Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо (10)

10.

Ласитър пое по пътя към Пало Дуро Сити. Щом стигнеше там, щеше да бъде близо до Николет. Но със сигурност не беше за препоръчване да ходи при нея.

— Едингбъро ще заповяда да ме очистят, защото се страхува, че ще издам всичко — изпъшка Чарм Тимпър.

— Няма ли да разчита на това, че ще мълчиш като гроб?

— Едингбъро е недоверчиво копеле! — с усилие каза стрелецът. — Винаги съм смятал, че не вярва дори на самия себе си.

— Как е стигнал до идеята за железопътната линия?

Чарм Тимпър се засмя горчиво.

— Едингбъро няма идеи! Той краде всичко. Не само злато, но и идеи. Човекът, на когото беше идеята, беше негов съдружник в тази сделка. Но горкият човек го няма вече от доста време.

— По негова поръчка ли работят Златните лешояди, когато нападат хората в каньона Пало Дуро, или той сам участва в грабежите?

— Ти знаеш твърде много. Ласитър! Това може да ти струва главата. Когато Едингбъро разбере, никъде няма да бъдеш в безопасност.

Най-общо казано, Ласитър знаеше всичко. Но нямаше никакви доказателства срещу Едингбъро, само че нямаше защо да разказва всичко това на тежко ранения си спътник.

Чарм Тимпър не отговори на следващия въпрос. Беше в безсъзнание.

Развиделяваше се.

Ласитър не беше намалявал бдителността си нито за момент. През цялото време се движеше под прикритието на храсти, дървета и скали. Когато слънцето изгря, Пало Дуро Сити беше пред тях. Ласитър пое към улицата. Преди първите къщи се огледа още веднъж. Не се забелязваха преследвачи.

Докторът в Пало Дуро Сити беше дребен страхлив мърморко. Когато той и асистентът му внесоха едрия мъж в къщата, недоволно изгледа Ласитър.

— Знаете ли кого сте ми довели, млади човече?

— Да, това е Чарм Тимпър, шерифът на Лъбок.

— Нима нищо не сте чули? Шерифът на Лъбок не е между живите от повече от половин година. Това е шерифът на господин Едингбъро.

— Въпреки това! Извадете му куршумите!

— Предполагам, че той ще издържи — каза докторът. — Но за всички нас би било по-добре, ако той се пресели в отвъдното. Щеше да е още по-добре, ако бяхте го убили.

— Той няма да издаде нищо!

— Така си мислите вие! — каза докторът. — Но дали Едингбъро ще бъде на същото мнение?

— Вероятно не.

— Всички са ви видели да идвате тук с него. Съвсем скоро Едингбъро ще бъде осведомен.

— Нека си поделим работата, докторе! Вие ще помогнете на Чарм Тимпър да остане жив, а аз ще се заема с Едингбъро.

— Нима ще легнете пред вратата като куче пазач?

— Даже и на слънце! — Ласитър се засмя. — Предпочитам да стоя на сянка. Но не се безпокойте за това.

Докторът се канеше да отвърне нещо. Но Чарм Тимпър, който вече лежеше на операционната маса, се размърда.

— Той сам премахна Джино Куейд — каза той. Очите му трескаво горяха.

— Кой е този Джино Куейд? — попита Ласитър.

Докторът твърде късно протегна ръка, за да го накара да мълчи.

— Мъжът, на когото беше идеята за железопътната линия. Той внесе и първите сто хиляди — задъхано каза стрелецът, сякаш в следващия момент щеше да издъхне и искаше просто да се освободи от всичко, което му тежи. — Обаче Едингбъро пропиля парите. Но Джино Куейд трябваше да умре и заради това, че държеше петдесет процента от акциите. Едингбъро го преби от бой, а когато Джино подписа, го уби.

— Мълчете! — изсъска докторът.

Ласитър го гледаше с широко отворени очи.

— Защо? Нека продължи!

— Стамфорд също беше там. Също Крек и господин Хауърд! — каза Чарм Тимпър с отпаднал глас.

— Трябва да млъкнете! — отчаяно извика докторът. — За бога, не споменавайте никакви имена! Ласитър, той ще вкара всички ни в гроба!

— Ах, какво говорите! — каза Ласитър. — Та ние нищо не сме чули!

— Едингбъро няма да повярва! — отбеляза докторът.

В този момент кръвоизлив сложи край на живота на Чарм Тимпър. Ласитър отстъпи назад. Докторът, жена му и неговият асистент действаха трескаво, но не можаха да спасят живота на престъпника, който бе станал шериф на Лъбок.

След четвърт час докторът избърса потта от челото си, а жена му и асистентът се отдръпнаха изтощени.

— Съжалявам за него! — докторът се обърна към Ласитър. — Но той не би могъл да направи по-добра услуга на всички ни. Сега да се разберем. Вие сте го внесли тук, господин Ласитър, и той не е казал нито дума.

Ласитър сви рамене.

— Ако това ще ни спаси!

— Имате право! — отбеляза докторът изтощено и същевременно — отчаяно. — Това няма да ни спаси. Едингбъро е недоверчив човек. По-скоро ще повярва, че той ни е разкрил много повече от това, което всъщност каза. Всички ние вече не можем да бъдем спокойни за живота си.

— Смятате ли, че Едингбъро ще се появи тук?

— Сигурен съм! Не чухте ли какво каза Чарм Тимпър? Едингбъро е недоверчив. Затова сам ще дойде тук. Ще ни разпитва какво сме чули и дори десетки пъти да се кълнем, че не знаем нищо, накрая пак ще заповяда да ни очистят, за да се освободи от нежелани свидетели. Клара, стягай куфарите! Хубе, впрегни коня в каретата. Ще напуснем града, щом гробарят отнесе този мъж оттук. А на вас, Ласитър, бих препоръчал също да изчезнете. При това незабавно! Иначе ще се каете! Аз ви го казвам!

Не. Ласитър не беше доволен, че Чарм Тимпър беше умрял. Не го устройваше и това, че докторът искаше да замине някъде надалеч заедно с жена си и асистента си. В края на краищата, те бяха трима свидетели.

Но какво можеше да направи? Нищо!

— Джери Шелтън беше ли при вас днес? — обърна се той към доктора. — Би трябвало също да е ранен.

Докторът поклати глава.

— Не познавам никакъв Джери Шелтън. Не познавам такива хора! Трябва да бъда предпазлив! Не искам да знам кой беше този тук! — той посочи към мъртвия. — А вие би трябвало да си тръгвате, господин Ласитър! Аз не познавам и вас. Никога не сме се срещали.

Ласитър кимна, махна с ръка и тръгна към вратата.

— Какво ще правите с неговия кон? — попита докторът.

— Ще го взема със себе си! — каза Ласитър и напусна къщата.

Пало Дуро Сити се състоеше от по-малко от две дузини къщи. Нямаше шериф. Който имаше неприятности, търсеше помощ от шерифа в Амарильо или в Лъбок. Нямаше хотел, нито ресторант. Имаше само една кръчма, където можеше да се поръча нещо за ядене. Ако някой трябваше да пренощува в тази дупка, можеше да получи легло в конюшнята. Не струваше нищо. Трябваше само да остави коня си и да плати за зобта и водата му.

Ласитър не искаше да остава да нощува. Но беше гладен. Така че взе двата коня, преведе ги отсреща до кръчмата и там ги завърза на сянка.

Беше единственият посетител. Келнерът го посрещна на вратата и го отведе до ъгловия прозорец. От масата можеше да се наблюдава цялата улица до южния край на града. Не се забелязваха никакви ездачи. Ласитър поръча една пържола и след второто уиски я получи.

През цялото време не откъсваше поглед от улицата.

Преди да напусне кръчмата в Пало Дуро Сити, Ласитър още веднъж хвърли поглед през прозореца. Но все още нямаше и помен от ездачи. Нима бандитите изобщо не бяха забелязали, че той е потеглил на север заедно с ранения Чарм Тимпър? Почти така му изглеждаше. Но това беше заблуда.

Когато излезе на улицата, двата коня бяха изчезнали.

Ласитър се спря на прага и се огледа наоколо, присвивайки очи. Не бяха конекрадци. Някой искаше да го спре! Едингбъро беше вдигнал на крак всички, които можеха да яздят. Но Ласитър не беше очаквал друго. Най-разумно би било да се метне на гърба на първия свестен кон, който намери, и да изчезне оттук вбесен галоп. Сигурно това беше единственият шанс да избяга от Едингбъро. Но нима това беше в стила му? Никога!

Насреща се намираше пощенската станция. Пред вратата й стояха четири оседлани коня. С няколко скока би се намерил оттатък. Би било разумно. Едингбъро разполагаше с две-три дузини хора. А Ласитър беше сам. Може би Едингбъро очакваше, дори се надяваше, че той ще открадне кон, ще си плюе на петите, ще хукне да бяга и ще напусне околността веднъж завинаги.

Ласитър с горчива усмивка прогони тази мисъл. Не! Нямаше да улесни толкова този чакал.

Вратата на пощенската станция отсреща се отбори и отвътре излязоха неколцина мъже. Първият беше човекът с дрехи от черна хромова кожа. Слязоха на улицата и застанаха срещу него.

Ласитър познаваше само Джери Шелтън. Но това нямаше никакво значение. Останалите бяха подобни на него типове и също работеха за Едингбъро. И тези четиримата не бяха дошли в Пало Дуро Сити, за да разменят няколко думи или да седнат с него в кръчмата. Тези негодници имаха за задача да го ликвидират. В случай, че не бяха в състояние да се справят, Едингбъро им бе заповядал с цената на всичко поне да го задържат, докато дойде подкрепление.

— Предполагам, че ти липсват конете! — извика Джери Шелтън през улицата и посочи зад рамото си. — Те са отзад, в двора. Ние ги нахранихме и напоихме. Значи ще издържат. Само че ако непременно искаш да ги получиш обратно… Опитай!

В това малко градче нямаше много минувачи. Две стари жени приближиха към Ласитър, но отведнъж се поколебаха, спряха се, погледнаха към другия край на улицата, обърнаха се и бързо се отдалечиха.

Погледът на Ласитър блуждаеше.

И четиримата бяха готови да го очистят и да го погребат. Едингбъро сигурно беше обещал извънредна премия и всеки искаше да я спечели.

Два гълъба се спуснаха надолу от покрива на пощенската станция и кацнаха между мъжете, закълваха зърна от една купчина конски фъшкии и с гукане повикаха още гълъби. Но нито Ласитър, нито четиримата въоръжени мъже от другата страна на улицата им обърнаха внимание.

Бяха говорили достатъчно. Джери Шелтън и спътниците му хванаха револверите.

Те бяха професионални стрелци! И четиримата. Бяха бързи като магьосници. Движенията им почти не се забелязваха. Ръцете им потрепнаха към кобурите и в следващия миг отново се изправиха нагоре с оръжията.

Ласитър посегна за рязаната карабина, която беше закачил в калъф от лявата страна на колана си. Срещу четирима въоръжени мъже нямаше нищо по-добро. Но те тъкмо бяха извадили оръжията си, вратата зад тях се отвори и пощальонът излезе на прага!

С два куршума Ласитър би ги пратил в небитието, но с тях би отишъл и нищо неподозиращият служител.

Ласитър не изпитваше никакво съчувствие към враговете си, но не би желал да бъде техен съдия или палач. Не искаше и да се остави да бъде застрелян от тях. Трябваше да ги убие, но какво общо имаше пощальонът с всичко това? Несъмнено и той би намерил смъртта си.

Затова Ласитър пусна рязаната карабина и предпочете револвера. С него беше по-бърз от всички. Бандитите вече бяха извадили оръжията си, но първият изстрел беше на Ласитър.

Колтът в ръката му проблесна и изгърмя, а на отсрещната страна на улицата един от мъжете се олюля и се строполи в пепелта.

Ласитър стреляше като луд и същевременно се отдръпваше встрани, така че куршумите на другите се забиваха във фасадата на кръчмата зад него. Отдавна не беше валяло. Дървото беше сухо като барут и от дъските се посипа прах.

Разбира се, Ласитър не можеше да види всичко това. Нямаше време. Той улучи Джери Шелтън. Изстрелът помете назад чак до стената на пощенската станция облечения в черни кожени дрехи мъж. Револверът падна от ръката му. С две ръце той потърси опора, но не успя да се задържи. Скъпата модна шапка падна на челото му. Той се свлече надолу по дървената стена.

След като улучи и третия мъж, Ласитър се хвърли до едно корито за поене на конете и се скри зад една бъчва. Когато се надигна, стиснал колта в изпънатата си ръка, видя, че няма по кого да стреля. На улицата лежаха трима мъжа. Четвъртият бягаше към пощенската станция, като държеше пощальона пред себе си. Когато Ласитър се изправи, видя негодника да изчезва зад вратата.

Той свали револвера, прекрачи коритото и прекоси улицата. Двамата бяха мъртви. Джери Шелтън седеше облегнат на стената, изпънал крака. Изглеждаше като човек, изминал пеша сто или дори повече мили и най-накрая седнал да си отдъхне.

В действителност стрелецът не беше изтощен, а смъртоносно ранен.

Вратата се отвори. Ласитър вдигна револвера. Беше пощальонът.

— Той изчезна! — извика той, вдигна високо ръце. — Бяга отзад през нивите.

Ласитър пъхна револвера в кобура.

— Доведете доктора! Приятелите му сигурно веднага ще дойдат.

Пощальонът поклати глава.

— Докторът замина преди малко. И, както изглеждаше, с цялото си семейство.

Джери Шелтън повдигна глава и немощно отмести шапката си назад, за да може да гледа Ласитър в очите.

— Ти ще си го получиш, Ласитър!

Ласитър се опря на лявото си коляно и разкопча жакета му, за да провери раната.

— Има ли някой тук, който може да му помогне?

Пощальонът пристъпи по-близо.

— Светите братя. Но трябва да се отиде с кола. До там са пет мили.

Глух тътен достигна до ушите на Ласитър. Той стана и погледна на юг надолу по улицата. Бяха най-малко двайсет, ако не дори трийсет ездачи.

Пощальонът погледна към Ласитър.

— Кои са тези хора?

— Това са неговите приятели. Когато пристигнат тук, разкажете им за светите братя! Има ли два коня зад къщата?

— Да! Обаче внимавайте! Онзи тип може би се е върнал — каза пощальонът и отвори вратата пред Ласитър.

Като минаваше покрай него. Ласитър го потупа по рамото, прекоси бързо пощата и излезе през задната врата. Конете му бяха там. Напоени, нахранени и отпочинали. Ласитър ги отвърза, изведе ги от сянката, метна се на гърба на своя кафяв кон и потегли в тръс. Но четвъртият стрелец не се виждаше.

Ласитър излезе на пътя и потегли на север, стискайки в ръка далекогледа, защото се надяваше да може да хвърли поглед през него и да види кой язди начело на отряда. Но така и не успя да го направи. Първата група ездачи вече беше навлязла в малкото градче. Той се питаше дали са го познали. В този момент преследването започна. Надигнаха се викове и отекнаха изстрели. Хайката препускаше в галоп!

На Ласитър не му оставаше нищо друго, освен също да шибне конете.

Преследването продължи през поля и гори. Отначало Ласитър яздеше по пътя, но така не можеше да избяга от хайката. Бяха четиринайсет души и половината от тях вече го настигаше. Макар и бавно, разстоянието все повече се скъсяваше. Изглежда, конете бяха от най-добра порода. Другояче не можеше да се обясни.

Скоро отекнаха първите изстрели. Куршумите свистяха покрай Ласитър.

Местността западно от пътя беше много стръмна и водеше към обширна гора. Той незабавно пое натам. Не прекалено рязко, защото преследвачите го последваха и направиха опит да му пресекат пътя. Ласитър отпусна юздите на втория кон, за да могат животните да вървят едно след друго в гората. Имаше късмет. Дърветата бяха нарядко.

Преследвачите бяха скъсили разстоянието. Но това не можеше да се предотврати. Когато навлязоха в гората, Ласитър вече имаше преднина от само около осемстотин ярда.

Той още веднъж пришпори конете напред. Когато излезе от гората, се отправи нагоре към едно полегато възвишение. Ездачите излязоха от гората едва когато той се отдалечаваше от върха. Разстоянието отново се бе увеличило с повече от миля.

Пред него се издигаха голи, но дяволски насечени планини. Той поведе конете през един тесен проход, чиито стени бяха високи не повече от шейсет стъпки. Земята под краката им беше твърда и скалиста. Това беше истински шанс.

Ласитър премина в галоп през прохода и след две мили стигна до една обширна зелена котловина, от която излизаха четири пътеки. Той избра изхода на север, защото искаше да се върне обратно на пътя.

По-късно, под последните лъчи на дневната светлина, откри преследвачите. Бяха изгубили следите му и се бяха озовали твърде далеч на запад.

Да ги вземат дяволите! Ласитър търсеше основния отряд с надеждата отново да съзре Едингбъро и отсега мечтаеше за удобен случай пак да го пипне.

Падна здрач и скоро стана съвсем тъмно.

Трябваше да намери пътя, защото отсреща, на изток, може би на един изстрел разстояние, се намираше фермата на брата на Жул, където беше оставил Николет.

Но усилията му останаха напразни. Трябваше да остане да пренощува между скалите и можеше само да мечтае за Николет, вместо да я вземе в обятията си и да вдъхва аромата й.

На следващия ден продължи пътя си още преди изгрев-слънце. Колко далеч го бяха прогонили тези кучи синове! Когато най-накрая откри пощенския път, беше обяд. Той спря на един гол хълм и дълго се взира надолу, преди да се осмели да слезе. Но когато се спусна по стръмния склон и се накани да пресече сивия прашен път, насреща му се появиха четирима конници.

Не ги беше забелязал от височината на хълма. Нямаше защо да пита кои са. Така, както тръгнаха срещу него, стиснали оръжията си, готови за стрелба, можеха да бъдат единствено хора от бандата на Едингбъро.

Четиримата веднага откриха стрелба. Ласитър се хвърли на земята, стискайки в ръка рязаната карабина. Падна по корем, вдигайки високо оръжието. Изстрелите им улучиха конете и ги убиха. И двата! Докато Ласитър натискаше двата спусъка на карабината, лявото предно копито на кафявия му кон, който се строполи на земята, го удари и за малко не изби карабината от ръцете му. Ласитър не загуби оръжието си, но двойният изстрел отиде нахалост. Сачмите със свистене излетяха към небето. Напълно безсмислено.

Ласитър се претърколи зад скалите, отбори карабината и пусна празните гилзи да паднат на земята. Те продължиха да димят върху пясъка.

Бръкна в чантата, потърси два нови патрона с едри сачми, но не намери, защото мунициите бяха В чантата на седлото. Стана веднага и понечи да отиде до там. Но отново затрещяха изстрели, той уплашено приведе глава и се хвърли на земята.

Стрелбата секна.

— Предай се, Ласитър! — триумфиращо извика един от мъжете. — Ти си ни в ръцете! Сега, кучи сине, вече не можеш да ни избягаш. Само се опитай и ще бъдеш труп!

Ласитър напрегнато се взираше. Къде се криеше този негодник? Той закачи рязаната карабина на колана си и извади колта калибър 45.

— Ласитър! Не чуваш ли? — извика друг. — Свършено е с теб, куче! Предай се! Хвърли оръжията пред скалите и се покажи! Но ти препоръчвам да го направиш с високо вдигнати ръце!

Бяха четирима. И четиримата бяха скрити. Във всеки случай той не можеше да види никого от тях.

— Ласитър! Не чу ли! — отново подвикна единият.

— Да! — отвърна Ласитър, като държеше ръка пред устата си. — Сега ще дойда! Но трябва да имам гаранции.

— Какви гаранции, по дяволите?

— Че ще остана жив!

— Гарантирано!

— Че ще получа кон!

— Гарантирано!

Гласът се чувате иззад един камък, който беше на разстояние, по-малко от двайсет крачки. Но докато негодникът за втори път каже „гарантирано“, Ласитър вече се промъкваше натам на четири крака, пъргав като невестулка. В последния момент мъжът излезе от прикритието си. Беше едър, недодялан тип. Държеше колта с изпъната напред ръка и стреля едновременно с Ласитър. Куршумът му обаче мина встрани, а Ласитър улучи. Мъжът се търкулна в една яма и остана да лежи неподвижно.

— Предай се! — изкрещя някой зад гърба му.

Светкавично се обърна, вдигайки револвера.

Видя едно едро, широко момчешко лице и стреля.

За Ласитър си остана загадка защо този тип с хлапашка вид не беше стрелял на момента. Беше видял насоченото към него оръжие и това беше достатъчно, за да предизвика реакцията му.

Момчето можеше да го застреля десетки пъти, но не го направи. И този път Ласитър се бе измъкнал невредим от престрелката, защото беше реагирал подобаващо бързо и вярно. Не, той наистина не искаше да убива, но не желаеше и да умира. Когато някой се опитваше да го очисти, трябваше да не забравя, че е сигурно, че ще бъде убит.

Как така тези негодници не го проумяваха?

— Изчезвайте от тук, копелета! — гневно извика той. — Изчезвайте, или ще ви избия!

— С теб е свършено, Ласитър! — извика иззад скалите един от бандитите. — Нямаш кон! Не можеш да се измъкнеш от тук!

Ласитър стисна устни и вдигна револвера. Но никой не се показа. Нямаше по кого да стреля.

Той не се заблуждаваше. Без кон в този пущинак с него беше свършено. Онзи кучи син беше прав: за него нямаше никаква надежда, ако тези типове успееха да го задържат тук, докато пристигнат Едингбъро и хората му. Това щеше да бъде краят…

За него нямаше никаква друга възможност: ако искаше да остане жив, трябваше колкото е възможно по-скоро да изчезне от пътя. Дали с или без кон, това не беше от голямо значение засега.

— Предай се! — извика негодникът иззад скалите. — Приканвам те за последен път!

Ласитър се запъти натам. Когато се хвърли на земята преди скалите, чу цвиленето на кон. Значи се движеше във вярна посока. Затича се толкова бързо, че остана без дъх. Пот като река се стичаше от челото му. Беше вир-вода.

Откъм скалите се чу дрънчене. Той зачака със зареден револвер. Бяха останали двама и трябваше да се крият тук някъде. Не се показаха. Повече не се чу никакъв шум.

Той се изправи предпазливо и леко приведен се запромъква напред, но отново се закова на мястото си и уплашено погледна нагоре. Беше вече прекалено късно. С ловджийски нож в ръката единият от негодниците се стовари върху него и го повали на земята. Стиснал с едната ръка гърлото му, той се готвеше да го намушка с другата. Острието беше тежко, остро, заточено и от двете страни. Ласитър ясно си даваше сметка, че ако този тип го прободе, това ще е краят.

Той отклони острието, като стисна ръката с ножа в китката. При падането беше изгубил револвера си. Вероятно оръжието беше паднало под него. Но това, което му убиваше на кръста, можеше да бъде и камък. Невъзможно беше дори за части от секундата да се освободи от хватката на противника си.

Мъжът беше висок и много пълен. Кръвожадните му очи бяха станали почти черни. Острието се приближаваше към гърлото на Ласитър. Силите на противника сякаш нарастваха, докато неговите заплашително намаляваха.

Тогава чу, че вторият мъж дотича.

— Чакай, Чарли! — с пресипнал глас извика той. — Аз ще го довърша.

С един удар с глава Ласитър се освободи от опасното положение. Противникът му изкрещя, отдръпна се назад и изпусна ножа, претърколи се по гръб и притисна лицето си с две ръце.

Вторият тип беше съвсем близо.

Ласитър светкавично се извъртя, бръкна за стария колт калибър 45, който действително беше под него, стисна го в юмрука си и стреля.

И вторият мъж се беше канил да използва нож. Когато видя, че Ласитър изважда револвера си, той замахна, стиснал зъби и с изкривено от напрежение лице, и хвърли дългия ловджийски нож към него. Но, куршумът на Ласитър вече се заби в тялото му. Тежкото острие профуча на косъм от главата на Ласитър, докато притежателят му бездиханно се строполи по лице.

Другият се беше съвзел и посегна към револвера си. С един скок Ласитър се озова до него, изби оръжието от ръката му и го нокаутира.

Готов за борба, мъжът от Бригада Седем се огледа. От юг по пътя се надигаше облак прах. Ругаейки, Ласитър хукна между скалите, стигна до конете, избра си един вран жребец и го отведе до своите два мъртви коня. Прехвърли седлото и багажа си и го възседна. Прашният облак от юг беше станал не само по-гъст, но и се бе приближил заплашително. Беше крайно време да изчезва оттук.

Той стисна устни. Щяха ли да го преследват чак до Амарильо? Едингбъро едва ли имаше друг избор. Ако този мерзавец искаше да запази властта си, трябваше да премахне Ласитър от пътя си. И Ласитър беше убеден, че Едингбъро с всички средства ще се опита да го направи. В противен случай с него беше свършено и този тип го осъзнаваше съвършено ясно.

Кантората на шерифа в Амарильо беше безлюдна. Никой не знаеше къде бяха изчезнали всички заместници на шерифа. В ковачницата на Крек работеха. Но самият Крек не беше в града. Ласитър предусещаше неприятности!

Когато по-късно в хотела се изправи пред стария хотелски служител и попита за Жул, всичко се изясни.

Очите на стареца се наляха със сълзи.

— Златните лешояди са били там…

Сърцето му заби в гърлото. Чуваше, че старецът му говори, но не разбираше нито дума. Разбра само, че вероятно Николет вече не е между живите.

— А Джон Конуей, заместник-шерифът? — попита той със суров глас.

Старецът поклати глава.

— След като той и мъжете заминаха в сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд, за да арестуват Том Стамфорд и останалите, повече никой не ги е виждал.

Ласитър беше потресен.

По дяволите! Как можа да се случи това? Джон Конуей минаваше за опитен и съобразителен човек.

Старецът повдигна рамене. Откъде ли можеше и да знае!

Ласитър се обърна, втурна се навън, метна се на гърба на врания жребец и потегли обратно на юг. Избягваше пътя. Преди да може да предприеме каквото и да е, трябваше да узнае какво се е случило с Николет.