Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (2)

2.

Ласитър напрегнато се опитваше да проникне с поглед в тъмнината. Вратата на затвора беше отворена. Почти безшумно беше плъзната встрани. В кантората не гореше никаква светлина. Както и на улицата. В противен случай би прониквала навътре през прозореца на кантората. Значи отдавна беше минало полунощ.

Някъде отпред се размърдаха фигури, които смътно можеха да се различат. Ласитър опипа наоколо, търсейки някакъв предмет, с който би могъл да се отбранява. Но в килията нямаше дори столче.

Сенките се приближаваха. Откроиха се очертанията на двама души. В ръцете си държаха оръжия.

Нямаше съмнение, че искаха да го убият. Внезапно усети туптенето на сърцето си високо в гърлото. Нямаше никакво оръжие, имаше само юмруците си, но щеше да се бори до последен дъх. Отстъпи назад до стената.

Единият от мъжете се промъкна до вратата, отвори я и се отдръпна. Вратата се полюшна почти безшумно.

— Хайде, Ласитър! Измитай се! — изръмжа някой. Не беше заместник-шерифът. — Не искаме да ти направим нищо лошо. Ако останеш, утре вечер със сигурност ще увиснеш на въжето.

Нима имаше някакъв избор?

Те искаха да го застрелят и да го заровят някъде навън още тази нощ. Вероятно отдавна вече бяха прибрали златото, но щяха да преследват него! По петите му щяха да тръгнат не само шерифи и маршали, но и ловци на награди, рицари на късмета и комарджии. В случай, че оживееше.

Ако искаше да остане жив, трябваше да избегне куршумите им.

Пое дълбоко дъх и се втурна напред.

Мъжете стреляха незабавно. Оръжията гърмяха и трещяха. Но всички куршуми минаваха около него. Махео, индианският бог, го закриляше! Ласитър стигна до тъмния двор, без дори да бъде одраскан от куршум.

Пред вратата на конюшнята стоеше оседлан неговият кон! Трябваше да изчезне. Дали под земята, или на коня си, за тях това беше без значение. Те стреляха като обезумели. Разбудиха целия град.

Ласитър се метна върху коня, пришпори го и го насочи към оградата, която разделяше кантората на шерифа от коларската работилница. Куршумите профучаваха покрай ушите му, но когато конят изчезна в тъмнината на съседното имение, стрелбата мигом секна. Тези кучи синове, които го бяха прогонили от затворническата килия, вече не виждаха целта си и прекратиха стрелбата.

Ласитър премина в галоп покрай старата дъскорезница, после дръпна юздите на коня и яздейки ходом, прекоси мексиканския квартал, а после напусна града и пое на север.

Не искаше да среща шерифа. Но не беше ли по-добре да направи точно това? Дали щеше предубеденият шериф да му повярва?

Едва ли. Тогава нека го вземат дяволите!

Когато започна да се развиделява, Ласитър насочи кафявия кон към едно гористо възвишение. Като го изкачи, слезе от коня и погледна назад под прикритието на дърветата. Не се наложи да чака дълго, за да забележи преследвачите. Видя облака фин сив прах, който се стелеше над неговите следи, движеше се по тях и се приближаваше.

Заместник-шерифът беше мерзавец! Но Ласитър щеше да обърка сметките му. Беше уверен, че тъкмо той оглавява отряда преследвачи и сега с всички сили се опитваше да го настигне и да го застреля. Вероятно след това още известно време привидно щеше да търси, да кръстосва из околността, за да намери мястото, където уж беглецът е заровил златото. А след време случаят щеше да се забрави. И когато в Амарильо един ден вече никой не си спомня за златото на Доусънови, той ще си вземе сбогом и ще изчезне с него.

Повече от сигурно беше, че този кучи син има точно такива планове.

Но този тип имаше да почака!

Ласитър се качи на коня, напусна горичката и се упъти надолу към скалите. Насочи кафявия кон на северозапад и остави ясна следа навътре към скалния лабиринт. По средата на пътя почти на място обърна коня и вече на твърда земя пое обратно на юг, като внимаваше да не остави след себе си дори най-малък отпечатък от копита.

По-късно с помощта на далекогледа можеше да наблюдава преследвачите си от безопасна дистанция. Разбира се, от такова голямо разстояние не можеха да се разпознаят никакви лица. Ездачите бяха дванайсет, а човекът, който ги водеше, беше един мършав мъж, който си беше направил сметката без кръчмар. Затова се беше погрижил Ласитър.

Ласитър остави коня да забави ход и се насочи обратно към Амарильо. Беше преценил така времето си, че да спре пред хотела, когато вече падаше здрач. Влезе вътре, незабелязан от никого. Един възрастен служител се запъти към него. Ласитър му даде един долар и го помоли да вземе багажа от коня му и да го занесе в стаята.

На рецепцията стоеше миловидна кестенява, малко пълничка, дама в зряла възраст, вече не млада, отдавна вече не, но все още привлекателна и, без съмнение, опитна. Имаше кукленско лице с тъмнокафяви очи и чувствено извити пълни устни. Миглите й бяха много черни и блестяха като лакирани, а външните ъгълчета на очите бяха коригирани леко нагоре. Но всичко това, дори и ярко лакираните нокти на ръцете й, подхождаше както точката над й-то.

Когато високият мъж пристъпи, тя се усмихна любезно. В това нямаше нищо необичайно. Дължеше подобно внимание на всеки посетител. Но за него не остана незабелязан заинтригуваният поглед, с който го измери от глава до пети. Когато Ласитър се изправи пред нея и я погледна, ноздрите й потръпнаха и за момент дълбоко в кафявите й очи проблесна нечестивост, което често издаваше жените от занаята.

Тази дама не можеше да се купи! Но тя можеше да отиде в леглото с всеки, който й хареса. Там тя не познаваше забрани.

— Здравейте! — каза Ласитър.

Тя само кимна. Изведнъж погледът й стана неразгадаем.

Ласитър посегна към молива, за да се запише в книгата за посетители, но не можа да го хване от първия път, защото не можеше да отдели поглед от тези очи.

Записа се със собственото си име, като при това непрекъснато внимаваше да не изкриви реда.

— Струва ми се, че сте се побъркали! — възкликна жената.

Той вдигна поглед и се засмя.

— Ласитър! — сериозно каза тя. — Та вие сте онзи тип, който, изглежда, е бил с бандитите при Доусънови и нощес изчезна заедно със златото!

Ласитър я погледна изненадано.

Тя обърна книгата, издърпа молива от ръката му и задраска името му толкова нагъсто, че вече не се четеше. После написа друго име.

— Добър ден, господин Ларсен! — каза тя, погледна го отново в очите и взе един ключ. — Обръщам ви внимание! Стаята е разположена в дъното на коридора. Можете да наблюдавате кантората на шерифа, без да ви се налага да показвате глава от прозореца.

Ласитър се колебаеше.

— Не бях подготвен тук вече да ме познават.

— Тук никой не ви познава! Аз съм изключение — тя го погледна кокетно. — Имам слабост към високи мъже! Затова не мога толкова бързо да забравя лицето ви. Не се хранете долу! Разпоредете се камериерът да ви носи всичко в стаята. Аз още сега ще го предупредя. Дискретността в този хотел е гарантирана.

Той взе ключа.

— Питал ли е някой за мен през изминалите дни?

Тя поклати глава отрицателно.

Той почука с показалец върху задрасканото име.

— Имам предвид за този тук!

— Не! Също не! — тя повторно поклати къдравата си кестенява главица. При това упорито го гледаше в очите и кокетно се усмихваше.

Сърцето на Ласитър заби учестено. Тази жена му харесваше извънредно много и той смяташе за истинско щастие, че му е хрумнала идеята въпреки всичко да се осмели да се върне в града.

— Сигурно пак ще се видим — каза той. — По-късно, когато оживлението понамалее.

Тя кимна и му изпрати въздушна целувка, като при това се усмихваше обещаващо.

Ласитър се обърна и бързо закрачи към стълбите. Когато на първото стъпало се спря и погледна назад, с разочарование установи, че тя е изчезнала. Погледът му попадна върху един висок строен мъж в гълъбовосив двуреден костюм. Мъжът стоеше на вратата към трапезарията и гледаше нагоре към него.

Дали той беше човекът от Бригада Седем? Ласитър не го познаваше. Обърна се рязко и бързо продължи нагоре към стаята си.

Най-напред почука пиколото. Носеше му багажа. Следващият, който отвори вратата, беше камериерът. Той попита какво ще поръча Ласитър. Беше изпратен от брюнетката. Ласитър поръча бутилка уиски, ръжено, разбира се, както и нещо за хапване, и научи от камериера, че жената се казва Николет, не е омъжена и е съдържателка на този хотел.

Третият посетител беше джентълменът с гълъбовосивия двуреден костюм. Той почука доста грубо. Ласитър дори се канеше да вземе карабината си, но се отказа, отиде до вратата и я отвори. Човекът беше доста възрастен. Може би около петдесетте, ако не дори и към шейсетте. Имаше гладко избръснато аскетично лице.

Ласитър се усмихна.

— Наполеон! — каза той паролата.

— Не! Името ми е Хауърд! Може ли да вляза? Трябва да говоря с вас, господин Ларсен!

Хауърд беше разбрал името му от книгата за посетители. Въпреки това нищо не съвпадаше. Би трябвало да отговори: „Вие бяхте разбит при Ватерло.“

Тази фраза би го разкрила като координиращия офицер от Бригада Седем, с когото Ласитър трябваше да се срещне тук.

Въпреки всичко Ласитър го пусна да влезе, но беше нащрек.

— Сър! — погледна го той въпросително, затвори вратата и се облегна на стената.

Мъжът се спря по средата на стаята и се втренчи в Ласитър.

— Вие имате нещо, което принадлежи на нас, господин Ларсен. Моля ви, дайте ми го и тогава завинаги ще ви оставим на мира.

Ласитър скръсти ръце и вяло се усмихна.

— Човече, не можете ли да се изразявате така, че да разбера за какво говорите?

— Говоря за златото на Доусънови! Вчера бяхте докаран заедно с него, а нощес успяхте да избягате — пак с него. Вие не се казвате Ларсен. Името ви е Ласитър. Наистина ли вярвахте, че ще можете да ни заблудите? Та това е глупаво!

— Ясно ми е какво искате! — с раздразнение отвърна Ласитър. — Но въпреки това не ви разбирам. Вие се казвате Хауърд, но кои са тези „ние“?

— Предайте ми златото, Ласитър, или ще има да се проклинате в преизподнята!

Ласитър отпусна ръце и сви юмруци.

— Я по-кротко! Не мога да понасям някой като вас да ми се заканва. Така ще ви наредя, че повече няма да можете да се качите на никой кон.

— Наистина ли искате да опитате? — Хауърд се усмихна и изведнъж в ръката му се появи револвер, насочен към Ласитър.

Ласитър впери поглед в мъжа, престори се на уплашен и вдигна ръце.

Хауърд пристъпи към него и притисна дулото на револвера към гърдите му.

— И така, къде е златото?

Ласитър буквално експлодира. Беше бърз като мисълта. Дори дяволът, затворен в сандък, не би могъл по-пъргаво да се измъкне изпод капака. С лявата ръка изби колта от юмрука му, а с един десен свит удар така майсторски го отметна назад, че той се намери на земята.

Ласитър извади своя револвер калибър 45 и го насочи към смаяния господин.

— А сега се измитай! — сурово заповяда той. — И предупреди своите негодници да се пазят от мен. Ще ги обърна с ръбовете навън. Толкова бързо, че няма да имат време да се озърнат.

Хауърд се опита да се надигне, но се олюля и отново седна. Ласитър отиде до него, изправи го на крака, отведе го до вратата, отвори я и го избута навън. Той политна към стената, но после намери пътя към стълбището. Ласитър шумно затръшна вратата, пъхна колта в колана и вдигна револвера на Хауърд.

Беше дяволски скъп револвер: целият изработен от сребро, а дръжката — обкована със злато от двете страни. Как блестеше само! Ласитър претегли оръжието на ръка и се опита да определи цената му, но така и не можа да го направи.

Та кой можеше да си позволи подобно нещо? По всичко изглеждаше, че бандитите правеха големи удари в каньона Пало Дуро, където откриваха все повече злато. Този кучи син Хауърд също имаше пръст в това.

Ласитър хвърли оръжието на леглото и пристъпи към прозореца. Действително можеше да наблюдава цялата сграда, където се помещаваше кантората на шерифа. Но там всичко беше потънало в мрак. Изглежда, шерифът все още не се беше върнал.

На вратата се почука.

— Влез!

Камериерът отвори вратата, влезе и показа на Ласитър какво разбира под „нещо за хапване“.

Беше голямо блюдо, в което имаше истинско изобилие: голяма пържола, боб, лук, гъби и яйца.

— Мадам смята, че вие имате нужда от много храна! — обясни камериерът, когато забеляза учудения поглед на Ласитър. — Тя мисли, че такава порция ще възвърне силите ви.

Ласитър се засмя.

— Тя ли се разпореди за това?

— Тя се разпорежда за всичко, което ви засяга, сър!

Ласитър му даде един долар и го изпрати до вратата. После се върна до масата, седна и започна да яде. Беше гладен като вълк и изяде всичко. После си наля ръжено уиски и запали пура.

Представи си миловидното лице на съдържателката на хотела…

Той като че ли притежаваше сугестивни сили, защото изведнъж тя се появи на вратата, усмихна се и влезе.

Ласитър се изправи и тръгна към нея, затвори вратата и я погледна изпитателно. Беше облякла удобен халат. По извивките му можеше да се забележи, че отдолу не носеше нищо друго. Мисълта за това беше възбуждаща. Как ухаеше само! Дори парфюмът беше подбран така, че да завърти главата на всеки мъж.

Тя беше смутена. Ласитър я взе в обятията си, притисна я нежно и я целуна. Тя затвори очи и щастливо се усмихна.

— Каква работа имаш с Хауърд? — попита тя и отново го погледна.

— Трябва ли да говорим за това?

— Хей, та той е опасен!

— Аз също! Но сега бих искал да бъда опасен най-вече за теб!

Ласитър я целуна и тя отново затвори очи, но отвърна на целувката му.

Устните й бяха чудно меки и топли. Целувките й ставаха все по-страстни, а това действаше възбуждащо. Двамата започнаха да се държат като давещи се. Прегръщаха се и се целуваха с истинска жар. Когато той разтвори халата й и целуна зърната на великолепните й пълни гърди, тя сподавено изстена и Ласитър усети как вълните на възбудата пулсират в тялото й. Близна с език зърната й и ги засмука. Тя впи пръсти в косата му и със стон отметна глава назад. Когато устните му се плъзнаха по-надолу и той коленичи пред нея, усети, че краката й вече не я държат. Николет отстъпи назад до стената, за да потърси опора. Беше го сграбчила така здраво, че би могъл да се освободи от прегръдките й само със сила.

Изведнъж тя високо и истерично изкрещя, но веднага отново се опомни. Ласитър усети вълните на блаженство, които я обляха, докато притискаше пламналото си лице към гладкото й тяло.

Взе я на ръце и я отнесе в леглото. Забеляза, че беше плакала. Но въпреки това очите й заблестяха щастливо, когато той се отпусна в леглото заедно с нея.

Свали халата й, а тя му помогна при събличането. Малките й тънки пръсти трепереха от възбуда.

Когато проникна в нея, тя го обгърна с ръце и крака. Не откъсваха очи един от друг, докато не бяха отнесени от пламенните вълни на страстта.

Лежаха прегърнати, докато възбудата постепенно премина.

След известно време Николет се обърна, легна върху гърдите му и го целуна.

— Кой си ти, с какво се занимаваш и колко време ще останеш?

Тя целуна лицето му ласкаво и в същото време — мамещо.

Той се засмя.

— Едно не съм: не съм…

— … бандит, който напада хора като Доусънови! — продължи тя вместо него. — Знам това!

Той се усмихна.

— Откъде знаеш? Да не си ясновидка? Или може би притежаваш способността по върха на носа ми да познаеш, че аз съм честен до мозъка на костите си?

Тя се засмя и пламенно го целуна.

— Всичко е съвсем просто и няма нищо общо с ясновидството. Познавам негодниците, които от време на време се събират и нападат честни и трудолюбиви хора в каньона Пало Дуро и ги обират до шушка.

Ласитър се подпря на лактите си.

— Защо тогава не отидеш при шерифа?

— Нашият шериф е добър човек. Той е от хората, които винаги се справят. Убедена съм, че един ден ще влезе в дирите им.

— Но те убиват жени и деца! — продължи Ласитър.

— Бог ще ги накаже за това!

— Да, убеден съм. Но не трябва ли малко да му помогнем?

— Ти си застрелял двама от тях. Как изглеждаха?

— Като братя!

— Чапманови! — тя го целуна. — Извършил си добро дело!

— Аз се защитавах. Те искаха да ме застрелят!

— Кои бяха другите двама?

Ласитър поклати глава.

— Изобщо не съм ги виждал.

— Какво стана миналата нощ? В действителност ти не си взел златото със себе си, нали?

— Коя си ти? Защо ме разпитваш?

— Бих искала да работиш за мен!

Той се засмя.

— Това не е отговор на моя въпрос! Освен това е абсолютно невъзможно! Не мога дори да се покажа в града. Шерифът би ме арестувал незабавно.

— Ще уредим въпроса с шерифа! Как успя да избягаш от затвора? Доколкото чух, нито една врата не е била разбита.

— Първият заместник-шериф ми отключи вратата, а после двамата започнаха да стрелят по мен. Тогава побягнах колкото можах. Едва ли някой би могъл да ме упрекне. Дори бяха оседлали коня ми. Трябваше само да се метна на гърба му.

— А златото?

Ласитър се отпусна назад и започна да гали красивите й гърди.

— Първият заместник-шериф трябва да е изчезнал след това заедно със златото.

— Кой беше другият?

— Нямам представа! Беше непрогледна нощ, а аз трябваше да тичам като луд, за да избягам от куршумите им. Ти си добре осведомена!

— При мен понякога идват хора и ми разказват неща, които изобщо не искам да чувам, защото често е по-добре да не знаеш нищо. Тук никога не е било другояче.

Играта на пръстите му й харесваше. Тя сключи ръце около тила му и скри лице в шията му. Нежно го целуна. Възбудата й растеше. Но той не мислеше да продължава.

— Хауърд също е един от тях! — каза той.

— Да! — прошепна тя и се намести върху него, притисна чело към лицето му и започна да се движи нагоре-надолу. Първо леко, но след това по-бързо и по-енергично, така че той скоро забрави за всичко останало. Внезапно тя спря, като продължи само да се гали о него. Още два пъти й се удаде да прекъсне прекрасната игра преди кулминацията, за да удължи удоволствието. Но най-накрая екстазът я връхлетя като ураган.

Високият мъж с готовност се остави да бъде погълнат от страстта й.

После тя уморено се отпусна върху него. Топлината на тялото й го изгаряше. Николет — това беше всичко, което той знаеше за нея. Понечи да я попиша каква е работата, която трябва да свърши за нея, но тя беше заспала.

Притисна я към себе си и я целуна. На него също му се спеше и само секунди по-късно също вече беше в плен на съня.

Когато Николет напусна леглото, Ласитър се събуди. Навън нощта вече избледняваше. Облече халата си и когато чу, че той се размърда, се обърна към него. Ласитър видя как големите й бели гърди изчезнаха под червеното кадифе.

Тя се усмихна.

— Продължавай да спиш! Аз трябва вече да слизам, защото имам работа. Камериерът ще ти донесе закуската. Щом шерифът пристигне, ще говоря с него.

— Преди това ме предупреди! Не искам той да ме изненада. Искам да кажа — с белезниците!

— Ще проверявам от време на време. Щом чуя нещо, ще ти кажа.

На вратата тя се обърна още веднъж, изпрати му въздушна целувка и натисна бравата. Открехна съвсем леко и се ослуша, провря глава навън и се огледа на всички страни. Тогава се измъкна от стаята и безшумно затвори вратата след себе си.

Ласитър се протегна още веднъж и кръстоса ръце под главата си. Николет беше чудесна жена!