Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (12)

12.

Ласитър слезе от коня и подаде юздите на Николет. На изток небето започна да изсветлява.

— Чакай ме там, между скалите, и не мърдай от мястото си, каквото и да се случи! — предупреди я той още веднъж.

Тя веднага пришпори коня и го насочи нагоре към скалите, които се издигаха черни и огромни на фона на звездното небе.

Ласитър слезе надолу към пътя. Пробяга последната отсечка, после приведен прекоси пътя и се скри зад каретата, която изведнъж изникна пред него. Беше покрита кола. Въпреки тъмнината веднага разбра, че не е ландо.

Първите мъже бяха станали и се стягаха за път. Ласитър забеляза няколко души при конете. Явно ги пояха и хранеха. Двама клечаха край огъня. Единият слагаше дърва, а другият — котле с вода върху триножника.

Според броя на конете бяха повече от две дузини. Но къде беше Едингбъро? Ласитър изруга. Развиделяваше се. Сребърната ивица на изток беше станала по-широка. Звездите избледняваха. Времето напредваше. Той отново пъхна рязаната карабина в калъфа на колана си, нахлупи шапката ниско на челото си и влезе в лагера.

Видя Крек да лежи. Мястото му беше близо до огъня. Подпрян на лакът, покрит с палтото си, той лежеше на земята и говореше с един от мъжете край огъня. Ласитър чу Том Стамфорд да говори, позна един от неговите хора, а после откри и Хауърд. Но къде, по дяволите, се криеше Едингбъро?

Ледени тръпки го полазиха! Дали беше в каретата? И през ум не му беше минало да хвърли поглед вътре.

— Хайде, хора, ставайте! — отекна над лагера гласът на Том Стамфорд. Имаше глас като на сержант. Плесна няколко пъти с ръце.

Почти никой не мръдна. Мъжът до Ласитър нарече Том Стамфорд проклет подмазвач, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Ласитър се обърна. Един мъж идваше откъм конете и приближаваше към него. Един мексиканец! След още две крачки го позна. Беше Валеро Тура, онзи конегледач, който му беше показал пътя до сменната станция. Ласитър го беше обработил, за да го накара да го направи. Изведнъж той понечи да се върне. Но беше станало по-светло, озаряваше го и светлината от огъня.

Мексиканецът се спря уплашен и отвори уста, готов да се разкрещи.

С един скок през двамата мъже Ласитър се озова до него, вдигна рязаната карабина и я опря в корема му.

Мексиканецът сподави вика си.

— Търся Едингбъро, а ти знаеш къде е! — изсъска през зъби Ласитър точно толкова високо, че мексиканецът да може да го разбере.

Очите му издаваха страх. С безпомощен жест той посочи към каретата до пътя.

Ласитър сграбчи мексиканеца за ръката и го повлече със себе си, изтича до вратата и я отвори. През стъклото не можеше да се види човекът, който лежеше върху седалките, но шумът от отворената врата го накара уплашено да скочи. Носеше ботуши, панталон, риза и елек. Върху който проблясваше дебела верижка на джобен часовник.

— Доведи конете и ги впрегни! — заповяда той на мексиканеца, блъсна го настрани и се качи вътре, затвори вратата след себе си и опря двойното дуло в корема на Едингбъро.

Инспекторът на Уелс Фарго беше станал сега и седеше като на тръни. Лицето му беше бяло като ризата. Веднага беше познал Ласитър по гласа.

— Сега ще започнем цялата работа отначало! — каза Ласитър. — Валеро Тура ще ни бъде кочияш, а в случай, че скочи, ще получите два ловни патрона в корема. В никакъв случай няма да се повтори историята от предишния път!

Едингбъро отвори уста, но отново я затвори. Беше станало още по-светло. Небето беше оцветено в розово и лавандулово. Ласитър можеше достатъчно ясно да наблюдава Едингбъро. Той бързо го претърси и върху седалката намери един колт. Пъхна го в колана на панталона си.

В лагера настана оживление. Надигна се глъчка, отекнаха изстрели. Ласитър се облегна назад в десния ъгъл, така че да не бъде забелязан веднага отвън. Мъжете тичаха наоколо като подплашени кокошки. После всичко се успокои. В каретата се чу шум от приближаващи стъпки, а после вратата се отвори.

Крек погледна вътре, видя Ласитър, отдръпна се назад и затръшна вратата.

Ласитър свали стъклото.

— Валеро Тура да доведе конете и да потегля! — гръмогласно извика той. — Не съм много търпелив човек.

Мъжете стояха наоколо като вкаменени и гледаха към каретата.

— Не можете да докажете нищо, Ласитър! — прегракнало каза Едингбъро.

— Междувременно проговориха достатъчно много хора! — отбеляза Ласитър. — Обзалагам се с вас, че преди да бъде обесен заради вашите престъпления, Крек ще си отвори устата, а и не само той.

Едингбъро мълчеше. Очите му святкаха, пълни с омраза и ярост.

Ласитър извади колта му и стреля два пъти навън.

— Конете, Валеро, или ще се забравя! — извика той с такъв глас, че всеки отвън можа да го чуе.

Мъжете се размърдаха. Викаха Валеро. Малко по-късно се чу тропот на копита. Ласитър се наведе напред. Валеро пристигаше с впряг от четири коня. Неколцина мъже му помагаха, но когато наближиха до пътя, се отдръпнаха назад.

Мексиканецът впрегна конете. Ласитър и Едингбъро го наблюдаваха. Въпреки това никой не изпускаше от поглед останалите.

Когато мексиканецът се качи на капрата и подреди юздите, се появи Крек.

— Бих искал да говоря с вас, Ласитър!

— Можете да се качите и да дойдете с нас! Но оставете оръжието си навън!

— Нямате никакъв шанс, Ласитър! — каза Крек.

— Едингбъро няма никакъв шанс!

— Чуйте ме, Ласитър! Аз…

— Валеро, тръгвай! — извика Ласитър. — Напред, дявол да те вземе!

Мексиканецът дръпна юздите. Каретата стоеше в нужната посока. Не беше необходимо да обръща, трябваше само да я подкара.

— Ще има да се проклинате, Ласитър! — извика Крек, вън от себе си от ярост.

Ласитър се изправи и погледна назад през малкото прозорче. Мъжете стояха край лагерния огън и гледаха след каретата. На пътя беше само Крек. Той се обърна и гневно се затича към мъжете.

Ласитър отвори вратата от дясната страна и погледна нагоре към скалите, където беше оставил Николет. Той изстреля във въздуха всички куршуми, които му бяха останали в револвера на Едингбъро.

— Николет! Ела при каретата! — гръмогласно извика той. — Николет!

Тя вече седеше на гърба на врания жребец и го водеше надолу през скалите. Бандитите реагираха прекалено късно. Когато неколцина мъже изтичаха, тя беше вече на пътя. Нямаха никакъв шанс.

Тя стигна до вратата, слезе от седлото и се качи в каретата. Ласитър закачи юздите на дръжката на вратата и я затвори. Премести Николет от другата страна и седна между нея и Едингбъро.

— Кой е този, Ласитър? Никога не ми е казвал името си, когато идваше при мен и искаше да купи хотела ми! — тя гледаше ту единия, ту другия. — Той ли е Едингбъро?

— Да! Той е! Едингбъро! — Ласитър се засмя. — Работи като инспектор в Уелс Фарго. Но за него това е била само допълнителна работа, както сега става ясно. Той искаше да построи железопътната линия, а Златните лешояди са действали под негово ръководство или най-малко по негова поръчка.

— Значи той ще трябва да отговаря и за това, че Златните лешояди подпалиха фермата на брата на Жул! — каза тя и погледна изпитателно Едингбъро. — Аз ще се погрижа да бъде осъден да възстанови щетите. А ако няма пари, ще трябва сам да ги изработи.

— Богоугодните ви желания едва ли ще се осъществят, ма’ам! — заядливо отбеляза Едингбъро.

Ласитър тикна рязаната карабина пред лицето му.

— Млъкнете! Никой не е искал мнението ви!

В погледа на Едингбъро се четеше ярост и безкрайна, дива омраза. Но той се подчини и потъна в мълчание.

Ласитър погледна навън. Отдалечаваха се бързо от лагера. Мъжете събираха багажа и оседлаваха конете. Той почука с дръжката на револвера по покрива на каретата.

— По-бързо, Валеро! — извика той.

Мексиканецът размаха камшика и подкара конете в галоп. Но колко можеше да помогне това?

Ласитър непрекъснато поглеждаше навън. Не се забелязваха ездачи. Но той не се заблуждаваше. Буквално усещаше, че хората на Едингбъро следват каретата и са съвсем близо до нея, макар да не се виждаха. Затова нямаше нищо против, когато мексиканецът скоро пак подкара конете ходом.

До Амарильо беше още далеч. Срещнаха пощенската карета, а после изпревариха две каруци на Уелс Фарго. Каруцарите познаваха каретата. Огледаха я, поздравиха мексиканеца, който им махна в отговор. Конете се движеха в тръс. Скърцането и тракането на тежко натоварените каруци се чуваше още дълго време.

Малко преди обяд изведнъж се появи конник. Излезе от храсталака вдясно от пътя и се насочи към каретата. Ласитър притисна ловната карабина към гърдите на Едингбъро и се канеше да подвикне на конника да върви по дяволите. В този момент видя, че това е Джон Конуей, заместник-шерифът, от когото всички жители на Амарильо очакваха да стане приемник на мексиканеца.

Ласитър беше изненадан. Нали в Амарильо беше научил, че Джон Конуей и неговите хора са изчезнали безследно от момента, в който напуснаха града, за да арестуват Златните лешояди в сменната станция на Уелс Фарго!

Джон Конуей беше сам. Ласитър се наведе през прозореца.

— Спри за малко, Валеро! — извика той.

Мексиканецът се подчини.

Джон Конуей вече беше слязъл на пътя и яздеше към каретата.

— Накъде сте се запътили, Ласитър? — попита заместник-шерифът.

— Водя Едингбъро!

— Зная — Джон Конуей спря, наведе се и погледна в каретата, огледа изпитателно мъжете и любезно кимна на Николет. — Здравейте, ма’ам! — той отново се изправи и погледна към Ласитър. — Нищо няма да излезе. Неговите хора пристигнаха в Амарильо. Златните лешояди бяха там и превзеха кантората. Ако остана с вас, те ще прегазят и вас, и мен.

— Ще го застрелям, ако някой от неговите хора се приближи! — с раздразнение отвърна Ласитър.

— А после? — хладно попита Джон Конуей. — Крек е поел командването. Струва ми се, че ако застреляте Едингбъро, ще направите услуга на Крек.

Едингбъро пребледня и започна неспокойно да се върти на мястото си.

— Ще се върна и ще го откарам в Лъбок! — предложи Ласитър.

— Ще трябва да продължите чак до Абилейн! — каза Джон Конуей. — Но до там просто е прекалено далече. Крек се стреми не само да заеме мястото на Едингбъро. Едингбъро е и един опасен свидетел! Той заслужава не друго, а куршум. Ще ви направя друго предложение, Ласитър! Скрийте се някъде тук, наоколо! Бандитите ще ви чакат в Амарильо. Ако не пристигнете, тези негодници ще предположат, че сте размислили и сте се отправили обратно, за да го отведете в Лъбок или дори в Абилейн. Когато решат, че е станало точно така, те ще напуснат града и ще бързат на всяка цена да ви настигнат още преди Лъбок. През нощта ще можете да продължите пътя си. Когато онези типове изчезнат, аз ще дойда да ви взема. Ще затворим Едингбъро в една от килиите на затвора и ще се барикадираме в кантората. Надявам се дотогава да получа подкрепа. Мисля си, че към полунощ Крек ще изгуби търпение.

— Можете ли да ми услужите с няколко чифта белезници?

Джон Конуей извади от джоба си една стоманена осмица и му я хвърли. Ласитър му благодари. Сега можеше да окове Едингбъро и не трябваше да го наблюдава през цялото време.

— Тръгнете в посока към каньона Пало Дуро! — извика заместник-шерифът. — Там ще намерите скривалище. Заличете следите си на мястото, където се отклоните от пътя. Може би Крек ще прати някои от хората си още по светло.

Ласитър вдигна ръка.

Заместник-шерифът пришпори коня си и препусна в галоп.

— Валеро, обръщай! — нареди Ласитър. — Карай една миля назад и после надолу от пътя към каньона Пало Дуро.

Мексиканецът умело обърна, без колелата да излязат и на инч от пътя.

Ласитър сложи белезниците на Едингбъро и го заключи към седалката. Той седеше бял и затворен в себе си, а празният му поглед блуждаеше. Но не белезниците бяха причината за унинието му. Крек, този мръсник, се беше възползвал от положението и беше заел мястото му. Сега той беше босът! Но щеше да извлече полза от създалата се ситуация само ако можеше да попречи на Едингбъро да направи самопризнания пред съда и да издаде всичко. Крек трябваше да предполага, че на негово място Едингбъро би бил склонен да го направи само за да си отмъсти.

— В света на бизнеса няма верни приятели! — подигравателно каза Ласитър. — На ваше място бих се реванширал и бих се погрижил Крек да седне до вас на подсъдимата скамейка. Вместо да триумфира и да бъде новият бос.

Едингбъро не отговори. Но Ласитър не беше очаквал друго.

След една миля Валеро отби каретата от пътя. След около двеста ярда Ласитър го накара да спре, взе едно одеяло и заличи следите. Когато се върна, мексиканецът седеше вътре, стиснал Николет, и я заплашваше с нож.

Ласитър се спря изненадано, преметнал одеялото през рамото си. И през ум не му беше минавало, че този кучи син би могъл да се обърне срещу него. Едингбъро се усмихваше сатанински.

— Свали белезниците на господин Едингбъро! — каза Валеро Тура. — Тогава ще си получиш куклата обратно. Жива, искам да кажа!

Николет беше примряла от страх. Беше почти в безсъзнание. Смъртно бледа, тя се взираше в Ласитър с разширени от ужас очи, сякаш не Валеро Тура, а той беше злодеят.

— Играта е твоя, Валеро! — каза Ласитър. — Ти спечели! — той извади с два пръста от джоба си ключа от белезниците и го подхвърли към мексиканеца, но така, че той прелетя край него.

Валеро Тура проследи ключа с поглед. Реакцията му беше напълно естествена. Ласитър беше разчитал точно на това. Той преметна одеялото върху него и Николет, която изпищя истерично, и с все сила удари с дръжката на ловната карабина мексиканеца по главата, която се очертаваше толкова ясно под одеялото, че не би могъл да не я улучи.

Ножът падна и се търкулна в краката на Ласитър.

Ласитър издърпа одеялото. Николет беше изплашена до смърт, но беше жива. Мексиканецът лежеше блед и със затворени очи зад нея. Но той също беше още жив, макар и в безсъзнание.

Ласитър се наведе, взе ключа, измъкна навън Николет, взе я в прегръдките си и я целува, докато тя се успокои.

Седнаха един до друг на капрата и продължиха пътя си. След две мили Ласитър откри скалист проход, който почти напълно беше обрасъл с храсталаци. Той насочи конете нататък, после се върна пеша назад и заличи следите. Николет го последва и му помогна.

— Толкова лесно ли става това? — усмихнато попита тя, когато той се изправи и сгъна одеялото.

Ласитър се засмя.

— Червенокожите правят така. От тях съм го научил.

— Дълго ли си бил при червенокожите?

— Може да се каже! — уклончиво отвърна той.

— Имал ли си момиче там?

— Защо се интересуваш?

— Просто искам да зная!

— Да!

— Какви са те? Какво толкова особено имат, че всички мъже са загубили ума си по тях?

— Но аз не съм го изгубил! — Ласитър се засмя. — Откъде ти хрумна?

— Всички са се побъркали по червенокожите момичета! Ти не, защото вече си бил с такова момиче. Хайде, кажи ми! Как беше с нея? Какво особено имаше?

— Нищо!

— Не лъжи!

— Щом ти казвам!

— В такъв случай съм дяволски доволна! — възкликна тя, пристъпи към него и го целуна. — Вече се боях, че ще трябва много да се старая, за да мога да конкурирам някоя червенокожа. Хайде, кажи ми най-после! Червенокожите по-тесни ли са, или по-мили, или имат нещо по-специално?

— Хубаво е с тях, но не е толкова хубаво, колкото с теб, мила моя!

Тя беше поласкана. Притисна се силно към него.

— Нека се любим сега, тук, веднага! — с мамещ глас каза тя.

Това беше желание, което той с удоволствие изпълни.