кончита, малко след като майор Клинтън се скри.

Малко по-късно забеляза още една фигура. Беше мъж в жълто наметало. Ласитър вече знаеше, че отново има надежда.

Пристигнали бяха неговите приятели.

Кончита!

Майор Клинтън!

И човекът с жълтото наметало — Майо Мортуро.

Двама мъже и една жена.

Не, това не бе истина!

Мерна се още една мъжка фигура. Дори от това голямо разстояние Ласитър го позна по дългата брада. Това бе Ернесто Секула, един мексикански десперадо, който никога нямаше покой. Този боец струваше повече от чувал злато. Един от онези, с които човек можеше „да краде коне“, както обичаха да се изразяват по тези места.

Значи дон Ернесто Секула бе на негова страна. Ласитър вече можеше да бъде спокоен.

Видя всичко това само за няколкото секунди, докато Тремендо с прочувствен глас го уверяваше в добрите си намерения. Той бе способен да промени рязко поведението си, щом усетеше, че може да извлече полза от нещо. Точно така бе и сега. Смяташе, че вече е поставил Ласитър на колене и може да промени твърдата си стратегия.

— Наистина ли си решил да ми кажеш, приятелю? — запита той нетърпеливо. — Да вярвам ли на ушите си?

— Да. Всичко ще кажа — каза Ласитър. — Ще чуеш всичко. Имаш право да го знаеш! Но най-напред се обърни и виж кой иде насам!

Това бе Майо Мортуро, човекът с жълтото наметало. Гледката бе необичайна — мъжът слезе съвсем сам по хълма и застана пред Тремендо.

— Сеньор Порфирио Тремендо, шериф на Сан Педро. Вие сте…

— Не! — изкрещя Тремендо. — Не!!! Това не е истина! Не е възможно това да си ти! Ти си мъртъв! Дарко те уби преди три месеца! Всеки го знае. Не! Ти не си Майо Мортуро!

Лицето на Майо Мортуро остана напълно безизразно.

— Вие сте арестуван, сеньор Тремендо — продължи той със спокоен глас. — Останалото ще реши съдът.

Тремендо се огледа трескаво като подплашено животно. През това време от всички страни наизскочиха униформени мексикански войници. Червените им униформи грееха на следобедното слънце.

С големия бос Порфирио Тремендо, Тирана на Сан Педро, бе свършено. Раменете му се отпуснаха безсилно.

Ласитър очакваше един последен изблик на ярост, но нищо подобно не последва. Очевидно бе разбрал, че това бе краят на пътя му.

Ласитър се приближи към Лола. Тя стоеше права, изгубила присъствие на духа. Погледът й бе насочен някъде в далечината. Устните й потрепваха.

— Защо? — изхълца тя. И тогава започна да крещи. Само една дума: „Защо? Защо? Защо?…“

Изглежда, бе загубила разсъдъка си. Ласитър не можеше с нищо да й помогне. Други бяха компетентни по този въпрос. Двама войници я отведоха.

Ласитър извърна глава. Погледна хората, които му бяха станали особено скъпи през последните месеци.

Начело крачеше майор Клинтън, с черна препаска на дясното око, облечен във великолепна униформа на офицер от някогашната армия на Конфедерацията. Един необикновен човек. Той спря на крачка пред Ласитър и отдаде чест. Зад него застана Ернесто, изпеченият авантюрист.

— Съжалявам, че пристигаме малко късно, Ласитър — каза той. — Разтревожихме се много за теб.

Кончита се втурна към Ласитър и го прегърна. Тя се смееше и плачеше едновременно. Ласитър я притисна плътно към себе си.

— Само не изпускай нервите си — прошепна той в ухото й. — По-добре никой да не знае за нас.

Докато още я държеше в прегръдката си, приближи Майо Мортуро. Ласитър го погледна над раменете на Кончита.

— Ел Луте ти изпраща много поздрави — каза Мамо Мортуро и извади изпод наметалото си вързоп от син плат — якето „Левис“ на Ласитър.

— Какво ще стане със стария десперадо? — попита Ласитър. — Имаш ли някаква разумна идея, приятелю?

— Обещах им целия каньон — каза Майо Мортуро с усмивка. — Ще го уредя с правителството. Тези стари момчета сигурно ще се чувстват добре там. Няма вече никакъв смисъл да бъдат изправени пред съда…

Ласитър вече не слушаше. Единственото нещо, което го интересуваше в този момент, бе Кончита…