Фьодор Гладков
Цимент

1
Пред прага на родното огнище

Както и преди три години в тоя утринен час в началото на март слънцето ярко заливаше с лъчите си морето оттатък покривите на работническите жилища и заводските аркади, а въздухът между възвишенията и морето беше виненочервен, окъпан в огнен блясък. И синкавите комини, и железобетонните заводски корпуси, и работническите къщички в „Уютната колония“, и хребетите на планинските възвишения, целите като че опасани с меден обръч, всичко се къпеше в слънце и беше стъклено прозрачно.

Нищо не се бе изменило през тия три години. Леко замъглената планина с голи ридове, сипеи, каменоломни и скали си беше, както я помнеше от дете. Отдалече по склоновете й се виждаха познатите кариери, въжените линии сред камъни и храсталаци, мостовете и подемните машини в теснините. Същият си беше и заводът долу, в ниското: цял град от куполи, кули и цилиндрични покриви; същата си беше и „Уютната колония“ по склона на хълма над завода, с хилавите акациеви дръвчета и дворчета от няколко квадратни метра пред всяка къщичка.

Минеш ли през квадратния отвор в бетонния зид, който отделя територията на завода от предградието (по-рано тук имаше вратичка, а сега зее само тая дупка) — ето ти и жилището на Глеб във втората къщичка.

Ей сега ще изскочи насреща Даша, жена му, с дъщеричката Нюрка, ще извика и ще замре на гърдите му, замаяна от радост. Даша не го очаква и той не знае какво е преживяла без него през тези три години. Няма в страната път или пътека, ненаквасена от човешка кръв: дали смъртта е минала оттук само пътьом покрай работническите коптори, или огън и вихър са разпилели и родното му огнище?

В пущинака оттатък зида играеха някакви мръсни дечица, кози с издути кореми и змийски очи щипеха акациевите храсти.

А петлите слисано поклащаха срещу Глеб червените си гребени и сърдито къркаха:

— Ко-ко-кой е тоя?

И Глеб с цялото си сърце долавяше, че и планината с разрушените каменоломни, и комините, и работническото селище се тресат от дълбок подземен тътен…

От хълма се вижда как между каменните корпуси на завода надолу към морето и кейовете, като триумфални арки във вид на гигантска буква Н, се спускат бетонните подпори на въжената линия. Между тях са се опнали като струни стоманените въжета със застинали в полет вагонетки и ръждясалата желязна дантела на предпазната мрежа под тях. А там, в края на каботажа, над ажурната кула е разперил крила електрически кран.

Да, чудесно! Отново — машини и труд! Нов труд — свободен, извоюван с борба, с огън и кръв. Чудесно!

Врещят деца и кози. От кочините се носи остра амонячна воня на гнило. И навсякъде буренак, уличките осеяни с курешки.

Откъде пък тези кози, свине и петли? По-рано дирекцията забраняваше това най-строго.

Откъм „Уютната колония“ по пътеката насреща му се зададоха три жени с одърпани вързопи под мишница. Отпред вървеше някаква баба с лице на вещица, а двете отзад бяха по-млади: едната — пълна, гърдеста, другата — със зачервени очи и клепачи и ниско спусната над очите забрадка.

В старата Глеб позна жената на шлосера Лошак; гърдестата беше булката на шлосера Громада, а третата не познаваше.

Той им изкозирува, радостно развълнуван.

— Здраве желая, другарки жени!

Но те го погледнаха подозрително и го отминаха. И само жената на Громада му се озъби весело:

— Хайде, хайде, върви си из пътя! Де може човек с всекиго да се здрависва…

— Ама чакайте бе, жени! Вий май не ме познахте, а?

Старата Лошаковица се спря и басово каза, сякаш не на него, а на себе си:

— Ами че туй бил Глеб! Господи! Сякаш от небето паднал…

И продължи пътя си спокойно и мрачно.

Громадовица само се засмя и нищо не каза. И едва при зида се обърна и заговори припряно:

— Бързай, Глеб Иванович, тичай! Ще падне май игра на жмичка с твойта Даша… Свариш ли я в къщи — пак ще сте младоженци.

Глеб гледаше жените и не можеше да познае в тях предишните си приветливи съседки. Животът, види се, здравата е огрухал жените от завода!

Оградата край дворчето, голямо няколко квадратни метра, си е същата. Ето го и нужника към улицата. Само дето оградата се е поразкривила — и от времето, и от зимния нордост — и сиви люспи покриват дъските като краста.

Ей сега Даша ще изскочи от къщи с радостен вик. Как ли ще го срещне тя него, дето се е изтръгнал от огъня и смъртта? Може да го смята за загинал, а може би го чака всеки ден още оттогава, когато през оная късна нощ я бе оставил сама с Нюрка в тази дупка?

Той хвърли походната си торба на земята, а шинела на оградата. Постоя, размаха ръце нагоре и встрани, за да се успокои, и изтри потта от лицето си с ръкава на гимнастьорката.

Но тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбата, и вратата се разтвори.

В черния й квадрат стоеше и го гледаше смаяно мургава жена с гъсти вежди, с широка червена лента на главата и селска мъжка риза. А когато погледът й срещна усмивката на Глеб, в очите й проблесна плаха радост.

Познатата потрепваща брадичка, пълничките момински бузи и нослето като морковче, и привичката да извива глава настрани и те гледа внимателно, и предишните упорито свити вежди — да, това беше тя, Даша. А всичко останало (какво именно — човек не можеше да определи веднага) беше чуждо, ново и той никога досега не го беше забелязвал у нея.

— Дашка, женичката ми!… Милата ми!

И се устреми към нея, задъхан от неудържимо вълнение.

А Даша, както беше застанала на вратата, на първото стъпало, просто застина, само объркано замаха с ръка, сякаш се бранеше от привидение. После тихо прошепна, почервеняла до корена на косата си:

— Ти ли си?… Ох, Гле-еб!… Миличък!

А в черната дълбина на очите й припламваше неосъзнат страх.

И щом Глеб я сграбчи и впи устни в нейните, тя изведнъж отмаля и се отпусна като в безсъзнание.

— Да, да… жива си ми и здрава, гълъбице моя…

А тя не можеше да се откъсне от него и някак детски несвързано бърбореше:

— Ох, Гле-еб!… Как така изведнъж… Аз хич и не знаех… Ама откъде се взе?… И тъй… неочаквано!

И се смееше, заровила глава в гърдите му. А той все я притискаше към себе си и усещаше как тупти сърцето й, как цяла е обхваната от неудържим трепет.

Те се откъсваха един от друг, опиянено се вглеждаха в лицата си, в очите си, смееха се и пак се прегръщаха стремително.

Глеб я вдигна на ръце като дете и понечи да я занесе в стаята както през първите дни от женитбата им. Но Даша се изтръгна и с лукава полуусмивка се заоправя.

— Виж го какъв е пощурял!… И аз като побъркана…

Задъхана, тя решеше косата си и отстъпваше назад към портичката. После изведнъж се сепна и уплашено извика:

— Ох, закъснях!… Трябва да бързам, Глеб, трябва да бързам!…

И вече сериозно, но все още развълнувана, заговори:

— Иди в заводския комитет да те запишат за купони. Че съм ужасно заета. Ах, Глеб… ах, другарю!… Просто не ми се вярва… съвсем друг си станал, съвсем… хем близък, хем чужд.

— Но какво е това, Дашенка?… Нищо не разбирам…

Даша беше вече при портичката и се усмихваше.

— Аз се храня в града, в стола на „Народна храна“, а пък хляб получавам от партийния комитет. А ти иди в заводския комитет и се регистрирай за купони. Два дни няма да ме има — трябва да замина бързо в командировка на село… Ти си почини от пътя. Тръгвам веднага — каруцата ме чака. Хич не мога…

— Ама почакай де, Дашенка… Как така?… Още не съм влязъл в къщи и ти се измъкваш…

Той се спусна към нея и я сграбчи с все сила. А тя пак така ласкаво-настойчиво се освободи.

— Ама, Дашенка, кажи ми какво значи това…

— Аз работя в женотдела, Глеб.

— Как така в женотдела? А Нюрка?… Къде е детето?

— Нюрка е в детския дом. Хайде, върви почивай. Не мога да се бавя нито минутка… После ще приказваме… Нали разбираш: партийна дисциплина…

И се затече. Червената лента се мержеля нахално пред очите му чак до зида, мамеше го след себе си и му се присмиваше.

А после, при дупката в зида, Даша се обърна, махна му с ръка, засмя се и зъбите й блеснаха.

Глеб изтича до стоборчето и извика:

— Дашенка! А Нюрочка как е? Сигурно е порасла… Аз ще ида да я видя. В кой дом е?

— Не, не, да не си посмял! Ще отидем заедно. А сега почивай.

Глеб стоеше на стълбата, гледаше поразен как Даша се отдалечава и просто не можеше да проумее какво става.

Три години бе прекарал сред грохота на гражданската война.

През тия три години бе горял във вихъра на страшни събития… А как ли е преживяла тези години Даша?

И ето прибра се в гнездото си, което бе напуснал някога през една безлюдна нощ. Ето го завода, където миризмата на пушек и масло го бе просмукала още от малък. И гнездото празно, и Даша го посрещна не както си бе мечтал.

Той приседна на стълбата и изведнъж почувствува колко е уморен. Уморен не от четирите версти, които бе изминал от гарата дотук, а от тия три години и от тази странна среща с Даша.

Каква е тази необичайна тишина? Защо въздухът кънти и из „Уютната колония“ е плъзнало кокоше пърполене?

Корпусите не са корпуси, а топящи се ледени блокове; комините се синеят като стъклени цилиндри. Върховете им не са опушени: планинските ветрове са издухали саждите, а гръмоотводът на единия от комините прекършен — дали от буря или от човешка ръка?

Тук никога не е миришело на тор, а ето че сега заедно с мириса на треви, който се носи откъм възвишенията, се разнася остра воня на обор.

Ей там в оня корпус при подножието на хълма беше шлосерният цех. Някога по това време на деня няколкометровите прозорци ослепително блестяха на слънцето с безбройните плетеници на рамките си, а сега от изпочупените стъкла лъха зловеща пустота.

И градът на височината оттатък залива, и той се променил: посивял, покрит с плесен и прах, сякаш изравнен със склона на възвишението — не град, а изоставена каменоломна…

Ето вратата към празната стая, която Даша бе оставила отворена… А там, в долината, угасналият, забравен завод…

Към стоборчето се приближи един петел, вдигна глава и погледна Глеб с едно око, зло и студено.

— Ко-ко-кой е пък тоя?

2
Помрачението

В каменната къщурка с отворени прозорци през уличката отсреща буйствуваше пиян бъчварят Савчук. Истерично пищеше Мотя, жена му.

Глеб нададе ухо и се оживи. Стана и се запъти към Савчукови. Стаята беше мръсна и смрадлива. По пода съборени столове и разхвърляни дрехи. Смачкан тенекиен чайник се търкаляше прекатурен. И навсякъде разсипано брашно. Мотя се беше отпуснала на някакъв чувал с картофи и се притискаше към него, а Савчук със скъсана рубашка, рошав, ръмжеше и налагаше Мотя с юмруци, риташе я с босите си крака.

Глеб го хвана отзад под мишниците и го дръпна към себе си.

— Ей, Савчук, дяволе брадат, да не си мръднал?!… Я поспри малко…

Савчук въртеше глава като гламав и се дърпаше от ръцете на Глеб.

Мотя се подпираше на едната си ръка, а с другата подръпваше полата към разголените си крака и плачеше с писклив глас.

Савчук гледаше Глеб и не можеше да го познае.

— Отде се взе пък тая маскара? Я се пръждосвай, доде не съм те подбрал…

Глеб се засмя свойски.

— Савчук, друже!… На гости съм ти дошъл, че посрещай ме де, братко!

В пиянския поглед на Савчук проблесна искра съзнание. Той тупна с мръсния си крак по пода и разтвори ръце.

— Ха, маскара с маскара!… Глеб, брате мой. Чумалов!… Кой вятър те довя от оня свят?… А, кучи сине?…

И сграбчи Глеб в лапите си, тикаше мократа си брада в лицето му, дишаше хрипкаво и го облъхваше със смрадлив дъх на пърцуца. После го пусна, подритна с крак Мотя и се засмя.

— Ставай, Мотка! Отлага се за друг път. Искам да се видя с тая маскара тук, с Глеб, че да се изплача. Ставай! Целуни нашия приятел-брат Глеб, пък другото за друг път…

Мотя седеше на чувала и плачеше.

Глеб се приближи до нея и й протегна ръка.

— Браво, Мотя, бива си те. Яката държиш за правата си. Здравей, комшийке!

Тя само му се озъби злобно:

— Я се пръждосвай! Много са кат теб, дето си гледат кефа на чужд гръб…

— Няма да се махна, Мотя! Искам да ме нагостиш с мекици, с нещо печенко, с чай със захар — нали си черноборсаджийка…

Глеб се смееше, закачаше се с нея — хващаше я за ръцете, ласкаво се оставяше да го удря.

— Защо ме пъдиш, а, Мотя? Цели три години съм бил на война. Вместо да ми се зарадва, тя ме срещна като враг… Я си спомни каква огън-мома беше!… За жена те исках, ама Савчук, проклетият му кацар, ме изтика…

Мотя се опомни, изведнъж се сепна, сякаш едва сега бе забелязала Глеб.

— Олеле, че съм и аз! Ама това си бил ти, Глеб Иванович…

Савчук се закикоти с пиянски смях.

— Това, Глеб, не е жена, ами жаба. Ако си ми приятел, с картечница ще я застреляш… — И изведнъж отчаяно застена: — Няма живот за мене, Глеб, а на нея животът й в ей тоя чувал… Ограбиха ни, Глеб!…

Мотя стана и измъчено се подпря на стената.

— Имах си рожби, бях си богата майка… Де ми са те, Глеб Иванович?… Защо ми е да живея на света такваз?…

Тя гледаше Глеб с мътни от сълзи очи. Поправяше с треперещи ръце полата си и нервно подръпваше блузата на гърдите си.

Да, изменила се е Мотя. Едно време беше ласкава, приветлива, ведра. Глеб я помнеше все сред шумен орляк дечурлига — нежна къщовница, грижлива квачка.

Савчук седна на един стол и удари с юмрук по масата.

— Какво доживяхме, братко, какво дочакахме, Глеб!… Страшно ми е, брате мой: не ме плаши смъртта, смърт за мене няма. От помрачението ме е страх и от това подивяло място. На̀, гледай — не завод, а боклукчийска яма, козя кошара… Няма го завода… А кат го няма него, закъде съм аз, Глеб?…

Мотя го гледаше с угаснал поглед. И току изведнъж се усмихна сконфузено.

— Облечи се, бре, бивол неден!… Ей ти там дрехата… Като просяк си тръгнал.

Глеб се засмя.

— Чудни хора сте вие!

— Мотка, жено!…

Савчук отиде при нея, вдигна я като дете и пристъпи към Глеб.

— Ето ти моята Мотка… целунете се, маскари такива!…

Бездимните върхове на комините побляскваха зад възвишенията като празни кристални чаши. А по скатовете на мъхестия от кафеникавите шубраци, драките и туите планински масив, покрай ръждясалата въжена линия като мъртви костенурки се търкаляха вагонетки.

— Заводът… Какво нещо беше, друже мой Глеб, а какво е сега!… Помниш ли как пееха резачките в бъчварниците? Каква музика беше!… Красота!… Ех, приятелю мили!… Ами че аз тука съм се пръкнал, тука живея, откак се помня…

Тъгуваше по някогашния завод Савчук, оплакваше гроба на предишния труд и очите му се пълнеха със сълзи. И в скръбта си с тая тъжовна усмивка и изпъната нагоре глава приличаше на слепец.

Мотя стоеше до него и също като него беше тъжовна и сляпа.

— Аз съм родена да си имам дом… Да свия гнездо, да си гледам дечица. Защо разрушаваш и последното?

— Какво, и аз ли да правя като другите?… Запалки ли да правя? Или качета за селяните да майсторя?… Не стига ли, дето ти си тръгнала кат кучка без сайбия?… Аз по-скоро ще пукна, ама няма да си продам душата на дявола…

И той пак удари с юмрук по масата и изскърца със зъби.

Мотя стоеше и говореше като насън:

— Имахме си ние богато гнездо, Глеб Иванович… Имахме… А де го сега? Загинаха, изгоряха дечицата ни… Закъде съм сега такваз? За какво ставам? Мигар може да се живее така? Очите си изплаках… Не мога, не мога, Савчук!… Ще тръгна по пътищата и ще прибера бездомни сирачета…

Развълнува се Глеб и прегърна Савчук.

— Ти си ми другар от едно време, Савчук. Още деца тръгнахме да работим. А Мотя не беше ли наша другарка? Ти си стоял тук сам като кукувица и си викал нещастието нощем, а аз се биех с враговете… Ей на, дойдох си и какво?… И гнездото ми го няма, и завода го няма… Мотя е добра жена… Да събираме сили, Савчук… вярвай ми!…

Савчук го гледаше слисано и въртеше глава.

Мотя се притисна до Глеб и обгърна шията му с ръка.

— Глебушка, миличък!… Добър ми е Савчук… Истина, много е добър… Ех, Глеб, на мен нищо ми не трябва… Само гръдта ми пак да се налее с мляко… Каква орисия, Глеб!…

— Я, Мотка, не се умилквай край него кат млада булка: не е той за твоята уста лъжица…

Глеб стискаше ръката на Мотя и се смееше:

— Чешити сте вие и двамата!

3
Машините

От „Уютната колония“ до заводския комитет можеше да се отиде или по шосето покрай заводските корпуси, или по кривите пътечки из свлачищата в подножието на възвишенията, през храсталаци, купища камъни и широките площадки на някогашните кариери.

Оттук заводът се виждаше с цялата си маса от многобройни постройки: кули, арки, надлези, грамадни железобетонни и каменни здания, едни въздушно леки като гигантски сапунени мехури, а други кубически строги с простотата и архитектурната си тежест. Те се трупаха, плътно притиснати една до друга, или като монолитни блокове израстваха от възвишението на различна височина. А из планинските клисури, край разрушените, затрупани с камъни и захвърлени вагонетки въжени линии и обрасли със сиви от праха шубраци, под скали и над скали, при насипищата — тук и там, самотни и разхвърляни, се мяркаха малки къщурки като изсечени от синкав камък. Каменоломните на дъгообразни тераси се спускаха надолу към клисурите и изчезваха в буйния гъстак на младата гора. А оттатък завода морето струеше като мираж от нос до нос. От града, дето е на другата страна на залива, и от завода към пристанището се бяха опнали като тетива двата вълнолома с фарове на края. И се виждаше как към завода и пристаните необятно струят полукръговете на вълните и се разбиват при брега на снежна пяна.

Същият изглед както преди три години. Но тогава вътрешен огън разтърсваше и завода, и възвишенията. А от скрития грохот на машините и електрическия вой заводските дворци, комините и кейовете бяха като живи, в тях напираше силата на вулканично напрежение.

Глеб вървеше по пътеката, гледаше завода долу, вслушваше се в застоялата тишина на низината с цвърчащия ромон на ручейчетата и му се струваше, че и той е станал някак тежък, покрит с каменен прах.

Това ли е заводът, в който се помни от детски години, където ходеше на работа всеки ден и се връщаше по тия пътища и пътеки? И той ли — Глеб Чумалов, работникът от шлосерния цех, синеблузникът — върви сега по обраслата с трева пътека с мрачен въпрос и изумление в очите?

По-рано той не се бръснеше (мустаците му бяха засукани), саждите и железният прах не падаха от лицето му (затова изглеждаше мургав). Сега е бръснат, а скулите и носът му са сивкави и се лющят, изпръхнали от полския вятър. От него вече не лъха на дим и масло и гърбът му не е превит от работа. Сега той е само червеноармеец със зелена будьоновка, алена звезда и орден „Червено знаме“ на гърдите.

Той вървеше, гледаше завода, планинските кариери, комините, спираше се, мислеше и се ядосваше.

— На какъв хал са го докарали, проклетниците!… Малко им е и да ги разстреляш тия мръсници… Не е завод, а гробища…

Той се спусна надолу към завода на една празна площадка, черна от въглищата, покрита с пълзяща трева като плесен. Някога тук се издигаха цели пирамиди антрацит и кристалите им побляскваха като смолисти елмази. Над площадката се извисяваше отвесна скала на жълти и кафеникави пластове. Сега от нея се ронеха потоци трошляк и унищожаваха остатъците от човешкия труд. По краищата се извиваха в полукръг разклонени релси. Насреща, оттатък парапета, из дълбочината се извисяваше на сто метра в небето синкавият обелиск на един комин, а зад него се бе проснало огромното здание на електромеханичния корпус.

Заводът беше като някакъв мъртъв свят. Нордостът беше изгризал блестящите като лед стъкла, планинските потоци оголили железните ребра на бетонните стени и купчините стар, наслоен по корнизите прах отново бе станал на камък.

Край него мина пазачът Кльопка. С риза от чувал, дълга до коленете, без колан. С калеври на бос крак. И дори те като че бяха от цимент и краката стърчаха от тоя цимент.

— Ей ти… никаквецо!… Какво скиташ тука като таласъм?… Не можа да го увардиш, стари дяволе!…

Кльопка равнодушно по навик предупреди:

— Вход за външни лица строго забранен!

— Ех ти, брадльо! Сигур и ключовете си изпозагубил на това бунище!…

— За какво ми са ключове? Всичките брави ръждясаха, няма ги… Разхождай се на воля!… Из завода — кози… че и плъхове. А хора няма… Изгубиха се.

— Самият ти си стар плъх. Сврели сте се като раци из дупките си, шляете се като лентяи…

Кльопка го погледна недружелюбно и замляска с беззъбите си челюсти.

— Бабин зъб… Кози рог… Тук няма кого да бодеш…

И повлече нататък продънените си калеври.

От площадката към главния корпус на завода водеше висок надлез с каменни подпори. В бетонните стени бяха направени отвори за картечници. Заводът беше крепост на белогвардейците. Те го бяха превърнали в конюшни и бараки за военнопленници. И тези бараки по време на интервенцията бяха някакви кошмарни килии.

Вътре — паяжини, посипани с циментен прах. От далечните мрачни ъгли хлуе смрадна миризма на плесен, на застоял прах. Ето исполинската грамада на комина с откъртен капак. Въздухът с водопаден рев вие в облепената с прах тръба, мята се като космато вихрено чудовище, блъска и всмуква всичко в бучащото си гърло. По-рано чугуненият капак запушваше като с тапа тази страшна паст и коминът с бучене гълташе огнените искри от цилиндрите на въртящите се пещи. Тогава нажежените грамади на тия чудовища се въртяха сред блясъка на пламъците, а под тях хората сновяха като мравки. Дебели тръбопроводи във вид на чугунени дъги и кактуси бяха плъзнали навсякъде.

— Ах, мръсници такива!… На какъв хал… на какъв хал са го докарали, негодниците проклети!…

През дългите тунели Глеб влезе в машинното отделение. Тук под струящата небесна светлина като в храм сияеха строгите редици на машините. Подът покрит с цветни плочки в шахматен ред. И черните дизели, с позлата и сребро, стоят като древни идоли. Стоят твърдо на дълги прави редици в различните отделения, съвсем готови за работа: само го бутни — и ще се завъртят, ще заблестят с огледално лъскавия си метал. И като че ли въздухът на горещи вълни струеше срещу Глеб. Маховиците също стоят, готови да започнат полета си. Тук всичко както преди е угледно, чисто и от всеки детайл на машините лъха топлината на човешка грижа и любов. Подът все така блести с лъскавите си кахлени плочки, а прозорците не са задимени от прах: през стъклата им (а те са много) се пречупва и трепти синкаво-кехлибарена светлина. Тук упорито е продължавал да живее човек и чрез човека са живели и са тръпнели в очакване машините.

И този човек, със синя блуза и каскет, изскочи между дизелите, като триеше ръцете си с кълчища и бляскаше с бялото на очите и зъбите си. Беше човек жилав, с остър и внимателен поглед.

— О-хо, приятелю!… Ти ли си? Виж ти какъв храбър командир!… Хайде здрасти… Ама че ме зарадва, друже!…

Той бе роден тук (и баща му беше механик), бе израсъл сред машините и светът за него съществуваше само в машинния корпус. Бринза и Глеб бяха прекарали детството си заедно, заедно бяха влезли в заводските корпуси.

— Воин и чудо!… Чакай, чакай да ти се нагледам… Нахлупил шапка, стърчат само един нос и звезда…

Глеб прегърна стария си приятел.

— Бринза!… Приятелю!… Ти тук ли си още?… Ах, дявол да те вземе!… Гледай ти какво е при тебе, сякаш всички машини работят с пълна пара…

Бринза сграбчи Глеб за ръката и го помъкна към дъното на тясната пътечка между дизелите.

— Гледай, приятелю, какви дяволи… Чистички ми са като момички. Само да извика някой: „Хайде, Бринза!…“ — и цялата тая весела механика ще се завърти и ще забарабани железен марш… И на машините им трябва дисциплина като на твойта армия.

— Ами кози нямаш ли, а, Бринза? Запалки не правиш ли?

Бринза се засмя весело-злъчно.

— Охо, те тия козари ме знаят… А пък запалкаджиите ги гоня до дупка… Крадци и подлеци!… Аз за всеки случай държа винтовка… Видиш ли я? — С ръката, в която беше кълчищата, той махна към оръжието в ъгъла. — Като срещу бандити… Пиринча и медта задигат…

Глеб нежно гледаше блестящите части на машините и поглеждаше Бринза с любопитство, учудване и надежда.

— Хубава организация има при теб, приятелю — просто не ми се излиза оттук! А пък завода го не бива хич… и хората ги не бива!… Но за какъв дявол висиш ти тука, щом като заводът е празен хамбар, а работниците само скитат и гледат какво да отмъкнат?…

Бринза помрачня. И на Глеб му се стори, че изведнъж се затвори враждебно в себе си. Но Бринза развълнувано походи около дизела и каза строго:

— Заводът трябва да се пусне, Глеб. Заводът не бива да загине… Инак за какво правихме революция? За какво сме тогава ние? За какво е и тоя твой орден?

И изведнъж промълви печално и тихо, сякаш изплакваше мъката си:

— Ти не знаеш как живеят машините… не знаеш… Човек може да се побърка, като вижда и чувствува това…

Когато дизелите замлъкнаха и хората напуснаха завода и масово се отправиха към революцията, гражданската война, глада и страданията, Бринза бе останал сам сред смълчаните механични корпуси. Той живееше с живота на машините и бе също така самотен, както и тия строги блестящи механизми. И им бе останал верен докрай.

— Заводът трябва да заработи, Глеб. Има ли машини, приятелю, те не може да не работят: те, братко, работят и тогава, когато стоят… Ех, ако можеше да разбереш всичко това!… Впрочем чувствуваш ли го, или не, ти трябва да направиш всичко, за да запалиш първата искра. А на мен винаги можеш да разчиташ.

Глеб гледаше блестящите корпуси на дизелите, гледаше Бринза, вслушваше се в дълбоката тишина на стените и пустите помещения и чувствуваше, че е безпомощен, че няма думи за приятеля си: самият той бе объркан, изплашен бе от това гробище. Тук е чужд и всичко му се вижда непознато и страшно като след оня отдавнашен разгром. Какво може да каже сега на Бринза? Самият той няма дори топло домашно кътче, даже жена му го остави в момент, когато забравяш всичко, когато не ти трябва нищо друго освен свидното същество… Мигар не можеше да отложи пътуването си заради него?…

4
Братя мои

В тясното възтъмно коридорче на сутерена на заводското управление се тълпяха работници. Сред сивия тютюнев дим хората, също така сиви от мръсния прах на каменоломните и пътищата, бяха еднолики като вечерни сенки.

Те псуваха и се караха за дажби, за булгурения буламач от стола, за газ, за дворни места, за запалки и кози.

Вратата на заводския комитет беше отворена: и там дим, мръсотия и блъсканица. Когато Глеб си пробиваше път сред навалицата, никой не го позна, само хладно попоглеждаха будьоновката му със звездата и ордена „Червено знаме“. После тутакси забравяха за него.

Пред вратата някакъв момък с бяло боне, с корсет върху сакото и залепени на бръснатата горна устна мустачки правеше маймунджилъци. Тълпата го притискаше, но той действуваше с лакти, крещеше като жена и се кривеше циркаджийски:

— Молим, разри-шети да се приставим… Пар ве брюк рипаке!…

Льох ти, ябъл-чи-це румена, накъде се търкулна,

че попаднеш ли в ком’тета, ще ми станеш на парчета…

Зяпаха го, насърчаваха го и се кискаха.

Задъхан от кашлица, срещу момъка размахваше ръце чер, охтичав човечец: това беше шлосерът Громада. Глеб се смая — здравата е закъсал, сиромахът, през тия три години!

— Я стига си дискутирал, Митрей! Доста срамно е от твоя страна и позорно и така нанататъка…

Но Митка го прекъсна:

— Ах, другарю председател, моля извинете, моля простете, нервите си постегнете, на пъпа си ги забодете… Умирам! Загивам! Смаян съм, потресен съм!… Корсета слагам на паркета, ръкавичките на поличките, а мустачките на кривачките: подкарай ме и тръгвам с пълен ход на поход… Тпру де!…

И пак се закриви палячовски и издокаран така, тръгна към изхода, като си пробиваше път с лакти, а неколцина, увлечени от зрелището, се юрнаха след нея.

Глеб влезе в стаята и застана до стената зад работниците. На масата седеше гърбавият шлосер Лошак, все такъв чер и сякаш ръждясал като преди. Седеше отпуснато и равнодушно като глух.

— Тропнаха ви на главите ни, дембели такива проклети… Я какви вратове сте налели!… Моят никаквец само козата пощи, пък аз да се разправям с тия дебелогъзци тука…

Работниците я подбутваха изотзад и се давеха от смях.

— Тъй, тъй, лельо Авдотя!… Натискай с цял корем — задникът ще издържи…

— Я да мълчите, драки недни!… За какво са ги турнали начело тия тука началници?… Туй обувка ли е? Туй подметки ли са?

Тя замахна широко, вдигна крак и тропна калеврата си на масата. Полата й се запретна и оголи крака със сини жилки над коляното.

Лошак седеше равнодушно като глух. А Громада скочи, задъхан от гняв.

— Гражданко!… Другарко!… Ти си работническа жена… Комитетът изпълнява задачи… и така нанататъка… Ти трябва да разбираш…

— Давай, лельо Авдотя!… Отговаряй зарад всички!…

— Млък, курвари недни!… Де ги обущата, дет ми ги дадохте по наряд?… Колко траяха? Прескочих до станѝцата… и дваж-триж до стола да заема каша за свинете… и на̀, гледай им подметките…

Тя смъкна калеврата от крака си и я запокити на масата. Обувката заби зиналата си предница в гърдите на Лошак.

Той спокойно я взе и любопитно я огледа от всички страни.

— Давай, сватя, цепи нататъка. Казвай да чуем.

Громада не изтрая, скочи и размаха ръце.

— Аз не мога да търпя, другарю Лошак… Зер гражданката несъзнателно разсъждава и така нанататъка… ама туй от нейна страна е позорно и срамно…

— Трай, Громада!… Една хубава баня всякогаж е полезна… Я да си похортуваме ний с нея сега. Ха кажи ми ти, горка̀та и обидената, за какви толкоз заслуги си получила ей тия обуща?

— Ти не ме баламосвай, гърбав мошеник такъв… Заслуги — незаслуги, и аз мога да получа…

— Питам те аз тебе: за каква трудова дейност искаш да получиш мед с масло, а? Казвай де!… Давай тука и другата! Дали са ти ги по погрешка… А свинете ти реквизираме зарад кашата от стола, дет ти сама тряба да си я ядеш, ако ти е празен търбухът…

Авдотя заблъска работниците и разбуни цялата тълпа до последните редици.

— Тю, дяволи я взели!… Дръжте се, братлета, да не съборим стената…

Със същото мрачно спокойствие Лошак взе калеврата и я вдигна над масата.

— На̀, земай си я, сватя!… Строй мъжа си да я закърпи и я носи. А на приказка ела тука други път.

Авдотя грабна обувката, седна на пода и припряно взе да я нахлузва на дебелия си крак. Наоколо всички се кискаха.

Лошак се изкашля, подпря се с ръце на масата и се надигна. Дълго гледа всички с тежък поглед и пак се изкашля.

— Слушайте, приятели, и знайте, че съветската власт не си поплюва… От селяка взе жито за войната с буржуите, от буржуите взе заводите, като нашия, да речем… А пък работа няма. Дигна разни там партушини от буржуите и казва: вземайте, хора-работници, нищо да не пропада. Прави го каквото щеш… Та искам да кажа де: кат пуснем завода, тогаз ще да е друго.

После седна все така тежко и мрачно.

Глеб си проправи път до масата и изкозирува на комитетските другари.

— Здравейте, другари! Ето ме и мене… Дойдох си при струга.

Громада ахна, размаха ръце и се спусна към него.

— Лошак, приятелю, не виждаш ли? Глеб Чумалов… Нашият Глеб!… Уж убит, пък жив… Ама гледай бе, Лошак!…

Лошак погледна Глеб също така равнодушно, както гледаше работниците, които се тълпяха в комитета всеки от сутрин до вечер.

— Виждам. За нас добре дошло. Шлосерният цех загива, Глеб: там стържат запалки… проклето място!

Той с усилие измъкна дългата си тежка ръка и бавно я протегна на Глеб.

Нахълтаха работници от разни цехове, гледаха Глеб изумено и слисано, като възкръснал мъртвец, споглеждаха се, шушукаха си и един през друг стискаха и двете му ръце.

— Ето, другарю Чумалов… Ти да си ни съдник, гледай… Взехме, значи, всичко в свои ръце… Ей го на̀ тука!… Изгонихме всички господари… А пък гледай ги, мамка им мръсна… Крадат!… Един чембер мъкне, друг мед от машините задига, трети пък каишите реже… Разпоредиха се на бърза ръка…

А Глеб се вглеждаше в работниците и радостно кимаше с будьоновката.

— Тъй, тъй… дърводелци… ковачи… електричари… шлосери… братя мои!

Громада се промъкна през тълпата със стол в ръцете и любезно го сложи до Глеб.

— Дръпнете се назад, другари!… Стори място на другаря Чумалов! Това е нашият боец от Червената армия… И като е работник от нашия великолепен завод, значи, трябва всякогаж да му козируваме. Да не беше другарят Чумалов фактически пострадал… и да не беше посредством зелените^[1] минал при Червената армия и така нататъка, може и мнозина да не щяха да направят постъпки по отношение на влизането в редовете на Рекапе… Ето, другари, кой е за нас другарят Чумалов…

От тълпата работници отново един пред друг се заобаждаха гласове:

— Отървал си кожата, а, братко?… Добре, че си я отървал. Сега, значи, може да си поживееш. Ама как да си живееш бе, брате?… Спукана е тя нашата.

А Громада вече размахваше насреща им костеливите си ръце и надаваше писклив глас:

— Другари, както ние всичките, работническата класа, залягаме къмто овладяването на производството, ама срам и позор, другари, дето сме способни на паника… Ний победихме на фронтовете и ликвидирахме всичко, че сега ли няма да имаме сили за полезен труд?…

Глеб мълчеше, гледаше тифозните лица на работниците, хилавия Громада (той — малък, а името му голямо, пък и големи думи приказва), гърбавия Лошак и отново с болка почувствува, че и тук не намира топлина и оная душевна радост, за която бе мечтал през целия път. Всички бяха поразени от появата му и от възклицанията и усмивките им лъхаше хлад и отчуждение. Хората бяха сякаш опустошени и застинали за цял живот. И дори в ентусиазма на Громада имаше някакво напъване, нещо смешно пресилено, сякаш се мъчеше да се горещи повече, отколкото бе необходимо. У всички тия хора все пак имаше нещо общо и с Бринза, и с Даша. Впрочем може би просто странната среща с нея го беше разстроила?

— Да, другари… това тук не е завод, а бунище. Каква сте я вършили вие тук, а, братя?… Ний поне си мислехме, че воюваме, че се бием, а вие какво сте правили? Не можахте ли да измислите нещо по-свястно от козите и запалките?

Отзад, в тълпата, някой дрезгаво се засмя.

— Че ний ако не се бяхме развъртели из завода, пусто да остане макар, щяхме всинца да изпукаме от глад като мухи… Да не е пък златен тоя завод?

Смехът и тези прости думи поразиха Глеб: в тях имаше житейска правдивост, която можеше да смаже всеки мечтател. Може би тъкмо затова разгорещеният Громада със своя ентусиазъм изглеждаше тъй смешен и жалък сред тези гладни и загрубели хора? Но злият смях и пренебрежението към завода, към самите себе си и към работническия дълг го разяриха. Като сдържаше яда си, той огледа работниците и лицето му се наля с кръв.

— Па да сте пукнали!… Да сте пукнали, ама да сте увардили завода… Вий да не сте рушители и грабители на собствения си имот?…

— Ох-хо-хо, да знайш колко още кат теб са ни пели таквиз песнички…

Лошак равнодушно отпъждаше с ръка една муха, която искаше да кацне на челото му, и боботеше:

— Прибра се в завода — това е добре, Чумалов. Ще ти найдем работа и на тебе. Няма да си поплюваме.

Громада гледаше Глеб с пламнали очи и все се силеше да каже някакви големи, непосилни за него думи.

Глеб свали будьоновката от главата си, сложи я на масата и смутено се усмихна. Но очите му още бяха зли от вълнението.

— Пристигам си в къщи, а жената — ни капка внимание. Човек вече и жена си не може да познае. Всичкото тръгнало наопаки. Запиши ме, Лошак, за купони… за стола и за хляб…

Работниците се разшаваха и взеха да се подсмихват.

— Тъй, тъй!… Пей си я каквато щеш, ама търбухът нека да е пълен… Тъй е по нашему… На̀, оттук да я беше захванал… Кат си дошъл, брате, при нас, ще я караш по наш терк… Търбухът иска да е пълен…

Громада разпалено убеждаваше работниците:

— Другари, ами че Чумалов си е наш работник, наш човек си е… Ами че той е страдал в боевете и така нанататъка…

— Че ний какво хортуваме?… Търбухът иска да е пълен…

Глеб стана, огледа спокойно цялата тази прашна тълпа и в почти каменното му спокойствие се чувствуваше и отчаяние, и заплаха.

— Другари! Какво искате да ми докажете вие? Търбухът тука не го месете. Търбухът си е търбух, дявол го взел… Човек трябва да има акъл в главата… А вие сте си изпозагубили главите и от работници сте станали авантаджии. Аз не се предавам току-тъй. Дерете си гърлата колкото щете, дрънкайте за търбуси и прочие — аз не се докачам: не съм ви подядал я… Но мене ме е срам за това разложение сред вас. То е по-лошо от предателство. Вие не сте в ред, другари… Ето, аз дойдох… Къде дойдох? У дома си. И мислите, че ще безделнича като вас ли? Да имате да вземате. Ще се боря, додето мога. Мислехте, че съм пукнал, а? Не, драги мои, воювах и ще воювам… Партията и армията са ми заповядали: върни се в завода и се бори, за социализма, както се бореше на фронта…

Работниците объркано премигваха и пристъпваха от крак на крак.

— Ха тъй, не си поплювай, Глеб. Тъй думам аз… Право си е! А моят гърбун ще издържи… Право!…

Громада се смееше, подтичваше край масата и гореше като в треска.

… По бетонната пътечка вън вървеше тежко подпрян на бастуна си прегърбен старец със сребърна брадичка и важен господарски вид. Това е той, инженер Клайст… Той пак се появява на пътя му, като тогава, когато вилнееха белогвардейските банди. Какво ли ще е да изтича ей сега от комитета и да се сблъска с него лице с лице… Сигурно ще се изплаши до смърт…

1
Угасналото огнище

Денем Глеб изобщо не се прибираше в къщи: тази изоставена стая с прашен прозорец (дори мухи не се блъскаха по стъклата), с мръсния под беше за него чужда и тягостна. Стените го задушаваха, не можеше да се обърне. А вечер сякаш го притискаха още по-силно и въздухът осезаемо се сгъстяваше.

Той бродеше из завода, изкачваше се при каменоломните, обрасли с храсталак и буренаци, и грохваше от умора.

Връщаше се през нощта, но Даша не го посрещаше както през миналите години.

Тогава стаичката им беше уютна и приветлива. На прозореца се полюшваше тюлено перденце, а цветята в саксиите на перваза горяха като пламъчета.

Боядисаният под блестеше като огледало, пухкаво белееше леглото, а дъхавата покривка на масата радваше погледа. Самоварът кипеше, звънтяха чаените чаши. Тук едно време живееше неговата Даша пееше, въздишаше, смееше се, мечтаеше за утрешния ден, играеше си с дъщеричката им Нюрка.

И сега му беше тежко, че това е вече минало. Потискаше го мисълта, че гнездото им е изоставено и покрито с плесен.

Както обикновено Даша си дойде след полунощ.

Тъничкото езиче на пламъка в газената лампа едва-едва мъждукаше, а матовото абажурче висеше във въздуха на потъмнялата жица като ледено цвете.

Глеб лежеше на кревата и следеше Даша през полузатворените си ресници.

Не, това не е оная, предишната Даша — онази Даша вече не съществуваше. Тази е друга, със загоряло лице, с упорита брадичка. От червената лента главата й изглежда голяма и огнена.

Тя се събличаше до масата, дъвчеше коричка дажбен хляб и не вдигаше поглед към него. Лицето й беше уморено и строго.

След като се върна от командировката, тя бе изтичала в къщи, но него го нямаше: беше отишъл да огледа въжените линии. А през нощта бе шетала оживено край него: възвари в чайника вода, направи чай от моркови, сложи в чинийка няколко снежнобели таблетки захарин и с лукаво сияещи очи подбутна към него парченце масло с думите, че всичко това е за него, донесла го от окръжния комитет. И докато пиеха чай, подробно разказваше за работата си в женотдела; разпитваше го как е живял през тези години, на кои фронтове е воювал.

А после говориха за Нюрка: Нюрочка, хвалеше я Даша, чудесно дете в детския дом се чувствува съвсем свободно. Без децата вече не може да живее. Веднъж Даша я взела в къщи за някакъв празник, но тя през всичкото време искала да се върне в дома. Е да, много, твърде много недостатъци има още в детските домове: храната не я бива — трудно е с млякото, захар няма, а месо децата не са и помирисвали. Пък и персоналът го не бива: човек трябва да ги следи непрекъснато… Но всичко ще се оправи, ще се преодолее. А какво смята да прави той, Глебушка?

Той не я слушаше, отговаряше не на място: наблюдаваше я, мъчеше се да я разбере, да я почувствува напълно, да събуди в нея предишната мълчалива покорност. Прегръщаше я, грабваше я на ръце, обзет от страстен порив. Прегръщаше го и тя, но го целуваше някак със страх, с плаха тревога в очите, които от това ставаха големи и строги. Когато той се хвърляше отгоре й, безсилен да овладее страстта си, тя сухо и сърдито му заповядваше:

— Е почакай де!… Постой! Една секунда!…

И тези студени думи го шибваха като плесник. А тя оскърбено го упрекваше:

— Ти, Глеб, не виждаш в мен човека. Защо не чувствуваш в мен другаря? Аз, Глеб, разбрах някои хубави и нови неща. Вече не съм само жена… Разбери го… Тук без теб открих в себе си човека и го оцених… Трудно ми беше… скъпо ми коства, но гордостта ми никой няма да може да сломи… дори и ти, Глебушка…

Той изпадаше в ярост и грубо я прекъсваше:

— На мен сега по̀ ми трябва жена, а не човек… Имам ли аз жена, или не?… Имам ли право на жена, или съм станал кръгъл глупак? За какъв дявол ми са твоите разсъждения!…

Тя го отблъскваше и свила вежди, упорито говореше:

— Че каква е тя, тази любов, Глеб, като не ме разбираш? Аз не мога така… Не искам да живея тъй обикновено както преди… И да се подчинявам просто, по женски, не ми е в характера…

И се отдръпваше от него чужда и непристъпна.

С всеки ден тя все повече се отчуждаваше, затваряше се в себе си и Глеб я виждаше, че страда. Страдаше и той — от обида и яд срещу нея. Реши, че на пътя му има някой, че Даша сигурно е намерила някой друг през тези години, та не иска да дели любовта си между него и неизвестния му съперник. Как другояче може да се обясни неподатливостта й? Невъзможно е през цялото това време да е копняла за мъж, а при срещата с мъжа си да не му се отдаде до самозабрава… Но пък глупаво е, може ли да мисли за някой друг, когато той нощем лудо я прегръща? Сам виждаше, че и тя се вълнува, едва се владее и сърцето й под дланта му бие до спукване.

Но ето че сега тя е по-далеч от него дори и от първите дни. Докога, по дяволите, ще продължава това разиграване?

— Даша, кажи ми как да разбирам всичко това?… Ето изкарах толкоз време в армията, не съм имал нито отдих, нито минутка да помисля за себе си. А си дойдох в къщи — и всичко ми опротивя. Нощем не спя да те чакам. От една седмица съм тук, а ти спа у дома само три пъти. А пък от три години не сме се виждали.

Тя въздъхна и се усмихна ласкаво.

— Да, от три години, Глеб.

— Убий ме — нищо не разбирам… А помниш ли онази нощ, когато се разделихме? Помниш ли как се грижеше за мен на тавана? И как плака, когато се разделяхме? Не съм забравял сълзите ти нито за минута. Какво се е случило, Даша?

— Ах, Глеб, знаеш ли колко много неща се промениха!…

— Това е то… Тъкмо за това говоря и аз…

— Аз, Глебушка, по-рано съм била просто една глупачка. Срам ме е дори да си спомням…

— Тъй. Значи, Даша, аз напразно съм си дошъл… Старото — по дяволите, така ли?

Даша го погледна внимателно, после замислено се извърна към тъмния прозорец.

— Какво искаш, Глеб? Какво си си мислил през тези години? Ти ме остави сама на произвола на съдбата и аз сама се борих за живота си. Научих се да усещам топлина дори зиме в непалена стая (нали няма топливо). Свикнах да се храня в стола на „Народна храна“. — И усмихнато се пошегува: — Както виждаш — и аз съм свободна съветска гражданка.

Глеб седна на кревата и в очите му, видели и смърт, и кръв, пламна уплаха.

— А Нюрка? Ти може би и детето си хвърлила на свинете, като си свободна жена?

— Е, това е вече съвсем глупаво, Глеб!…

Тя свали лентата си и я хвърли на масата. Стриганата й коса се разпиля и един кестеняв кичур падна на очите й. Заприлича на малчуган. А го гледаше някак отвисоко, с умна снизходителност и се усмихваше.

Вън в тъмнината на клисурата самотно попискваше някаква нощна птичка: пию-пию… а из пръстта и чакъла под дъските на пода се гонеха гладни плъхове.

— Е, добре, Даша. А какво ще кажеш, ако утре отида в детския дом и доведа Нюрка в къщи? А?

— Нямам нищо против, Глеб. Ти си й баща. Аз не мога да се грижа за нея — нямам време. А ако искаш да бъдеш бавачка — разбира се. Ще се радвам много.

— Но ти си й майка. Откога си станала кукувица? Захвърлила си детето дявол знае къде и препускаш с изплезен език…

— Аз съм партийка, Глеб. Не забравяй това.

Глеб стана от кревата и отиде при вратата. И отново почувствува, че му е тясно: стените го душеха, а подът се люлееше и пукаше под ботушите му.

Даша взе от леглото възглавница и одеяло, извади от скрина чаршаф и си постла на пода. После бързо приготви постелята на Глеб.

Той трябваше да реши: обича ли го тя както преди, или тази любов е умряла и заедно с любовта в миналото е останала и самата Даша?

Кого е галила и сгрявала с тялото си през тези години? Нима може една здрава и силна жена да остане безплоден цвят?

— Да, другарко, така си е… Като се разделяхме — плакахме, а ето че се срещнахме — и няма какво да си кажем…

— Че защо пък, Глебушка? Аз много искам да си поприказваме… И толкова хубави думи съм скътала за теб. А ти всичко свеждаш само към едно…

Но той не я слушаше и сърдито мърмореше:

— Три години съм си мислил: ето на̀, жена ми ме чака. Чака ме и тъй нататък… А си пристигнах — и се оказах вдовец. Като че само насън съм бил женен. Е да, ти мъж си имала, само че не съм бил аз.

Даша се извърна към него изумена и очите й блеснаха от гняв.

— А ти нима не си имал там други жени? Признай си. Че аз дори не знам още здрав ли си, или си донесъл нещо.

Каза го през зъби, небрежно, но убедено. Тя го виждаше като на длан и той се смути.

— Е, на фронта всичко може да се случи. Жената и мъжът не може да се мерят с един кантар. Каквото е позволено на мъжа, за жената не е.

Даша се бе съблякла, но не легна, а без да се стеснява, се облегна на стената. Плъзна замислен поглед по фигурата на Глеб и пак небрежно, през зъби отвърна:

— Хубава работа: жената била друго нещо. Завидна й е съдбата, няма що — да е робиня и да няма своя воля: да върви, накъдето й дърпат юздите. Ти по коя азбука на комунизма си се учил, другарю Глеб?

Той не можеше да я познае: от нея лъхаше някаква невиждана сила. Откровеността и дързостта й го слисаха. Кога по-рано е смяла тя да му говори с такъв независим тон? Преди живееше с неговия ум и му се отдаваше нацяло, без остатък. Откъде у нея тази смелост и самоувереност?

Той се приближи до нея и впи мрачен поглед в лицето й.

— Значи, тъй, истина е. Така ли?

Вън цареше задушна тишина със звезди, щурци и нощен звън.

Морето оттатък завода, при кейовете, бе покрито с фосфориста пелена и прибоят пееше и въздишаше.

— Аз не те питам с кои жени си имал работа на фронта, Глеб. Какво те интересуват моите изгорници?

— Щом е тъй, Дашка, да знаеш: аз ще разбера… ще се докопам до тайните ти… Запомни го!

Тя се отдръпна от стената и очите й заплашително блеснаха.

— По-полекичка, Глеб. И аз мога да мръщя вежди не по-лошо от теб.

Откъде у нея такива смели думи? Откъде се е научила така гордо да вдига глава и да отбива с поглед насочения удар?

Не на война, не с торба на гръб, не в женски грижи се е събудил и закрепнал характерът й, а в общия дух на задружност, в огнените години, от суровите изпитания и непосилната женска свобода.

Той чувствуваше, че губи почва под краката си, че става смешен в очите й и вбесен от безсилието си, сграбчи ръцете й и ги стисна така, че костите й изпращяха. Тя обаче с нищо не даде да се разбере, че я боли.

— Пусни ме, Глеб! Чуваш ли? Махни се!

Но той я сграбчи и я хвърли на кревата. Започна се борба. Даша се извиваше, искаше да се изскубне от ръцете му и голото й тяло безсрамно се огъваше от напрежение. Неочаквано с ловък тласък на краката тя го събори на пода и бързо скочи от кревата. Побледняла и задъхана, оправи ризата си и каза с презрение:

— Няма да ти разреша да се отнасяш така с мен, Глеб. Ако не ме познаваш откъм тая страна, опознай ме — не е излишно. Ама че болшевик!… Воювал, а ум не събрал…

Той седна на пода и скърцаше със зъби, укротен.

— Гаси лампата, Глеб, и си лягай. Нека ти поразмине малко. Сега не си способен да мислиш. Все едно, доникъде няма да стигнем.

— Нищо не разбирам, Даша… Огън ми гори в душата…

— Лягай и се успокой, Глеб. Аз едва дишам от умора. Утре пак съм в командировка на село. Навсякъде бандити, нападения…

Тя отиде до масата и угаси лампата. В тъмното той чуваше как си ляга, ето, зашумоля с одеялото и затихна. А му беше мъчително и от обида, и от срам. Искаше му се да се хвърли отгоре й, да я бие, да я мъчи и да плаче — да плаче и да моли за ласка. Дълго мълчаха така, без да помръднат. Той чакаше, надяваше се, че ще стане, ще дойде и нежно, безмълвно ще се притисне към него. Но Даша лежеше неподвижно и дори дишането й не се чуваше.

— Даша, скъпа!… Не ме мъчи… Защо си такава студена?…

Тя хвана ръката му и я притисна до гърдите си.

— Мили, ела на себе си… успокой се… Нека малко се опознаем… Имай търпение, скъпи… И на мен не ми е лесно. Но има неща, над които трябва да помислим. Аз само за теб съм тъгувала през тия три години…

Небето блестеше със звездите си през прозореца, а някъде далеч, навярно в планината, се носеше като ехо далечен тътен. Не, това беше гората, която шумеше в теснините от нощния нордост.

2
Детският дом

Сутринта Глеб през сън почувствува, че в стаята играе слънце. От прозореца към вратата и от вратата към прозореца повяваше ветрец, наситен с пролетен мирис. Даша стоеше до масата и завързваше на главата си огнената лента, поглеждаше към него и се усмихваше.

— Аз, Глебушка, успях вече да нахвърлям доклада за детските ясли. Съставих бюджета, а пари няма откъде да вземем… Такива сме бедняци!… Би трябвало да притиснем малко буржоазията. Да, ами че ти още не си виждал Нюрка! Искаш ли да идем заедно в детския дом? Той е съвсем близо.

— Дашка, я ела тука!…

Даша се приближи с лукав въпрос в утринно ведрия си поглед.

— Е? И какво?

— Дай си ръката. Така. — И двамата помълчаха, като се усмихваха и се вслушваха един в друг. — И дявол не може те разбра: уж си предишната, пък си някак друга… А може би и аз не съм вече шлосерът Глеб, а нещо по-друго? Добре… ще се учим. Сега и слънцето се е извъртяло на друга страна.

— Да, Глеб, може би и слънцето е станало друго. Всичко се измени, така си е. И ти си станал друг: по-млад ли, по-стар ли — не знам… А в мен всичко някак се преобърна… Ето ти ми се сърдиш, а пък сам си си виновен — дори не се поинтересува как съм живяла и на какъв огън съм се пекла. Да ме беше поне малко опознал и разбрал, нямаше да се отнесеш така грубо с мен. Ех ти, глупаво момче!…

И тя се засмя и изтича навън на стълбището.

— Хайде, хайде, оправяй се! Чакам те…

По пътя до детския дом Даша вървеше отпред по пътечката, която лъкатушеше сред туй и дрянови храсти. Скрие се сред тях, а после червената й лента отново грейваше отпред.

Детският дом „Крупская“ се издигаше в теснината сред купчини овощни дръвчета. Стените му бяха от недялан камък, иззидан беше грубо, но здраво, с цели потоци цимент. Прозорците, големи като врати, тъмнееха отворени и отвътре долиташе разногласно птиче чуруликане. На втория етаж водеше масивна начупена стълба с циментени вази върху каменни подставки. На верандата, сякаш узрели пъпешчета, се жълтееха на слънцето главичките на децата, а личицата им отдалеч изглеждаха мъртвешки бледи и слаби. Момченца ли са, момиченца ли са — не можеше да се разбере: всичките бяха с дълги сиви ризки. Гледачките — и те сиви, с бели косинки — с наслада се грееха на слънце.

А вдясно, отвъд корпусите и над корпусите, морето играеше с небесната си синева и искреше ослепително. И градът, и далечните планински хребети бяха ясно очертани и близки.

… Ето, това — и планините, и морето, и заводът, и градът, и далечините, губещи се зад хоризонта — е цяла Русия, ние… Всички тези грамади — и планини, и завод, и далечини — пеят в недрата си за великия труд… Нима ръцете ни не треперят, зажаднели за упорит труд? Нима сърцето не подскача от напора на кръвта?… Това е работническа Русия, това сме ние, това е новата планета, за която човечеството е мечтало векове…

Даша стоеше до стълбата, гледаше го изпитателно и му се усмихваше.

— Какъв чудесен въздух, Глеб — като море!… Пролет! Нюрка е на втория етаж.

И пак избърза с няколко стъпала пред него. И вървеше като у дома си, и наистина беше тук като свой човек.

От верандата Глеб видя дечица, които се стрелкаха из храстите, сред гъстите хилави дръвчета. На купчинки се блъскаха и ровеха из пръстта — ровеха жадно, припряно и крадешката се озъртаха. Ровят, ровят — и току някое задърпа плячката от другарчето си. А ей там, при оградата, други деца търсят нещо в оборския тор.

Глеб кимна към децата и поразен се втренчи в Даша.

— Ами че те тук ще изпукат от глад, Даша… Трябва да ви разстреля човек за това нещо…

Даша учудено вдигна вежди, погледна надолу и брадичката й трепна от усмивка.

— А-а, това ли? Дето ровят?… То не е чак толкова страшно. Има и по-лошо. Ако не си отваряхме очите, всичките щяха да измрат като мухи. Изпооткрихме домове, а няма с какво да храним децата. Тия от персонала, само да ги оставиш, ще изтрепят децата. Впрочем има сред тях и добри… наши хора…

— Ами Нюрка? И тя ли рови из пръстта и тора като тези гладни паленца?

— Че Нюрка да не е нещо по-различно от тия деца? И с нея са се случвали лоши работи. Ако не бяха нашите жени — въшките и болестите щяха да довършат децата.

Докато двамата се спускаха от хълма, децата бяха на верандата, а като се качиха на верандата — и децата, и гледачките бяха изчезнали. Сигурно са изтичали да известят за гостите.

В салона имаше много слънце, въздухът беше плътен и горещ. Наредени в две редици дървени креватчета, покрити с бели и розови одеялца, целите на дупки и кръпки. Децата със сиви ризки. По стените висят разни цапаници — клубните произведения на децата.

Гледачките почтително се спираха.

— Здравейте, другарю Чумалов! Управителката ще дойде ей сега.

Даша се чувствуваше тук като стопанка.

— Нюрка, тук съм!… Нюрка!…

С весел писък и смях към нея вече тичаше едно момиченце с ризка (мъничко — по-малко от всичките). Децата също пискаха и топуркаха след него.

— Леля Даша дошла!… Леля Даша дошла!…

… Нюрка! Виж го, дяволчето, какво е станало — просто да не го познаеш: непознато личице, но чувствуваш в него нещо твое.

Тя тичешком се залепи в майка си и се загуби в полата й.

— Мамо! Майчето ми!… Мамо!…

Смееше се и Даша. Тя я вдигна на ръце, завъртя се с нея и я разцелува.

— Нюрочка моя!… Момиченцето ми!…

Ето я пак предишната Даша, оная, която си стоеше в къщи и вечер го посрещаше заедно с Нюрочка. Предишната нежност, предишната ласкавост, в очите й сълзи, а напевният глас нервно трепти…

— А това е твоят татко, Нюрочка… ето го… Ти помниш ли татко?…

Нюрка погледна изпод вежди Глеб със сините си очички и се нацупи.

Той се засмя, протегна й ръка и почувствува как спазми свиха гърлото му.

— Хайде, Нюрочка, целуни ме де! Каква голяма си станала!… Колкото мама…

Но тя се дръпна рязко назад и пак впи изпитателен поглед в майка си.

— Това е татко, Нюрочка.

— Не, не е татко. Той е червеноармеец.

— Ами аз съм и татко, и червеноармеец.

— Не, не е татко.

Очите на Даша се наляха със сълзи, но тя се усмихваше.

— Е, нищо, нека засега да не съм татко. Но ти все пак си мое момиченце. Ще станем приятели. Другия път ще ти донеса захарче. От планината ще изровя, но пак ще ти донеса. Но защо мама да е по-добра от мен? Ти си тук, а тя там.

— Мама е тук. И денем е тук, и като не е денем, пак е тук. А татко го няма. Аз не знам къде е татко… татко се бие с буржуите…

— Ох-ха! Знаменито го рече!… Е, дай де, дай да те целуна…

Любопитно ококорили очички, децата гледаха Глеб, смееха се и нетърпеливо чакаха леля Даша да им обърне внимание. Момиченцата, остригани като малчугани, едно през друго протягаха към нея ръчички с къдрави букетчета теменужки и всяко искаше непременно първо да пъхне цветенцата в ръката й.

— Лельо Даша!… Лельо Даша!…

В някаква отдалечена стая някой дрънкаше на пианото и хор от детски гласове нестройно викаше с все сила:

Напред, деца на новий строй,

за вас цял свят свободен бди…

Даша се смееше, рошеше детските главички и се виждаше, че те са свикнали с тази милувка и я очакват както обикновената порция ядене.

— Е, дечица, какво ядохте, какво пихте, на кого стомахчето е пълничко, на кого е празничко?… Казвайте!…

А те викаха нещо в отговор и дръгнеха главичките и коремчетата си. Едно изпоцапано момченце подсмърчаше, преглъщаше сополчето си и ококорило очички, лъхтеше и се чешеше по гърдичките. Глеб се приближи до него и вдигна ризката му. Малчуганът зарева и изплашен се скри в ъгъла зад креватчетата. Оттам се виждаше само главата му и ококорените очички.

— Тра-та-та!… Виж го ти герой, юнак — веднага тича зад барикадите!…

Всички се смееха весело. А слънцето играеше по отворените прозорци, големи като врати.

Даша хвана Нюрка за ръка и тръгна напред. Тежко му беше на Глеб: и тук беше чужд. Даша, вдигнала Нюрка на ръце, весело бъбреше с децата и гласът й пееше като звънче. А той и тук, и в къщи беше самотен и бездетен.

Да, и тук трябва да се воюва за живот…

Минаха през всички етажи: влизаха в столовата, където имаше съдове и деца, влизаха и в кухнята, където се вдигаше пара, миришеше на проста булгурена чорба и пак имаше деца; надникнаха и в клуба, където беше голо, а стените бяха покрити с плесен и детски цапаници. Точно тук, скупчени около една остригана мома с кафеникаво петно по цялата буза, деца нестройно пееха:

Народ, деца на новий строй…

на нов живот сте вий творци…

Съседките им Домаховица и Лизавета също се разпореждаха тук. И в тях Глеб забеляза нещо ново, което не бе забелязвал никога досега. Домаховица беше в кухнята и помагаше при готвенето. Потна, със запретнати ръкави, тя шеташе като у дома си. Посрещна Даша с целувки.

— Ей я и нашта атаманка. Да земеш да ги нарежеш кат краставици тия никаквици от отдела за народно образование: тряба работа да вършат, а не да си клатят краката. Особено пък продоволствения комитет — натрий им здравата носовете: де се е чуло и видяло деца да се хранят с червеи и мишини?… Какво, благоверният ти пак ли цъфна? Разкарай го!… Моят пък се не върна — и по-добре: да върви по дяволите! Да не мислиш, че ще ме уплашиш с тоя похлупак на главата!… А в продоволствения комитет аз сама ще отида и ще им натрия мутрите…

Даша я потупа по широките плещи и се засмя.

— Бре, че се разкряска като гъска… Опасна жена си ти, Домаховице, уф!…

— По муцуните тряба да ви млатим сичките… Те, проклетниците, само за своя търбух мислят. Ще им смъкна гащите и ще им нашаря задниците на сички до един.

Глеб се смееше.

Лизавета намериха в склада при домакинката. И двете — и домакинката, и Лизавета — бяха едри, с горда осанка; и двете бяха спретнато облечени и приличаха на милосърдни сестри. Само че домакинката беше черна, с арменски мустачки, а Лизавета — съвсем руса и пълна (глад, разруха, а тя цяла се наляла). Теглеха продукти, проверяваха, записваха.

Лизавета посрещна гордо и Даша и само за миг в очите й вместо усмивка проблесна някакво пламъче.

— Чувай, Даша, иди при склададжийката. След прането бельото стана на парцали. Децата няма с какво да се преоблекат. Пращаме ги в планината за съчки, а пък работниците събрали клечурляка — няма с какво чорбата да сварим. На някого трябва да се натрие сурата…

Даша записваше думите на Домаховица и Лизавета, сериозно сбърчила чело.

— Ти, другарко Лизавета, ще обследваш всички детски домове и ще доложиш в женотдела. Сами трябва да се оправяме, но вярно е, че и на някого трябва да натрием физиономията.

Лизавета само веднъж стрелна с поглед Глеб, а после престана да го забелязва.

Навсякъде сновяха жени с бели косинки и без косинки и всички почтително и угоднически се усмихваха на Даша. А Глеб поглеждаха подозрително и недоверчиво. Кой ли е пък тоя? Може би някой от досадните ревизори, когото трябва да попроучат, да разберат слабите му места?

Глеб се опитваше да хване Нюрка за ръчичката и й се молеше:

— Нюрочка, хайде де, дай ми ръчичка!… На мама си дала ръчичка, а на мен защо не даваш?…

Но тя страхливо криеше ръцете си. А когато той я издебна, вдигна я на ръце и неочаквано я целуна, изведнъж стана покорна и за пръв път внимателно и съсредоточено го погледна в лицето.

— Вашата Нюрочка е чудесно дете…

Това бе казала управителката, прилична на пъргав гризач със златни зъби, пъстра като пуйче яйце, искряща и плъзгава като змиорка.

Даша гледаше някъде встрани от нея и лицето й пак бе станало сурово и твърдо.

— Защо пък Нюрочка?… Тук всички са еднакви. За вас всички трябва да са чудесни…

— Да, разбира се, разбира се!… Ние правим всичко за пролетарските деца… Сега пролетарските деца трябва да бъдат център на вниманието ни. Съветската власт толкова много се грижи…

Глеб го хвана скомина.

„Лъготи. Трябва да се проучи що за птица е.“

А после започнаха оплаквания, жалби, жалби…

Даша и на оплакванията отговаряше пак така строго и неприветливо (Глеб не бе я чувал да говори така):

— Моля ви, не хленчете, другарко управител!… Вие работа дайте, вместо да хленчите. Хленченето е безполезно…

— Да, да, разбира се, разбира се, другарко Чумалова!… Да се работи с вас, е толкова приятно и леко!…

Даша надничаше из всички кътчета, проверяваше, разпитваше. Не се стърпя — надзърна и в стаите на персонала.

— Я виж ти!… Защо са натикани в килерите тези столове, кресла и дивани? И цветята тук, и картините, и статуите… и прочее… Аз вече казах: не бива да се отнема това на децата… Това е безобразие!… Зле ли ще им бъде да се потъркалят някой път по дивани и килими? Така не може!…

— Видите ли, другарко Чумалова… вие сте права, разбира се… Но възпитателната практика… Това е вредно: развива се лентяйство… освен това прах, зарази…

В очите на управителката трепкаха остри пламъчета, но Даша, без да я погледне, говореше със същия глас, а по бузите й бяха избили червени петна:

— Пет пари не давам за вашата практика! Нашите деца са живели скотски… И сега трябва да им дадем повече светлина, въздух… меки мебели и картини… Трябва да им дадем всичко каквото можем… Клубът да се нареди, да се украси… Те трябва да се хранят добре, да играят, да се любуват на природата. За нас нищо, но за тях всичко: ако ще да пукнем, но да им го осигурим!… А за да не се шири лентяйство сред персонала, пратете го него в голите килери… Вие, другарко управител, не ми хвърляйте прах в очите: освен вашата практика аз разбирам и някои други неща…

Пъргавата пъстра мишка показваше блестящите си златни зъби и се смееше във възторг (а в очите й играеха остри пламъчета).

— О, че кой се съмнява в това, другарко Чумалова?… Вие сте толкова деликатна и внимателна жена. Под вашето ръководство всичко е наред, всичко ще бъде чудесно…

А когато си тръгваха, Даша пак започна да гали Нюрка и край нея с разногласни викове отново се налепиха дечурлига.

Нюрка и сега гледаше Глеб продължително и съсредоточено.

— Искаш ли да дойдеш в къщи, Нюрочка? Ще си играеш както по-рано… И татко, и мама…

— Мама е тук… Ето я… А татко го няма… Моето креватче е ей там. Ние сега пихме мляко и ще маршируваме с музика.

И за пръв път плахо и меко прегърна Глеб, а в очичките й (очите на майка й) тлееше искрица нерешен въпрос.

От детския дом до шосето Даша мълча. Неугаснала нежност грееше на лицето й. А на шосето със съжаление каза:

— Хайде, аз отивам в окръжния комитет… Работа много — ще се върна късно… На нас в женотдела денонощието не ни стига. Не за да оправяме децата… не! Трябва да оправяме нашите проклети женоря… Ако не ги следиш непрекъснато — ще разграбят всичко до последна трохичка… Те!… Като циганки! Уф!… Навсякъде врагове… И то толкова много!… Хайде, тая със златните зъби — както и да е… но нашите… нашите, Глеб!… Като циганки!… Е, ти какво мислиш по това да попритиснем буржоата?

А за Глеб бе непоносимо да гледа тази чужда, нова, непозната жена…

И той мрачно, почти враждебно промърмори:

— Ще помислим… Такива работи не се решават току-така… Да видим как ще погледне на това бюрото на областния партиен комитет…

Даша го гледаше изпод вежди и се усмихваше, а брадичката й потрепваше леко. Безмълвен въпрос се таеше в очите й, но Глеб мрачно гледаше настрани.

1
Другарят Жук, дето размахва юмруци

Дворецът на труда, подобен на двуетажна тухлена казарма, се издигаше на крайбрежната улица, недалеч от дългия ажурен пристан, чиито черни пилони се губеха далеко в залива. От двете страни на фасадата му се бе плъзнала начупената лента на бетонна стена, която отделяше крайбрежната улица от железопътния район. През дупките и разкъртените места в стената се виждаше как се точат и разклоняват железните жили на ръждясали и лъскави релси. Един след друг чак до гарата се нижеха навесите на складове за жито, а далеч, почти в подножието на планината, като някакви древни кули стърчаха обраслите с мъх цилиндри на елеватора. Самият той се издигаше под възвишението като гигантски храм.

По улицата край стената трополяха каруци; сивите правоъгълници на пристаните с огромни като циклопски очи халки за закрепване на океанските кораби, с острия блясък на релсите между купищата изпотрошени вагони, с пустинните си носове и вълноломи деляха залива на цели каменни райони. А сред пролетната мараня в далечината пристанището трептеше с пъстроцветни светлини и белите платна на рибарските лодки се стрелкаха като чайки. Във водата премятаха широките си гърбове делфини, кефали проблясваха на слънцето като сребърни.

… Осиротели пристанища, пусто море… В чии ли води и край кои ли страни кръстосват пленените кораби?…

Някога пред портала на Двореца на труда с високата пирамида от стъпала имаше градинка с цветя и растяха кестени. Но сега цветя вече няма, оградата разрушена, а кестените изсечени за огън.

Високо над покрива върху развяващото се червено знаме като бели маргаритки се мяркаха и изчезваха буквите РСФСР.

Глеб влезе в коридора. В заседателната зала насреща се виждаха знамена и плакати. Първият коридор се пресичаше от друг — тъмен и прашен. Вдясно беше окръжният комитет на партията, а вляво — съветът на профсъюзите.

От тютюневия дим въздухът беше сивкав и мръсен. Мръсни бяха и стените, целите в петна, с олющена мазилка. Навсякъде се въртяха работници с гладни лица, зли и покорни, а между тях сновяха някакви улисани хора.

И в далечните, и в съседните стаи кънтяха гласове и смях, чаткаха пишещи машини, щракаха затвори на пушки — сигурно от стаята на отряда със специално назначение.

Глеб тръгна по коридора вдясно.

До стъклената врата в окръжния комитет стояха двама души. Главите им се открояваха ясно върху матовите квадрати на стъклата. Единият беше плешив, с турски нос. Горната му устна — възкъса, устата — полуотворена в усмивка. Другият — чипонос, с ниско чело и тлъста брадичка.

— Срам и позор, драги другари!… Срам, позор и резил!…

Тези изобличителни думи бяха на чипоносия.

— Станали сте чиновници… бюрократи…

— Грешите, другарю Жук. Не е това най-важното… съвсем не това… Враговете ни са много, другарю Жук. Нужен е безпощаден терор, иначе републиката ще се окаже между живота и смъртта. Ето за какво трябва да се мисли. Аз ви разбирам, другарю Жук, но съветската власт трябва да има здрав, проверен апарат… макар и бюрократичен… но да работи надеждно.

— И ти натам дърпаш… Всички натам… А къде да върви работническата класа? Ех, Серьожа, другарю мой!… Сърцето ме боли…

— Сега е нужно само едно, другарю Жук: работа сред масите. Работа, работа и работа… Масите трябва незабавно да навлязат и да запълнят целия служебен апарат на републиката чак догоре. Крилатата фраза на другаря Ленин за готвачката трябва да стане непоклатим факт от живота. Това е то… И вие грешите…

— Ех ти, Серьожа!… Уж си предан комунист, а си сляп. На работническата класа й трябва повечко сърце, а пък враговете — те да вървят по дяволите: трепали сме ги и ще ги трепем.

В чипоносия изобличител Глеб позна отдавнашния си приятел, стругаря Жук от завода „Корабна стомана“. Значи, той и сега протестира и се оплаква както преди три години.

Глеб се приближи до него и го тупна по рамото:

— Здравей, приятелю!… Караш се, а? Изобличаваш?… Както едно време, нали?… Кога ще престанеш да намираш кусури? Трябва да се командува, а ти хленчиш, чипоноско.

От смайване Жук облещи очи. Шумно си пое дъх и издиша.

— Другарю мой!… Глеб!… Калпазанино!… Боецо!… Майчице моя!…

И се спусна да прегръща Глеб.

— Че как така, а?… Друже!… Ами че сега ний с теб на всичките ще им разгоним фамилията… Ще ги сложим на мястото им… Кой вятър те довя, а? Серьожа, ето ти най-верният ми приятел… и в труд, и в бой…

Глеб и Сергей докоснаха ръце, сплетоха пръсти някак предпазливо, като чужди. И в пръстите на Сергей Глеб почувствува мекост и моминска плахост.

Край плешивината на Сергей се виеха червеникави къдри, а в очите му сияеше усмивка. И не можеше да се разбере насмешлива ли е тази усмивка или срамежлива.

— Аз вече ви познавам, другарю Чумалов. Видях ви миналия път, когато идвахте да се регистрирате. В комитета вече стана дума за вас. Идвате тъкмо навреме. Идете при секретаря, другарю Чумалов. Там има заседание, но секретарят беше дал нареждане да ви извикат незабавно с телефонограма. Влезте… Казва се Жидки…

— Я по-добре го съпроводи ти, Серьожа, на теб ти е по-удобно. И аз ще дойда с вас — да видя как ще го притиснат…

— Зает съм, другарю Жук. Ей сега ще имам съвещание в агитпропа, после заседание на колегията в отдела за народно образование, после трябва да се изказвам…

— Ех, Серьожа!… Образован човек си, а пък от калугер си по-послушен и смирен…

На бюрото точно при прозореца с молив в ръка и тъмносиня мъжка риза седеше другарката Мехова, която завеждаше женотдела. Косата й под червената лента се виеше и блестеше на слънцето. Горната й устна — с мъх като момче, а веждите й преливат и искрят. Тя задържа върху Глеб погледа на големите си очи с дълги ресници и веждите й трепнаха в усмивка.

Отстрани до масата стоеше Даша и говореше енергично и звънко. На Глеб хвърли само бегъл поглед. Край нея и при стените се тълпяха жени. Слушаха доклада на Даша.

Жук се засмя и дръпна Глеб за ръкава.

— Опасно място, приятелю — женски фронт: ще те изкълват, ще те изподраскат… Пази се!…

Сергей се усмихваше стеснително.

Даша тръсна глава, престана да говори и скръсти ръце на гърдите. Чакаше да се махнат мъжете.

Другарката Мехова махна с ръка към тях и сърдито, но с усмивка заповяда:

— Минавайте, другари, не ни пречете. Продължавай, Даша.

Но после изведнъж я прекъсна:

— Другарю Чумалов, отбийте се при мен на връщане. Искам да поговоря с вас…

Глеб вдигна ръка към будьоновката си и отговори по войнишки:

— Слушам!

Даша докладваше за мрежата от детски ясли в града.

2
Конкретно предложение

Глеб отвори вратата за стаята на Жидки и тутакси го лъхна задуха и тютюнев дим.

Слънцето играеше сред зеленикавите валма дим. Из въздуха плуваха прашулинки.

Жидки беше гладко избръснат и седеше наметнат с кожена куртка. Срещу него, облегнат на гърба на стола, пушеше лулата си председателят на Чека Чибис, също бръснат. Бузите на Жидки бяха насечени от отвесни бръчки, носът му — азиатски, с широки ноздри.

На прозореца седеше, опрял крака в черчевето, младеж с кафеникаво лице, много слаб, с черна риза — председателят на съвета на профсъюзите Лухава. Той мълчеше и слушаше, подпрял брада на свитите си колене.

Глеб изкозирува, но Жидки не му обърна внимание: малко ли партийни членове идват при него — къде време да отвръща на всички поздрави.

— Добре де, сечища има. Районно лесничейство има. Има и доставки. А по-нататък?

И при всяка точка чукаше с молива.

— По-нататък какво?… Нали цялата работа е да се доставят дърва. Дърва има отвъд превала, дърва има по крайбрежието. А доставката на дърва се проваля. Трябва да се намери бърз и сигурен начин за доставка на гориво преди настъпването на зимата. По дяволите частническите инициативи и палиативите: трябва да хванем бика за рогата в широк мащаб. Тук е нужно огромно напрежение, тук трябва да се хвърлят всички сили. Лесничейството не изпълни възложената му задача: там се е натикала една паплач — само спекуланти и мръсници, дето трябва да се разстрелят. Работниците от сечищата скоро ще вдигнат бунт, защото издъхват от глад. Дайте дърва, инак ще трупаме на камари децата на работниците. Безизходно положение, другари. След една седмица е заседанието на комисията по икономическите въпроси: трябва да сме готови. Говори, Лухава!

Чибис не гледаше никого и не можеше да се разбере дали мисли, или скучае и си почива.

Лухава притискаше с ръце коленете си към гърдите и гледаше Жидки самоуверено-насмешливо.

— Няма и не може да има безизходни положения, Жидки, има само задачи. Паникьосал си се, приятелю.

Ноздрите на Жидки се издуваха и изглеждаше, като че се смее.

— Трябва да се използува механичната сила на завода…

Сергей вдигна ръка и поиска думата:

— Аз тъкмо това исках… във връзка с предложението на Лухава…

Бръчките по бузите на Жидки затрепкаха в усмивка и Глеб почувствува в тази усмивка снизходителна и ласкава насмешка.

— Серьожа има конкретно предложение, другари. Казвай го!…

— Аз исках във връзка с предложението на другаря Лухава да посоча другаря Чумалов. Обсъждането на този въпрос може да се ускори, ако другарят Чумалов изкаже по този повод мнението си като работник от завода… А сега аз трябва…

Жидки махна с ръка и го прекъсна по средата:

— Стоп, стоп!… Серьожа както винаги декламира с чувство и плешивината му почервенява…

— Аз сега трябва да отивам на заседание на агитпропа, после в колегиума на народното образование, после…

Чибис се подсмихна и каза лениво, устремил в Сергей втренчен поглед:

— Интелигент… това „после“ в устата му звучи като молитва. А нощем проклетите въпроси не му дават да спи… Интелигентите, те все се чувствуват потиснати и виновни.

Сергей почервеня до ушите и се обърна:

— Ами че нали и вие сте интелигент, другарю Чибис.

— Да. И аз съм интелигент.

Жидки покани Глеб да се приближи до масата:

— Я, другарю Чумалов… ела насам, по-близо. Ще трябва да стоиш прав — столове няма.

Глеб пристъпи към бюрото и застана мирно.

— Демобилизиран съм като квалифициран работник. На разположение на окръжния комитет.

Жидки му подаде ръка, като не откъсваше поглед от лицето му.

— Ти, другарю Чумалов, си определен за секретар на вашата заводска партийна организация. Тя е много дезорганизирана. Черноборсаджии и спекуланти. Всички са се побъркали по кози и запалки. Направо и открито разграбват завода. Ти сигурно си вече в течение на нещата. Стегни организацията на военна нога.

— Ще се постараем. Но всяка дисциплина, другарю Жидки, се нуждае от база.

— Вярно. Създай я ти.

Лухава пак бе тикнал брада в коленете си, дъвчеше цигарата с ъгълчето на устата си и гледаше Глеб с присвити очи. В тях горяха въгленчета и се четеше някакъв предизвикателен и парлив въпрос. В отговор на думите на Глеб той небрежно подхвърли на Жидки:

— Насочи другаря към организационно-инструкторския отдел. Ние не можем да прекъсваме заседанието си заради странични дреболии.

Глеб кръстоса поглед с Лухава, но не каза нищо.

Чибис го погледна с полупритворени клепачи.

— Ти си квалифициран работник… военен комисар… Защо си напуснал армията, след като заводът е спрял за години напред?

Глеб се подсмихна и внимателно огледа Чибис.

— Спрял ли? По дяволите! Още по-лошо. Гнусно място — бунище, обор. Да си говорим направо, другари. Вие искате да хванете работниците за гърлото и да разгоните козите. А къде ви е производството? Искате здрава организация. А къде са предпоставките за това? Вдигнете лозунг за пускане на завода и всичко ще тръгне като по масло. А без това работниците няма да са работници, а свинари.

Лухава се изсмя пренебрежително.

— Освен на храброст носителите на „Червено знаме“ трябва да се научат и да оценяват реално нещата.

Чибис седеше, подпрян на облегалото на стола, студен и затворен в себе си, и през бледността на лицето му не можеше да се разбере дали следи разговора, или си почива и скучае.

Бръчките по бузите на Жидки трепкаха в усмивка.

— И така, продължаваме обсъждането на въпроса за топливото.

Думите на Лухава, предизвикателни като ироничната му усмивчица, изкарваха Глеб от кожата и той едва се владееше. Жидки се нахвърли върху Глеб:

— Другарю Чумалов, нямаме нито клечка дърва. Издъхваме от глад. Децата в детските домове мрат. Работниците са дезорганизирани. Какъв ти тук завод, по дяволите! Какви глупости дрънкаш! Не става дума за това. Какво можеш да кажеш за доставката на дърва от сечищата. Може ли да се използува за тази цел заводът?

— Ясно е, че без гориво, без машини и електричество нищо не може да се направи.

— Ти кажи как да подходим практически.

Глеб помълча, погледна разсеяно през прозореца.

— Аз мисля, че може само така: към превала трябва да се прекара въжена линия. По профсъюзна линия да се проведат трудови дни. За това ще отидат около две седмици. Щом вагонетките тръгнат, дърва можем да струпаме колкото щеш.

Жук беше впил поглед в Глеб и се хилеше от радост.

— Седите си вие тук… и въртите, и сучите… А виж го на̀, него… издълбоко… по работнически…

Не го слушаха и целият той, привичен, ежедневен, се губеше сред всекидневието като някаква дреболия. Той винаги беше пред очите им, но не го забелязваха и протестите му не стигаха до слуха им.

Жидки чертаеше с молив върху лист хартия криви и прави линии и ги пресичаше. Лицето му бе станало спокойно и скучаещо и от това той изведнъж се състари и смъкна.

— Лухава, ти май по това искаше да кажеш нещо?

Лухава скочи от прозореца, мина покрай Глеб и пак се върна при прозореца.

— Аз бях близо до мисълта на другаря Чумалов. Но той я формулира по-добре от мен. Предложението му да се приеме без спорове и да го натоварим да изнесе доклад пред комисията по икономическите въпроси.

Жидки стана и хвърли молива на бюрото. Той отскочи към Глеб и падна в краката му.

— Утопии, другарю Чумалов. Престани да дрънкаш за завода: заводът е каменна гробница. Не завод, а дърва ни трябват. Няма завод, а зарязана каменоломна. За нас заводът е или минало, или бъдеще. Сега ще говорим само за настоящето — за доставката на дърва.

— Не знам кое е според вас утопия, другарю Жидки. Ако не кажете думата завод първо вие, ще я кажат работниците. Какво говорите: заводът бил минало или бъдеще!… А вие били ли сте в завода? Знаете ли как живеят работниците? Защо ограбват завода? Защо дъждове и вятър подядат бетона и желязото? Защо е тази разруха, защо се трупа смет? Работникът не ще празни приказчици. Той пет пари не дава за вехториите, дето се търкалят без цел и употреба. Вие тук му внушавате, че заводът не е завод, а зарязана каменоломна. Как искате да постъпва тогава? И той добре прави, като смъква частите на машините: и тъй, и тъй всичко отива по дяволите… Вие сами го тласкате към това. В името на какво да вземе да пази завода? С каква идея сте го запалили, че да не е частник, а съзнателен пролетарий?

Жидки слушаше Глеб с жив интерес и ноздрите му се раздуваха насмешливо.

— Ти, другарю Чумалов, правиш завода свой идол. За какъв дявол ни е завод, когато у нас се шири бандитство и глад, а съветските учреждения гъмжат от предатели и заговорници? На кого е притрябвал сега вашият цимент и разните там цехове? Братски могили ли да правим? Вие агитирате за овладяване на производството, а селякът напира към града като татарска орда.

— Другарю Жидки, аз разбирам това не по-зле от вас. Но не може да се пристъпва към работа без каквато и да е конкретна цел и всичко да се върши само от оголели хора. По дяволите тия методи на занимаване с дреболии: сега трябва да се борим за възстановяване на стопанството. Топовете вече млъкнаха. Хората се връщат по домовете си, при работата си. Сега е в разгара си дискусията за профсъюзите и за новата икономическа политика. Този въпрос трябва да се постави сериозно. Трябва да се обсъди как да подходим, как да организираме подготвителната работа. Вече дочакахме Кронщад. А махновщината? А казашката контрареволюция? Ами белогвардейската паплач, дето само това мечтае как да ни хване натясно нас, ахмаците?…

Чибис стана и тръгна към вратата. После се спря и каза многозначително:

— Отрядът ни със специално назначение не го бива. Като ще говорим за възстановяване на завода, защо да не повдигнем въпроса за преминаване на казармено положение?

Отвори вратата и излезе, без да бърза.

Жидки гледаше към вратата и се усмихваше, а с погледа си искаше да каже, че всичко му е ясно.

— Няма да спорим, другарю Чумалов. Най-важното е идеята и организирането на масите. Правилно.

И здраво стисна ръката на Глеб.

— Между другото дресирай и Жук, другарю Чумалов, че налита като изгладнял плъх.

Глеб хвана Жук под ръка и тръгна с него към вратата.

— Скъпи мой приятелю!… Глеб!… Ами че ние с теб планините ще разтърсим… ще вдигнем всичко на крак… факт!…

А Жидки му подвикна приятелски:

— Другарю Чумалов, не е зле да поговориш по-подробно с Бадин, председателя на изпълкома.

На вратата Лухава стисна Глеб за лакътя:

— Чувал съм за вас от Даша. Планът ви ще обсъдим съвместно и ще го направим основна задача на дейността ни. Трябва да действуваме не с думи, а с дела. Бъдещето е на мозъка, но настоящето се осъществява с мускулите.

Те си размениха внимателен поглед и се разделиха.

Даша… Лухава… Защо пък Лухава да не е третото лице в неговата драма? Възможно ли е? Не, много е глупаво…

3
Жената с къдрите

Глеб тръгна към Мехова и без да иска, катурна стола, който стоеше на пътя му. Тя с удоволствие огледа фигурата му, като сдържаше смеха си.

— По-полека, по-полека, другарю Чумалов. Ние работим в мирна обстановка.

— Виноват! Изглежда, не съм свикнал още с вашите мащаби…

— Ще трябва да свикнете. Тук скоро ще ви сложат на бюрото и както всички ще опъвате каиша на администратор. Бързо-бързо ще забравите мириса на барут и романтиката на бойните подвизи. Ще омекнете и ще посърнете, скъпи другарю. Вие, ако не се лъжа, сте определен за секретар на заводската партийна организация? Ще видим как ще се справите там с вашата сган. Жените са се вмирисали на свине, кози и тор. Във всеки дом дюкянче и склад от крадени вещи. Половин година още — и заводът ще бъде съсипан нацяло. А какъв завод беше!…

— Аз току-що дръпнах една реч за въжени линии, течно гориво и електричество. Чудни хора, приказват за доставка на дърва с механична сила, а не разбират, че това е първата крачка за пускане на завода. Прекарването на въжената линия и съживяването на машините е едно и също нещо.

— Всички приказвате едно и също. На думи всички до един ви бива, а на дело само гледате как да се настаните по-удобничко и да се превърнете в съветски буржоа. Всекидневието тук е много скучно, другарю Чумалов. В армията е по-хубаво. И аз исках да отида там, но не ме пуснаха. Само вашата жена на̀, не чувствува това ежедневие и всяка дреболия за нея е велико дело.

Даша стоеше до стената и се усмихваше. А в движенията й се усещаше нетърпение.

— Сега този герой си клати краката, другарко Мехова. Ето го — доволен е, че му се е паднало да си побъбри. И го експедирай оттука. Хич не се занимавай с него.

— Виждате ли? Делова и строга жена.

— Вярно. Но попитайте я как се държи с мъжа си. Просто не се трае… Не знам какво да сторя, че да се доближа до нея…

Мехова се засмя и тръсна къдрите си.

— Да не би да не изпълнява съпружеските си задължения? Колко жалко! Революцията я е развалила.

Засмя се и Даша, но на него му се стори, че това не е предишният й мил момински смях.

Жените бяха избутали Жук с юмруци и една през друга викаха след него в коридора:

— Мина ви властта, бръснати козли! Махнаха ви брадите и заприличахте на жени.

Мехова отново заоглежда внимателно фигурата на Глеб и на него му се стори, че тя жадно го изучава с поглед.

— Вие още не сте просмукан от нашия климат, другарю Чумалов, цял лъхате на армия и война. На човек просто му се струва, че още утре ще литнете към бойния си полк. Разкажете ми за вашите подвизи. Кога получихте ордена „Червено знаме“? Да знаете само колко обичам армията! Че едно време и аз съм се сражавала в окопите… при Манич…

Тя се усмихваше, усмихваше се на спомените си. А в очите й преливаше затаена радост.

— Колко хубаво беше!… Незабравими дни!… Като октомврийските дни в Москва… няма да ги забравя цял живот… Това се казваше героизъм!

— Така си е, другарко Мехова… Но и тук, на трудовия фронт, е нужен героизъм. Тук е трудно: разруха, бъркотия, мръсотия, глад… Трябва да се напрегнем, без да щадим сили! Планината да се изкриви — изправи я. Невъзможно? Тъкмо това е… героизъм… което изглежда невъзможно…

— Да, да!… Искам да поприказвам с вас, другарю Чумалов. Именно: героизмът — това са съгласувани задружни усилия… и тогава няма невъзможни неща…

Тя пак се засмя и искриците във веждите и очите й блеснаха по-ярко.

— Да, прав сте. Да се борим, да побеждаваме… Това е най-важното… Обадете ми се някой път, другарю Чумалов. Аз живея в Дома на съветите.

Даша се подсмихваше и с любопитство поглеждаше ту Мехова, ту Глеб. После отиде при него, завъртя го и го побутна към вратата:

— Я се махай, махай се оттука, другарю червеноармеец! Нямаш работа тук… Марш! И без теб имаме маса неотложни работи.

Той се извърна и я вдигна на ръце. Жените се смееха, смееше се и Мехова. Даша извика, смутена от нежността на Глеб пред толкова хора, но здраво го прегърна с две ръце. За миг Глеб почувствува предишната Даша, сърдечността й, чу тъй скъпия за него смях.

— Другарю Чумалов, вие знаете ли какъв човек е вашата Даша? Не ви ли е разказвала историите си? Тя преживя каквото може би и вие не сте преживели…

Даша трепна и се изтръгна от ръцете на Глеб.

— Другарко Мехова, моля те да не говориш за мен. Каквото било — било. Няма да се хваля пред него, а на други — дори на теб — няма да разреша да си чешат езиците…

Мехова се смути и пламна.

— Така ли? Аз не знаех дори, че това било тайна…

 

 

Защо се стресна тя и защо затвори устата на Мехова? Всички знаят за вдовишките й патила, а пред него и зъб не бе обелила. Защо?

В коридора го догони Мехова.

— Почакайте, другарю Чумалов. Не ми казахте какво решихте там, при Жидки. Искам да бъда в течение на всичко. В тази дупка започваме да мухлясваме, делничната работа ни превръща в плъхове. А революцията не търпи подобно нещо. Ако имате намерение да преобръщате нашето държавно и партийно ежедневие, ще трябва да се въоръжите със здрави зъби. Аз съм с вас, другарю Чумалов. Каквото и да предприемете, с вас съм. Чувствувам, че вие не можете да потънете в сивото ежедневие: вие сте човек военен. И още нещо: не закачайте Даша засега… Аз преди малко постъпих глупаво. Тя сама ще дойде при вас, ще видите. Кажете, какво решихте да правите?

— Всичко, за да бъде пуснат заводът, ако с това не си строшим главите.

— Е, вървете — повече нищо не ми трябва. Аз съм с вас, другарю Чумалов.

Тя се усмихна някак и със съжаление, и с радост и се върна обратно.

А на улицата го посрещна Жук и му махна с ръка.

— Ама че козове имаме, а! Един път!… Аз, братко, на всички ще им изкарам кирливите ризи. Ще надзърна по всички места и местенца, ще изгоня нечистия дух. Те си ме знаят добре, аз всеки ден ги обикалям тия непрокопсаници, мира им не давам, вярно ти казвам… А сега с тебе ще преобърнем цялата бюрокрация…

1
Партийната организация

Работническият клуб „Коминтерн“ се помещаваше в бившия директорски дом, една масивна постройка от недялан камък в три цвята — жълт, синкав и зелен. С двата си етажа той се издаваше като канара от обраслия с драки и туй планински склон и по архитектура беше строг и пуритански прост като протестантска църква, но ажурните веранди и балкони, пристройките (също така масивно и красиво изградени), цветните градинки и игрищата му придаваха богат и разкошен вид. А вътре — множество стаи и сложно преплетени полумрачни коридори, стълби с дъбови обелиски и фенери с разноцветни стъкла. Стаите облицовани с мебелен плат, във всяка — художествени пана, картини от известни майстори, исполински огледала и тежка мебел.

По склона на хълма срещу фасадата се простираше овощна градина, изпоизядена от кози, с обрасли пътечки и желязна ограда върху каменен цокъл. Отвъд хълма, вдясно, се виждаха гигантски сиви комини, вляво — пак комини, а високо горе, в падините — каменни кариери и разрушени въжени линии.

Някога тук живееше един тайнствен старик, когото работниците бяха виждали само отдалеч и никога не бяха чували гласа му. И беше необяснимо как този старчески важен директор може да живее едновременно в тридесетте стаи на този дворец без страх от пустотата им, без кошмари, без ужас пред нищетата, мръсотията, вонята и животинското съществование на работниците в техните коптори и общи жилища.

И изведнъж война — революция — ужасна катастрофа… Изплашен от нея, директорът беше избягал, безпомощен и жалък. С него избягаха и инженерите, и техниците, и химиците. Останал бе само един, създателят на завода, старият инженер Клайст, погребал се в работния си кабинет в централното здание на управлението оттатък шосето, долу, срещу двореца — последното му творение.

… Един пролетен ден, когато облаците, морето и планините горяха, а въздухът бодеше очите със слънчевите лъчи-иглички, работниците от завода се бяха събрали в шлосерния цех. Сред хаоса, рева и тютюневия дим шлосерът Громада направи предложение:

— Разкошният дворец, дето живееше директорът-кръвопиец, да бъде превърнат в работнически клуб и да се нарече „Коминтерн“…

Долният етаж бе определен за клуб, за партийната и комсомолската организация, а горният — за библиотека и за отряда със специално назначение.

И там, където по-рано цареше строга тишина, а работниците не можеха да минават по бетонните пътечки край двореца (това бе най-строго забранено от дирекцията), сега вечер, когато блестящите стъкла отразяваха пожара на залязващото слънце, клубните музиканти надуваха до спукване медните тръби и бумтяха с барабаните.

Всички книги от домовете на избягалите инженери бяха докарани в клубната библиотека и наредени в шкафовете. Книгите блестяха с позлатата си, но бяха неразбираеми и чужди: върху разноцветните корици искряха готически букви.

Работниците продължаваха да живеят в своите коптори и общежития. Домовете на инженерите кънтяха празни и навяваха страх с анфиладите си.

Работниците правеха запалки в шлосерния цех, а вечер ходеха да прибират козите си по хълмовете. Жените обикаляха близките села и селца — търгуваха на черно.

Тръбите на горния етаж ревяха като бикове, а барабанът току изригваше като вулкан.

Тук, в работническия клуб „Коминтерн“, Глеб откри екстреното събрание на партийната организация. Стаята беше просторна, с висока облицовка от карелска бреза и ръчно изработени мебели, също от карелска бреза. Облети от вечерното слънце, и стените, и мебелите блестяха като позлатени.

Донесоха и някакви грубо сковани скамейки от залата за прожекции.

Глеб седеше на масата, обхванал с поглед всички: лицата им си приличаха. Уж бяха различни, а имаше в тях нещо общо, от което се сливаха в едно лице.

Дълго го мъчи мисълта; защо е така? Защо по-рано това не му се е хвърляло в очи? Защо тъкмо сега тези лица тревожат душата му?

Най-сетне разбра: това беше гладът.

Мнозина виждаха Глеб за пръв път, но го поздравяваха равнодушно, сякаш са били все заедно. За последен път го бяха видели в онзи късен следобед, когато офицерите го хванаха в тълпата работници при заводския портал и го биха заедно с другите.

Някои енергично тръскаха ръката му, неловко мръщеха лица в усмивка и като не знаеха какво да кажат, само покашлюваха и възклицаваха:

— Е?… Какво, братко? Как тъй, а?…

И отиваха на местата си, без да се оглеждат. А когато седнеха, пак го галеха с неудържима усмивка в погледа си.

Ето че дойде и Громада (сам той — малък, а името му — голямо), засмя се и охтичаво извика:

— Съвсем друго нещо, другарю Чумалов, ей богу… Карай! Че сме се дезорганизирали ний, комунистите, с тези кози и запалки, ама ти хич не давай да се дискутира… натискай я̀ката — и толкоз!

Той се обърна към работниците, задъхан от възторг:

— Гледайте го, дяволи и безделници!… Минал е през смърт и така нататък… И заявявам: не земам думата подред, ами карам предварително как той, другарят Чумалов де, цялата ми душа преобърна и как влязох наспоред него в редовете на Рекапето…

Слушаха го и се смееха — не му приличаше на това човече да говори такива думи. И неслучайно самият Чумалов му се усмихваше изпод вежди като на дете. Работниците тънеха във ва̀лма тютюнев дим и кашляха.

Шлосерът Лошак беше седнал в един отдалечен ъгъл. Седеше и мълчеше, беше по-нисък от всички, но привличаше погледа, а в очите му се четеше мрачен, безмълвен въпрос.

Жените се смееха и бъбреха. И начело до стената стоеше Даша. Понякога тя пристъпваше към тях и те се скупчваха край нея, шушукаха си нещо и се давеха от смях.

Чакаха Лухава — той трябваше да дойде всеки момент, за да изнесе доклад за борбата с разрухата и топливната криза. Но влезе не Лухава, а Савчук — чорлав, бос, с подпухнало лице.

Тежък и отпуснат, той седна на пода до вратата и кокалестите му крака, целите в рани и синини, изпукаха. В мътните му от пиянството очи се таеше мъка.

Даша отиде при прозореца и отвори тежките му като врати крила.

… Разпръснати из копторите си, забравили завода — грохота му, праха, мириса на изгоряло и машините, — покрити с друг прах, праха на планинските ветрове, хората от завода, хората на задружния труд в цеховете, с торби на гръб на цели шайки се катереха по планината. Покрай планинските и степни пътища и пътеки ходеха из селца и станѝци като по времето на натуралната размяна, подгонени от глад и първобитна алчност. Хората на заводския труд, будени сутрин не от кукуригане на петли, а от металическия рев на сирената, през тези години бяха познали сладостта на свинските кочини и козите кошари, радостта от топлите кокоши гнезда. И хората, управлявали машините, се бяха научили да се карат заради свине и кокошки, заради кози, заради буламача от стола, който чуждо прасе изплюскало, без те да забележат, и виковете им се сливаха с грухтенето на свинете и кудкудякането на кокошките. Угаснало бе електричеството в завода и работническите общежития, прах задави сирените — тишина и безтрудие закудкудякаха, загрухтяха като в селска идилия. И мрачно се затвориха между четирите си стени грижливият свинар и спекулантката-жена.

И ето че тук, в клуба „Коминтерн“, на събранието на партийната организация, очите на комунистите взеха да се отварят. От мръсните ръце и дрехи вонеше на курешки, на кочина и пърчовина. Седяха един до друг, рамо до рамо, и ревът на тръбите и необичайните думи възкресяваха от миналото един друг, забравен живот. Ето, Глеб също беше от миналото (сякаш довчера е бил тук) и от него се разнасяше остър мирис на масло, нажежено желязо и сяра от изстиващата сгурия. И отново:

… Заводът… Производството… Въжените линии… Цеховете…

Влезе Сергей Ивагин и се наведе към Чумалов. Глеб стана и огледа строго партийците.

— Ето какво, другари, вместо Лухава е дошъл другарят Ивагин. Другарят Лухава е при докерите: разбунтували са се, изглежда, заради дажбите… Откриваме събранието… Че млъкнете де, хора неразбрани!… И ето какво ще ви кажа още: чувах, пък и по радиото все за това приказват, че ония, зад границата, Антантата де, искат да търгуват с нас. Точат зъби за концесии и гласят кораби. Мисля, че ний няма да се обидим кой знай колко от тая работа — моля, заповядайте! Много се радваме!… И ние се научихме на някои неща: не можете ни надхитри вече…

Громада стана и развълнувано заговори:

— Другари, понеже сме работници от знаменит завод, а пък се замотахме с разни там кози и така нататъка… Срам и позор, братлета! Та затуй де, предлагам да се ликвидират всички излишъци за в полза на нашия детски дом… зер сме работническа класа…

Вълнение, викове, размахване на ръце:

— Я го виж ти, какъв бил пъргав!… Че те тез свине… Ти ли си ги гледал бе? Със сълзи и кръв са полети те…

— А тез, дето мъкнеха от селата и станѝците?

— Всичките не мож ги хвана… Че и на Громада жената си изпокъса фустите из селата…

— Да се ликвизира!… По дяволите! Постановявай, Чумалов, от името на организацията.

— Бре, хора!… Амче какво ще плюскаме бе!… Какви ги дрънкате, бре? Хора мили!…

Глеб иззвъня и изкомандува „мирно“.

— Млък, другари! Засега никой не слага ръка на козите и свинете. Като ви харесва, разправяйте се с тях. Ще дойде време — и на бърза ръка по пролетарски ще ги пратим по дяволите, както и буржоазията… А сега — ваша воля… ако щете, и любов въртете с тях… Предлагам да изберем президиум…

Той още не беше казал последната дума и жените замахаха ръце и завикаха една през друга:

— Даша!… Даша Чумалова!…

А мъжете също така настойчиво повтаряха:

— Громада!… Чумалов!… Савчук!…

Громада изтича до масата и в нетърпение вдигна и двете си ръце.

— Другари!… Къмто жените аз нямам нищо напротив… Е, жените са си равноправни същества и така нататъка… ама млади — и за водачки… Нека първом се поучат малко… Тук за председател брада трябва.

— Ами де я на Чумалов брадата?… Пък и твойта, я̀ гледай — два косъма и половина…

А жените вече се сърдеха:

— Даша Чумалова!… Даша!…

Чумалов отново размаха звънчето.

— Гласуваме, другари. Даша Чумалова е първа в списъка. Макар и да ми е жена, но против женската команда аз не възразявам. Кой е „за“?

Още не беше произнесъл името на Даша, и жените пак закрещяха:

— Даша… Защо не давате път на жените, проклетници?

Глеб пръв вдигна ръка, а заедно с него жените и Сергей. Един след друг, неохотно, със сумтене и кашляне вдигнаха ръце и работниците.

Савчук ревна от ъгъла, без да вдига ръка:

— Женорята да се пръждосват! Не мога да ги трая!…

Глеб махна със звънчето към него и отново прекъсна виковете:

— За Громада!… Тъй! За Лошак!… Тук и моето име го има в списъка… Заемайте си местата, другари!

В президиума бяха избрани Даша, Громада и Глеб. Събранието щеше да ръководи Даша.

— Тишина, другари. Дай дневния ред, другарю Чумалов. Има думата за доклад другарят Ивагин. Не повече от половин час, другарю Ивагин.

Сергей, изумен, се разсмя и разпери ръце.

— Много малко време ми давате, другарко Чумалова.

— А вие не се отпущайте да приказвате. Говорете само по същество.

— Виж я ти каква е важна. Аз нали казвах: не трябваше жена.

— Другарю Савчук, мълчи! Не нарушавай реда! Не си на улицата, а на партийно събрание…

Даша е права. Трябва накратко: какво може да се каже на работника с доклад? Той по-добре знае какво му трябва в момента. И студените книжни фрази са му чужди, неразбираеми, далечни и безкръвни, както и Сергей за тях е неразбираем и чужд и по душа, и с думите си.

— … Другари!… Чудовищна разруха… Големи изпитания за работническата класа… Небивала криза… Ликвидация на военните фронтове… Всички сили за стопанския фронт… Десетият конгрес на партията набелязва поврат в икономическата политика… Само пролетариатът е единствената сила, която… Възраждане на производството в републиката… Концесии и световни пазари… Да стоим на стража на пролетарската държава… Да удесеторим силите си и в железни редици да… Ние разкъсахме блокадата… Работническата класа и комунистическата партия… Доставка на топливо… Механичната сила на завода…

Сергей говори дълго, мъчеше се да подбира прости думи, а те като напук му идваха трудно. Той чувствуваше, че речта му не стига до тези мрачни хора, че им е скучно и тягостно и че с нетърпение го чакат да млъкне. Даша вече на два пъти го погледна и недоволно свиваше вежди. А когато той, потен и измъчен, свърши и седна на стола, всички облекчено въздъхнаха.

— Другари, има ли въпроси към докладчика? Няма. Ясно.

Всички с очакване гледаха към Глеб. Той стана, изкашля се и помълча, като се вглеждаше в лицата на работниците.

Много от тези лица бяха тъпо покорни и равнодушни, но и много бяха развълнувани от очакване и надежда. На пръв поглед като че всички тези хора седяха безучастно — само за да отбият задължението си към организацията. Но Глеб ги познаваше добре: те няма да повярват нито на една красива дума, нито на едно красноречиво обещание. Така се бяха отнесли те сега към книжния доклад на Сергей Ивагин — нищо в него не стигна до сърцата им. А да кажеше само две думи: „Другари, утре — по цеховете!“ — и всички веднага щяха да скочат и да викнат задъхани: „Другарю Чумалов, отдавна чакаме това… още сега ни води… Разрухата ни съсипа…“

И когато премести поглед към Даша и видя лицето й, просто и мило като преди, с подканваща усмивка в очите, Глеб почувствува, че е виновен в нещо пред нея, че е недостоен за нея. И в същото време не можеше да потисне в себе си враждебното си отношение заради тази й самоуверена уравновесеност и новите, непознати досега звънливи нотки в гласа. Това му се струваше игра и фалш. И някак без да си дава сметка, той сложи ръка на рамото й и го помилва. Тя не се съпротиви и той разбра, че ласкавата нежност на ръката му й е приятна, че е простила грубостите му. И всички неприятности и караници с нея му се сториха толкова нищожни и унизителни, че за миг затвори очи от срам. Ако знаеха тези хора какъв ревнив глупак е той насаме с нея!… Тя вярва в него, чака от него значителни и решаващи думи и нито за миг не се е съмнявала, че само той, нейният Глеб, може да запали сърцата на другарите, които жадуваха за труд.

— Другари, няма да говорим много. Ние и без това премного дрънкахме от нямане какво да правим през тези години. Трябва да сложим край, другари. Ние сме забравили революционните си задължения. Заводът вече не е завод, а кочина. Ние грабим държавния имот за свои лични нужди. На какво прилича това, другари? Човекът, приятели мои, има две страни: с едната може сам да се натика в устата на дявола, а с другата може да бие дявола по муцуната. Нашите ръце не са създадени за кози и свине, ръцете ни са от друго тесто. Ние, болшевиките, сме от особена порода. Каквато е душата, такива са и ръцете, такава е и работата на мозъка. Другарят Ивагин спомена за новата икономическа политика… Какво е това нова икономическа политика? Това е — да бием дявола по муцуната със стопанско строителство. Ние сме производители на цимент. А циментът е здрава спойка. Циментът сме ние, другари, работническата класа. Това трябва добре да се знае и чувствува… Край на безделието и козешките интереси. Време е да преминем към нашата пряка работа — към производството на цимент за строителството на социализма.

Последните думи на Глеб развълнуваха работниците. Мнозина скочиха от местата си и взеха да искат думата. Глеб вдигна ръка за внимание. Даша задрънка със звънчето.

— Та ето какво, другари! Преминавам към същината. Ще започна с най-важното — топливото. Топливо няма нито за завода, нито за работниците. Гориво за завода ще доставим чрез държавния апарат. Но топливо за града? За работниците, за децата, за детските учреждения? Няма какво да се надяваме на задължителната повинност: селякът няма да ни докара дърва. Трябва сами да излезем от това положение. Само ние можем да разрешим този въпрос. Трябва да се построи нова въжена линия към превала. А какво значи това? Това значи, че ще пуснем един дизел, ще пуснем динамото, ще дадем светлина на работническите жилища… По наряд имаме запаси от нефт и бензин. Въжената линия е първият ни удар. Чрез профсъюзите ще организираме трудови дни, техническо ръководство, ще мобилизираме инженерите. Нека вашите кози и прасета си поживеят на воля, докато трае всичко това. А после… след една година ние сами ще се смеем на себе си, другари…

Работниците дружно заръкопляскаха.

Савчук се промъкна напред и като дишаше тежко, удари с юмрук по масата.

— Искам веднага да се пусне бъчварският цех…

Даша стана и го прекъсна строго:

— Другарю Савчук, не буйствувай! Ще се научиш ли най-сетне да се владееш?

— Аз настоявам… Тук разни запалкаджии и свинари…

— Другарю Савчук, за последен път…

— Глеб, другарю, я заший един на жена си… ако беше моята… А вий, дяволи… козешки пастири!… Душите си продадохте за едни запалки. На, тук Глеб каза за инженерите… Че какъв другар ти е на тебе инженер Клайст, дето те предаде на смърт?…

— Правилно! Специалист бил… Като плъх се е сврял в дупката си… Ходи скришом като крадец… Какво гледа Чека?…

… Инженер Клайст. Животът на Глеб някога беше в ръцете на този човек и той го бе предал на палачите. Инженер Клайст… Нима животът на Глеб не струва колкото живота на инженер Клайст?

Лошак мълчаливо вдигна ръка.

— Думата има другарят Лошак.

Всички извърнаха глава към гърбавия шлосер.

— Дето се казва, другари, с хората, както и с работата, не си поплювай. Инженер Клайст не е шанс, а мокрицата не е наковалня. Та искам да кажа де — право си е, че Клайст здравата подреди Чумалов. Ама пък какво направи за Даша? Кой я отърва от смърт?… Той, Клайст… Тука трябва да се помисли. А пък за въжената линия… одобрявам предложението на Чумалов… Само искам да кажа да не изпонасечем напусто дърветата…

Даша се размърда неспокойно и прекъсна Лошак:

— Другарю Лошак, не става сега дума за мене… Ти приказвай по доклада… Отде-наде за мен и за Клайст? Става дума за въжената линия и за топливото…

После се засмя и зъбите й блеснаха:

— Нали сам казваш, че трябва да работим, без да си поплюваме.

Лошак махна с ръка и си седна на мястото.

Пак Даша… Пак някаква тайна, която тревожи и измъчва…

Глеб мислеше и се бореше със себе си:

— Другари, аз сам, на четири очи, ще си оправя сметките с инженера. А сега да оставим този въпрос… Отклонихме се…

И до резолюцията разискванията вървяха бързо и гладко. Решиха незабавно да се започне строежът на въжената линия към превала и от утре всички да отидат по цеховете — да чистят, да правят дребните ремонти, да сложат всичко в ред.

Даша вдигна листа с дневния ред към очите си и после огледа работниците.

— Другари, да се отнесем към въпроса сериозно и загрижено. Трябва да командироваме членове на организацията за работа на село.

Тези думи бяха посрещнати с гробно мълчание. Всички стояха като зашеметени. После задишаха тежко и озлобено се развикаха в един глас:

— То не е командировка, а жива смърт… Не сме животни и няма да отидем на кланица…

— Каква е пък тая? Хайде при бандитите, че да ни изколят ли?

— Другари, вие страхливци ли сте, или комунисти? Аз съм жена и ви казвам: никога дори за миг не съм треперила за живота си. И вие добре го знаете.

— Тогаз върви ти, щом толкоз искаш…

Глеб излезе на средата на стаята и мълчаливо, със заплаха в очите огледа всички. После каза мрачно и небрежно:

— Определете мен, другари комунисти. Командировайте и мен, и жена ми. Тя ви го каза — страхливци… И аз ви го казвам: не сте пролетарии, а егоисти. Ходил съм и другаде, не само в такива миши дупки. Както ви е известно, три години съм се бил.

— Бил си се, ама не си убит. Колко ги има, дето са се били! Кой не е виждал кръв през тия години?

— Значи, тъй. Защо не са ме убили? Защото съм гледал на смъртта като на равен. А пък вий, ако знаете какво е смърт, значи, трябва да знаете и какви й са ноктите. Ноктите й са по-яки от трошачка. Мога да ви покажа… не съм от срамливите…

Той смъкна рубашката и долната си фланелка и ги хвърли на пода. Цялото му тяло от шията до кръста настръхна. На гърдите му се виеха гъсти златисти косми. И това, че голото му тяло потръпваше, а мускулите под кожата мърдаха, накара изведнъж всички да го почувствуват свой и близък.

— Който иска да дойде да пипне…

На гърдите, на лявата му ръка под рамото и на хълбока се издуваха морави и бледи възли на дълбоки белези от рани.

— Може би ще искате да си сваля и панталона? Моля. А, не трябва ли? И там имам такива ордени. Искате други да ходят вместо вас на работа, а вие да си спите в козешките дупки?… Добре! Аз отивам!

Никой не се приближи до Глеб. Той виждаше овлажнените очи, виждаше как хората изведнаж омекнаха и замълчаха. Те поглеждаха голото му тяло и моментално отместваха поглед.

— Другари!… Че туй е срам и позор!… Докогаж, другари, ще е тая наша разруха на душата?… Другари!…

Громада се мяташе зад масата и не можеше да изрази с думи бурята в душата си.

Един брадат работник стана от скамейката и се тупна с все сила в гърдите. Главата му се тресеше.

— Пиши ме!… Отивам!… Аз не съм там някакъв мръсен негодник… Да, три кози, свиня с прасета… жулех си раменете с чувалите… Какво да си приказваме: погубихме се ние, братлета…

След него се протегнаха още няколко загрубели ръце. А Даша (тя гледаше Глеб с развълнувани очи) махна с ръка:

— Че по-лоша ли е, другари, нашата организация от другите? Не, другари!… Работниците ни са добри… и са добри комунисти…

И първа заръкопляска.

2
Август Бебел и Мотя Савчук

Тъмновиолетовите далечини на морето и предградието зад завода бяха мъгляви и пустинни, потънали в призрачни искри и сенките на облаците. В залива от фара към завода трептеше огнена диря. Далеч-далеч над морето падаха звезди, а небето над отдалечените начупени хребети беше цяло в сияние.

В планината зад града пламваха, въртяха се, гаснеха и пак пламваха загадъчни светлини.

Даша докосна ръката на Глеб.

— Виждаш ли ги? Ония светлини там?… Това са сигнали на бело-зелените^[2]. Още много борба ще има да водим с тях, още много наша кръв ще се пролее…

… Какъв живот е живяла Даша без него? Каква сила е откъснала така душата й от неговата? Тази сила беше смазала предишната Даша и тя бе станала нещо повече от Даша и макар Глеб с ума си да разбираше тази сила, но със сърце съвсем не можеше да я приеме.

— Дашка, какво си имала с инженер Клайст? За какво се изпусна Лошак?… Какво е било? Клайст ту предава на смърт, ту спасява от смърт… Хайде, разправи ми…

Даша помълча, после неохотно отговори:

— Той за контраразузнаването…

— Какво?!

Той се спря и я сграбчи за ръката.

Даша се подсмихна, но Глеб не видя насмешливата й усмивка.

— Ами… бях в контраразузнаването, а Мотя молила Клайст… Той поръчителствува за мен… Работех със зелените…

— Чакай, чакай… Да съобразя… Ами че ти така си можела да загинеш като мушица… Е, и по-нататък?

— То е дълга история… Ще дойде време, ще ти разправя всичко подробно. А сега ми е трудно… Не искам да се разстройвам…

Тя бързо закрачи по пътечката и той остана далеч назад. И в припрените й движения Глеб усети тревога. Спомни си, че така се бе държала Даша и по пътя за детския дом.

— Ох, Дашка, нещо криеш ти!… Нещо друго таиш в себе си… Да не би някой друг да стои помежду ни?… Кажи направо, откровено… Прекалено много нервничиш, когато стане дума за теб…

— Как другояче мога да се отнасям към теб, Глеб, като не ми вярваш? Нима можеш да ме разбереш?

Той мълчаливо вървеше след нея в пеещата вечерна тишина с болка и смут в душата.

А когато се върнаха в къщи, тя веднага седна на масата и извади някакви книги, запънати във вестник. Избра една, придърпа към себе си лампата и допря глава на ръце.

— Какво четеш, Дашка?

Искаше да попита меко и ласкаво, но сам почувствува, че излезе фалшиво и глупаво.

Без да откъсва очи от книгата, тя каза през зъби:

— Август Бебел… „Жената и социализмът“.

— А тия книги какви са?

— Това е „Държавата и революцията“ на другаря Ленин. Вземи я, ако искаш.

През отворения прозорец долитаха мушички, виеха се край светлината и опърлени от нагорещената крушка, се сипеха по масата като зрънца просо. Из планинските храсталаци свирукаше някаква птичка — „Тъй-не? Тъй-не?“ През прозореца на Савчукови, също така отворен, призивно блещукаше светлинка.

Глеб стана и излезе навън.

Савчукови се канеха вече да си лягат. На масата имаше остатъци от вечерята. Мотя, без блуза, по корсаж, шеташе край печката. Савчук, бос и рошав, лежеше на кревата.

Мотя засрамено придърпваше на гърдите си корсажа и ризата.

— Ти си свой човек, Глеб… Аз съм се приготвила вече да лягам…

— Няма нищо, Мотя: аз и без туй те знам, че си решителна жена. Ти по-добре кажи как укротяваш Савчук.

— Че какво да го укротявам? Той сега си ми е кротък.

— Я да не лъжеш. Ами на кого ремонтирах кокалите вчера? Забрави ли?

Очите на Мотя весело блеснаха.

— Ах ти, чорлава главо!… Ами я си спомни аз пък кого шляпах по муцуната?…

Глеб се засмя — весели хора са тези Савчукови!

— Е, как така, приятелю Савчук? На теб най-строго ти се забранява да воюваш с Мотя: пази си ръцете за друга работа…

Мотя ахна от радост и се спусна към Глеб.

— Тъй, тъй, Глеб… миличък!… Ами че без работа животът е жива мъка. Имахме работа — имахме и семейство… И с децата сякаш растях от земята като дърво. А сега на̀, като че са ме изтръгнали от корен и край мен само пръст и камънак.

И със сълзи на очите, тя пак се отдръпна при масата.

А Савчук заплашително седна на края на кревата, опрял в пода мазолестите си стъпала с изкривени пръсти.

— Чувай, Глеб!… Ако ей тия ръце останат без работа — жив няма да се видиш! Утре отивам в бъчварницата — да чуя как ще пеят моите резачки… А пък твоята си я бива — дявол-жена: въртеше събранието като на пръст.

Мотя се обърна към Глеб и изпитателно го погледна в лицето. Явно искаше да му каже нещо, но не се реши и взе да дига масата.

— Е, какво… Казвай, Мотя… — подсмихна се Глеб. — Защо те е страх?

— От тебе, Глеб, не ме е страх… хич не си мисли!… Само че защо Даша изхвърли Нюрка на чуждите хора като някое кученце? Жена без деца не е жена. Тя ме викаше в нейната тайфа, ама аз да не съм глупава!

Савчук се удари с юмрук по коляното.

— Ама че жена е твоята, а-а!… Ей тъй на, дявол я взел, направо въртеше всички, накъдето си иска, брей!…

А Глеб жадно поглъщаше думите на Мотя.

— Тъй, тъй, Мотя!… Разправи ми за Даша… Какво е геройствувала тя тук, като ме нямаше…

Дали усети нещо в думите му, или пък знаеше живота им през тези дни, но Мотя го поглеждаше лукаво изпитателно, сякаш го дразнеше:

— Че защо, Глеб Иванич?… Да не си се парнал нещо?…

— Вярно: Даша е станала неузнаваема. Разбираш ли… не иска да е откровена с мен… горда една!…

Мотя присмехулно присви очи и поклати глава с упрек.

— Ти, Глеб Иванич, не ме прави на будала. Виждам аз накъде биеш… Много на хитър се правиш!… Ти я изостави сам-саменичка. А тя не е от слабите — издържа. Друга не можеше оживя. Ама опитай сега да я пречупиш! Слушай, я си признай, награби ли я, а?… Е, и тя ти даде да се разбереш… Нали тъй?… А пък аз на, нищо няма да ти кажа… нарочно… Тъй да знаеш…

Глеб се смути и се засмя, за да скрие смущението си…

— Ама, че си хитруша ти, Мотя!… Не може да те излъже човек. Права си: характерът й е станал твърд… Но не мога да разбера защо мълчи… Да се беше похвалила поне… Или може пък да има нещо друго? Може да се е подхлъзнала по тънката част? Да беше казала: аз пък да не съм някакъв злодей?

И той пак видя, че Мотя и сега схвана тайната му мисъл.

— Леле, Глеб Иванич! Не те ли е срам да се преструваш?… Я си върви и лягай да спиш. Не си търкай напразно зъбите… Твоята Даша аз си я обичам много, Глеб Иванич! Само че защо даде Нюрка да се вари в оная там каша в приюта? Нюрка си беше при мен… Да ми я беше оставила… Как може жена да живее без деца и без мъж?… Е, ама не е тя виновна… А пък ти и за себе си помисли… И ти имаш грехове, Глеб Иванич…

А на пруста, като го изпращаше, Мотя му стисна ръката и срамежливо се засмя.

— Ох, Глеб!… Миличък!… Ти си свой човек… Ти не знаеш каква радост имам… не знаеш!… Вече не съм празна, Глеб!… Не съм!… Пак ще бъда майка като преди, Глеб!… Пак!…

И после, като отваряше вратата, въздъхна.

— Голяма беда, Глеб!… Не можете живя с Даша както преди. Не можете! Сега вече не можеш я върза при себе си… Така ви се пада на вас, песове такива: що си зарязвате жените?…

Глеб завари Даша все в същата поза — наведена над книгата, с глава, подпряна на ръцете, със строго и съсредоточено лице.

Тя бързо се обърна към него и сложи лакът върху книгата.

— Е, какво научи от другарите Савчукови?

Глеб ласкаво я прегърна и каза вече с по-друг тон:

— Зле ми е, Даша… Ти с мен си като чужда… и като че нож криеш зад гърба си…

Тя нищо не каза, но се притисна към него и пак стана слаба и мила жена. И на него му се стори, че от нея го лъхна предишният мирис на мляко.

— Ако пък е имало нещо — не е туй най-важното… В трудно време с всекиго може да се случи…

Тя се отдръпна от него и въздъхна. После го погледна в очите както Мотя и каза с тих, прекъслечен глас, в който се усещаше болка:

— Да… тъй е… тъй е, Глеб…

Сякаш някаква огромна ръка отхвърли Глеб от Даша и го сграбчи за гърлото. Сърцето му се преобърна и замря. Пребледнял, той за миг просто занемя. После хрипкаво избъбри:

— Тъ-ъй!… Отдавна трябваше да започнеш с това… значи, тъй, мъкнала си се… с песовете?…

Тя скочи, хвана се за облегалото на стола и гордо вдигна глава:

— Опомни се, Глеб!… Какви са тия приказки?…

И млъкна, сурово свила вежди.

Той дишаше тежко и я гледаше с яростта на човек, поразен от неочакван удар. Не разбираше още какво бе станало с него, но чувствуваше, че се е случило нещо страшно и непоправимо и че бунтът му против Даша е смазал самия него. Объркано отстъпи назад и устните му се разтрепериха.

Даша помълча, като го оглеждаше от главата до краката, после проговори малко басово, със сух и дрезгав глас:

— Исках да те изпитам, Глеб. Ето на, виждаш ли? Ти и досега не можеш да ме изслушваш както трябва… Затова ти го казах, за да се покажеш какъв си. Аз те познавам добре… Ти си добър боец, но в живота си лош комунист…

1
Притулената стая

Прозорецът с масивни дъбови рамки беше винаги затворен, но прахът от каменоломните проникваше през цепнатините и малкото прозорче, наслояваше се меко между черчеветата и сутрин, когато планината гореше с розов отблясък и слънчевите лъчи се плъзгаха косо през плетеницата от рамки, между стъклата летяха разноцветни кристалчета. Тогава техническият ръководител инженер Клайст дълго стоеше до прозореца, гледаше тези летящи светове, тези остатъци от минали геоложки епохи и осезателно чувствуваше сгъстената тишина в стаята.

Работната стая на Клайст се намираше в дъното на един коридор, където денят беше застинал в мъртва вечерна дрямка, а нощта бе изпълнена с черна пустота и космати сенки, и тъкмо затова тази стая му се струваше успокоително недостъпна и далечна като ей онази там каменоломна в пролома, обрасла с шипкови храсти и драки.

Сега, когато заводът е разрушен, геоложките кариери са пусти, а въжените линии разбити и изпоръждясали, животът се разлага на съставните си части — хаос и покой. Защо пък да не си технически ръководител на един мъртъв завод, когато това не задължава с нищо?…

Най-важното е да не отваряш дъбовите рамки на прозорците и да проумееш дълбокия смисъл на огромната строителна дейност на паяците между стъклата. От някаква граница между миналото и настоящето Клайст изведнъж бе видял необикновената красота на архитектурните наслоения на паяжините във въздушното пространство между рамките. И той с часове стоеше при прозореца, прегърбен, дългокрак, с щръкнала сребриста коса, и гледаше бисерната тъкан на паяжинките — множеството ажурни плоскости, различно наклонени и пресечени, безбройните радиуси на стълбичките, сложните плетеници и възелчета, наситени със силата на огромно напрежение.

В работната му стая не влизаше никой: кому е нужен техническият ръководител, когато заводът е пуст като гробища и циментът във влажните складове отдавна се е превърнал сякаш в слитъци желязо? Кому е нужен той, когато стоманените въжета са скъсани, а вагонетките, катурнати по стръмнините, са засипани с камънаци и обрасли с бурени? Кому е нужен техническият ръководител, когато квалифицираните работници скитат като безделници по шосетата, из територията на завода, по пустите корпуси и дворове и мъкнат дъски и обръчи за топливо, медни части от машините за запалки и ремъци от трансмисиите?…

Там долу, в сутерена, в полутъмните необитаеми мази, заводският комитет непрекъснато тътне от тропот и викове и на Клайст му се струва, че това е някакъв хан, свърталище на бунтовници и разбойници. През прашните и мътни стъкла на прозореца той виждаше как работниците, изтощени от глад и страдания, сноват с мрачни лица по бетонните стъпала на ската. Те бяха заети със своите грижи — една страшна и неразбираема игра — и ни най-малко не се интересуваха от него. Всичко се нареждаше в негова полза благодарение на мъдрата му предпазливост и умелото разрешаване на една обикновена математическа задача. Той ги гледаше от усамотения си кът с насмешливо презрение и тревожна ненавист. Те, тези изнурени от глада и безделието същества, бяха докарали разрушението и голямата трагедия — революцията. Те, само те са, които унищожиха бъдещето му, подпалиха света като шепа кълчища и само една малка частица от миналото бяха забравили в тази притулена стая.

Бетонната площадка и стълбата на ската под прозореца изпускаха пара и се топяха в слънчевия блясък. Струваше му се, че са нажежени и ей сега ще избухнат в пламъци. Кухините и изкъртеният цимент на площадката пукаха и скърцаха под грубите обуща на работниците. Те както мравки сновяха: едни навътре — други навън, едни влизаха в заводския комитет, а други излизаха.

За какво е нужен сега този заводски комитет? По-рано той не съществуваше въобще, а заводът разтърсваше света! Каква работа могат да имат тук работниците, обречени на безделие сред остатъците от миналия, величаво организиран труд? Защо е тази угриженост и припряност, когато и утрешният ден е като вчерашния, а след него — върволица от също такива безсмислени дни, сякаш отражения в многократно повтарящи образа огледала.

Куриерът Якоб идваше в стаята точно в един часа с малък месингов поднос. Леко прегърбен, той се появяваше мълчаливо и строго. Посивелите мустаци и четината на червеникавия му череп бяха странно прозрачни като стъкло. Той слагаше на масата чаша чай и малки таблетчици захарин, завити в хартийка. После отстъпваше две крачки назад, навеждаше се, едно по едно събираше с два пръста боклучетата от пода и внимателно ги пущаше в теленото кошче под масата. Стените на стаята бяха чисти и бели, а архитектурните чертежи се открояваха в дъбовите си рамки все така строго, както и през онези дни.

— Един часът ли е вече, Якоб?

— Точно един, Герман Германович.

— Много добре. Можеш да си отиваш. При мен не пускай никого.

— Слушам!

— Изтривай само праха от прозореца, Якоб… но не го отваряй.

— Слушам!

Клайст стоеше до прозореца с гръб към Якоб. Сребристата му щръкнала коса сърдито проблясваше, а старото му сако от плешките надолу стърчеше като опашка.

Някъде много далеч оттатък коридора празните стаи на кантората кънтяха самотно, а сметалата почукваха като пилета. Там имаше нови хора, пратени тук от народостопанския съвет. Кои са те и какво правят там, инженер Клайст не знаеше и не искаше да знае. Той си имаше тази забравена от всички работна стая, охранявана от Якоб, където всичко беше само минало. А настоящето се носеше по шосетата с автомобили, каруци и хора, блъскаше се в тълпите работници, които, оставени на свобода, се бяха научили на някакво глупаво крещене и псувни (по-рано това се забраняваше от дирекцията най-строго).

Той гледаше стръмния скат, насечен от каменните пластове, целият потънал в къдравите храсти на смриката. Високо на билото на хълма като редица масивни скални блокове се извисяваше с аркадите и кулите си замъкът от недялан камък.

— Какво са го направили сега, Якоб?

— Клуб „Коминтерн“ и партийна организация, Герман Германович.

— Тези хора въведоха някакъв нов, неразбираем език. Не пускай никого в тази стая и в никакъв случай не отваряй прозореца. Свободен си.

Той сякаш за пръв път виждаше директорския дом („Коминтерн“!) и се любуваше на колосалната му мощ и гордо величие. Този дом бе строил той, Клайст.

Вляво, зад хълма, сред пъстрите петна от зеленина и камънак, стремително се извисяваха нагоре в небето леките железобетонни заводски комини, въжената линия, а по-долу от комините, зад въжената линия — куполите и аркадите на заводските корпуси. И тях бе строил той, инженер Клайст. Той не можеше да емигрира в странство, без да е разрушил своите творения. Делото на неговите ръце стоеше на пътя му по-непристъпно от планина, по-неотвратимо от времето: той беше негов пленник.

Тази стая с лъскав под излъчваше аромата на предишната делова лаборатория: чертежи висяха по стените, чертежи имаше и по масивното дъбово бюро, не бе изчезнала благородната солидност на тежките, украсени с резба мебели. Тук времето бе спряло и миналият живот се бе сгъстил до телесна осезаемост.

2
Врагове

Дали Клайст бе допуснал грешка в логическите си построения, или от известен момент животът бе престанал да се подчинява на законите на човешкия разум, но затворената орбита на уединения му свят безвъзвратно се разкъса и се разпадна като прогнила жица.

Само до преди един час, когато Якоб с обичайната си поява бе потвърдил неизменността на обичайното течение на времето, цялата му представа за живота се изразяваше ясно в строга графическа схема — кръг и допирателна. В минутите на блажен покой, безопасно скрит зад множеството стени, той седеше на бюрото си над старите проекти за заводски постройки и поддържайки традиционната солидност на работния си кабинет, несъзнателно рисуваше с молив в английския си бележник един и същи чертеж — кръг и допирателна, една аксиома, вярна при всички обстоятелства.

И ето че изведнъж всичко стана на пух и прах. Аксиомата неочаквано се оказа нелепост: допирателната се бе превърнала в камък, който раздроби черупката му. И понеже това стана просто и тихо, душата на инженер Клайст се сви от смъртен ужас.

Бе отишъл до клозета, където се позабави: от лошата храна червата често го боляха. А на връщане още отдалеч видя, че вратата на стаята му е отворена. Това никога не допускаха нито той, нито Якоб.

А преди това бе видял на площадката работници, които стояха там и гледаха към каменоломните и към прозореца му. Това бе станало веднага след излизането на Якоб. Тогава през него като че ли премина лек електрически ток. Почувствувал бе тревога, но тя беше мигновена и той почти я бе забравил. А сега при вида на разтворената докрай врата през него сякаш пак мина електрически ток и той отново почувствува мъчително безпокойство.

Запазил студената си важност и обичайната си уравновесеност, Клайст с равномерна крачка влезе в стаята. Спря се на прага и не разбра изведнъж какво се бе случило. Прозорецът беше отворен и над бюрото и перваза се кълбеше прах. През въздушния отвор на прозореца исполински се извисяваха склоновете на планината, покрити с насипища и петна пролетна зеленина. Някъде много далеч, на най-горната тераса на кариерите, се очертаваше ясно малка къщичка с две прозорчета. Тютюнев дим и разкъсани паяжини се сплитаха прозрачно в общ полет.

С лула в устата до прозореца стоеше бръснат човек с гимнастьорка и сини навои. Той имаше яки квадратни челюсти, а хлътналите му бузи образуваха тъмни трапчинки.

— Откога не сме се виждали, а!… — свойски весело се обърна той към Клайст. — Моите почитания!… Вие тук сте се барикадирали така сигурно, че човек не може да се добере до вас…

И с будьоновката си отупваше паяжините от прозореца и мачкаше разбягалите се в паническа тревога паяци.

— Ама че дупка е тази ваша стая, другарю технически ръководител — някаква задънена улица! И всичко замаскирано. Не е лошо замислено…

Отмалял, Клайст се доближи до бюрото. На времето си този човек, смазан от побоищата, бе обречен на смърт и с кървавата си маска бе гримасничил в лицето му. А сега изведнъж се оказва тук и е така странно и зловещо спокоен.

— Да… аз изобщо не отварям прозореца…

— Правилно, другарю технически ръководител: опасен вятър е задухал у нас… Болшевиките обърнаха всичко с главата надолу — същински ад. Проклети хора! Има от какво да изпадне човек в паника… Разбирам ви!

— А защо Якоб не ме предупреди за вас?

— Вашия Якоб ние ще го пратим да реже дърва в бъчварския цех: лакеите не правят чест на нашия живот. Вие сигурно ме помните, другарю технически ръководител…

— Да, помня ви… И какво следва от това?

— Ами, как да кажа… ето на̀, обикалям из завода, по всичките му ъгли и ъгълчета. Проверявам миналото му величие. И виждам само едно — развалини, мръсотия и запустение. Въжените линии разбити, проводниците изпокъсани, навсякъде — погром… А специалистите ръководители се натикали като плъхове в дупките си. Защо е тази паяжина навсякъде? Защо и вие, и заводът сте в паяжина? Това е въпросът.

— Да предположим, че аз вече съм си задал и съм разрешил този въпрос. Какво искате от мен?

— Ами че на̀… натъкнах се на вашата барикада… Я, викам си, да видя какво се крие вътре… Ужасен навик, другарю технически ръководител…

— Аз никога не водя празни разговори. И това, което ми говорите, не разбирам и не искам да го разбирам. Бъдете тъй добър да ме оставите на мира.

Глеб прекрачи към бюрото, като се подсмихваше. После извади лулата от устата си и втренчено погледна Клайст. Паяците ли се отразиха в очите на Глеб, или зловещи призраци затанцуваха край него, но Клайст пребледня и лицето му сякаш се покри с гъст слой прах.

— Гражданино Клайст, помните ли онази прекрасна вечер, когато вашият пръст ме беляза за цял живот? Хубавичко ми шлифоваха костите тогава, че и червата ми грижливо промиха с кръв. Банята ви беше доста горещичка… Ама такава баня пък, ако не отидеш по дяволите, е от полза… Така че… дойдох ви на гости — да си побъбрим за старото време… Обичам срещите със стари приятели, другарю технически ръководител!

Той тикна лулата в ъгълчето на устата си и се засмя.

— Позволете ми да ви развеселя с една гатанка, другарю технически ръководител. Не се безпокойте: гатанката е от лесна по-лесна, ама много забавна. Имало една пролет четирима приятели. Белите хубостници пипнали тия ахмаци и ги домъкнали ей в тая стая. А мутрите им — не мутри, а дрипави галоши. Та въпросът е: защо ги бяха домъкнали тук тези дрипави галоши и как четиримата мъртви ахмака се превърнаха в един жив? А? Не е ли смешно? Но защо сте такъв мрачен?

И пак се засмя като весел шегобиец.

— Доста време не сме се виждали с вас, другарю технически ръководител. Я, мисля си, да наобиколя стария си приятел. А вие ме посрещате без всякакъв ентусиазъм. Как се менят хората! По-рано ходехте наперено, като герой, а сега нещо сте паднали духом! Не е хубаво тъй, другарю технически ръководител. Трябва да се окопитите!

Вън необичайно високо и близко боботеха дружните гласове на работниците. Глеб гледаше Клайст втренчено и ухилено, сякаш го чакаше да проговори. Но Клайст беше ням и неподвижен като труп.

— Извинете за шегата, другарю технически ръководител. Не се бойте — и по-лошо бива. Такъв си ми е на мене весел нравът… Какво да се прави! Довиждане, другарю технически ръководител!…

И като се завъртя на токове, той бързо излезе от стаята. Обезсилен от тази среща, Клайст дълго седя с неподвижния поглед на потресен човек. Пак влезе Якоб и тежко, почтително се спря на средата на стаята. Той беше объркан, главата му потреперваше. Клайст премести върху него трескавия си поглед и попита много тихо и строго:

— Е, Якоб, няма ли да кажеш как стана това?

— Нямам вина за това, Герман Германович… За тях забрана и кофар няма… никъде и за нищо… На тяхна страна е силата, Герман Германович, в техни ръце е и законът…

Присъствието на Якоб беше приятно. В хладната му преданост имаше нещо успокоително.

— Това ли е то „Коминтернът“, Якоб?

— Това е Чумалов… шлосерът… Беше на война, а сега им е главатарят. Че може ли да им устои сега нещо на тях? Мигом ще го гътнат, Герман Германович…

— И ти не устоя, така ли, Якоб?

— Не устоях, Герман Германович… Жалко, че и вашия режим наруши…

Клайст помълча, сякаш не бе чул последните думи на Якоб. Спокойно и делово запали цигара.

— Ти нали помниш, Якоб — те бяха четирима. През онази нощ ги разстреляха, струва ми се? Всеки случай, много добре помня, че загинаха.

— Тях тогава, Герман Германович, ги пребиха… мъчиха ги, додето издъхнаха…

— Да, Якоб, това беше ужасен случай, който не може да се забрави никога. Но трябва да се отбележи едно: аз тогава постъпих съвсем съзнателно, без каквото и да било странично въздействие. Уплаха? Страх? Мъст? Нямаше и следа от такова нещо. Само една сила има и това е времето, а времето — това са събитията. Също така съзнателно аз направих всичко възможно, за да спася жената на този работник.

Цигарата между средния пръст и показалеца му подскачаше и не можеше да си намери място.

— Постой при мен, Якоб… Чувствувам се малко неразположен.

— Да можеше да си се приберете, Герман Германович, на вас ви трябва спокойствие…

— Къде, Якоб? В чужбина ли? А не мислиш ли ти, че ние с теб, приятелю, може би живеем последните си часове?

— Е, как може да допуснете такова нещо, Герман Германович! Нашите работници може и да са кресльовци, ама са кротки и никога няма да вдигнат ръка върху някого. Бъдете спокоен, Герман Германович.

Главата на Якоб потреперваше.

И щом Якоб каза това, Клайст се отпусна на облегалото на стола и лицето му отново стана бледо, сякаш се покри с прах.

— Помниш ли, Якоб? Аз пратих този човек на смърт. Но смъртта рикошира в мен. Съпроводи ме, Якоб…

Той стана и с ужас в очите тръгна към вратата. Със старческа суетливост Якоб взе шапката и бастуна на Клайст и заситни след него към нощната тъмнина на коридора.

3
Разплатата

По една пътека, пресичана от издадени каменни пластове и засипана с трошляк, през храстите от дрян, туя и смрика Клайст се изкачи на билото на хълма. Долу в падината, откъм пролома, се надигаше нощна тъмнина. В градините и по склона на хълма белееха къдравите облачета на ясенови и габърови дръвчета, а измежду тях като огромни черни факли извисяваха стан тополи.

Точно в подножието на хълма се виждаха масивите на заводските корпуси. Зад тях, над покривите и кулите, матово-кристално проблясваше морето.

Всичко му беше далечно и чуждо. Ясни и близки му бяха само железобетонните гиганти, построени от него, от инженер Клайст. В това страшно време, когато угасналият завод застрашително мълчеше, превърнат в гробище на машини, Клайст, подпрян на бастуна си, самотно бродеше по релсовите линии и стълбите, по горните и долните площадки на територията с високи естакади и мрачни кули.

В тези необитаеми съоръжения той виждаше само едно — грандиозната смърт на миналото. Графическата му формула се оказа вярна: колелото на събитията се търкаляше неудържимо по набелязания път.

Странното стълкновение с Глеб Чумалов доказа на Клайст, че този път е завършен и животът му е стигнал своя краен предел.

… Трябваше на времето да хвърли завода във въздуха и да загине заедно с него. Това щеше да бъде един хубав удар в отговор на удара — по закона на противодействието.

Ако го срещнат сега на пътя, той е напълно готов. Всъщност остава им най-незначителното — да вземат да му теглят куршума.

Културата на какъв свят носи със себе си работникът Чумалов? Възкръснал от смъртта, той е непобедим и безстрашен и в очите му е отразена безпощадна сила.

Упорито, страшно лице — упорита, страшна шапка.

Тази шапка бе символ на ужасно настояще. И не съществуваше вече нищо друго освен лицето и шапката на Глеб Чумалов.

По-добре да го убият тук, сред постройките, отколкото в къщи. Да го убият — това значи да унищожат заедно с него и всички тези храмове на неговото съществуване…

Небето над далечните планински върхове оттатък града бледнееше като изстиващ метал, а зъберите на хребетите чернееха като покриви на огромен завод. Някъде под уморени ръце скърцаше скрипец. Изплашено свирна на гарата локомотив и пак някъде там с треперлив звън падна желязо.

… Глеб стоеше на площадката на една кула от плоско стоманено желязо. Едно време оттук въглищата от вагонетките се подаваха към машинното отделение: вагонетките се спущаха по подемника в черната дупка на шахтата и по релсите се отправяха през тунелите към машинните корпуси. Сега кулата беше пуста и в средата й, оттатък перилата, зееше с бездънната си тъмнина гърлото на шахтата.

До болка в пръстите стискаше той железните пръти на бариерата и гледаше бетонните корпуси, комините, извисени от звездите, струните на въжената линия със застиналите на място вагонетки.

… Някога заводът живееше пълнокръвен живот. Това беше истински град, населен с десетки хиляди работници. Нощем прозорците на цеховете горяха с ослепителна светлина и навсякъде сияеха безброй луни и съзвездия от електрически лампи. В залива, край кейовете стояха океански кораби и поглъщаха милиони тонове пресен цимент. И вагонетките на върволици плуваха във въздуха от завода към кейовете и от кейовете към завода.

Така беше преди. А сега — тишина и пустош. Въжените линии и пътищата към завода обрасли с трева. Ръжда покрива метала като краста, а стените на зданията са подкопани и разрушени от планинските потоци.

Клайст вървеше бавно, често се спираше и гледаше многоетажните кубове на постройките и те му приличаха на гробници от минала епоха. Гледаше и мислеше. Вървеше, спираше се и мислеше.

Глеб се надвеси над перилата и впи поглед в неясната сянка на Клайст.

Ето го човека, когото той с наслада можеше да удуши всеки момент и този момент би бил един радостен миг в живота му. Той, този Клайст, в отмъстителната си злоба го беше предал тогава на глутницата офицери за изтезания и смърт. И Глеб нямаше да забрави този ден никога, вовеки веков…

… Тях, работниците от завода, ги строиха на шосето пред сградата на кантората (бяха останали малко: едни се бяха скрили, други заминаха с Червената армия). Той и още трима другари не успяха да избягат — попречиха им уличните боеве. Един от офицерите с нагайка в ръка ги извикваше по списък. Биеше всеки поотделно с нагайката и го предаваше на другите офицери. Биеха ги и те — с нагайки и с дръжките на револверите си. Смътно звучаха в ушите на Глеб сърцераздирателните викове на работниците — на онези, които стояха в редиците. За миг през кървави сълзи видя как те се разбягаха на разни страни и офицерите ги погнаха. И когато тях, четиримата, ги домъкнаха с окървавени лица в работната стая на Клайст, инженерът дълго ги гледа блед, а челюстта му се тресеше. Офицерите го питаха нещо, а той, потресен и привидно равнодушен, мълчеше. Втренчено гледаше Глеб и мълчеше и в очите му Глеб четеше отврата и състрадание. А после каза тихо, с дрезгав глас:

— Да, това е той… И тези… Да, да… същите…

— Повече нищо ли няма да кажете, господин Клайст?

— По-нататъшният ход на вашите действия не зависи от волята ми, господа — действувайте по свое усмотрение.

Хвърлиха ги в един празен склад и ги биха до късна нощ. Когато за миг идваше на себе си, Глеб чувствуваше удари — едни леки, далечни, неизвикващи болка, и други — страшни и разтърсващи. Но и тези удари не боляха и бяха странно ненужни: той сякаш бе зазидан в бъчва и някой безцелно и лудешки риташе с крака по стените й.

А когато се свести напълно в мрака, дълго не можеше да разбере къде се намира. Запълзя из склада, като търсеше изход, натъкваше се на студени, безжизнени тела и безсилно се отпущаше до тях. Както пълзеше покрай стените, откри някаква дупка в една стена, закрита с камъни. През една черна нощ допълзя през шубраците до къщи и оттогава никой вече не го бе видял. Това не се забравя никога, вовеки веков…

Всичко това Глеб си спомни и през деня, когато беше в стаята на Клайст, спомни си го и сега, като го гледаше да се лута по широката площадка.

— Добър вечер, другарю технически ръководител!…

Клайст се спря и замръзна на място, но бързо се съвзе се и започна да се вглежда не в Глеб, а в тъмните отвори на прозорците на машинния корпус.

… Този човек е вездесъщ. Той не го преследва, а просто стои на пътя му и го измъчва като тежък кошмар. От него е невъзможно да избягаш… По-рано този работник се е разтварял в масата от сини престилки без лице и без глас и незабелязано от всички е вършел възложената му работа — един съвсем незабележим елемент от могъщия и сложен процес на производството. Защо сега той, Клайст, властен и силен тогава, не може да противопостави вече нищо на грубата мощ на този човек? Къде е началният тласък на този обрат? Дали в онзи миг, когато той бе предал Чумалов на унищожение, или днес, когато видя този работник в кабинета си възкръснал от миналото?

— Качете се тук, другарю технически ръководител, отгоре ямата е по-дълбочка. Бродите вие, бродя и аз… всеки ден… А каква полза?

… Логиката на събитията знае само едно: безпощаден край и неумолимо начало. Случайности няма — случайностите са само илюзия. Като се подчиняваше на гласа на този човек-фантом, Клайст дълго се качва нагоре по стълбата с обичайното си спокойствие и достойнство.

— Пазете се, другарю технически ръководител: тук при невнимание човек може да иде на гости при дяволите. Изпонастроили сте разни дяволски дупки.

Клайст отвърна студено и сериозно:

— Ние строихме за векове — здраво и разумно.

— Да, другарю технически ръководител: дигахте, дигахте непобедима крепост… а тя не издържа — и рухна. Пет пари не струва вашият разум… Къде ги тия ваши неразрушими векове?

Глеб смучеше лулата си и се шегуваше добродушно и малко строго. Парализиран, Клайст стоеше, подпрян на парапета. Главата му се тресеше неудържимо и, за негов ужас, съвсем неподходящо за момента. И също така нелепо на устните му потрепваше измъчена усмивка.

— Гробище… братска могила, триж проклета да си!…

… За какво стои тук тоя едрококалест инженер? Защо мълчи тъй саможиво и обречено? А ако взема и го катурна с главата надолу в бездънната пропаст?… Две изопнати стоманени въжета са се стрелнали към покрива на кулата и изчезват в обръчите на колелата.

Но чудно: Глеб поглеждаше Клайст и не чувствуваше предишната мъчителна болка. Дали беше прегоряла при първата среща с този старик, или пък бе утихнала сега, когато го видя такъв самотен и безпомощен — Глеб не знаеше.

— Така си е, другарю технически ръководител… Големи майстори на паметници сте се извъдили! Когато умрете, и за вас има готов гроб: видите ли тази дупка? Ще ви спуснем с вагонетка и ще ви скрием под най-високия комин…

Клайст се изправи и се отдръпна от парапета. Протегна ръка към Глеб и като плетеше думите си, гневно избърбори:

— Вие… вие… Чумалов… за бога… правете по-скоро каквото трябва… и моля ви… моля ви, без да ме мъчите…

Глеб се приближи към Клайст и се засмя.

— Другарю технически ръководител… за какво говорите вие?… Избийте от главата си тая щуротия! Че аз да не съм звяр. Всичко мина и ние се научихме да си даваме сметка за всяка своя постъпка. Каквото било — било… да върви по дяволите! Сега времето е вече друго. Вие как мислите, не можех ли да ви засека и да се разправя с вас, ако исках? Вие сте ми нужен жив, а не мъртъв…

Клайст го гледаше безсмислено и потреперваше като в треска.

— Защо… си играете така с мен, Чумалов?… Аз не разбирам и не искам… вие да… в този миг… в такъв ужасен миг…

— Хубав миг, другарю технически ръководител! Вие напразно се вълнувате. Е, аз ви разбирам — вие сте смятали, че ето на, този жив мъртвец непременно ще си отмъсти за миналото. Той има какво да си спомни… Да, аз има какво да си спомня… тригодишните битки например… Революцията е най-доброто училище. А в борбата се вършат и престъпления, и грешки. Но понякога чувствуваш, че глупакът е заседнал в теб все още здраво и упорито. И хубаво е, че го чувствуваш: тъй е по-лесно да обуздаеш глупака в себе си. А сега аз знам едно, другарю технически ръководител: започва грандиозна борба. Тя ще е по-трудна от кървавите битки. Не е шега работа: стопански фронт! Ето, гледайте: всички тези великани са дело на вашия талант, на вашите ръце. Това гробище трябва да се съживи, другарю технически ръководител, трябва да запламти. Пред вас се открива цял свят, който е вече завоюван. Ще минат години и той ще заблести с дворци и невиждани машини. Човекът няма да бъде вече роб, а господар, защото основата на живота ще бъде свободният труд, любимата работа.

Той се засмя развълнуван и хвана Клайст под ръка.

— Иска ми се да помечтая малко, другарю технически ръководител. И това е хубаво. От мечтите и мислите стават по-пламенни. И тъй — хващайте се за работа, Герман Германович. Първата крачка ще бъде построяването на въжена линия към превала — за доставка на дърва. Ремонт на електромеханичния цех… Дизелите са готови за пускане: Бринза там добре е опазил механизмите. После ремонт на корпусите. Ще заработят каменоломните, ще заскърцат вагонетките, ще се завъртят пещите…

Клайст измънка сипкаво и глухо:

— Разрушеното… умрялото — не може да възкръсне… Не!…

— Герман Германович, че ние да не би да искаме да възстановяваме старото и разрушеното? Обратното. Вие сте прав, разбира се. Капиталистическият свят е разбит, унищожен и вече няма да възкръсне. Това е така. Но вие живеете сега в нов свят. Вие сте дошли при нас с големи знания и опит — с тях се въоръжава и новото общество. Вие не принадлежите вече на себе си, другарю технически ръководител. Вашата глава, вашата сила са вече в здрави и сигурни ръце. И в процеса на труда и строителството вие ще преживеете хиляди пъти повече радост, отколкото тогава, когато служехте на капитала — тогава бяхте наемен работник, а сега сте свободен творец. На работа, Герман Германович! Всичко ще бъде чудесно…

И Глеб Чумалов с простодушна фамилиарност хвана Клайст за раменете и го раздруса. Шапката на Клайст падна от главата му и полетя надолу в тъмнината като нощна птица.

И в тази последна изнурителна борба за живот Клайст разбра, че тези страшни ръце, криещи смърт, сурово и здраво го бяха приковали към живота. Замаян, той не можеше да проумее смисъла на това потресаващо събитие и стоеше странно опустошен, обречен, облян в сълзи на щастие…

1
Малкият Гордиев възел

Пред кабинета на председателя на изпълкома седеше брадат разсилен с военна рубашка и сива фуражка от времето на империалистическата война. Той посрещна Глеб с мрачен поглед изпод посивелите си вежди. Косматите му пръсти по навик бяха сплетени върху месинговата дръжка на вратата. Така той охраняваше входа за кабинета на председателя всекидневно от десет до пет, без да става от стола, дори когато председателят заминаваше по работа. Немият страж беше еднакво недостъпен и когато идваха хора с делови чанти, и когато, плахо проточили шии, влизаха неизвестни просители и всеки покорно спазваше реда си или го нарушаваше чрез секретаря на председателя.

Чакаха реда си хора с френчове, с чанти, без чанти, с книжа и без книжа, покорни и зли, защото всички знаеха: покрай свирепия цербер в кабинета не може да се влезе.

В стаите ремингтоните металически чаткаха и хрипкав глас крещеше:

— Срам и позор, другари!… Бюрократизъм и разтакаване се ширят тук при вас… Трябва да ви изпоразгони човек по дяволите… да ви изпозастреля като мръсни кучета…

— Ей ти, брадатият, я да пуснеш вратата!…

Хората почнаха да се вълнуват и да мърморят против Глеб: да не е нещо повече от другите, че се тика пръв? Щом те чакат покорно реда си, защо и той да не сподели участта им, както се полага?

Там, в кабинета, беше тихо. Вратата здраво, плътно затворена, а на нея залепени с тесто хартийки: „Не влизай, преди секретарят да е докладвал“, по-долу: „Председателят на изпълкома приема само по строго делови въпроси“ и още по-долу: „По екстрени въпроси посетителите се приемат извън реда само чрез секретаря на председателя на изпълкома“.

Дяволска машинка! За да я накараш да заработи, трябва да я разбиеш.

Глеб отиде в секретариата. И там опашка. На поизтърканите бюра, свели глави над преписките, разни госпожички седят и ръфат чер дажбен хляб. Свикнали са с това, че хората бързат, и пет пари не дават.

Може би затова и секретарят Пепло — с посивели къдри и лице на младеж — гледа сивкавите лица и румено се усмихва? Той се усмихва неудържимо, искрящо, а зъбите му са равни, захарнобели, с подскачащи мехурчета слюнка.

Пепло познава всеки тук, слуша човешкия содом и пуши — не бърза: всички проблеми са еднакви, всичките са безкрили.

И само хрипкавият глас заглушаваше тази гълчава ту в единия, ту в другия край на стаята.

— Да тегли човек по една на всички ви, дяволи такива, мухльовци!… На трици ще ви направя всичките, че да не тормозите работническата класа…

Секретарят Пепло се усмихва румено. Свикнал е, изглежда, с такива скандали — машината си върви с пълен ход, а бунтът на гражданите е само една хубава смазка за механизма.

Плувнал в пот и с ярост в очите, Жук се мяташе из канцеларията и се блъскаше в хората като слепец.

Глеб дръпна каскета му на тила.

— Я по-весело, Жук!

— Ех, братко Глеб, ех, приятелю мой!… Сърцето ми се къса, като гледам как се подиграват с работническата класа!… Бял свят няма да видят, додето съм жив… Бях в народостопанския съвет — неразбория… После в продоволствения комитет — и там неразбория… Навсякъде неразбория… И тук, дявол да го вземе, неразбория… И на̀, ходя и псувам наляво и надясно като гальотаджия.

— Езикът не е оръжие, Жук. Разобличавай с дела и факти.

— Аз ли? Аз ли да… Ами че аз на всичките ще им изкарам кирливите ризи… всичките ще ги изправя до стената…

— На теб, Жук, трябва да ти дадем някаква работа, че съвсем напусто си хабиш патроните…

— Не, братко Глеб, не, приятелю мой, те още не ме познават кой съм… Аз ще им дам да разберат какво значи революция…

Той заплашително вдигна юмрук към тавана и тръгна към изхода.

Глеб заобиколи опашката и се промъкна до секретаря Пепло.

— Моля да доложите на председателя на изпълкома…

Пепло го погледна с румена усмивка.

— На опашката, моля…

— Говоря ви съвсем ясно: доложете за мен на председателя на изпълкома. Работата е екстрена — не търпи отлагане. Разбирате ли?

Пепло насмешливо-изумено вдигна очи към Глеб.

— Екстрена ли? А каква?…

А от тълпата ядосано крещяха:

— И моята е екстрена… от екстрена по-екстрена… Какви са тия безобразия!…

Секретарят му беше обърнал вече гръб и изслушваше други. Глеб изпъна рамене и очите му станаха като на Жук. В коридора той избута рошавия цербер и влезе в кабинета на председателя. През сноповете слънчеви лъчи на стените аленееха големи плакати, а прясно боядисаните стени ярко блестяха.

— Какво има, другарю? Зает съм. Не приемам.

Слънчевата светлина откъм прозорците отначало попречи на Глеб да забележи човека, който говореше с кънтящ глас. Но той тутакси реши, че този човек е властен и силен. Прекрачи напред и видя на писалището един мургав, нисък и набит млад човек със свити вежди, бръсната глава и черна кожена куртка. Друг младеж с черкезка^[3], кинжал и револвер стоеше до писалището и се подпираше с ръка на гърба на един стол. Той приличаше на юначагите от „дяволската сотня“, които на война вършеха чудеса и по чиито саби винаги имаше прясна кръв.

Глеб по войнишки вдигна ръка към будьоновката си и седна на един стол до прозореца, срещу председателя. И двамата — председателят и той — се изгледаха недружелюбно. Широкото чело на председателя беше издадено над очите. Той говореше глухо, свел очи към писалището, към големите си ръце с черни косми по пръстите.

— Та така… запомни добре, Боршчи: ако в продължение на един месец не проведеш кампанията за осъществяване на допълнителния план за събиране на продоволствения данък и провалиш септемврийското връщане на заема от семе за посев, ще те взема на мушка. Не си хвърлям думите на вятъра, добре го знаеш. Като председател на районния изпълком, ще отговаряш за всички. Запомни го!

Боршчи, стегнат и строен, въртеше бялото на очите си и нагло се усмихваше.

— Другарю Бадин!… И аз съм комунист като тебе… Не можеш ме уплаши…

Председателят го прекъсна със студена заплаха:

— Тъкмо като комунист ще те туря на мушката, ако задачата не бъде изпълнена. Вие там в този кулашки район насаждате враждебно отношение и се поддавате на кулашката стихия.

— Другарю Бадин!… — Звънкият глас на Боршчи трепна. — Ще ме вземеш на мушка, ама аз не се боя ни на йота. И ти ме познаваш добре. Разбери, че връщането на заема от семе за посев трябва да се отложи за другата година… За четвърти път от есента събираме продоволствен данък… Земеделците ще изпукат от глад… С такива мерки ние самите развъждаме бяло-зелени банди… Ще ни изпоизколят до един… ще ни направят на кайма…

— Тъй. Нека ви направят на кайма, но задачата трябва да изпълниш точно и в срок.

— Другарю Бадин, моля да ми се даде възможност… Ще докладвам пред пленума на изпълкома…

Бадин изправи гръб и гънките на кожената му куртка блеснаха.

— Боршчи!…

После се надигна и бавно обърна глава към казака.

— Председателю на районния изпълком Боршчи!…

И се усмихна, а в усмивката му имаше повече заплаха, отколкото в думите.

Боршчи отстъпи крачка назад и изпъна рамене. В очите му блеснаха остри пламъчета.

— Другарю Бадин! Кампаниите ще бъдат проведени… Ще направя всичко… Но това ще бъде кланица, другарю Бадин…

— Не хленчи. Ще ти дам в помощ Салтанов, началника на окръжната милиция.

И седна, извърнал глава на другата страна. А той, боецът от „дяволската сотня“, укротен, се опитваше да обясни нещо на Бадин, но после безнадеждно махна с ръка и бързо излезе от стаята. Бадин отново заби поглед в косматите си ръце.

— Какво има, другарю? Говорете кратко.

— За работния човек е толкова трудно да се добере до вас, другарю председател, колкото беше трудно завземането на Перекоп.

— Говорете конкретно.

Студената неподвижност на председателя потискаше Глеб. Но той упорито и като че нарочно бавно продължи:

— Друг път ще изхвърля през прозореца тоя ваш цербер. Такава генералщина на нас не ни подхожда.

Бадин каза безстрастно, като се вглеждаше в Глеб:

— А аз ей сега ще ви пратя в ареста. Кой сте вие?

Подпрян с ръце на бюрото, той се надигна и хвърли поглед към вратата. Глеб с трясък отмести стола и гласът му изгърмя:

— Другарю председател, с вас говори работник от завода! Бъдете любезен да седнете! Вие нямате право да гоните работниците от кабинета си.

Бузата на Бадин мръдна конвулсивно и зъбите под дебелите му устни блеснаха в усмивка. Той седна, извади от джоба си кутия цигари, запали и подаде на Глеб.

— Слушам. Говорете кратко и ясно какво искате. Как се казвате?

Седна и Глеб, извади червеноармейската си лула и започна да я пълни с тютюн.

— Партийната организация и общото събрание на работниците решиха да започнем да доставяме дърва оттатък превала с помощта на въжена линия. Въпросът вече е съгласуван с окръжния комитет и профсъюза. Две-три неделни бригади по профсъюзи — и ще свалим при вагоните планини от дърва. Дървената повинност е глупост — селяните ще се разбягат и ще станат бандити. А с шлеповете от крайбрежието не може: шлеповете са прогнили и са изпотрошени от вълните. Това е. Казвам се Чумалов, шлосер от завода, военен комисар на полк.

Бадин му протегна ръка и бузата му отново мръдна, а зъбите блеснаха в усмивка.

— Виж, това е сериозна работа. Проблем от първостепенна важност. Даша Чумалова ваша жена ли е?

Глеб, зает с лулата си, не обърна внимание на последните думи на Бадин.

— Този въпрос е само част от един голям въпрос, другарю председател. Имам пред вид друго. Какво мислите вие например за пускането на завода, ако в скоро време стане необходимо да се обсъжда този въпрос?

Бадин гледаше Чумалов с немигащ поглед. Той се бе облегнал на гърба на креслото и внимателно изучаваше лицето и движенията на този странен човек-фантом.

… Глеб Чумалов, безследно изчезналият мъж на Даша, която не приличаше на другите жени, Даша, към която веднъж се бе протегнала ръката му. Нямаше жена, която не би му се подчинила покорно и охотно, а тук срещна стоманен отпор. И понеже тази жена, предводителката на градските жени-пролетарки, сама утвърждаваше мястото си сред мъжете, председателят на изпълкома Бадин не можеше да постъпи с нея така, както постъпваше с другите жени. И той упорито обмисляше как да подходи към Даша и как да сломи неподатливостта й.

— Засега няма да говорим за завода, другарю Чумалов. Не е в наша власт да го пуснем. А въпросът за прокарването на въжената линия ще поставя още на първото заседание на комисията по икономическите въпроси.

Глеб, изумен, свали лулата си и срещна погледа на председателя. Той все по-остро и по-остро изпитваше безпричинна ненавист към Бадин. Тази ненавист беше почувствувал още в първите минути.

— Тоест как така — не е в нашата власт? Ами че това е позор — заводът не осветява дори своята територия, да не говорим за квартирите на работниците. Навсякъде всичко изпотрошено: няма нито врати, нито прозорци, а пък ако има врати, то вместо брава и ключ — обикновена връв и тел. Че как искате да не грабят завода? Кой сее такава разруха — работниците или вие? На завода се отпускат наряди от течно гориво. А къде са тия наряди? Или да кажем, смилането на клинкера. Несметно богатство от предишната обработка на суровините… Складовете празни, но дъски за каци — цели камари. Вие крещите, че са се развъдили нехранимайковци и безделници, а сами размножавате готованковците и кръшкачите. Не го бива революционния трибунал, щом не наказва за безстопанственост и саботаж. Така поставям аз въпроса, другарю председател на изпълкома.

— Другарю Чумалов, ние умеем да поставяме въпросите не по-зле от вас. Но трябва да се изхожда от конкретната обстановка. Не може да решаваме въпроси от общодържавно значение през главата на Държавната планова комисия.

— Аз тъкмо за общодържавното значение говоря, другарю председател.

— Ще дойде време, ще поставим и този въпрос, другарю Чумалов. Всичко зависи от перспективите на новата икономическа политика. А този момент не е чак толкова далеч…

— Аз мисля така, другарю председател: ние, комунистите, не само трябва да бъдем точни изпълнители на директивите и предписанията, но и… най-важното… да действуваме с инициатива и творчество.

Бадин завъртя ръчката на телефона.

— Виж какво, Шрам, я ела за малко при мен.

Той примижа с едно око и със студена насмешливост проследи лулата на Глеб. Глеб също присви очи и двамата разбраха, че от този момент нататък те никога няма да станат приятели.

— Всеки работник от стопанския фронт, другарю Чумалов, е толкова по-ценен, колкото повече и по-здраво набляга на онова, което го гони по петите. Правилото е — не цялото, а части, не басни, а къшей хляб. Вие знаете ли, че ни заплашват бандити? Те са ни обкръжили като глутница вълци. Борбата с тях изисква изразходване на силите, които са нужни за възстановяване на стопанството. Нужен е нов метод за борба с тях, нова стратегия. Вашият проект за незабавно пускане на завода е смешен: вие не вземате под внимание стопанската конюнктура. Но ако съумеете сега да осигурите снабдяването на града с топливо, ще извършите истински геройски подвиг.

Глеб погледна Бадин в упор. Без съмнение тоя черният е умен и не по-зле от Глеб знае какъв курс трябва да се държи в наше време, но провежда линия на голям дипломат или като опортюнист и тесногръд чиновник не иска да застане по-горе от злободневния факт.

— Вие, другарю председател, биете бълхи с чук. Червената армия се опълчи срещу цели антанти в името на една голяма идея — социализма. Само тя крепеше хората, благодарение на нея те растяха и се променяха. А вашите къшеи раждат тунеядци и паразити. Какво сте направили конкретно вие за възстановяване на производството? Нищо. С какво сте въодушевили народа? С нищо. А ето че ние сме на път да решим тези въпроси.

— И това знам не по-лошо от вас, другарю Чумалов. За това говорим на всяка партийна конференция, на конгресите на Съветите и профсъюзите — производителни сили, икономически подем на републиката, електрификация, коопериране и прочие. А къде са реалните ни възможности за това?

— Такъв въпрос може да задава, другарю Бадин, само аполитичен специалист, но не и вие… През годините на войната изпотъпкахме всички ниви, а сега трябва да ги орем. Докато комините не задимят, селякът ще бъде бандит, а работникът — босяк.

Бадин се подсмихна, а в очите му се появи израз на студенина и скука.

— Ще почакаме, другарю Чумалов, да видим какво ще реши десетият конгрес на партията.

Този работник е колкото упорит, толкова и наивен и късоглед. Един от онези демагози, които пречат на нормалния ход на така трудната работа по управлението на областта. Мечтатели-маниаци, те от образите на бъдещето изграждат някаква утопична романтика на подяденото от разруха настояще.

Влезе един висок човек с чанта, целият в жълта кожа от каскета до ботушите, с посърнало отпуснато лице на скопец и златно пенсне на женския си нос. Без да поздрави, той седна до писалището лице срещу лице с Глеб и застина в позата на напрегнато спокойствие. Той приличаше на восъчна фигура от паноптикум: всичко наподобява нещо живо, а всъщност — чучело.

— Слушай, Шрам, какво може да предприеме народостопанският съвет, ако в близко бъдеще се постави въпросът за частично пускане на завода?

Бавно и безстрастно, без какъвто и да било израз на лицето, Шрам механично съобщи:

— Народостопанският съвет проконтролира и запази цялото държавно имущество — от най-сложните машини до последната подкова. Ние не можем да предприемаме нищо и никъде, ако нямаме съответните разпореждания. Но нашият апарат е принуден да губи ценно време за борба с какви ли не проекти и предложения, изхождащи от разни учреждения и частни лица. Хората не разбират, че народостопанският съвет не е погребално бюро.

— Съгласен съм, Шрам, но съветът трябва за в бъдеще да заработи ударно. От погребално бюро трябва да се превърне в предприемчив стопанин.

Думите на Бадин не направиха никакво впечатление на Шрам.

— Народостопанският съвет получава каквито и да било задачи и планове само от промишленото бюро.

Бадин се облегна на гърба на стола и като оглеждаше Шрам с пренебрежителна усмивка, повиши гръмливия си глас:

— Ти се криеш зад гърба на промишленото бюро, за да лишиш от инициатива народостопанския съвет. От красивите ти доклади се вижда, че си разгърнал работата си само по линията на отчети и ревизии. Имаш безброй отдели и щат от двеста души, а творческа работа никаква. Какви предложения има съветът за най-близко бъдеще относно работилниците, заводите и предприятията?

Както и преди Шрам отвърна механично:

— Народостопанският съвет е на становището, че преди всичко трябва да се съхранява народното имущество и да не се допускат никакви съмнителни инициативи.

— А как работи районното лесничейство?

— Това не ме засяга или по-точно засяга ме косвено. Там си има специален апарат, който аз само контролирам.

— И какви сведения имаш за работата на лесничейството?

— По сечищата се осъществяват планови запаси.

— А доставката на топливо по места?

— Народостопанският съвет няма нищо общо с това — то е работа на областния отдел „Топливо“.

— Тогава ето какво, Шрам. Преди настъпването на зимата градът, предградията и транспортът трябва да бъдат осигурени с топливо. Нужно е незабавно да се пусне електростанцията за завода и да се прекара въжена линия към превала.

— Това не е моя работа, а на промишленото бюро. Като заповядат оттам — ще пристъпим към изпълнение.

— Това е наша работа, а не на промишленото бюро и ние ще я свършим без санкциите на промишленото бюро.

Едва сега по лицето на Шрам, като лека сянка, премина някаква тръпка, но очите му си останаха стъклени.

— Какви наряди от течно гориво се отпускат на завода?

— Нарядите се получават неритмично. Според отчетните данни има загуби от изтичане до тридесет процента. С разрешение на промишленото бюро се налага да отделяме за парните мелници допълнително към техните норми една част от заводските запаси от нарядите, които се намират в резервоарите на нефтодестилацията. Колкото до електрификацията на завода и прекарването на въжена линия, то това не влиза в плана за настоящата година, който е утвърден от промишленото бюро. Този въпрос трябва предварително да се отнесе до държавния комитет по строителството и до промишления отдел за разработка и съставяне на съответния бюджет.

Бадин сложи стиснатите си юмруци на писалището.

— На предстоящото заседание на икономическата комисия ще докладваш ти, Шрам. Ще представиш план за мероприятията във връзка с пускането на завода — по подготвителната работа и по доставката на дърва.

Шрам трепна, но си остана все така непроницаем.

— Аз трябва да се свържа с промишленото бюро и да чакам директиви.

Бадин се усмихна така, както се бе усмихнал и на Боршчи.

— Ние пък, другарю Шрам, ще те размърдаме и без чудодейната намеса на промишленото бюро. Имай го пред вид.

Очите на Шрам се наляха със злоба. Той мълчаливо намести пенснето си. Глеб изтърси пепелта от лулата си в пепелника, стана и размени поглед с Бадин. В този момент те изведнъж се сближиха и се усмихнаха един на друг. Побледнял от остра ненавист към Шрам, Глеб нервно се заразхожда край него и извика разпалено:

— По дяволите това ваше промишлено бюро! Здравата сте развъдили тук бюрокрация и плесен. Докъде сте докарали завода!… И то какъв завод! Направили сте от работниците крадци… Разлагали сте ги най-системно…

Шрам гледаше Глеб с уплаха и учудване. Този военен твърде бурно и без право посяга на авторитета му. Какво иска той? Какви претенции може да има към народостопанския съвет? С такива кресливи фантазьори и демагози Шрам се сблъсква всеки ден и умее да ги постави в рамките на приличното. Нима този новият, който очевидно е пристигнал отдалеч, има някакви данни за критика срещу народостопанския съвет?

Като се мъчеше да запази предишната си непроницаемост, Шрам сухо прекъсна Глеб:

— Нямам честта да ви познавам, но моля да не се месите в работите на учреждението, което оглавявам.

Глеб се засмя.

— Вие сте комунист, другарю Шрам, но политиката ви не е работническа. Вие не сте помирисвали нито барут, нито работническа пот. Плюя аз на вашата машинка! При вас са се събрали цял полк плъхове. Здравата са се ояли на съветската трапеза. Но ние, уверяваме ви, ще изпоизловим тези гризачи и ще ги смачкаме. Пък и вие няма да се отървете без нищо.

Шрам стана и величествено се изпъна.

— Другарю Бадин, настоявам да накарате този другар да се държи както трябва.

Но Глеб изкозирува на Бадин и бързо се отправи към вратата.

… При Чибис! Никой не му е нужен така в този момент, както другарят Чибис.

2
Очите, които виждат и нощем

В малкия кабинет с отворен прозорец Глеб седна до масата срещу Чибис. Гладко избръснатото лице на Чибис беше бледо, но младежко и свежо.

— Ако работата е спешна, казвай веднага, другарю Чумалов. Но може и по-после. Точно сега имам малко свободно време. Е, как вървят работите със завода?

— Засега умуваме, а налице няма още нищо.

Чибис присвиваше очи от слънцето.

— А пък аз на̀, гледам морето. Оттука е като въздушно и цветовете му са едни такива… Виждаш ли? Иска ми се да се поизкъпя или да постоя на брега. Толкова е просто — да се измъкнеш и да се позамеряш с камъчета. И в гората е хубаво… Море! Видиш ли го как се вълнува и искри? Това мирише малко на психология. Ти как си с психологията, а?

— Аз, другарю Чибис, вече дни наред я преживявам тук тази психология, дявол я взел. Но само с психология враг не се сломява — трябват яки мускули и мощен натиск. Ако искаш да се къпеш, да отидем заедно. Какво е станало?

Чибис присвиваше очи и се усмихваше. А когато вдигаше ресници, гледаше Глеб с ясен детски поглед. Но в дъното на зениците му трепкаха остри пламъчета.

Такива очи нощем не спят, те виждат и през стените.

— Ще дойда при теб в завода — и ще се гмурнем… направо от кея… Обичам дълбокото… обичам вълните… на теб какво, не ти ли харесва? Или не виждаш нищо от вълните?

— Аз с удоволствие бих взел на мушка някои и други от нашите стопански дейци… председателя на народостопанския съвет например… Ама че тип е тоя Шрам!… Ей сега го драх при председателя на изпълкома. И барем окото му да беше трепнало… Къде ти, истукан! Аз го ругая, а той си знае своето: промишленото бюро, та промишленото бюро. Дори на Бадин му стана неудобно.

— Дори на Бадин… Опитно око имаш, Чумалов… Това гнездо — народостопанският съвет — не може да се превземе с голи ръце. Бюрократизмът като система е здрав блиндаж и много фино, а често и непобедимо оръжие в ръцете на врага. Той парализира масите, парализира пълнокръвния живот, задушава творческата мисъл. Саботьори и заговорници ние хващаме по един, хващаме и на цели групи, но и това е малко. Тази крепост трябва да се превземе и стените й да се разрушат.

Чибис гледаше морето, планината, облаците, които плуваха над морето като снежни лавини, и лицето му изведнъж като че се състари от преумора.

— Ти кого ще предложиш да се заеме с народостопанския съвет? Имай пред вид, че най-добрите и изпълнителни работници са наивните и простодушни хора. Те умеят да виждат и натискат…

Чибис пак се усмихна и притвори очи.

— Шрам е комунист-автомат и може да умре за своя апарат, без да се замисли. Но простодушните умеят да размътват чистата вода… Ти знаеш ли какво е необходимост, Чумалов? Едно е да я чувствуваш, а друго е да я познаваш. Но необходимостта като знание, слято с чувството, е вече свобода. Превърни необходимостта в собствена мисъл и нощите вече няма да те плашат с призраците си.

Глеб гледаше Чибис със смътна тревога и му се струваше, че главата на Чибис расте, разширява се и пука под напора на мисълта.

— Другарю Чибис, какво ще кажеш за Жук? Той лентяйствува. Трябва да го впрегнем в работа. Според мен той е най-подходящият наивник. Нека партийният комитет го командирова в районното лесничейство.

— Добре, прати го утре при мен. И си вземи постоянен пропуск за тук.

При вратата Глеб се обърна.

— Другарю Чибис, ти виждал ли си Ленин?

— Е, виждал съм го… да речем, че съм го виждал… И какво от това?… Ами ако не съм го виждал?…

Чибис сърдито се извърна на другата страна.

— Ами на̀, аз не съм го виждал, другарю Чибис, и ми се струва, че не съм преживял нещо много важно. Ако можех да го видя и чуя, щях да открия себе си отново. Не знам как да го изразя — думите не ми достигат… Но тогава и думите ми щяха да бъдат други…

— Какви други? — строго и насмешливо попита Чибис.

— Големи и дълбоки, другарю Чибис.

— А ти повече върши, вместо да говориш… Бори се, не щади сили… организирай производството… решавай бойните задачи, както повелява партията… Чуваш ли?… Тогава и Ленин ще бъде пред теб с целия си ръст. Върви! И не забравяй да си вземеш постоянен пропуск. Аз ей сега ще им се обадя там.

1
Книжният червей

По сивия корниз, върху камъка над трите олющени колони, бяха изрязани релефно думите „Народен дом“. А на огромната напукана дъбова врата зад колоните отчетливо се белееше квадратен лист хартия. Сергей се изкачи по нащърбените стъпала и късогледо заби поглед в изписания лист. Бащиният му почерк… Нещо старческо и припряно му се усмихваше от неясните криволици на буквите. През сърцето му премина вълна от тъжния напев на детинството… Снежно разцъфтелият бадем под прозореца в градината, майка му, бледа и мълчалива, която го целува и мери новата му ризка. Това приличаше на мъгливите видения от сънищата. Отдавна не бе виждал баща си — откак завинаги бе напуснал семейството.

Библиотекарката Верочка, бивша негова ученичка, винаги изумена и объркана, го бе намерила в града (само тя умееше да го намира). Още от едно време тя не можеше да разговаря с него спокойно и винаги нервно трепереше. Като го видя, само избъбри:

— Аз, Сергей Иванич… ви търсих… Праща ме Иван Арсениевич. Така се радвам, че ви намерих!…

И в ръцете й трепереше листче хартия.

— Е, как е той, Верочка?…

— Иван Арсенич ли?… Ох, ако знаехте!… Аз ви виждам и съм щастлива…

И усмихната, не снемаше от него кръглите си сияещи очи.

— Вие все още в библиотеката ли сте, Верочка? Още ли не ви е дотегнал баща ми с приказчиците си за разни дълбокомислени дреболии?

Той разгъна бележката и не забеляза как Верочка изчезна.

Със старческия си и малко детски почерк баща му пишеше:

„Сине мой, когато човек си помисли, че битието се определя от съзнанието — това е велика победа на моята безсмъртна мисъл над капризите на живота. Но почувствуваш ли примката на битието над съзнанието — това значи, че човекът е нищожен в надменността и гордостта си. Защо е така, ще узнаеш, когато намериш в себе си мъжество да надникнеш при мен в храма на книгите: искам да те видя поради обстоятелства нищожни и по причина на това мъчителни (нищожното е всякога мъчително). Седя в моя храм, сред книгите (те мърдат като живи), усмихвам се и чета Марк Аврелий. Книжен червей и по волята на случайността твой баща.“

Когато четеше писъмцето, и самият Сергей се усмихваше. Но в библиотеката отиваше с тревога и някакво смътно предчувствие. Виждаше главата на баща си, също така оплешивяла, както и неговата, отстрани със сивопепелява, пищно разпиляна коса, виждаше и брадата му, щръкнала напред, под прав ъгъл с брадичката. Нещо детско имаше в главата му — и едновременно нещо немощно и неспокойно.

През прохладния полумрачен вестибюл, който вонеше на мишки, Сергей влезе в огромна зала с дълги редици от книги върху лавиците, в която на талази се разнасяше някакво смътно шумолене.

В тази зала едно време беше кинематографът и затова подът се спускаше малко наклонено. Двата тесни прозореца пропускаха съвсем оскъдна светлина и помещението имаше вид на храм или хамбар. И тишината беше църковна, древна, наситена с тление. Стени нямаше, само книги — от пода до тавана на паралелни редове-потоци. За какво е това множество от книги? Нима може да ги прочете човек през краткото време на съзнателния си живот? И може би те затова са така плътно сбити на лавиците, защото човекът се е уплашил от това множество, заплашващо да погълне живота му, жадуващ за слънце?

Верочка поглеждаше иззад купчината книги на масата и се усмихваше възторжено-учудено.

— Сергей Иванич!… Аз ей сегичка… Иван Арсенич!… Ах, колко е хубаво!…

Сред помещението се издигаше като иконостас многоетажна полица, а иззад нея го гледаше отдалеч побелелият му баща с дълга ленена риза. И докато вървеше към него по наклонения под, сдържайки припрените си крачки, Сергей забеляза, че баща му е бос, а краката му са покрити с прах и струпеи.

— Обичаш ме, обичаш ме — виждам… Ела тук при мен в олтара и седни. Такива очи ти имаше още в детските си години — очи на мечтателен отрок…

Той говореше бързо и се смееше смутено.

— А знаеш ли какво е стоицизъм, Серьожа? Това е неизчерпаемо любопитство към живота. Такива хора страдат от това, че на света има една печална необходимост — сънят.

Сергей с усмивка слушаше приятелските думи на баща си и както винаги при общуването с него чувствуваше себе си радостно окрилен, а него — огромен и загадъчно-близък.

Баща му се усмихваше тъжно и гледаше Сергей с тревожен въпрос в погледа, с любопитството на човек, който проверява решена задача. Той подръпваше брадата си с потрепващи пръсти и ласкаво се шегуваше. Сергей виждаше, че иска да му съобщи нещо важно и мъчително.

— Не ти ли е страшно в тая гробница, тате?

— Съдбата на всички книги, Серьожа, е да бъдат затвор за мисълта. Всяка книга е примка за човешката свобода. Не е ли истина, че всички тия лавици приличат на желязна решетка? В стремежа си към безсмъртие човешкият ум създава книгата — надгробната си плоча. Съдбовна обреченост, Серьожа: човекът — това е перманентен бунт, а бунтът е скок от един затвор в друг: от утробата на майката в утробата на обществото, във веригите на задължителните регламентации, а оттам — в гроба. Марк Аврелий е бил много умен човек: той е умеел да се чувствува свободен и сред дрънченето на веригите си и е имал мъдростта да вижда през стените на тъмницата си.

— А според мен, тате, е така: истинската свобода е в творческото сливане на волята с диалектиката на необходимостта. Човекът е безсмъртен само в движението на творческата мисъл.

Баща му го погледна внимателно със строгата усмивка на стар скептик.

— А защо не попиташ за майка си? Какво ще чувствуваш, ако тя днес умре?

Спазма премина през лицето на Сергей и той безмълвно погледна баща си в очите.

— Много ли е зле? Иска ми се да я видя поне за една минута…

— Тя умира от скръб и любов по децата си… Тя умира, Серьожа…

Веждите му потрепваха от усмивка, но в тази усмивка имаше мъка.

— Но аз няма да умра, не — бъди спокоен. Истинският живот, сине мой, е в свободата, защото светът е само една чиста относителност, а истинското щастие е в разтварянето, в мига. Не само Марк Аврелий, но и Лукреций Кар биха могли да ме направят свой другар…

На Сергей му беше добре — спокойно и тихо бе на душата му. Да можеше тук, в това книжно безмълвие, да се разтвори без мисъл или поне за един час да остане недосегаемо самотен в мислите си през тия напрегнати дни, които отравяха с безсъница нощите му! Нощите му в мъничката стая в Дома на съветите бяха кошмарни, наситени с главоболие, защото в Дома на съветите няма сън и двадесет и четирите часа са изпълнени с безпокойство, бойна тревога и телефонни звънци. В Дома на съветите няма дни и нощи — има една малка стая, където мъчително се усещат и преумората, и суровата радост от великия дълг.

— Мили мой Серьожа, твоята майка е много болна. Иди при нея, да, да!… Дори нищо да не й кажеш, поне я погледни както едно време, когато беше дете. Ти ще й донесеш голямо щастие.

Винаги беше така: през детските си и юношески години Сергей не се бе докосвал до душата на баща си баща му приличаше на малко дете. Дните си той прекарваше в предутринния здрач на библиотеката, смаяно и объркано гледаше парите, които бе получил за труда си, в къщи беше като чужд, нямаше свое кътче, сконфузено се усмихваше, когато жена му говореше с него, и все бързаше. Цялата къща, от кухнята до спалнята, беше изпълнена с майка му и лицето й, уморено от грижите, му се мяркаше дори нощем, в талазите на сънищата…

— Да вървим, тате: искам да постоя при нея… по-близо… Ах, мамо, мамо! За нея наистина е по-добре да умре…

— Да, да, Серьожа… Ти ми донесе голяма радост… голяма… Но ето какво… А ако се срещнете с брат ти Дмитрий? Забрави за него като за враг… забрави го пред постелята на майка си… Твоят брат, твоят брат… Не ме питай за него, аз се боя от него повече, отколкото от теб. Впрочем аз от никого и от нищо не се боя, защото аз, мили мой, съм заразен с любопитство, а това, както ти е известно, не е нищо друго освен мъдрост. Страшното, Сергей, не е в дълбините, а само в простите елементи на движенията — в мимолетния поглед, в жеста, във вика… В това, друже мой, е разпятието на човека… с това е прокълнат той…

2
При леглото на майката

Овощната градина зад стобора беше вече пролетно опръскана със зеленина, но клоните все още се сплитаха в прозрачни кълба. Само бадемите пламтяха и полюшваха гъсти рояци цвят. Тази градина бяха засадили те с баща му, когато Сергей беше още момче. Той вървеше край стобора, заглеждаше се през пролуките и виждаше познатите дървета, запуснатите сега пътечки и беседката с червеникавите пръчки на дивата лоза. Беседката бе сковал той още като гимназист. Каменният дом с мецанин бе печално далечен като спомен за детството.

— Отдавна ли беше, когато живееше и растеше тук, а, Серьожа? Спомняш ли си твоя таван?…

Старецът се смееше, ситнеше с босите си напукани крака и Сергей виждаше, че той му се радва, трогнат е и се стеснява от радостта си. И неочаквано и, кой знае защо, някак изведнъж и за пръв път Сергей забеляза колко много се е занемарил баща му и каква ярка и дълбока пустота има в очите му.

— Вашата революция, Серьожа, е една от най-веселите революции в историята, една от най-трагичните… а затова и най-бодрите…

Градината искреше с паяжинките си на слънцето и опияняваше с възсладкия мирис на влажната пролетна земя, разпукналите се пъпки и въздушните цветове на бадемите. Ето мецанина с отворената врата, където Сергей бе прекарал детските и ученическите си години…

В края на пътечката, засипана с лански листа, под снежната пяна на бадема (отдалеч той изглеждаше като да е изпъстрен с цветовете на дъгата) стоеше висок еднорък човек с бръснат череп, бяла рубашка и казашки шалвари. Дългият му остър нос се издаваше като клюн над малката горна устна.

— Тате, предчувствувам, че срещата с Дмитрий няма да ни донесе нищо хубаво. Ние с него на времето си се разделихме като приятели, а сега май ще се срещнем като врагове.

Едноръкият ги погледна отдалеч с остър поглед, вдигна високо единствената си дясна ръка за привет и извика с кавалерийска напевност:

— Охо, сърдечен привет на рицаря на червения образ под тихата родителска стряха!… Ха-ха, Серьожа!… Ха-ха, мили приятелю!…

В отговор Сергей му махна с ръка и обзет от нервен трепет, се заизкачва по стълбата.

В малката стаичка на майка му, тъмна както и преди от спуснатите щори, отрупана с дрехи, скринове и ракли, лъхаше на същата топла, душна миризма на дългогодишен уют както някога. И досега, когато мислеше за майка си, Сергей усещаше този мирис натрапчиво като халюцинация.

И ако го нямаше този познат домашен мирис, нямаше да я има и тази тишина, стаена в старите стени, попили в себе си цялата история на неговия живот. Само дето мебелите и покъщнината бяха струпани по ъглите поради неотдавнашното жилищно сгъстяване.

Някакъв пергаментно сух череп с черни кичурчета коса, прилепнала към хлътналите бузи, гледаше Сергей от пухкавата белота на възглавницата. Той се приближи на пръсти до леглото, дълго се взира в лицето на майка си, чуждо, невиждано никога преди, хвана ръката й и почувствува едва доловимия трепет на пръстите й.

Тази ръка и този череп с черни кичурчета коса бяха за него и чужди, и мъчително близки. Сергей вдъхваше мириса на някогашното си гнездо и не знаеше какво да прави със себе си и с тази угасваща ръка.

Майка му го гледаше безмълвно и втренчено с мътната дълбочина на умиращите си очи.

А той, Сергей, мълчеше и чакаше да чуе шепота на майка си. Не гласа й, не вика, а шепота й. Но нямаше шепот, само очите й с влажни ресници го гледаха, гледаха.

Сергей почувствува, че до него се доближи Дмитрий. Той се извърна и срещна предизвикателно-насмешливия му поглед. Този напет полковник с празен ръкав пращеше от живот, беше с едри кости — и изглеждаше хищно-красив с извитите си вежди над гърбавия хрущялест нос.

Ръката на майка му падна на леглото.

Баща му се усмихваше и ясният му поглед не помръкваше.

— Колко странно, че и двамата сте мои деца! И колко странно, че и двамата сте чужди… чужди и за мен, и един на друг!

Дмитрий се засмя и каза:

— Както виждаш, Сергей, баща ми и сега се разглаголствува като стария Диоген в бъчвата. Той се храни само с мухи и с думите си. Безгрешен е като врабче и аз много го обичам.

Сергей издържа погледа на брат си и попита строго:

— Къде беше досега? През последните години нищо не се чуваше за теб.

— Няма да ти кажа. Все едно, ще те излъжа или ще кажа не онова, което ти трябва. Полковник от германския фронт, инвалид, а сега гражданин без определено занятие.

Дмитрий бързо хвана ръката на майка си и я целуна и тази му целувка разтърси болната като удар. Тя го гледаше с безмълвен ужас, сякаш искаше да извика за помощ.

Дмитрий пак се засмя и хвана Сергей под ръка.

— Отдавна не съм те виждал, Серьожа… от юношеските си години… Да вземем да се целунем, а?…

Сергей със смътна тревога се отдръпна от него към баща си.

Дмитрий се обърна кръгом наляво и излезе, а бръснатият му тил блесна.

Две дълбоки бръчки прорязаха широкото чело на баща му. Той с трепереща ръка подръпваше брадата си и искаше да я захапе, но тя му се изплъзваше.

Блед, с жалка усмивка, той се подпря на стената.

— Какво ти е, тате?

— Бъди стоически твърд, Серьожа. Повече спокойствие и мъдрост. Но някога и стоикът става роб на чувствата си. Научи се да изучаваш хората иззад щит… иззад щит, Серьожа!…

Майка му се надигна на лакът в предсмъртно безумие и пак падна, стопи се във възглавницата. А в очите й имаше покорност и ужас.

— Серьожа… скъпи… единствен мой… на мен ми е добре… за татко… татко… обичай го…

Потресен, Сергей безмълвно целуна майка си. И почувствува, че този поглед на очите й завинаги рани душата му. Той бавно излезе навън на стълбището и забързано тръгна по алеята към портичката.

На улицата до стобора се сблъска с Дмитрий. Брат му държеше ръката си в джоба на казашките си шалвари и гледаше Сергей с присвити очи.

— Моите почитания, Серьожа! Ние пак ще се видим… Нали? Скоро ще се видим, ще се видим при друга обстановка, Серьожа… И тогава ще се наприказваме с теб до насита… Моите почитания!…

Той се поклони важно и разтвори уста в усмивка. Но присвитите му очи не се смееха: те пробождаха като игли.

1
Работническа кръв

Дните пламтяха в слънце и зной, наситени с грижи и трескава работа, а нощите минаваха някак незабелязано. Облян в пот, Глеб тичаше в съвета на профсъюзите, в окръжния комитет (незабавно да се свика общоградско партийно събрание!), в участъковия профсъюз на железничарите („другари, придвижвайте въпроса с подаването на цистерните към нефтодестилацията!“), в заводското управление, в машинните корпуси на завода — там беше Бринза, там бяха дизелите, готови за работа…

Обикновено не заварваше Лухава в съвета на профсъюзите. Лухава не можеше да стои между четирите стени на стаята си. Всеки ден от сутрин до късна нощ той тичаше по профсъюзите, по предприятията и на място вникваше във всички подробности на производството и живота на работниците: провеждаше екстрени заседания, изглаждаше конфликти, псуваше наляво и надясно хайлазите и записваше на червената дъска героите на труда. Втурваше се като хала в учрежденията, в стопанските органи, в продоволствените органи, удряше с юмрук по книжата, заповядваше, изискваше, запалваше хората, предизвикваше буря от възторг. И никога не беше измъчен, не знаеше преумора и само в очите му неугасимо горяха трескави пламъчета.

Ето с какво бе завладял сърцата на работниците!

Жидки винаги посрещаше Глеб радостно и азиатските му ноздри потрепваха от вълнение. А Глеб с килната назад будьоновка крещеше с негодувание:

— Кога най-сетне, другарю Жидки, ще се доберем до тия плъхове в народостопанския съвет? На всяка крачка — саботаж, за всяка дреболия губим не часове, а дни, седмици… Не може ли председателят на Чека да хване за гушата някой негодник, поне за да ги сплаши… Извикай Шрам, другарю Жидки, одери му жълтата кожа…

Жидки ставаше от масата и приятелски го хващаше под ръка.

— Много се вълнуваш, гръмовержецо!… Но защо толкова много се лютиш? Ще изгориш, ще капнеш!… Много бързо забрави как си работил в армията. Трябва да умееш да ръководиш — да организираш и правилно да разпределяш хората. Вземай пример от Бадин.

— Вземай ти пример от него, щом толкова го харесваш.

— Не искам.

— Аз пък искам да изтикам от кабинетите всички тези шрамовци и бадиновци и да ги впрегна в истинска работа. Ами че ти само си помисли, другарю Жидки, какво става тук: заводското управление приковано към народостопанския съвет, съветът те отпраща при управлението, управлението при съвета, съветът — при промишленото бюро, в главното управление на циментената промишленост… Въртим се в този дяволски кръг… Как да не те хванат братята, как да не беснееш?… С какво удоволствие бих смачкал тези гадинки!…

— Нищо, приятелю… ще дойде и техният ред…

— Да, но нали усилията ни остават напусто — усилията на времето. А колко скъп материал е това!…

Жидки се смееше и прегръщаше Глеб през раменете.

— Скъпи мой, и аз кипя, и моята душа гори… Може би точно затова те обичам, дяволе… Но не е там работата, драги: не бива да хабим силите си за дреболии. Не забравяй, че сме комунисти: ние не правим революция, строим социализъм. А това е огромна, страшна борба. На пътя ни има милиони препятствия: и открити, и скрити врагове, и безброй разни отживелици… Освен това — разрухата, гладът… Всичко трябва да се прави наново и по новому. Това не е просто възстановяване, не е ремонт — не! — това е създаване на една система на живот, за която човечеството е мечтало от векове.

— Ей затова аз кипя и ще кипя, другарю Жидки… Не може да не кипи човек…

Жидки се смееше.

— Ти, Чумалич, си готов да разтърсиш целия свят…

— Тъй си е. Разтърсваме го и ще го разтърсваме.

— Дявол да го вземе, Чумалич! Какво щастие е да живееш и да се бориш в наши дни! Ами че ние въплъщаваме бъдещето в настоящето. Ние носим това бъдеще в себе си. И колко приятно е да съзнаваш, че навсякъде с нас е Ленин, че сме негови съвременници, че постоянно чувствуваме дъха му…

— И още нещо, другарю Жидки… че ние тъкмо затова носим отговорност за всяка своя крачка и за всяка минутка, защото щастие без отговорност няма.

Глеб напущаше Жидки окрилен и се чувствуваше освежен и още по-силен.

В завода електромонтьорите бяха започнали ремонта на електрическата мрежа. В работническите жилища сложиха крушки, взети от заводските складове, и клъбцата им заблестяха с източената усмивка на отразените прозорци. Жените и децата развълнувано се усмихваха на крушките и бледността на глада, покрила лицата на работниците като прах, се топеше от радостна надежда.

В шлосерния цех вече не правеха запалки. Там кипеше друга работа: сред оглушителното стържене на желязо, воя, съсъка и звъна отново възкръсваха за живот детайлите на машините. Работници в сини блузи с меден оттенък крачеха един срещу друг от цеха към машинните корпуси и после пак по двора към цеха. Нямаше ги само Лошак и Громада: те имаха друга грижа — заводския комитет. И в сутерена под заводското управление, в стаите на комитета, покрити с циментен прах и окадени с дим на махорка („тамян, от който и дяволът бяга“), се тълпяха и тълпяха хора. Те сновяха навън и навътре, едни излизаха от комитета, други влизаха. Полагаха се грижи за увеличаване на дажбите, разпределяха се силите. Непрекъснато се говореше за въжената линия. Всеки ден очакваха нарядите течно гориво.

Глеб тичаше ту в един, ту в друг цех, грабваше инструменти, режеше, пилеше, работеше със свредела, сякаш искаше да надскочи самия себе си.

Често се отбиваше при Бринза и Бринза го посрещаше бурно:

— Хо-хо, командарме!… Работата върви… Гориво, гориво дай, командарме!… Гориво и нищо повече!… За един-два дни не ми ли доставиш, ще се пръсна заедно с дизелите.

А между машините звънтяха по метала помощниците му, съвсем прилични на него. Той смигаше, кимаше към тях с каскета си, засмян до уши:

— Видиш ли? Хората заработиха с жар. Няма ги вече, приятелю, мързела и неразборията от ония години… Ето каква е силата на машините. Живи ли са машините — няма къде да избягаш. Мъката по машината е по-силна от мъката по изгората…

И пак викаше, та се чуваше из целия корпус:

— Гориво, гориво, драги ми приятелю!… Десет цистерни!… За начало стига. Десет цистерни!…

Заедно с Клайст, с техници и работници от каменоломните Глеб обикаляше пролома, обраслите с трева площадки на кариерите. Клайст, важен, мълчалив, с хлътнали очи, оглеждаше старите въжени линии. Двама стари служители-техници вървяха по навик две крачки след Клайст и при първото му мълчаливо кимване с робска готовност се спущаха към него. Той не поглеждаше Глеб и като че не го забелязваше край себе си, но Глеб виждаше, че Клайст признава само него. И когато Клайст разговаряше с техниците, Глеб знаеше, че техническият ръководител говори само с него, с Глеб.

Решено бе да оправят магистралата и въжената линия да бъде продължена от най-горната площадка на кариерите до превала, на височина осемстотин метра.

Веднъж, както седеше в кабинета си над материалите и проектосметната документация (прозорецът беше вече отворен), Клайст, уморено отпускайки се на облегалката на стола, каза:

— Ако вие, Чумалов, гарантирате, че проектосметната документация ще бъде напълно спазена и работната ръка осигурена, ще можем успешно да извършим работата в течение на един месец.

Глеб се засмя.

— Е, тук няма да се разберем с вас, Герман Германович. Какъв ти месец! Максимум — десет работни дни. На ваше разположение са пет хиляди работници. Материалите при първо поискване ще получите чрез заводското управление. Не месец, а само десет дни, другарю технически ръководител.

Клайст го погледна втренчено и за пръв път бледо се усмихна.

Бъчварският цех стърчеше като някакъв ненужен сайвант: стъкленият му покрив бе натрошен от камъни. По плетеницата от рамки, по оцелелите стъкла се виждаха пръчки, дъски, парчета от обръчи и какви ли не боклуци. А тезгяхите, трансмисиите, дисковете на озъбените резачки бездействуваха, ръжда като краста ги разяждаше, прах от планината и шосетата ги покриваше като скреж. И навсякъде се разливаше мътна светлина: може би затова и тезгяхите, и резачките, и недовършените бъчви бяха сивкави и прозрачни като лед.

Веднъж на минаване Глеб се отби и там. По-рано стружките блестяха тук като златни и бъчварите, и те цели посипани със стружки и искрящи стърготини, в надпревара се суетяха всеки край тезгяха си.

Глеб не влезе по-навътре: не обичаше пустотата и безлюдието. Ще мине време — ще дойде редът и на тоя цех: ще засвяткат пак стружките, ще полетят отново струи от стърготини и резачките пак ще запеят едновремешните си песни…

Той вече се канеше да се връща, когато изведнъж видя Савчук. Бъчварят седеше с гръб към Глеб зад стария си тезгях, оглеждаше го, опитваше го на здравина, удряше го с юмрук, а тезгяхът скърцаше и кашляше като немощен старик.

— Тъй, тъй, друже!… Не си отвикнал още, нали? Усещаш, усещаш…

Той отиде при резачките и помилва с широката си лапа ледено побляскващите им дискове и те лекичко зазвъняха, завъздишаха сякаш през сън.

— Хайде, хайде, моите момичета!… Да видим как ще запеете… Имайте търпение, скоро ще дойдат момци, ще наплодят с вас бурета — ама не за женорята да правят зле, а за всички краища на земята… Ще карат не зелки, а цимент за строежи… Хайде, хайде, моми, не плачете!…

Глеб тихо излезе от цеха и се засмя, като хвърляше ласкав поглед към вратата на бъчварницата.

… През един ден, когато камъните и релсите се топяха под слънчевите лъчи, а пустият завод мълчеше със студения си прах, се появи локомотив, който, изпускайки към небето облаци дим, теглеше дълга композиция от изпоцапани цистерни с бензин и нефт. От портала с викове и ръкомахане наизскачаха насреща му работници с дълги престилки.

2
Скок през смъртта

В изпълкома се получи бърза телефонограма, че председателят на районния изпълком Боршчи ударил с нагайката си началника на окръжната милиция Салтанов, изпратен в помощ на Боршчи за събиране на продоволствения данък, а пък Салтанов стрелял в Боршчи. Съобщаваха, че Салтанов с отряд червеноармейци бил организирал хайки срещу казаците и полуградското население, изгребвал зърното от хамбарите и изкарвал от оборите и последните добичета. А после, когато колите под конвоя на червеноармейците тръгнали към изпълкома, духова музика свирела марш. След каруците вървели жените на земеделците, удряли глави в каруците и виели заедно с кравите и овцете. И точно при съпровода на тая музика станало свиването между Боршчи и Салтанов в районния изпълком.

Бадин четеше телефонограмата с обичайното си спокойствие, а секретарят Пепло чакаше заповедите му, изправен до бюрото, и румено се усмихваше.

— Ама че глупаци!… Двама се бият — третият печели. Другарю Пепло, разпоредете се веднага да пратят файтона. Ще отида лично и ще изясня всичко.

— Слушам, другарю Бадин.

— И още: телефонирайте в окръжния комитет на другарката Чумалова, нека незабавно се яви тук. Тя искаше кола за същата станѝца — ще я откарам.

— Слушам, другарю Бадин… Да съобщя, че ще заминете двамата с другарката Чумалова, нали така?

Секретарят Пепло гледаше Бадин с потрепващи клепачи и се усмихваше.

Председателят на изпълкома вдигна поглед към Пепло и секретарят отстъпи назад.

Щом секретарят излезе, Бадин стана и се разходи из стаята. Нямаше ги вече обикновената му тежест и властно безстрастие: беше строен, набит, с гъвкави мускули и упорито вирната глава.

А в женотдела Мехова догони Даша в коридора, хвана я под ръка и я съпроводи до изхода.

— Виж какво, Даша — да вземем да пратим вместо теб някоя от делегатките? Ти всяка седмица ходиш в командировки, а те само се въртят из къщи. Напоследък нападенията по пътищата твърде зачестиха. Всеки път, като заминаваш, непрекъснато те мисля…

— Не приказвай глупости, другарко Мехова. Какви ръководителки ще сме, по дяволите, ако губим ума и дума и от най-малката опасност?

Поля я погледна тревожно и се спря. А Даша ласкаво тръсна ръката й и бързо излезе навън, като размахваше саморъчно направената си чанта (в нея носеше всичко — и книжата, и хляба).

Пред входа на изпълкома блестеше с черния си гланц файтонът и брадатият кочияш на капрата пушеше от скука и изтриваше нос с широката пола на дрехата си.

На мръсния булевард се въргаляха в праха двама малчугани с изпокъсани ризки и подпухнали лица. Прахът се виеше над тях и изчезваше в сивкавите клони на акациите.

Даша се спря до файтона, погледна към булеварда, после към отворения прозорец на председателя на изпълкома, после пак към булеварда.

Кои ли са тия безпризорни дечица? Какво правят тук? Какво гледа милицията и защо е толкова сляпа и бездействена детската комисия? Или и тя е безпризорна като тия нещастни деца?

Тя се приближи до оградата на булеварда и дълго гледа боричкането на мръсните деца.

— Дечица, я елате тука!… На̀ ви хляб… съвсем пресен… Нали сте гладни, малките ми!…

Момченцата я погледнаха недоверчиво и мигом скочиха на крака. Но лелката им се усмихваше ласкаво, майчински и съвсем не изглеждаше страшна. А най-важното — в ръката й имаше голям комат хляб. Лентата й вдъхваше страх (те отдавна знаеха каква сила има тая лента), но хлябът беше пресен и отдалеч опияняваше със сладкия си мирис.

— Да, да, елате, пък подире — хайде в приюта… знаем го… цяла кожодерница.

Единият от малчуганите тръсна парцаливите си дрешки и хукна. Даша се засмя и раздели хляба на две.

— Хайде, елате де, прасенца такива!… Защо ми е да ви пращам в приют?… Вземайте хляба и да ви няма…

Лелката такава весела и ласкава (само да не беше червената лента!), пък хлябът — златист като мед. Децата хем й вярваха, хем не й вярваха.

Като се споглеждаха, те страхливо се приближиха до нея и отдалеч протегнаха ръце. Даша даде на едното, даде и на другото. Искаше да ги помилва по сплъстената косица, но те се стрелнаха по булеварда.

… Нюрка е в детски дом, а с какво е по-щастлива от тия полуголи момчурлячета? Веднъж Даша я бе видяла заедно с други деца да се рови из боклука зад стола на „Народна храна“. Тогава й се стори, че Нюрка вече не съществува, че тя, Даша, не й е вече майка и Нюрка е захвърлена, обречена на глад и мъки по нейна, Дашина, вина. Случайните й ласки в детския дом не са майчински ласки, а празна измама. И от боклука чак до детския дом тя бе носила Нюрка на ръце и сърцето й се късаше от болка.

Бадин стоеше на тротоара.

— Качвай се, другарко Чумалова, тръгваме.

Без да я дочака, той скочи във файтона и колата се залюля под тежестта му с всичките си ресори. Даша седна до него и почувствува как мускулестото му бедро я притисна с тежестта си.

Бадин вече сякаш не я забелязваше — беше затворен в себе си, студен и строг както обикновено.

— С автомобил не може да се мине. В планината даже с тая таратайка ще трябва да пълзим едва-едва като костенурки. Ти не се ли страхуваш от бандитите? Аз нищо не нося със себе си освен нагана. Ако искаш, да извикаме конници-червеноармейци?

Даша го погледна — дали не се страхува самият Бадин? Но лицето му беше спокойно и неприятно самоуверено.

— Не знам за теб, другарю Бадин, но аз съм свикнала да пътувам без придружители.

— Давай, другарю Егоров!

А другарят Егоров погледна уплашено председателя, понечи да каже нещо, но не се реши. Само се изкашля и дръпна поводите.

Докато пътуваха по градските улици, и двамата мълчаха и на Даша й беше особено приятно и весело да се полюшва върху удобната и мека седалка-люлка.

От тротоара дълго им кима с приятелска усмивка Сергей. А Жук, като ги видя двамата във файтона, изведнъж се спря поразен.

Бадин с отвращение изкриви дебелите си устни в насмешлива усмивка.

— Не мога да го понасям тоя тип…

— Това е високомерие, другарю Бадин. Другарят Жук е добър стругар и истински комунист.

— Другарят Жук е просто хайлазин и кавгаджия. Такива като него трябва да се гонят от партията на всяка цена.

— Не, другарю Бадин — другарят Жук е добър човек… той казва истината в очите. А когато изобличава, вие всички се сърдите. Как може така! И не е ли истина, че вие, отговорните работници, виждате работническата класа само от прозореца на кабинетите си?

— Ти грешиш. Кабинетът на отговорния работник е по-близо до работническата класа, отколкото такива интриганти като например твоя добър другар Жук. Защото през тоя кабинет минава всичко, от сложните държавни въпроси до битовите дреболии. Точно в кабинета си на отговорен работник се запознах и с твоя мъж.

Градът бе останал зад тях. Пътуваха през долината: отляво полегати хълмове с лозя, отдясно — гора, още гола, но вече леко замъглена от разпукналите се пъпки. Тълпи стволове се движеха непрекъснато: предните изоставаха, а задните се разминаваха, плъзгаха се напред заедно с файтона и изглеждаше, като че гората кръжи, вълнува се, живее своя вековен живот.

— Е, как е сега семейното ти щастие? От една страна — съпружески задължения — общо легло и мръсно бельо. А от друга — партийна работа. После вие май имате и потомство? Ще трябва да избираш: или женотдела, или домакинските грижи. Мъжът ти сигурно вече си търси правата. Мъж с железен характер имаш ти.

Даша се отдръпна в ъгъла на колата.

— Мъжът ми е едно, а аз съм друго, другарю Бадин. Ние сме комунисти преди всичко…

Бадин се засмя и сложи ръка на коленете й.

— Ти говориш както всички комунистки, но в твоите уста това звучи малко по-правдоподобно: у теб то избликва отвътре. Аз вече знам колко трудно е да се намери общ език с теб…

Даша отблъсна ръката му и се сви в самия ъгъл на файтона.

— Комунистите, другарю Бадин, трябва винаги да имат общ език.

Бадин отново се затвори в себе си, отдръпна се от Даша и някак цял натежа.

И до клисурата — утринно-здрачна от скалите и горските шубраци, с пенливи ручеи и купчини разноцветни камъни — те мълчаха и гледаха на разни страни. Но Даша чувствуваше как се вълнува Бадин: знаеше, че той се бори със себе си и не се решава да се нахвърли отгоре й в присъствието на Егоров. И трепереше от очакване и тревога. Ако това се случеше сега, тя не би могла да се съпротивлява на бясно напрегнатите му мускули: неравномерното клатушкане на файтона по изровения път през клисурата оставяше тялото й без сигурна опорна точка.

Клисурата бе дълга няколко километра, а от другата й страна през широката подпланинска долина минаваше равен път и водеше към станѝцата, потънала в зеленината на градините.

Планинските възвишения се издигаха със скалите и стръмните си склонове чак до небето. На всяка крачка в извивките на възвишенията се виждаше срутена пръст, купища камъни и трошляк, а планинските склонове се спускаха от върховете като разтопен метал. Над гората и храсталаците долу, в ниското, трептеше и плуваше гъста мъгла. Небето над планината и гората изглеждаше като синя река, а облаците приличаха на бели ледници.

Пътят лъкатушеше между скали и камънаци ту надясно, ту наляво, ту нагоре, ту надолу. Отпред се издигаше непроходима гора с преплетените въжета на лианите, с купчини бръшлян и храсталаци, но навлезеха ли в храсталака — и гората, и покритите с мъх камъни, и скалите, по които сълзяха капки от подпочвените води, се отдръпваха встрани, изчезваха в пропастите и се изкатерваха нагоре по урвите. Ух, че високо! Даша примижаваше и замираше от полета на скалите надолу.

Другарят Егоров се изви на капрата и брадата му се развя.

— Трябваше да земете конница, другарю председател… Тука и спекулантите не ги пощадяват всякогаж, че де ти… Грешка направихте, другарю председател…

Бадин, затворен в себе си, спокойно седеше на меката седалка. Даша чувствуваше задух и болка от тежестта на тялото му и същевременно й беше приятно, че тоя човек може да бъде сигурна опора в случай на нещо лошо.

Бадин се подсмихна и погледна втренчено брадата на Егоров.

— Страхливостта е по-опасна от бандитите, другарю Егоров. Гледай си работата и по-здраво дръж поводите в ръцете. Пътят не е толкова лош.

Егоров се смути и се сгърби. Той вече не цъкаше на конете, а само подръпваше поводите, въртеше глава наляво и надясно и се давеше от обилна слюнка.

Минаха още около една верста. Даша чувствуваше как всичките мускули на Бадин трептят, ясно беше, че с всички сили се бори с вълнението и тайните си пориви. Той въздъхна дълбоко и сграбчи Даша през раменете.

Даша се заизвива, за да се освободи от ръцете му, но Бадин я стисна здраво, дръпна я към себе си и тя за миг видя огромната му глава и страшно лице.

Нещо ги блъсна напред и ги подхвърли върху файтона. Гората изтрещя и плисна огън към небето.

Даша видя как Егоров се залюля насам-натам върху капрата и се преметна на една страна върху предното колело. В същия миг Бадин пусна Даша, скочи отпред и размаха поводите. Конете в тревога се заблъскаха в тегличите.

— Стой!… Горе ръцете!… Паднахте ни, вярата ви мръсна!…

Иззад скалите и черните ями на шубраците с винтовки в ръце се катереха черкезки и рунтави папахи.

Даша виждаше само тия папахи и вълчите очи. Съвсем близо до нея се препъваше и тичаше към конете гологлав русоляв казак, пръскаше слюнки и виеше от кикот.

Даша успя само да изкрещи на един дъх:

— Бадин, карай!…

И излетя от файтона право върху казака и падна заедно с него върху камъните в една крайпътна яма.

Тозчас я смаза непоносима тежест, сякаш отгоре й се стовари цяла тълпа, затанцува по нея с токове и я натика в някаква дупка. Биха ли я, имаше ли стрелба и гониха ли файтона, тя съвсем не помнеше, а когато се свести, стоеше до една скала и цялата шайка дъхаше в лицето й със задушната смрад на мокра козина. Дърпаха я, извиваха ръцете й, скубеха косата й.

— Женска!… Само една женска ни падна… Да те е срам ръцете си да цапаш, проклета да е!…

Файтона го нямаше и само някъде далеч из пролома сякаш камъни се търкаляха по насипище на каменоломна. И чула този далечен тропот, Даша тутакси дойде на себе си. Другарят Бадин е там… далече, препуска по пътя… Другарят Бадин е невредим…

Срещу Даша, от другата страна на пътя, омотан във файтонджийската си дреха и с крак, изпружен на скалата (кракът бос, със скъсана калевра), лежеше Егоров, а на самия път се търкаляше изпотъпканият му калпак. Кръв обливаше косата, ухото и остатъка от брадата му.

Зад издатината на една скала пръхтеше, удряше с копита кон и дрънчеше с мундщука на юздата си. Натам и оттам притичваха един по един казаци с оглупели от страх лица.

— Дай я тук!… Какво сте взели да ме баламосвате!…

Една мустаката папаха спря до скалата и се изпъна с длан до калпака и вирнат нагоре лакът.

— Женска, господин полковник… Хай повисють ее на ясени — и байдуже. Тя, бисова душа, Лимаренку раком поставила…^[4] Разрешит’, господин полковник…

— Дай я тук, не приказвай… пън с пън!… Вместо нея вас ще изпоизбеся, страхливци такива! Само за жени ви бива, мръсници!…

Като се спъваха във винтовките си, ония я повлякоха през камъните, ямите, по тревата. Оставиха я точно пред коня, а той бясно пръхтеше и очите му щяха да изскочат. Даша почувствува влажния горещ мирис на конска пот.

Тя стоеше изправена и гледаше полковника. Полковникът, който приличаше на калмик, също я гледаше. Той беше с черкезка, сребърен пояс с висулки, сребърни пагони и плосък кубански калпак от агнешка кожа. Лицето му мръсно, отдавна небръснато. Дълги черни мустаци закриват и устните, и брадата му.

— Остави! Две крачки назад!

На Даша й стана по-леко и свободно. Въздухът изведнъж престана да мирише на мокра козина и тя разбра, че са я оставили сама между шайката и тоя офицер на коня. В бъркотията лентата й бе паднала и остана стъпкана на пътя. Бледа, със замиращо сърце, Даша се тресеше неудържимо.

— Стригана… Комунистка, значи?

Даша го гледаше и мълчеше.

— Кой беше с теб въз файтона?

— Другарят Бадин… председателят на изпълкома…

— Изпълком ли? На какъв език е пък това?

— На какъв?!… На руски…

— Вятър! Руският език не е такъв. Тоя ваш жаргон е някакъв чифутски или разбойнически!…

— У нас, в Съветския съюз, разбойници не се въдят.

— Я виж ти!… Защо пък?

— Защото ний безпощадно ги застрелваме.

Отзад гръмна общ кикот.

— Ама дяволска жена, а!… Грачи, проклетницата, кат’ сврака.

Полковникът не откъсваше очи от Даша и се подсмихваше.

— А у вас всички ли са комунисти като тоя губернатор? Как може да изостави другаря си в опасния момент?

— Нищо подобно. Не той… Аз сама…

Скулите на офицера трепнаха, мустаците му замърдаха — усмихваше се.

— Виж ти каква била работата!… Ти какво — на нашата глупост ли си разчитала?

— Ваша си работа как ще го разбирате… Направих го — и толкоз!…

Полковникът плющеше с нагайката си и гледаше Даша с усмивката на калмицки идол.

А Даша през всичкото време усещаше необичайна лекота. Гърдите й дишаха равномерно и спокойно, а главата й сякаш бе празна — нито мисли, нито жалост към себе си, нито страх. Струваше й се, че никога не е била по-свободна и по-млада, отколкото в тоя момент. И се учуди: защо ли така я мами към себе си ей онова там самотно борче на скалата, до самия връх на възвишението (ох, че е високо!), защо ли за пръв път вижда такъв гъст въздух над склоновете на планината и защо ли прелива той в лилаво? Но най-важното беше не борчето, не въздухът, а нещо друго, родно, крилато, което тя не можеше да назове…

— Ти, стриганата, говориш смело. И се държиш доста весело. За пръв път ми се случва такова нещо. Като ми паднат в ръцете, вашите се гърчат като глисти… Или разчиташ, че ще те пусна, защото си жена? Хич не си въобразявай: ей сега ще те обеся.

— Все ми е едно… Аз знаех какво ме чака…

Бузите на полковника започнаха да се издуват и потрепват, а малките му очички искряха от смях.

— Аз съм ваш непримирим враг и унищожавам без пощада всеки комунист. Но ти засега се държиш добре. Интересно ми е да видя как ще тръгнеш към въжето…

Без да откъсва очи от нея, той вдигна нагайката над главата си.

— Байстрюк!…

От тълпата с клатушкаща се походка излезе брадат казак с черна рунтава папаха. Той целият беше покорен, ням и отпуснат.

Казакът хвана Даша под ръка и ръката му също беше тежка и отпусната. И не ръката я водеше, а Даша носеше тая ръка и тя й се струваше чудовищна.

Даша просто не можеше да откъсне очи от борчето, което се рееше в огнения въздух (ох, че е високо!). Така опияняващо хубаво мирише на пролет и листенцата на дърветата се разтварят като светулчици и преливат с цветовете на дъгата. И ручейчето звънка с камъчетата като с дрънкулки. А тежката ръка непоносимо я дърпа надолу. Главата на Даша е тъй бистра, мисли няма, а вместо мисли — лилавите отсенки на въздуха. Чуждата ръка я притиска и Даша иска да си спомни нещо, а не може и не може: трябва да си спомни нещо много важно, неотложно, изпълнено с огромен смисъл. Колко е хубав въздухът! Пролет! А борчето като че ще литне — наклонило се е над пропастта и разтворило криле (ох, че е високо!). Да… да… това беше важното… Другарят Бадин е жив. А пък тя, Даша, е стръкче тревичка: имало е тревичка — и вече я няма…

До нея сумтеше и се секнеше рунтавият казак, но тя виждаше не него, а само въздуха и гъстия лилав здрач.

Въжето изсъска край шията й, сякаш някъде далеч, но тя като че не го чу и съвсем не забеляза как казакът я блъсна.

Да, да… Глеб… Това беше толкова отдавна!… Милият глупавичък Глеб!… Такъв голям и близък и такъв глупавичък!… Ето го, мярна й се и не й беше жал. Ох, колко е далеч!… И тоя лилав здрач, и борчето, и огненият дъжд в пролетните дървета…

Въжето пак изсъска някъде до нея и тежката ръка отново се отпусна на рамото й.

Тя се връщаше назад. Пред нея бе надвиснала слоестата скала, цялата в топящи се ледени висулки, по-нататък димяха горските шубраци, а още по-далеч, във въздушната дълбина, чак до небето се бе стрелнала зелената планина.

Полковникът гледаше Даша втренчено, изпод вежди и се усмихваше в мустаците си.

Освен нея и тоя човек на коня наоколо нямаше никой.

— Браво, стриганата!… Тоя номер излезе добре. Толкоз повече, че си жена. Можеш да си вървиш… Нито едно куче няма да те пипне с пръст.

Той замахна и удари коня с нагайката си. Далакът на животното избълбука и конят с два скока изчезна в храстите.

3
Пиле надуто

Даша не помнеше как е излязла от клисурата. Само едно нещо, ярко и радостно, бе останало в паметта й: сивичките качулати птички по пътя. Отлетят напред — и пак се гмурнат в праха. Вдигнат към нея качулатите си главички — и отлетят.

Но щом пред нея се ширна крайпланинската равнина с полегати ридове и долини, я достраша. Самотна и беззащитна сред тая пустош, тя едва сега почувствува оня сляп ужас, когато загубваш разсъдък и безумно ти се иска да бягаш с отчаяната надежда да се спасиш от гибел. Да можеше да се скрие в някой храсталак или да потъне неочаквано в някоя яма, обрасла с бурен, за да дочака да минат по пътя мирни хора… Но навсякъде беше пусто и безжизнено. Струваше й се, че отзад чаткат копита, множество копита — и хукваше с всички сили, задъхана от страх. Оглеждаше се, но на пътя нямаше никой. И когато, изнемощяла от умора, спираше, конският тропот изчезваше и я обгръщаше звънка тишина.

Отзад едно зад друго се редяха възвишения, пресечени от пропасти, скали и зелени склонове; проломите чернееха като широки ровове, мъхести от вековните гори.

В далечината, оттатък вълнистите хълмове, на един висок рид трептеше в топлия въздух някаква станѝца и камбанарията й се белееше като стълб с едно черно око отгоре. А зад станѝцата, отвъд ридовете, неясно се мяркаха ред назъбени планински хребети.

Как да е, с последни сили Даша се изкачи на един хълм. Отдалеч станѝцата изглеждаше безлюдна и мрачна. Тя беше сляпа, но виждаше със степните си очи като вълчица. Тя, тя наложи върху й страшната ръка на Байстрюк, ей тая станѝца от бради и рунтави папахи.

Даша се препъна в един камък и падна на пътя в прахта. Свести се от болка в коляното. Накуцвайки, се отби встрани и седна на тревата до една разорана нива.

Високо над главата й — синьо небе и облаци, а наоколо — мъгливи хълмове и тишината на необятните далечини.

Отляво и отдясно зеленееше прозрачна млада тревичка, покрита със златен прашец, пламтяха жълтите цветчета на глухарчето — мънички, сякаш току-що излюпени пиленца. Те мърдаха и се смееха, такива хубавички, такива милички…

И при вида на тия цветчета Даша извика и се задави от сълзи. После изведнъж се успокои — замълча, но не можеше да стане: нямаше сили. Тя полежа малко, стана пак и тръгна, като накуцваше, но вече не по пътя, а по тревата.

И тогава за пръв път чу чучулига. Погледна към прозрачните перести облачета, въздъхна и се усмихна.

Зад хълма в галоп изскочиха и зачаткаха с копита конници-червеноармейци с винтовки на рамо. Отпред бясно препускаше мургав човек с черна кожена куртка.

Червеноармейците в надпревара викаха отдалеч и размахваха ръце.

Даша също закрещя и затича срещу Бадин.

Бадин дръпна юздите и в движение скочи от седлото.

— Даша!

Тя с две ръце хвана ръката на Бадин, засмя се и заплака.

Червеноармейците ги наобиколиха и един през друг викаха нещо, но не се разбираше какво.

Един от конниците (скулест, с голяма уста и очи, хлътнали под челото) дълго я гледа, после също тъй мълчаливо слезе от коня и сложи ръка на рамото й.

— Другарко!… Ето ти кон… Качи се… Чакай да ти помогна…

Даша пак се засмя, хвана ръката на червеноармееца и я стисна също тъй силно както ръката на Бадин.

— Благодаря ви, другари!… Просто не знам… Толкова сте добри!… Заради мен цял полк сте вдигнали…

Червеноармейците задържаха конете си и я гледаха весело. А оня с голямата уста я настани на седлото, дръпна стремето от крака на един друг червеноармеец и скочи на задницата на неговия кон.

Бадин яздеше до Даша и през целия път внимателно я подкрепяше по стръмното, опитваше коланите, юздата и поводите. За това негово внимание Даша му се усмихна благодарно.

— Е, какво стана с теб? Разказвай…

— Ами че нищо, другарю Бадин… Е, поглумиха се и ме оставиха. С жени ли ще се туткат? Зарязаха ме — и толкова…

А Бадин я гледаше изпитателно с проницателен поглед и меко се усмихваше (още никой не бе виждал такава усмивка у председателя на изпълкома). И чак до станѝцата язди до нея крак до крак и току грижливо опипваше седлото — провереше дали Даша седи здраво.

При районния изпълком, на площада пред църквата стоеше табор каруци. Конете мяткаха опашки, кравите въртяха рогатите си муцуни. Казаци се тълпяха като на пазар и крещяха, жени виеха и викаха. Малчугани с папахи и без папахи играеха на кончета и прескочикобила. А някъде наблизо — в двора на изпълкома или сред тълпата — пиянски глас се дереше хрипкаво:

Пи-ле наду-то…

Го-ло, съ-бу-то…

Гласът стенеше, задъхваше се, но въпреки това пискливо повтаряше едни и същи думи.

Боршчи, с черкезка и кинжал, седеше до масата и старателно скърцаше с перото — пишеше нещо. Той посрещна Даша с малко нагъл поглед и се засмя:

— Тъй-тъй, имала си късмет, че смъртта е излязла малко своенравна…

Бадин младежки прекрачи към масата и седна на един стол.

— Другарю Боршчи, извикай тук Салтанов.

Боршчи гъвкаво, с женска грация изтича до вратата.

— Другарю Салтанов, председателят на изпълкома те вика.

И със същата грация се върна на мястото си.

Влезе Салтанов и застана до масата. Бадин каза студено, през зъби, като го гледаше втренчено изпод вежди:

— Другарю Салтанов, ти си отстранен от изпълнение на поверената ти задача и си арестуван. Утре заедно с Боршчи заминавате за града. Предавам делото на революционния трибунал.

Салтанов допря длан до фуражката си и се изпъна, като гледаше Бадин с опулени очи.

— Аз изпълних строго и точно всички директиви…

Бадин се извърна на другата страна и мълчаливо хвърли поглед към калпака на Боршчи.

— Другарю Боршчи, ликвидирай цялата тая история. Направи така, че тоя факт да бъде използуван в наша полза. Враждебното настроение трябва да бъде сломено из корен. Да вървим на площада.

И докато те тримата — Бадин, Боршчи и Даша — отиваха към каруците, казаци с папахи, селяни и жени ги гледаха с хлътнали очи. Колите бяха стояли тук цяло денонощие, а селяните се бяха тълпили край тях. През нощта бяха седели край огньове като цигани.

Бадин скочи на една каруца и огледа тълпата.

— Другари казаци и селяни!…

Жените край колите занареждаха и завикаха и заглушиха думите му.

Боршчи също скочи на каруцата, махна с ръка и извика по войнишки:

— Да мовчать же, бисовы жинки!… Слухай, шо буде балакати выщий предисполком… Не регочить же, граждане, бо нема горилки… А коли вона буде — тоди рак в барабан заграе…^[5]

Гласът на Боршчи (о, Боршчи е свой човек, казак от станѝцата!) умири тълпата.

— Граждани казаци! За незаконни действия началникът на окръжната милиция е арестуван. Впрягайте конете и се прибирайте със стоката си в къщи. Допълнителният продоволствен данък, който по нареждане на властта ви беше наложен за Червената армия, за синовете, дето се бият с пановете и генералите, ще бъде отменен. Казвам ви го направо. Грижите ни сега са за войната… Ние не искаме кръв да залива полята. Грижите ни сега са за народното стопанство. Но не сме виновни ние, че пановете и генералите не ни дават да дишаме спокойно нито една минута. Грижите ни са не за кръвта, а за земята. Не за хората, дето са на война, а за работниците по полетата, за имота, за мирния труд… Не продоволствен данък — той се отменя, няма да го има, дума няма да чуете вече за него! — а хамбари, пълни със зърно, всичките ниви разорани… Стоки за станѝците и селата… свободна търговия… право на труд и почивка…

Бадин говори за продоволствения данък, за кооперация, за демобилизиране на Червената армия, за желязо, за манифактура, за бакалия. А накрая гръмко извика „ура“ за другаря Ленин, който отдава целия си живот на работника и селянина.

Бадин вдигна ръка и искаше да каже още нещо, но тълпата се развълнува, взе да ликува и крещи… Хората с радостни лица почнаха да се катерят по колите си и при председателя на изпълкома.

И когато всички се успокоиха и позамълчаха, когато колите заскърцаха, Боршчи добродушно каза на Бадин:

— Пък аз де, другарю Бадин, моля да освободите от арест другаря Салтанов. Пощуряхме малко, ама — край. От един дол дренки сме и двамата.

Бадин студено отвърна:

— Другарю Боршчи, всяка свада и всяка грешка на отговорните работници трябва да служат за урок не само на самите тях, но и на другите другари. Ще стане така, както казах. Предай всичко на сигурен другар. Утре заминаваш с мен за града.

Близо до тях един пийнал казак се олюляваше на несигурните си крака, размахваше папаха и се дереше като малоумен:

Пи-ле на-ду-то,

го-ло, съ-бу-то

излезе на мегдан да пошета…

па го вземаха,

арестува̀ха…

… Вечерта Даша събра жените. С нея беше и Бадин. По случай радостния ден дойдоха много жени. Даша успешно изпълни задачата си. Ох, работата с жените от станѝците е най-трудното нещо!…

И никога Даша не бе виждала Бадин такъв, какъвто беше тая вечер. Когато погледите им се срещаха, в паметта й изплуваха златните глухарчета край пътя. И в очите му Даша виждаше безмълвен възторг и неугасващия пламък на любовта му към нея. Чак додето дойде време за сън, той не се отдели от нея нито на една крачка, напрегнат от грижа и ласка — покорен, укротен и мек. А на Даша, кой знае защо, й беше смешно: тя чувствуваше, че Бадин е опустошен, че силата му е преляла в нея, в Даша — само да му заповяда, той покорно ще направи всичко каквото тя поиска.

1
Масите

Глеб чувствуваше не отделния човек, а цялата хорска лавина и зад себе си, и пред себе си. Облят в пот, той обръщаше с кирката циментения шист и шпат. Хорският мравуняк размахваше хиляди кирки и покриваше цялото възвишение — от комините и заводските корпуси, от каменните насипища до обелиските на обръщателната станция.

Над морето плуваха кълбести облаци, а сред зеленината на възвишенията бяха плъзнали на рояци първите пролетни цветя. Храстите сред камъните и в пукнатините на скалите пламтяха с опалов дим. И вдясно, и вляво се издигаха възвишения, които се спускаха надолу, натам, където се разстилаше морето, небесносиньо в безбрежността си. А между възвишенията и морето — огромно въздушно пространство.

Опрян на дебелия си бастун, Клайст лично ръководеше масовите работи и край него услужливо дежуреха надменни техници и пъргави десетници. А той, прегърбен и важен, спокойно и студено подхвърляше тихи команди.

… Инженер Клайст — предан на Съветската република специалист… Работникът Глеб Чумалов и инженер Клайст могат да бъдат приятели… Нима това не е победа?

Съсредоточен в себе си, Клайст спря недалеч от Глеб, обгърна с поглед целия размах на планинското строителство и в очите му Глеб прочете гордост и нескрито вълнение.

Глеб килна будьоновката си на тила, бръсна струйките пот от лицето си и весело се засмя.

— Е, виждате ли, Герман Германович?… Помните ли какво казвахте — че тая работа тук иска един месец? А гледайте какво правят хората, когато са ентусиазирани… Излизат за трети път, а работата е вече към края си…

Клайст се усмихна и с обичайната си важност сухо проговори:

— Да, да. С такъв размах на работа могат да се вършат чудеса. Но това е неикономично използуване на силите: тук липсва планомерност и организирано разпределение на труда. Ентусиазмът е като проливен дъжд — непродължителен и вреден.

— При разруха само с това трябва да се започва, Герман Германович. А като изградим здрави основи и сложим всичко в ред — тогава вече ще се учим как да извършваме планомерно производствения процес. Впрочем ентусиазмът не е дъжд, а пламък, Герман Германович… пламък на душата… и той няма да угасне…

Подпирайки се на бастуна си, Клайст тръгна нагоре, към пламтящите обелиски на обръщателната станция. После се спря в размисъл.

— Какво пък… може би това е новият ден… Може би започва друг живот… невиждан и щастлив…

Нетърпимо миришеше на нажежени камъни и изгорена трева. Прахът разяждаше очите и устата.

В планината звънтяха камбани.

… Колко е хубаво! Всичко огромно и безпределно. Слънцето живо като човек. То изпълва с кръв всяка клетчица от тялото и разпалва желания и вяра в бъдещето.

Ясно очертаните линии на релсите струяха по ребрата на траверсите към пропастта — към дъното на кариерите — и нагоре, към мрежестите челюсти на станцията. Ще мине един час — и железните струни на въжетата ще се опнат, ще се проточат като нажежени нишки и ще запеят като медни тръби: нагоре — надолу, нагоре — надолу…

Къдрокосата Поля Мехова, подпирайки се на лопатата, уморено се катереше по нанагорнището. Спъне се, извика и се засмее.

Лухава, с черна рубашка без колан, разгърден, стоеше на една каменна скала между обелиските и даваше някакви разпореждания, като сигнализираше с две ръце.

— Ох, че се уморих, Чумалов!… Подкрепи една слаба жена…

Поля сложи ръка на рамото на Глеб. Той я подхвана под мишници и я настани върху издатината на един камък.

Край тях мина Даша с желязна лопата на рамо. След нея — тълпа от жени също с лопати. Те се изкачваха към станцията, за да оправят пътя.

— Ето я на̀ моята Дашка… байрактарка! Чудесна булка беше едно време…

Той й препречи пътя, прегърна я и я притисна към себе си.

Даша се засмя, палаво дръпна будьоновката от главата му и я хвърли настрани. После се изтръгна и с весел смях затича нататък. Той понечи да се втурне след нея, но се отказа и само погледна подире й. Постоя, после бавно слезе надолу по пластовете камъни и вдигна будьоновката си.

Поля се усмихваше лукаво и каза с въздишка на завист:

— Даша е истинска болшевичка и аз много я уважавам. А в теб, Чумалов, тя е влюбена като малко момиче.

— Откъде го измисли пък това, другарко Мехова?

— Как? Нима не го забелязваш?

— Аз засега съм видял друго — сопна се Глеб. — С мен тя постъпва така, както с мъж не се постъпва.

— Не може да бъде!… — засмя се Поля. — Никога няма да повярвам, Чумалов. Дали ти като ревнив мъж не си проявил деспотичния си нрав?…

Той се смути, не издържа насмешливия й поглед и се извърна на другата страна.

— Ех вие, мъже, мъже!… Колко здраво е пуснал корени във вас консерватизмът!… Още нямате мъжеството да уважавате жената…

— Извинявай, но това не се отнася до мен…

— Точно до теб, драги другарю Чумалов…

… През оная паметна вечер Даша бе говорила с него не така, както преди седмица. Неумело и накратко му разказа за преживяното в клисурата. На светлината на електрическата лампа тя изглеждаше като девойче: цяла руменееше от вълнението, а широко отворените й очи го гледаха доверчиво, с усмивка и нежност. А когато му разказа как се хвърлила от файтона и как брадатият казак я повел към примката, Глеб скочи от стола и взе да обикаля из стаята. Разтърсен бе не от страха за Паша, не от омраза към Бадин, а от учудване пред извисения й дух. И завинаги до дълбочината на душата си почувствува: от тоя миг никога вече няма да й каже груба дума и няма да пристъпи към нея нито с обидни разпитвания, нито с натрапчива ласка. Той я слушаше, потръпваше и не откъсваше поглед от лицето й.

— Дашка!… Ами че това е било сигурна смърт!… Не знам какво чудо те е спасило… Ти си права, скъпа моя: ние, изглежда, не само не се познаваме един друг, но не познаваме и самите себе си…

И в тъмнината, когато лежаха разделени (той на леглото, а тя на пода), Даша ласкаво го повика:

— Глеб… спиш ли?

— Скъпа моя, Дашка!… Как мога да спя сега?!…

И тя ласкаво се засмя, помълча малко и изведнаж лукаво попита:

— Е, ами да предположим, Глеб, че тогава съм спала с Бадин? Какво ще кажеш за това?…

Глеб се учуди: с тази жестока шега Даша не го бе наранила. Тя го изпитваше — изпитваше го в такъв момент, когато е невъзможно да си кривиш душата, когато той непременно ще се покаже или човек, или животно. В тоя миг той чувствуваше само едно: Даша му стана по-скъпа, нещо повече от жена, и сърцето му трептеше от нежност към нея като към нов другар, какъвто не е имал никога преди. Искаше му се да плаче от любов към нея и да й докаже, на всяка цена да й докаже, че нейното щастие за него стои над всичко на света.

— Защо ми казваш това, скъпа моя? Каквото и да е станало, ти сега си ми по-скъпа от всичко на света…

Даша въздъхна.

— Аз не знам… но нещо в живота ми се измени… някак по новому… много хубаво… чувствувам и себе си, и теб…

Тя помълча, въздъхна няколко пъти, после се завъртя в постелята, скочи на крака и тихо се приближи до леглото. Той внимателно и нежно я прегърна и като я целуваше, я сложи до себе си.

 

 

Савчук начело на строителните работници прикрепваше с шипове релсите към траверсите. Той размахваше чука с настървението на разпален от труда човек.

Глеб вдигна на рамо кирката и започна да се изкачва нагоре, където железничарите изсичаха храстите и очертаваха трасето между камъните: те подготвяха пътя на втората линия.

— Удряй, Савчук, по-силно удряй!… Удряй, че по-скоро да запеят резачките ти в бъчварницата…

— Удряме, маскари с маскари!… Ще проправим път и към нашите момички…

Прикрепваха към траверсите последните релси. Стоманените въжета лежаха като змии върху блоковете и се спускаха надолу, сред тълпите от хора.

В седловината на превала, опрени на винтовките си, стояха на пост червеноармейци. Над тях и край тях гъсто зеленееха храсти и туй.

Смазан от умора, с треперещи ръце и крака, Сергей напусна работата. Той се приближи до Мехова и се строполи до нея върху камъните.

— Е, какво, драги интелигенте?… Невинаги корените на комунистическия труд са сладки, нали?

И Мехова ласкаво го помилва по косата, а той се усмихна малко сконфузено и виновно. От носа и брадичката му се стичаха капчици пот.

— Поля, аз съм много развълнуван. Такива дни са рядкост в живота. Колко необятно е всичко, какъв размах и сила!… Така човек израства и става непобедим. Хайде да поседим, Поля, и да помечтаем…

2
На живот и на смърт

Отначало изстрелите не се чуваха от звънтенето на кирките. Но червеноармейците на превала се бяха разтичали в тревога: те се укриваха зад купчините камъни, прибягваха един след друг в седловината и стреляха припряно и безредно.

Лухава размаха ръце и завика с прекъслечен глас:

— Другари!… Спокойствие!… Всички по местата си!… Работата да не се прекъсва!… Да не се допуска паника!…

Но вече хиляди хора от върха до низината бягаха и надолу, и надясно, и наляво, падаха и пак бягаха. Тук-таме някои се мъчеха да задържат бягащите тълпи — вдигаха ръце, заплашваха с лопати и кирки.

Глеб се изкатери на една скала и изкомандува:

— Другари комунисти, при мен!

Челният отряд от работници-строители се втурна към Глеб, а след тях поотделно и на групи затичаха и други.

— Сто-ой!… Сто-ой!…

Хората неудържимо се носеха надолу, пръскаха се встрани към храстите и скалите.

— Ама че негодници… не издържаха…

— Хукнаха… разбягаха се… като плъхове… Ех, хора, хора!

— Хора всякакви: един тича напред, друг — обратно…

Глеб се разпореждаше весело и оживено:

— Другари, тичайте надолу!… Савчук! Даша!… Успокойте там хората… връщайте ги обратно…

Савчук и Даша с още няколко работника, хванати за ръце, за да се подкрепят един друг, затичаха във верига надолу.

А Глеб махаше с ръка на работниците да дойдат при него и викаше:

— Другари, при мен!… Отиваме на станцията… за винтовки!…

И бързо тръгна по траверсите нагоре, към обелиските. След него се спусна цял отряд работници.

Металиците и електричарите работеха спокойно, но в очите им проблясваше тревога.

Лухава и Сергей раздаваха винтовки и патрони и като получаваше оръжието, никой не можеше да сдържи радостната си усмивка. Всички еднакво преживяваха тържествеността и важността на този момент и със строги лица слагаха пачките и мълчаливо се отдръпваха встрани. Само забойчикът и хармонистът Митя със синкав бръснат череп се тикаше напред към Глеб и гласът му гърмеше:

— Я ми сторете път бре, хора!… Не ме изтиквай, ей!… Аз отлично си разбирам мястото… Че то може да съм чакал тоя хвакт повече от рождение…

Той протягаше ръце отдалеч, жадно пресягаше към винтовката и се ядосваше, когато го изтикваха настрани.

След няколко минути отрядът, разпръснат, затича нагоре към превала.

Поля се катереше по камъните редом с Глеб. Той усещаше мекото й рамо и чуваше припряното й дишане.

— Ти все пак тръгна подир нас, другарко Мехова… Защо?

— Защо пък да не тръгна? Защо ти трябва да отидеш, а пък аз — не?

— Аз съм друго нещо, а на теб полата ти пречи…

Поля се ядоса и пренебрежително изсумтя.

Отпред на различни места притичваха червеноармейци и работници, спираха се и стреляха от коляно. Някъде много далеч — в морето или пък отвъд планината — пищяха сирени.

— Ами че това са куршуми, Глеб!… Толкова отдавна не съм ги чувала…

Глеб вървеше с готова за стрелба винтовка, до него — Поля, също с винтовка. Дългите й къдри пламтяха на слънцето.

Планът на Глеб беше кратък и ясен. Отрядът заобикаля бандитите в тил откъм левия фланг и ги изтиква от горичката към голия рид, под удара на червеноармейците, които ще ги унищожат. Самият той щеше да ръководи боя от върха на възвишението.

— Чуваш ли, Глеб? Те са наблизо — стрелят иззад хълма. Правели са си добра сметка — да предизвикат паника, а после да разрушат въжената линия.

Глеб не отвърна. Той се катереше по стръмнината, спираше се начесто и извръщаше глава към въжената линия. Мехова не изоставаше.

Ниско долу хората мърдаха на гъста тълпа, а от тая навалица нагоре по траверсите се бе проточила дълга върволица от цели групи и отделни хора.

Върхът се зеленееше като купол. Ярко пламтеше с червеникавата си ръжда железен триножник — геодезичният знак.

Те изпълзяха на острия хребет на възвишението. Оттук се откриваше просторен скат, покрит с гори и горички, с долове и хълмчета. Надалече синееха други, още по-високи хребети, а над тях смътно се мержелееха отделни върхове, покрити с розов сняг.

Чумалов и Поля залегнаха до триножника върху купчина чакъл. Миришеше на опърлена от слънцето трева и на сяра от нагорещения варовик.

— Глеб, аз нищо не виждам… Къде са те?

Поля се вдигна на колене и се устреми към триножника.

Дзънна тъничка стреличка.

Глеб дръпна Мехова за полата. Отстрани нещо изпращя меко и се скъса. Поля се засмя и седна до Глеб.

— Скъса ми гагичката… мечок такъв!… Какво ще правя сега?…

Тя пошари, намери някаква карфица и забоде полата си.

На склона вдясно от върха се издигаше обрасла с гъсталак — туя, дрян и къпини — каменна стена, подобна на развалините на стара крепост.

Скрит в храстите, между скалите хищно се промъкваше с винтовка в ръка почернял от слънцето казак без папаха. Той приклякваше, подпираше се на камъните, изчезваше и пак се появяваше.

— Ще го застрелям, Глеб… Няма да издържа… — Ръцете и винтовката на Поля трепереха, а очите й горяха.

— Лежи, ти казвам!… Или ще те хвърля долу… — Глеб заплашително се ококори насреща й.

Той бързо се спусна надолу към казака и изчезна от погледа на Поля. После се мярна сред развалините, приведен към земята.

Казакът спря, уплашено завъртя глава и вдигна бързо винтовката.

Сърцето на Поля бумтеше и прекъсваше дишането й, а на нея й се струваше, че в гората някъде далеч под възвишението пукат изстрели.

Дали Глеб е успял да се скрие, или казакът го е забелязал?

Да скочи, да изтича там, при тях… Не, няма да успее… Тя бързо вдигна винтовката и натисна спусъка, но изстрел не чу, само нещо я блъсна в рамото и въздухът нахлу в ушите й.

Поля скочи и хукна към скалите — натам, където беше Глеб. Скалните пластове изригваха пред нея трошляк и прах и пареха бузите и челото й.

До скалата, чупейки храстите, ръмжаха и се гърчеха в схватка Глеб и казакът. В краката на Поля издрънча хвърлената от Глеб винтовка.

С обезумял поглед, целият в пяна и слюнка, казакът се задъхваше, хъркаше, извиваше се в ръцете на Глеб и го влачеше след себе си към ръба — към каменната пропаст на склона.

В момента, когато Поля се прицелваше да удари с приклада казака по главата, Глеб обхвана с едната си ръка шията му, а с другата сграбчи неговата по-горе от китката и я счупи с едно движение. Казакът заскърца със зъби и измуча. Глеб стегна още повече възела около шията му така, че почувствува тялото си да трепери. Поля виждаше — още миг и двамата ще полетят в бездната. Тя с все сила удари с приклада казака в хълбока. Тялото му се отпусна, той замуча и коленете му се подвиха.

— Не можам!… Край!…

Ръката на Глеб се плъзна надолу от шията на казака и скова и другата му ръка. Казакът гледаше Глеб с очите на хванат звяр и дишаше тежко и хрипкаво. От носа и устата му заедно със слюнката течеше кървава пяна. Като тресеше изгорялата си от слънцето глава, той се задави със слюнка и кръв и пак измуча:

— Пушай ме!… Не можам!… Предавам се!…

Поля се вкопчи в рамото на Глеб и го дръпна назад.

— По-скоро се махай оттука, Глеб!… Не видиш ли — капан?

Глеб я погледна, без да разбира нещо, и пусна ръцете на казака. Той също се задъхваше, хъркаше и смъкваше от себе си станалата на парчета риза. После изведнъж се хвана за кобура, но револвера му го нямаше.

Измъченият от борбата казак се озърна, трепна, озъби окървавената си уста и бързо подскочи към пропастта.

— И-их, дяволски души, проклетници!… Хванахте ме, ама други път… Дръжте ме сега доле!…

Той издаде някакъв писклив звук, засили се и полетя в пропастта надолу с главата.

Глеб изтича до скалата и видя как тялото на казака се премяташе далече долу по камъните, пльосваше на издатините, въртеше се във въздуха, пак се пльосваше и се пръскаше встрани на парчета.

Ръката на Поля го дръпна от края на пропастта.

От горичката тичаха на разни страни бандити, спъваха се, стреляха, падаха и се премятаха. Зад върха, където се криеха червеноармейците, пукаха изстрели и се виеше прах. Поля лежеше по корем и също стреляше. Винтовката я риташе в рамото до болка, а тя в бурен възторг щракаше затвора, целеше се и стреляше по подскачащите в далечината фигурки.

3
Прекъсвачът е включен

Колелата на обръщателната станция пееха като струни и чугунените им спици размахваха черните си крила на разни страни, в разни плоскости. Стоманените въжета се намотаваха и размотаваха върху жлебовете на обръчите като паяжина. Електромонтьорите, работници и комсомолци начело с Лухава и Клайст гледаха електрическия полет на колелата и слушаха възкръсналата музика на машините.

Лавината от хора, проточила се на километър-два надолу, кипеше и се вълнуваше. От станцията до долу, където се издигаха пирамидите каменни насипища, тълпата бе разделена на два потока и между тях се бяха опнали четири струни.

От дъното на клисурата, вкопчена за стоманеното въже, пълзеше нагоре пресечена отдолу костенурка.

Отряд работници с винтовки слизаше нестройно по стъпаловидните пластове откъм превала. Червеноармейците заемаха предишните си места. Пред отряда вървяха Глеб и Мехова. Зад тях върху пушки носеха тялото на един другар.

Отрядът се спусна при машините и всички оставиха винтовките. Лицата на работниците бяха покрити с кал. Трупа с кърваво парче месо вместо глава сложиха на бетонната площадка. Като се блъскаха един друг, хората се устремиха към отряда.

Безмълвно, строго, с болка и страдание на лицата работниците стояха рамо до рамо и гледаха лежащия в краката им убит момък. Човек вече не можеше да познае в тази облята с кръв глава Митя-хармониста. Пак тук, сред тълпата, комсомолки превързваха ранените другари.

Задавен младежки глас с вълнение казваше:

— Ех, каква стана тя, братко… Митя!… Такова нещо… А пък какъв весел момък беше!…

Прииждаха все нови и нови тълпи, застиваха край трупа и въздишаха с болка.

Клайст се приближи до Глеб и мълчаливо му стисна ръка.

А Даша мина край него и го погледна с овлажнени очи и в тях светеше нова радост и удивление.

… Ето го най-важното — масите… трудът… крилатият полет на колелата… През нощта заводът бе прогледнал с електрическите луни, а мъртвите ледено блестящи крушки в работническите жилища светнаха със сплетените си нишки.

Ей там, гърлата на комините ще забълват черни облаци и въздушните костенурки ще заплуват към кейовете и обратно насам, към височините, за да поглъщат шисти от каменоломните.

Лухава стоеше при машините, викаше нещо надолу и размахваше ръце.

Колелата трепнаха и спряха.

Глеб изтича по стъпалата долу, под машините. Една голяма вагонетка-платформа, покрита със сребристия прах на тлението, стоеше наравно с площадката.

Той отново изтича горе и извика към тълпата:

— Другари, вдигнете тялото… сложете го във вагонетката! Ще го свалим долу с почести. Нека мине през масите… Нека всички го видят и му отдадат последна почит.

Работниците внимателно и безмълвно вдигнаха убития и го сложиха във вагонетката.

Някой ласкаво и жално молеше:

— Другари!… Хора мили!… Кирката му… пушката му… Да бяхте ги сложили до него, другари!…

Глеб излезе на подпорната стена, застана между синкавите обелиски и широко размаха ръка:

— Ход надолу!… По-весело!…

И вагонетката, съпроводена от хорската гълчава, заплува надолу по релсите въздушно и плавно като птица.

Глеб завика в длани като в рупор:

— Другари, това е жертва на труда и борбата… Не са нужни плач и ридание, а радост от живите победи… Скоро заводът ще загърми с огън и машини. Ние с вас започваме великото строителство на социализма. Да, проливала се е кръв, много страдания е имало… Много трудности е имало и ще има на пътя ни… Но този път на борба води към щастие, към окончателната победа над света на насилието. Ние създаваме нашия свят със собствените си ръце. С името на Ленин на уста, с вяра в безкрайното щастие ще удесеторим силите си за завоюване на бъдещето…

А вагонетката с тялото на убития момък, веселия хармонист, се спускаше надолу през тълпите от хора и всички посрещаха и изпращаха тази катафалка, свалили шапки, мълчаливо, със строги и печални лица.

1
Тихи минути

Даша и Глеб излязоха от заводския стол на шосето и завиха в храсталака, оплетен от стъбла дива лоза и гирлянди вечнозелен бръшлян. И тъкмо бяха навлезли между младичките дъбове и пролетно сивкавите и прозрачни габъри, когато ги догони Поля Мехова.

— Ще ви изпратя малко, другари. Иска ми се да отдъхна заедно с вас… на тишина…

Даша хвана Поля под ръка.

— Ти, другарко Мехова, нито веднъж не си идвала у нас. Хайде да ни дойдеш сега на гости. Наистина, срещаме се всеки ден на работа и като че сме свикнали едни с други, но не знаем какви сме в къщи и какво крие душата на другия…

Поля тръсна къдри и те се заплетоха в една разлистена клонка. Тя се засмя, счупи клончето, огледа го и го помириса.

— Колко е хубаво тук при вас! Отдавна не съм виждала гора. Мирише на пръст, на дървесен сок… Колко отдавна беше това! Като че в детинството ми… Тук, сред тия дръвчета, човек се чувствува по-задълбочен… по-прозрачен… Там, в планината, не ми беше тъжно, а ето че сега от това дъбче и от пролетния мирис се разчувствувах… Ще хвана под ръка твоя мъж, Даша. Нали сме си слаби жени…

Тя бъбреше, играеше си с клончетата, смееше се, подтичваше от вълнение. Изтича при Глеб, хвана го под ръка и погледна през него към Даша.

— Ти нали не ревнуваш, Даша?

А Даша се подсмихна и също погледна Поля.

— Аз не съм толкова слаба, че да ревнувам…

Глеб почувствува как ръката на Поля притисна ръката му към топлата й гръд.

Слънцето вече догаряше: то бавно гаснеше оттатък далечните хребети и небето беше плътно, синьо, а над слънцето — огнено. Планинските възвишения се спускаха от върха съвсем наблизо като застинали потоци желязо и мед. А вдясно, по един остър ръб откъм падината, се открояваше жълтата разорана бразда на въжената линия.

От дъното на дефилетата нагоре по хлътнатините, прилични на кратери, плуваха виолетови вечерни сенки. А огрените от слънцето ивици и петна по ребрата и склоновете на възвишенията все още пламтяха и издаваха каменен звън. И тук, сред сивкавите, покрити с паяжина храсти, на обраслата с трева пътечка, тишината на късния следобеден час дъхаше опияняващо на пролетна пръст и набъбнали пъпки.

Даша вървеше малко пред тях и чупеше черните клончета.

— Какъв хубав въздух, другари… сякаш меден!… Скоро всичко ще потъне в зеленина и цвят.

— Ти добре го каза, Даша: близки сме само на работа, а инак сме си чужди. Това е едно от нашите най-големи противоречия. От нищо не се боим така както от чувствата си. Само погледни някого в очите и ти става страшно — такива са едни металически. Винаги сме под ключ: денем заключваме себе си, а нощем — стаята си.

Даша се спря и ласкаво-строго забеляза:

— Хората, мила Поля, могат да почакат, а работата иска постоянно внимание… Не забравяй, че работата ни е свързана и с опасности, и с жертви… Днес ти държа в ръцете си не само лопата, но и винтовка…

— Това нищо не доказва, Даша… — разгорещи се Поля. — Ти опростяваш въпроса. Мнозина страдат от липсата на сърдечна връзка, но не си го признават, защото се страхуват от подигравки, неискреност и упреци, че са идеологически неустойчиви. А какво общо има с това идеологическата неустойчивост?

Даша все повече се отдалечаваше от тях и чупеше връхчетата на клонките. Глеб приятелски потупа Поля по разрошените къдри.

— Ти напразно си губиш времето с тия твои тиради, другарко Мехова. Не можеш й повлия. Аз какви ли не песни съм й пял и как ли не съм се мъчил да я развълнувам… и накрая пак аз излизах битият…

Даша се засмя отдалеч и зъбите й блеснаха:

— Глеб прилича на тебе, Поля: обича сантименталните разговори… обича и да се рови в душата на другите…

Слънцето, мътно и червено, се спускаше към далечните хребети и те го гризяха като огнена пита. Правите улици от кея нагоре отчетливо разсичаха на части града в подножието на планината, а къщите му се спускаха надолу в клисурата. Морето между пристаните и вълноломите преливаше със седефен блясък. Корпусите и кулите на завода се издигаха в дълбоко мълчание като някакви нетопящи се ледници.

— Аз сега, другари, преживявам мъчително някои въпроси. Ето, новата икономическа политика… Навлизаме в период на тежки противоречия, но всички се правят, че не ги забелязват. Аз живея в непрестанна тревога и очаквам нещо страшно.

— Какво става с теб, другарко Мехова? — учуди се Даша. — Защо нервничиш?… Добре де, противоречия… добре, тежки… Много хубаво: ще се бием по яката… Я хайде да идем у дома, ще те гостя чай със захарин.

Поля погледна Даша с уплашени очи и бързо тръгна по пътечката към дупката в оградата.

Даша дълго гледа след нея и на лицето й трепкаше ласкаво-насмешлива усмивка.

— Добро момиче… умно… а нещо му има…

— Знаеш ли какво, Дашка… Я да се качим нагоре — да поседим малко… Не ми се прибира в къщи…

— Добре… да идем… И на мен не ми се ще да се прибирам, макар че съм уморена… Вечерта е чудна…

Глеб се разчувствува. Даша го хвана за ръка, длан в длан, и мълчаливо тръгна до него. Глеб чувствуваше, че е разтревожена. Усещаше, че се бори със себе си: иска да му каже нещо — нещо съкровено, задушевно, важно, но не може да се реши. И тя съвсем не току-тъй се съгласи да тръгнат нагоре и не току-така не задържа Поля… Какво ли може да значи това?…

Край къщичките с градинки отпред минаха, без да проронят нито дума. Все така съсредоточени се изкатериха по издатините на земните пластове до площадката на водохранилището. Той я подкрепяше, прегърнал я през раменете, притискаше я до себе си и на Даша й беше хубаво. Резервоарът се намираше високо над „Уютната колония“ и водата оттук отиваше надолу до работническото селище, а по-нататък се разпределяше по разните служби, лаборатории, цехове и корпуси.

Те заобиколиха каменните насипища и галерията със заключена с катинар ръждясала желязна врата. Изкачиха се по стъпалата на широката бетонна площадка. Тя беше равна и стъпките по нея отекваха като удари на камбана.

Червените покриви на общежитията в подножието на възвишението се спускаха стъпаловидно към комините, след тях се редяха заводските корпуси и кули, а още по-долу беше виолетовият залив със спиралните вълни край брега. Отвъд вълноломите, над комините и далечните хребети, морето се разливаше спокойно и необятно, сякаш разтопен метал.

От завода към „Уютната колония“ на групи и поотделно вървяха работници. А далеч оттатък стената по една тесничка белезнява пътечка върху кафеникавия планински хълм тичаше и размахваше ръце някаква дребна фигурка.

— Това е Поля… виждаш ли я?… Странна е тая Поля: ту твърда като стомана, ту цяла трепери като лист. Страх ме е да не й се случи нещо лошо. Ти много й допадна… Дали не се е влюбила?

Поразен, Глеб се отпусна до нея, не забеляза на лицето й нищо друго освен някаква затаена усмивка. Какво става с нея? Нима ревнува? Той не знаеше какво да й отговори, не знаеше дали да се сърди, или да се смее.

— Е, Дашка… уж си против тия, дето се ровят в чуждите души, а пък и ти май нямаш нищо против да надникнеш по-дълбочко в душата на човека…

Усмихната, Даша бързо се извърна към него.

— Ама че си чуден човек!… Какво лошо има в това?… Не сме ли равноправни с Мехова? А пък на нея й се иска да се опре на някое силно мъжко рамо.

— И на мен ми се иска да се опра… но само на теб…

— Да… но човек трябва да умее да намери опора… То не е толкова просто… И аз много искам… и на мен ми е нужна опора… Но през тия три години всичко се обърна наопаки… И ние с теб, Глебушка, сме се изменили… Аз много преживях, много изстрадах и се научих да стоя твърдо на краката си, да мисля със собствения си ум. Към близкия човек трябва да се пристъпва по-внимателно, Глебушка, с по-голямо уважение.

Думите й проникваха право в сърцето му, от нея лъхаше такава властна сила, тя беше толкова нова и непоклатима в правотата си, че той не можеше вече да говори с нея както преди. През оная незабравима нощ (проклетата клисура!) за пръв път бе почувствувал, че и той е станал друг, не какъвто беше вчера, сякаш вътре в него всичко бе прегоряло. И тогава изпита към нея нова, непозната дотогава любов — не само като към жена, но и като към човек, по-скъп от който за него не съществува. Какво щеше да стане с него, ако тя бе загинала през тоя ден, когато той не бе мислил за нея, а бе живял и горял само с мисълта за завода, машините, цеховете?…

Някъде дълбоко под бетонната площадка ромолеше вода и нещо голямо и живо въздишаше в пустотата. И ти се струваше, че тия въздишки стенат в гората и над гората, изплуват от здрача на долината.

Всичко бе въздушно, дълбоко и необятно: планината не беше вече само хребети с камъни и скали, а буреносен облак, морето с безбрежната си вълнуваща се шир не беше море, а лазурна бездна, и те тук, на хълма над завода, заедно със завода са върху един отломък от планета, неусетно полетели към безкрайността.

Глеб сложи глава на Дашините колене и видя над себе си лицето й с огнен мъх по бузите, видя очите й — внимателни, големи, неспокойни и любещи.

— Тук, под небето, човек се чувствува друг, Дашка. Ето, лежа на коленете ти… Кога е било това?… И ми се струва, че никога не съм преживявал такова нещо. Знам само, че твоята любов е била по-голяма и по-дълбока от моята и аз съм недостоен за теб. Аз не съм преживял и една стотна от онова, което си преживяла ти. Но разкажи ми сама за митарствата си… Може би тогава и себе си ще разбера по-добре.

Внезапно сякаш мълния освети въздуха: навсякъде като големи и малки звезди засияха светлинни. Вълна от възторг обхвана Глеб и той развълнуван се надигна на лакът.

— Даша, скъпа моя, гледай… колко е хубаво да се бориш и да градиш съдбата си!… Всичко това е наше… Това сме ние! Нашата сила и нашият труд… Сякаш чувствуваш въздишка… въздишката преди първия удар… когато се готвиш да замахнеш…

Даша сложи пак ръце на гърдите му. Вълнуваше се и тя и Глеб чуваше глухите удари на сърцето й.

— Да, мили, хубаво е да се бориш за съдбата си… Въпреки мъките, въпреки смъртта… Това е страшно… и не всеки може да го понесе… Аз го понесох, защото обичта ми към теб беше по-силна от страха… А после разбрах и друго, обикнах и друго… може би дори повече от теб…

— Говори, Даша… каквото и да е било — говори… Аз вече се научих не само да слушам, но и… да превъзмогвам себе си…

2
Раждане на мъжеството

И през тая теменужена вечер тя разказа на Глеб за преживените мъки, как се е научила да се бори, как е намерила пътя към щастието.

… На тавана, при мишките и паяците Глеб се бе позакрепил след побоищата и през една нощ пое към планината: там, в клисурите и горите, се бяха укрили червено-зелените.

Даша знаеше, че Глеб я напуска може би завинаги и се разделяше с него като с мъртвец. Ридаеше на гърдите му без стон и вик и дълго не го пускаше. А когато се скри в тъмната нощ, тя не запали светлина и с Нюрка на ръце се мета̀ из стаята, докато нощният мрак навън започна да се топи. Оттогава дните и нощите й станаха страшни като кошмар.

От това полусъществование бе дошла на себе си също тъй внезапно, както и бе изпаднала в него.

При нея с трясък, крясъци, с винтовки и револвери нахлуха офицери и войници, обградиха я и няколко гърла изреваха изведнъж:

— Къде е мъжът ти?…

Тя за пръв път затрепера, защото за пръв път я бе сковал ужас. Нюрка се гърчеше и пищеше на ръцете й, а тя, като че оглушала, не чуваше виковете й.

— Казвай къде е мъжът ти. Ние знаем, че е бил тук. Хич не прави невинни очи и не се преструвай на Богородица.

— Че знам ли де е мъжът ми? Вий по-добре знайте… Зер вий го отмъкнахте…

Даша не плачеше, само цялото й лице беше потъмняло и очите й блестяха прозрачно-стъклено.

Един от офицерите, млад, почти момче, наежен и зъл, току ставаше и сядаше, пушеше непрекъснато, не сваляше от нея поглед и крещеше:

— Я да не лъжеш тъй нахално… Знаеш ти! Много добре знаеш!… Няма да ми се изплъзнеш ти на мен…

И изведнъж тресна с юмрук по масата.

— Ей сега ще те арестуваме и ще те разстреляме вместо мъжа ти. Не ни баламосвай, а приказвай!…

А тя стоеше, безчувствена и затъпяла, и едва мърдаше устни:

— Че отде да знам? Ваша воля — убийте ме. Нали видите — сама съм. Защо ме мъчите?

Офицерът помълча и пак я погледна втренчено. Дали видя мъката в очите й, или почувствува укор във виковете на Нюрка, кой знае, но бързо стана от стола.

— Да се направи щателен обиск! Да се обръща внимание на всяка дреболия.

Той я изправи между двама брадати войника и другите до сутринта се ровиха из всички ъгълчета, дупки и парцали.

— Овреме е офейкал, мръсникът…

На сутринта потните и изморени от напразните усилия войници я помъкнаха заедно с Нюрка към вилите оттатък завода. И там, в един зимник, сред камарите чужди, замаяни и сгърчени от предсмъртна треска хора тя седя отчуждено до обед. Някои от тия хора — не един, а мнозина — й говореха нещо, но тя не помнеше нито дума от онова, което й бяха говорили.

А на обед я изведоха от зимника и същият оня офицер, присвил очи, впи в нея острия си поглед.

— Е, къде е мъжът ти, госпожо? Хич не се дърпай — все едно, няма да те пуснем оттука, докато не кажеш. Ако е на сигурно място, защо ще се тормозиш? Не се инати! По дяволите, нали виждаш, че е безполезно…

А тя, готова да падне от изнемога и скръб, повтаряше:

— Отде да знам къде е? По-добре вий кажете къде сте го дянали…

Зад нея някой измърмори с презрение:

— Прати я по дяволите, полковник!… Нали виждаш, че е загубила ума и дума от страх?

А полковникът, както почукваше с цигарата си по табакерата, изведнаж се усмихна.

— Ще те разстрелям за ината ти… Ние тая работа я вършим бързо… Пред нас не можеш мина за глупачка…

— Ами стреляйте, стреляйте… Че какво пък… Че какво…

И за пръв път нервно и пискливо заплака.

— Вий го убихте!… Вий!… Убийте и мен… И мен, и Нюрка… И мен, и Нюрка… и двете.

Свести се на улицата от слънчевата светлина. Вървеше по ослепително бялото шосе. Пред нея беше заводът, а ей там, по-нататък, на възвишението — работническото селище. Отдалеч се виждаше червеният покрив, под който бе останала пуста нейната стая.

И отново заживя сама. Сдружи се с Мотя Савчук и по цели дни прекарваше с нея.

Често седеше пред къщи, вслушваше се в ромоленето на ручеите в клисурата и мислеше за Глеб: къде ли е? Жив ли е? Ще дойде ли някога при нея от неизвестността?

Един ден, когато планината чезнеше в мараня, Даша седеше на стъпалото и кърпеше разни стари дрехи, а край нея Нюрка си играеше с котенцето на циментената площадка пред къщи. Свиреха щурци и чайки се стрелкаха далеч във въздуха над морето отвъд заводските аркади.

По уличката се зададе някакъв мустакат войник с навои (малко ли войници минават край оградата й). Той се приближи до стоборчето и се облакъти на една от дъските.

— Даша, стой си, не се бой!… Хабер от Глеб… Завчас прибери ей тая на хартишка!… Днеска вечер ме чакай.

И си тръгна. Тя забеляза само едно: мустаците му, веждите му — като кълчищно повясмо.

Понечи да хвръкне от стъпалото до стобора, но войникът се обърна и повясмата се свесиха над очите му. Разбра — трябва да го изчака, докато се отдалечи нагоре с широките си крачки. И тя ласкаво извика на Нюрка:

— Я ела тук при мама, Нюсенка!… По-скоро, по-скоро!… Земи ей оная там хартийка и я донеси на мама. Ха така… Ела сега с хартийката да те вземе мама… По-скоричко, по-скоричко!…

И Нюрка защапука към хартийката, стисна я в юмруче и доволна се затича към майка си.

— Мамо, на̀… на̀!…

Даша предпазливо разгъна хартийката и прочете (кой освен Глеб може да пише така?):

„Скъпа моя, аз съм жив и здрав. Пази себе си и дъщеричката ни… Това изгори начаса, а Ефим ще ти разкаже всичко каквото трябва.“

„… Глеб, милият ми, свидният ми! Щом си жив и здрав, щом си добре — за мен няма какво да се кахъриш: аз също съм бодра и весела.“

А през нощта дойде Ефим. Той миришеше на планина и лес, а на Даша й се стори, че от него лъха не на гора, а на Глеб. Тя седеше с Ефим в тъмнината на стаята до прозореца (само звезди се стрелкаха от небето) и тръпнеше от радост и любов към Глеб. А Ефим, с револвер в ръка, тутакси заговори делово, като шепнеше с хрипкавия си от махорката глас:

— Трябва да ни помагаш, Даша. Ще ти река направо: Глеб тръгна през белите към Червената армия. Ти не се косѝ: сигурно ще стигне. Ама не е думата за него сега…

Даша трепереше и шепнеше с вдървен език:

— Ами ако… кажи ми, другарю Ефим!… Ако загине… ако попадне в клопка?… Зер сам е… а край него — все зверове…

— Не е за него думата, рекох вече. Глеб заръча да се държиш и да ни помагаш. Времето е такова, несигурно… Аз всякогаш ще съм ти подръка… А пък ти ще си ни зелена помагачка. Ясно ли е? Задачи ще има за всички зелени помагачи. Значи — и за Глеб. Па нека нашите зелени побратими да са ти за някое време наместо мъж. Помни. Организирай всички зелени вдовици в здрава сила. Пък ти иди по продоволствената част в заводския кооператив. Тая работа завчас ще я уредим.

— Ами детето… какво да правя с детето?… С Нюрочка?…

— Дай я на някоя добра жена да я гледа. Нюрка няма да изхвръкне като птиче. Казвай какво още има да казваш…

Даша трепереше и с голяма мъка можа да промълви най-важните думи:

— Другарю Ефим, може би Глеб сега върви самичък… самичък между зверовете… и смъртта го дебне всяка минута… Ама щом Глеб сам е избрал тоя път — и аз съм с него, по същия път…

Ефим се усмихна в мрака и ръката му ласкаво я потупа по коляното:

— Харна жена си ти… знам… Отсега ти казвам — опасно е. Ама не си сама, с нас си. Пък на нас ръцете ни са яки.

И си отиде пак така нечуто и незабелязано, както се бе и появил.

Нюрка тя даде на Мотя да я гледа срещу една дажба хляб и Мотя на драго сърце взе момиченцето при себе си. Добра жена е Мотя, добра другарка и Нюрка бе живяла при нея като при майка.

Даша започна да работи в кооперативната фурна. При нея често идваха хора от кариерите, даваха й бележки и вземаха хляб за „работниците от планинските строежи“.

Всеки ден се отбиваше на гости при „зелените“ вдовици. Половината от тях се занимаваха със спекулация. Едни проклинаха избягалите си мъже, събираха се с други и скоро забравяха първите. Други пък се прехранваха, като перяха бельото на офицерите. Тя ги сплоти около себе си и им даде работа: да ходят в планината, за да предават на зелените другари дрехи, обуща и всякакви писма и документи от разни нужни хора.

Особено се сдружи Даша с три жени. Най-млада от тях беше Фимка (мома за женене, брат й Петро беше при зелените), с деликатна външност като на госпожица. Най-голяма беше Домаховица, с едър кокал, червенокоса, с три вечно разплакани дечица. Лизавета беше бездетна млада жена с висока гръд и ярка руменина на бузите. Фимка беше покорна и ласкава — не можеше да откаже нито на мъж по женската част, нито на жените по отношение на продуктите. Домаховица беше свадлива и мразеше всички заради лишенията си. А Лизавета беше надменна, мълчалива и недостъпна с всички. Тъкмо тия жени бе сплотила в едно цяло Даша и свободното си време прекарваше само с тях.

В късна нощ идваше при нея Ефим и удряше с револвера по коляното си.

— Трябва да спазвате, другарки-жени, един безпогрешен закон: затвори уста, забрави всичко, каквото знаеш. Езика си със зъби отхапи. Езикът — най-проклетото месо — е човешката опашка. Хванат те, да речем, пипнат те — отхапи си езика и го изплюй. Ясно ли е? Езикът планина не повдига, ама може да катурне цяла крепост.

Ето кой беше първият им другар и учител.

Така измина една година. И през тая година тя сякаш се роди наново. Предишният живот в къщи й се виждаше вече обидно нищожен и унизителен, тя никога нямаше да се върне към него. А работата с жените и връзката със зелените я бяха обогатили и с опит, и с нови мисли.

Една сутрин, когато Даша беше на тезгяха — а утрото беше свежо, слънчево, — група въоръжени офицери разблъскаха тълпата и нахълтаха във фурната. Хората, уплашени, се разбягаха на всички страни. А нея я качиха в един камион сред куп офицери, закараха я във вилата, където едно време беше с Нюрка, и я хвърлиха в същия зимник. И там пак на купчини лежаха и седяха хора, и пак всичките й бяха чужди, всичките бяха измъчени и полуобезумели от очакването на смъртта.

Тя много бе мислила как да се държи, как да не допусне в себе си слабост. През всичко можеше да мине — и през мъки, а може би и през смъртта, — но не можеше да престъпи през Нюрка, не можеше да я изтръгне от сърцето си.

През приличния на плесен здрач видя мустаци и вежди като кълчищно повясмо. Ефим все едно, че не я познаваше, и тя разбра: в никой случай не трябва да покаже, че го познава. Недалеч сред камарата от хора ридаеше Фимка, а до нея седеше брат й Петро, с момчешки, покрити с пух бузи. Той я милваше по косата, по гърба и шепнеше нещо. Лицето му беше като на удавник.

И тогава Даша за пръв път позна ужаса на човешките мъчения.

Отначало помъкнаха Ефим, а след това и нея. Същият млад полковник я погледна — и тутакси я позна.

— Е, дойде ли ни пак на гости?… Ама сега вече няма излизане оттук. Я кажи как хранеше зелените? Защо лъготеше, че не знаеш къде е мъжът ти?

Даша се престори на ахмачка.

— Че отде да знам къде е мъжът ми? Вий сами го затрихте, а сега пък ме забърквате със зелените…

— Ей сегичка ще проверим тая работа. Отведете я в кухнята и я нахранете хубавичко!

Замъкнаха я в друга, по-малка маза. На пода се търкаляше нещо мръсно, смазано, вонеше на разлагащ се труп. На пода, целият в кръв, лежеше гол човек. Двама яки казаци с пъшкане и ръмжене го налагаха с шомполи.

Изведнъж сякаш огън изгори гърба й.

— Рраз, рраз!… Н̀а ти, мръснице!… Я покажи на тая курва оня красавец…

Прилоша й и тя едва не се строполи на пода.

После събра сили и изстена:

— За какво ме мъчите?… За какво?…

— По-яката млатете тоя гъсок!…

Отново замлатиха Ефим с шомполите, а той, проснат, само въртеше глава и мълчеше. И в това му мълчание Даша почувствува огромна сила и мъка. Едва сега разбра тя какво значи твърдост: тя трябва да понесе мълчанието си като дълг. Ето, Ефим цял е смазан от мъчения, но те за него са нищо в сравнение с великата тайна, която брани кръвното дело на революцията, а самия него извисява като непобедим борец.

— Хайде, казвай, пачавро, какво вземане-даване си имала с тоя нехранимайко? Кажеш ли — няма да го пипнем повече, а тебе ще пуснем.

— Аз нищо не зная… Зная само себе си… Защо се гаврите, зверове такива?…

И пак цяла я изгори непоносим огън. Сърцето й замря и тя закрещя пронизително:

— Какво съм ви сторила, бре? Защо ме биете?

— Приказвай!… Инак и с теб ще стане същото… Избирай!…

И тя изведнъж се догади: тия хора не знаят за нея нищо — нямат факти. Арестували са я ей тъй, по подозрение, или някой я е набедил. Тук ги няма нито Домаховица, нито Лизавета. Ами Фимка? Фимка е друго: нея заради брат й. Сигурно са го хванали в квартирата й: той често дохождаше при нея нощем.

— Няма какво да казвам… Какво да казвам?… Живея си сама и никому не преча…

— Сипи още на чичото! Ха тъй, ха тъй… Удряй!… По-силно! Нека да загрухти и да си лапне попара…

Тялото на Ефим лежеше вече безжизнено в кървавата каша и потреперваше в затихваща предсмъртна конвулсия. А казаците уморено плющяха по кървавото месо и от шомполите летяха гъсти пръски.

Покрай Даша полетя презглава братът на Фимка — Петро. С животински страх в очите той скочи на крака, подхлъзна се, падна, пак скочи и затича по кървавата каша, като шляпаше с босите си крака. Подире му с шомполи в ръце се втурнаха двама казаци. Петро зарева страшно и с все сила се блъсна в стената.

Даша с обезумели очи гледаше изтезаването на другарите си и, загубила у̀ма и ду̀ма, не можеше да откъсне поглед от тях. Гледаше и не виждаше нищо освен кръвта.

Дойде на себе си в същата оная светла стая, където сега седеше и пушеше полковникът и се мръщеше от дима.

— Е какво, госпожо, хареса ли ти нашата кухня? А сега нека си поприказваме…

— Аз нищо не зная… По-добре не ме мъчете напусто…

— И оногова ли не знаеш, и момичето?

— Фимка я познавам, и Петро… От деца ги знам още…

Двама офицери му зашепнаха нещо на ухото. Той отначало се навъси, а после бузата му мръдна в усмивка.

— Дайте я на нас, полковник.

И те с гадни гримаси тръгнаха към нея.

Тя се хвърли към ъгъла на стаята и замаха с ръце.

— Не ща!… Не ща!… По-добре да умра… по-добре убийте ме на място…

Полковникът вдигна ръка и се подсмихна.

— Е добре… Ще ти се размине, ако кажеш истината. Ела тука и разказвай.

— Аз нищо не зная… нищичко!… Как не ви е срам!…

Полковникът се облегна на гърба на стола и ехидно присви очи.

Двамата офицери я подхванаха под мишници и я замъкнаха в другата стая.

… До среднощ лежа полумъртва в зимника с разголени крака и гърди. Както я бяха захвърлили, така си и остана. Фимка допълзяваше до нея, стенеше, удряше глава в гърдите й и пак се отдръпваше. На два пъти й се привидя Нюрка: тропа с крачета, врещи, смее се… Даша протягаше ръце към нея и крещеше от страх и отвратя:

— Не ща!… Ох, не ща, Нюрочка… не ща!…

А после, чак до края, не си спомни за Нюрка нито веднъж, сякаш беше образ от угаснал сън.

След полунощ — и това помнеше като през сън — се свести от боботенето на камион. Седеше на пода на дървения сандък, а до нея лежаха и седяха безмълвни хора. Позна Фимка, Петро и Ефим. Край тях стояха казаци с винтовки в ръце.

И само едно се беше запазило ярко в паметта й — разноцветните искри на звездите, а звездите бяха съвсем близо — само да протегнеш ръка, и ще ги стигнеш.

Знаеше, че това е смъртта: ей сега камионът ще спре, ще ги изритат на земята, ще ги откарат при морето на пясъка и ще разкъсат гърдите й с куршуми. Знаеше го и сърцето й се топеше като късче лед. Но ужас не чувствуваше. Струваше й се, че всичко това не е истина, а обикновен муден сън, на който повярваш, когато го гледаш, и знаеш, че тия образи скоро ще изчезнат. И пак й се привиждаше Нюрка: тича към нея, разперила ръчички, с едничък възглас — „мама!“…

Като мъртъвци се тресяха другарите й, проснати на пода: и Ефим, и Фимка, и Петро. И не й беше жал за никого, защото в гърдите си имаше не сърце, а късче лед.

Когато камионът спря, я изблъскаха на земята. До нея застана Фимка. Тя трепереше като в треска, хващаше Даша за дрехите и се притискаше към нея като дете. Ефим лежеше в краката им безжизнено. А Петро, обезобразен от побоите, тъпчеше на едно място, въртеше глава (лицето му беше черно от кръвта), хъркаше и плюеше.

Припряно и сърдито — сякаш не тя, а някои друг — Даша прошепна на ухото на Фимка:

— Нито дума… нито дума… сляпа си, ня̀ма си… нито дума…

Стори й се като че отгоре й се нахвърли огромна тълпа и я блъсна настрани.

Четирима казака бяха изтикали с пушките си Фимка и Петро.

А когато се бяха поотдалечили, Фимка изведнъж завика и се замята като ранена птица, задърпа се назад и замаха с ръце.

— Даша, миличка Даша!… Какво правят те с мене, Даша!…

Блъснаха я и запсуваха, а тя заскимтя, замята се и падна на пясъка. Дръпнаха я за ръце и пак я вдигнаха на крака. Тя направи мълчаливо още няколко крачки, после пак се спря и угрижено извика:

— Бре!… Каква я свърших!… Забравих си шала в ахтонобила…

Но те я подхванаха под мишници и я помъкнаха в тъмнината.

Там, на пясъчната ивица, където морето се губеше в мрака като черно пасбище, Даша виждаше само мъгляви сенки и тия сенки като че пияно танцуваха на едно място.

И отново се разнесе пискливият вик на Фимка:

— Не искам, не ми ги връзвайте!… Искам с очите си да видя младата си смърт…

И чак до залпа не преставаше да вика:

— Искам… с очите си искам да видя…

А когато изстрелите изтрещяха, на Даша дълго й се струваше, че викът на Фимка продължава да се носи над морето.

Към Даша приближи пъргава сянка.

— За последен път: кажи кой работи със зелените. Давам ти дума веднага да те пусна да си вървиш. Иначе — ей го на… нали виждаш? Същото ще стане и с тебе.

И пак така, както и дотогава, Даша безизразно отвърна:

— Аз нищо не зная… нищо… нищо…

— Добре… Вземайте тоя гъсок!…

Повлякоха Ефим и Даша не чу залп, а само един изстрел.

И пак дойде пъргавият офицер.

— Давам ти половин минута…

— Хайде, стреляйте… стреляйте… само не ме мъчете…

Чувствуваше — само миг още, и ще падне, ще се замята като Фимка.

Подхванаха я и я подхвърлиха нагоре. Главата й се удари силно в някакво желязо.

Камионът пак забоботи и отново там горе, съвсем близо, само да протегнеш ръка, зазвънтяха като златни капки звездите, а небето над планината пламтеше като огнена мъгла.

После я отведоха в същата стая, където я бяха разпитвали, и същият полковник, без да я гледа, каза отчетливо и лениво:

— За теб гарантира инженер Клайст. Ние вярваме не на теб, а на инженер Клайст. Можеш да си вървиш. Но да знаеш: паднеш ли ни в ръцете — в къщи вече няма да се върнеш. И друго: тук с теб не е ставало нищо. И очите ти не са виждали нищо. А ако езикът ти издрънка нещо без време, с теб ще стане същото, както с тия кучета. Хайде, марш — обирай си крушите!

Никому нищо не разказа Даша и се научи да говори само на място и по работа. В къщи се прибираше само нощем. Стаята заприлича на кочина и ъглите се замрежиха от паяжина и прах. Повехнаха и изсъхнаха цветенцата на прозореца, лицето й посърна, а очите й станаха студени и прозрачни. С часове стоеше при Мотя, при добрата другарка, при къщовницата Мотя. Сприятели се със Савчук, сприятели се с Громада и дълго седеше с гърбавия Лошак. Скритом се готвеха да посрещнат Червената армия. Даша бе завербувала за тайното си дело и Лошак, и Громада, и Савчук. По-рано те спяха нощем, а денем гледаха към планината. А сега нощем ги мъчеше безсъница, а денем се правеха, че нищо не виждат.

Идваха войниците с безмълвен въпрос в очите. Отстрани погледнато — идваха да се позабавляват, идваха да се поразтушат с младата вдовица. Дойдат веднъж-дваж, после изчезнат, а вместо тях — други. А къде се изгубваха предишните — нищо не можеха да кажат на хората ясните очи на Даша.

В пристанището стояха английски кораби — товареха несметни тълпи бягащи от север богаташи и аристократи.

Някъде далеч зад планината земята боботеше с глух подземен тътен и нощем от тоя необятен грохот от небето като огнен дъжд се сипеха звезди.

… А в едно пролетно жарко утро, когато море и небе, въздух и цъфнали дръвчета се бяха слели в едно, Даша с червена лента, през смрадливата смет, между трупове на коне и хора, през паническия ужас от смъртта, отиде в града да търси комунистите. Вървеше сама, а граждани и работници, все още не на себе си от страх, не смееха да излязат от дупките си. Вървеше тя, а очите и лентата й пламтяха от щастие и гордост.

Срещаше конници-червеноармейци с червени ленти на рубашките и тия ленти отдалеч приличаха на цъфнали пищни макове. Тя гледаше бойците и се смееше, смееха се и те, махаха с ръце и викаха:

— Ура за червената лента!… Ура за червената другарка!…

… Глеб, сломен, лежеше неподвижно на коленете на Даша и дълго не можа да промълви нито дума. Ето я неговата Даша… Седи до него, негова свидна жена: същият глас, същото лице, също като преди бие сърцето й. Но няма я оная Даша, дето беше преди три години: онази Даша си бе отишла от него завинаги.

И вълна от неизразима любов го разтърси като болка. Той я обгърна с треперещи ръце и задъхан, борейки се със сълзите си, застена от ярост, безсилие и нежност към нея.

— Даша, милата ми!… Да бях тук през тия дни!… Да знаех!… Сърцето ми се къса, Даша… Защо ми го каза?… Какво мога да направя със себе си?… Сега съм като ранен, Даша… Как да преживея всичко това?… Аз — и ти… и офицерите… Даша! Между нас е била смъртта… Но ти си жива… Ти си поела сама пътя на борбата, имаш си свой път на борба… А аз… Аз полудявам… Помогни ми да се оправя, Даша…

— Глеб, колко си ми добър!… Колко си ми скъп!…

И те стояха така до среднощ, както бяха стояли само през първите дни на женитбата си.

1
Грижливите ръце

До разсъмване Глеб ходи из града и лично ръководеше работата на отряда. По улиците с винтовки на рамо, бдящи и безмълвни, стояха фигури на работници. По паважа минаваха отряди от патрули. Небето беше обсипано със звезди и те трепкаха като капчици разтопен сняг.

На пост стоеше и Жук. Това не беше вече оня празен наблюдател и креслив изобличител, а дисциплиниран войник. Когато Глеб се приближи до него, той здраво стискаше винтовката. През отворената врата на голямата богатска къща излитаха истеричните викове на жена.

— Кой е тука, Жук?

— Тука са твойта булка със Савчук, другарят Ивагин и двама чекисти. Влез да се полюбуваш как са подбрали буржоазията… Ударна работа!…

— Е, а какво свърши ти в народостопанския съвет, а Жук?

— Хо-хо, приятелю!… Иди поприказвай с Чибис… Аз ей сегичка ги изправям всичките до стената. Ама негодници и лапачи, а-а! Пък на тоя Шрам, да не съм аз, ако не му смъкна маската…

В утринния здрач на стъкления коридор стоеше червеноармеец с винтовка, а през отворената врата се виждаше как на дивана се тръшка, ридае и чупи ръце някаква разрошена жена.

Глеб по военен навик влезе уверено. Внимателно огледа стените, вещите, хората — дали не е допусната някаква грубост или оскърбление спрямо стопаните? Да не би момчетата да са пропуснали нещо важно в тоя богат и подозрителен дом?

— Е, как е, другари? Без ексцеси, нали? Дръжте се така, че стопаните да не предявяват никакви претенции относно поведението ви.

Жената с пеньоара с ужас гледаше хората с винтовките и тия, които отваряха скриновете, гардеробите и раклите. Към коленете й се притискаше малко дългокрако момиченце и с любопитство гледаше непознатите чичковци, появили се така внезапно и шумно посред нощ.

До голямото писалище стоеше един човек с тиранти, по домашни пантофи, със златно пенсне на носа и дълга остра брадичка, стоеше объркан, но самотно-важен и с конвулсивно-иронична усмивка свиваше рамене.

С умелата ръка на добра стопанка Даша грижливо отделяше едни и други вещи и ги нареждаше на разстланите чаршафи и в няколко куфара.

— Това е за детските домове… за децата… за домовете на майката и детето… Гледай, Глеб, колко платове! Можем да облечем стотина деца…

Савчук опразваше шкафовете и скриновете и мърмореше недоволно:

— Виж ги ти, маскарите му с маскари, що нещо натрупали! Нашите свинари запалки правеха и си протриваха гърбовете с чувалите, а пък тез тук в тия палати се угоявали като пуяци. Бря, че музика — не балалайка, ами цял шлеп! (Той, кой знае защо, беше преместил рояла.)

Сергей стоеше с винтовка в ръка и не знаеше какво да прави. В тоя дом той беше идвал едно време като дете. На времето си адвокатът Чирски дружеше с баща му. Социалист. Член на Държавната дума през всичките й мандати.

Сергей не поглеждаше към адвоката: страхуваше се да не би Чирски да се приближи до него, да не му подаде ръка и да не го заприказва като близък човек. Сергей се правеше, че не го познава, и стиснал зъби до болка, се мъчеше да бъде твърд като другарите си, но усещаше, че краката му треперят от предчувствието за неизбежния скандал.

И това, което той смяташе за ужасно и непоправимо, се случи просто и незабелязано. Чирски го гледаше право в очите и усмивка на погнуса кривеше устата му.

— Сергей Иванович, на наш общ език това някога се наричаше грабеж. Оттук вие ще отидете навярно при вашия баща, Иван Арсенич, и ще проведете същата операция. Естествено, на таткото ще оставите малко повечко, отколкото тук. На нас смъквате и последната риза. Може би в името на старата ни дружба и към мен ще бъдете по-снизходителен?

А жената протягаше ръце към него и по увисналите й бузи сълзите проблясваха като искрички.

— Сергей Иванич… мили!… Нали ни бяхте близък някога… Какво правите! Вие ли сте това, Сергей Иванич?

В старанието си да бъде невъзмутим и строг Сергей стисна винтовката така, че ставите му изпукаха, и отправил поглед някъде покрай Чирски, каза с рязък глас, който отекна в мозъка му като звън:

— Да, участта на баща ми е като вашата. Също като вас ще бъде изселен от къщи и няма вече да се върне там.

Каза тия думи и тутакси му стана леко, а човекът, който стоеше до писалището, му се стори смешен с едновремешното си високомерие и надутост.

— Така, така… Научили сте се да бъдете доста свиреп… Моите поздравления!…

Даша бе намерила една голяма дундеста кукла с ококорени очи и жълт пух на главата, усмихна се и пристъпи към момиченцето.

— Ах, каква чудесна кукла!… Ето я, тича към тебе, момиченце, домъчняло й е… Какви сте милички и двете!…

Тя сложи куклата на крака и я поведе като жива. Момиченцето се зарадва и грабна куклата в прегръдките си.

Жената злобно се развика:

— Нина!… Да не си посмяла!… Нали виждаш, че без срам ти вземат и последната ризка… Хвърли им тоя боклук!…

Но момиченцето, стиснало здраво куклата, се хвърли на дивана и я закри с телцето си.

— Моя си е куклата!… Моя!… Няма да я дам!…

Даша свъси вежди.

— Как не ви е срам, госпожо!…

Савчук сумтеше и мърмореше. Той триеше потта си и враждебно гледаше хората и вещите.

— Глей ги, маскари с маскари, що нещо натрупали!… Тая работа е по-долна и от нашата в бъчварския цех… Дявол го взел, по-добре да работи човек на въжената линия…

Даша се приближи до Глеб и деловито доложи:

— Всичко се описва, Глеб… Конфискувано е всичко, каквото трябва… От бельото и горните дрехи оставяме по два ката… Реших да конфискуваме картините и книгите (ох, че много книги — като керемиди на покрив!). Утре сутринта от отдела за народно образование ще ги проверят и подпечатат.

— Добре. Всичко останало да се остави на място. Двама души на пост. Свършвайте!

— Че ние вече свършихме. Чакаме каруците.

И Даша се отдръпна с лице на строга стопанка.

Глеб отведе Сергей настрани.

— Къде живее твоят старец? Аз ще отида при него на гости.

Сергей не можа да разбере шегува ли се Глеб, или се подиграва с него. Той смутено поправи на рамото си ремъка на винтовката.

— Аз мога да дойда с теб, другарю Чумалов, не е далеч оттук.

— Не, не бива, другарю Ивагин. На стареца ще му стане тежко.

Сергей здраво стисна ръката на Глеб и се извърна на другата страна.

Къщите в звездното утро синееха. От планината като лавини се спускаха облаци мъгла, а над залива трепкаше виолетов здрач. Утринно зацвърчаха врабци. А в стоманения полумрак на планината някъде много далеч и много близко блуждаеха, гаснеха и пак пламваха тайнствени факли.

По горната улица с отмерена крачка и в походен строй, сред настръхнала четина от щикове в плътни редици маршируваха червеноармейци. Колоните им, изглежда, бяха много — необхватен трясък боботеше навсякъде — и над града, и между къщите, а по камъните на настилката с кристален звън се търкаляха талиги. Червената армия, походите, бойната работа… Това беше толкова скоро! Братя мили! Будьоновката на Глеб още е потна от огъня и походите. Щиковете звънтят, сплитат се в стройното движение. Защо е тук той, военният комисар, когато мястото му в редиците е свободно?…

Задъхан от вълнение, той с широка крачка забърза към редиците стърчащи щикове, за да се докосне до гъвкавия им строен поток и им предаде поздрава на един червен боец. Но редиците секнаха и се стопиха зад ъгъла, само двама червеноармейци, размахали винтовки един срещу друг, догонваха другарите си.

2
Човек на паша

Глеб влезе през отворената градинска портичка и видя нещо, което не бе виждал в другите къщи. Мехова стоеше пред купчина дрехи и вехтории и се усмихваше. Громада и Лошак, награбили вещи и книги, ги изнасяха един след друг. До отворения прозорец стоеше един весел старец и оживено говореше:

— Всичко, всичко!… Много ви моля, другари! Целият тоя боклук е събиран, за да сведе човек живота си до една точка. Това трупане на вещи се върши до момента, когато настъпва смъртта, тоест онова състояние, което отрича и трите измерения. Това именно е идеалът, който се измерва с абсолютната норма — нула. Това е любопитно, интересно и весело, нали, другари?…

Мехова гледаше Глеб отдалеч със странно големи очи.

— Глеб, погледни тоя чудак. Това е бащата на нашия Сергей. Един човек, който може да каже повече, отколкото обикновените хора. Да беше видял с какъв възторг ни посрещна!

Тя потръпваше от утринната прохлада и предизвикателно го галеше с поглед.

Край Глеб с военна походка мина еднорък човек с орлов нос и несъразмерно малка горна устна. Той огледа вървешком Глеб и закрачи към портичката.

— Гражданино, моля да се върнете.

Едноръкият бързо направи кръгом марш.

— Кой сте вие?

Едноръкият стоеше пред Глеб в напрегната готовност.

— Дмитрий Ивагин, бивш полковник, а сега гражданин на Съветската република. По-големият син на тоя старец и единствен брат на члена на РКП Сергей Ивагин. Документи трябват ли?

— Документите си задръжте. Стаята ви ще бъде обискирана. Моля да останете.

— Моето кътче е в бащината ми къща. Всичко е ометено вече докрай. Но джобовете ми останаха непокътнати. Моля!

И в студените му очи неуловимо трептеше насмешка.

— Свободен сте.

Глеб тревожно го проследи чак до портичката и на един-два пъти понечи да го върне, но, кой знае защо, не се реши.

Старецът с вирната под прав ъгъл брада пъргаво ситнеше из стаята, суетеше се и цял гореше от възторг.

— Истинската свобода, приятели мои, е в пълното отричане на геометричните образи и техните веществени въплъщения. Комунистите са силни и мъдри тъкмо с това, че преобърнаха цялата Евклидова геометрия. Аз ги приемам и ги обичам за тяхната весела революция против непоклатимостта на всички форми, издигнати във фетиши. Приятели мои, не оставяйте нищо: това ще бъде непоследователно, а за мен страшно. Да бъдеш привързан дори и с парче гнила нишка към стените на някой куб, призма или триъгълник, е също така ужасно, както да си затрупан с планина от вехтории.

Лошак въртеше бялото на очите си и продължаваше да работи. Той поглеждаше към стареца и мрачно размишляваше. После се приближи до него и каза добродушно:

— Не си поплювай, чичка!… Ще те пратим на паша… на свобода… — Той се подсмихна мрачно и несръчно мушна с пръст стареца в гърдите. — Па там… мели колко щеш…

Старецът се смееше и размахваше ръце във възторг.

— Точно така, точно така!… Вашата свирепост е неосъзната човечност, приятели. Човек на паша… Какво по-съвършено от това състояние? Земя, небе, безкрайност… Точно така, точно така!… Но, защо, приятели, с вас не дойде моят син — Сергей? Много бих искал да го видя в ролята на мой тържествен ликтор…

От шкафове, ракли и ъгли Громада вадеше книги, ковьори и въртеше глава: беше му омръзнало да слуша бъбренето на стареца.

— Чичка, я не дискустирай и така нанататъка… Предлагам да земеш да действуваш на трудовия фронт, зер тука имаш много сякакъв материал, пък пипаме само ний с Лошак…

Такъв човек си е Громада: той малък, а името му голямо, пък и големи думи говори.

Глеб се приближи до стареца и му протегна ръка.

— Е, как е? Хубаво са омели тук, а, Иван Арсенич? Вашият син, Сергей, също командува по тая линия.

— Добре!… Много добре!… Напразно не е дошъл Сергей, напразно… Много бих искал да го видя, много бих искал…

— Не се безпокойте, Иван Арсенич: ние нищо няма да вземем от вас. Вие сте наш културен деец.

Старецът погледна Глеб със страх. Нервно задърпа брадата си.

— Не, не!… Всичко, всичко!… Това е много хубаво, прекрасно!

Громада въртеше глава и гледаше тоя неспокоен, възторжен мъдрец с гнусливо съжаление.

— От тая му идеология, другарю Чумалов, човек може да откачи… Напусто дискутира чичката… и така нанататъка…

Глеб гледаше стареца с изумление и любопитство.

— Добре, Иван Арсенич, можете да си живеете както ви се харесва. Аз съвсем не знаех, че Сергей има такъв интересен старец… Оставете всичко тук, момчета, и си отивайте…

Той пак стисна ръка на Иван Арсенич и бързо тръгна към изхода.

3
Изселването

Възвишенията оттатък залива, над завода, бяха кафеникави, нарязани от тъмните дупки на клисурите. Небето в зенита си беше синьо и дълбоко, а над планината — огнено и зъберите се открояваха ясно с ослепителната си линия. Само снежните лавини на мъглата се кълбяха по седловините на превалите и се смъкваха като водопад през височините.

Заводските здания долу, над залива се мержелееха като приказни дворци. Комините стройно и тънко се извисяваха срещу пълзящите преспи. Морето под планината се наливаше с небесна синева и светлите и тъмни петна по повърхността му изчезваха.

Между няколко пресечки на главната улица, по цялата ширина на каменния й паваж, шаваха човешки мравуняци. Истерично пищяха и плачеха жени. Мъжете, струпани в разнолика маса, мълчаха мрачно или се усмихваха бледо и объркано. Жени с вързопи и кошници, едни с деца на ръце, други — хванали ги за ръка, седяха върху вещите си, стояха или лежаха с очи на обречени хора. Тук-таме на земята се тръшкаха по-слабонервните и край тях се суетяха хора.

Чирски стоеше в предните редици по долна риза и тиранти, без шапка, с пантофи и разсеяно гледаше къщите, сякаш ги виждаше за пръв път. Жена му, рошава, полуоблечена, седеше на някакъв вързоп и гледаше в една точка. А момиченцето подскачаше между баща си и майка си, подвикваше нещо в такт с движенията си и здраво стискаше с две ръце голямата кукла.

Обозите — пухкави купчини от бели бохчи — се точеха напред и се виждаше как дългият им керван се извива от ниското към гърбицата на улицата.

На една от колите разгърден комсомолец с рошава глава дрънчеше на китарата си полка. А някъде далеч отпред пискливо свиреше хармоника.

Партийците стояха по тротоарите с винтовки до краката, на метър-два един от друг. Уморени и мрачни от безсънната нощ и тежката работа, те гледаха тълпата и не я виждаха. В пресечките трополяха и дигаха врява други хора — еснафите, наизлезли да позяпат необикновеното зрелище.

… Еснафките не търсят чуждия смях: еснафките имат чувствителни сърца — дай им погребения и сълзи, в сватбите ги привлича не веселбата, а тъгата и сълзите на младоженката. Такъв е животът на еснафката, че чуждите сълзи са й по-близки и желани от смеха.

Ето че те и тук бяха подушили мириса на обилни сълзи и търчаха от покрайнините, от собствените си бордеи, от квартирите си в национализираните къщи, за да преживеят желаната болка при вида на стоновете и воплите на уважаваните и почтени семейства. Жадно търсеха те с потъмнели очи ридаещите жени и оросяваха лицата си с обилни сълзи.

… Някъде много надалеч проеча команда. Конвоят вдигна винтовки на рамо. Тълпата уплашено се размърда.

Обозите отпред загърмолиха и тълпата на вълни пое по улицата.

Сергей вървеше след Даша, а след тях — Жук. От другата страна (виждаше се през тълпата) крачеха дребният Громада, Лошак и Мехова.

Неясна болка свиваше гърдите на Сергей. Това, което се прави, е безобразно и варварско. Такова нещо партията не може да приеме. Защо е тая тълпа? Защо са тия противни писъци? Защо са тия деца, които се мятат в ръцете на майките си? Не, партията не може да се съгласи с такова нещо, а за него, за Сергей, това е прекалено тежко изпитание.

Ето момиченцето с куклата: вкопчило се за ръката на майка си, а самото то хванало за ръка куклата.

Чирски, високо вдигнал глава, върви спокойно, с жертвена важност. Някаква престаряла старица с боне и наметка се опира тежко на бастуна си, сякаш участвува в църковно шествие. Подкрепя я под ръка девойка, цялата в бяло. Те не плачат и лицата им са като на монахини.

Недалеч отпред Сергей видя баща си. Той вървеше сам, оглеждаше тълпата и се усмихваше. Вървеше някак странно: ту бързо ситнеше и изпреварваше другите, ту се спираше, ту пристъпваше едва-едва, дълбоко замислен. Като забеляза Сергей, той радостно вдигна ръка и се запъти към него.

— Ти си моят конвоир, Серьожа, а аз съм мъдрец, отиващ на изгнание. Любопитно, нали? Не е редно да влизаш в разговор с мен, докато съм твой арестант. Исках само да ти кажа, че твоето оръжие, което брани здравината на революционната ви диктатура, е смешно и абсурдно: то е като някаква пищялка на рамото на такъв свиреп болшевик, какъвто си ти. Но можеш да ми завиждаш: в тоя момент чувствувам целия свят така безкраен, както не го е чувствувал и Спиноза, макар на Марк Аврелий това вече да му се е привиждало нощем.

Откак Сергей го бе видял за последен път, баща му се бе занемарил още повече: смъртта на майка му е била за него последен удар. С дрипите си той напомняше просяк: беше мръсен, несресан, от краката му течеше кръв и гной. На Сергей му стана жал до плач.

— Ти няма къде да ходиш, тате. Ще се настаниш в моята стая — ще живеем заедно. Не трябва, тате. Къде ще идеш? Ти ще загинеш… разбираш ли го?…

Старецът изумено вдигна вежди и се разсмя като дете.

— Не, не, Серьожа!… Аз твърде добре знам цената на свободата си. Аз съм човек, а човекът няма място, защото нито една дупка не може да помести човешкия мозък. Всяко събитие е чудесен учител: виж колко непосилна е за робите свободата, какво проклятие са за кокошката крилете!…

До Сергей незабелязано се бе приближила Верочка. Тя, изглежда, е вървяла по тротоара заедно със зяпачите. С привичното изумление в очите, цяла разтреперана, тя забъбри на ухото на Сергей нещо неясно и в гласа й Сергей усети само едно — молба и сълзи.

Баща му се засмя, замаха с ръце и в очите му блесна радост.

— А-а… Верочка!… Непресъхващият извор на любов… С какво чувство посрещна ти, детето ми, моята голгота?… Хайде, ела… хайде, ела тук!…

— Иван Арсенич!… Иван Арсенич!… Така се радвам… Сергей Иванич!… Така се радвам!…

И припна към стареца. Хвана го под ръка и тръгна заедно с него като негова дъщеря и лицето й сякаш сияеше през сълзи.

— Тате!…

Сергей искаше да каже на баща си още нещо (но какво — бе забравил) и му протегна ръка. Но ръката му, останала без опора, увисна надолу: баща му и Верочка се отдалечаваха от него в тълпата.

Старецът се обърна още веднъж и погледна Сергей отчуждено, с една отвесна бръчка на челото.

— Гледай, Серьожа, как се повтаря историята: аз съм слепият Едип, а ето я и моята Антигона…

И се засмя — чужд, преминал в друг, неразбираем за Сергей свят. Сергей поправи винтовката на рамото си и стисна зъби до болка. Някъде в него със спазми се прекъсна последната струнка.

Недалеч от крайбрежната улица, на потъналия в сиви бурени пущинак, тълпата пак насяда по вързопите и купчинките трева. Обозите ги нямаше вече: бяха ги изпратили към складовете на изпълкома.

Хора се тълпяха и на крайбрежната улица: това бяха градските еснафки, дотърчали след тълпата…

И нямаше вече истерични викове, ридания и глъч. Не е ли все едно какво ще бъде по-нататък? Децата викаха, скачаха и неудържимо се сплитаха в играта: тъй хубаво е да потичаш по зелената тревичка, когато слънцето се показва иззад утринно забулените с мъгла планински възвишения, а морето синее, блести като злато чак до хоризонта. Само им се яде!… Много им се яде!…

Недалеч са пристаните, само кораби няма. И пристаните са обрасли с трева. Терзанието на изнурената тълпа толкова прилича на надежда: ей сега върху блестящата повърхност ще задимят параходи, ще затракат крикове и хората ще се засуетят, ще затичат по крайбрежието, опиянени от повея на отплуването.

Глеб мрачно гледаше към морето и натам, откъдето Лухава трябваше да дойде с отряда си и с колите, натоварени с покъщнината и семействата на работниците.

… През нощта планината бе пламтяла в огнени гирлянди и пламъците излитаха там като горящи птици. По паважа в боен ред звънко мина полк червеноармейци. Бойците отиваха в нощната планина срещу зловещия зов на вражеските факли.

Тази тълпа тук не е нужна сега никому. И безсънната нощ, и глупавото им старание… Струваше ли си да хабят толкова енергия заради тая сган, за да всеят страх сред нея още веднъж и да я изхвърлят като смет на боклука? Защо са тия излишни детски викове и цялата тая паника на живи мъртъвци? Тая тълпа само вони на домашна пот, а животинският й ужас е отвратителен до повръщане. Някак другояче трябваше да разбутат тия гнезда. Страха си тия деца ще пренесат в бъдещето, защото децата никога не забравят преживяния страх.

Полкът червеноармейци в боен ред бе отнесъл със себе си вълнението на Глеб. И от тази нощ с мяркащите се бели гащи, долни фусти, с вонята на спално бельо в душата му бе останала мътилката на обида и злоба.

Но не е това най-важното: важното е друго. Заводът трябва да възкръсне на всяка цена. Важното е корабите да възвърнат към живот кейовете и каботажите и хиляди работници да започнат да се трудят в цеховете, на пристанището и на въжените линии. Но там, в планината и отвъд планината, гърмят оръдия и червеноармейците щракат в окопите затворите на винтовките си. А в полето — пустош и разбойнически сборища, глад и голи хора, умиращи от глад върху безплодния чернозем…

Към Сергей се приближи Мехова с винтовка на рамо. Поля бе изкарала една безсънна нощ, но очите й горяха с утринен блясък.

— Колко отдавна не съм преживявала такива вълнуващи минути, Сергей!… Също като на война или през дните на октомври… Хубаво, чудно хубаво! Ами ти? Защо си такъв посърнал?

И думите й, в които звънтеше радостна възбуда, му бяха много далечни: той хем ги чуваше, хем не ги чуваше. И Сергей отвърна неясно, като насън:

— Боли ме глава…

— Какво става с теб?… Как може да те боли глава сега, когато кръвта кипи и се вълнува?… Още утре ще подгоним на принудителна работа цялата тая сган… Чуваш ли, Сергей?

— Не знам…

— Как така — не знам? Какво говориш?!

Сергей стоеше с винтовката в ръце и гледаше тълпата, отчужден и затворен в себе си.

А Мехова, като бързаше и се препъваше, пое нататък през буренака. Беше ли това, или не беше? Поля ли бе идвала при Сергей или друг човек? Може и никой да не е имало — сторило му се е…

По шосето гърмоляха каруци. Покъщнина, деца върху вързопите, а отстрани вървят работници с жените си. Лухава поваляше бурените с широк разкрач и косата му се мяткаше от бързия ход.

Поля изтича при Глеб с пламтящо лице.

Той махна с ръка.

— Другари-и!… Строй се!…

Комунистите разкъсаха обръча и бегом, в надпревара затичаха към Глеб.

— А вие, граждани, си събирайте партушините!… Отивайте в новите си квартири! Поживели сте в палати — сега поживейте в бордеи. Там, в предградието, ще ви покажат къде има отворени врати.

Обезсилени, хората седяха на тревата, върху вързопите и бяха отпуснати, слепи и глухи. Иван Арсенич излезе от тълпата и пръв пое по тревата заедно с Верочка и те вървяха бавно, в нежна близост, сякаш на обикновена утринна разходка. Старецът се усмихваше, размахваше ръка и й говореше нещо — оживено и весело. След тях се надигнаха и тръгнаха още няколко души с вързопи и кошници, след тях още и още… Изведнъж всички се разбързаха, засуетиха се и започнаха да се пръскат на разни страни — и към шосето, и през буренака, и обратно към града…

Лухава дотича при Глеб и задъхан от умора, заговори припряно и гневно:

— Веднага в партийния комитет заедно с отряда!… През нощта преминаваме на казармено положение. Отвъд планината се води бой… Обединени сили на бяло-зелените… Има опасност да завземат града. Въжената линия е развалена… От сечищата са избягали и последните работници. Червеноармейците на линията са дали жертви.

— Какви ги дрънкаш!… Линията?… Нашата?

— Да, точно тя, вашата… Бързай! Сбор пред окръжния комитет.

Глеб го погледна развълнуван, махна да прогони някаква поразила го мисъл и затича към отряда.

1
На стража

Денем, по време на строевите занятия, иззад планината като далечен гръм долиташе дъхът на оръдията: там, отвъд забулените с мъгла хребети, се водеше бой. Сборният отряд със специално предназначение се готвеше да замине в подкрепление. Нощем той в пълен състав изпълняваше караулната служба по охраната на града.

Денем градът с пустите си улици потъваше в тишина, а нощем умираше в мрака. Електричеството в завода вече не гореше и прозорците на квартирите бяха плътно закрити с кепенци и пердета. И само еснафите в учрежденията и по улиците тайнствено мърдаха вежди при среща. Слухове и сплетни се носеха из града заедно с вихрите прах, а вятърът разнасяше непредпазливите думи по предпланини и клисури, където зад всеки храст и камък се таеше невидим враг.

Част от организацията на жените начело с Даша бе отишла на позициите с един санитарен отряд, а друга част под командата на Поля обслужваше комунистическия отряд в общежитията и срочно подготвяше извозването на семействата на работниците в случай на евакуация.

През тоя ден Глеб бе срещнал Поля няколко пъти. Тя неуморно тичаше по профсъюзи, предприятия, учреждения и разпращаше жени по всички краища на града за постоянна връзка и пълна готовност, ако се получи заповед да бъдат евакуирани няколкото хиляди жени и деца.

Влакови композиции, готови за натоварване, стояха под пара при завода, на крайбрежните улици, в предградията и съскането на локомотивите се сплиташе с въздишките на далечните оръдейни изстрели.

Поля не бе спала вече две денонощия и очите й бяха малко трескави, а лицето й гореше с тифозна руменина.

Тоя ден тя отдели малко време, притича при Глеб в общежитието и се засмя със сухи устни.

— Ето я истинската работа, Глеб!… Живуркахме си и зубрехме тезиси за профсъюзите и новата икономическа политика… Носехме се по еднообразно сиво течение. Седяхме на заседания до оглупяване. Развъждахме бюрократизъм. Загивахме, превръщахме се в чиновници-професионалисти. Новата икономическа политика… Веднъж чух един моряк-водолаз да казва: „Умната са я измислили тая нова политика: винце и бира, ресторанти, пий — ако щеш там, ако щеш — в къщи. Поддържам я и гласувам с двете ръце…“ Не, Глеб, това няма да го бъде. Не!…

Глеб й се любуваше с усмивка.

— Ти не се горещи, другарко Мехова. И половин година няма да мине, и ще развъртим тая знаменита нова икономическа политика. А твоя водолаз ще го пратим в отдела за комунално стопанство: нека развъжда там разни ресторанти и да смъква пара от тях.

Поля уплашено изправи глава и веждите й трепнаха от яд.

— Това няма да го бъде никога!… Партията не може да трактува въпроса така, както го трактувате вие. Ние не можем да предадем революцията — това би било по-страшно от смърт. Нали интервенцията е сломена, блокадата е абсурдна приумица. Нашата революция запали целия свят. Пролетариатът от всички страни е с нас. Реакцията е безсилна. А не е ли реакция новата икономическа политика — не е ли реакция, не е ли реставрация на капитализма? Не, това е глупост, Глеб.

— На̀ ти сега!… Че каква реставрация може да бъде, щом е съюз на работника и селянина?

— Как? Значи, пак да има пазари? Пак да има буржоазия?… Да не би да искаш заводът ви да бъде даден по концесия на капиталистите? За това говореха днес в изпълкома. А Шрам бил изпратил доклад в главното управление на циментената промишленост. И ти ще се радваш на това, така ли? Такава реакция допада ли ти?…

И край скулите на бледото й лице пламтеше руменина, а по челото и горната й устна искряха капчици пот.

Глеб пребледня и, поразен, се наведе към Поля.

— Какво, какво, другарко Мехова? Концесия ли? Каква концесия? Работниците да си дадат завода на буржоата?… Няма го майстора! Ще им дам аз една концесия на тия мръсници…

— Аха, жегна ли те?… На̀ ти нова икономическа политика… Ха развърти я де!… Концесии, ресторанти, пазари… Кулаци, фантазьори и спекуланти… може би ще кажеш нещо утешително за работническите кооперации?… Продоволствен данък, кооперация… Всичко това може да е нужно… Но само не отстъпление, Глеб… само не това… само не това!… Да задълбочаваме, да разпалваме световния пожар, не да отстъпваме завзетите позиции, а с бой да заемаме нови!… Това е!…

Тя изтича навън с огънче в очите, а той, Глеб, стоеше развълнуван и мислеше за това, което бе казала Поля.

… През тая нощ Глеб с отряда си дежуреше в долината оттатък града. Всички бяха разпределени във верига по крива линия от шосето до склоновете на предпланинските възвишения, а патрули бродеха из предградието, разлайваха страхливите кучета и по лая им можеше да се разбере къде минават патрулите.

Глеб и Сергей стояха на края на гората и следяха факлите в планината.

Ето някъде там се замята пламък и литна нагоре като червеникава птица. Мяркаха се протегната ръка и рамене на човек.

Далеч-далеч в клисурата се стрелна нагоре още една такава пърхаща факла и полетя в тъмнината като падаща звезда.

По-нагоре затрептя и се запремята трета, после още и още…

Зад тях беше гората и тя се сливаше с нощта.

Само дърветата ей тук, край шосето, шаваха като рошави сенки.

… И през тая нощ, както и вчера, хората бяха замрели от ужас пред смъртта, идваща откъм планината, и над града се стелеше напоена със страх тишина. Нощем градът се бои дори от шепота си и се е сврял в миша дупка. А в гората — мъртва тишина. Тя изплува от дълбините и носи сладникав мирис на блато. И навсякъде се носи, пее със съсък на стрела звън на далечни падащи капки…

Всичко се струваше на Сергей призрачно, изменчиво и безкрайно. Като културен човек той знаеше нощта при електрическа светлина, но все пак планината и звездното небе му изглеждаха така близки и ясни, както каменните къщи, като булевардите, като пустите площади. Денем винтовката не бе така тежка, а сега сякаш се бе сраснала със земята.

Огнена птица падна и запърха в храстите, пръсна куп искри и угасна. А в планината и клисурите факлите се мятаха и наблизо, и надалеч.

Глеб седна на тревата и равнодушно хвърли поглед натам, където бе загаснала факлата.

— Трябва да го пипнем тоя нехранимайко… Просто сам се тика на мушката… Сядай, Серьога!…

— Но той е съвсем наблизо, Чумалов… Използува английски барут. Той, без съмнение, знае, че сме тук, знае и се държи дръзко. Впрочем, ние закъсняхме, Глеб Иванович: той си свърши работата. Нали виждаш? Угасна… Той няма да рискува…

Глеб спокойно запали лулата си, като поглеждаше към блуждаещите съзвездия в планината.

— Ако той не мислеше, че ние с теб сме глупци и страхливци, нямаше да се върти край нас. Тоя телеграфист ще поработи и за наше удоволствие.

Сергей хвърли поглед по продължението на шосето. То димеше от пепелта и загасваше в тъмнината. Там, където пътят вече не се виждаше, като чер планински облак се извисяваше огромно дърво. И на Сергей му се струваше, че между клоните му припламва клечка кибрит и не може да се запали.

— Навсякъде врагове, Глеб Иванович. Нищо чудно, ако са и тук, заедно с нас…

Ей там, оттатък гората, е гарата. Но и на гарата е тихо, само нощта пъшка като животно и сънливо преживя.

Някъде напред по шосето скърцаше талига и колелата й звънтяха.

… Всичко това са само неизбежни епизоди от борбата. Пълно е със събития и бъдещето: враговете още дълго ще злодействуват из страната под различни маски на приятеля на работническата класа и партията. Борбата с тях ще бъде жестока и продължителна. Но ето… тъй му е тежко сега, че работата, започната с толкова напрежение и ентусиазъм, е провалена. Въжената линия разрушена и вагонетките пак се търкалят сред камъни й храсти както през ония дни, когато Глеб с мъка на сърцето ходеше по ръждясалите железа. Дизелите пак бездействуват, а корпусите на цеховете са пусти и студени. Ръцете пак държат винтовка. И вместо трудов кипеж може би пак ще има окопи, преходи, сажди и мирис на барутен дим.

По силите му ли е да се бори за затягане на трудовия фронт, когато всичко — от машините до последния гвоздей — е разрушено, разграбено, ръждясало, когато няма топливо, няма хляб, няма транспорт и вагоните са струпани по коловозите като планини от ненужно желязо, а край кейовете още дълго няма да димят кораби… Дали не беше прав председателят на изпълкома Бадин, когато го гледаше като някакъв глупак, който сам не знае с какво се заема? Парвеню. Ахмак. Празноглавец. Хората не са в състояние още да държат здраво в ръцете си малкото, врагът още заплашва самото съществование на работническата власт — как може тогава да се правят планове за възкресяването на завода? За това ли трябва да се мисли сега, когато работническата класа е обречена на гладна смърт, обезсилена е и не може да понесе тежестта на един работен ден? За какво ти е производство, когато стопанският живот на републиката е парализиран за години напред и хората в страната измират от глад?…

Отново пламна факла, но беше вече по-далеч и по-нависоко. Храстите се нажежиха и станаха като живи. Огнени прилепи плъпнаха по възвишенията. Върху облачно-мътното небе отвъд града като електрическо просветване на мълнии затрептяха пламъци на залпове.

— Нали ти казвах, Серьога!… Гледай!

— Това вече е един път работа. Такава илюминация не бях виждал. Излиза, че сме в затворен обръч.

— В чувал, приятелю. Скачай към небето!

— През тия нощни часове, Глеб Иванович, аз мисля за бъдещето. За нашите деца ние ще бъдем велики герои, те ще създадат за нас легенди. Както казват математиците, ще повдигнат на степен дори нашите делници, и гладното ни принудително безделие в производството, и ей това нощно дежурство с теб. Всичко това ще се отрази във въображението им като епоха на героични подвизи и титанични дела. И ние с теб, мънички частици от масите, ще им се видим гиганти. Миналото винаги се обобщава и повдига на степен. Потомците няма да си спомнят нашите грешки, жестокости, недостатъци, слабости, обикновените ни човешки страдания и мъчителни въпроси. Те ще кажат: ето хора с неизчерпаема сила, които не са знаели прегради. Ето хората, на които е било съдено да завоюват цял един свят. И ще идват на нашите гробове като при неугасващи маяци. И когато мисля за това, ми е радостно и малко срамно за отговорността, която носим пред човечеството… Бъдещето ме гнети, Чумалов: безсмъртието ви е прекалено тежък товар.

— Историята прави каквото е нужно, Сергей Иванович. Сега за мен най-важното е да организираме труда. Ето, мислех си, ще пуснем завода, а пък то сега тая бандитска бъркотия… Пречат ни, мръсниците — ето кое е отвратително…

— Ти разсъждаваш съвсем просто, Чумалов: в главата ти всичко си е на място, както в двора на добър стопанин. А моите мисли са като птици в клетка.

Нощта зееше като пропаст, а мракът припламваше от зловещи огньове. И тия огньове, които летяха тревожно като кукумявки, и електрическото просветване на мълниите сред облаците бяха тайнствени и страшни. Наближаваше решителният момент. Там, в тесните клисури отвъд възвишенията, където прелитаха огнените ножове на факлите, се е загнездил недоубитият звяр. Той идва невидим от казашките станѝци и брадатата орда казашки главорези напира насам с диви крясъци и саби, искрящи от кръв.

Като скакалци са плъзнали наоколо станѝците, куркулските въстания застилат с дим и кръв полята, камъшите, предпланините и обраслите с коило степи.

Планината и горите гъмжат от хора-зверове. Денем враговете се крият в тъмните храсталаци и пещерите или се разхождат из града под маската на приятели на революцията. Те са навсякъде: и в редовете на бойците, и в съветските кабинети, и в домовете на мирните, безобидни граждани. Кой може да ги посочи, да назове имената им, да ги смачка като гадини? А настъпи ли нощ — изпълзяват под закрилата на мрака за предателска работа. Ето ги, палят своите сигнални огньове и огньовете летят към полетата, покрити със скакалци, призивно припламват и се кискат като кукумявки.

По шосето откъм планината металически дрънчеше талига. Отчетливо чаткаха копитата на уморен кон.

Глеб и Сергей тръгнаха по пътя насреща й. Всичко — и земя, и гора — чезнеше в тъмнина и от липсата на твърда опора за очите на Сергей всичко му се струваше призрачно, нематериално; и небето, и земята бяха еднакво близки и бездънни като пропаст. И при всяка крачка сърцето му тръпнеше и замираше: ей сега ще вдигне крак, а там вместо отъпкан път — тресавище или черна пропаст…

Конят се виждаше. Муцуната му смътно се мяркаше при блясването на мълниите и от огньовете в планината. На талигата се чернееха сенки. Бяха много и колата изглеждаше голяма и издута.

— Стой!… Кой е?

Глеб застана на пътя пред муцуната на коня с винтовка, готова за стрелба.

— Ранени…

— Парола?

— За какъв дявол ти е парола!… Не виждаш ли превързаните глави?

— Как са там нашите, другари?

— Ами че иди, братле, и сам ще видиш. Заврели се плъховете в дупката си, ний пердашим… а те по нас — с шрапнели… Не ти е работа… Пречукахме петдесетина офицери…

— А подкрепление? Очаквате ли?

— За какъв дявол?… На бърза ръка ще ги опухаме всичките. Убитите ни се броят на пръсти. Пък ранени — туй е първата партида. Другите са в окопите. Ний отгоре, пък те — в кюпа, сгащени… ни насам, ни натам… голям пердах, ей!

— Е, браво, момчета! Карай!

2
Пленникът с празния ръкав

Планината цъфтеше като огнена градина. Залповете обливаха морето с отблясъка на мълнии.

Сергей и Глеб с винтовки в ръце се изкачваха по рида през храсталаците като безмълвни сенки. Огънят се пръскаше на парцали, сипеше искри, гаснеше и пак се извиваше нагоре като пламтяща птица.

Минаха покрай кланицата. Оградата я нямаше, беше разрушена. Може би и там дебнат врагове с готови за стрелба пушки?…

— Давай, Серьога, заобикаляй храстите, дръж здраво винтовката. Ще го пипнем жив.

Глеб вървеше напрегнат, изпънат като струна и се промъкваше през храстите ловко, като хрътка. Неясна радост опияняваше Сергей. Той не откъсваше очи от пламъка и се усмихваше, без сам да го съзнава. Ръцете и краката му трепереха, сякаш летеше надолу в крилат устрем. Гъвкави паяжини се лепяха по лицето и меко се късаха край ушите му. По миглите му проблясваха седефени лъчи. Вълни топла слад се кълбяха в храстите: това беше лъхът на изстиващите камъни и изпаренията от пролетните брезови и дрянови листа.

Нощта мами в разстоянията: близкото изглежда далечно, а далечното — близко. Но осветен от факлата, човекът се виждаше съвсем ясно. Той бягаше по хълма на криволици, въртеше се, протягаше дясната си ръка над главата и фигурата му се изкривяваше. Краищата на гимнастьорката и фуражката му бяха осветени, сякаш от тях излизаха искри. Левият му ръкав се мяткаше като парцал.

— Непременно жив, Чумалов… на всяка цена…

… Безръките са толкова много… сега има много безръки. Те винаги бяха извиквали у Сергей тревога, празният ръкав криеше за него заплаха и неочакван удар. И брат му е с празен ръкав. И той скита като тайнствен призрак.

Едноръкият спря и внимателно се ослуша. Той стоеше с гръб към тях и лицето му се виждаше само в профил. И в този профил на Сергей му се провидя познатият хищен клюн.

Пламъкът се изви като горяща змия и полетя в храстите. Тъмнината стана гъста и лепкава като мочурище. По камъните изтрополяха редки стъпки и храстите зашумяха, като че разлюлени от вятър.

— Ах, дявол те взел, няма да ни избягаш!… Напред, Серьожа! Не щади сили! За нищо на света няма да го изтърва!

Глеб скочи в храстите и тъмнината го погълна. Камъни и чакъл трещяха под краката му и звънко се пръскаха като парчета стъкло. Сергей скочи след него и пак му се стори, че е станал въздушно лек и с бързината на птица лети срещу трептящите мълнии и планинските огньове.

— Стой!… Ще те застрелям, негоднико… Стой!…

Сергей не чуваше нито тропота на краката, нито виковете, нито изстрелите. Тичаше леко, като коза, и не усещаше нито свистенето на вятъра в ушите, нито болката от острите драки, които дращеха лицето му.

Бесен кон профуча в галоп някъде пред Сергей, ритна във въздуха, изпръхтя и потъна в мрака.

Сергей спря и се ослуша. Копитата се отдалечаваха и трошаха камъните. Гласът на Глеб не се чуваше вече.

Залповете святкаха като мълнии и мъглата се стелеше сякаш фосфорен прах. И не можеше да се разбере къде е морето и къде — небето. Сергей се озърна — отзад по хълмовете се движеха факли. От другата страна планината беше още по-висока, назъбена, с превали и остри върхове, и там също се рояха съзвездия. Те пламваха, загасваха, разгаряха се като огньове и на огнени потоци се стичаха от върховете към клисури и ридове.

Долу, в една падина, хъркаха задъхани човешки гласове. Или може би кучета се давеха над мърша? Камъни звънтяха като чирепи.

От двамата врагове единият трябва да бъде победен…

… Безръките са толкова много… Защо тоя, дето изчезна в тъмнината, трябва да вълнува Сергей?

Той затича надолу по ската.

… Някъде наблизо Глеб се бореше с някого и ръмжеше. Сергей внезапно връхлетя и го видя как натиска с коляно в гърдите един проснат на земята човек и впива и двете си ръце в гърлото му.

— Няма да избягаш, негоднико!… Край, мръсник такъв!… Помагай, Серьога!… Претърси го тоя подлец!… Очисти му джобовете… Бързо!…

С треперещи ръце и трескава бързина Сергей пребърка джобовете на панталона и френча. Намери само кутия тютюн, кибрит и парче хляб. А когато докосна сакатата му ръка, замря от вълнение.

— Аз знаех, Чумалов… Това е брат ми… Това е моят брат!… Ще го убия тутакси… Ще го застрелям, Чумалов…

— Не прави щуротии!… Вземи оръжието му — ей го тука под крака ми… Хайде, дигай се, приятелче!… Стой тук, Серьога, и дръж винтовката готова… Впрочем, като ти е брат, дали пък да вземем да го пуснем заради теб? А?… Какво ще кажеш в негова защита?…

И в тази шега Сергей болезнено почувствува някаква враждебност.

— Остави шегите, Чумалов!… Или го подкарвай, или ще го убия на място… Ти нямаш право да ми говориш така…

— Хайде, хайде, не се ядосвай!…

Ръцете и краката на Сергей трепереха.

Дмитрий стана, искаше да се изтръска, но пръстите на Глеб сковаваха ръката му.

— Пак необикновена среща, Серьожа… Все пак ти не струваш колкото малкия пръст на тоя смелчага. С вас, военни комисарю Глеб Чумалов, имах честта да се срещна в дома на моя весел баща в момента, когато го ограбвахте. Съжалявам, че брат ми Сергей го нямаше тогава — щях да му продупча черепа. Ръката ми още е способна да върши чудеса.

Глеб впи поглед в лицето на едноръкия.

— Да, неочаквана среща, герою-полковник… В градината на стареца аз здравата сглупих: тогава още трябваше да те запримчим — тъкмо ми беше подръка. Да вървим, момчета!… Гостът ще се хареса на другаря Чибис…

Дмитрий искаше да говори, но вълнението сковаваше гърлото му. Той се мъчеше да го превъзмогне и се опитваше да се шегува:

— За мен е голяма чест да вървя с вас, приятели… Особено с вас, доблестни комисарю… Но ръката ми все пак пуснете: не съм дете, нито пък госпожица, за да проявявате към мен такава трогателна загриженост. Победеният враг ще тръгне с вас също тъй гордо и твърдо, както и вие, победителите… Само поотдалечете от мен моето кръвно братле Серьожа, защото не съм сигурен, че той сега не страда от най-лош вид женска истерика. Успокой се, Серьожа, ти прекалено се вълнуваш, приятелю…

Сергей употребяваше невероятни усилия да не завика и да не се хвърли върху брат си в пристъп на ярост.

А Дмитрий продължаваше да говори присмехулно:

— Ние с теб, Серьожа, нито веднаж не сме се разхождали с такова удоволствие, както сега, нали?… Тия моменти трябва да се ценят… още повече, че тези минути са последните в живота ни… Ти ще ме умориш с храбрия си вид на стар воин… По-полека, по-полека… Ти си твърде жалък роб на своята партия, за да можеш да се разпореждаш със себе си в тоя миг на една ваша глупава сполука…

Те излязоха от дола и поеха из пътя по възвишението.

Над планината и по мътното небе като далечни светкавици пламтяха светлините на залпове.

— И все пак вашата работа е спукана, негодни палета… Утре мозъците ви ще омърсят паважа. Жалко, че няма да го видя със собствените си очи. А теб, Серьожа, бих обесил публично до вратата на дома ти…

Сергей се засмя и тутакси се изуми как може да се смее в такъв миг.

— Да, очаквал ли си ти, Дмитрий, че аз ще те поведа на смърт? А пък на̀, виждаш ли?… Няма да видя как ще те разстрелят. Но дори това, че си хванат… хванат с моето участие… ми носи удовлетворение… Аз те конвоирам със собствената си винтовка…

Дмитрий се засмя иронично.

— Ох, съвсем ме умори, Серьожа… Ти си безподобен комик, бога ми…

Глеб пусна ръката на Дмитрий и хвана пушката си под мишница.

— Е, как е, полковник?… Нашата разходка е съвсем в хармония с тая дяволска нощ… Ако можеха съгражданите ни да ни видят, щяха да рекат: гледай ги ти!… Колко задружно вървят!…

Дмитрий се смееше, но в гласа му имаше болка. И на Сергей му се стори, че той съвсем не се смее, а трепери от мъка и иска да каже нещо, което човешките думи не могат да изразят.

— Да, да… много весело!… Съжалявам, Серьожа, че ти няма да участвуваш в забавната игра, която се нарича разстрел. А бих искал, много бих искал. Серьожа… Щяхме да си спомним детството… Ти помниш ли добре нашите детски години?… Бих искал в оня момент ти сам да насочиш към мен дулото на винтовката… Или може би ще го направиш сега?… Вашите зандани са нещо по-лошо и от нощните гробища, от които толкова се страхувах като дете. Не искам там да опустошат душата ми… Хайде, ела с мен, Серьожа, до края — би било много красиво… А? Привлекателно и романтично, нали?

Градският патрул идваше насреща им с насочени винтовки.

1
Обратът

Отново настъпиха упорити мирни дни на стопански грижи и делнична работа в отделите, организациите и завода. И тия дни бяха досущ такива, както и преди въстанието на казаците и бело-зелените: отново зашумоляха книжа в канцелариите, отново заседания в изпълкома, в съвета на профсъюзите, в съвета по икономическите въпроси — със задухата на тютюневия дим, с угарките по пода, с безкрайните спорове, резолюции и планове. Продуктите, които селяните докарваха съботен ден — картофи, брашно, зеленчуци, яйца и дребна жива стока, — затрупваха пазарния площад на предградието и във въздуха започна да се носи остра миризма на конска пот и тор. В планинските клисури, където преди не можеше да се мине нито пеша, нито на кон, изникваха мирни горски пътища със скърцането на каруци и провлечената песен на земеделеца.

И отново градските еснафи и деловите хора, с гимнастьорки и френчове, с кожени куртки, с чанти и без чанти, изпълзяха навън от ослепелите си домове и никой не си спомняше за евакуацията, за гърма на топовете оттатък планината, за преживените нощни ужаси.

Морето между планинските си брегове се синееше със синевата на небето. На рейда оттатък вълноломите чак до хоризонта размахаха острите си крила рибарски платноходки. Сутрин край каботажите кой знае откъде се появяваха турски гемии и тънките вретена на мачтите им прорязваха въздуха. Градските еснафи вече не играеха с вежди при среща, не шушукаха на кръстопътищата, край оградите и по тротоарите, а деловито и високо говореха за новата икономическа политика, за валута и контрабанда.

На главната улица, пред магазините, които служеха за складове и бази на разни стопански организации, трополяха коли, цвилеха и се хапеха коне и носачите по цял ден пъшкаха и бършеха потта си под тежестта на бали, чували и сандъци. Главната улица гореше от слънце, миришеше на пролет, чистеше се като патица в предчувствие на нови надежди. Някога тя сияеше с красотата на витрините си, лъхаше с аромат на парфюми и шумолеше с роклите на разхождащите се модни дами, а нощем се вълнуваше, осветена от електрическите реклами. Сега утрешният ден й се присънваше с румени усмивки, без дажби и жилищно сгъстяване, без регистриране и пререгистриране, без конфискации, без купони и задължителна трудова повинност.

Лелки и момичета със запретнати над коляно поли стояха по прозоречните первази и стълбищата, миеха и триеха огледалните стъкла и застоялата мръсотия се стичаше към тротоара на мътни потоци. От тъмните утроби на магазините лъхаше на плесен и спарена прохлада на зимник. Пред разтворените врати и прозорци се трупаха хора, дълго и неспокойно-любопитно надничаха във вътрешността на магазините, гледаха мокрите прозорци, голите прасци на жените. И там, където прозорците тъмнееха с прозрачната си пустота, а вътре чукаха чукчета и стържеха рендета, по вратите и стените на фасадите ослепително белееха надписи:

В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ ТУК ЩЕ БЪДЕ ОТКРИТА РАБОТНИЧЕСКА КООПЕРАЦИЯ

УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН ЕПО

ТУК СЕ ОТКРИВА КАФЕНЕ

ТЪРГОВСКО Д-ВО „МАНИФАКТУРА“

А на гладките стени на Градския дом (комуналното стопанство) с огромни букви беше написано:

КОЙТО НЕ РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Върху развалините на капиталистическия свят ще построим великото здание на комунизма

НИЕ ИЗГУБИХМЕ САМО ОКОВИТЕ СИ, А СПЕЧЕЛИХМЕ ЦЯЛ СВЯТ

На пазарния площад ковяха нови сергии и магазинчета. Там джафкаха брадви, бляскаха златисти стърготини и по улиците на града миришеше на борова смола и блажна боя.

Край отдела за народно образование от сутрин до четири след обед се тълпяха учители със синкави лица. Сбрани на купчини, те стояха и седяха на тротоара с покорното отчаяние на слепци. Така се тълпяха те около отдела всеки ден през цялата зима и през цялата пролет. Училищата бяха заети от учреждения, училищните кабинети и библиотеки бяха разграбени от белите, чиновете-насечени за горене, а отделът за народно образование нямаше пари.

Защо да не стоят и да не чакат заплатата, която отдавна не им дават?…

И когато Сергей излизаше навън от заседание на колегията, той изведнъж се стъписваше при вида на просешката тълпа просветни работници, при вида на сивкавите им лица и мътни очи, изпълнени с печална молба и покорност.

— Сергей Иванич!… Сергей Иванич!… Мили Сергей Иванич!… И вие сте учител… Вие трябва да знаете… Как така, Сергей Иванич?…

А Сергей се промъкваше през душната навалица и не виждаше никого: гледаше надолу, покрай хората, и смутено се усмихваше. Усмихваше се и се измъчваше от смътна вина пред тези страдащи хора.

— Нищо не мога, другари… Искам, настоявам, но какво мога да направя?… Аз всичко знам, другари… Но не зависи от мен…

Той вървеше, бързаше, но все не можеше да се измъкне от тълпата, все не можеше да се скрие от тия покорни очи…

… Пак имаше масов неделен трудоден. Край въжената линия пак засноваха като мравуняк хиляди работници и затракаха с чукове, кирки и лопати. Важно опрян на бастуна си, Клайст отново лично ръководеше масовите работи. Привечер макарите на въжената линия запяха и колелата на станцията размахаха железните си спици на разни страни и в разни плоскости. А през нощта в завода отново грейнаха електрически съзвездия.

… Работниците от районното лесничейство бяха задръстили улицата при народостопанския съвет. Дрипави и чорлави, сякаш току-що дошли от сечищата, с брадви на пояс, те се тълпяха пред официалния вход, святкаха с очи и викаха като на митинг.

Вратата на съвета беше затворена и тълпата напираше към стените и вратата.

— Дайте ни го насам тоя народостопански съвет!… Дайте ни вързано районното лесничейство!… Дай насам тия крадци и грабители!… Де е Чека? Защо Чека не гледа с очите си, ами със задника?… Дайте насам комунистите!… За какво са там комунистите?…

На тротоарите седяха, опрели гръб на стените, други работници и дъвчеха дажбен хляб. Те едва дишаха от горещината, просмукана с миризма на асфалт и нажежен прах, свиваха зад ъгъла, при портата на народостопанския съвет, блъскаха се с рамене и лакти.

На стъпалата се появи Жук и замаха с ръце.

— Внимание, другари!…

Той смъкна фуражката си и огледа тълпата с мълчалива заплаха.

— Другари, аз знам тая паплач твърде великолепно… Здравата им подрязах вече опашките. — Той завъртя ръце и показа зъби. — Аз на всичките им изкарах кирливите ризи, всичките ги обръснах нула номер… Ний, работническата класа, знаем как да ги хванем за шията… Те всичкото злато продали за пломби… А пък тука смъкват кожата на работническата класа, искат да ни сложат хамута… Старата експлоатация връщат… Саботират, морят ни с глад… че по-лесно да върнат царското време…

Ненадейно той изчезна, като че потъна в земята, и гласът му секна. На мястото му тълпата видя председателя на изпълкома Бадин. Лицето му беше неподвижно и безмилостно сурово.

Първите думи той каза спокойно и тихо, както в кабинета си, но гласът му беше отчетлив и звънък.

— Другари, в нашия град има двадесет хиляди души организиран пролетариат. От тия двадесет хиляди вие, една малка групичка, сте дошли тук като някаква пазарска тълпа и позорно дезорганизирате редиците на революционните работници. Срамно и престъпно, другари! Какво има? Какво искате? Нямате ли профсъюз, нямате ли работнически органи, в които можете да поставите незабавно всички въпроси и да ги решите спешно?…

Тълпата трепна, забунтува се и заглуши думите на Бадин:

— Дай ни тук грабителите!… Дайте ни крадците от районното лесничейство!… Няма да отидем на работа… Ний не сме някаква затворническа сган…

Бадин вдигна ръка. Лицето му не се измени: то както и преди беше металически неподвижно и твърдо.

— Аз дойдох тук не за да споря и се препирам с вас, другари. Всички ваши искания, които бъдат предявени чрез ваши представители, чрез вашите органи, ще бъдат удовлетворени. Организирано се върнете по местата си. Знайте, че всяка самоволна отлъчка през тия тежки за републиката дни нанася непоправима вреда на стопанския фронт. И вината ще падне само на вас. Няма да можете да измиете позорното петно, което лепвате на нашия пролетариат. Той има твърде много бойни подвизи, за да понесе тоя позор. Вие не сте предприели сами тази унизителна акция. Тя е дело на отделни интриганти. Аз знам кои са тия раздорници. Ето например един — Жук — той току-що говори преди мен. Аз ще издам заповед за арестуването му.

Бадин още не беше свършил и Жук, цял разтреперан и блед, заподскача край председателя и закрещя:

— Не е вярно!… Не е вярно!… Това е лъжа, другари… Аз не мога да търпя такова нещо, другари…

Оглушителен рев прекъсна виковете на Жук. Тълпата се люшна, замаха с ръце и ти се струваше — още миг и край стената, при вратата ще започне бясна саморазправа.

— Трепи ги!… Блъскай ги, млати ги!… Жук си е наш! Жук — начело!… Жук!… Жук!…

Бадин както преди стоеше на най-горното стъпало и невъзмутимо гледаше ревящата тълпа. Гледаше, без да мигне, и чакаше: ще минат още няколко минути, хората ще се изморят, ще клекнат, ще се успокоят.

Но това не стана: попречи Лухава. Той изтича по стъпалата, тръсна черната си грива и успокоително вдигна ръка.

— Внимание, другари!… Стойте спокойно и слушайте!…

Тълпата замълча, оттегли се назад и встрани по паважа.

— Лухава!… Ей сега Лухава ще им одере кожите… Давай!…

Лухава заговори простичко, свойски, с обикновената си разпаленост:

— За какъв дявол вършите тез щуротии, другари? Брадвата — на пояс, торбата — на рамо, пък дрехите и обущата растат по дърветата. Тъй ли? Това, другари, са залъгалки, а пък работата, значи, е такава: след един час тръгваме. Сбор пред съвета на профсъюзите. Продуктите се товарят на каруци. Парткомът е определил другаря Жук за завеждащ снабдяването. Дават се по един кат работни дрехи. Всички от районното лесничейство са пратени по дяволите!… Жук, командувай!

Тълпата край стълбите се развълнува и тялото на Лухава заподскача нагоре във въздуха с размахани ръце и крака. Когато се умириха и построиха в редици, Лухава махна с ръка и всички тръгнаха надолу — по крайбрежната улица.

Бадин и Лухава стояха до вратата на народостопанския съвет и беседваха като добри приятели, но от очите им струеше омраза:

— На времето аз съобщих където трябва за вашата глупащина с изземването. На тези хлапашки постъпки, мили другарчета, трябва да се сложи край. С какви пълномощия сте се ползували вие, като сте разтурили апарата на районното лесничейство без нареждането на изпълкома? За това също ще бъде съобщено на областните органи и аз ще съумея да ви сложа на местата ви.

Лухава се усмихваше с присвити очи и в тях трепкаха и се смееха бодливи искрици.

— Бюрократ!…

2
С упорита крачка

От прозореца на заводското управление се вижда как пред клуба „Коминтерн“ комсомолци и комсомолки, с голи ръце и голи крака, по гащета, провеждат часове по физкултура. А във въздушната далечина, в кратерните висини на планината, от невидимото дъно на пропастта до връхната точка на превала, на осемстотин метра нагоре, е опънала релси въжената линия. И там една след друга пълзят нагоре и надолу, разминават се, приближават се и се отдалечават две вагонетки. Отдалеч те изглеждат малки като костенурки и се плъзгат по релсите полека и плавно: пет минути — нагоре, пет минути — надолу, а след четвърт час се срещат отново. Нагоре — празната, надолу — пълната с дърва. Вижда се как колелата на станцията размахват спици на разни страни, в различни плоскости. А по нанадолнището, напреки на възвишението, по отъпкания път от превала до станцията пристигат и заминават камиони и каруци.

Глеб прекарваше в заводското управление по цели дни. Специалистите, отдавна вече изпратени от народостопанския съвет, все още не бяха изучили сложната система на производството. Те всички бяха зализани и бледи от префиненост, всички бяха без бради, бръснати като англичани. А какво правеха на дъбовите си писалища, защо говореха полугласно и полушепнешком — трудно беше да се разбере. Те оглеждаха Глеб (така го оглеждаха и в народостопанския съвет), а на въпросите му отвръщаха със странни думи, през дима на цигарите си. Глеб не ги разбираше, а ясно чуваше само две думи, които отдавна бе намразил — промишлено бюро.

По негов доклад партийната организация реши да се изиска подробен отчет на заводското управление пред общото събрание на работниците. А самият Глеб бясно се захвана да изучава положението на нещата: поел беше върху си непосилното задължение — да се ориентира в цифрите, нарядите и плановете. Но още през първите дни здравата се обърка и усилията му отидоха на вятъра — не можа да се оправи в хаоса от цифри и таблици. Бръснатите специалисти отговаряха на въпросите му учтиво и умело скриваха насмешката и презрението си зад присвитите си очи. И Глеб беше учтив с тези бръснати специалисти, и той говореше полугласно и полушепнешком и задаваше глупави въпроси, които извикваха у тях усмивка. Но другите въпроси, над които мислеше нощем, започнаха да тревожат специалистите, да ги объркват и те отвръщаха все едно и също:

— Промишленото бюро… Народостопанският съвет… Главното управление на циментената промишленост… Съветът по труда и отбраната…

Глеб гледаше през прозорците как работи въжената линия, изучаваше заводските проблеми, които би следвало да знаят само специалистите, и пресмяташе колко дърва ще бъдат доставени от сечищата до новата година.

„За половин час — един кубически сажен. За един ден, при две смени — 24 кубически сажена. За един месец — 600, а до края на годината — 4800. Малко е, не оправя кризата. Линията трябва да работи и през зимата.“

От дъното на кратера дървата се прекарваха по друга линия: железните кошове на вагонетките пълзяха един след друг от завода към планината и от планината към завода и се разминаваха: нагоре — празните, надолу — пълните. Долу, на станцията, те се откачваха от стоманеното въже и тръгваха към ажурната кула; там се изтърколваха на площадка на подемника и потъваха в преизподнята. На дъното на шахтата, отново подхванати от въжетата, изчезваха в тъмнината, а оттам насреща им пълзяха празните и излитаха нагоре с подемника.

И когато Глеб минаваше през линиите на вагонетките, електрическото шумолене на колелата, оживената работа го вълнуваха. Той запокитваше всички таблици и прочее и се включваше в задружната работа. И виждаше, че лицата на работниците са други — не с тифозен оток, а потни и загорели.

Нощем той вече не чакаше Даша като преди, не заключваше вратата и си лягаше рано. И не усещаше кога се прибира Даша. Събуждаше ли се за миг от присъствието й, виждаше я на масата: подпряла глава на ръце, тя четеше упорито и много внимателно. А сутрин, когато тръгваше на работа, Даша му се усмихваше приятелски и бодро.

3
Тревога

Трябваше сам да проумее какво представлява промишленото бюро, което беше непреодолимо прикритие и за народостопанския съвет, и за заводското управление. Тази скала стоеше на пътя му и всичките му въпроси отскачаха от стените й без отговор. Глеб реши незабавно да замине и на място да изучи това учреждение. Предварително си даде дума, ако и там не сполучи, ако и там се опитат да го водят за носа, да отиде в Москва, при Ленин, във Висшия съвет по въпросите на народното стопанство и Съвета по труда и отбраната и да разкаже, да разобличи всички, да направи скандал, да вдигне всичко на крак, но да постигне целта си: заводът трябва да бъде пуснат, трябва да бъде пуснат на всяка цена.

Заводското управление тънеше в безстопанственост, бездействие и упорит саботаж. В народостопанския съвет — злостен саботаж под маската на заседателска и книжна суета. Най-прости въпроси се заплитаха до главозамайваща неразбория. Шрам изнасяше пред съвета по икономическите въпроси обширни, строго обосновани доклади, но партийните членове и низшите стопански дейци го критикуваха безпощадно и със зла насмешка наричаха този отдел на изпълкома „народостопански гроб“. Глеб ясно разбираше, че в народостопанския съвет се извършва невидима вражеска дейност. Триетажното здание всекидневно се тресеше от подозрителни тълпи, които сновяха от стая в стая, и всеки ден от десет до четири тротоарите покрай стените на зданието бяха задръстени от рояци необикновено словоохотливи хора, които по-рано се трупаха в кафенетата и на борсата. В отделите за народно здраве, народно образование и обществено осигуряване беше тихо, макар че инак хора се тълпяха и пред отдела по земеделието, и пред отдела за комунално стопанство, и пред отдела за външна търговия.

Преди заминаването си Глеб често се отбиваше в изпълкома, в съвета за народно стопанство, в партийния комитет — събираше материали, аргументи, планове и постановления. Взе от Бадин писмо до негов близък приятел, член на областното бюро на ЦК, а от Жидки — писмо до един другар, член на областния партиен комитет.

Веднъж вървеше бавно по улицата към крайбрежието, където го чакаше заводският катер. Не бързаше — искаше да си отдъхне след напрежението в учрежденията. Вървеше и се чудеше: улицата се бе изменила неузнаваемо. По-рано магазините с огледални прозорци бяха празни или се използуваха за складове на разни отдели, прозорците бяха прашни и мръсни. А сега… пак складове както преди, но пък сред тях —

ТУК В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ…

ГАСТРОНОМ…

Кафене с постоянен струнен оркестър…

ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО…

ДРУГАРИ, УКРЕПВАЙТЕ ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ГРАДА И СЕЛОТО!

В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ…

КОЙТО НЕ РАБОТИ НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ…

В този лозунг, написан с огромни букви на стената на Градския дом (комуналното стопанство), нечия присмехулна ръка бе зацапала първото „не“ и минувачите не можеха да свикнат с новата комбинация и се смееха.

КОЙТО… РАБОТИ, НЕ ТРЯБВА ДА ЯДЕ

Глеб се спря в тревога. Да, новата икономическа политика — пазари, продоволствен данък, кооперации…

… Е добре — кафене и струнен оркестър… Ами половината фунт дажба хляб? Ами парчетата плат колкото за петел гащи — по наряд от профсъюза? Защо витрините почват да се разкрасяват тъй бързо? И защо му е толкова неспокойно на душата?…

До витрината на кафенето на другата страна на улицата Глеб видя Поля. Тя стоеше с гръб към него, гледаше през стъклото и не можеше да откъсне поглед. Край нея бързо изтича някакъв човек с нов френч и чанта (сега пък кой ли не носи чанта?), блъсна я с рамо и я избута от витрината. Но тя дори не го забеляза и застана на предишното си място.

Глеб пресече улицата и се спря до Поля. Но тя не забеляза и него. Там, в задимената, здрачна дълбочина, по двама и на групи на масите, седяха сенки, възкръснали от миналото.

Отвътре се лееха звуци на далечни цигулки.

На тротоара, зад Поля и Глеб, се водеше делови разговор:

— … с твърда валута… само с твърда валута…

— Стока, току-що доставена от чужбина… франко… гемии… процент чиста печалба…

— От консигнацията може да се спечели чудесно…

— Предлагат партида сухумски тютюн…

— Но най-изгодна е операцията с брашното… Нали разбирате — гладът…

Глеб се обърна и видя адвоката Чирски и двама субекти с широкополи сламени шапки: единият бивш едър производител на вино от крайбрежието, другият — бивш собственик на тютюнева фабрика.

… По дяволите! В завода още мирише на Октомври, главата му не е отдъхнала от гражданската война. А когато отиде в града — сякаш нещо се преобръща по странен начин и светът изменя облика си…

Глеб закачливо дръпна чантата от ръцете на Поля. Тя трепна и се опомни. Погледна го с уплаха и той видя в очите й сподавен вик.

— Кажи ми, Глеб… ти разбираш ли нещо? Вървя по тази улица и зяпам, гледам, чак глава ме заболява и ми притъмнява пред очите и — нищо не разбирам… Нищо не разбирам, Глеб…

— Я си върви в женотдела. Нека зяпат глупците и мошениците.

Той я хвана под ръка и я поведе надолу по улицата, а Поля уплашено се вглеждаше, надзърташе през вратите и витрините на магазините и очите й трептяха като капки на вятър.

— Днес няма да ходя в женотдела. Там е Даша. Жена ти е рядък човек: тя ще стигне далеч, ще видиш… Впрочем, какво може да каже за другите човек, когато не знае себе си?… Аз вчера бях една, а днес съм друга.

— Срамота, другарко завеждащ женотдела! Каква е тази паника? Трябва да се бориш, а не да хленчиш и куцукаш.

Той говореше грубо, но стискаше ръката й ласкаво и развълнувано.

— Какво става с мен, Глеб? Може би само ти си в състояние да проумееш тази бъркотия… Аз сякаш не съм на себе си. Чувствувам как почвата под краката ми се клати. А съм била на фронта, виждала съм истински ужаси… Два пъти съм изживявала страха от неизбежна смърт. Бях активен участник в Московските боеве. А сега чувствувам нещо такова, което не е бивало с мен никога. Като че някой се подиграва с мен, а мене ме е срам, че не мога да се защитя. Толкова ли е нужно това? Толкова ли не може без него? Това необходима последица ли е от страданията и жертвите ни?… Така ли е, Глеб?… Или и ти не си на себе си? Кажи ми откровено, Глеб само по навик ли си даваш кураж?

Стигнаха до Дома на съветите. Поля се спря, но не се откъсваше от Глеб и се виждаше, че й е тежко да остане сама, но й е тежко и сред хората. Глеб се вълнуваше. Всъщност от какво повече? Дали думите на Поля го бяха разтревожили, или пък тя го привличаше и проникваше в душата му заради Даша и чрез Даша?…

… Заводът на концесия. Тогава Глеб се бе изплашил от тази нова, зловеща дума. Не се знаеше кой е подхвърлил тази дума и тогава той нищо не можеше да разбере. Носеше се някакъв смътен, неясен слух, но той скоро се разся като мъгла. Но ето че улицата заговори с гръмкия език на витрините и чрез суетливата тълпа на спекуланти и търгаши. Това вече беше зловещ признак… Всяка крушка си има опашка… Слухът за концесията не е могъл да не се появи. Нямаше съмнение, че тайничко вътре в народостопанския съвет вече се подготвя почва за акционерно дружество с привличане на бившите собственици.

… Поля. Ето я до него и в думите й има толкова задушевност и приятелство, тя толкова се нуждае сега от неговата сила. Той усещаше някакъв голям смут в нея, но не можеше да проникне в душата й с мекота и нежност. Искаше му се да й каже добра дума: да я заслони като с шинел от студа.

— Аз няма да ходя в женотдела, Глеб. По-добре да идем у дома — ще постоиш малко при мен. С теб няма да ми е така зле. Може да си отидеш скоро, но само да не чувствувам, че съм сама. Може би ще ми кажеш нещо, което ще ме върне към действителността и ще взема да гледам на всичко с по-други очи…

Тя го побутна към огледалните врати на централния вход.

И по мраморната стълба, по тесния коридор — чак до стаята — не пускаше ръката му и все повтаряше:

— Нали така трябва?… Нали?…

В стаичката беше светло и пусто. До стената имаше железен креват, а на кревата сиво одеяло и бяла възглавница. Над кревата — Ленин. До прозореца — масичка, а на нея натрупани книги и книжа.

Ако Глеб бе влязъл в стаята случайно, без да знае, че тук живее тя, дори тогава щеше да го разбере по мириса.

Тя захвърли чантата си на масата и не седна, а се облегна на стената до масата. Глеб направи няколко крачки из стаята и се спря до вратата отляво.

— Кой живее там?

— Това е стаята на Сергей.

Той тупна с юмрук по вратата. Вътре, в пустотата, въздъхна ехото.

После отиде при вратата отдясно, където беше Поля.

— А тук?

— Аз се страхувам от тази врата. Там е Бадин. Не го обичам: в него има нещо потискащо и все ми се струва, че вратата ей сега ще се отвори — и ще стане… дявол знае какво може да стане…

— Той е женкар, този Бадин.

— Защо? Откъде такова заключение?

Поля се засмя, но погледът й сякаш бе насочен към самата нея, тя цяла като че се вслушваше в някаква своя болка.

— Женкар е. Аз ще го сложа на място при удобен случай.

— Каква робска душа си ти още, Глеб! Нали трябва най-сетне да направим революция и в себе си. В самите нас трябва да се разрази безпощадна гражданска война. Няма нищо по-силно и по-устойчиво от нашите навици, чувства и предразсъдъци. В теб се бунтува ревността — знам… Това е нещо по-лошо от деспотизма. Това е такава експлоатация на човек от човека, която може да се сравни само с човекоядството. Ето какво ще ти кажа, Глеб: така няма да спечелиш Даша — ще бъдеш бит.

— Аз и без това съм бит.

— Ето, виждаш ли! И заслужено. Така ти се пада.

— Право си е. В любовта има нещо неразбираемо. Трябва да го разнищя. Не мога да се примиря… Някаква язва ме разяде отвътре. Не вървят работите ни с Даша… Тя я кара по своему, аз — по своему. Не мога да забравя онова, дето е било с нея… Гледам я и чувствувам, че нямам сили да я приема такава, каквато е. Тя таи нещо и това ме прави звяр… Мисля си за нея и понякога изпитвам желание да я осакатя… Ревност — да!… Не мога и не мога да стана друг… И тя го чувствува и помежду ни като че има стена… Трябва да съборя някак тази проклета стена.

Поля отново се огледа наоколо тревожно и объркано, после вкопчи пръсти в къдрите си и лицето й се изкриви, сякаш я болеше глава.

— Да, стена, Глеб, ужасна стена… Но трябва да се събори… И усещам, че зад нея се крие нещо много тежко и горчиво. Но трябва!… По дяволите, нека е тъй, щом трябва… Ние се тровехме с кръв, но тъкмо в кръвта намирахме и лек. А къде е лекът срещу ежедневието, което идва от проклетото минало?… В това е целият ужас. Винаги е по-трудно да се бориш със себе си, защото в ежедневието душата на човека винаги е обречена на самота.

Тя стоеше пред Глеб толкова простичка, открита, объркана и смутена, толкова доверчива и близка, сякаш я бе познавал отдавна, като че винаги е била такава — тревожна и неспокойна. Само да я прегърне, да я вдигне на ръце и тя ще се притисне към него като дете, ще се слее с него и от милувката му ще се успокои и пак ще се засмее както преди.

И в прилив на безмълвна нежност той я притисна към гърдите си и поглади с буза къдрите й. А тя отначало се изплаши и цяла се сви в ръцете му. После трепна, обгърна шията му и го погледна през сълзи.

— Глеб!… Мили!… Да знаеш колко ми е тежко! Разбери ме, Глеб, и не ме презирай… Ти си ми най-близкият човек и аз те обичам много. Дай ми да те почувствувам изцяло… мили мой…

А той, Глеб, продължаваше да мълчи и да притиска буза към къдрите й. Но когато я беше вдигнал вече на ръце и я занесе до леглото, на вратата се раздаде ситно почукване.

— Другарко Мехова, може ли?

И вратата скръцна. Беше Даша. Червената й лента пламна, а лицето й си беше както винаги — ясно, младежки усмихнато, с открит поглед.

— Чудесно!… И ти ли си тук, Глебушка? Ама че си скитник!…

И весело се засмя.

— Е, нищо… Аз за малко…

Само за миг в очите й се мярна уплаха, някаква сянка пробягна зад ресниците и затъмни погледа й. Или може би така се бе сторило на Глеб, защото самият той се бе изплашил и не можа да се овладее отведнъж. Мехова се отдръпна от него и прегърна Даша с едната си ръка.

— Ти да не ревнуваш, Даша? Твоят Глеб е голямо дете. Истина, чудесен човек е, но глупав до немай-къде… Не можеш да отличиш в него наивника от умния човек.

Глеб застана помежду им и сложи ръце и върху двете.

— Дявол го взел!… Тая стена трябва да се събори… Ако ще да си счупя главата… За Даша сега морето е до коляно, не иска да знае за нищо…

Даша се подсмихна и отиде до масата.

— И аз се научих да катурям стени, макар че ми оставаха синини по главата… — И делово започна да се рови в чантата си. — Идвам от окръжния комитет, другарко Мехова. Нали ни предстои конференция на жените… Вярвам, че не си забравила? Днес за пет часа е насрочено заседание на съвета на профсъюзите. Ти трябва да докладваш.

— Знам, Даша. Но по-добре да докладваш ти: днес просто не мога да мисля.

— Добре, другарко Мехова. Аз ще докладвам…

Тя изпитателно погледна Поля и каза ласкаво и строго:

— Я остави това, Поля… Не се разкисвай, мила. Да се плаче, е лесно… Справи се със сърцето си и запази зорки очите си…

И втренчи присмехулен поглед в Глеб.

— Ти можеш да продължиш разговора си с Поля, Глебушка… Аз си тръгвам.

Поля гледаше през прозореца и се смееше, като че не бе на себе си.

— Ами!… Продължавайте да си разрешавате проблемите… а аз ще си вървя… нямам време…

И Глеб излезе, цял почервенял от смущение.

В коридора срещна Чибис. Както обикновено Чибис не му подаде ръка и не го поздрави. Вървеше стегнато, но тежко и го гледаше, без да мига, като чужд.

— Ето какво. Районното лесничейство, както ти е известно, го пратихме на сигурно място. И там веднага се покри с прах, а пък във всички отдели се е вдигнала ужасна пушилка, заприличали са на лудница. Жук излезе наивник на място. Днес не съм спал. Нощем не мога да спя: спя само сутрин и след обед. Сега ще полегна за половин час. А знаеш ли, че оня безръкият е един великолепен човешки екземпляр. С голямо удоволствие разговарях с него нощем. Буржоазията е умеела да дава висока култура на младежта. На много и много неща ще трябва да се учим ние. За да овладееш културата, трябва да знаеш как да я използуваш, а то не е толкова лесно, драги мой.

— Затуй гледам, че Жук напоследък престана да скита и да си чеше езика напразно…

— Бива го за авджия. Само че трябва да се държи здраво. От двадесетимата ще разстреляме най-малко половината. Предавам делото на революционния трибунал. А за изземването все пак ще си изпатим. Гламавщина. По време на партийния конгрес… А има ли гламавщина — непременно стават и свади. Как мислиш — кой кого ще сгризе?

— Аз мисля, че Бадин не можем го притисна току-тъй — умее да работи, но е бюрократ и… женкар…

— Тъй е. Какво са делниците?… Свади, а свадите са героизъм, превърнат в дребнавост. Най-веселото време за мен е нощта. Ела при мен и ще прекараме чудесно. Нощем човек вижда по-добре, отколкото денем.

— Чувал съм, другарю Чибис, че и Ленин не спял нощем.

— Не знам.

— Другарю Чибис, ами какво е това, а? Вече и кафенета с постоянен оркестър са се появили? Пак завоня откъм задния двор, така ли?

— А ти изплаши ли се? Я да се върнеш пак в армията, да се позакалиш още и да поусвоиш политическата грамотност. Мен това не ме тревожи ни най-малко. Човек трябва да умее да гледа и слънцето, и кръвта еднакво, без да мига. Не трябва да се бои, че слънцето ще изгори очите му, а кръвта ще отрови душата му.

Той вдигна поглед и се усмихна и Глеб видя в очите му детска яснота и някакво огнено пламъче, което неспокойно гореше в зениците и не гаснеше.

Чибис тръгна нататък по коридора, тежко отпуснал дясното си рамо, и Глеб за пръв път почувствува, че този човек е смъртно уморен, че в преумората си отдавна вече се е отучил да спи и не прави вече разлика между деня и нощта.

1
През Голгота — в Каноса^[6]

 

През този слънчев ден Поля отново преживя бурно вълнение както по време на изземването и през дните на борбата с бяло-зелените. Тя пак гореше от възторг и радост и на лицето й не се четеше нито тревога, нито болка, нито обърканост.

Заедно с нея в катера се качиха Жидки, Чибис, Глеб и Сергей.

Чибис вдигна ръце и изкомандува:

— Тръгваме, другари! Дръжте се здраво! Давай, моряко!

И отпусна ръка на рамото на изпоцапания матрос с кълчища в ръце и с обезобразено от белези лице.

Далеч, на рейда, сред знойните струи, като огромна скала, подала се от водата, стоеше параход. Това беше първият параход с „покаяници“.

Пристаните се ломяха на парчета сред зелените талази и като мазни потоци нефт се стичаха в бездната. Отпред, при носа, вълната се разбиваше с кристален звън. Отзад, при кърмата, зад гърба на Глеб чак над главата му се пенеше снежно и не спадаше друга вълна. Край вълноломите се премятаха един след друг два делфина — две въртящи се чугунени колела. От облите им гърбове изскачаха искри и остро режеха очите.

По крайбрежните улици и блоковете на каботажите пъстрееха огромни тълпи. Параходи не бяха идвали отдавна. Те изчезнаха заедно с белите. Хората бяха зажаднели за кораби и сега пристигането на тия параходи стана истинско събитие.

Сергей гледаше черната грамада на кораба и гризеше нокътя на малкия си пръст. Глеб го пляскаше по ръката, но той не можеше да престане.

— Това е то. През Голгота — в Каноса… Такъв е пътят на контрареволюцията…

Жидки погледна Сергей изкриво и ноздрите му се раздуха.

— Остави това, Серьожа! Това са интелигентски брътвежи. Така приказват сега само сменовеховците^[7].

А Сергей говореше на себе си, а може би и едновременно на всички:

— На тоя кораб има триста… и четиринадесет офицери… Когато в Туап се отказали да ги приемат, те казали: „Параходът няма да се върне обратно; нека ни пратят там и там. Ще слезем на брега — ако ще да ни разстрелят…“ Това е великолепно. Сега те са заредени със страшно много енергия. Тя трябва да се завладее. Да се завладее и — да се трансформира.

Жидки изгледа Сергей със страшни очи.

— А смяташ ли колко са ни взели те на нас? Колко кръв ни изпиха, колко сили ни изхабиха!… Главата да ти се замае, като си помислиш.

— Е, и какво?

Поля погледна Сергей и се засмя. Тя сияеше, пролетно радостна, а миглите и веждите й искряха на слънцето.

— Ех ти, Серьожа! Знаеш ли какво биха те направили нашите устати делегатки, ако чуеха твоята мъдрост!…

Глеб гледаше делфините. Два маховика се въртяха един след друг — мярнат се и изчезнат. Разсичат водата с острите мечове на гърбовете си. А когато изчезнат в дълбините й, водата се разстила плътно, като разтопен метал, без вълни, без пръски. Също тъй могъщо и крилато се въртяха в железния си полет и маховиците на заводските дизели и разтърсваха всичко с електрическия си заряд. Едно време в леко въздушно движение се въртяха много дизели, а сега са само два. Животът им се въплътява ей там, в кратерната планинска падина: там пълзят като костенурки две вагонетки, а по-наблизо, по права линия, на върволица една срещу друга, се разминават наредени в дълга редица много други вагонетки. А тия тук заредени с животинска кръв колела разточително отнасят в морските дълбини скъпоценна слънчева енергия…

Пристаните са вече далеко. Планината с медения отблясък на гънките си, забулена с виолетова мъгла, се полюшва като люлка — плува в морето. Катерът танцува върху вълните и корабът се издига и спуска, закрива половината небе, извисява се като огромен небостъргач. Всички — и Чибис, и Жидки, и Поля — изглеждат мънички и се открояват като в изпъкнало огледало. И той, Глеб, е малък, само сърцето му е голямо, по-голямо от самия него.

Сергей не откъсваше влажния си поглед от парахода и хапеше пръста си.

Утробата на кораба звънтеше с тътен на метал.

Горе, от борда на парахода, се бяха свесили множество пепеляви лица. Хората гледаха надолу с неподвижен поглед, махаха с хиляди ръце и виеха. Горе, зад плетеницата от въжета и винчове, се стелеше пепеляв дим. Долу, върху маслено блестящите вълни, се люшкаше и картечно трещеше малък катер с червено платно на кърмата — една страшна частица от огнената РСФСР.

Някакъв англичанин със сърмени ширити — навярно капитанът — стоеше при трапа, опираше се на парапета и безстрастно гледаше надолу, към летящия върху вълните катер.

Далечната крайбрежна улица струеше и сияеше като поле макове.

А в утробата на парахода с глух, разтърсващ екот тътнеше желязо.

2
Беззъбите вълци

Сивите хора се трупаха на потна, смърдяща тълпа. Това бяха мъртъвци, вдигнали се от гроба — тифус, цъфтящ като плесен. И не можеше да се разбере кой е офицер, кой е войник.

Жидки говореше с англичанина със сърмените ширити и самият той приличаше на англичанин.

Чибис с жълтата си кожена куртка застана отпред и произнесе безстрастно и отчетливо:

— Офицерите — напред и по-близо! Останалите — назад!

Тълпата освободи една част от палубата. И това пространство заприлича на лобно място.

През тълпата припряно се промъкнаха напред храбреци-дрипльовци с мръсни и отекли от глад лица.

Поля се подсмихна насмешливо.

— Гледай ги, Глеб — удавници. Същите тия са целували ръце на дамите. Сплули са се като смачкани червеи…

Гласът на Чибис беше равен и безизразен:

— Вие сте наши врагове. Вие ни мразите. С хиляди ни изтребвахте нас, работниците и селяните. Сега идвате тук и се надявате, че ще намерите при нас не смърт, а живот. Защо дойдохте в Съветска Русия?

Отпред излезе старик със сребърна четина по челюстите.

— Ние не се боим да отговорим… О, не!… Ние сме само смъртно уморени хора… Разбитият враг не е враг. Нима сме изтеглили по-малко от вас? Ние нямаме нищо освен родината, нямаме нищо извън родината. Ние сме прокълнати и в това проклятие е изкуплението ни. Нека родината поиска от нас мъки, смърт… Ние сме готови на всичко, ние се покоряваме. Вие не можете да ни лишите от тази радост…

И докато говореше, не гледаше Чибис, а тържествено бе вдигнал глава към слънцето.

Чибис го гледаше мълчаливо и втренчено с присвити очи.

Всички мълчаха и в това мълчание имаше тягостно очакване.

Някакво младо офицерче-хлапак закрещя и се замята:

— Измамиха ме… Бях сляп… Аз съм убиец — да… Дайте ми да оправдая правото на живот… Да умра, но да го оправдая…

Чибис небрежно му махна с ръка да престане.

— Прекрасно. Но с какво ще докажете, че говорите истината?

Офицерчето изтича до Чибис и раздра яката на ризата си.

— Застреляйте ме още сега… Застреляйте ме!…

Чибис отново махна студено с ръка.

— Вървете на мястото си! Можете да си заминете обратно, без да слизате на брега.

Офицерът метна ръце към небето. Ръкавите на ризата се свлякоха към раменете му.

— Вие не можете да ме убиете… не можете… Аз искам да живея… да живея!…

Хванаха го под мишници и го отведоха настрани. Той и там продължаваше истерично да крещи едно и също:

— Искам да живея!… Да живея!…

Поля се мръщеше и подсмиваше, а очите й бяха големи и кръгли от радост.

— Какви слаби нерви имат тия червеи!… За какъв дявол ни се предават, а, Глеб? Кажи им, Серьожа… Мен няма да ме разберат…

Сергей възмутено говореше на Чибис, застанал зад гърба му:

— Чибис, имайте мъжеството да говорите неща, достойни за нас… Поемете по-трудната роля — да разговаряте с враговете като с хора…

Чибис разсеяно се извърна и каза през зъби:

— Другарю Ивагин, ей сега ще ви върна на брега. Какво е това?

Тълпата напрегнато гледаше Чибис и зиморничаво се свиваше в мълчание. Одърпани войници се катереха по вентилационните тръби и прегърнали мачтата, изумяло гледаха хората, които те не можеха да проумеят…

Глеб разглеждаше смърдящата човешка камара, потните мръсни лица и не му беше жал за никого, беше му само любопитно и смешно.

… Вълците… Ето ги тия вълци… Те с кървясали очи кръстосваха из просторите на родината. Три огнени години, пълни с неописуеми страдания. В борбата той се научи да ненавижда тия хора, защото смъртта витаеше над него в бури и виелици и пожари озаряваха нощите през войната, а дните бяха отровени с кръв и дим. И ето ги сега тия вълци… С угаснали очи, с беззъби челюсти…

Той слушаше Чибис и се усмихваше: точно така!… Само че е слабо — трябва по-остро, по-остро.

От камарата офицери излезе някакъв скулест човек. Главата му се кривеше конвулсивно и тикове обезобразяваха лицето му.

— Вие сте дошли да се гаврите с нас… Вие мислите, че сте ни поразили и… ик… (главата му се дръпна конвулсивно) и смаяли?… Вие сте на-ивници… ик… Ние отдавна вече сме отровени… и безчувствени… Вие не познавате ужаса на човешкото разложение… ик… Аз свърших…

И вяло се извърна на другата страна.

Чибис се подсмихна, като се вглеждаше в офицера. Смелостта и предизвикателният тон извикаха на лицето му оживление и любопитство.

— Вие сте прав. Но напразно се перчите. Вие твърде добре знаете каква болка умеем да ви причиняваме. Нали? Никой не може да ни упрекне в несправедливост и лекомислие.

Раздрънканият човек се отдръпна настрани, без да се озърне.

Офицерите мълчаха и лицата им бяха сиви като на мъртъвци.

Чибис погледна към слънцето, усмихна се неочаквано и вдигна ръка.

— От името на трудещите се… ви призоваваме да отдадете силите си на Републиката на Съветите…

Останалото не се чу. Настъпи хаос. Към Чибис се втурнаха хора с лица на побъркани. Викаше Чибис, викаше Мехова, викаше Сергей… И Глеб викаше, но какво — не помнеше нито дума. Някакъв войник с оголено рамо, проснат на палубата, ридаеше. Друг хрипкаво ругаеше, задъхан от радост.

Ръцете и краката на Сергей трепереха. За да се успокои, той се дръпна настрани.

Мачтите се люшкаха в небето като стебла. Звънкострунно свиреше от мачта до мачта антената. И винчовете се въртяха като пролетни въртележки. Огнено вълнение бе обхванало морето и въздуха. Сергей вярваше, че животът е безсмъртен и във вихъра на полета птиците ще изпъстрят въздуха с размаха на крилете си…

Жидки разговаряше с англичанина със сърмените ширити. Лулата в устата на капитана тревожно потрепваше. С усилие на волята той се мъчеше да се държи солидно и тежко. Бързо, като автомат, вдигна опнатата си длан към козирката и камилски тромаво закрачи към капитанската кабина, като подрусваше тежкия си задник. Жидки гледаше след него и се смееше. А като забеляза Сергей, смигна и азиатските му ноздри се раздуха.

3
Червеното знаме

Глеб стоеше сред тълпа казаци. Това бяха фронтоваци от кубански и донски станѝци.

Някакъв казак с дрипав бешмет, бос, брадясал, държеше в ръце къс червено платно. Тълпата смърдеше на пот и мръсотия и притискаше Глеб от всички страни. Облечени бяха най-различно: едни с черкезки, други с окъсани рубашки, трети — с някакви странни халати… Тук-таме се мяркаха и турски фесове.

— Тоз байрак е червен… А̀ко да е парцал, ама за твойте очи, другарю, червеното си е свое… Ти, братко, гледай със сърце… С открита душа ти думам, човече: туй ни е съдбата, кръвта ни — байракът де… Аз съм казак, пластун^[8]… и тез тъдява са пластуни… от Кубан и Дон… аскери… Синца с една зла орисия… Тъй ли е, братлета? Харно ли думам, аркадаши?…

И една обща въздишка разтърси тълпата:

— Ппррайлно, казаче… тъй вярно!…

Казакът стисна в длан червения къс и пак го разгърна пред Глеб. На слънцето той се корубеше, дамгосан и вкоравен.

Глеб взе парчето и попипа червените петна.

— Чакай, братле… Ама че дяволщина!… Че то туй било от риза! На убит или що? Защо е изплескана с кръв?

— Тъй, тъй… казашка кръв… На, с кръвта си си отиваме дома…

Жарко пламтяха очите на казака. И защо ли от това той изглеждаше червенокос?

— В Галиполи си рекохме: край, братлета!… Към дома! Пък той ни беше главатарят, казакът Губати де… Сбараха го и него, и нас… И ни подкараха като овни на клане… С шомполи ни драха… И мене, и синца ни… Нам одраха кожата, па на него, на Губати, и месата… Той зе да бере душа, пък ний се оборавихме… Тогаз Губати рече: „Свалете ми рубашката!…“ Свалихме я. „Отцепете равно парче… Туй, рече, да ви е байракът, туй да ви е пътят към свободата, към болшевишките братя…“ Тъй заръча казакът Губати, нашият атаман. И тоз байрак ни е до гроб… Аз на гърди съм го крил, крил съм го от подли очи…

Глеб сне будьоновката си и без будьоновка стана както всички други.

— Паметно знаме наистина… Таз кръв цена няма… Значи, още не сте забравили ония черни дни? Те цял живот ще ви останат в паметта… Като белезите от раните… Ний пердашихме Деникин и Врангел… И какво ни е знамето?… Същото… Напоено с кръв… Пък сега на̀… Гледайте какъв завод… великан!… А още е студен… Вярно, мръднахме го от мъртвата точка, ама още е сляп… Кой ще го разгори с кръвта си?… Само ний — хората на труда… И нас никой не може ни победи…

— Тъй амчи… Ний синца сме за труд… Зер трудовата кръв — туй е смърт за задморските вълци — и за чуждите, и за нашите!…

4
Девойката до борда

До борда стоеше една девойка и гледаше към града. Отзад тя приличаше на малко момиче с черна блестяща коса.

Сергей като че я беше видял в тълпата. По очите й се сети, че е тя.

И когато отново я видя на борда, безмълвно се приближи и се загледа като нея към града. Да, в мълчанието има незабравими мигове на душевно общуване.

Маково поле пъстрееше доскоро на крайбрежната улица… Но маковете не понасят вятъра, не понасят, когато вятърът плъзне по тях. Вятърът си играе като котка с листенцата им, а листенцата се боят от меките му лапи. Откъсват се без болка и умирайки, се смеят заедно с вятъра. Помръква и пустее сега крайбрежната улица. Хората са се нагледали и се разотиват. Градът и планината излъчват каменна жар. Пепелносивите улици сред вълни прозрачна зеленина се извисяват въздушно към планината със заводските комини. Живот и кипеж лъха от зелената морска шир. Сгромолясват се в морето нажежените къщи. И планина, и град, и море трептят в знойна омара и дим. Чувствува ли това девойката до борда?

Това чувствуваше Сергей и питаше девойката с поглед. Къде е виждал тази девойка преди? Никъде. Или може би в сънищата си.

Тя го погледна и се усмихна.

После каза сякаш не на него, а на себе си:

— Аз си го представях… Пътувах и си представях… И ето го сега… всичко това го бях преживяла… Как умеете вие да мъчите! Да мъчите и да разтърсвате от радост! Точно така: мъки и радост едновременно… Страшни хора сте вие, комунистите…

Сергей отвърна, без да я гледа:

— Защо пък? Всичко е много по-просто и по-дълбоко: ние сме хора на безпощадното действие и нашите мисли и чувства са онова, което се нарича историческа необходимост и истина. Ние сме едни съвсем обикновени и искрени хора — и нищо повече. Тъкмо затова ни ненавиждате вие.

— О, не… Струва ми се, че тук има и зверство, и творческо величие… Защо ли? Между вас има толкова много велики хора, но и много са страшните хора, които вече не чувствуват проклятието на кръвта…

— Нека е така. Но ние ще останем във вековете. Като страшни хора ще ни забравят, но като творци и герои ще ни помнят.

Помълчаха. Девойката гледаше вълните. После тихо каза:

— Аз твърде много страдах… Научих се да прощавам и дори да оправдавам…

— Ние също умеем да прощаваме. И вие го изпитахте върху себе си… Както се борим, така и прощаваме със замах.

Смут, страх и възторг се вълнуваха в дълбините на очите й. Тя протегна ръка на Сергей. Ръката й беше малка и трепереше.

— Помогнете ми да ви разбера и обикна. Нали няма да ми откажете да си пишем? Нали?

Сергей се отдръпна отчуждено и хладно.

— Аз с нищо не мога да ви помогна: ще ви помогне само упоритият труд. Трябва да се настроите на нова вълна и на всяка цена да направите така, че да влезете в нови отношения със света. Ето, ще слезете на брега и може би ще се родите отново…

Тя се притисна до перилата, сломена от думите му.

— Ах, да се родиш втори път, е също така страшно, както и да умреш…

Той не отвърна, обърна се и тръгна срещу тълпата.

5
Корабът на негово величество в плен

Поля вървеше пред тълпата. След нея — куп матроси, след матросите — тълпа казаци и войници.

Задуха. Палубата пламти от жар и пек. Тя сякаш ей сега ще избухне в огън и дим. Жидки и Глеб летят над тълпата и падат върху гъста мрежа от разперени ръце.

Англичанинът със сърмените ширити строго говори нещо на Чибис. Лулата в ръката му подскача, а Чибис стои пред него и безстрастно гледа към морето.

… Болшевиките — господари на кораба на негово величество. Тая тайфа скитници, изпоядени от въшки и глад, е страшна сила, която в миг може да взриви кораба и да преобърне надолу с главата железния му ред…

Поля скочи на един сандък и дръпна от главата си алената лента. Косата й се разсипа като злато. Тя размаха ръце като крила.

— Да живее световната пролетарска революция!…

— Урра!… рра!…

Младото офицерче викаше, дереше гърло и пляскаше с ръце.

Капитанът трепереше в треска и загасналата му лула хъркаше.

Чибис махна с фуражката си и закрачи към парапета.

— Към града, другари!…

Тълпата в миг замлъкна, посърна с тревожен въпрос в очите. Само над главите пламтеше червеният къс платно с тъмните вкоравени петна кръв. Девойката гледаше Сергей с усмивка през сълзи. А Сергей печално-радостно й помаха с ръка.

В утробата на парахода гърмолеше и звънтеше желязо, а палубата пламтеше в пожар.

1
Делниците

Дъжд не бе валял през цялото лято и небето над залива беше ръждиво, а знойното море оттатък вълноломите се мержелееше като някакъв блестящ мираж. В тоя мираж чезнеха платноходки, гемии, далечни пясъчни ивици. Край бреговете морето беше зелено и прозрачно — леко развълнувано, нефтено седефено, изпъстрено с цвета на медузи и водорасли. Откъм него повяваше тих ветрец с мирис на молюски и сероводород. И нямаше вече хоризонт: море и небе се бяха слели в един нажежен въздушен океан. А планината димеше от жега и плътно кълбеше със зелените отоци на горите в клисурите. Скатовете и ребрата й се мяркаха през синкава мъгла и вече не се отразяваха в морето: ката ден край бреговете, по целия ширнал се полукръг във водата се пляскаха хора, премятаха се нагъсто-нагъсто и пъплеха по блоковете на каботажите, по скалите и крайбрежния нанос от камъчета и раковини.

В града камъните и желязото, паважите и прахът на площадите излъчваха нетърпима жар. Хората се задъхваха от зноя и блясъкът на тротоарите, стените и нажежения въздух ги ослепяваше. В сянката на булевардите плюнката в устата засъхваше, суховеят пърлеше лицето, а листата на акациите издаваха мирис на горещо и обгорено. Улиците бяха пусти и трептяха с огледалната си далечина; струваше ти се, че хората са избягали от този адски пек и животът е замрял в делата и безделието си. И само тук-таме бавно се мъкнеха полуголи, обгорени от слънцето сенки с чанти в ръка и изнурено превъзмогваха тежестта на собствените си крака.

Магазините сияеха с гиздавите си витрини. От зейналите врати на кафенетата долиташе глуха гълчава на множество гласове, чаткане на зарове, призрачно пеене на цигулки и въздишки на роял.

За пръв път през тия дни и в стола на „Народна храна“ в Дома на съветите замириса на борш с месо, доматен сос и зеленчук. Но застоялата миризма на стария буламач все още досадно и противно пълзеше по масите, излъчваше се от стените и съдовете и отравяше аромата на месото и пържените с лук картофи.

По обяд в стола на Дома на съветите се срещаха всички отговорни работници от града. И сред обедните изпарения помещението се изпълваше с шум, звънтене на чинии и ножове. Разтворените прозорци горяха от уличното слънце, а въздухът вътре душно синееше от прах и тютюнев дим.

Бадин винаги обядваше на една маса с Шрам и началника на здравния отдел, шишкавия доктор Суксин (зад гърба му обидно го наричаха Сукинсин), всякога мълчалив, всякога смутен и уплашен, всякога потен, глух и разсеян. Подпухнал, небръснат, с конски остра четина по черепа, той объркано гледаше Бадин в очите, все не можеше да схване какво говори председателят на изпълкома, какво говорят събеседниците му и угоднически повтаряше след всички — не с гърло, а някак с корем:

— Дд-о… До-до-о…

Беше му трудно да говори, защото езикът му бе несъразмерно голям, не се побираше в устата му и при разговор се подаваше навън като гол охлюв.

При тях често сядаше комисарят по продоволствието Хапко, който имаше вид на селски кулак — едно заоблено пъргаво като врабец и вторачено човече. Той ядеше дълго — най-дълго от всички: все се озърташе строго и недоверчиво и времето не му стигаше. Следеше кой как яде, току скачаше от масата и се пъхаше в кухнята, в миячната, не оставяше на мира съседите си, че ядели немарливо, съветските „мадмоазели“ — задето замеряли кавалерите си с трохи хляб.

Гласът му беше дрезгав и свистеше като нож на точило — в кухнята:

— Айде! Защо са малки порциите? Крадете, мръсници… Ще ви свия аз на бърза ръка сърмите… Стоп! Още утре ще изискам ревизия на работническо-селската инспекция…

А в стола, край масите, викаше:

— Стоп, другари!… Вий да не си мислите, че продоволственият комитет е, за да пилейте хляба по масите и по пода?… Я, мадмоазели, марш оттука! Туй не ви е кафе-шантан и сепарета няма…

И появеше ли се той в стола, тутакси избухваха караници и шумни пазарски скандали.

Вечер тях тримата ги нямаше в стола: събираха се в стаята на Шрам (а стаята на Шрам беше с килими, кожи и мека мебел). Понякога се заседяваха до сутринта, но какво правеха там — никой не знаеше, само сутрин чистачките в Дома на съветите намираха под масата бутилки, измитаха консервени кутии и люспи от колбаси, а въздухът в стаята вонеше на угарки и вкиснато.

И ето че по едно време няколко вечери подред при стаята на Шрам започна да дежури един човек с вид на кавказец — с изпъкнали очи и орлов нос. Това беше Цхеладзе. На времето той се бе сражавал храбро като партизанин и отрядът му пръв навлезе в града с бой. А сега Цхеладзе се бе забутал в щата на продоволствения комитет. Бос, с одърпана гимнастьорка още от партизанско време, той търпеливо и безмълвно стоеше до вратата и по цели часове се вслушваше в притаените гласове вътре. Чуеха ли се крачки откъм дъното на стаята, Цхеладзе обръщаше гърбатите си плешки към вратата и се отдръпваше настрани.

А когато вратата се отваряше и някой от четиримата се запътваше към клозета с мътни очи, Цхеладзе надничаше през пролуката във вътрешността на стаята и с гладен поглед се мъчеше да проникне в тайната на уютното шрамовско гнездо. Хич не го и забелязваха — минаваха край него и не се досещаха защо тоя грузинец стърчи тук всяка вечер. Малко ли хора има из коридора на Дома на съветите? С какво Цхеладзе се отличава от всички други обикновени хора, които се тълпят в Дома на съветите?

Откри го и го хвана при вратата комисарят по продоволствената част Хапко.

Цхеладзе не успя да се отдръпне (Хапко стъпва като врабец) и едва не се сблъскаха.

— Стоп!… Ти какво правиш тука, дяволска муцуно? Шпионираш, а?…

Цхеладзе се разбунтува и бялото на очите му пламна от омраза.

— Какъв такъв стоп? Ти що правиш?… Що за политика водиш?… Казвай де…

Хапко се вкопчи в гимнастьорката му и замахне с юмрук. Цхеладзе се омота в собствените си гащи, извъртя се рязко настрани и се удари с глава в стената.

— Айде!… Това не ти е на тебе царският режим, гад мръсна!… За тия номера, приятелче, още утре ще те изхвърля от партията…

Притиснат до стената, с разперени ръце, зашеметен, Цхеладзе гледаше Хапко злобно и объркано.

От стаята се показа Бадин.

— Какво става тук?

— Шпионира, мръсникът… За това ли ти е на тебе, дяволска мутро, съветската власт, че да вършиш тайно разузнаване на съветските отговорни работници, а? Вземи му, председательо, партийния билет и — айде!…

Бадин вторачено гледаше Цхеладзе с мътен поглед.

— Аз добре те познавам, Цхеладзе. Хапко лъже. Е, сръбнахме. Той си пийна и затова върши глупости.

Смаян, Хапко изписука, задави се и се плесна с длан по черепа.

— Стоп!… Председателе! Ами ти какво — да не си мръднал, а?

— Говори, Цхеладзе. Аз предварително знам какво ще кажеш. Говори направо — честно и твърдо.

Устните на Цхеладзе затрепериха и лицето му се покри с пот от напрежение и страдание.

— Да, аз ходил… ходил и слушал, да!… Ходил, следил как ти работническа политика правиш… Що правиш?… Защо вършиш мръсотия?… Знаеш ли ти работнически човек?… Що знаеш?… Глад знаеш?… Кръв знаеш?… Разруха знаеш?… Защо не разбираш позор?… Ех, другар!…

Бадин стоеше пред Цхеладзе и го слушаше внимателно и строго. Хапко се смееше с пиянски кикот. Бадин сложи ръка на рамото на Цхеладзе.

— Върви си в къщи, другарю Цхеладзе. Утре ще получиш командировка за почивен дом. Трябва да се поосвежиш. Ти виждаш: аз не правя секрет от постъпките си и няма защо да следиш другарите. В това отношение всичко у нас е уредено чудесно и няма защо сам да се заемаш с такава работа. Върви си! Виждаш, че не крия от теб: съгрешихме.

Той се извърна и тръгна към стаята на Шрам. А Хапко още веднаж господарски строго изгледа Цхеладзе от главата до петите и като подражаваше на Бадин, тикна ръце в джобовете на куртката си, от което стана още по-къс и дебел.

— Нищо, приятелче, скоро ще си сблъскаме ний с теб гемиите…

Смазан и прегърбен, Цхеладзе тръгна по коридора с несигурни крачки като болен, търкайки рамене о мазилката.

При вратата на Жидки той се спря. Не забеляза сам ли отвори вратата, или тя беше отворена, само почувствува как нечия ръка го подхвана под мишницата и го вкара в стаята. Той се спря до прага и видя как лампата угасна зад някаква неясна сянка. Сянката мълчаливо мина край него и лампата отново светна и освети мръсна и гола хотелска стая с петна от влага и плесен по стените.

— Ела поседни, Цхеладзе. Разправи какво стана там.

Жидки го хвана пак под ръка и го заведе до масата, настани го на стола, а той не седна — застана пред него, леко учуден, с бледи ноздри и трепкащи от скрита насмешка вежди. Цхеладзе го погледна с молба и злоба в зениците, яростно удари с юмрук по коляното си, стана, вторачено, през сълзи погледна отново Жидки и пак седна.

— Другар Жидки!… Тряба да стрелят… съвсем стрелят, другар Жидки… Мене стрелят, тебе стрелят… Кажи мене как тряба правиш работническа работа?… Аз кръв проливал, десет рани имал… А къде мой кръв?… Къде глад? Къде разруха? Къде партия, другар Жидки?… Не мога търпя такваз мръсотия и подлост… не мога търпя…

Жидки мълчаливо се разходи край Цхеладзе, разтревожен, с хлътнало лице и уморени очи. Току вдигаше ръка и разбъркваше косата си. После се приближи до Цхеладзе и сложи ръка на рамото му: искаше да го успокои сърдечно, без думи, но не можеше да изрази ласката си и от тая непривична нежност се засмя смутено и стеснително.

— Чуден човек си ти, Цхеладзе!… Защо ревеш заради такива дреболии? Прати ги по дяволите!… Върши си работата и знай, че за републиката ти си по-ценен от всичките тях, взети заедно. Заплюй ги, ако не можеш да ги хванеш сам за гушата, или ги бий по партийна линия, без да жалиш сили…

Цхеладзе пак погледна Жидки с отчаяние и молба, махна с ръка и отпусна глава на ръцете си.

Жидки закрачи из стаята и вече не се обърна към Цхеладзе. Мислеше и гризеше ноктите ту на едната, ту на другата си ръка.

— Тук има нещо друго, Цхеладзе: не е каквото ти мислиш. Твоето е съвсем дребна работа… Започна един страшен водовъртеж. Идва време, по-ужасно от гражданската война, от разрухата, от глада, от блокадата… Пред нас сега има скрит враг, който бие не с винтовка, а с всички хубости и съблазни на капиталистическото търгашество. В наши ръце е цялата система на народното стопанство. Това е много. Но от дупката си изпълзява еснафинът. Той започва да тлъстее и да се превъплъщава в разни лица. Той вече свива гнездо и в нашите редици и здравата се барикадира с революционни фрази и всякакви червени атрибути на болшевишка доблест. Пазари, кафенета, витрини, тлъст кокал, уют, алкохол… След военната обстановка хората го удрят на живот… Тук може да се роди и паника, и истерика, и бунт… И то не от умора, не, а от здрав революционен протест, от бойна романтика. Но тъкмо тук старите методи за борба не са вече подходящо оръжие. Врагът е подъл, хитър и неуловим. Трябва да се изковат нови средства, нова стратегия. Тук не може да се надвие с просто възмущение и бунт: това е вече реакция и истерика. Сега трябва да наденеш нова кожа, да се закалиш отново, да изковеш от себе си болшевик, годен за продължително обсадно положение. Романтиката на бойните фронтове си отиде. Сега романтика не е нужна: сега са нужни само спокойни, студени, упорити хора със здрави зъби, с яки мускули, със стоманени нерви. Трябва да бъдеш болшевик докрай, Цхеладзе. Успокой се, другарю, и хайде заедно да обмислим многото въпроси, които изискват усилена работа на мозъка…

Цхеладзе слушаше напрегнато и едри бръчки браздяха ниското му чело под надвисналите кичури коса. Мъчеше се да осмисли думите на Жидки, да ги проумее със собствения си мозък.

После яростно дръпна мокрия си перчем и завъртя глава отрицателно.

— Никак не разбира… Ти що правиш бъркотия?… На мене душата проста, и славата проста… Кажи: защо замотаваш главата? Как ти мене отговаряш — страдал, или не? Бил зелен партизан, или не? Стрелял белогвардейци, или не? Дума своя, кръв свой работнически има, или не? А къде мой кръв, а?… Кучета го изяли… Да или не? Съвсем подлец човек станал… Разбираш?… Нищо няма… Край!…

Той стана и бързо излезе от стаята.

Жидки дълго се вслушва в стъпките на Цхеладзе, а после пак тръгна из стаята, като не преставаше да гризе ноктите ту на едната, ту на другата си ръка.

… Не можеше да забрави станалото. А погледнато отстрани, беше станало нещо, което е бивало и друг път. И в миналото ги бяха изненадвали другари от областното бюро на ЦК, и в миналото са критикували сурово работата на окръжния комитет. Това е естествено и необходимо. Същите както преди бяха съсредоточеното мълчание и почтителната напрегнатост на отговорните работници към студения и строго официален другар от областния център и пак така неизменно бездушно започваше ритуалът на заседанието.

— Драги другари!…

Но онова, което бе извършено неотдавна под шаблонната форма на делово приличие, беше толкова неочаквано и тежко!

Прословутият въпрос с изземването… За него се говори най-малко… Всяко заседание с русолявия интелигент от областното бюро беше серия от скарвания между него, Жидки (на неговата страна беше и Лухава) и Бадин. Унищожителната критика на русолявия другар за работата на окръжния комитет… Областна контролна комисия… Намеци за преместване на низова работа… Обикновена свада ли беше това, или борба на разни сили? Другарят от областното бюро на ЦК го бе нарекъл свада и всички го наричат свада. Толкова просто! И всеки се е сврял в ъгълчето си и следи оттам изхода на тая борба. Клюкарствуват. Разделят се на враждебни лагери и те…

Да излезеш от тая борба победен, когато знаеш, че правдата е на твоя страна, е прекалено тежко: то не бива да се допусне, защото ще бъде край. Провалиш ли се веднъж — ще те смачкат. Борба — докрай, непрестанна, упорита, напрегната, в която трябва да се използува всякакво оръжие, в която трябва да се възползуваш от всички пропуски и слаби страни на противника. Бадин бие умело: той чудесно използува бюрократичния апарат, административния си опит и собствения си усет. Него трябва да го хванеш от друга страна. Човек невинаги може да бъде силен, като се опира на живите маси. Масите са нож с две остриета: може да бъдеш вожд на масите, но може да се превърнеш и в жертва, в роб и демагог. Той, Жидки, е близо до масите, а Бадин е над тях, откъснат е от тях. Но въпреки това другарят от областното бюро на ЦК посочи Бадин за пример на Жидки. Жидки никога няма да забрави думите му!

— Вие сте още сравнително млад партиен член: липсва ви необходимата солидна закалка, ясно разбиране на момента, нямате обмислен подход към работата и затова стигате до глупава лекомисленост. Другарят Бадин е минал огромната школа на партиен и административен работник и вие за много неща бихте могли да се поучите от него. Защо не сте съумели да съгласувате действията си и правилно да анализирате обективната обстановка, а сте форсирали събитията, които трябваше да вземат друга насока и други форми? Говоря ви всичко това, защото бюрото на ЦК все пак ви цени като способен работник и му е известна вашата преданост към партията…

„Все пак“… Този русоляв интелигент бе взел върху си твърде отговорната задача да бъде негов съдник от името на партията. Всички тия дошли отдалеч лъвове не са чак толкова страшни и важни, както изглеждат по места.

Едно е ясно: романтика няма… романтиката не съществува — тя е вече минало. Тържественото революционно дело се превърна в история, а потресаващите химни заглъхнаха. Не дело — а дейност. Той трябва да се настрои на друга вълна, за да може от всеки факт да прави послушно и вярно оръдие във всекидневната борба.

Той, Жидки, знаеше какво става в стаята на Шрам, знаеше защо стаята на Шрам тъне в килими и мека мебел, знаеше, че Шрам не забелязва мошеничествата в районното лесничейство — Жидки знаеше всичко това, но не биеше тревога, за да не внася дезорганизация в партийната работа. Той изчакваше удобен случай, за да нанесе бърз и точен удар. Романтика няма: романтиката е минало. А настоящето е в студената пресметливост.

Защо сега да не изкараш наяве цялата мръсотия на еснафското всекидневие, което се крие между стените на Шрамовата стая? Защо да не се изровят всичките ордери за колбаси, пушени бутове, консерви и спирт от здравния отдел?… Защо да не хване Шрам за гушата като враг?… А заедно с него и…

Той излезе и като хапеше нокти, тръгна към здрачната дълбина на коридора, където отворената стая на Чибис тънеше в мълчание и хвърляше мътен отблясък върху стената.

2
Труден преход

Глеб успя да издействува в днешния ред на икономическото съвещание да бъде включен доклад за необходимостта от частично пускане на завода. Дъги има за сто хиляди каци. Незабавно можеше да се придвижи смилането на клинкера и повторното изпичане на цимента в една от пещите. При кариерите се издигат на купища хиляди кубика готов камък. Трябва само да се пусне в действие втората въжена линия. Първата сега работи за доставка на дърва.

Доклада прочете самият Глеб в присъствието на инженер Клайст в качеството му на експерт. Шрам възразяваше студено и безизразно: пак говореше за производствения план, за добре организирания апарат, за промишленото бюро, за главното управление на циментената промишленост. Бадин седеше в обичайната си поза, опрян на масата, мълчеше, гледаше изпод вежди Глеб, Шрам, инженер Клайст и не можеше да се разбере каква е позицията му по въпроса: дали е на страната на Глеб или на страната на Шрам. Жидки и Лухава кратко и решително се изказаха за приемането на доклада и предложиха следната резолюция: „Незабавно да се пристъпи към подготвителните работи за възстановяване на производството.“

Бадин се облегна на гърба на стола, за пръв път хвърли на Глеб бегъл приятелски поглед и му се усмихна.

— Други предложения няма. Резолюцията на другаря Лухава няма да гласуваме: възражения против нея няма.

Шрам, изпънат като восъчна фигура, упорито измуча сякаш с корем:

— Аз възразявам най-настойчиво и категорично.

— Резолюцията е приета и другарят Шрам не възразява по същество.

Бадин не гледаше Шрам и говореше студено и делово:

— В условията на новата икономическа политика производителните сили в нашата република бележат възход и нарастват. Въпросът за пускането на завода става въпрос актуален. Трябва да се пристъпи към усилено стопанско строителство. Дори при сегашното ниво на производителност на труда продукцията на завода дава възможност да се задоволят строителните нужди на големите градове и промишлени райони. Въпросът е решен. Той изисква само детайлна разработка. Искаш ли да кажеш нещо, другарю Чибис?

От тъмния ъгъл на масата Чибис гледаше Шрам с присвити очи и се измъчваше от дрямка и скука.

— Да. И аз казвам, че Шрам не възразява. Шрам не може да възразява и ако ви се струва, че възразява, не вярвайте на ушите си. Шрам вече не съществува: Шрам е анахронизъм.

И пак застина в дълбока скука и умора.

Глеб забеляза как отпуснатото женско лице на Шрам трепна и като че се състари, а очите му станаха мътни.

Лухава направи предложение:

— Другарят Чумалов да бъде командирован в промишленото бюро за по-скорошно осъществяване на решението на комисията и да се издействуват по-големи наряди непосредствено за нуждите на завода.

Глеб се приближи до инженер Клайст, хвана го под ръка и се засмя.

— Заминавам — шега няма!… Че като вдигна една врява там, в това промишлено бюро!… Да вървим, Герман Германович!… Това не е технически ръководител, другари, а истинско съкровище… Забележителен специалист на Съветската социалистическа република… Да ни завиди човек!…

На другия ден Глеб замина, командирован в промишленото бюро, като обеща да се върне след една седмица.

В завода се извършваше ремонт на корпусите, релсовите пътища, машините и механизмите в различните отделения. От сутрин до четири часа след обед знойният въздух между завода и планината, плътно наситен с песента на щурци, прах и зеленина, се изпълваше с грохот на метал, пищене на стругове, скърцане на вагонетки и нискострунно бръмчене, което се носеше откъм прозорците на електромеханическия корпус.

А въжената линия за доставка на дърва ден и нощ гърмеше без отдих с вагонетките си и стоманените й въжета както преди свиреха при макарите като флейти. По крайбрежната улица дрънчаха вагони, свиркаха маневрени локомотивчета и цепениците и дърветата в празните кошове бумтяха като изстрели.

В блесналото пристанище стояха в непонятно очакване самотни унили параходи.

Даша се губеше из женотдела, по събрания, в командировки. Лизавета всяка седмица събираше жените в прожекционната зала на клуба и оттам, през отворените прозорци, до среднощ излитаха нестройните им гласове, които нарушаваха тишината на потъналите в унес вечери и гористи планински клисури.

И когато в тъмнината се разотиваха по домовете си, те продължаваха да викат и виковете им напомняха предишните свади за кокошки, яйца и станалите в къщи бели.

— Лизавета не е права… не е права, женички…

— Не дрънкай глупости, Малашка… Лизавета си е права… Ний, жените, сме глупачки…

— Е, кат са глупачки всичките, аз пък не ща да съм глупачка… Ще взема и ще си отрежа косата… Женската коса, мили дружки, е юлар за жената: за това ни е тя, таз коса, че мъжете да ни теглят за нея кат добичета…

— Край вече… Ей го на̀, ще се сплотим, ще се организираме и ще им дадем да се разберат… И ний сме сила… На̀ — Даша ни е за пример…

— Тъй, тъй! Я гледай какво стана с ергенята, пък момите — косомол!… Нявга ни бе страх и от бога, и от хората, пък сега — ко-со-мол!

— Ама че време дойде, дружки!… Подадеш ли се от портата навън — работа колкото щеш… И всичко едно такова ново: и комсомол, и партия, и женотдел. Не сварваш навсякъде…

Чрез партийната организация и клуба бяха сформирани две групи за ликвидиране на неграмотността, но когато занятията се откриваха, оказа се, че на масите седят само жени. Даша много ги развълнува с речта си: тя подчерта, че ето те, за разлика от мъжете, са активни борци за просвета и с това доказват пролетарската си съзнателност. Важното е не само да се научат да четат и пишат, това е началото на голяма работа над себе си. Това отваря пред тях вратите за държавническа дейност. Знанието е голяма сила: без знания страна не може да се управлява. Жените ръкопляскаха и се чувствуваха по-полезни и по-добри, отколкото в къщи, по-умни и по-богати душевно, отколкото край децата и в кухнята…

Всяка сутрин и вечер Даша се отбиваше в детския дом „Крупска“ при своята Нюрочка и виждаше как момиченцето се топи като свещица. Кожата на личицето му беше пожълтяла и се бе сбръчкала като на грохнала старица. Нюрочка гледаше майка си с печален бездънен поглед и Даша с цялото си сърце чувствуваше, че тия очички са видели нещо голямо и неизразимо. Сега Нюрка повечето мълчеше, очите и лицето й бяха станали замислени и оставаше равнодушна, когато Даша се разделяше с нея.

И за пръв път през тая година Даша изживяваше непоносима болка, но бе затаила тази болка дълбоко в душата си. Никой не забелязваше болката й и само другарката Мехова веднъж впи в нея внимателен погледи тревожно попита:

— Даша, какво става с теб? Ти имаш някаква мъка…

— Ти виждаш повече, отколкото е необходимо, Поля.

Поля замълча и пак се вгледа внимателно в Даша. И в очите й Даша видя нещо, което напомняше опечалените очи на Нюрка.

— Аз не знаех, че ти, Даша, си способна да се преструваш и да лъжеш.

— Е, добре, може и да си имам мъка, другарко Мехова. Но защо ти е да знаеш каква ми е мъката? Това никого не засяга.

— Да, това е то, Даша… Ние сме организирани здраво и сме сплотени, но сме страшно чужди един на друг в личния си живот. Пет пари не даваме как живее, какъв въздух диша всеки от нас. Ето кое е ужасното… Впрочем, ти не обичаш да се говори за това…

… Нюрка — единствената й, свидната й дъщеричка — се топи като свещица и никой не може да каже от какво. Защо са тия лекари, щом не могат да кажат две думи, щом не са в състояние да премахнат болестта, която разяжда детето? Впрочем, работата не е в лекарите. Тя, Даша, по-добре от всички лекари на света знае защо Нюрка гасне като звездица сутрин. Не само майчиното мляко е нужно на чедото: сърцето и нежността на майката подхранват детето. Детето изстива и помръква, ако майката не диша на главичката му, ако не го сгрява с кръвта си и не стопля легълцето му с душата и дъха си.

Виновна е само тя, Даша, и тая вина тя никога няма да изкупи. Впрочем това не беше вина, това беше необходимост — това бе онази сила, в чиято власт се намираше и самата Даша — онази сила, която отхвърляше смъртта и която я бе събудила за живот чрез страданията и борбата.

Но сега за нея съществуваше само едно: Нюрка гасне като искрица. Имаше Нюрка — и няма да има Нюрка. Някога тя риткаше с крачета на ръцете й, до гърдите, пълзеше, учеше се да ходи и да бъбри първите си думи. Растеше. И когато Даша за пръв път бе преживяла ужаса на смъртта, мъките й бяха непоносими: тя нямаше тогава сили да пожертвува Нюрка, да прекрачи през нея. Майката бе готова да предаде революционерката. И само мъките на другарите й и страшната и прекрасна смърт на Фимка заслепиха душата й и затъмниха живеещия в нея образ на дъщеричката й. И тогава тя не с разум, а някак с цялото си същество проумя, че има друга любов — по-могъща от любовта към детето, и тази любов се открива на човек в последния му, в смъртния му час.

А ето че сега видя Нюрка с лице на грохнала старица и бездънен поглед, белязан от смъртта — и пак както тогава не можеше да прекрачи през трупа й. Да, Нюрка е жертвата на живота й и тази жертва е убийствен упрек за нея. И ето какъв разговор има тя с Нюрка през един утринен час:

— Нюрочка, боли ли те нещо, детенцето ми, кажи ми?

Нюрка отрицателно поклати глава.

— А какво искаш, кажи ми?

— Нищо не искам.

— Не искаш ли да видиш татко?

— Искам грозде, маменце.

— Рано е още, детенцето ми — гроздето не е узряло.

— Искам да съм с теб… никъде да не ходиш и да си тука… искам грозде… искам тебе и грозде…

Тя седеше на коленете на Даша, такава топличка, обична, неотделима от нея.

И когато Даша я сложи в легълцето, Нюрка дълго я гледа с дълбоки очи, съсредоточена в себе си, и мълвеше с тъга:

— Маменце!… Маменце!…

— Какво, детенцето ми?…

— Нищо, маменце!… Не си отивай, маменце!…

Даша излезе от дома и не сви както обикновено към шосето, а се мушна в гъстите храсти, където беше пусто и тихо, миришеше на пръст и зеленина и слънцето се промъкваше през листата, хвърли се на тревата и дълго рида, ровейки с пръсти земята.

Една нощ, докато Глеб го нямаше, при Даша пристигна с автомобил Бадин. Тя чу бръмченето на мотора отвън и излезе от стаята. Сблъска се с него на стъпалото. Бадин тутакси понечи да я прегърне, но тя сурово го отблъсна.

— Другарю Бадин, ти нямаш работа тук. Остави тая тактика!…

Ръцете на Бадин се отпуснаха и той стана тежък и тромав.

— Даша!… Аз се надявах, че ще ме посрещнеш малко по-сърдечно…

— Другарю Бадин, отивай си веднага. Чуваш ли, другарю Бадин? Иначе ще повдигна въпрос за теб по партийна линия.

Тя здраво затвори вратата и щракна ключа.

3
Кошмарът

Сутрин, когато отиваше в женотдела, и след четири часа, когато се връщаше в къщи, Поля бързаше да претича тоя път с мъчително нетърпение. Хора вървяха насреща й, хора вървяха пред нея, но в очите й те се отразяваха като размити сенки и тя виждаше не лица, а само крака — с калеври, боси, с партенки, с панталони и поли, с плъстенки, с подвити къси чорапи — много крака, които сновяха насам-натам, неуморими и прашни. Тя не можеше да вдигне глава, за да погледне твърдо и спокойно витрините, отворените врати, хората, които сега изглеждаха не както преди. Жените вече не бяха облечени както неотдавна, през есента: запъстряха премени — шапки с цветя, прозрачна батиста, модни френски токчета… Мъжете с нагръдници, вратовръзки и обуща от шевро. Отново плъзна мирис на парфюми и гласовете зазвъняха високо и радостно. В сивия от тютюневия дим здрач на кафенетата се тълпяха и блъскаха призрачни сенки. Сред глухата гълчава звънтяха съдове, тракаха зарове в хазартни игри и кой знае откъде, от дълбините на тютюневата дупка, се лееха едва доловими звуци на струнен оркестър.

Откъде бе дошло всичко това? И защо дойде така бързо, нахално и безочливо? Защо е тая люта мъка в душата и тая бъркотия на мислите?…

Като че бе попаднала в чужда страна и от сърцето й безвъзвратно се бе откъснало нещо свидно, без което не може да се живее. И тоя срам, позор и неосъзнат страх. Страхуваше се, че към нея ще се приближи някой работник или някой от ей тия дрипави, изпити от глада хора с гноясали очи и ще попита безпощадно:

— Е? Дотука ли я докарахте, а? Значи, това сте искали вие? Бийте ги тия подлеци и измамници!…

И тоя постоянен страх замътваше главата й с халюцинации.

Веднъж в края на август на една от крайбрежните улици, върху релсите и покрития с въглищен прах каботаж тя видя голяма тълпа дрипави, обрасли селяци. Те лежаха, седяха, търкаляха се безредно, на камара — мъже, жени, дечица.

Кърмачета пищяха, давеха се и се късаха от плач, някой глухо стенеше. Жените се пощеха една друга по главите, мъжете търсеха въшки в рубашките и поясите си. И лицата на всички бяха подпухнали.

Минувачите — хора делови — с любопитство и строго изумление се спираха и душеха въздуха.

— Какви са пък тия? Гладуващи ли?

А от прашната, воняща камара долиташе дрезгаво мучене:

— Бе-е-еда, добри хора! Докара ни тука злата орисия — само за мъки и теглила… Дай боже, да се оправим, да додем на себе си… От Волга сме… от гладуващите земи.

И чак до окръжния комитет в Поля болезнено отекваше тоя треперещ сипкав глас, който самотно се раздаваше сред стоновете и смърдящите тела, жалният писък на кърмачето.

— Бе-еда!…

А после тия гладуващи селяци с восъчни лица, в дрипи и с цървули, с дечица на ръце ходеха всеки ден по улиците на града на цели семейства или сами и проточено повтаряха със слаби, хълцащи гласове:

— Помощ… гладуваме… умираме…

Нощем Поля сънуваше кошмари, безсъница я мъчеше по цели часове и през това време тя ясно, натрапчиво и мъчително чуваше всичко, което бе слушала през деня: далечните и примамливи звуци на струнния оркестър, чаткането на заровете, а на улицата под прозореца й жално плачеха неясни гласове:

— Помощ!… Хора мили!… Бе-еда!…

Тя скачаше от леглото, изтичваше боса до прозореца с бумтящо сърце, с пронизваща болка в главата и се взираше навън в нощта. Тишина, бездънен мрак и пустота. Вслушваше се и после пак се връщаше в задухата на постелята си. Заспиваше. Пак се събуждаше от някакви странни, разтърсващи сблъсъци. И пак — далечни цигулки, чаткане на зарове, смях, страдалчески гласове за помощ и писък на кърмачета.

И ето че през една от тия душни безсънни нощи се случи онова, което тя отдавна чакаше като нещо неизбежно.

Някъде се разтвори врата и изведнъж навън плиснаха гласове и кикот и тия гласове заечаха по коридора, загърмяха и се понесоха надалеч, като се сплитаха с неясни подвиквания.

После гласовете и крачките се стопиха в нощната тъмнина. Някъде много надалеч ритмично потропваха капки и от тъмнината струеше звук на призрачни цигулки. Тя разбра: това бяха унилите песни на телефонните жици навън.

— Хора мили!… Помощ!… Бе-еда!…

Няма да заспи.

… Песни, работнически маси, водовъртеж и поток от тълпи, червени лица, червени знамена. Червената гвардия сред огнен дъжд от щикове. Другарят Ленин на Червения площад. Отдалеч се вижда как зъбите му блясват, брадичката му се вирва нагоре и ръката с разперени пръсти призивно се протяга напред, а бузите и скулите му под ушанката се бръчкат. И ти се струва, че се смее. Нищо друго не бе останало в паметта й освен тая зовяща напред ръка, бялналите се зъби и бръчките по бузите… Колко отдавна беше това!… Сякаш сън, сякаш картини от ранното детство… Нордостът подбира праха по улиците… праха и пепелта… Защо преди нямаше прах, а сега знойните дни и нощи се задъхват от пепел? Тихо е и в стаята на Сергей, а сред тишината — шумолене на хартия. От време на време — бавни, провлечени стъпки. Милият Сергей, и той не спи: безсънните часове мери с прочетените страници.

Някой тихо почука, но на коя врата — не беше ясно.

— Кой е?…

Басовият глас на Бадин каза приятелски, с усмивка:

— Полечка, спиш ли? Облечи се и излез за малко: трябваш ми.

— Не мога, Бадин, утре.

— Не може, Полечка. Стани и излез.

Бравата изщрака и вратата се отвори. Мътна светлина плъзна откъм пустотата на коридора. Как така? Как е забравила тая нощ да заключи вратата? Бегло забеляза, че Бадин изглежда някак особено: половината — бял, половината — чер.

— Ето, така е по-добре. Ти много трудно се размърдваш.

Той затвори вратата и щракна ключа. Стените отново потънаха в мрак и мракът стана бездънен. И заедно с мрака, сгъстявайки мрака, самият той — мрак, като непоносимо тежка грамада към нея вървеше той, който трябваше да дойде неизбежно.

Задъхана от страх, тя прошепна, бранейки се с ръце от тъмнината:

— Какво искаш, Бадин?… Какво искаш?…

И не успя да свали ръце: той се стовари на леглото със страшна тежест и я притисна към възглавницата.

— Мълчи, Полечка… мълчи, мълчи!…

Смазана от тъмнината, тя не се съпротивяваше — не можеше да се съпротивява: защо, когато това беше неизбежно и непредотвратимо?…

Кълбеше се в искри бездънната нощ. Някъде далеч шумеше огромна тълпа и необятно тътнеше гръм. Да, това е нордостът. Сега небето е сухо и прозрачно, а звездите ярко и ясно преливат с ослепителни снопчета дъга. Беше ли тук Бадин, или не? Дали не е било това обикновен кошмар? Кошмарите са винаги реални като живота. Може би затова са толкова страшни и така разтърсват душата? Беше ли тук Бадин, или не?…

Тя лежеше неподвижно. Ризата й беше смотана на мокро кълбо. И дълго не можеше да почувствува тялото си: сякаш имаше само глава, а тяло нямаше. Навсякъде — пустота и безкрайност, някаква черна бездна. И тя не съществува, съществува само главата й и главата се носи леко из тая бездънна пропаст. А там, в тъмата и отвъд тъмата — гръм и рев на буря. Толкова е хубаво и спокойно и не съществува нито време, нито нищо…

Стъпките на Сергей се чуха край вратата й и спряха. Защо Сергей се бе приближил до вратата? Поля чу тия стъпки и сърцето й трепна. Тялото й изведнъж затрепери и се загърчи в ужас. Бадин… Да, вратата му е ей тук, до главата й. Той беше тук и си отиде.

Някъде дълбоко край сърцето си чувствуваше тъпа болка-тъга като страшно предчувствие за смъртта. Какво е това?… Откъде тази непоносима болка?…

— Ох!… Ох!…

Тя се загърчи на кревата, изтърколи се на пода и изведнъж занемя от страх. Мракът пак бе започнал да се сгъстява и се спускаше отгоре й с огромна тежест.

Боса, само по риза, тя изтича в коридора, стисна дръжката на вратата за стаята на Сергей и се замята, търсейки спасение от непредотвратимата беда.

— Сергей! Сергей!! По-бързо… моля те!… Серьожа!

Тя дращеше по вратата и се блъскаше в нея и като през сън чувствуваше, че вратата под нея диша и не може и не може да се отвори.

А когато се разтвори, Поля обхвана шията на Сергей и се задъха в ридания — малка, безпомощна, с ребърца на дете.

Ръцете и краката на Сергей трепереха и сърцето му от вълнение блъскаше в гърдите. Той я заведе на кревата, зави я с одеялото, наля чаша вода. Зъбите й тракаха по стъклото и водата на струйки се стичаше по брадичката й.

— Това е долно, Сергей… Това е страшно… Аз не знам какво стана, но стана нещо непоправимо, Сергей…

Той седна на стола до нея и меко, несмело поправяше възглавницата, одеялото, милваше я по ръцете, по косата, по бузите.

— Хайде, недей… Успокой се, Поля… Аз знам… Да беше извикала, щях да изкъртя вратата и да го удуша…

— Ти не знаеш, Сергей… ти не знаеш… С него човек не може да се бори… не може да се спаси от него…

— Хайде да не говорим, Поля. Пийни си още водица и спи. Аз ще стоя до теб, а ти спи: ти непременно трябва да заспиш. Това е нордостът… Отдавна не е духал… Утре ще бъде свежо и прохладно…

— Сергей!… Серьожа, ти си ми толкова близък и скъп!… Аз знаех, че това ще стане, Серьожа… и не можех… Аз не знам какво ще стане сега, Сергей…

Той седеше до нея и неудържимо трепереше. Затреперал бе още щом чу гласа на Бадин. И още тогава почувствува, че подът под краката му се залюля и с първия порив на нордоста всички вещи напуснаха местата си и се понесоха като птици.

— Аз си знаех, Серьожа, че това няма да мине безнаказано… Ти виждал ли си тия лица, тия гласове?… — Хора мили, помогнете… Бе-еда! И заровете, и цигулките в кафенетата… и витрините… Революция, превърната в търгашество… И това… Всичко това е едно цяло, Серьожа…

— Да, всичко това е едно цяло, Поля… Този страшен период трябва да се изживее. Ние трябва да го изживеем, скъпа Поля… Трябва да го изживеем на всяка цена… в борба…

Тя заспа, стиснала ръката му, а той, наведен над нея, седя, без да помръдне, и я гледа внимателно, с печална любов чак до разсъмване.

4
Затлачване

След заминаването на Глеб ремонтната треска в завода продължи. Прозорците и покривите на корпусите още зееха със счупените си стъкла: в бетонните стени още се чернееха дупки с парчета ръждива арматура, но вътре, в здрачните им утроби, под електрическите крушки-звезди стенеше и барабанеше ехото от звука на чукове и свредели, от стърженето, звъна и дрънченето на метал.

Работеше цялата налична работна сила — двеста души. Особено внимание изискваше ремонтът на въртящата се пещ. Трябваше отново да занитят стоманената й обшивка и да я покрият отвътре с огнеупорен слой. Дребните метални части на дробилната машина, мелачката, елеваторите и сложните предварителни механизми трябваше да се отливат наново. Големи повреди имаше в резервоарите за рядък циментен разтвор, където трябваше да се правят нови въртящи се бъркачки и да се сменят цели тръбни системи, странните цилиндрични сита и разни преплитащи се дървени и метални приспособления с леки линии и форми. Най-малко работа имаше в електромеханичния корпус и в машинното отделение. Там беше Бринза. Бринза беше жив — и бяха живи и машините.

Хората, сивкави от праха, се суетяха, пълзяха край пещите, скачаха по рамките, по мрежата от греди, стълби и парапети, завинтваха, режеха, бичеха желязото и медта и, оплетени с паяжини от проводници, викаха и се задъхваха от праха, горещината, от внезапното и бурно трудово вълнение.

Работата на втората магистрала вървеше по-спокойно и по-тихо. Сменяха на различни места релси, поправяха надлезите и почистваха линиите от камъните и чакъла.

Заводът както преди тънеше в прах и запустение, но навсякъде вече се чувствуваше дъхът му и първият трепет на машините. Дизелите в механичните корпуси денонощно непрекъснато пухтяха и хъркаха.

Инженер Клайст, целият в бяло, всеки ден важно и строго обикаляше навсякъде, където се работеше, и както никога лицето му потрепваше от сдържана усмивка на вълнение. Край него пак се въртяха старите техници и десетници и той пак така небрежно им даваше нарежданията си, като поклащаше глава в такт с думите си. Но с работниците беше сух и мълчалив както преди и минаваше край тях равнодушно и студено, сякаш не ги забелязваше.

Глеб замина за една седмица, а се губи цял месец. Още на втората седмица след заминаването му работата започна да запира и накрая съвсем спря. Заводското управление престана да изпълнява утвърдения план и да реализира материалната документация, а в народостопанския съвет никой не ти даваше смислено обяснение. Пак — промишленото бюро, главното управление на циментената промишленост, държавният планов комитет…

Чистоплътниците-специалнсти от заводското управление с Клайст бяха откровени.

— Оставете тия фантазии, Герман Германович. Заводът не може да бъде пуснат. Нима не го разбирате? За какво им е всъщност заводът? Смешно, Герман Германович… Да предположим, че заводът вече работи и продукцията постъпва в складовете. Ами по-нататък? Пазар? Но пазар няма. По-рано нашият цимент се консумираше главно в чужбина. А сега? Строителството? Но и строителство няма, няма и не може и да има, защото няма нито капитал, нито производителни сили. Трябва да им се признае — голям шум вдигнаха. Ама силици не им достигат, опит си нямат и средства нямат за съзидателна работа. И не могат и да имат, щом ги няма частния капитал и частната предприемчивост. С национализиран кон далеч не може да се стигне. Воленс-ноленс се налага да се обърнеш към варягите.

Клайст слушаше специалистите студено и важно, пушеше, не спореше, но накрая късо и с тежест отбеляза:

— Аз съм дошъл тук не за да решавам въпроси от областта на политическата икономия и общата система на държавно строителство в Русия. Задачата ми е скромна: да изискам от заводското управление изпълнение на производствения план за най-близко време. Работата по ремонта е прекратена по вина на заводското управление.

Специалистите гледаха ръцете си и криеха усмивките си зад маската на учтива коректност към Клайст.

— Заводското управление няма вина, Герман Германович: всички инструкции то получава от народостопанския съвет. Обърнете се непосредствено към това учреждение.

Това бяха нови хора, изпратени от народостопанския съвет, но тия хора под прикритието на лоялността непоколебимо носеха в себе си миналото. И той бе носил това минало, но сега то стана далечно и мъртво: това минало бе изгоряло в огъня на настоящето и от него бяха останали само загаснали въгленчета. Той нямаше вече общ език с тия хора. И виждаше как от неочакваните му думи очите им потъмняваха, а в усмивките им имаше скрита насмешка, недоверие и уплаха: тоя странен чудак или е много хитър, или е изумял от панически страх пред болшевиките…

Клайст отиваше в народостопанския съвет. И там го посрещаха почтително и приветливо като свой човек и показвайки златните си зъби, се усмихваха както и ония от заводското управление — загадъчно, многозначително, с настойчив намек в очите.

Пак така важно и студено той обясняваше целта на идването си, но и тук, както и в заводското управление, получаваше учтиво-официални отговори през булото на скрита насмешка.

— Да, реализирането на вашата документация е спряно, Герман Германович; тя вероятно ще бъде преразгледана. Виждате ли, ние не можем през главата на промишленото бюро и главното управление… Докато няма съответните условия… Председателят на съвета, като вещ и благоразумен човек, а в очите — дръзки игриви пламъчета, държи твърда линия… Той не обича несериозните работи… Тук всичко е твърде прибързано… Какво ще кажат в главното управление… Има основания да се предполага, че в бюрото и особено в главното управление цялата тази история няма да получи подкрепа… Ние чакаме авторитетни инструкции.

Вече без техници и десетници, Клайст самотно бродеше из заводските корпуси, по релсовите коловози, дълго оглеждаше пустите площадки и постройки, разглобените механизми, останалия от прекъснатата работа боклук и мрачно удряше с бастуна си по камъните, отломъците и захвърлените материали. И по време на тия си мълчаливи разходки срещаше само един човек — пазача Кльопка, с вежди и брада като циментени фъндъци.

Глеб пристигна с килната назад будьоновка, целият мръсен и одърпан, но с прозрачни, сякаш измити очи. Той не се отби в къщи, а се понесе направо към завода, остана там малко и, блед от гняв, широко закрачи към въжената линия. Навсякъде — пустош, мръсотия и разруха както и през първите дни след завръщането му от армията.

Задъхвайки се от ярост, той бегом се озова в заводското управление.

Спретнатите специалисти, оглушени от гръмките му ругатни, смаяно и объркано застинаха на място: който вървеше — спря, който седеше — стана, който пишеше — не вдигна вече глава. Още от прага Глеб започна да сече наляво и надясно:

— Казвайте кой подлец направи тая мръсотия?… Мутрите на всички ви ще избия за това предателство… Къде е директорът?… Още сега ще пратя в Чека всички мерзавци за саботаж и контрареволюция… Смятали сте, че като ме няма, значи, може да се провежда старата тактика, а?… Смятали сте, че без мене гадният ви номер ще мине, така ли?… Всичките ще ви пратя на въжето, мръсници недни!…

Той тичаше от стая в стая, търсеше някого, никого не виждаше, отхвърляше столовете, събаряше книжата от масите и блъскаше всички, които стояха на пътя му. Кукленски нежните машинописки уплашено се свиваха на столовете си и прическите им потъваха в клавишите.

А хората стояха и седяха онемели от страх и когато той изтичваше навън, се споглеждаха в паника и затискаха уста с книжа и длани.

Когато яростта му позатихна, Глеб запокити в една от стаите шинела и чантата си и нахълта в кабинета на директора. Директорът Мюлер, със сребърна четина по черепа, със сребърни подстригани мустачки и златно пенсне, го посрещна също така тревожно и смаяно, но се мъчеше да се покаже спокоен. Той стана и му протегна ръка през бюрото.

— Защо вдигате такъв шум, другарю Чумалов? Така викате, че стъклата дрънчат.

Глеб не седна и дори не погледна ръката на Мюлер. Застана странишком до бюрото и заплашително попита:

— Кой даде нареждане да се прекрати работата в завода?

Мюлер разпери ръце в покорно безсилие.

— Хич не се правете на глупак, ами казвайте направо. Кое говедо прати по дяволите цялата работа тъкмо в разгара й?

Мюлер трепна, блесна със стъклата на пенснето си и лицето му се обтегна и потъмня.

— Преди всичко, другарю Чумалов, ще ви помоля да бъдете по-внимателен в изразите си. Заводското управление няма никаква вина. Работата спряхме, защото народостопанският съвет сметна за невъзможно да продължава ремонта поради липса на необходимите средства и без санкцията на висшите стопански органи.

— Дайте ми заповедта на съвета… Цялата преписка… веднага! Сдушили сте се с оная паплач от съвета: смятали сте, че зад гърба ми ще можете да измошеничите, тъй ли? Смятали сте, че в промбюрото ще ме изрежат и на бърза ръка ще си оплетете кошницата, тъй ли? Лъжете се, гълъбчета, в дранголника ще ви натикам аз вас.

— Че какви основания имате, другарю Чумалов, да ни отправяте такива тежки обвинения? Протестирам най-категорично: вие необмислено говорите оскърбителни неща. Ние не сме малки деца: не можем да излизаме от рамките на инструкциите и предписанията, които получаваме отгоре. Ние бяхме отстранени от участие в тия събития: всички складове бяха запечатани от народостопанския съвет, всички документи бяха иззети от папките от представител на съвета… Моля, правете скандал не на нас, а на народостопанския съвет.

Глеб се обърна с лице към Мюлер и тресна с юмрук по бюрото.

— Не ми разправяйте бабини деветини. Аз прекрасно знам всичките ви машинации. Вие, другарчета, сте забравили историята с лесничейството. На собствен гръб ще разберете как се разстрелват мошеници. Смятахте ме за глупак и ме разигравахте, но аз ще ви строша главите и ребрата. Да знаете, че от утре работниците започват работа. Ремонтът трябва да свърши след два месеца, а от есента заводът ще заработи с пълна пара. Ясно ли е?

Мюлер сви рамене, усмихна се смутено и понечи да каже нещо, но пресъхналият му език се заплете.

На площадката пред заводския комитет се тълпяха работници. Сгърбени от безделие и скука, те се събираха на купчинки, седяха на хладина по земята край зданието, влизаха вътре и излизаха. Пушеха. Чуваше се нестройна гълчава и смях. Громада стоеше на високото стълбище на прага на отворената врата на кантората, размахваше костеливите си юмруци и охтичаво викаше с все сила от възбуда.

— Зер туй, другари, е временно, ний трябва, като работническа класа, да се отнесем съзнателно и така нанататъка… Партийната организация и общото събрание приеха резолюция и понеже съветските профсъюзи и профсъюзът на строителните работници са наши родни организации, по такъв начин ний сякак ще можем да защитим нашите си интереси и да дадем ход за предаване на революционния трибунал… и ще се очистим от разните там мръсници и кучи синове…

Тълпата се вълнуваше, викаше и ръкопляскаше.

И само Савчук, със скъсана рубашка, разблъскваше хората, размахваше ръце и крещеше като ненормален:

— Трябва да ги трепем тия маскари. Защо протакате? Не мога да трая…

Глеб изтича надолу по широката бетонна стълба и тозчас потъна сред тълпата с прашни и потни лица, сред виковете и неразборията…

— Ей го на̀ Чумалов!… Ах ти, кучи сине!… Ха, сега вече той, комисарят, ще ги насвие… Тю, кой дявол те запиля за наша беда по никое време…

А сред тия радостни викове — други, мрачни гласове:

— Каква стана тя, другарю Чумалов? Каква е тая работа?… Че то, ако ще работим тъй, по-добре да вървим по дяволите…

— Да не е шега то! Знаем ний кой ги върши тия…

— Ха, те, тия стари кожодери, спят и само сънуват царския режим…

— Господарите си чакат, дяволите му мръсни…

— Какво ще ни баламосват… Притискаме ги — и няма какво повече да се разправяме…

Лъхаше го мирис на махорка, пот и от теснотията и дъха им просто не можеше да се диша. Глеб разбута хората и се качи на стълбището при Громада.

— Другари, работата ще тръгне с пълен ход. Утре след сирената всеки се залавя за работата си. Всички тия машинации ще ги разнищим на бърза ръка и ще турим някого на мушката. Отивам в народостопанския съвет. Ще изискаме безпощадна разправа с контрареволюцията, другари. В промишленото бюро прокарах всички наряди. Докарах гориво. Ще пратим хора за дъги. Първом пущаме трошачката и смиламе клинкера.

Работниците се втурнаха към Глеб, хванаха го под ръка, радостно го запрегръщаха, оглушиха го с виковете си. Някой го сграбчи за краката, друг го стисна с лапи през кръста и току множество груби ръце го подхвърлиха нагоре във въздуха.

— По-високо, по-високо!… Да живее Чумалов!… Хоп!… Давай по-нагоре… Хоп!…

— Бе оставете ме бе, дяволи опашати!… Престанете де, проклетници!… — Глеб се смееше, размахваше ръце и крака във въздуха над главите на работниците, но се виждаше, че му е приятно, че смята тоя бурен възторг на другарите си за напълно естествен и неизбежен.

Той стъпи на крака в прегръдките на уморените си другари и току изведнъж се сблъска със Савчук.

— Глеб!… Маскара такава!… Давай да подемем с пълна пара дърводелския цех… Не мога вече… Ще бия и ще удрям!

Глеб смигаше на един от работниците, на друг показваше юмрук.

— Громада!… Къде е Громада? Дайте го тука, братлета… Да вървим, Громада!…

Глеб слезе от кабриолета не при народостопанския съвет, а при входа на изпълкома.

По стълбата за втория етаж той помъкна Громада под мишниците. А Громада хъркаше, задъхваше се и се пулеше от умора.

— Ама че си кекавщина, ти Громада! Бостанско плашило! Колкото съдран ботуш за поход чиниш… Хайде, събирай сили за бой…

— Ти зер знаеш, другарю Чумалов, че имам задух, ама на всеки специалист четирсет точки преднина давам…

— Уха, планини ще обърнем ний… Тъй си е!…

Рошавият цербер, още щом зърна Глеб, отдалеч разтвори вратата и се отдръпна настрани заедно със стола.

Бадин не беше сам: при него бяха Шрам, Чибис и Даша.

Даша погледна Глеб и очите й се разшириха от изненада, в тях плисна вълна на тревога и радост. Но Глеб не видя в очите й радостта, а нещо друго, незабелязвано досега, дълбоко като въздишка.

Бадин разсеяно го погледна изпод вежди и пак наведе поглед към масата, към книжата, които ровеше с косматите си пръсти. Той слушаше Шрам.

Чибис седеше както винаги: не можеше да се разбере дали скучае и си почива, или пък си мисли нещо свое, което няма да каже на глас никому.

… Какво прави тук Даша? Даша — при Бадин. Нима загатванията и шегите й за общата постеля в станѝцата са били истина? Имало ли е нещо, или не? Защо е тоя мрак в очите й? Очите й са сухи, разширени, горят в жар като в треска. Душата й пак е дълбок кладенец и като водата в дълбок кладенец е далечна и недостъпна нему. И за пръв път в тоя миг той си спомни думите на Мотя, че няма да се върне предишният им живот, няма да имат общо гнездо.

Той не се приближи до нея, а тя си остана настрани и вече не го гледаше — беше като чужда.

Шрам говореше с глух глас:

— … И не е моя вината, ако в районното лесничейство е имало злоупотреби. Аз съм изпълнявал точно инструкциите на ръководните органи. Защо работническо-селската инспекция не е забелязвала тогава никакви нередности, а сега в актовете е натрупала цял куп криминални престъпления? Апаратът на нашия съвет досега е бил образцов, работата вървеше блестящо. И изведнъж излиза, че не сме вършили работа, а едва ли не само углавни престъпления. Аз не го разбирам и искам подробно и безпристрастно преразглеждане.

Бадин го изгледа студено и подсмихна.

— Не разбирал… Ясно е защо не разбираш. Апаратът на съвета бил образцов, схемата е спазена великолепно. И тъкмо защото тоя апарат е бил образцов, той е бил прекрасно прикритие за престъпленията. Ти си предал цялата работа в ръцете на чужд, враждебен нам елемент. Зад образцовия си апарат не си могъл да видиш непрекъснатото грабителство в районното лесничейство, не си виждал, че работниците са оставяни без хляб, без дрехи, без инструменти, че агентите открито са се занимавали със спекула за сметка на държавата. Ти не разбираш защо под носа ти се вършат мошенически сделки за обсебване на държавното имущество като, да речем, неотдавнашното даване под аренда на завода за кожи и то на бившия му собственик. Ти не разбираш, че в един от твоите отдели е бил разработен например цял план за преминаване на циментения завод на концесия, план да бъде изтръгнат той от ръцете на държавата и предаден на предишните акционери. Ти не го разбираш, а аз виждам в това най-тежка икономическа контрареволюция.

Шрам стоеше както преди нечовешки напрегнат. Само очите му все повече потъмняваха и гласът му беше хрипкаво-несигурен от умора.

— В последния случай аз можех само да споделям становището на компетентните хора, които с цифри в ръка доказваха, че експлоатацията на завода в близките десетилетия е невъзможна. Всички материали във връзка с този въпрос са пратени в центъра: а да поставям този въпрос за разрешаване пред икономическата комисия, аз нямах право. Въпросът за кожарския завод в положителен смисъл бе разрешен от изпълкома.

Бадин блесна с едрите си зъби и размени поглед с Чибис.

— Аз знам как беше разрешен той в изпълкома. От твоя доклад не се разбираше, че става дума за фалшиви цифри и фиктивни лица. За това ще си поприказваме на друго място.

Той взе от масата някакъв документ и го прегледа бързо.

— Вземи това, другарко Чумалова, и веднага иди в комуналното стопанство: нека още днес се разпоредят всички къщи да бъдат освободени и да ги обзаведат за ясли.

Даша се приближи до масата и не погледна нито Бадин, нито Глеб, но Глеб забеляза как само за миг в очите на Бадин пламна пияна искрица. Челюстите му се свиха до болка и ушите му писнаха.

— Другарю Бадин!…

— Аха, най-сетне!… Къде се губи досега, дявол те взел? Хайде, докладвай, докладвай… Я гледай как си загорял: изглежда, здравата са те пекли…

И приятелски се усмихваше на Глеб.

А Глеб застана пред Бадин заедно с Громада и мрачно, сурово и студено изговори на един дъх:

— Другарю Бадин, аз и членът на заводския комитет Громада спешно дойдохме, за да разберем по чие нареждане и на какво основание е прекратена работата в завода? Там цари пълна дезорганизация и хаос. Това безобразие не може да продължава. Бих искал да знам кой мръсник извърши тоя саботаж и контрареволюция? Работниците се вълнуват. Такава злостна безстопанственост е по-лоша от бандитско нападение. Ето тук е другарят Шрам: нека каже как народостопанският съвет е допуснал такова престъпление?

Зъбите на Бадин пак блеснаха в приятелска и странно весела усмивка.

— Аз знам. В народостопанския съвет се получи телеграма от главното управление на циментената промишленост работата да бъде прекратена, докато не се изясни въпросът за целесъобразността на пускането на завода.

— Известно ми е чие дело е това, другарю Бадин. Но промишленото бюро изпрати до съвета строга директива да се вземат всички мерки за организиране на работата. Там този въпрос беше обсъден и документите са в ръцете ми.

Шрам каза с чужд и дрезгав глас:

— Има промишлено бюро, но има и главно управление на циментената промишленост.

Глеб яростно се замята край масата. Бузата му се кривеше в неудържима конвулсия.

— Другарю председател на изпълкома, аз поставям въпроса ребром: така не може да се работи. Може Шрам да е от специалист по̀ специалист, но за всичко това трябва да се раздруса здравата. Това не е шега работа, другари. Ние пак ще си поприказваме за това разбойничество… А Шрам не става за работнически ръководител. То е ясно като две и две… За това ще доложа в окръжния комитет. Това е пряка заплаха за цялата ни стопанска политика. Другарят Бадин правилно подчерта: икономическа контрареволюция… така си е! На това трябва да се сложи край. Историята с лесничейството беше дребно нещо. Тук работата е много по-дълбока. Виновните трябва да бъдат разкрити, другари. Трябва да пречистим генерално всички учреждения. Стига сме се церемонили с тая белогвардейска шайка: време е да ги хванем както трябва за гушата. Трябва да кажа, другарю Бадин, че всички резолюции на икономическата комисия и нарядите са приети напълно. Утре работниците започват работа. Махаме печатите от складовете и правим опис на всичко. Освен това, другарю Бадин, заявявам следното: ние искаме решително нов състав на заводското управление. Щом работата е стигнала дотам, ще вдигнем и Москва.

Той измъкна цял куп книжа и ги хвърли на масата.

— Ето ви всичките документи. Все промишленото бюро ни тикаха в очите, ето ви го сега това промишлено бюро.

Лицето на Шрам беше мъртвешки бледо, а очите му бяха мътни и безизразни като на труп.

Чибис бързо стана и излезе със стремителна крачка, без предишната тежест на походката.

Бадин пак погледна Шрам изпод вежди и в очите му пак заигра весела усмивка.

— Е, как е, Шрам? Изглежда, и светът ще трябва да седне на една скамейка с лесничейството, а? Картината става интересна — нещата вземат рязък обрат.

В коридора Глеб се сблъска с Даша. Тя, изглежда, го бе чакала. В блуждаещия й поглед трептеше мъчителен вопъл. Тя стоеше пред него както обикновено спокойно и каза тихо и сломено:

— Ти пристигна, Глеб, а Нюрочка умря… Погребахме я вече, а ти не свари!… Изгоря Нюрочка, а теб те нямаше… Няма я вече нашата Нюрочка, Глеб… скъпи Глеб!

В първия момент Глеб почувствува някакъв страшен удар в гърдите, а после стана тихо, сякаш изведнъж бе оглушал. Тутакси всичко в него изстина, краката му отмаляха като при падане отвисоко. Той не откъсваше очи от Даша и дълго не може да промълви нито дума.

— Как?… Не може да бъде!… Как така?… Нюрочка?… Не, не, невъзможно!… Даша!… Какво стана?…

Даша стоеше, опряла гръб в стената, и Глеб видя как тя безмълвно плачеше, задъхваше се и гълташе сълзите си. Те се стичаха по бузите на треперещата й брадичка и капеха на гърдите й. Тя не ги изтриваше и сякаш се усмихваше безпомощно и покорно. Наблизо до стената стоеше и Громада и се задъхваше от хрипкава кашлица.

1
„Нека сърцата ни бъдат каменни“

Според обявената програма чистката на заводската партийна организация беше насрочена за шестнадесети октомври, след една седмица, и Сергей очакваше този ден все със същата замислена усмивка и не изпитваше нито вълнение, нито тревога. Нямаше ги и въпросите, които обикновено го измъчваха нощем. Само се чудеше на себе си защо нито за миг не забравя деня шестнадесети октомври (помни го дори насън); знае, че това е един страшен преломен момент в живота му, и въпреки това душата му е безчувствена към предстоящото събитие. Ще бъде ли изключен, или ще остане в партията? Този въпрос изникваше в мозъка му като странно лека вълна и изчезваше. А мозъкът привично и спокойно изпълняваше обикновената си дневна работа, а нощем се измъчваше от преживените впечатления и неочакваните спомени от миналото. Но спомените бяха като неясни сънища: облети със слънце планина и море, птици и далечни платноходки, разногласи детски викове, умиращата му майка, баща му, който се усмихва лукаво и бъбри нещо за стоицизма…

Къдрокос и плешив, Сергей вървеше както обикновено по улицата със здраво натъпкана чанта, с малко отпусната, съсредоточена походка. Винаги беше зает, винаги педантично точно изпълняваше задачите за деня. И нито за миг не забравяше за шестнадесети октомври.

Веднъж след един негов доклад за работата на политпросветния отдел Жидки го погледна с ласкава ирония и сложи длан върху пръстите му.

— Страхуваш ли се, а, Серьожа? Истина е — ще те насолят те теб, дръж се…

— Че защо пък? За какво? Аз не изпитвам нищо подобно на страх. Това като че ли е извън мен и не се отнася до мен…

— Нищо, ти не се бой — ще те защитим. Дяволът не е толкова страшен, колкото го рисуват.

Лухава, който по навик седеше на перваза на прозореца, забил брадичка в коленете си, вдигна глава:

— Не е вярно, Жидки, и ти самият се страхуваш от тая чистка. И мене ме е страх. От нищо не ме е страх, а от това се страхувам. Много вероятно е Сергей да бъде изключен. Каква сила имаш ти да попречиш на това?…

Жидки ядосано се изправи.

— Той няма да бъде изключен. Защо не ти, не аз, а той? Защо? Защото е интелигент?… Това е глупост… Това не е мотив… Ние имаме възможност да протестираме, ако това се случи. Комисията работи безобразно — изключват по нищожни мотиви. През тая седмица са изключени вече около четиридесет процента от отговорните работници и почти такъв процент обикновени членове. Ето например Жук… човек работник… А мотивът — интригант и декласиран елемент…

— Жук? — Жук изключен?…

Изумен, Сергей се наведе към Жидки с цяло тяло, но това стана някак от само себе си и думите на Жидки не го трогваха, сякаш бяха нещо далечно и незначително.

Необикновено спокойно и необикновено твърдо Лухава каза с официална небрежност:

— Комисията не е длъжна да ти съобщава фактите и ти нямаш право да се месиш в работата й и да критикуваш методите й. За изключените има само един начин — обжалване.

— Нека да е тъй. Но аз ще действувам и няма да се спра пред нищо. Ще стигна и до Централната контролна комисия. Тоя, който чисти, бъкел не разбира от работата си. Това води само до разрушаване на организацията. Ние имаме основания за протест. Аз няма да оставя тая работа така…

Лухава завъртя глава и се подсмихна.

— Глупак!… За това ще изключат и теб или в най-добрия случай ще те преместят на низова работа.

— Не ме плаши, моля ти се. Окръжният комитет не може да остане пасивен зрител в тая история. Ако си правим оглушки, трябва да ни пратят… по дяволите!…

А в жентодела Поля, отслабнала, с мъка в очите, не можеше да сдържи конвулсивното треперене на ръцете и лицето си. Даша седеше на една маса встрани и пишеше нещо. Тя не забелязваше Сергей, не забелязваше Мехова — какво я засягаха техните разговори и вълнения? През последните дни Поля често я виждаше с разплакани очи.

Мехова махна с ръка на Сергей да се приближи и му посочи стола срещу себе си.

После се извърна и въздъхна.

— Сергей, помогни ми, моля те, да се оправя във всичко, което става напоследък! Съвсем се обърках. Даша вече никак не ме разбира: станала е много груба и не може да говори с мен като преди. Предчувствувам, че ще ме изключат, Сергей…

Даша мълчеше — тя не бе чула думите на Поля.

Мълчеше и Сергей: не знаеше какво да каже. Искаше му се да докосне нежно душата й, а не намираше подходящи, сърдечни думи. Искаше да й каже нещо много просто и много значително и за себе си, но и тук не му достигаха някакви подходящи и важни думи.

— Аз ще кажа това, което виждам и чувствувам. Разбираш ли? И ще ме изключат… Това, което става, което се върши… което разпъва на кръст и мен, и революцията… няма да мога да го скрия…

Даша спря да пише и вдигна глава.

— А какво толкова става, другарко Мехова? Нещо не ми е много ясно… Работата в женската организация върви по-добре и ние се научихме да действуваме в общ фронт не по-зле от мъжете. Какво е станало тогава, другарко Мехова?

От гласа на Даша Поля трепна и скочи бързо на крака.

— Как смееш да говориш така! Ти не знаеш какво е станало, така, значи?… Не знаеш, че кръвта на работниците и червеноармейците… море от кръв, чуваш ли? — море от кръв е проляна, само за да отидат тия площади с незасъхнала още кръв за пазари и кафе-шантани? За да се смеси всичко, всичко в един мръсен куп?… Не го знаеш, така ли?…

Сергей никога не бе виждал Поля толкова възбудена. Лицето й стана като на епилептик — побледня, лепкава пот като роса покри челото и горната й устна, а погледът й стана сух и остър.

Даша пак се наведе над листа и се поусмихна разбиращо и снизходително.

— А пък аз мислех, че… Та нима ти, другарко Мехова, смяташ, че всички други освен теб са глупци и тъпаци?

— Да, да!… Глупци!… Предатели!… Страхливци!…

А после изведнъж затихна, жалко се усмихна на Сергей, притисна длани към очите си и заплака.

— Защо ли не умрях тогава… през ония дни… на улиците на Москва… или на фронта?… Защо трябваше да дочакам тия мъчителни, позорни дни, другари?…

Лицето на Сергей затрепери като че в неудържима усмивка и той все не можеше и не можеше да издиша натрупалия се в дробовете му въздух. Устните му подскачаха като чужди, а пред очите му и Поля, и прозорецът, и стените се разливаха, лепкави и влакнести. Изглежда, е уморен. Изглежда, не може да понася чуждите сълзи. Изглежда, през оная нощ, когато се бе втурнала при него, смазана от страх, Поля бе отнела и последните му сили.

Даша стоеше до Мехова и я прегръщаше.

— Поля! Как не те е срам, мила? Със сълзи и припадъци ли искаш да докажеш силата си? Ти не си глезена госпожичка, а комунистка. Нека сърцата ни бъдат каменна, а не меки като сюнгер! Ти си се объркала, Полечка, иди си в къщи и се успокой. Можеш да разчиташ на мен: аз сили имам още за дълго.

Тя се върна на мястото си и пак заскърца с перото.

Поля дълго и объркано гледа Даша, после Сергей, накрая мълчаливо седна на стола. И отвърна през зъби, необикновено спокойно:

— Никъде няма да отида. Дошла съм да работя и ще работя до край.

— Ами да… Аз те познавам, Поля: че ние с теб не работим от вчера, дружке моя…

Даша пишеше, без да вдига глава, и се усмихваше.

2
Чистката

Мехова и Сергей минаха чистката в заводската партийна организация: Сергей като прикрепен към организацията, а Поля — понеже по болест бе пропуснала чистката в своята организация.

Събранието бе открито в кинозалата на клуба: народ имаше много — надошли бяха маса безпартийни. Комунистите се бяха скупчили на първите редове, а безпартийните бяха отзад. От огледалата стените изглеждаха като продънени и от тия празнини напираха нови тълпи, а зад тълпите имаше други празнини и други тълпи, та на човек му се струваше, че са се струпали хиляди. А в салона имаше само сто и петдесетина души.

Глеб беше четвъртият в комисията, която седеше на масата пред сцената. Полилеят с петдесет крушки пламтеше с брилянтните си висулки и гирлянди.

Членовете на комисията бяха от други организации: двамата с войнишки шинели и каскети; третият — пристанищен работник, партизанин, приличаше на татарин. Единият от военните беше скулест, мургав, чак чер. Другият — костелив, с пепеляво лице и брада като метличка. Той току я хващаше с три пръста и лекичко я подръпваше, сякаш я доеше. Когато вдигнеше поглед — очи не се виждаха — те бяха безцветни. Докато говореше с извикания при масата комунист, той изобщо не го поглеждаше и сякаш не говореше с него, а с някой друг. И партийните билети като че не гледаше, а само ги мачкаше с тънките си вкочанени пръсти.

Сергей дочу отзад шепот:

— Ама че кожодер, маскарата му с маскара!… Ще ни изяде, бога ми…

И когато костеливият човек извика Громада, Сергей не разбра: тоя ли човек издаде глас, или другият до него…

— Другарю Громада… вашата автобиография?

— Ами че такава ми е ахтобиографията, другарю… Като работник, пролетарий от детски години де, но зер нас великолепно ни експлоатираха капиталистите, тук няма какво да се дискутира…

А отзад шепот:

— Ама че пердаши!… Ашколсун, Громада!…

— Кога влезе в партията?

— При съветския режим, тъй че пресметнато — година време.

— А защо не си влязъл по-рано?

— Че кой чирак го правят майстор, преди да му доде времето?… Ти, другарю, не си ли бил заводски чирак? Изядѐ чиракът сто оки бой и така нанататъка… е, тогаз вече стане майстор…

— Аз питам: защо си влязъл късно в партията?

— Че аз нали доказвам: зер нашият враг е несъзнателността… и така нататък… но в Рекапе влязох о̀време… напусто не съм дискутирал…

— Бил ли си червено-зелен?

— Да съм бил — не съм, другарю, ама работа с планината съм си имал. Оттам планината не съм бил, ама съм пращал туй-онуй за наште хора и белите войници в планината… Ний с Даша ведно нарязвахме винтовете…

— Значи, червено-зелен не си бил. Предпочитал си да си стоиш в къщи и да си траеш…

Във въпросите на тоя костелив човек Громада долови опасност. Всяка негова дума таеше неприязън и пареше незабелязано и болезнено. И когато Громада усети това, той цял се сгърби и в очите му пламна искрица омраза. Забеляза ли го мършавият, или пък му додея да се разправя с Громада, но той надраска с молив нещо върху лист хартия и му махна да си върви.

— Можете да си вървите… Кой иска да каже нещо относно другаря Громада?

— Громада ли?… Хе, Громада е един път!… Громада хич не жали себе си… Една душа крепи, ама пердаши ли, пердаши…

— Следващият… другарят Савчук!…

Тълпата взе да се вълнува, всички зашепнаха, наостриха уши. Савчук, с дълга платнена риза без колан, чорлав, със съдрани панталони, зашляпа с боси крака към масата, като задяваше хората с ръце, блъскаше се в тях, а те с усмивка гледаха след него и го дърпаха за ризата.

— Тю, щур кацар!… Че върви по-право!…

Савчук застана пред масата мрачно и не знаеше къде да дене дългите си ръце.

— Ти, другарю чисткаждия, за живота ми не ме закачай…

— Защо? Това е необходимо: върху него се гради цялата същина на проверката.

— Грешния ми живот не закачай. Той не ти влиза в работата, щом кат аз сам съм го запратил по дяволите… Край!… Аз съм си кацар и правя каци… Изобщо де… Пък сега не правя… До кацарския още не сме опрели. Пък кат запеят резачките — е, тогаз ще падне работа за новите кацари…

— Вие ей тук пишете, че през това време сте тимарили тоя-оня по кратуните и ще ги тимарите още кога падне. Чии кратуни сте тимарили и за какви кратуни говорите?

Всички напрегнато очакваха да чуят как Савчук няма да му мисли много и ще изтърси някоя за джумбуш и скандал. Жилите на челото и шията му се издуха, а в очите му затрептя смях и злоба.

— Аз тях, маскарите му с маскари, съм ги трепал и ще ги трепя, мръсниците… Ей на̀ тук, на скамейките, седят шлосери — и тях съм гонил… Те са ми яли попарата, запалкаджиите… Всичкото стана едно: не по врат, ами по шия… И тогаз, при стария режим, се перчеха в ахнобилите, и сегиж здравата ни пият кръвчицата на нас, работниците…

— Кой ви пие кръвчицата? Партийните и съветските другари ли? Говорете конкретно.

От предните редици се чу самотен глас, прекъсван от кашлица:

— Я го разкарвайте! Какво ни баламосва!…

Залата протестно въздъхна.

— Говорете по-точно, другарю Савчук. Кратуни има разни: едни наистина трябва да се тимарят, а други трябва да се пазят повече и от собствената.

Савчук упорито избоботи:

— Тимарил съм ги и ще ги тимаря… И вий не ми давайте акъл… Господари мно-о-го, а пък началства — под път и над път.

Мършавият беше сляп и глух: той нито веднъж не погледна към Савчук и като че дори не го чуваше и не го забелязваше.

Глеб прекъсна Савчук с чужд глас:

— Ти, приятелю, стига си хулиганствувал. Туй не ти е като да се караш с Мотя.

Савчук погледна Глеб с очи, налети с кръв.

— Я мълчи, Глеб!… Аз да не съм ви някакъв мошеник… Няма какво да ме въртите… Аз цял се виждам като на длан…

Ненадейно отдалеч, зад главите на хората, някаква жена завика:

— Ами що не каза Савчук как смучеше водка и трепеше жена си секи ден…

— Те, мъжете, сичките са песове: жената за сичко — и да шета, и да готви, и да храни, и да мълчи, и деца да гледа…

Мотя скачи от мястото си и се втурна по пътеката между редиците.

— Не е вярно… не е вярно и толкоз!… Ако Савчук ме е налагал, и аз съм го налагала… (Смях.) Вий синца не чините колко подметката на Савчук…

Хората притихнаха объркано и смутено.

— Че де ги на Савчук подметките, а Мотя?… Той бос пердаши — я го гледай…

А Мотя развълнувано се зъбеше на всички наляво и надясно:

— Да не сте смели да закачите Савчук… ей! Той, Савчук, е по-човек от синца ви. Не се давай, Савчук!… От никого се не бой, Савчук!…

Членовете на комисията се усмихваха, неочаквано весело се усмихна и костеливият.

Поля потреперваше и се свиваше като в треска. Тя седеше до Сергей и не откъсваше поглед от масата. Гледаше омагьосано костеливия член на комисията и се усмихваше само с устни, а лицето й беше като на болен — цялото на тъмни петна.

А Сергей бе разтърсен от смътна радост. Не е ли все едно в него ли кипи тази радост, или се влива в него от дълбините на тази облята от светлина тълпа? Радостта пееше и се смееше безгрижно във всяка клетчица на тялото му и всичко — и тия хора, и смеещият се шепот отзад, и полилеят от огнени гроздове — всичко беше необикновено ново, изпълнено с дълбок смисъл и значение. Съзнанието му долавяше само отделни звуци и жестове или само вълната от обща въздишка и всичко беше толкова ясно и просто. Това са отделни мигове, но тия мигове сияят ярки и незабравими. А защо ли това сияние в общото течение на миговете е огромен и сложен процес? Сложният процес е великата човешка съдба и тази съдба е трагедия. Баща му казва друго. Дали отделният миг не поглъща в себе си цялата история? Дали най-важното не е времето, а мигът, не човечеството, а човекът?

… Защо ли ушите на Поля изглеждат излишни? Те аленеят като листенца на цвете. Когато вдишва, ноздрите й се разширяват и побледняват по краищата. Болка и страдание има в горещите капчици кръв, разлети по жилите. И в тия капчици кръв е целият смисъл, разгадката на човешкия живот, цялата му радост и простота.

— Другарят Сергей Ивагин!

Стана. Крачка, две, три… Спря. Всичко е толкова просто и тревожно…

Думите излизаха от устата му някак от само себе си чуваше своя глас, а виждаше твърдия като клюн чужд нос.

— Кажете, полковникът, който бе разстрелян неотдавна, е ваш брат, нали така? Често ли се виждахте с него преди разстрелването му?

— Два пъти: единия — при леглото на умиращата ми майка и втория — когато с другаря Чумалов го заловихме като сигнализатор.

— А защо не съдействувахте за арестуването му след първата ви среща?

— Очевидно не е имало повод.

— Защо през осемнадесета година не напуснахте града заедно с Червената армия, а останахте при белите? Нима бяхте гарантиран от разстрел?

— Не, каква гаранция? Не виждах особен смисъл в бягството. И тук можеше да се работи.

— Така. Вие тогава не сте бил комунист, нали? Е, тогава е ясно.

— Кое е ясно? Какво искате да кажете с това „ясно“?

— Другарю, не съм длъжен да отговарям на въпроси. Това не е дискусия. Свободен сте.

Сергей не седна на мястото си, а тръгна между редиците от работници към дъното на салона и заедно с него, отстрани и отсреща, вървяха още няколко Сергеевци, които го гледаха втренчено с ококорените си очи с червени и подпухнали клепачи. И той сякаш не вървеше по пода, а по някаква клатеща се тясна дъска… все по-надолу и по-надолу… И никак не можеше да сдържи крачките си. Като че не краката му вървяха, а тази клатушкаща се дъска пълзеше под него и краката му едва успяваха да стъпват по движещата се лента. От всички страни плуват, трупат се сред дим и огнена мъгла стотици лица, безкрайно множество, купчини лица и рошави глави…

А после всичко изчезна като видение. Коридорът беше пуст и тишината трептеше и въздишаше като струна. Само нейде далеч звънтяха юношески гласове…

… Комисията по чистката. Костеливият човек с равнодушно лице и движения, непроницаем в мислите си, без усмивка и болка (той май нямаше дори бръчки по лицето си)… В негова власт бяха Громада, Савчук и той, в негова власт ще бъдат и Поля, и Глеб, и Даша — всички…

Звънтяха гласовете вън, звънтяха и клетките на мозъка му…

И щом отвори външната врата, го заслепиха червените петна на знамена и плакати: стените пламтяха, надписите се рееха като бели птици. И навсякъде — по прозорци, по ъгли, китки планински цветя.

Младите бяха все по гащета, с голи ръце и крака. Девойчетата се познаваха по червените ленти на главата и издутите на гърдите фланелки.

Редици, фигури, ритмични движения…

— Едно — две — три — четири…

Образуваха плетеници, възли, сложни фигури.

— Едно — две — три — четири.

Сергей гледаше тази музика от движения и някъде близо до самото му сърце кръвта пулсираше на вълни:

— Едно — две — три — четири…

… Сергей тръгна обратно към салона. На прага спря и се подпря на вратата — по-нататък не можеше да прекрачи. Масата зад купчините глави и рамене и четирите глави над нея изглеждаха недостижимо далечни и тия глави в огледалата и множеството оглеждащи се в тях полилеи бяха непоносимо ярки и страшни. Поля стоеше до масата, малка като момиченце, без лентата, която обикновено носеше на главата. Гласът й се задъхваше, прекъсваше, трепереше и крещеше от болка:

— … и аз не мога да го понеса, защото не мога да го разбера, не мога да му намеря оправдание… Борихме се, страдахме… Море от кръв и глад… И току изведнъж… възкръснаха и нададоха глас… И аз не знам кое е кошмарът: годините на борба, страдания, кръв, жертви или тая феерия от пищни витрини и пиянски кафенета?… Защо бяха нужни тогава планините от трупове? Нали не за да могат мръсниците и гадовете да се ползуват пак от благата на живота, да плюскат, да грабят и да си развяват байрака?… Това аз не мога да приема, не мога да живея така… Жертвувахме се, умирахме, за да се разпънем позорно на кръста… Защо?

— А не намирате ли, че тая ваша лирика, другарко, напомня детската болест левичарство, за която неотдавна говори другарят Ленин?

Гласът на костеливия беше спокоен, строг, безизразен и затова високите нотки в гласа на Мехова приличаха на ридания. А тълпата превити гърбове и прашни темета пъшкаше, напираше напред и се вълнуваше.

— Вие завеждате женотдела, ръководител сте на женската организация, а пред работниците и жените, които ръководите, говорите несъобразени неща. Това на нищо не прилича, другарко!

Отдалеч се виждаше как устните на Поля треперят и очите й блестят от сълзи. И когато тя, олюлявайки се, тръгна без цел и нужда през редиците, хората я гледаха мрачно и дълго я съпровождаха с поглед, не откъсваха очи от нея.

— Кой иска думата по отношение на другарката Мехова?

И цялата тълпа изведнъж изпъшка, зашумя, замаха с ръце.

— За какъв дявол!… Не си струва!… Право си е!…

— Пък аз ще подчертая, другари комисия, че понеже тая къдрокоса е недозряла… зер не сме дорасли още по отношение на комунизма… и трябва да гоним първом женорята… и глезените госпожички също…

А когато вълната от викове намаля и гърбовете и теметата се слегнаха, Сергей видя Глеб, който стоеше прав при масата и вторачено гледаше костеливия член на комисията. Той искаше да каже нещо, мърдаше устни и челюсти, но членът на комисията не вдигаше глава и беше неподвижен.

Даша стоеше отпред, пред масата, и втренчено-напрегнато гледаше след Мехова с изплашени страдалчески очи. После протегна ръка към Глеб и срещна острия му, зовящ поглед, който викаше за помощ.

— Другари, искам думата… Така не може да се постъпва…

Сергей излезе след Поля в коридора и не чу думите на Даша.

Поля тръгна към изхода бързо, с несигурна походка и отметнатата й назад глава се клатеше на раменете като глава на слепец. Той плахо я повика и гласът му глухо изохка в нощната пустота на коридора. Тя не се обърна и с все сила и с цяло тяло се блъсна в тежката входна врата.

Сергей отново застана на вратата за салона и чу как костеливият човек за пръв път викна високо и младежки:

— Виж, това разбирам!… Това се казва член на партията!… Това се казва истински партиен работник и партиец. Нашата партия може да се гордее с такива другари. Свободна сте, другарко Чумалова… Желая ви всичко най-хубаво…

И Сергей видя как костеливият стана от стола си и разтърси ръката на Даша.

3
Нищожен елемент от всеобщото

Сергей седеше под крушката в малката си стаичка в Дома на съветите и четеше „Материализъм и емпириокритицизъм“ на Ленин. Той старателно подчертаваше цели пасажи и правеше нечетливи бележки по полетата. После ставаше и, дълбоко замислен, ходеше по набитата с прах пътечка из стаята от масата до ъгъла и до мивката. Мислеше и не можеше да определи за какво мисли. Мъка изгаряше сърцето му, такава мъка, че му се искаше да стане. А главата му беше празна и сякаш мислите бяха чужди и идваха някъде отвън.

— Принципът на диалектиката съвсем не противоречи на диалектическия материализъм, защото материята и енергията са две различни форми на общия процес на образуване на космоса. Разликата е в метода, а не в думите… Диалектиката е енергетична… Формите на съотношение между елементите на материята в света са закономерни и безкрайни… Във формулата „материя и енергия“ извиква спор само буквата „и“… Тя е статична и изисква диалектическа смяна… Впрочем, трябва да помисля, да се ориентирам… Бъркотия някаква…

Пак сядаше, вземаше книгата, пак подчертаваше цели пасажи и правеше нечетливи бележки по полетата.

В съседната стая — стаята на Поля — цареше тишина. Поля си беше в къщи: когато мина по коридора, матовото стъкло на вратата й искреше като покрито със скреж от електрическата светлина вътре и той за миг видя разлятата й къдрава сянка върху стъклото. Беше хванал вече дръжката на вратата, но сянката се люшна, плъзна се по стъклото и изчезна. И той реши, че не трябва. Ако има нужда от него, тя ще му почука на вратата или сама ще дойде при него, както идваше обикновено.

С книгата в ръце той се доближаваше на пръсти до вратата и се ослушваше. Тишина — нито стъпки, нито някакво шумолене. Изглежда, Поля лежи на леглото със същия поглед, с който си отиде от събранието в завода, а може би спи, изнурена от вълненията на преживените дни. Ако спи, е добре: утре ще може да стъпи твърдо на крака. Тя е само малко уморена (сега има толкова много уморени хора): трябва й само да си почине. Беше на война — и беше щастлива: там се научи да се смее високо. Беше в женотдела с напрегнатата му работа — и пак се смееше. Но ето — нов период, връщане назад — и тя изведнъж не издържа удара. Трябва й само да поотпочине и да проумее. Той не бива да спи: тя може да го повика, когато й бъде нужен.

Чистката… Всичко това беше твърде отдавна. Всичко това е толкова нищожно: може ли дребничкият факт да има някакво значение в общия процес от големи дела?

През отворения прозорец долитаха златни и сребърни пеперудки с мъхести кожухчета, пърхаха, блъскаха се в крушката, отлитаха към дъното на стаята и издаваха звън на слабо обтегната струна. И от това стаята изглеждаше огромна и в главата му се въртеше мисълта, че е сам, а предстоят още много кой знае какви промени. Той се доближаваше до прозореца и се взираше в тъмнината. Октомври, а е топло, но в тази топла и тъмна нощ вече се долавяше странният и сладникав мирис на есенно тление: мирише и на блато, и на окапали листа. Каменната градска тъмнина (осветление по улиците още нямаше) също таеше тишина и само някъде далеч, на железопътната гара, мрачно въздишаха свирки и тракаха вагони. А там, отвъд залива, в подножието на планинското възвишение, като разпокъсани гирлянди сияеха електрически звезди. Там беше заводът, който възкръсваше за живот. Редки огнени капчици трептяха и в пристанището, на пристаните и по параходите и от тия мъждукащи звездици в залива припламваха огнени струи.

В един миг Сергей се унесе в дрямка и баща му заситни пред него с босите си крака и се засмя радостно.

Той тъпчеше на едно място със стол в ръце и неясно, припряно и задъхано бърбореше нещо ужасно несвързано. Сергей не разбираше нищо от това весело бърборене на баща си и му беше страшно. Той седеше, без да може да помръдне, искаше да стане — но не можеше. Баща му го заплашваше с пръст, подръпваше брадата си и се смееше радостно.

После заспа. Сърцето му биеше с дълбоки редки удари. Оттатък, в стаята на Поля, боботеше ниският бас на Бадин. Тракаше и звънтеше железният креват. Гласът на Поля беше прекъслечен — тя като че плачеше или се смееше.

Сърцето му биеше с дълбоки редки удари. Сгърбен, с издути жили на голата си глава, Сергей се приближи до вратата. Вслуша се, постоя с вдигнат юмрук, приготвен за удар. После лицето му се изкриви конвулсивно и юмрукът му бавно се отпусна и меко се разтвори. Треперейки в треска, той изнурено се повлече към леглото. Постоя, вслуша се отново, после старателно, бавно започна да се съблича, изгаси лампата и зарови глава в одеялото.

4
От болната глава — на здравата

В обикновеното време сутринта Сергей се събуди мигом и също тъй мигом стана на крака. Тозчас отиде при умивалника и се изми набързо, но обилно с вода. С кърпа в ръцете застана до прозореца (той беше стоял отворен през цялата нощ). В стаята беше студено, но затова в душата си чувствуваше бодрост и сила.

Небето беше дълбоко като лете, а въздухът в далечините — прозрачен и златист. Тротоарите долу облети със слънце, покривите блестяха мокри от нощната роса и се синееха от отразеното в тях небе. По хребетите на планината над завода ослепително белееха кълбести преспи. А някъде много далеч, в падината, която разсичаше каменните сипеи и храсталаците на младата гора, спуснала се надолу по склоновете, като червена гъсеница пълзеше нагоре товарен влак: малките кубчета с черните квадрати на вратите се очертаваха ясно, виждаше се как колелата се въртят. Парата излиташе от комина на огнени снопове, дълго се стелеше като розов облак и не се разтапяше. А през прозореца на талази нахлуваше мирисът на есента — сладникавият замайващ мирис на тление.

… Чистката. Огледалата за многократно отражение с множество тълпи и полилеи. Смущението му, наивните отговори… Това бе толкова отдавна и толкова нищожно! В тялото му напира здраве, мускулите копнеят за тежка физическа работа. И той стоеше до прозореца и размахваше нагоре и настрани ръцете си, жадуващи за движение: едно — две — три — четири…

… Поля. Смътна болка прониза сърцето му.

Тя не дойде при него — не потърси приятелството му. И този път е решила да запази само за себе си станалото през нощта. Неговата болка си е само негова болка. А нейната болка само я прави по-близка и по-свидна. Той няма да й каже болката си и тя никога няма да научи за нея. Тя е силна, знае да се смее, ще го срещне днес и ще го приласкае с усмивка като приятел. Милата, скъпата Поля!…

Той взе чантата си и излезе в коридора. Стаята на Поля беше плътно затворена и там цареше тишина. Спи. Нека спи: тя трябва да отдъхне и да се успокои.

В партийния комитет Сергей се отправи към стаята на комисията по чистката.

Въпреки ранината тъмната стая с прозорец, закрит с решетка, вече силно вонеше на махорка. До масата стояха няколко души и лицата им бяха посърнали като след тежка болест. Двама служители от отдела за народно образование се натъкнаха на Сергей, без да го виждат, подминаха го безмълвно, с измъчена усмивка, като слепци, и се сблъскаха един в друг на вратата. А Сергей чу само гръмките викове на Жук:

— Трябва да ви тимарят, да ви светят маслото на вас, мили другарчета… Да ви изринат от Рекапе… Какво чактисвате вий от работния човек?! Само шкембето и кожата си вардите, пък за работническата класа пет пари не давате… Как ще ме изключваш, дяволска мутро, като ти и муцуната ми не знаеш, а?… Да не си ял попара с мене, я!… Какво ми се перчиш, като си и ти дрипа и половина!…

А мършавият седеше на масата глух и недостижим и безстрастно прехвърляше изписаните листове в една дебела папка за дела. Но когато Жук изкрещя последните думи, той вдигна глава и го погледна.

— Другарю, щом се смятате за комунист, защо нямате нужното самообладание? Аз вече ви казах, че…

Жук се спусна към него с изкривено лице и тресна с юмрук по масата.

— Значи, ако ти, мършав дяволе, ми строшиш куфалницата, аз трябва да ти река благодаря, така ли? Ами друго не щеш ли? Ще ви покажа аз къде зимуват раците…

Човекът небрежно каза на мургавия скулест член на комисията, който седеше срещу него:

— Другарю Начкасов, намери делото на Жук и го отдели за преразглеждане на днешното заседание на комисията.

После безучастно погледна Жук.

— Сега вие окончателно се лишихте от всякаква възможност за повторно приемане в партията, другарю Жук. Вие съвсем ясно доказахте, че сте вреден, разложителен елемент. Поставям въпрос за изключването ви завинаги. А ако продължите да крещите, ще извикам дежурния партиец от частта със специално назначение и той ще ви изкара оттук силом. Напуснете стаята.

И отново започна безстрастно да прехвърля книжата.

Жук изскърца със зъби, забеляза Сергей и потресен, се приближи до него, сякаш търсеше защита.

— Видиш ли какво се върши тук, Серьожа, скъпи другарю!… Да постоим, да погледаме, да се поучим как се работи истински…

Той махна с ръка и смазан, се отдръпна настрани.

До стената срещу масата стоеше Цхеладзе. Той пулеше огромните си очи с кървави жилки и без да мигне, се взираше в една точка в купа книжа. Сергей винаги го беше виждал мълчалив и незабележим в работата, а едно време е командувал отделна група червени партизани и влязъл в града с бой. Погледът на Цхеладзе се натъкна на нещо остро, той цял трепна и направи крачка към костеливия човек.

— Другар… Защо шеги?… Давай гледа своите очи… Защо приказки, давай дело…

В очите на мършавия се мярна изумление.

— Аз вече ви казах, другарю: изключен сте от партията за интригантство. Нямам време да се шегувам с вас. Обжалвайте!

Цхеладзе отново застина в предишната си поза и пак замърда челюсти.

— Ей на̀ какви работи се вършат, Серьожа, скъпи другарю!… Гледай и се учи…

Сергей се приближи до масата и попита за решението на комисията. Още вчера бе разбрал, че е изключен. Не знаеше за какво и ако си зададеше направо въпрос за мотивите на изключването, нямаше да може да си отговори, но беше твърдо уверен, че е изключен.

— Да, изключен сте.

— Какви са мотивите?

— Сега не мога да ви чета протокола. Своевременно ще получите препис и ще научите. Ако сте недоволен, можете да обжалвате.

И нито веднъж не погледна към Сергей.

Сергей чу тия думи и сърцето му тутакси се вледени и замря.

— Но за мен това е политическа смърт. Давате ли си сметка за това, другарю?

— Да, давам си сметка. Това е политическа смърт.

— Но за какво?

— Значи, е имало сериозни мотиви.

Сергей искаше да си тръгне, но просто не можеше да мръдне от мястото си: краката му бяха многократно по-тежки от него самия и не го слушаха. Навън блестеше не слънце, а червен отблясък от пожар. Помисли си, че слънцето свети така в знойна жега, но тозчас видя синьото небе и сивите грамади на гаровите складове за жито наблизо. Не забеляза как се бе отдръпнал от масата и не си даваше сметка защо стои в стаята.

Жук го дърпаше за ръката и се смееше с дрезгав глас.

— Видиш ли, Серьожа, работа — чудо! Давай, бюрократино!… И Савчук от вашата организация натириха, Мехова натириха, тебе натириха. Сега им е широко около врата: работата ще тръгне сама, като по вода… Ама аз ще им дам да разберат къде зимуват раците…

Нещо пак бодна Цхеладзе, той трепна и разпери пръсти като ветрило.

— Другар… Защо шеги?… Защо, кажи, празни думи говориш… Давай гледа своите очи какво пишеш…

И в очите на мършавия отново се мярна изумление. Той късогледо се наведе над книжата и каза уморено, през зъби:

— Другарю Начкасов, покажи на Цхеладзе решението.

Цхеладзе пристъпи към Начкасов като пиян. Мургавият член на комисията му подаде един изписан лист и мушна пръст в средата.

В умопомрачение, с пламък на безумие в очите Цхеладзе изхриптя:

— Ма-арш вън, мръсник, кучи син!…

Той не погледна листа, замахна с ръка и се удари с юмрук в слепоочието.

— Ти мене чистил… вий мене чистили… И аз вас чистил… Нн-а!…

И стаята се изпълни с грохот и дим.

Цхеладзе лежеше на пода. От пръснатия му череп течеше кървава каша.

Блед и сляп, костеливият член на комисията скочи на крака и впери уплашен поглед в тялото на Цхеладзе.

Сергей не помнеше как е излязъл от стаята. А когато се свести, видя до себе си Жидки, който тикаше в зъбите му чаша с вода и викаше:

— Пий, дявол те взел!… Не реви като жена!… Разбери: работите не се решават тук. И по-нагоре има хора. От партията да ме махнат, пак няма да им простя това безобразие…

Сергей седеше на стола и се давеше от ридания.

1
„Ще пердашим напред“

Пускането на завода трябваше да стане на годишнината от Октомврийската революция. Бе решено тържественото заседание на градския съвет да се проведе в клуба, за да се свърже с тържеството по случай първата голяма победа на трудовия фронт.

Чистката в партията бе вече свършила, но коридорите на Двореца на труда се задъхваха от хора, от влажен кафеникав дим, от тежка обърканост, от напрегнато и покорно очакване. Хората, скупчени, говореха със сподавени гласове и бяха самотни, приличаха на болни.

Работническо-селската инспекция вече много дни наред незабелязано и спокойно правеше ревизия в народостопанския съвет и заводското управление.

Шрам както преди седеше в кабинета си и приемаше от единадесет до два. И кабинетът зад плътно затворената врата беше тих и строг. Апаратът на съвета работеше все така сложно, многолюдно, мощно и спокойно както и през миналите дни. Само елегантните специалисти бяха малко бледи, посърнали, а погледите им бяха тревожни й втренчени. Сред залисаната тълпа служители, наведени над книжа и документи, не се забелязваше нито вълнение, нито страх, сякаш нямаше никаква инспекция и сякаш никой не знаеше какво е това работническо-селска инспекция и ревизия.

Глеб се разкъсваше между завода и заводското управление. Той тичаше от корпус в корпус, от цех в цех, губеше се в праха, сред струпаните материали и съвсем не можеше да се сдържи да не грабне инструментите и да се хване на работа. В шлосерния цех дори вдигна скандал на шлосера Савелиев. А шлосерът Савелиев, един от старите работници, беше човек мрачен, необщителен, мълчалив. Той често се отделяше от работното си място, кашляше мъчително и гръмко плюеше гъсти черни храчки. В такъв един момент Глеб издърпа инструментите от ръцете му и извика:

— Какво се повърташ, а? На чужди ли работиш, или що?

Савелиев, слисан, го гледаше с широко отворени очи и се задъхваше от кашлица.

— Не плюй, не мигай, ами работи… Сега всяка минутка ни е по-скъпа от живота…

Глеб дрънчеше с желязото, въртеше менгемето и целият беше като в треска.

Савелиев го избута с рамо и разтресе брада.

— Ти какво си се развъртял тука, бе? Аз що време работя — и стругар съм бил, и шлосер, и какво ли не. Ти още не си се бил пръкнал на тоя свят, кога гърдите ми бяха пълни със стърготини. Пък сега ще ми командуваш…

— Пет пари не давам аз за брадата ти! Много ги има таквиз, дето само се разтакават и ти навират в носа работническия си стаж. Ти си гледаш само интереса, а пък общата работа и производството ти тежат като воденичен камък.

Работниците, без да прекъсват работата си, се смееха и викаха от възторг:

— Ха тъй, ха тъй, Чумалов!… Стяган го, стягай!… Вкарай ги тез дъртите в правия път…

Глеб се сепна, хвърли инструментите и се разсмя.

— Пфу, дявол ме взел! Ама съм дръвник и аз! Не ми се сърди, друже… Ръцете ме сърбят за работа и току беснея… от завист, Савелиев… Прощавай, братко, ако съм те докачил…

И хукна към другите отделения.

Ремонтът на пещите и трошачката беше към края си. Въжената линия вече работеше и колелата на станцията по няколко пъти на ден весело размахваха спици в разни посоки и сечения, а макарите потракваха като далечни ковашки чукове. Само въздушната въжена линия към кея все още мълчеше със застиналите си в полет вагонетки и предпазната й мрежа мътно побляскваше с ръждата си. Отново завъртя стрелите на двуметровия си циферблат и големият часовник на една от кулите, който три години не бе работил, а сега нощем, осветен от дъговидните лампи, ясно отмерваше времето с цъкане, което се чуваше от километър.

Подготовка за започване на работата се извършваше и в бъчварския цех. Работниците ремонтираха тезгяхите, чистеха боклука и мръсотията, караха дъски с вагонетките. Савчук, целият в пот и прах, същински дявол, крещеше и псуваше наляво и надясно (кацарите са първи по песни и псувни) и заедно с другите се ровеше в купищата смет и изгнили стърготини, във връзките дъги и обръчи.

Всеки ден Глеб намираше време да изтича до машинното отделение и тутакси ставаше друг. Там се разливаше гъста небесна светлина, стъклата, плочките и черните лъскави дизели със сребро и позлата блестяха от чистота, а лостовете, прекъсвачите и лагерите звънтяха нежно и напевно. Тази строга и бодра метална симфония меко и властно вселяваше в душата му спокойствие. Нежният звън сякаш отекваше и пееше в сърцето му. Той дълго стоеше зад месинговата преграда и гледаше лекия полет на гигантските маховици, широките червеникави шайби, които крилато се плъзгаха и трептяха като живи зад маховиците, и като че се сливаше с тях. Неуловимите в движението си маховици внушаваха безпокойство с безмълвието си, само влажни, горещи вълни обливаха лицето, ръцете и гърдите на Глеб и го разтърсваха с мощното си дихание. Очарован, той се разтваряше в тоя чугунно-перна̀т полет, в горещите въздушни вълни и стоеше без мисъл, без опора, извън времето и пространството.

Връщаше го към действителността най-често Бринза. Той го хващаше под ръка и мълчаливо го отвеждаше към стъклената стена, зад която морският и въздушен простор синееше бездънно между далечните мъгляви хребети.

Нямаше го вече онзи Бринза, който го бе посрещнал тук през пролетта. Същият беше мазният му, смачкан като мекица каскет, нахлупен до носа, същите бяха острите изцапани скули, брадичката и кафеникавите мустаци. Но очите му сега бяха студени, немигащи, със сребро и позлата като дизелите. Той вече не викаше колкото му глас държи, а внимателно се вслушваше в звънтенето и шепота на машините.

Разговорът им често започваше така:

— Какво ще кажеш, командарме?

— А ти, мили друже?

— Тъй, ами по-нататък?

— Ще пердашим напред, Бринза.

— Няма ли да си счупим главите?

— Какви ги дрънкаш?! Да не си мръднал? Ти трябва да влезеш в партията, драги, за да виждаш по-далечко от твоите дизели.

— Я да се махаш от главата ми, командарме. Какво е партията, когато за мен съществуват само машините? Има партия, има и машини. Аз не знам какво е партията, но аз знам как живеят машините. Има ли машини, те непременно трябва да работят. Не обичам дърдорковците.

Той прекъсваше думите си и без да се оглежда, малко прегърбен, с уверена крачка се мушваше в полутъмните проходи между дизелите и вече не се връщаше оттам.

Веднъж, когато проверяваше работата по ремонта в сивите от циментения прах корпуси, сред трясъка, суматохата и виковете на работниците Глеб срещна Клайст. Изпълненият му с очакване поглед много пъти вече бе учудвал Глеб. В тия очи уморено трепкаше вълнение и някакъв тревожен въпрос. Клайст меко го хвана под ръка и те мълчаливо излязоха на надлеза. Рамо до рамо минаха на площадката при ажурната кула, където се бяха срещнали през онази паметна вечер. Вдясно долу джафкаха дизелите и с нискострунни гласове пееха скритите в недрата им динамомашини. По покривите на корпусите пълзяха странно малки прегърбени фигури на работници. Железните листове издаваха звук като грак на врани, а чуковете чукаха меко, сякаш по барабан. Прозорците на зданията не тъмнееха вече със зиналите празнини на изтръгнатите рамки и дупките на счупените стъкла: те сияеха лазурно, с неясни огнени отблясъци и огледални отсенки.

Въздухът беше есенно прозрачен и чист и както лятно време преливаше от слънце и зеленина, а над залива сред ослепителни искри като бели вихри се носеха чайки. И навсякъде — и във въздуха, и под краката, в каменните недра — трептеше като далечен прибой неясен подземен тътен. Някъде съвсем наблизо, кой знае къде, пронизително скърцаше с желязото си ръждив скрипец.

— Е, какво ще кажете, Герман Германович? Излиза, че щом глупакът каже: „Аз съм сила“, престава да е глупак. Ние, комунистите, не мечтаем съвсем лошо, другарю технически ръководител. На годишнината на Октомврийската революция ние с вас отведнъж ще турим в движение цялата тая машинария. Трябва да ви честитя — назначен сте за директор на завода. Кандидатурата ви е била утвърдена тази нощ. Има телеграма в центъра.

Клайст се усмихна с конвулсивна тръпка на лицето и запазвайки обичайната си важност, здраво стисна ръката на Глеб.

— Аз ви моля да забравите тежкото ми престъпление спрямо вас и другите работници, Глеб Иванович. Съзнанието, че съм виновен за смъртта и мъченията на тия хора, не ми дава покой… Струва ми се, че няма да понеса тоя ужас.

Клайст гледаше Глеб с надежда и не можеше да сдържи треперенето на ръцете си.

Лицето на Глеб се изопна и стана упорито и страшно. Това трая само един миг.

— Каквото било — било, Герман Германович. Тогава хората се държаха един друг за гушата. Но спомнете си и друго: ако вие не бяхте спасили моята жена, от нея сега нямаше да има и помен. А сега вие сте наш работник, с умна глава и златни ръце. Без вас нямаше да направим нищо… Гледайте какви чудеса извършихме под вашето ръководство…

— Глеб Иванович, скъпи мой, аз ще отдам на нашата страна всичките си знания, целия си опит, целия си живот. За мен вече не съществува друг живот, не съществува нищо друго освен борбата за нашето бъдеще.

И за пръв път Глеб видя как очите на Клайст се напълниха със сълзи.

Глеб стисна ръката му и се засмя.

— Какво пък, Герман Германович, нека бъдем приятели…

— Да, ще бъдем, Глеб Иванович…

И си тръгна с твърда походка, опирайки се на бастуна.

2
Пепелище

Наскоро след чистката Даша се пренесе в Дома на съветите. Настани се при Мехова, защото бе получила от нея следната бележка:

„Даша, чувствувам, че съм много болна, макар че се движа, храня се, разговарям — и изобщо, външно погледнато, с мен като че нищо не е станало. Но аз нищо не виждам, нищо не чувствувам. Денем съм като подгонен звяр, а нощем сънувам само кошмари. Струва ми се, че повече от едно денонощие няма да издържа. Без съмнение — болна съм. Само ти можеш да ме подкрепиш и оправиш. Като приятелка те моля: ела поживей при мен, помогни ми да се закърпя и да се изправя на крака. Сега съм при Сергей (полунощ е) — всяка нощ съм при него. Той е много уморен, но е бодър, нежен и ласкав както винаги и се грижи за мен като за малко дете. Готов е заради мен да не спи цяла нощ. А когато си отивам, ме изпраща не през коридора, а през вратата за моята стая. Страхувам се, че ще се преумори и ще рухне. В душата ми назрява някаква промяна. Каква — не знам, но зная, че само да постоиш няколко дни при мен и всичко ще се оправи, всичко ще си дойде пак на мястото.“

И Даша още същата вечер с вързоп под мишница замина за града с обикновената си подтичваща походка, с която ходеше да урежда работите на женотдела. В къщи се върна само за завивките си.

— Е, Глебушка, оправяй се засега сам…

Смаян, Глеб стана от стола.

— Нови двайсет… Пак нещо ново… Поне обясни човешки накъде се отправяш… Командировка или какво?…

— Когато идваш в града, наминавай при Поля. Моли ме да поживея малко при нея. Чувствувала се много зле.

— А колко време ще я цериш?

— Не знам. Трябва да се направи всичко да я върнат в партията.

— Да, наистина. С тая чистка доста прекалихме…

— Е, аз тръгвам! Ти, Глеб, все пак не ме очаквай скоро: не знам как ще е там. То дори така може и да е по-добре за нас двамата…

Те смутено замълчаха и в усмивките им се таеше нещо недоизказано.

— Хайде… тръгвам… Засега довиждане…

— Е, какво пък… върви, щом трябва…

Той я изпрати до портичката, а като излязоха, пак я хвана за ръката. Даша протегна устни към него. Той я прегърна и я целуна. Чувствуваше, че се разделя с Даша не така, както обикновено, когато тя отиваше на работа или в командировка на село: тя отнасяше със себе си всички изминали години. Може би Даша няма и да се върне вече при него; може би сега този неин последен поглед да крие въздишка за миналото и радост при мисълта за новия път. Той не може да й каже вече властната си дума:

„Няма да ти разреша да напускаш дома ни. Дойде ми до гуша. Ти жена ли си ми или любовница за ден-два?… Аз държа на правата си. Защо предпочиташ Мехова пред мен?… Пък и изобщо ти твърде много си позволяваш. Свободата ти не е безгранична: ти имаш задължения към мъжа си… Малко ли е и това, че пожертвува Нюрка?… Миналото ти виси като проклятие помежду ни, а всички тия Бадиновци и тям подобни не мога да понасям както враговете… Не ме карай да вдигам скандал… Можеш да си намериш работа и в завода…“

Но той няма власт да изрече тия думи, защото тя, Даша, отдавна му е отнела тази власт. И сега пред него стоеше не просто съпруга, а равен нему по сила човек, който бе поел върху плещите си цялото бреме на ония години. И Даша не беше просто съпруга, а жена, лишена от сляпата привързаност към мъжа си. Ето, тя сега ще си отиде, може би няма да се върне вече и ще му стане също тъй чужда, както и другите жени. Но това е! Досега бяха живели в една стая, спяха отначало разделени, а после — и на едно легло. Но най-важното Глеб не можеше да забрави нито за миг — нямаше я предишната Даша, тази е друга, нова, тя утре може да си отиде и вече никога да не се върне.

Скъсала се бе последната нишка на съпружеската им връзка — Нюрка. Дъщеричката им, мъничката Нюрка, умря и имаше дни, когато общата скръб ги бе сближила много. После чистката, дните, изпълнени с големи грижи: за него — в завода, за нея — в женотдела. И когато нощем се събираха в стаята си, чувствуваха, че мечтата за лично щастие е илюзия. След чистката Мехова заболя и на Даша възложиха да завежда временно отдела. Но в партийния комитет, при среща с нея, всички казваха:

— Ето на̀… Сега Даша си е на мястото… И като че ли винаги е завеждала женотдела.

И за нея, и за другите беше ясно, че скоро от „временно изпълняващ длъжността“ тя ще стане действително „завотдел“.

Разделяйки се сега с нея, Глеб искаше да й каже някакви важни и сърдечни думи, но не можеше: не знаеше какво да каже, а пък трябваше, непременно трябваше. Не й ли ги каже сега — няма да ги каже никога. Даша умееше да се вслушва в думите му, беше отзивчива и внимателна с него, но не можеше да го приеме такъв: твърде много от едновремешния съпруг носеше той в себе си — и прекомерната деспотичност в ласките, и изтезаващата ревност, и настойчивото желание да я прикове към домашното огнище.

— Е, няма що, Дашка… Не мога аз да се оправя в нашия общ живот… Има нещо не в ред… Измъчих се до немай-къде…

Даша гледаше в краката си и се мъчеше да смачка с ток едно гладко камъче, което се изплъзваше при всяко натискане на обувката.

— Не знам кой от двама ни се е измъчил повече, Глеб… Аз никога вече няма да стана такава, каквато съм била преди. И за жена само за в леглото не ставам. Защо да се измъчваме напусто?… Нека отдъхнем един от друг… да поразсъдим…

— Ти, Даша, направо ми кажи, че не ме обичаш вече… отвикнала си… По-добре се живее без мъж…

Даша го погледна изпод вежди и цяла се изчерви.

— Добре, Глеб, ами ако е истина?…

Глеб разбра, че думите му я бяха оскърбили.

— Тогава и аз ще кажа: време е да се сложи край. В такъв случай никой и нищо не може да помогне…

— Да… Всичко се разпадна, всичко се обърка… Трябва някак на нови основи да сложим любовта си… А на какви — не знам още. Трябва да помислим… Ще помислим и ще се разберем. Едно е важно: трябва да се уважаваме един друг и да не си налагаме вериги. А ние сме още в окови, Глеб. Аз те обичам, скъпи мой, но ти трябва да надживееш някои неща… и всичко пак ще бъде добре.

Тя въздъхна и отново се усмихна уморено.

— Хайде, аз тръгвам…

Глеб пребледня и със стон притисна юмрук към челото си. Мъка изгаряше сърцето му.

Даша бе изминала само няколко крачки, когато изведнъж от съседната портичка излезе Мотя. Тя вървеше с отпусната патешка походка, коремът й беше огромен, а гърдите налети. Лицето й покрито с кафеникави петна, а край покорните й, уморено строги очи имаше сини кръгове. Тя още отдалеч махна с ръка и се усмихна.

— Тъй, тъй!… Пак се юрнала нанякъде, поразницата… Ох, да вземе човек, че да те подеме тебе!… Жената деца трябва да ражда, пък тя се шляе… Видиш ли я, дигнала си партакешите и бяга от мъжа си. Да е на мен, всичките жени кат теб ще ги вържа за кревата на мъжете им и ще им река: раждайте, никаквици!… Нищо друго не ти тряба — едно само да знаеш: спи с мъжа си и раждай!… Ей го моя корем: сега ще раждам сяка година, тъй да знаеш… Аз ще си имам деца, пък вий ще сте сам-саменички като кукувици.

Даша се приближи до нея, прегърна я със свободната си ръка и се засмя.

— Ама си и ти, Мотя, квачка и половина!… Като те гледа човек, да ти завиди: не жена, ами цяла утроба…

И я потупа с длан по корема.

— Ами че как!… Ще ви дода аз в твоя проклет женотдел, ще се разголя, ще се изправя на средата и ще викна: идвайте, жени, кланяйте се, целувайте — аз съм Богородица!…

Смееха се и двете, смееше се и Глеб.

Даша тръгна към отвора в оградата със завивките под мишница. Глеб чакаше да се обърне и да му махне с ръка. Но червената й лента се мярна веднъж-дваж през зиналия отвор и изчезна зад стената.

… Даша всеки ден ходеше някъде. Всеки ден се връщаше късно вечер. Често заминаваше в командировки и се губеше по цели дни и нощи. В казашките станѝци все още беше неспокойно: из планината и обраслите с камъш дерета скитаха бандитски шайки и всяко нейно пътуване беше мъка за него. Но ето че сега изведнъж всичко за него бе станало безсмислено, всичко бе станало тягостно и чуждо — и стаята, и уличката между градинките, и тая стена, която бе отделила Даша от него. За какво му е сега тая пуста стая, за какво му е градинката и дворчето от няколко квадратни метра? Тя бе говорила с него на някакъв странен, чужд език. Тя си бе отишла и може би няма да се върне. Нюрка бе умряла. Няма я Даша, няма я и Нюрка: останал бе сам той. Тоя дяволски живот! Той като трошачка разбива всичко — и съдба, и навици, и любов…

Мотя го гледаше отстрани и в очите й, утежнени от майчинството, като искрици трептяха сълзи.

— Ох, Глеб!… Да знаеш само колко ми е жал за вас, мили мои!… Каква ви е зла орисията!… Отиде си детенцето ви, отиде си Нюрочка… И ти на̀, като вълк-единак… без семейство, без топло огнище… Ама ти не смей сега да се оплакваш, Глеб… Който е тръгнал през огъня — сам си докарва огън на главата… И Нюрочка изгоря между вас като прашинка… Ох, че ми е мъка, Глеб!…

Той се извърна на другата страна и започна да пълни лулата си.

— Нищо, Мотя… Огънят не е лош път… Ако човек знае накъде вървят краката му и накъде гледат очите му, може ли да се страхува да не би да се опари много или малко? Ние водим борба и строим нов живот. Всичко е наред, Мотя, не плачи. Така ще построим всичко, че и ние ще ахнем, като го видим…

— Ох, Глеб, Глеб!… От работа на себе си зло докара, гнездото си разруши…

— Карай, Мотя, ново ще построим… Не е ли тъй? Значи, старото е било негодно… Е, какво? Скоро ли ще раждаш?

Тя се засмя само с очи и лицето й затрептя от щастие.

— Ами да!… Подир един месец, Глеб… Ти ще си му кръстникът, тъй да знаеш…

— Дадено, аз ще съм кръстникът. Само че да се разберем: видя ли поп — бутвам го във вагонетката и го пущам по въжената линия към склада за дърва. Хубаво ще ти докарам празника, а, Мотя? Чудо ще бъде!…

Мотя се смееше весело. Глеб тръгна не към къщи, а надолу по уличката, към заводските корпуси.

3
Нордостът

Краят на октомври донесе много неочаквани събития.

През нощта на 28-и Шрам беше арестуван и незабавно изпратен в областния център. Същата нощ бяха извършени арести сред специалистите от народостопанския съвет и заводското управление. А на 30-и сред партийците настъпи безпокойство: Жидки беше преместен на разположение на областното бюро на ЦК, Бадин бе назначен за областен председател на съвета на народните комисари, а председателят на Чека Чибис бе прехвърлен някъде далеч в Сибир.

Тия събития се очакваха отдавна: за тях хората говореха на четири очи, разпространяваха неясни слухове и се вълнуваха. Всеки следващ ден бе изпълнен със смътно очакване. Но все пак те разтърсиха всички с внезапността си и поради това, че бяха станали.

Всяка сутрин по едно и също време Сергей се отправяше към окръжния комитет с опърпаната си чанта, вървеше със съсредоточена походка, приведен, с неугасващ въпрос в очите. Всеки ден той навреме и точно изпълняваше партийните задачи по агитацията и пропагандата, по политическата просвета, не пропускаше нито едно заседание дори ако присъствието му не беше задължително, и никога никому не разказваше за своите работи — за чистката, за изключването си, за тичането във връзка с възстановяването в партията, сякаш това беше съвсем маловажно, а важно и неотложно беше само онова, което трябваше да извърши по набелязания план. И откак бе ходил в комисията по чистката, той нито веднъж вече не се отби там, не ходеше при никого от отговорните другари за помощ, не се вълнуваше и не се оплакваше. Само главата му с дългите къдри като че стана още по-голяма и по-тежка и в очите му като треска нестихващо гореше страдание.

Той бе получил на ръка късичка извадка от протокола на комисията и го прочете внимателно, както четеше всички други документи:

Изслушан бе:

Ивагин Сергей Иванович, член на РКП (б) от 1920 година, партиен билет №… интелигент.

Решено бе:

Да се изключи като типичен интелигент, действуващ разлагащо на партийната организация.

Извадката му донесе Даша. В това време той седеше на масата в отдела за агитация и пропаганда и усърдно се трудеше над тезисите на докладите за работническата кооперация, които трябваше да бъдат изнесени пред партийните организации. Даша го поглеждаше и се чудеше защо е толкова спокоен и равнодушен. Защо ли мълчи и си мисли за нещо далечно?

— Другарю Ивагин, решението на комисията трябва да се обжалва незабавно. Зарежи тая тактика на незаинтересованост.

Той й се усмихна с влажни очи и извади от чантата си едно ситно изписано парче хартия.

— Аз вече го обжалвах, другарко Чумалова. Това ми е препис — за спомен. Предадох го на Жидки. Партийният комитет действува от своя страна.

— Ако ти е необходима препоръка, ще я напиша за миг, другарю Ивагин. Това е глупащина: не трябваше да те изключват.

— Ако ти, другарко Чумалова, намираш, че е нужно, напиши и я дай на Жидки.

Той стана от стола и със стеснителна усмивка протегна ръка на Даша.

— Аз обаче, другарко Чумалова, нито за секунда не забравям, че съм комунист, член на партията, който трябва да бъде на поста си непрестанно.

— Това е така, другарю Ивагин, но ти трябва да действуваш, да натискаш, а не да си седиш на стола.

— Засега няма нужда. А ако се наложи, ще стана от стола и ще отида където трябва.

Даша пак го погледна внимателно и веждите й пак трепнаха учудено. Тя се позасмя и бързо излезе от стаята.

Преди няколко дни Поля бе изпратена в санаториум. Откак в стаята й се настани Даша, Сергей не се бе отбивал при нея. Тя не му се обаждаше и не отваряше вратата към неговата стая. Беше забравила за него и безсънните му нощи се бяха изтрили от паметта й. Той често чуваше предишния й смях и звънливия й глас, който се преплиташе с гласа на Даша. Самотно крачеше от единия ъгъл до другия и тъжеше насаме с чувствата си, а в душата му трепкаше радост, че в стаята на Поля пак звъняха звънчета.

Значи, нужно е само едно: партията и работата за партията. Личното не съществува. Какво е любовта му, затаена в невидима дълбочина? Какво са въпросите и мислите, които разпъват черепа му? Всичко това са остатъци от проклетото минало. Всичко това идва от баща му, от юношеските му години, от интелигентската романтика. Всичко това трябва да бъде изтръгнато из корен. Всички тия болни клетчици на мозъка му трябва да бъдат унищожени. Има само едно — партията. Ще бъде ли възстановен, или не — от това нищо няма да се измени: той, Сергей Ивагин, като отделна личност не съществува. Съществува само партията и той е само една нищожна частица от нейния огромен организъм.

Тоя ден той още веднъж бе преживял предишната болка.

В стаята на Жидки беше необикновено тихо и задушно. Там седяха Бадин, Глеб, Даша, Лухава и Чибис.

Жидки говореше сдържано:

— Има ли възражения във връзка с плана? Няма. Приема се. И така, в окончателен вид планът за отпразнуването е такъв: сутринта групите на манифестиращите се събират по квартали…

Лухава грубо прекъсна Жидки:

— Няма нужда! Знаем всичко наизуст. По-нататък.

Глеб стана от стола и протегна ръка към Жидки — искаше думата.

— Остави, Чумалов: въпросът е изчерпан. Няма какво повече да обсъждаме. Край!

— Как така — край?! Аз все пак протестирам против точката „чествуване на героите на труда“. Това трябва да се изхвърли. Какви герои на труда? Какви толкова подвизи сме извършили, че да ни провъзгласявате за герои на труда? Глупости! Не говоря само за себе си… Моля да бъде записано особеното ми мнение…

Той се развълнува и се заразхожда из стаята.

— Чумалич, не може да има никакви особени мнения. Какви ги дрънкаш? Ама че си дръвник!

Чибис седеше както обикновено: не се разбираше дреме ли, почива ли в скука, или си мисли нещо свое, което никога никому няма да каже.

Бадин се опираше с гърди в края на масата и мълчеше, глух и тежък: бутни го — няма да помръдне, удари го — няма да усети нищо. А Даша се усмихваше и лицето й пламтеше в руменина.

Бадин изскриптя с лъскавите гънки на кожената си куртка и плъзна поглед по Глеб. После тежко се отпусна на гърба на стола и сложи длан на гърдите му.

— Какво е това на теб?

И потупа с пръсти по ордена „Червено знаме“.

— Ами това, което…

— Е, не се прави, моля те, на строг спартанец. Ако ти беше, да речем, Сергей Ивагин, ако беше срамежлив интелигент, тогава щеше да ти е ясно и правдоподобно. А пък на теб това съвсем не ти подхожда.

Лицето на Глеб се наля с кръв, а очите му яростно блеснаха. Той рязко се дръпна настрани от Бадин и пъхна ръце в джобовете си.

— Другарю председател на изпълкома, моля да не ме учите. Възразявал съм и ще възразявам против предложението на другаря Бадин. Ако е нужно, закачете на него такъв орден: нека върви да командува по-нагоре с тая нова нашивка.

Жидки чукаше с молива по масата и ноздрите му се раздуваха, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее.

— Стига, стига, другари!… Пазете тишина!…

Лухава гледаше Глеб и Бадин с някакво остро пламъче в очите и весело се смееше.

И Глеб за пръв път забеляза в очите на Бадин стоманена ненавист. Тогава, през пролетта, в очите му също така напираше мътно гъста вълна, но то беше нещо друго: то беше някаква напрегнатост. Тогава в погледа му имаше любопитство и още нещо, което той не бе могъл да проумее. И сега, също както през пролетта, по време на първата си среща с него, Глеб почувствува как разтърсващ блясък в ушите го оглуши.

— Глеб! Опомни се!… Какво си се разбеснял?…

Даша го гледаше строго и клепачите й трепкаха. И когато Глеб видя този й поглед и бледото й лице, болка и ярост опърлиха сърцето му… Даша… Бадин… Даша, жена му… Тогава, в станѝцата, тя е била с него… Нощ в една стая и на едно легло. Дашините думи тогава не са били шега…

Жидки отново почука с молива по масата и завика:

— Че пазете тишина де, да ви вземат дяволите!… Успокой се, Чумалич! Всичко е решено и — край.

Чибис присвиваше очи и гледаше през ресниците си.

— Сядай, Чумалов! Дисциплиниран член на партията, а вършиш глупости. Сядай.

Бадин продължаваше да гледа Глеб с мътен поглед и седеше неподвижно и тежко.

— Какво има, другарю Чумалов?

Глеб се задъхваше. Сърцето му замираше и изпълваше цялата му гръд. И загубил вече власт над себе си, той замахна с юмрук и с пълни гърди ревна с наслада:

— Женкар!… Мръсен пес!…

— Глеб!… Да не си полудял, Глеб?!…

Всички изведнъж сякаш се смалиха, объркани и слисани. Само Чибис седеше безучастно както винаги, със затаена в очите усмивка.

Бадин каза спокойно и студено, както говореше в кабинета си:

— А-а, само това ли? Жалко, че не си ме следил като покойния Цхеладзе: щеше да научиш повече. Дори Сергей Ивагин знае повече от теб… Той, Сергей Ивагин, е тук: той може да разкаже интересни неща… Но поради срамливостта си той не се решава да прави скандал. Както виждаш, ревността е винаги късогледа.

Потресен и смазан, Сергей не откъсваше очи от Бадин и искаше да извика нещо остро и необоримо. Той направи крачка към него, но после изведнъж се устреми към Жидки. Устните му се разтрепериха, той махна с ръка и изскочи от стаята.

Откъм планината духаше нордостът и въздухът между морето и планината беше съвсем прозрачен, гъсто наситен с небесна синева и слънце. А над залива, сякаш надигнала се от невидима бездна огромна космата хала, надвисваха облаци. Над града те се накъсваха и се носеха към далечните хребети на разпокъсани купчини. Там, по възвишенията извън града, гъстееше есенна мъгла. Само по склоновете на планината пламтяха огнени петна, плъзгаха се по зъберите, гаснеха в клисурите и проблясваха по варовиковите сипеи. Морето димеше като от виелица снежна вихрушка, безбрежна река без вълни, а въздухът между вълнолома и пристаните и край градските каботажи пъстрееше от пътеките на дъгите. При бетонните блокове на крайбрежната улица вълните се извиваха като смерчове и шибаха къщите като сив порой.

Както винаги Сергей вървеше по тротоара на крайбрежната улица гологлав и къдрите му се развяваха на вятъра и го удряха по бузите. Вятърът с писък и вой го тласкаше към града и той вървеше леко, без усилие, без тежест в краката. Насреща му едва се мъкнеха самотни хора, прегърбени под напора на вятъра, и той не виждаше лица, а само смачкани на мекица каскети и женски глави, плътно загърнати с топли забрадки.

Край каменните стени на каботажите се люшкаха турски гемии и рибарски лодки и вретената на мачтите им разсичаха въздуха.

… Защо бе отишъл в окръжния комитет? Само за да каже страшните думи в лицето на Бадин и все пак да премълчи? Кому са нужни думите му? И какво всъщност можеше да каже той след Чумалов? Това ли го подгони от града към пристанището и го накара да се бори с нордоста? Не, той мислеше за баща си и плахо го бе търсил през всичките тия дни. Баща му не беше вече в библиотеката и Сергей не знаеше къде живее. Наскоро Верочка го беше намерила и докато му говореше, трепереше и не сваляше от него облетите си със сълзи очи:

— Сергей Иванович!… Ако знаехте само!… Аз не мога… Той е толкова необикновен… Той е болен, Сергей Иванич… много е болен… Лежи на голия под… Аз му занесох завивки… а той… той не иска…

Не е ли все едно какво ще стане с баща му? Животът прави безпогрешен подбор и процесът на този подбор е неизбежен. Къде е неговото място, мястото на Сергей, в тази велика дейност на историята? Може би ще бъде смазан, а може би душата му ще стане като на Бадин, председателя на изпълкома. Ударите на тия години са толкова силни и дните са така безпощадно жестоки, че старите рани кървят, а всеки нов час нанася нови рани. Не е ли все едно какво ще стане с него, когато всеки миг го изисква цял, без остатък? Да работи — и само да работи! Нека да има само делници — нали делниците са мечтата, претворена в упорит труд. Не е важно ще бъде ли възстановен в партията, или не: това няма да измени съдбата му. Трябва да работи и само да работи. Здрави връзки го свързват с целия свят, с цялото човечество.

… Девойката до борда бе минала през душата му и завинаги бе останала в сърцето му. Къде ли е тя сега? Не е ли все едно? Поля Мехова. Тя бе станала частица от самия него с бодростта и вълнението си и чрез ония нощни часове, когато бе бодърствувал до леглото й. Може да ги няма край него Жидки, Чибис, Бадин… Няма да ги има Лухава и Даша, а Глеб ще остане в бъдещето като творец на историята, като победител… Но и той, Сергей, е сила, и той е една необходима брънка във веригата от велики дела…

Долу, под отвесната стена на блоковете, вълните се удрят и плющят, и излитат нагоре като зелени бучащи фонтани. Под стената имаше висока площадка за спиране на катери и вълните сега я обливаха, миеха и шлифоваха. А на площадката до самата стена се виждаха купчини водорасли, смет, раковини и медузи. Сергей погледна надолу от дървения пристан, където вятърът извиваше вихри от прах, и се спря.

До самата стена видя труп на кърмаче, изтикан от вълните върху сметта и водораслите. Главичката на детето беше завързана с бяла кърпичка, на крачетата чорапки, а ръчичките не се виждаха — те бяха грижливо повити с бяло чаршафче… Трупът беше пресен, а восъчното личице — спокойно, съвсем живо, като че заспало. Тук, между каботажите, беше тихо и вълните се плискаха една срещу друга, отблъснати от бурята. Защо ли трупът на детето е сложен така грижливо върху водораслите? Откъде ли е това дете? По него още личат следите на топлата майчина ръка: кърпичката на главата, повитите ръчички, мъничките, опънати по крачетата чорапчета… Сергей не откъсваше поглед от него и му се струваше, че бебето ей сега ще отвори очички, ще го погледне втренчено и ще се засмее. Откъде ли е това детенце, тая човешка жертва, будеща остра жалост? От потънал кораб? Или обезумяла майка го е хвърлила в морето?…

Сергей стоеше над трупчето и не можеше да се откъсне. Минувачи приближаваха любопитно, гледаха детето и тозчас отминаваха. Те приказваха, питаха нещо Сергей, но той не ги чуваше и не виждаше кой се приближава до него. Стоеше и гледаше, без мисъл в главата, с болка, изумление и скръб в очите. И сам не чуваше, че казва:

— Така и трябва да бъде… Трагедията на борбата… За да се родиш отново, трябва да умреш…

4
Вълните

На ажурната кула освен Глеб стояха Жидки и Бадин, членовете на заводския комитет и директорът Клайст. Но Глеб беше сам, защото всичките тия безбройни тълпи се люшкаха, бушуваха, разцъфнали като поле слънчогледи, навсякъде, додето погледът му стигаше.

До самите основи на кулата — и отляво, и отдясно — дълга ивица пламнали като огньове червени знамена. И самата кула пламти от алени платна: от бариерата надолу се лее знамето на партийната организация и сипе гъсти капки-пискюли към знамената долу, към тълпата, а от другата страна, където са застанали Бадин и Жидки, е другото знаме — на профсъюза на строителните работници. Под парапета се е разлял огненият поток на яркочервено платнище и огромните му бели букви сияят като пролетни цветя:

ПОБЕДИХМЕ НА ФРОНТОВЕТЕ НА ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА — ЩЕ ПОБЕДИМ И НА СТОПАНСКИЯ ФРОНТ

Тълпите се движат, вълнуват се, мяркат се червени ленти, мургави и бледи лица, фуражки и каскети, навсякъде размахват червени криле големи плакати. Тълпи зад плакатите не се виждат, а по-нататък — пак тълпи, раздвижени и развълнувани. На скалата над самия сипей — пак такива тълпи. Те се люшкат по зъбера и склоновете на хълма — все по-нагоре и по-нагоре, а там, горе — пак пръснати като макове в поле знамена и плакати. И се вижда как отдолу, откъм клисурата, все още пълзят безкрайни маси от хора. Там, далеко, музика свири марш, а тук цари мощно движение и необятен шум.

Денят беше прозрачен, есенно свеж и кехлибарен, есенно приближават далечините, есенно чист и трептящ. Глеб гледаше планината, небето, където пееше моторът на невидим самолет и копринени паяжини плуваха в синевата, трепкаха като покрити с бисерен прах.

Глеб стискаше железните пръти на перилата и не можеше да сдържи мъчителното треперене на краката си. Откъде напират тия маси народ? Тук и без това вече са се струпали може би двадесет хиляди, а колоните все прииждат и прииждат. Ето ги — плъзнали по кафеникавия хълм, през камъни и храсталаци, вливат се в общата маса и пълзят все по-нагоре и по-нагоре — на не по-малко от половин верста.

Вдясно, недалеч зад кулата, стои свободно полк червеноармейци. Тъй беше стоял едно време и той, Глеб. Отдавна ли беше това? А сега е тук, пак работник от завода. Заводът! Колко сили бяха вложени, каква борба бе водена! Ето го — красавец-великан! До неотдавна беше мъртъв — бунище, развалина, гнездо на плъхове. А сега бумтят дизели, звънят проводници, наситени с електричество, пеят макарите на въжените линии и гърмят вагонетки. Утре ще забоботи и ще се завърти върху осите си първата великанска цистерна на въртящата се пещ, а ей тоя страхотен комин ще забълва сиви облаци прах и пара.

Нима всичко това не заслужава тези несметни тълпи народ да дойдат тук и да се порадват на общата победа? Какво е той, Глеб, сред това море от хора? Не, не море, а оживяла планина — камъни, възкръснали в хора… Ух, каква страшна сила!… Това са те, дето с лопати, кирки и чукове бяха разсичали планината, за да прокарат въжената линия. То беше през пролетта, през един също такъв прозрачен слънчев ден. Тогава бе пролята първата кръв. Сега градът има дърва, а тук всичко е готово за пускането на завода. Колко много кръв има в тази огромна работническа армия! Тя, тази кръв, ще стигне за дълго… Транспортът работи. Ще заработи и „Корабна стомана“. Ще затрополят парните мелници. А тук има толкова планински потоци, могат да вдигнат и турбини…

Имаше някога смъртно тежки нощи и дни на боеве, когато и той трепереше за живота си и мислеше за Даша. Колко отдавна беше това, колко далечно беше и нищожно! Даша… Нея я няма: загуби се сред тълпите, къде ще я намериш? Всичко това е далечно и ненужно. Не съществува и той — съществуват само развълнуваните маси, а със сърцето си той чувствува хилядите сърца. Работническата класа, републиката, великото изграждане на живота… Дявол да го вземе, умеем да страдаме, но пък умеем и да се радваме!…

— Чумалов!…

До Глеб стоеше Клайст, блед, строг, със сухи очи.

— Герман Германович!… Приятелю!…

Клайст се извърна и тръгна към другия край на площадката, а раменете му потреперваха.

Люшкат се и трептят знамена и плакати. Песни и взрив от гласове разтърсват въздуха и дъсченият под трепери под краката му. Танци, пляскане на ръце, звънко скандиране… Вижда се как от скалните пластове се ронят камъни и чакъл…

И гърбицата, и лицето, и омазненият с годините каскет — всичко у Лошак е свързано с шлосерския цех. Громада се свива в треска, мъчен от болестта си. Лицето му е жълто, охтичаво, с остри скули. Гърбът и раменете му се издигат към ушите и той се дави в кашлица. Лошак нахлупва каскета на очите си и тупва Глеб по гърба.

— Бива си ни, началство… Тъй си е!… Знаменито сложихме всичко на крака…

А Громада, задъхан, се напряга с всички сили да викне високо и много внушително:

— Тъй де, другари… Зер сме дали великолепно постижение, аз просто не се държа на краката си… Другарю Чумалов, че мигар пък… ех!… Другари… тука — всичко и навсякъде… и така нататъка…

Глеб не можеше повече да стои така: искаше му се да литне от високото към това море от глави, искаше му се да закрещи колкото му глас държи, до припадък… Все едно: може ли да се издържи това? Това бе животът му през всичките тия месеци… То е тук, сплотено в една обща сила…

Той се приближи към Бадин и Жидки и сякаш между другото попита:

— Да почваме, а, другари?

Бадин плъзна по лицето му студен поглед и се извърна.

— Да, време е да почваме, Чумалов. Аз сега ще кажа това-онова за петнадесетина минути, а после ти… дръпни една реч… И веднага давай сигнал.

Жидки хвана Глеб през раменете.

— Ех, Чумалич! Скъпи мои!… Жал ми е да се разделям с теб…

— Хич не ми го приказвай, приятелю — все едно, че сърцето ми късаш. А как живеехме! Каква работа свършихме! Не бива да те пускаме, Жидки, не бива, дума да не става… Ще ида да действувам…

Бадин затворено и студено се отдръпна към парапета и Глеб отново болезнено почувствува в него свой непримирим враг.

Долу по шосето все още се нижеха гъсти колони със знамена, а след тях между сивите бетонни стени гърмяха и разтърсваха въздуха духови музики, тропот и песни.

… Ето го човека, с когото не може да стои на една земя. Бадин се подпираше с ръце на перилата и раменете му се издигаха над тила. Той гледаше надолу към тълпата и в мускулите му, в тържественото завъртане на главата, в небрежната му уединеност се четеше съзнание за сила и важност.

— Кариерист!…

Глеб стисна зъби до болка.

 

 

И досега в гърдите му бушуваше буря от преживяното в Дома на съветите.

Наскоро след преместването на Даша той се бе отбил пътем да види как живеят двете с Поля. В коридора цареше звънка пустота и сънен полуздрач (часовникът над вратата при стълбата бе отмерил единадесет часа през нощта). В стаите глухо и уютно боботеха гласове. Някъде много далеч звънтяха чаени чаши и съскаха примуси.

На стената в дъното на коридора мътно гореше огнен квадрат.

Това беше широко разтворената врата към стаята на Чибис.

В стаята на Поля беше тихо. Глеб не успя да почука: към вратата зашляпаха бързи изплашени стъпки (изглежда, Поля беше боса).

— Кой е? Кой е?

Вратата се отвори широко, с все сила и силно го удари по рамото.

— Пфу, да те вземат дяволите! Тъй можеш да осакатиш човека като нищо… Е, здравей, Поля!…

Мехова стоеше на прага, прежълтяла и сляпа от страх.

— Глеб!…

— Ти какво, мила?… Дошъл съм да те навестя, а ти ме гледаш като зверче. Е, как си, бива ли те?… Отдавна не съм те виждал… Ами къде е Даша?

Той пристъпи към нея и протегна ръка, за да я прегърне ласкаво. Но тя изведнъж помръкна, облегна се на вратата и жално се усмихна.

— Ах, Глеб!… Как се изплаших!… Даша ей сега ще си дойде… След всичко, което преживях, Глеб, все едно, че… не съм аз… По-добре да не беше идвал… Защо не ме подкрепи преди?… Защо всичко стана толкова нелепо и ужасно?… Аз съм болна, Глеб… Не идвай вече тук: това ме измъчва… Като че съм преживяла катастрофа и цялата съм смазана.

Смутен, Глеб я гледаше и не знаеше какво да каже. И не чувствуваше към нея нито предишната нежност, нито някакво съчувствие: твърде жалка и безпомощна беше тя сега. Нямаше я предишната къдрокоса и жизнерадостна жена.

— Аз трябва да замина, Глеб — да отдъхна и да събера сили. В мъжете има нещо много страшно, Глеб. Сега ми се струва, че във всеки от вас се крие Бадин… Върви си, Глеб, моля те… Не сега, после… в друга обстановка… Защо тогава не ми даде това, което исках?… Може би тогава с мен нищо нямаше да се случи…

Тя се усмихваше объркано, уплашено и в очите й блестяха сълзи.

— Ето я Даша!… Ето я!… Даша, вземи го моля ти се, и го отведи по-далеч.

Даша го хвана за раменете и го избута в коридора, а после внимателно и плътно затвори вратата след Поля.

— Да вървим, командире!… Я хайде да се поразходим с теб и да си похортуваме… Добре направи, че се отби…

В душата му имаше горчивина и обида, но не можеше да скрие радостта си, че е близо до Даша. Стискаше ръцете й и се усмихваше.

— Ами кога ще си дойдеш, а, Дашка? Инак ще взема да подпаля бърлогата си и да се преселя тук.

Тя не отвърна веднага и през тоя кратък миг на нейното мълчание Глеб почувствува, че в душата й има някаква тежка борба и смут.

— Не повеждай още тоя разговор, Глебушка…

Сърцето му болезнено се сви и той едва не изстена.

— Тъй. Аз го усещах и преди. Само протакахме и се правехме на глупаци. А Бадин е мръсник и бандит. Ще дойде време и все пак ще го сгащя… Той опропасти и теб, и Мехова…

— Глеб, разбери най-сетне, че не може да продължаваме така… Защо да си отравяме живота? Спомни си: та ти всяка наша нощ превръщаше в мъчение. А аз не мога така. Аз искам да живея по новому. Приеми ме такава, каквато съм. Само такава любов ми е нужна. Аз те обичам такъв, какъвто те знам, и не искам да зная какво си правил без мен. А ти не ме уважаваш и ме тъпчеш. Не мога така. А Бадин го остави: Бадин няма нищо общо с нашите работи…

— Даша, аз сега съм като бездомно куче. Цялата си душа вложих в завода. Ще отида в армията…

Даша с ласкава усмивка го помилва по гърдите.

— Нищо, Глеб, ще пострадаме, ще се помъчим. Какво да се прави, като е дошло дотук? Ще дойде време, ще си изградим нов живот… Всичко ще прегори, ще се забрави, а ние ще поразсъдим как да я караме и как да започнем отново… Ами че ние не се разделяме, Глеб… Нали ще се виждаме непрекъснато… ще бъдем заедно…

Той с ярост и мъка отхвърли ръката й и тръгна към изхода. И се сблъска с Бадин, който стоеше на вратата на стаята си и го гледаше. Стоеше изправен, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, а кожената му куртка побляскваше.

— Влез, Чумалов. Ти никога не си идвал при мен. Ще ми се да си поприказваме откровено.

Глеб стоеше пред него и не можеше да откъсне очи от лицето му. Пръстите му конвулсивно шареха по колана, по бедрата, по кобура и не можеха, и не можеха да се спрат.

— Не търсиш където трябва. Револверът ти е на мястото си, можеш да не се безпокоиш: кобурът е закопчан добре.

И в последния му поглед зад мътилката в зениците му Глеб видя неугасимото пламъче на омразата. Бадин бавно, студено се обърна и с тежки стъпки тръгна към вътрешността на стаята. Яките мускули под издадения му бръснат тил гъвкаво мърдаха при всяка крачка.

Даша меко хвана Глеб под ръка и го поведе по коридора.

— Хайде, върви, върви, скъпи мой… Аз ще дойде при теб… непременно ще дойда… още утре ще дойда… Върви, успокой се…

… И ето че и сега бръснатият тил на Бадин под плоската шапка-кубанка гледа Глеб предизвикателно. Тоя тил просто сам се навира на мушката.

… Жидки стоеше пред Глеб и ноздрите му се раздуваха от затаен смях.

— Ти какво? Да не си оглушал, а?…

И го помъкна към парапета.

Дълго не се умиряваха тълпите, дълго, като затихващи вълни, се топеше шумът от гласовете. Замлъкнаха песните и духовите музики.

Бадин заговори — говореше студено, отчетливо, шаблонно.

Може ли да се изрази онова, което говореше Бадин? Той говореше всичко, което се полага при празник: и за съветската власт, и за новата икономическа политика, и за социалистическото строителство, и за другаря Ленин, и за Руската комунистическа партия, и за работническата класа. А накрая пристъпи към същината и думите му прозвучаха така:

— … И ето, една от победите ни на стопанския фронт — победа огромна, нечовешка — е пускането на нашия завод, този гигант на републиката. Вие знаете, другари, как започна нашата борба. През пролетта ние с организирани сили за пръв път ударихме с кирки и чукове по тия планински пластове. И първият удар ни даде въжената линия и топливо. Работниците-строители не изпускаха от ръцете си чуковете и удар след удар градяха живота и цялата сложна система на това колосално съоръжение. На днешния ден, четвъртата годишнина на Октомврийската революция, ние тържествено чествуваме новата победа на фронта на пролетарската революция. В борбата си работническата класа издига свои организатори и герои. Нима нашите работнически маси могат да забравят името на бореца, на червеноармееца, беззаветно отдал целия си живот на великото дело на революцията, името на другаря Чумалов?… И тук, на трудовия фронт, той е пак такъв самоотвержен герой, какъвто е бил и в полесраженията…

По-нататък не се чу нищо. Сякаш планината се размърда и със страшен грохот се стовари върху Глеб. Рев, вой, тътен, земетръс… Кулата трепереше и се люшкаше като телена. Отдолу и още някъде гърмяха духови музики.

Глеб, блед и замаян, бърбореше нещо неразбираемо, задъхваше се, махаше с ръце и неудържимо се смееше.

— Почвай… имаш думата, Чумалов!…

Защо да говори, когато всичко е ясно и без думи? На него не му е нужно нищо. Какво е животът му — една прашинка в този океан от човешки съдби! Защо да говори, когато езикът и гласът му тук не са нужни. Той няма думи, няма живот, отделни от живота и думите на тия маси.

Не помнеше какво бе говорил. Струваше му се, че гласът му е слаб, измъчен, глух, а в действителност думите му, усилени от ехото, звънко се разнасяха по целия хълм.

— … Това, другари, че се мъчим да създадем свое пролетарско стопанство, не е заслуга… То е волята ни… борбата ни… В нея сме всички… всички ние… заедно… Ако аз съм герой, значи, всички са герои… И ако ние не издигнем усилията си до героизъм, значи, всички ни трябва да избесят. Но едно ще кажа, другари: ние ще направим всичко, ще създадем всичко — към това ни зоват партията и нашият Ленин. Но ако имаме повечко такива технически ръководители като нашия инженер Клайст, пък и още това-онова, ние ще направим такива неща, че светът да се чуди. Ние заложихме кръвта си и с нея запалихме цялото земно кълбо… Сега, закалени в огъня, залагаме труда си… Нашите мозъци и ръце треперят… не от напрежение, а от жажда за нова дейност… Ние изграждаме социализма, другари, и пролетарската си култура… Към нови победи, другари!…

Глеб грабна едно червено знаме и го размаха над тълпата. И тутакси планината гръмна и метален вой се изви във въздуха като вихър. Ревяха сирените — една, две, три… — ревяха едновременно и разногласно и разпъваха тъпанчетата и сякаш ревяха не сирените, а планината, скалите, хората, корпусите и комините на завода.