Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (13)

13.

Ласитър подкара каретата към пътя. След половин час се появи заместник-шерифът, който съобщи, че бандитите са напуснали Амарильо преди полунощ, защото се бояли, че Ласитър е отвел Едингбъро в Лъбок или дори в Абилейн.

Когато пристигнаха в града, те преминаха по безлюдната улица и спряха пред кантората на шерифа. Джон Конуей беше събрал една дузина безстрашни мъже. Те излязоха на улицата, поеха Едингбъро и Валеро Тура и ги отведоха в затвора.

— Ще има да чакаме! — каза Джон Конуей. — Златните лешояди са се сраснали с Амарильо. Повече от сигурен съм, че техните доносници са вече на път. Но бандитите не могат да пристигнат тук преди утре по обяд. Ще се постарая да събера още хора. Ако се разположим правилно, те ще трябва да излязат срещу нас с петдесет до шейсет човека, за да могат да ни унищожат. Но те нямат толкова много хора.

Ласитър го потупа по рамото.

— Аз съм в хотела!

— Надявам се, че вече няма да имаме нужда от вас, Ласитър!

— Във всеки случай сте предупреден!

— Да, разбира се!

— Аз съм в хотела!

— Ще ви повикам!

Стиснаха си ръцете. Ласитър излезе, отвърза врания си жребец и го поведе към хотела. Хотелският служител пое коня му. За Ласитър се погрижи Николет. Тя обви ръка около кръста му, отведе го в своето жилище, нагости го и двамата прекараха заедно остатъка от нощта.

Но изобщо не помислиха за сън. Лежаха прегърнати и всеки беше радостен, че може да усеща другия така близо до себе си. Накрая тя се обърна по гръб и го привлече върху себе си, а докато той бавно проникваше в нея, тя му шепнеше нежни любовни слова. Не бързаха. Започваха пак отново и взаимно се довеждаха до екстаз. После лежаха един до друг, притиснати в прегръдка, докато най-накрая бяха надвити от съня.

Денят навън започваше.

Когато Ласитър се събуди, Николет отдавна беше излязла от жилището си. Вратата се отвори. Разнесе се аромат на кафе. Николет носеше закуската.

— Джон Конуей те търси! — каза тя.

Той се изправи.

— По дяволите, колко е часът? Тези негодници идват ли вече?

— Не било важно, нито спешно. Часът е единайсет! — каза тя, докато подреждаше нещата върху масата в дневната.

Той не можеше да я види, само я чуваше.

— Защо не се показваш? — извика.

— По-добре не! — отвърна тя и се появи на вратата с предизвикателна усмивка на миловидното лице.

Той седеше на края на леглото.

— Не се дръж така! — каза той.

Тя се обърна, полюшна съблазнително бедра и излезе.

Когато слезе малко по-късно, Ласитър я намери във фоайето, обляна в сълзи. Беше научила какво са направили Златните лешояди с Жул.

— Той ми беше толкова предан! — хлипайки, каза тя.

— Ще имам грижата да си получат заслуженото — опита се той да я утеши.

Тя продължи да плаче в прегръдките му. Ласитър й даде носната си кърпа, за да избърше очите и носа си. Всичко, което бяха сторили тези кучи синове, беше ужасно. С цялата си душа той изпитваше жал към нея.

— Вместо да проговори и да ме издаде, се е оставил да го пребият до смърт! — тя отново избухна в ридания. — Представяш ли си?

— Съдията ще им потърси сметка и за това! — каза Ласитър и погали косата й.

Съдията! Това беше причината Джон Конуей да го повика в кантората.

— Съдията Марко де Аргенто се намира в ранчото си — каза заместник-шерифът, след като си стиснаха ръцете. — Вече изпратих куриер. Но за съжаление, човекът не се върна. Може да се предполага, че Златните лешояди са го хванали извън града. Но не мога да се лиша от никого от хората си тук — той погледна към часовника на стената. Беше мексикански часовник, богато украсен с дърворезба. — Освен това трябва да очаквам, че бандитите скоро ще пристигнат. Може би в следващия един час.

— Ще доведа коня си!

— Отзад, на двора, има оседлан кон! Бих те посъветвал да тръгнеш незабавно, за да бъдете отново тук преди пристигането на бандитите. Иначе няма да успееше да се доберете до кантората. От това се боя! Имам имената на всички Златни лешояди, така че съдията би могъл да започне веднага. Бях изненадан, казвам ти. Много от богатите хора в нашия град са вътре в играта. Не само Крек.

— Какво? — невярващо попита Ласитър. — Едингбъро май е започнал да говори?

— Учудваш ли се? — заместник-шерифът се засмя. — Тази нощ дълго разговарях с него. Някои имена знаех и сам. Във всеки случай, винаги съм предполагал, че тези хора имат нещо общо с цялата тази история. Той е съсипан, защото Крек го е изместил, при това с удар под пояса.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джон? Ще изведеш ли Николет от хотела, когато бандитите се появят тук?

— Разбира се! — увери го заместник-шерифът. — Приготвил съм списък на хората, за които трябва да се погрижа, за да не могат бандитите да ни изнудват. Николет е на първо място.

Той излезе заедно с Ласитър и му описа пътя до ранчото на съдията.

— Но бъди предпазлив! Предполагам, че Златните лешояди са оставили там двама или трима души на пост — предупреди Джон Конуей, когато Ласитър се качи на коня. Той потупа рязаната карабина, закачена в калъф на колана му. — Вземи я в ръка, когато влизаш там.

— Не се тревожи! — Ласитър подкара коня.

Заместник-шерифът удари животното по задницата.

— Накарай го да галопира. Половин час нататък и половин час обратно, нямаш повече време!

— Не забравяй Николет!

— Всичко ще бъде наред! — обеща заместник-шерифът още веднъж.

Ласитър излезе от града по обиколни тесни улички и пришпори коня в галоп.

Ранчото на съдията се намираше на запад от града в широка зелена долина, разделена на две почти еднакви половини от рекичката Три Бланка.

Ливадите на имението се простираха на север до Канадската река.

Ласитър измина пътя до долината за двайсет минути. Използва гората и храсталаците като прикритие и заобиколи голямата порта. В сянката на дърветата зад къщата той слезе от коня и извади рязаната карабина, както му беше препоръчал Джон Конуей.

Съдията беше от мексикански произход и всички работници в имението му бяха мексиканци. В сянката на голямата сграда насреща му се зададе един млад мексиканец, който уплашено се спря, когато съзря високия гринго, и ужасено понечи да се върне назад. Но Ласитър успя да го хване в последния момент.

— Чакай малко! Не се страхувай! — каза той. — Какво става при вас? Има ли чужди хора тук?

— Си, сеньор!

— Златните лешояди?

Очите на младия мъж се разшириха.

— Хайде, говори! Аз не съм от тях. Трябва да се пазя от тези негодници, също както и вие.

— Да! — каза младият мексиканец с изтънял глас. — Те са вътре в къщата и държат сеньор Аргенто в плен.

— В неговата собствена къща? — Ласитър пусна младежа — Колко души са тук?

— Трима пистолерос! — явно впечатлен каза младият мъж. — Американос!

— Значи стрелци?

Мексиканецът енергично кимна.

— Покажи ми пътя до тях!

Младият мъж погледна едрокалибрената рязана карабина и тръгна.

— Последвайте ме, сеньор!

Ласитър вървеше по петите му. Минаха плътно покрай къщата и стигнаха до малък страничен вход. Момчето отвори вратата пред Ласитър и го поведе през тесен коридор, който свършваше в приемната. Испанското влияние се виждаше по мебелите. По стените висяха картини от латиноамерикански майстори. Подовете бяха от дърво. Дебели индиански килими поглъщаха шума от стъпките.

Пред салона младият мексиканец спря, прилепен към стената на коридора, и мълчаливо посочи нататък.

Ласитър се закова на мястото си и се наведе напред. Погледна към широката стълба, която водеше към горния етаж.

— Горе! — прошепна младият мексиканец. — Първата врата е на библиотеката. Там държат съдията.

Ласитър го потупа по рамото.

— Изчезвай!

Младият мъж не дочака повторна покана. Изгуби се на мига. Ласитър пъхна рязаната карабина в калъфа и влезе в салона. Когато видя мъжете на горния етаж, се спря и погледна към вратата.

— Филипе, къде си? — извика той. Обърна се търсещо и погледна нагоре към тях. — Филипе… Някой от вас виждал ли е Филипе?

Бяха двама и всичко, което направиха, беше да го погледнат пренебрежително. Не можеше да си спомни лицата им. Това обаче не трябваше да означава, че те също не са го познали.

Той се качи по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Мъжете отстъпиха назад до вратата на библиотеката, застанаха отляво и отдясно и предизвикателно скръстиха ръце пред гърдите си. Бяха професионални стрелци и демонстрираха колко са бързи. Но това беше самонадеяност.

— Филипе! — Ласитър ухилено посочи към вратата помежду им. — Какво има? Да не е влязъл вътре?

— Сега там няма да влиза никой! — каза мъжът отдясно. — Никакъв Филипс и никой, който търси Филипе. Кой си ти всъщност?

— Ха, май първо аз трябва да попитам кои сте вие! — Ласитър се огледа търсещо наоколо. — Филипе! Филипе, ще те ритна по задника! — гръмогласно извика той, ухилено мина покрай двамата, сякаш се канеше да тръгне по коридора, но светкавично се извъртя, стискайки в ръката си рязаната карабина. Повали единия на земята с дръжката на оръжието и опря дулото в гърдите на другия, преди негодникът да успее да извади револвера си. Взе оръжието му и го захвърли зад гърба си. После го сграбчи, притисна го и пристъпи с него към вратата.

— Отваряй и мисли за моята карабина! — изръмжа той в тила му. — Това се едри сачми. Правят дупки, през които човек може да си пъхне главата — с шапка! В случай, че изстрелям двата патрона. А аз винаги стрелям така! — той го ритна с коляно и мъжът натисна дръжката и отвори вратата.

Ласитър пристъпи с него на прага и се огледа. Съдията седеше зад писалището си. Ласитър беше очаквал да види стар, достолепен и мъдър човек с бели коси. Но Марко де Аргенто беше мъж на средна възраст. Седнал, той изглеждаше много висок и много слаб. Имаше черни коси.

Третият бандит стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърдите. Разстоянието от него до съдията беше повече от петнайсет ярда. Твърде много, както бандитът с голямо съжаление установи, когато разбра какво става. В същия момент забеляза насочената към него рязана ловна карабина на Ласитър.

— Елате, ваша милост! — каза Ласитър. — В града ви очакват. Джон Конуей ме изпрати за вас.

Бандитът до прозореца отпусна ръце.

— Внимавай! — предупреди го Ласитър. — Това тук стреля с едри сачми!

Негодникът предпочете да вдигне ръце.

Съдията стана и посочи към вратата.

— Мога ли да изляза?

— Да! Заповядайте да оседлаят кон за вас! — каза Ласитър. — Трябва да побързаме. Джон Конуей ви очаква.

Съдията пристъпи край писалището и тръгна към вратата. Ласитър се канеше да отиде до прозореца и да обезоръжи мъжа там. Но негодникът промени намеренията си и посегна към револвера. Беше бърз като мисълта.

Но срещу Ласитър нямаше шанс. Ласитър натисна спусъка.

От изстрела картините паднаха от стените. Съдията уплашено се хвърли към прага и скри главата си с ръце.

Ласитър беше натиснал само единия спусък. Сачмите пометоха бандита назад до стената. Ласитър го бе убил на място.

— Погрижи се за него! — каза Ласитър, пусна бандита, обърна се и излезе от стаята. Настигна Аргенто на стълбата. В салона ги посрещна младият мексиканец.

— Бързо, оседлай един кон! — извика съдията.

Две минути по-късно той яздеше редом с Ласитър към Амарильо. Препускаха в кариер. Докато младият мексиканец оседлаваше коня, Ласитър обясни на съдията какво става.

Когато пристигнаха в града, бандитите вече се бяха завърнали. Идваха от север и видяха последната дузина ездачи да изчезва на юг между къщите.

Яздеха в тръс по тесните улички към кантората на шерифа и спряха в двора. На улицата бандитите започнаха да обкръжават кантората. Джон Конуей видя през малкото прозорче Ласитър и съдията да идват и им отвори вратата.

— В последната минута! — с усмивка на облекчение каза той и свали шапка. — Ваша милост! Благодаря ти, Ласитър!

Ласитър махна с ръка и влезе в кантората след съдията.

— Няма защо.

В кантората беше пълно с хора. Ласитър видя не само въоръжени мъже. Имаше две жени. Тревожно се обърна към Джон Конуей:

— Къде е Николет? Още ли е в хотела? — с пресипнал глас попита той.

— Отдавна е тук! — отвърна заместник-шерифът. — Имаме и първия ранен. Човекът се прострелял в крака, докато зареждал! Ще трябва да покаже как е успял да го направи, когато всичко тук свърши. Имаме импровизиран лазарет В една от празните килии. Николет го превързва.

Ласитър се упъти натам и влезе в затвора. Успокои се едва, когато отмести настрани плъзгащата врата и видя Николет. Отвън отекнаха първите изстрели.