Джек Слейд
Златните лешояди от Амарильо

1.

В този пущинак водата беше по-ценна от всичко. Кафявият кон се напи до насита и тежко отстъпи крачка назад. Ласитър наплиска изпотеното си лице. Когато чу ездачите, избърса ръцете си в дъното на панталоните и се изправи. Двама млади мъже се появиха между скалите, яздейки в тръс. Когато наближиха, дръпнаха юздите на конете, спряха и слязоха. Един до друг стигнаха до водата. Бяха русокоси и еднакво високи. Със сигурност бяха братя, може би дори близнаци. Бяха облечени като говедари: носеха тексаски шапки, тексаски ботуши и големи шпори, кожени престилки над джинсите и карирани ризи, но въпреки това Ласитър имаше чувството, че те никога не са яздили подир опашката на крава.

— Ей, ти! — каза единият. — Да не би да искаш да ни задържиш? Само се опитай!

Преди Ласитър да успее да отвърне нещо, те посегнаха към револверите си.

Изглежда това беше техният истински занаят. Бяха бързи и опитни като магьосници. Движенията им трудно можеха да се проследят: ръцете им трепнаха към кобурите и за едно примигване вече се вдигаха нагоре с револверите. Въпреки младостта си явно бяха от онази гилдия, членовете на която за части от секундата могат да извадят колта, да се прицелят, да стрелят и да улучат не само когато стрелят зад някой плевник по празни бутилки и консервени кутии, но и тогава, когато противната страна отвръща на огъня.

Само че срещу Ласитър всичко това не беше достатъчно. Той имаше намерение да свали шапката си, за да избърше потта от челото си. Не му оставаше нищо друго, освен да посегне с лявата ръка за паркъра, който висеше в калъф, закачен на колана му.

Беше накарал един оръжеен майстор да скъси с една педя двуцевната ловна карабина със сачми. Така от нея се беше получило практично оръжие, което удобно лягаше в ръката. Разсейването беше увеличено дотолкова, че човек можеше спокойно да излезе срещу четирима, въоръжени с револвери, стрелци. Разбира се, ако разстоянието беше подходящо и стрелецът имаше достатъчно смелост за това.

Ласитър не се поколеба. Не искаше да убива, но също така нямаше намерение да се остави да бъде застрелян от тези хлапаци просто така.

Той вдигна двуцевната карабина, без да я изважда от калъфа, и натисна двата спусъка.

Карабината изтрещя като оръдие. Изведнъж Ласитър се оказа обгърнат от пепел и пушек. Пламъци, дълги цяла стъпка, като огнени езици просветнаха от двете дула, а сачмите с фучене и свистене раздраха въздуха. Двете млади момчета бяха пометени назад чак до краката на конете, където останаха неподвижни. Дрехите им горяха.

Никой от двамата не беше успял да стреля. Сега лежаха там мъртви.

Ласитър отвори карабината, остави празните гилзи да паднат на земята и сложи два нови патрона с едри сачми. Горещите гилзи съскаха в краката му и продължаваха да вдигат пушек върху влажния крайбрежен пясък.

Той зорко се огледа наоколо, но не забеляза нищо. С пушката, готова за стрелба, заобиколи езерцето и приближи до мъжете. Обърна единия наляво, а другия надясно по гръб, за да провери дали все пак не ги познава.

Но какво беше това?

От разкъсаните джобове на якетата им се беше изсипало злато. Заинтригуван, Ласитър се наведе. Това беше речно злато! Нямаше никакво съмнение. Джобовете им бяха пълни със злато. Бяха дошли от каньона Пало Дуро. Ласитър беше чул да се стреля от тази посока, но не се беше замислил за причината. В Пало Дуро, изглежда, беше открито злато. Беше чел за това в един стар вестник някъде на юг. Но при вида на златото изведнъж си помисли, че вестникът не е бил чак толкова стар.

В дисагите, окачени на седлата им, също имаше злато — в кожени торбички. Съдейки по теглото, Ласитър прецени печалбата им на двайсет-трийсет хиляди долара. Цяло състояние!

Дали двамата бяха намерили златото, или го бяха откраднали от други хора?

Ласитър пак си спомни за изстрелите. Тези типове бяха дошли от същата посока.

Какво искаха от него? Едното от момчетата беше изразило подозрението, че той ще се опита да ги задържи. Само миг по-късно вече бяха грабнали оръжията си. Да ги вземаш дяволите! Не искаше да задържи нито тях, нито когото и да било.

До Амарильо имаше още дяволски много път. Значи трябваше да погребе тези нещастници. Земята беше твърда и скалиста, но затова пък наоколо имаше достатъчно камъни. Положи двамата мъртъвци в падината до една отвесна стръмна скала и ги покри с камъни. Накрая изгори барута от три патрона върху гроба, за да не идват лешояди.

Поведе конете със себе си. Бяха два светлокафяви коня със звездообразни петна на челата. Документи не беше намерил, но може би някой в Амарильо познаваше конете. Може би двамата имаха роднини, които щяха да предявят претенции към намереното злато. Но за всичко това трябваше да се погрижи шерифът. Ласитър трябваше незабавно да продължи пътя си. Вече можеше да го направи.

Когато се стъмни, се разположи да нощува край рекичката Пало Дуро. Късно след обяд на следващия ден прекоси Канадската река и малко след това беше настигнат от голям полицейски отряд. Ласитър обаче разбра едва в последния момент, че това е полицейски отряд, предвождан от шерифа на Амарильо.

Когато разбра, че го преследват, се опита да се измъкне. Но в трудната за ориентиране местност ездачите успяха да го надхитрят и вече бяха зад гърба му. Незабавно направиха завой след него и след една миля отново го настигнаха. Той спря. Мъжете го обградиха, слязоха от конете, изтичаха към него и го свалиха от седлото. Ласитър се съпротивляваше, макар всички да носеха значки на заместник-шерифи. Шерифът, изглежда, беше разпоредил да се изсекат две дузини от тези ламаринени знаци.

Ласитър оказваше съпротива главно заради това, че беше обзет от ярост, защото никой не му каза какво искат от него. Не успя да научи това дори когато най-накрая осмина от мъжете го повалиха на земята. Останалите претърсиха багажа му върху трите коня и веднага намериха златото. Това, естествено, трябваше да се очаква.

Шерифът пристъпи към него, съпроводен от неколцина от хората си. Беше мексиканец, но от онези, които още не бяха преживели присъединяването на Тексас и никога нямаше да го преживеят. Тъй мразеше всички чужденци и за него човек вече беше престъпник дори само ако за пръв път е видял светлината на живота на север от Тексас.

Беше едър и широкоплещест, истински великан, лявото му око гледаше постоянно нагоре, не се беше бръснал дни наред и, изглежда, изобщо не държеше да познава сапуна.

— Къде са останалите? — поиска да научи той от Ласитър.

— Кои останали? — Ласитър смътно предусещаше неприятности. Явно го смятаха за бандит. — Аз срещнах двама мъже на изхода на каньона Пало Дуро…

— Ти си очистил тези двамата! — прекъсна го шерифът. — Не си искал да делиш с тях. Били сте петима, когато сте нападнали Доусънови. И така! Още веднъж питам: къде са останалите?

— Вие погрешно тълкувате нещата! — раздразнено отвърна Ласитър. — Аз не съм бил с тези типове, дори не ги познавам. Двама от тях изведнъж се изправиха пред мен и искаха да ме пречукат, защото смятаха, че се опитвам да ги задържа. Говоря ви истината! Изобщо не знам кои бяха те. Да, преди това бях чул изстрели, само че това беше много надалече. И без това бях на път за Амарильо. Исках да ви доведа конете и да ви предам златото. Ако тук някъде е станало някакво престъпление, аз нямам нищо общо с това. Абсолютно нищо! Мога да се закълна!

— И аз бих ви посъветвал да се закълнете във всички светии! — хапливо отбеляза шерифът. — Всички вас ви очаква бесило! Тези мъже тук — той посочи своите хора — видяха всички Доусънови мъртви — очите му проблясваха безмилостно. — Не само мъжете и жените, а и децата.

Надигна се гневен ропот и Ласитър започна сериозно да се тревожи за живота си. Защо бандитите бяха убили тези Доусънови? Трябваше ли сега да плаща вместо тях за извършеното престъпление? За съжаление, в момента всичко изглеждаше точно така. Но шерифът беше човек на място и без усилие успя да се наложи. Каза само веднъж „Тихо!“ и мъжете замълчаха.

— Аз не съм от тези престъпници! — каза Ласитър. — В Амарильо всичко бързо ще се изясни.

Сега цялата надежда на Ласитър беше Амарильо. Там го очакваше координиращ офицер от Бригада Седем. Този човек със сигурност можеше да го измъкне.

— И по какъв начин бързо ще се изясни? — попита шерифът.

— Хората, които ме очакват, ще ви кажат кой съм!

— Това могат да направят и твоите съучастници! Трябва само да ги намерим. И така, накъде са се запилели тези кучи синове?

Ласитър вдигна рамене. Той действително нищо не знаеше.

— Наистина ли искате да увиснете сам на бесилката в Амарильо? — попита шерифът.

Ласитър го погледна настойчиво.

— Аз не съм от тях!

Шерифът наведе глава напред.

— Но златото, което тези кучи синове са откраднали от Доусънови, е у вас. До последния грам! Обяснете ми това!

— Нали вече ви обясних! — отчаяно извика Ласитър. — Сега вече всичко ми е ясно. Когато двамата дойдоха до водата и ме видяха, са ме сметнали за ездач от полицейския отряд! Извикаха да не се опитвам да ги задържа и искаха да стрелят.

Мъжете се изсмяха, шерифът също се изсмя, а няколко коне изцвилиха.

Всички му се подиграваха.

— Сложете му белезници! — заповяда високият мексиканец. — Всички тръгваме! Винсенте, ти със своите хора ще отведеш този тип в Амарильо. Но не го оставяйте да ви се измъкне! Ако направи опит да избяга, теглете му куршума!

Един мъж, също така от мексикански произход, вдигна ръка в знак, че е разбрал. Повечето от неговите хора бяха при Ласитър. Той повика останалите. Сложиха белезници на Ласитър, вдигнаха го на коня и завързаха краката му под корема на животното. Винсенте и неговите хора бяха точно дузина. Заобиколиха Ласитър и потеглиха, като яздеха постоянно в тръс или галоп.

Ласитър си беше представял своето пристигане в Амарильо по съвсем различен начин. Когато групата мина в тръс по Мейн стрийт, в края на улицата вече се бяха скупчили хора. Жителите на Амарильо знаеха защо беше тръгнал полицейският отряд. Много мъже обсипаха Ласитър с проклятия и ругатни, други го заплашваха мълчаливо, но не по-малко ясно, с юмруци.

Ездачите спряха пред кантората на шерифа. Всички слязоха от конете. Двама мъже развързаха въжетата от краката на Ласитър и в този момент върху тях се изсипа градушка от камъни. Един камък улучи Ласитър по главата, но хората от полицейския отряд също бяха улучени и затова, ругаейки, настояха да се спре. Четирима мъже свалиха бързо Ласитър от коня и заедно с него изтичаха в кантората, където Винсенте и другите вече бяха отворили вратите. Последната беше вратата на килията. Заместник-шерифът така я затръшна след Ласитър, че всичко се раздрънча и раззвъня. Решетките на всичките четири килии също се разтресоха. Ласитър свали стетсъна си и го сложи на нара.

Когато се обърна, заместник-шерифът беше напуснал затвора и ключалката на плъзгащата врата, която отделяше затвора от кантората, изщрака.

Ласитър седна на нара, облегна се на стената и протегна крака. Не беше очаквал подобно развитие на събитията. При пристигането му половината град беше вдигнат на крака. Той смяташе, че това раздвижване не би могло да убегне от вниманието на координиращия офицер от Бригада Седем. Само се питаше дали познава този човек. Не му беше съобщено кой ще го очаква. Ами ако пред лицето на смъртта не успееше да издържи — това бяха проклетите бакалски сметки за опазването на тайната, с които се занимаваха онези там в далечния Вашингтон. И без друго най-често беше за оня, дето духа. Колко пъти вече му се беше случвало да бъде посрещан с куршуми, защото бандитите отдавна бяха информирани за неговата поява.

Едва след падането на мрака Ласитър видя отново заместник-шерифа. Той му донесе вечерята — паница гореща бобена чорба и парче хляб. В добавка — канче вода. На средата на вратата се намираше малка поставка. Заместник-шерифът остави всичко върху нея.

— Името ми е Ласитър. Не можете ли да отидете до хотела и да проверите дали там не ме очаква посетител?

Младият мексиканец дори не попита защо. Просто веднага поклати глава.

— Аз съм първи заместник-шериф, но не мога да направя това. Ще трябва да почакаш, докато шерифът се върне.

— Човече, та до хотела има само няколко крачки! — отвърна Ласитър.

— Тук всичко е строго определено! — отговори Винсенте. При това ъгълчетата на устата му презрително помръднаха. — Всичко тук решава шерифът. Съвсем сам. Аз нямам право дори да казвам на момчето от конюшнята колко зоб да дава на конете. Дори това големият силен мъж решава сам.

— И кога се очаква да се завърне този ваш голям силен мъж?

— Нямам понятие! Нашият шериф е човек, който много говори, но нищо не казва. В началото все си мислех, че обсъжда всичко с Бога. Но съм се заблуждавал. От няколко месеца вече знам, че нито веднъж не се е молил.

— Не вярвам, че някой веднага би подшушнал на големия силен мъж за това, че вие сте отскочили до хотела заради мен. Или греша?

— Кой да ти каже! — каза заместник-шерифът и тръгна.

Беше мършав човек, който вече не беше толкова млад, колкото се беше сторил на Ласитър в първия момент, когато го видя. Може би беше към средата на трийсетте или даже към четирийсетте. Това, че изглеждаше по-млад, се дължеше на момчешката му фигура.

Беше вече тъмно, когато заместник-шерифът още веднъж се появи в затвора и взе празната паница.

— Спиш ли вече? — попита той. Светлината, която идваше откъм плъзгащата врата, достигаше точно до вратата на килията.

Ласитър отдавна беше легнал, но още не спеше.

— Не — отвърна той и се изправи. — Какво има? Върна ли се шерифът?

Мършавият мексиканец продължаваше да стои пред вратата и като че ли търсеше погледа му.

— Какво всъщност искаш от шерифа? На твое място не бих си пожелавал да се върне толкова бързо. Делото ти със сигурност ще се гледа още на същия ден, а до вечерта ти ще увиснеш на въжето.

— Не съм бил с бандитите по време на нападението! — с раздразнение отвърна Ласитър. — Дори не знам къде са палатките на Доусънови.

— Шерифът ще намери другите двама, можеш да бъдеш сигурен. Не мога да си представя, че тези негодници ще ти направят услуга и ще кажат, че ти не си един от тях. Никой не обича да умира сам. Знаеш ли какво? Гледай някак да се измъкнеш оттук! Изчезвай! Аз съм разсеян! Може би ще забравя някоя врата отключена.

— Какво? — Ласитър не вярваше на ушите си.

— Какво да направя, като ми е жал за такива като теб! — каза заместник-шерифът и пъхна ключа в ключалката на вратата на килията. Ласитър можа ясно да чуе това. — Затворът не се заключва, а задната врата е отворена денонощно. Ще намериш дрехите си заедно със седлото в конюшнята. Точно до коня ти. Измъкни се незабелязано на север! Големият силен мъж ще обиколи заедно със своя отряд още веднъж навсякъде! А ти просто недей да яздиш пред него!

Смаян, Ласитър се взираше в тъмнината. Заместник-шерифът се обърна, напусна затвора и с трясък затвори плъзгащата врата след себе си.

— Да изчезвам! Ами че аз съм…

Ласитър замълча, понеже заместник-шерифът вече не можеше да го чуе. Искаше му се да извика, но се отказа. Дали не сънуваше с отворени очи? Стана и отиде до вратата. Ключът действително беше там. Трябваше само да го превърти и щеше да е навън.

Това не само можеше да бъде клопка, това беше клопка! Този тип търсеше причина да го очисти! Но защо? Златото!

Бяха донесли златото в града. Дали все още беше в кантората? Нима заместник-шерифът искаше да открадне златото? Ако му направеше тази услуга и се измъкнеше, този тип можеше да твърди, че беглецът е измъкнал със себе си и златото.

Ласитър щракна с пръсти. Ето какво искаше този кучи син! Ласитър трябваше да избяга, за да може да изчезне и златото.

Той се върна на нара, легна и кръстоса ръце под главата си. Да има да взема този тип! Имаше доста да почака Ласитър да отключи вратата, да излезе навън и да се измъкне през задната врата.

Ласитър вече спеше, но някакъв шум го стресна. По дяволите! Свали краката си от нара и седна, понечи да вземе револвера си, но напипа само празния кобур.

2.

Ласитър напрегнато се опитваше да проникне с поглед в тъмнината. Вратата на затвора беше отворена. Почти безшумно беше плъзната встрани. В кантората не гореше никаква светлина. Както и на улицата. В противен случай би прониквала навътре през прозореца на кантората. Значи отдавна беше минало полунощ.

Някъде отпред се размърдаха фигури, които смътно можеха да се различат. Ласитър опипа наоколо, търсейки някакъв предмет, с който би могъл да се отбранява. Но в килията нямаше дори столче.

Сенките се приближаваха. Откроиха се очертанията на двама души. В ръцете си държаха оръжия.

Нямаше съмнение, че искаха да го убият. Внезапно усети туптенето на сърцето си високо в гърлото. Нямаше никакво оръжие, имаше само юмруците си, но щеше да се бори до последен дъх. Отстъпи назад до стената.

Единият от мъжете се промъкна до вратата, отвори я и се отдръпна. Вратата се полюшна почти безшумно.

— Хайде, Ласитър! Измитай се! — изръмжа някой. Не беше заместник-шерифът. — Не искаме да ти направим нищо лошо. Ако останеш, утре вечер със сигурност ще увиснеш на въжето.

Нима имаше някакъв избор?

Те искаха да го застрелят и да го заровят някъде навън още тази нощ. Вероятно отдавна вече бяха прибрали златото, но щяха да преследват него! По петите му щяха да тръгнат не само шерифи и маршали, но и ловци на награди, рицари на късмета и комарджии. В случай, че оживееше.

Ако искаше да остане жив, трябваше да избегне куршумите им.

Пое дълбоко дъх и се втурна напред.

Мъжете стреляха незабавно. Оръжията гърмяха и трещяха. Но всички куршуми минаваха около него. Махео, индианският бог, го закриляше! Ласитър стигна до тъмния двор, без дори да бъде одраскан от куршум.

Пред вратата на конюшнята стоеше оседлан неговият кон! Трябваше да изчезне. Дали под земята, или на коня си, за тях това беше без значение. Те стреляха като обезумели. Разбудиха целия град.

Ласитър се метна върху коня, пришпори го и го насочи към оградата, която разделяше кантората на шерифа от коларската работилница. Куршумите профучаваха покрай ушите му, но когато конят изчезна в тъмнината на съседното имение, стрелбата мигом секна. Тези кучи синове, които го бяха прогонили от затворническата килия, вече не виждаха целта си и прекратиха стрелбата.

Ласитър премина в галоп покрай старата дъскорезница, после дръпна юздите на коня и яздейки ходом, прекоси мексиканския квартал, а после напусна града и пое на север.

Не искаше да среща шерифа. Но не беше ли по-добре да направи точно това? Дали щеше предубеденият шериф да му повярва?

Едва ли. Тогава нека го вземат дяволите!

Когато започна да се развиделява, Ласитър насочи кафявия кон към едно гористо възвишение. Като го изкачи, слезе от коня и погледна назад под прикритието на дърветата. Не се наложи да чака дълго, за да забележи преследвачите. Видя облака фин сив прах, който се стелеше над неговите следи, движеше се по тях и се приближаваше.

Заместник-шерифът беше мерзавец! Но Ласитър щеше да обърка сметките му. Беше уверен, че тъкмо той оглавява отряда преследвачи и сега с всички сили се опитваше да го настигне и да го застреля. Вероятно след това още известно време привидно щеше да търси, да кръстосва из околността, за да намери мястото, където уж беглецът е заровил златото. А след време случаят щеше да се забрави. И когато в Амарильо един ден вече никой не си спомня за златото на Доусънови, той ще си вземе сбогом и ще изчезне с него.

Повече от сигурно беше, че този кучи син има точно такива планове.

Но този тип имаше да почака!

Ласитър се качи на коня, напусна горичката и се упъти надолу към скалите. Насочи кафявия кон на северозапад и остави ясна следа навътре към скалния лабиринт. По средата на пътя почти на място обърна коня и вече на твърда земя пое обратно на юг, като внимаваше да не остави след себе си дори най-малък отпечатък от копита.

По-късно с помощта на далекогледа можеше да наблюдава преследвачите си от безопасна дистанция. Разбира се, от такова голямо разстояние не можеха да се разпознаят никакви лица. Ездачите бяха дванайсет, а човекът, който ги водеше, беше един мършав мъж, който си беше направил сметката без кръчмар. Затова се беше погрижил Ласитър.

Ласитър остави коня да забави ход и се насочи обратно към Амарильо. Беше преценил така времето си, че да спре пред хотела, когато вече падаше здрач. Влезе вътре, незабелязан от никого. Един възрастен служител се запъти към него. Ласитър му даде един долар и го помоли да вземе багажа от коня му и да го занесе в стаята.

На рецепцията стоеше миловидна кестенява, малко пълничка, дама в зряла възраст, вече не млада, отдавна вече не, но все още привлекателна и, без съмнение, опитна. Имаше кукленско лице с тъмнокафяви очи и чувствено извити пълни устни. Миглите й бяха много черни и блестяха като лакирани, а външните ъгълчета на очите бяха коригирани леко нагоре. Но всичко това, дори и ярко лакираните нокти на ръцете й, подхождаше както точката над й-то.

Когато високият мъж пристъпи, тя се усмихна любезно. В това нямаше нищо необичайно. Дължеше подобно внимание на всеки посетител. Но за него не остана незабелязан заинтригуваният поглед, с който го измери от глава до пети. Когато Ласитър се изправи пред нея и я погледна, ноздрите й потръпнаха и за момент дълбоко в кафявите й очи проблесна нечестивост, което често издаваше жените от занаята.

Тази дама не можеше да се купи! Но тя можеше да отиде в леглото с всеки, който й хареса. Там тя не познаваше забрани.

— Здравейте! — каза Ласитър.

Тя само кимна. Изведнъж погледът й стана неразгадаем.

Ласитър посегна към молива, за да се запише в книгата за посетители, но не можа да го хване от първия път, защото не можеше да отдели поглед от тези очи.

Записа се със собственото си име, като при това непрекъснато внимаваше да не изкриви реда.

— Струва ми се, че сте се побъркали! — възкликна жената.

Той вдигна поглед и се засмя.

— Ласитър! — сериозно каза тя. — Та вие сте онзи тип, който, изглежда, е бил с бандитите при Доусънови и нощес изчезна заедно със златото!

Ласитър я погледна изненадано.

Тя обърна книгата, издърпа молива от ръката му и задраска името му толкова нагъсто, че вече не се четеше. После написа друго име.

— Добър ден, господин Ларсен! — каза тя, погледна го отново в очите и взе един ключ. — Обръщам ви внимание! Стаята е разположена в дъното на коридора. Можете да наблюдавате кантората на шерифа, без да ви се налага да показвате глава от прозореца.

Ласитър се колебаеше.

— Не бях подготвен тук вече да ме познават.

— Тук никой не ви познава! Аз съм изключение — тя го погледна кокетно. — Имам слабост към високи мъже! Затова не мога толкова бързо да забравя лицето ви. Не се хранете долу! Разпоредете се камериерът да ви носи всичко в стаята. Аз още сега ще го предупредя. Дискретността в този хотел е гарантирана.

Той взе ключа.

— Питал ли е някой за мен през изминалите дни?

Тя поклати глава отрицателно.

Той почука с показалец върху задрасканото име.

— Имам предвид за този тук!

— Не! Също не! — тя повторно поклати къдравата си кестенява главица. При това упорито го гледаше в очите и кокетно се усмихваше.

Сърцето на Ласитър заби учестено. Тази жена му харесваше извънредно много и той смяташе за истинско щастие, че му е хрумнала идеята въпреки всичко да се осмели да се върне в града.

— Сигурно пак ще се видим — каза той. — По-късно, когато оживлението понамалее.

Тя кимна и му изпрати въздушна целувка, като при това се усмихваше обещаващо.

Ласитър се обърна и бързо закрачи към стълбите. Когато на първото стъпало се спря и погледна назад, с разочарование установи, че тя е изчезнала. Погледът му попадна върху един висок строен мъж в гълъбовосив двуреден костюм. Мъжът стоеше на вратата към трапезарията и гледаше нагоре към него.

Дали той беше човекът от Бригада Седем? Ласитър не го познаваше. Обърна се рязко и бързо продължи нагоре към стаята си.

Най-напред почука пиколото. Носеше му багажа. Следващият, който отвори вратата, беше камериерът. Той попита какво ще поръча Ласитър. Беше изпратен от брюнетката. Ласитър поръча бутилка уиски, ръжено, разбира се, както и нещо за хапване, и научи от камериера, че жената се казва Николет, не е омъжена и е съдържателка на този хотел.

Третият посетител беше джентълменът с гълъбовосивия двуреден костюм. Той почука доста грубо. Ласитър дори се канеше да вземе карабината си, но се отказа, отиде до вратата и я отвори. Човекът беше доста възрастен. Може би около петдесетте, ако не дори и към шейсетте. Имаше гладко избръснато аскетично лице.

Ласитър се усмихна.

— Наполеон! — каза той паролата.

— Не! Името ми е Хауърд! Може ли да вляза? Трябва да говоря с вас, господин Ларсен!

Хауърд беше разбрал името му от книгата за посетители. Въпреки това нищо не съвпадаше. Би трябвало да отговори: „Вие бяхте разбит при Ватерло.“

Тази фраза би го разкрила като координиращия офицер от Бригада Седем, с когото Ласитър трябваше да се срещне тук.

Въпреки всичко Ласитър го пусна да влезе, но беше нащрек.

— Сър! — погледна го той въпросително, затвори вратата и се облегна на стената.

Мъжът се спря по средата на стаята и се втренчи в Ласитър.

— Вие имате нещо, което принадлежи на нас, господин Ларсен. Моля ви, дайте ми го и тогава завинаги ще ви оставим на мира.

Ласитър скръсти ръце и вяло се усмихна.

— Човече, не можете ли да се изразявате така, че да разбера за какво говорите?

— Говоря за златото на Доусънови! Вчера бяхте докаран заедно с него, а нощес успяхте да избягате — пак с него. Вие не се казвате Ларсен. Името ви е Ласитър. Наистина ли вярвахте, че ще можете да ни заблудите? Та това е глупаво!

— Ясно ми е какво искате! — с раздразнение отвърна Ласитър. — Но въпреки това не ви разбирам. Вие се казвате Хауърд, но кои са тези „ние“?

— Предайте ми златото, Ласитър, или ще има да се проклинате в преизподнята!

Ласитър отпусна ръце и сви юмруци.

— Я по-кротко! Не мога да понасям някой като вас да ми се заканва. Така ще ви наредя, че повече няма да можете да се качите на никой кон.

— Наистина ли искате да опитате? — Хауърд се усмихна и изведнъж в ръката му се появи револвер, насочен към Ласитър.

Ласитър впери поглед в мъжа, престори се на уплашен и вдигна ръце.

Хауърд пристъпи към него и притисна дулото на револвера към гърдите му.

— И така, къде е златото?

Ласитър буквално експлодира. Беше бърз като мисълта. Дори дяволът, затворен в сандък, не би могъл по-пъргаво да се измъкне изпод капака. С лявата ръка изби колта от юмрука му, а с един десен свит удар така майсторски го отметна назад, че той се намери на земята.

Ласитър извади своя револвер калибър 45 и го насочи към смаяния господин.

— А сега се измитай! — сурово заповяда той. — И предупреди своите негодници да се пазят от мен. Ще ги обърна с ръбовете навън. Толкова бързо, че няма да имат време да се озърнат.

Хауърд се опита да се надигне, но се олюля и отново седна. Ласитър отиде до него, изправи го на крака, отведе го до вратата, отвори я и го избута навън. Той политна към стената, но после намери пътя към стълбището. Ласитър шумно затръшна вратата, пъхна колта в колана и вдигна револвера на Хауърд.

Беше дяволски скъп револвер: целият изработен от сребро, а дръжката — обкована със злато от двете страни. Как блестеше само! Ласитър претегли оръжието на ръка и се опита да определи цената му, но така и не можа да го направи.

Та кой можеше да си позволи подобно нещо? По всичко изглеждаше, че бандитите правеха големи удари в каньона Пало Дуро, където откриваха все повече злато. Този кучи син Хауърд също имаше пръст в това.

Ласитър хвърли оръжието на леглото и пристъпи към прозореца. Действително можеше да наблюдава цялата сграда, където се помещаваше кантората на шерифа. Но там всичко беше потънало в мрак. Изглежда, шерифът все още не се беше върнал.

На вратата се почука.

— Влез!

Камериерът отвори вратата, влезе и показа на Ласитър какво разбира под „нещо за хапване“.

Беше голямо блюдо, в което имаше истинско изобилие: голяма пържола, боб, лук, гъби и яйца.

— Мадам смята, че вие имате нужда от много храна! — обясни камериерът, когато забеляза учудения поглед на Ласитър. — Тя мисли, че такава порция ще възвърне силите ви.

Ласитър се засмя.

— Тя ли се разпореди за това?

— Тя се разпорежда за всичко, което ви засяга, сър!

Ласитър му даде един долар и го изпрати до вратата. После се върна до масата, седна и започна да яде. Беше гладен като вълк и изяде всичко. После си наля ръжено уиски и запали пура.

Представи си миловидното лице на съдържателката на хотела…

Той като че ли притежаваше сугестивни сили, защото изведнъж тя се появи на вратата, усмихна се и влезе.

Ласитър се изправи и тръгна към нея, затвори вратата и я погледна изпитателно. Беше облякла удобен халат. По извивките му можеше да се забележи, че отдолу не носеше нищо друго. Мисълта за това беше възбуждаща. Как ухаеше само! Дори парфюмът беше подбран така, че да завърти главата на всеки мъж.

Тя беше смутена. Ласитър я взе в обятията си, притисна я нежно и я целуна. Тя затвори очи и щастливо се усмихна.

— Каква работа имаш с Хауърд? — попита тя и отново го погледна.

— Трябва ли да говорим за това?

— Хей, та той е опасен!

— Аз също! Но сега бих искал да бъда опасен най-вече за теб!

Ласитър я целуна и тя отново затвори очи, но отвърна на целувката му.

Устните й бяха чудно меки и топли. Целувките й ставаха все по-страстни, а това действаше възбуждащо. Двамата започнаха да се държат като давещи се. Прегръщаха се и се целуваха с истинска жар. Когато той разтвори халата й и целуна зърната на великолепните й пълни гърди, тя сподавено изстена и Ласитър усети как вълните на възбудата пулсират в тялото й. Близна с език зърната й и ги засмука. Тя впи пръсти в косата му и със стон отметна глава назад. Когато устните му се плъзнаха по-надолу и той коленичи пред нея, усети, че краката й вече не я държат. Николет отстъпи назад до стената, за да потърси опора. Беше го сграбчила така здраво, че би могъл да се освободи от прегръдките й само със сила.

Изведнъж тя високо и истерично изкрещя, но веднага отново се опомни. Ласитър усети вълните на блаженство, които я обляха, докато притискаше пламналото си лице към гладкото й тяло.

Взе я на ръце и я отнесе в леглото. Забеляза, че беше плакала. Но въпреки това очите й заблестяха щастливо, когато той се отпусна в леглото заедно с нея.

Свали халата й, а тя му помогна при събличането. Малките й тънки пръсти трепереха от възбуда.

Когато проникна в нея, тя го обгърна с ръце и крака. Не откъсваха очи един от друг, докато не бяха отнесени от пламенните вълни на страстта.

Лежаха прегърнати, докато възбудата постепенно премина.

След известно време Николет се обърна, легна върху гърдите му и го целуна.

— Кой си ти, с какво се занимаваш и колко време ще останеш?

Тя целуна лицето му ласкаво и в същото време — мамещо.

Той се засмя.

— Едно не съм: не съм…

— … бандит, който напада хора като Доусънови! — продължи тя вместо него. — Знам това!

Той се усмихна.

— Откъде знаеш? Да не си ясновидка? Или може би притежаваш способността по върха на носа ми да познаеш, че аз съм честен до мозъка на костите си?

Тя се засмя и пламенно го целуна.

— Всичко е съвсем просто и няма нищо общо с ясновидството. Познавам негодниците, които от време на време се събират и нападат честни и трудолюбиви хора в каньона Пало Дуро и ги обират до шушка.

Ласитър се подпря на лактите си.

— Защо тогава не отидеш при шерифа?

— Нашият шериф е добър човек. Той е от хората, които винаги се справят. Убедена съм, че един ден ще влезе в дирите им.

— Но те убиват жени и деца! — продължи Ласитър.

— Бог ще ги накаже за това!

— Да, убеден съм. Но не трябва ли малко да му помогнем?

— Ти си застрелял двама от тях. Как изглеждаха?

— Като братя!

— Чапманови! — тя го целуна. — Извършил си добро дело!

— Аз се защитавах. Те искаха да ме застрелят!

— Кои бяха другите двама?

Ласитър поклати глава.

— Изобщо не съм ги виждал.

— Какво стана миналата нощ? В действителност ти не си взел златото със себе си, нали?

— Коя си ти? Защо ме разпитваш?

— Бих искала да работиш за мен!

Той се засмя.

— Това не е отговор на моя въпрос! Освен това е абсолютно невъзможно! Не мога дори да се покажа в града. Шерифът би ме арестувал незабавно.

— Ще уредим въпроса с шерифа! Как успя да избягаш от затвора? Доколкото чух, нито една врата не е била разбита.

— Първият заместник-шериф ми отключи вратата, а после двамата започнаха да стрелят по мен. Тогава побягнах колкото можах. Едва ли някой би могъл да ме упрекне. Дори бяха оседлали коня ми. Трябваше само да се метна на гърба му.

— А златото?

Ласитър се отпусна назад и започна да гали красивите й гърди.

— Първият заместник-шериф трябва да е изчезнал след това заедно със златото.

— Кой беше другият?

— Нямам представа! Беше непрогледна нощ, а аз трябваше да тичам като луд, за да избягам от куршумите им. Ти си добре осведомена!

— При мен понякога идват хора и ми разказват неща, които изобщо не искам да чувам, защото често е по-добре да не знаеш нищо. Тук никога не е било другояче.

Играта на пръстите му й харесваше. Тя сключи ръце около тила му и скри лице в шията му. Нежно го целуна. Възбудата й растеше. Но той не мислеше да продължава.

— Хауърд също е един от тях! — каза той.

— Да! — прошепна тя и се намести върху него, притисна чело към лицето му и започна да се движи нагоре-надолу. Първо леко, но след това по-бързо и по-енергично, така че той скоро забрави за всичко останало. Внезапно тя спря, като продължи само да се гали о него. Още два пъти й се удаде да прекъсне прекрасната игра преди кулминацията, за да удължи удоволствието. Но най-накрая екстазът я връхлетя като ураган.

Високият мъж с готовност се остави да бъде погълнат от страстта й.

После тя уморено се отпусна върху него. Топлината на тялото й го изгаряше. Николет — това беше всичко, което той знаеше за нея. Понечи да я попиша каква е работата, която трябва да свърши за нея, но тя беше заспала.

Притисна я към себе си и я целуна. На него също му се спеше и само секунди по-късно също вече беше в плен на съня.

Когато Николет напусна леглото, Ласитър се събуди. Навън нощта вече избледняваше. Облече халата си и когато чу, че той се размърда, се обърна към него. Ласитър видя как големите й бели гърди изчезнаха под червеното кадифе.

Тя се усмихна.

— Продължавай да спиш! Аз трябва вече да слизам, защото имам работа. Камериерът ще ти донесе закуската. Щом шерифът пристигне, ще говоря с него.

— Преди това ме предупреди! Не искам той да ме изненада. Искам да кажа — с белезниците!

— Ще проверявам от време на време. Щом чуя нещо, ще ти кажа.

На вратата тя се обърна още веднъж, изпрати му въздушна целувка и натисна бравата. Открехна съвсем леко и се ослуша, провря глава навън и се огледа на всички страни. Тогава се измъкна от стаята и безшумно затвори вратата след себе си.

Ласитър се протегна още веднъж и кръстоса ръце под главата си. Николет беше чудесна жена!

3.

Ласитър провери заредена ли е рязаната му карабина, но не я закачи на колана, а я сложи обратно върху багажа си. Накрая прегледа своя стар револвер калибър 45, завъртя барабана и пъхна оръжието в кобура.

След това надникна през прозореца. Но, както изглежда, нито шерифът, нито неговият заместник се бяха завърнали със своите отряди. Под палещите лъчи на слънцето сградата изглеждаше необитаема.

На вратата се почука.

— Влезте! Отключено е — извика Ласитър, без да се обръща. Смяташе, че би могъл да бъде единствено келнерът, който трябваше да разтреби приборите от закуската. Или беше Николет?

Ласитър се обърна и замръзна на мястото си. Вратата вече беше отворена. Отвън стояха Хауърд и още един мъж, когото Ласитър не познаваше и когото не беше срещал никога досега. Този тип вече стискаше револвера, насочен към него.

Беше калибър, различен от този на Хауърд, който отново беше облечен в своя гълъбовосив двуреден костюм и в допълнение носеше цилиндър в същия цвят. Другият носеше дрехи от черна хромова телешка кожа. От нея бяха ушити не само панталонът и якето му, но и елегантната жилетка. Тесният панталон беше пъхнат в ботуши с високи кончови, които бяха излъскани до блясък. Те също бяха черни. Това беше облекло, което в последно време беше станало модно при играчите и професионалните стрелци с револвер. Този тип до Хауърд беше професионален стрелец. Ласитър имаше око за тези типове. Не, този човек не блъфираше. Този можеше да борави със своя револвер. Имаше охранено лице и изглеждаше някак симпатичен. Но симпатична изглеждаше също така и мечка гризли… Само че не от непосредствена близост.

— Дявол да го вземе, Хауърд! — каза Ласитър и вдигна ръце, за да не се стигне до недоразумение. — Няма ли да си вземете поука? Е, добре, влезте и претърсете навсякъде! Убедете се, че златото не е у мен!

Те влязоха в стаята. Мъжът, облечен в черни кожени дрехи, внимаваше Хауърд да не пречи на евентуална стрелба. Той затвори вратата и остана там, насочил, както и преди, револвера си към Ласитър. Хауърд незабавно се насочи към багажа на Ласитър, а после провери сандъка под леглото.

— Нищо! — каза накрая той на придружителя си.

— Нали ви казах! — подхвърли Ласитър. — В чекмеджето на масата ще намерите скъпоценния си револвер.

Хауърд веднага се упъти натам, извади оръжието и го пъхна в колана на панталона си.

— И сега? — попита Ласитър.

— Къде е златото? — изръмжа мъжът с револвера. — Отговорете, Ласитър! Съветвам ви!

— Аз не съм искал да бягам — обясни Ласитър. — Миналата нощ първият заместник-шериф ме изгони навън със стрелба. Но в никакъв случай не може да се каже, че го е направил, защото се е страхувал, че ще ме обесят, и защото знае, че съм невинен. При своето завръщане шерифът ще трябва да повярва в това, което и вие двамата мислите и предполагате, а именно, че аз съм взел златото.

— Да не би да твърдите, че заместник-шерифът е откраднал златото на Доусънови? — коварно попита мъжът в черните кожени дрехи.

— Но кой по-точно? — искаше да разбере Хауърд. — Винсенте, мексиканецът?

— Да! Точно той! — Ласитър се засмя. — Добре си е направил сметката, нали? Хайде, махнете оръжието си оттук! Сбъркали сте адреса.

Двамата си размениха продължителни погледи. Мъжът с револвера приближи до него и опря дулото в гърдите му.

— Внимавай! — Хауърд шепнешком предупреди спътника си. — Този кучи син е опасен.

За всеки случай той извади скъпоценния си револвер и също го насочи към Ласитър.

— Аз съм Шелтън! Джери Шелтън! — заплашително изсъска мъжът в черните кожени дрехи. — Така че внимавай! Ти си убил двама от нашите хора и си им откраднал златото. Имаш Всички основания да бъдеш нащрек.

— Защо тези глупаци не ме подминаха, вместо да ме нападат? — не отстъпваше Ласитър. — Това би било една възможност.

— Сметнали са те за ездач от полицейския отряд! — изсъска Джери Шелтън. Сега вече съвсем не изглеждаше симпатичен. Всяка от думите му буквално беше процедена през зъби.

— Това си е тяхна заблуда и тяхна грешка! Не можете да очаквате от мен, че ще се оставя да бъда застрелян. Когато намерих златото, те бяха вече мъртви. Исках да предам златото на шерифа на Амарильо. Но тогава следващото недоразумение ме изпревари. Шерифът и неговите хора ме сметнаха за един от вас. Лош късмет! Но вие трябва да знаете, че това проклето злато беше все още в кантората на шерифа, когато изчезнах… когато бях принуден да изчезна. Аз не съм избягал. Избийте си това от главата! Хванете мексиканеца! Аз ще остана в града още няколко дни.

— Не ни баламосвай! — с ярост каза Джери Шелтън.

Ласитър сложи ръце на кръста.

— Аз съм избягал арестант! Не сте ли се замисляли какво ще правите, ако шерифът се появи на вратата? Ще стреляте ли? Струва ми се, че тогава няма да напуснете града живи.

Двамата отново си размениха погледи. Само за миг. После Хауърд отново пъхна скъпоценния си револвер в колана на панталона и тръгна към вратата.

— Хайде, Джери! Така не можем да стигнем доникъде!

Джери Шелтън го проследи с гневен поглед.

— Стой тук, по дяволите!

На вратата Хауърд се обърна, сложил ръка на бравата. Искаше да каже нещо, но не успя. Ласитър отново беше реагирал мълниеносно.

Револверът, съвсем обикновен, калибър 45, описа широка дъга във въздуха. Джери Шелтън, не само известен професионален стрелец, но и прословут наемен убиец, вдигна инстинктивно ръце нагоре. Но юмруците на Ласитър излетяха и пробиха прикритието на Шелтън. Улучи мъжа, облечен в черни кожени дрехи. Докато той падаше на пода, Хауърд посегна за револвера си.

Ласитър беше по-бърз. Хвана във въздуха оръжието на Шелтън и също веднага стреля. Куршумът улучи Хауърд в лявото рамо и го помете назад към стената. Той забрави за своя скъп револвер, пусна го на пода и крещейки, падна на колене, като ужасено притискаше раната с ръка.

Хотелът на Николет представляваше голяма сграда с повече от четирийсет легла, които по време на продаването на добитъка на пазара и на златния бум в каньона Пало Дуро винаги бяха заети. Това беше едно неспокойно и непрестанно пристигане и заминаване. В хотела винаги цареше оживление като в кошер. Но след този изстрел се възцари мъртва тишина.

Ласитър отпусна револвера. Изстрелът все още тътнеше в ушите му.

Тишината продължи само миг. После се надигна глъчка. Викове отекнаха в голямата сграда. Отваряха се и се затваряха врати. Посетители и персонал тичаха насам-натам и крещяха като подплашени кокошки.

Ето че вратата се отвори и нахълтаха хора. Най-отпред беше Николет. Тя замръзна на мястото си, погледна към лежащите на пода мъже, погледна ужасено към Ласитър и се спусна към него.

— Боже мой! Ранен ли си? — през сълзи попита тя, прегърна го и зарови миловидното си лице в гърдите му.

Той я държеше в прегръдките си и през изобилието от къдрици погледна към многото любопитни отвън в коридора, които се тълпяха на вратата, но не се осмеляваха да влязат.

Битката беше на живот и смърт. Сега, в обятията на Николет, го завладя чувството на огромно щастие, че се е измъкнал жив. Тази едра и малко пълна жена, чийто аромат на лавандула влудяваше сетивата му, беше така чудесно нежна и топла, така прелестно жива, че той повече от всичко желаеше в този момент да изчезне някъде заедно с нея, вместо да отговаря на въпроси и дава обяснения на всички тези хора.

— Хауърд и Джери Шелтън! — каза Николет с вкаменено от ужас лице. — И двамата са от Златните лешояди! — с енергичен жест тя даде на персонала да разбере, че трябва да изгонят любопитните от стаята. После се обърна към Ласитър: — Предай ги на шерифа! Тогава той ще разбере, че ти не си един от тях.

Проста логика, но дяволски убедителна.

Ласитър се освободи от прегръдката й, извади белезници от багажа си и върза на гърба ръцете на Джери Шелтън, който все още беше в безсъзнание. Към Хауърд той се отнесе с известно съчувствие. Сложи му белезниците отпред, за да може той, както и преди, да притиска раната си с ръка. Когато се изправи, един от хотелските служители пусна доктора в стаята. Той прегледа раната, поклати глава и настоя неколцина мъже да отнесат ранения в кабинета му, за да може да извади куршума.

Николет помоли четиримата мъже да помогнат на доктора. Пред погледа й джентълмените се надпреварваха да предложат услугите си. Докато те изнасяха Хауърд от хотела, шерифът пристигна със своя отряд.

Няколко минути по-късно той вече беше в хотелската стая при Николет и Ласитър. Шерифът погледна към Шелтън, който все още беше в безсъзнание, а после премести поглед към двамата. Николет продължаваше да стиска Ласитър в прегръдките си.

— Кой ще ми обясни всичко това? — попита шерифът. Лявото му око нервно потръпваше нагоре. — Така да ми обясни, че да мога да го разбера.

Николет най-после се откъсна от Ласитър и направи две крачки към шерифа.

— Аз! — каза тя.

— Тогава говори, момиче! — нареди шерифът.

— Всичко е съвсем просто! — започна тя. — Ласитър язди към Амарильо. Недалеч от каньона Пало Дуро неочаквано се появяват братята Чапман, Вземат го за един от вашите хора и искат да го убият. Той обаче е по-бърз, убива ги и след това намира златото. Иска да го донесе в Амарильо и да ви го предаде. Но така и не успява. Вие и вашите хора го нападате. Това, което се е случило после, ви е известно! Ще направя една голяма крачка по-нататък. Вашият заместник Винсенте докарва не само Ласитър, но и златото на Доусънови в града, и вече няма мира. Той прави комбинации, преценява и крои планове. Най-накрая стига до решението да принуди Ласитър да избяга, за да накара всички да повярват, че е взел и златото. Само че Винсенте го е прибрал за себе си.

Последваха някои подробности. Шерифът изслуша всичко, но не изглеждаше убеден.

— Къде е Винсенте? — попита Николет.

Шерифът се засмя и посочи към Ласитър.

— Винсенте търси него и златото! Какво друго?

Николет се изправи и отметна глава.

— Обзалагам се, че въоръженият отряд ще се върне, но Винсенте няма да бъде с тях.

— Да, ако наистина стане така, ти ще имаш право! — съгласи се с нея мексиканецът.

Джери Шелтън дойде на себе си. Шерифът отиде до него и коленичи.

— Ти винаги си бил един от Златните лешояди, Шелтън! — каза той и леко го плесна по бузата. — Ще си признаеш ли сега?

— Абсолютно нищо няма да призная! — с пресипнал глас отвърна едрият мъж и изпъна хубавия си кожен жакет.

— Тогава ми обясни какво искаше от Ласитър тук, в тази хотелска стая? Току-що чух нещо съвсем различно.

Мексиканецът се засмя развеселено. Лявото му око отново потрепна. Шелтън небрежно го измери с поглед.

— Този кучи син ми дължи пари! Дълговете на комар са дългове на честта. Те трябва да се връщат. Но този мерзавец не държи на думата си. Не е ли обяснимо тогава, че искам да си разчистя сметките с него?

Шерифът го потупа по рамото.

— Ти си специалист по събиране на дългове. Може би ще си спом…

Той замълча. Отрядът на заместник-шерифа също се беше завърнал. Един едър, набит фермер влезе в хотелската стая, за да съобщи за това на шерифа.

Бавно, но жилаво, шерифът се изправи и сложи ръце на хълбоците си.

— Винсенте?

— Как? Той още ли не е пристигнал? Той и Паоло? — попита фермерът. — Ние ги изгубихме. Мислехме, че отдавна са се върнали.

Всички чуха шерифа да поема дълбоко дъх. При това той хвърли страничен поглед към Ласитър.

— Златото в кантората… — прегракнало каза той.

— Винсенте не го ли е занесъл в банката? — смаяно попита фермерът. — Ако трябва, да проверя…

— Едва ли е необходимо! — каза шерифът. — Но затова аз сам ще се погрижа! — той пристъпи тежко към вратата, като посочи към мъжа в кожените дрехи. — Джери Шелтън е арестуван. Отведете го в затвора!

— Ами Ласитър? — извика след него фермерът.

— Свободен е!

Всички гледаха изпитателно към Ласитър. Но щом Джери Шелтън се надигна, интересът на хората от полицейския отряд и на заместник-шерифите веднага се насочи към него. Те му помогнаха да се изправи и бързо го изведоха навън.

Ласитър и Николет се спогледаха. Тя се усмихна влюбено.

— Е, какво ти казах! Сега вече си вън от цялата тази история и можеш да направиш нещо за мен!

— Какво, дявол да го вземе? — попита той, докато я прегръщаше, и се опита да я целуне.

Тя обаче го отблъсна и предпазливо се огледа наоколо. Бяха сами. Последният човек от полицейския отряд беше затворил вратата след себе си. Тя погледна Ласитър с почти смъртно сериозно изражение на лицето.

— Аз имам врагове! — призна тя.

Ласитър се засмя.

— Какво говориш! Кажи просто Златните лешояди! Говориш за тях, нали?

— Това няма нищо общо с тях! — каза тя. — Става дума за нещо съвсем друго.

— Ако ще трябва да ти помогна, трябва да изплюеш камъчето. Но за да няма недоразумения: аз не съм наемен убиец. Също така няма да убия никого просто заради това, че ти си такава фурия в леглото.

Тя нежно го целуна по бузата.

— Не трябва да убиваш никого. Ти трябва да попречиш аз да бъда убита.

— Какво се е случило? Какво те кара да мислиш така?

— Един богат мъж изкупува цялата земя на север и на юг. Може би са дори неколцина много богати мъже. Носят се слухове за строеж на железопътна линия, минаваща през цял Тексас чак до Санта Фе. Тук, съвсем наблизо, трябва да бъде гарата. Тогава релсите ще минават през града точно зад моя хотел, покрай кантората на шерифа и старата дъскорезница.

Той стисна устни.

— Това би била много добра сделка за теб. Такава железница ще ти докарва посетители. С всеки влак ще пристигат хора, които ще искат да пренощуват при теб.

— Това е проблемът! Те смятат моя хотел за барака, която трябва да бъде съборена, за да се построи нов. Искат да изкупят хотела ми и не ми дават никаква възможност за избор. Знаеш ли колко ми предложиха?

Той я погледна с любопитство.

— Осемстотин долара за сградата и за огромния парцел! — с възмущение каза тя. — Старата барака не струвала повече! Нима може да се каже нещо?

Ласитър поклати глава.

— Никой не може да те принуди да продадеш собствеността си. Още повече — на такава цена.

— Петнайсети е последният срок! Бяха категорични.

— Говори ли с шерифа?

— Казаха ми, че за това не трябва да говоря с абсолютно никого.

— И защо?

— Така било по-добре за мен!

— Какво означава „казаха“?

— Винаги са двама или трима.

Ласитър се засмя.

— Хората, които искат да купуват?

— Не! Те изобщо не се показват. Това са типове като Джери Шелтън. И те не се притесняват от това, че срещу тях аз, като сама жена, нямам никакви шансове. Вече няколко пъти ми го казаха.

— Кога ще дойдат отново? На петнайсети?

— Всъщност смятам, че могат да се появят по всяко време — тя изкриви устни с погнуса. — Единият от тях е висок, дебел, противен тип, който всеки път ме разсъблича със свинския си поглед.

Ласитър пресмяташе.

— Кога е петнайсети? Днес е…

— Днес е дванайсети. След три дни!

— Не се безпокой! — каза той, решен да остане при нея дотогава, дори човекът, изпратен от Бригада Седем, да се появи в следващия миг.

Очите й заблестяха. Тя се сгуши в него.

— Ще ми помогнеш ли? Радвам се, че дойде в Амарильо. Впрочем, аз действително исках да те взема на работа. Срещу заплащане, разбира се. Срещу първокласно заплащане. За да могат тези негодници да видят, че тук има някой, който да ме закриля.

— Ще им дам да го разберат и без назначение! — Ласитър се усмихна и я целуна по челото.

— Ти имаш една толкова голяма ловна карабина, както видях тази нощ. Не би ли могъл да се разхождаш с нея пред хотела?

Ласитър се засмя.

— На петнайсети?

— Да! Знаеш ли, това би подействало добре.

— Заплашването не е правилната тактика при такива хора. Изненадата винаги е за предпочитане.

— Да ги изненадаш? — с известно разочарование попита тя.

— Нека да опитаме!

— Радвам се, че имам теб! — Николет отново се усмихна влюбено, изправи се на пръсти и го целуна. — До скоро. Трябва да слизам!

Тя тръгна и Ласитър я изпрати с поглед. Беше ли дошла в леглото само защото искаше той да я защити от една местна акула? Това не беше само мимолетна мисъл. Но какъв избор би могла да има една сама жена?

4.

Ласитър се появи не само в хотела, но и на улицата, като наблюдаваше изпитателно посетители и минувачи дали някой би могъл да му даде очаквания отговор, ако му се представеше като „Наполеон“.

Провери в пощата. Не беше пристигнало писмо за него. Втори хотел в града нямаше. В мексиканския квартал имаше една евтина и доста западнала странноприемница. Това беше всичко. Амарильо беше малко градче. Но всичко това щеше да се промени, както се беше променило навсякъде, където прогресът си пробиваше път под формата на железница.

Ласитър беше обядвал с Николет и тя го беше помолила да не се отдалечава от хотела, за да може да разчита на него в случай, че очакваните с тревога от нея посетители пристигнат по-рано.

Той се върна в хотела. Беше принуден да чака. Да чака човека от Бригада Седем, Николет, която по цял ден не можеше да подвие крак от работа в своя хотел, както и хората, от които трябваше да я закриля.

Когато влезе във фоайето, напразно се огледа за Николет. Мъжът на рецепцията поклати глава В отговор на неговия питащ поглед. Така че Ласитър се насочи към игралния салон, решен да прекара времето си по малко по-приятен начин. Помещението се намираше точно до бара и трапезарията. Вратата беше отворена. Той седна на една от тапицираните в зелено кръгли маси, като избра мястото си така, че да може да забележи, когато Николет се появи.

Вече се беше събрала непринудена компания за покер и Ласитър беше поканен да играе.

Така премина денят. Ласитър играеше с променлив успех. Загубите и печалбите бяха приблизително равни. Изведнъж навсякъде светнаха лампите. Беше се стъмнило.

Той често се беше оглеждал за Николет, но от нея нямаше и следа. Тъкмо се канеше да излезе от играта, за да попита и да огледа за нея, той спечели. Три партии една след друга. Останалите участници в играта бяха закоравели типове и настояха за качване на залога. Той имаше пари. Би могъл да удържи. След третата успешна партия в купчинката му имаше седемстотин долара.

Когато даде да се разбере, че иска да излезе от играта, по лицата на мъжете се изписа разочарование. Трябваше да остане. Беше спечелил вече над хиляда долара, когато часовникът удари дванайсет.

— Край — каза Ласитър и погледна към вратата. Някой влизаше. Но не беше Николет, а един от заместник-шерифите, при това по всичко личеше, че е развълнуван.

— Какво става? — извика Ласитър. — Винсенте и спътникът му завърнаха ли се?

Младият мъж беше тичал. Останал без дъх, той поклати глава.

— Елате бързо! — запъхтяно каза той. — Джери Шелтън и Хауърд са избягали. Шерифът е мъртъв. Намерих го с прерязано гърло зад вратата на затвора.

Той се обърна на токовете си и изхвръкна навън.

Играчите наскачаха. Ласитър натъпка парите в джобовете си и също излезе навън във фоайето. Там напразно се огледа за Николет и последва мъжете на улицата. На Мейн стрийт вече нямаше жива душа. Пред кръчмите гореше светлина. Пред кантората на шерифа — също. Заместник-шерифът, третият или четвъртият заместник, беше отворил широко вратата.

Всички се затичаха навътре, но пред плъзгащата врата изведнъж се спряха като заковани.

В затвора беше тъмно, но в кантората светеха всички лампи и идващата от там светлина беше достатъчна да се види всичко. Високият мексиканец беше мъртъв. Очите му бяха още отворени. Както и преди, двете гледаха в различни посоки.

— Негодниците са били освободени от Златните лешояди! — каза един от мъжете.

Ласитър влезе и затвори очите на шерифа. Разбра, че е бил убит не току-що, а преди няколко часа. Може би още по светло.

— Колко души са Златните лешояди? — поиска да разбере той от мъжете.

Всички свиха рамене.

— Дори и шерифът не би се заклел в това, че са били Златните лешояди! — отбеляза заместник-шерифът.

— Ти поинтересува ли се дали някой не е видял или чул нещо? — попита някой.

— Още не съм стигнал дотам. Точно в полунощ започна смяната ми. Доста дълго време седях на писалището и се чудех защо шерифът не е тук. Когато тръгнах да проверя затворниците, го открих.

Ласитър се промъкна между мъжете. Хауърд и Джери Шелтън бяха освободени. Ключалката на килията беше здрава. Само че този път бяха действали други. Със сигурност не бяха първият заместник-шериф и неговият непознат съучастник.

Нямаше смисъл сега в тъмнината да оглежда за следи. Тъй като заместник-шерифът и партньорите му в покера не знаеха или не казваха повече, той напусна затвора и се върна в хотела. Може би Николет знаеше повече.

Той не я намери, накара хората от персонала да я потърсят и още веднъж заедно с тях обиколи всички помещения. Но никъде не намериха и следа от нея. Ласитър разпита всички. Оказа се, че след обяда повече никой не я е виждал в хотела.

Един от служителите беше разговарял с Николет, когато тя беше излязла от трапезарията след обяда с Ласитър. Ласитър беше излязъл навън, а след краткия разговор служителят беше видял Николет да влиза в жилището си. Но там Ласитър и останалите бяха проверявали вече няколко пъти.

Николет беше изчезнала. Дали беше отвлечена? От кого? Никой нищо не беше видял. Естествено, Ласитър веднага си помисли за хората, които искаха да изкупят хотела й на безценица. Само че кои бяха те?

Ако тези типове действително възнамеряваха да построят железопътна линия и затова навсякъде изкупуваха земя, трябваше само да се открие кой вече е продал и на кого. Не би могло да бъде чак толкова трудно. Но за да може да предприеме нещо в тази насока, трябваше да изчака настъпването на деня.

Той отпрати персонала. Беше станало късно. Служителят, видял последен Николет, заключи предната и задната врата. Когато занесе ключовете на рецепцията, Ласитър отиде при него.

— Отдавна ли сте на работа в този хотел?

— Да, разбира се. Когато тя купи хотела, аз вече работех тук! — отвърна с готовност старчето. — Какво се е случило, господин Ласитър? За бога, нали не се е случило нещо лошо! — той се прекръсти.

— Само ако знаех! Тя говорила ли е някога, че иска или трябва да продаде хотела?

Старият мъж го погледна втренчено.

— Имам предвид — на четири очи! Казвала ли ви е нещо?

Старчето поклати глава.

— Тя никога не е обсъждала с мене поверителни неща, сър. По-скоро с Жул.

— Камериерът?

— Да! Жалко, той току-що се качи в стаичката си на тавана. Бих могъл да го извикам, ако желаете да разговаряте с него, сър.

— Не е толкова спешно! — Ласитър махна с ръка. — Вие също живеете тук, нали?

— Да, сър, също на тавана. Имам стаичка срещу неговата.

— Изгасете лампите тук, както обикновено, и се наспете добре. Аз съм в номер осем. Събудете ме, ако нещо се случи. Все едно по кое време.

— Разбира се, сър — каза старчето.

Ласитър го потупа по рамото и отиде в стаята си. Спря се в тъмното за известно време, гледайки замислено пред себе си. Дявол да го вземе! Какво трябваше да означава всичко това? Нима Николет беше отвлечена? Или просто беше отишла някъде? Но тогава щеше да предупреди него или някого от персонала.

На вратата се почука. Ласитър извади клечка кибрит, запали я, отиде до вратата и я отвори.

Беше Жул, камериерът.

Ласитър безмълвно му отвори и го пусна вътре.

— Току-що говорих със Сам, сър! Да, госпожица Бридън преди няколко седмици спомена, че някой я изнудва да му продаде хотела. Но това беше всичко, сър! Тя не каза нищо повече.

— Някакво име?

— Не, сър! — Жул поклати глава.

Беше слаб, незабележим човек. Но беше усърден като мравка. Николет много държеше на него.

— Виждали ли сте някакви посетители, които само са разговаряли с нея и веднага са си тръгнали?

— Да, сър! Не беше много отдавна. Тогава двама мъже бяха при нея в жилището й. Повече от час. Спомням си, защото тогава трябваше да я чакам. Един от доставчиците беше представил сметка, която не можеше да бъде вярна. Тя сама трябваше да я прегледа. След като посетителите си тръгнаха, тя беше много объркана. Аз й представих сметката и й казах, че има измама. Тя обаче подписа и аз трябваше да дам парите на човека. Имах чувството, че изобщо не беше разбрала това, което й казах.

— Как изглеждаха тези хора? Познавахте ли ги?

— Не! Бяха непознати. Пристигнаха с карета. Помислих си, че искат да пренощуват при нас. Изпратих Сам да вземе багажа им. Но нямаше никакъв багаж. Единият беше облечен в костюм. Кафяв еднореден костюм. По най-новата мода, сър. Беше обут с лачени обувки и носеше гамаши. Верижката на часовника му също ми направи впечатление. Беше много широка и дебела. Но се виждаше много малко от нея, затова не изглеждаше парвенюшки.

— А другият?

— Другият беше в черен панталон и синьо кадифено яке. Носеше два револвера. Този с кафявия костюм нямаше оръжие. Във всеки случай аз не видях. После отново заминаха. Бях видял, че дойдоха от левия край на улицата, но не потеглиха обратно, а продължиха в другата посока.

— Карета ли казахте?

— Да! Ландо, истинско. Внесено от Европа, сър! Тогава това ми направи впечатление.

— Ето, това е вече нещо! — каза Ласитър и го потупа по рамото. — Толкова много оригинални карети, разбира се, не могат да се срещнат.

— Имитации могат да се срещнат на всеки ъгъл! — каза Жул. — В ранчото Клифсън също има едно ландо. Оригинално, искам да кажа! Но не беше то.

— Такива карети имат отвън табелка с име!

Жул изкриви лице.

— Зная, сър! Но тогава не го прочетох. Беше твърде глупаво от моя страна. Как бих могъл да си помисля, че това би могло да бъде важно.

— Предупредете ме, ако ландото отново спре пред входа!

— Но, разбира се, сър!

— Вие много ми помогнахте! — той му подаде ръка и го изправи до вратата.

— Искрено бих желал да помогна на госпожица Бридън, сър! Как мислите, какво й се е случило? Разбира се, тя ще се върне, нали?

— Не зная какво й се е случило, но съм сигурен, че един ден тя отново ще се разхожда из хотела.

— Ние всички сме доста обезкуражени, сър! Жените в кухнята, камериерките и ние, келнерите. Ако трябва да затворим хотела, няма да намерим никаква работа тук, в околността. Вие роднина ли сте на госпожица Бридън?

— Не! Аз не съм неин роднина. Но сега не трябва да се тревожите за нищо. Всичко ще се оправи.

— Ще останете ли наш гост, сър?

— Поне докато госпожица Бридън отново бъде тук!

— Ще го кажа и на останалите, сър! Лека нощ!

Той излезе и Ласитър заключи след него.

Изруга. Двама елегантни негодници в скъпо ландо. Такива карети не бяха много. Но от къде бяха пристигнали тези типове?

Той събу ботушите си, легна на леглото и кръстоса ръце под главата. Да, предната нощ в това легло бе дяволски по-приятна. Кръвта закипя в жилите му, докато си мислеше за това. Тези гърди, тези дълги бедра! Дъхът му секна.

Искаше да я има отново, а негодниците, които я бяха отвлекли, както и онези, които искаха хотела й, трябваше да очакват неприятности. Още повече, ако бяха едни и същи.

Трябваше да търси ландото и да огледа за следи в кантората на шерифа.

Но реши най-напред да поспи. Когато се събуди, защото в хотела животът и работата вече кипяха, слънцето тъкмо изгряваше. Той стана и се облече, позвъни на келнера и поръча закуска.

Ласитър искаше да огледа зад кантората. В случай, че откриеше някакви следи, щеше да може веднага да вземе коня си.

Напусна стаята си и слезе по стълбите. Във фоайето срещна Жул.

— Може би е важно, сър, но може и да не е. Тази нощ ние всички много дълго разговаряхме. В станцията на Уелс Фарго в Лъбок има едно ландо. Ан, нашата икономка, е от Лъбок. Тя смята, че елегантният непознат с кафявия еднореден костюм би могъл да бъде инспекторът от Уелс Фарго в Лъбок.

Ласитър се усмихна.

— Всички вие просто нямате цена!

— Мъжът с двата револвера би трябвало да е Чарм Тимпър!

— Икономката го познава, така ли? — попита Ласитър. Беше слушал за този съмнителен тип.

— Тя смята така, сър.

— Е, тогава ще трябва да се поогледам за тези негодници в Лъбок! — каза Ласитър, потупа го с благодарност по рамото и продължи пътя си.

Наистина мислеше това, което каза. Ако не откриеше други следи, щеше да бъде принуден да последва този съвет.

Напусна хотела, прекоси двора и влезе в конюшнята. Пред вратата стоеше един стар мексиканец. Ласитър дори не го погледна, мина покрай него, влезе в конюшнята, откри своя кафяв кон и се запъти към него. Когато сложи седлото на гърба му, мексиканецът влезе.

— Ти ли си Ласитър?

Ласитър спря и се обърна.

— Да!

Непознатият пристъпи по-близо, облегна се на колоната отсреща и протегна ръка.

— Дай златото на Доусънови или повече няма да видиш красивата си годеница жива.

Ласитър замръзна на мястото си, като че ли беше ударен от гръм. Беше очаквал всичко друго, но не и това. Той изгледа изпитателно този кучи син. Не беше стар. Определено нямаше дори трийсет. Голямата му брада го състаряваше.

— Сериозно ли си го мислите? — попита Ласитър.

— Разбира се! Тя смята, че ти би направил всичко, за да я върнем отново. Така че давай златото! Тогава няма да й се случи нищо.

— Кой те праща?

— Това не е твоя работа! — дръзко отвърна мексиканецът.

— Вие знаете колко много я обичам…

— Ами да! — мексиканецът се ухили.

— Значи не мога да бъда пас.

— Къде е златото?

— Тук!

Мексиканецът се изсмя жлъчно и се приближи.

Ласитър се наведе напред към багажа си и после мълниеносно се извъртя. Успя да сграби мексиканеца за яката и така го удари в брадата, че главата му се метна назад. Негодникът ужасено изкрещя и се строполи на земята.

Ласитър отпусна ръце надолу, отстъпи назад, облегна се на колоната и избърса потта от лицето си с кърпата, завързана около врата му.

Нещастникът не беше припаднал. Той стенеше и виеше жаловито.

— Кой си ти? — попита Ласитър.

— Аз съм Валеро Тура!

— Кой те изпрати при мен?

Мексиканецът мълчеше.

— Искаш ли още веднъж да те ударя?

— Господин Стамфорд.

Ласитър отиде до него, хвана го за раменете и го изправи на крака.

— Кой е този човек?

— Шефът на сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд! — призна мексиканецът с дрезгав глас.

Ласитър не вярваше на ушите си. Отново Уелс Фарго! Как можеше всичко да съвпада? Нима Златните лешояди и онези, които искаха хотела на Николет, бяха едни и същи хора?

Колкото повече си мислеше за това, толкова по-обяснимо му се струваше всичко. Той разтърси мексиканеца.

— Ще запомня името ти! Горко ти, ако си ме излъгал!

Той го пусна и го бутна назад.

Валеро Тура падна на земята, претърколи се и остана да лежи.

Ласитър си пое дълбоко дъх. Изведнъж се извъртя като ударен от гръм и се нахвърли върху него.

— Къде държите Николет?

— Това не знам.

— Отговаряй! — Ласитър го сграбчи за яката и го разтърси.

— В сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд! — проплака мексиканецът. — Във всеки случай аз така смятам. Не знам със сигурност.

Ласитър го пусна. Изведнъж подозрението, че Златните лешояди и онези кучи синове, които се опитваха да прогонят Николет от хотела й, са едни и същи хора, му се стори напълно правдоподобно. Защо Златните лешояди нападаха златотърсачите в каньона Пало Дуро? Защото искаха да построят железопътна линия през Тексас и затова им трябваха огромни суми? Безумна идея! В чий ли мозък се беше родила?

Той сграбчи мексиканеца и го изнесе навън на двора.

Хвърли го ведно корито за поене на конете.

— Тръгваме след пет минути! — каза той. — Побързай! Не прави никакви глупости и не се опитвай да изчезнеш! Ще те настигна още на следващия ъгъл и тогава ще те съдера от бой!

Нещастникът изпръхтя като морж. Ласитър се обърна и влезе отново в конюшнята, за да оседлае един кон и за него.

5.

Когато Ласитър изведе конете, мексиканецът си обуваше мокрите панталони. При това го поглеждаше с направо кучешки поглед.

— Далече ли е до това ранчо? — попита Ласитър.

— Можем да бъдем там след два часа, но ако минем по път, по който ще ни забележат още отдалеч — отвърна Валеро Тура. — Затова ще е по-добре, ако се приближим откъм планините. Наистина ще трябва да яздим четири часа. Но си заслужава. Могат да ни видят едва когато сме близо до сградите.

— С какво се занимаваш?

— Аз съм конегледач в сменната станция, сеньор.

— Ти си на служба в компанията Уелс Фарго?

— Да, сеньор!

— А босът на Златните лешояди, както хората наричат вас, бандитите? — с остър глас каза Ласитър. Валеро Тура го погледна втренчено. — Отговаряй, иначе ще увиснеш на въжето!

— Аз… аз не зная! Никой не знае точно. Дори Том Стамфорд не знае, а той иначе знае всичко.

— Босът на сменната станция в ранчото Шерууд?

— Да, сеньор.

— Качвай се на коня!

Мексиканецът се подчини.

Беше още рано сутринта. Двамата поеха, яздейки един до друг. Валеро Тура определяше посоката. Напуснаха града на юг и веднага след последните къщи свиха от пътя, поеха на изток и прекосиха няколко горички, докато пред тях се изпречиха първите скали. Бяха стигнали до най-северния ръкав на каньона Пало Дуро.

Ранчото Шерууд беше разположено по-нататък на изток. Уелс Фарго беше откупила земя и беше построила сменна станция, която се управляваше от един от членовете на фамилията — собственик на ранчото. Слънцето отдавна беше достигнало зенита, когато съзряха сградите. Останаха в прикритието на огромна скала в една борова горичка.

— Ранчото! — обясни мексиканецът. — Сградите със сивите покриви са на станцията Уелс Фарго.

— Кой те изпрати да искаш златото от мен?

— Стамфорд ви описа и ми каза всичко, което трябваше да ви предам. Късно вечерта се качих на бърза кола за града.

— Обзалагам се, че тук ще намеря и Хауърд, и Шелтън, или се заблуждавам?

Мексиканецът можа само да преглътне.

— Слизай! — заповяда Ласитър.

Мексиканецът се спусна на земята. Ласитър също слезе от коня. Завързаха конете за едно дърво. Ласитър взе в ръка рязаната карабина и посочи към сградата.

— Сеньор Ласитър, Стамфорд ще ме убие на място, ако ви заведа до ранчото. Ще разбере, че съм ви показал пътя до тук и съм ви издал всичко.

— Не се безпокой! И косъм няма да падне от главата ти, ако правиш точно това, което ти казвам. Постарай се да се приближим незабелязано, а когато видим Стамфорд, ми кажи, че е той.

Дърветата и храстите предлагаха достатъчно прикритие. Мексиканецът се страхуваше. Рязаната карабина на Ласитър беше заредена. Та на кого досега не се беше случвало такова оръжие просто да изгърми. От само себе си! А на всичко отгоре Ласитър го буташе напред с карабината. Стигнаха до навеса пред станцията на Уелс Фарго, без да бъдат забелязани, но и те не видяха никого. Под широкия покрив стояха няколко каруци. Двамата спряха до една бракувана пощенска карета, която беше оставена само на осите си. От това място можеха добре да наблюдават цялото ранчо.

— Конюшнята, стаите за конярите и кочияшите, кухнята! — обясняваше мексиканецът за отделните бараки. — Странноприемницата е за случаите, когато някоя пощенска карета, пълна с пътници, не може да продължи. Там е кантората на Стамфорд.

В бараката на служителите в станцията се отвори една врата и отвътре излязоха двама мъже. И двамата бяха въоръжени с пушки. Отидоха до конюшнята и изчезнаха вътре.

— Тук винаги ли се разхождате с пушки? Обичайно ли е това?

Мексиканецът мълчаливо поклати глава.

Други двама мъже излязоха от конюшнята и изчезнаха в бараката на конегледачите и кочияшите.

— Смяна на охраната! — каза Ласитър. — Значи държат собственичката на хотела в конюшнята.

— Да, там се намира една малка стаичка. Но аз не знаех, че тя е там — смаяно каза Валеро Тура.

— Познаваш ли мъжете?

— Да! Работят тук. Двама конегледачи като мен, коларят и ковачът.

— Те участваха ли в убийството на Доусънови?

Мексиканецът отново поклати глава, без да отрони нито дума.

— А ти? — Ласитър го погледна в очите.

— Всички онези, които го направиха, са си вкъщи в Амарильо!

— Познаваш ли мъжете в Амарильо?

— Не всички!

Ласитър искаше да научи имена. Но ето че от странноприемницата излезе един висок мъж.

— Стамфорд! — веднага прошепна мексиканецът.

Стамфорд беше висок и мускулест мъж около четирийсетте. Беше прилично облечен. Всичко у него излъчваше здраве и чистота. Якето и панталонът бяха изчеткани, а ботушите му — излъскани до ослепителен блясък. Той се спря пред вратата, огледа наоколо, накрая закрачи към бараката на служителите и влезе.

Ласитър така удари мексиканеца, че той се строполи в безсъзнание. Светкавично се обърна, отвори вратата на старата карета, пусна вътре припадналия мексиканец и затвори вратата.

С широки крачки забърза към странноприемницата и влезе. Стигна до голямо помещение, в което имаше две дълги маси и пейки.

Взе един стол и седна в ъгъла. Не се наложи да чака Стамфорд и три минути.

Той влезе, тръгна между масите и изведнъж замръзна на мястото си. Невъзможно беше да е видял Ласитър. Но усети присъствието му. Обърна се бавно и го огледа изпитателно от горе до долу.

— Как сте влезли тук?

— През вратата! — каза Ласитър, вдигна ловната карабина, стана и тръгна към Стамфорд. — Името ми е Ласитър! — каза той, когато се спря пред него и опря двойното дуло на карабината в корема му.

Стамфорд го пронизваше с поглед.

— Можем лесно да се споразумеем! — каза Ласитър. — Но може да стане и другояче! — той притисна още по-силно двойното дуло. — Ако натисна двата спусъка, ще се получи дупка, през която възрастен човек ще може да провре глава. Но ако получа Николет Бридън цяла и невредима и вие престанете да ми досаждате заради златото на Доусънови, аз ще се оттегля. Би трябвало да се съгласите с това предложение.

Стамфорд го наблюдаваше с безизразен поглед.

— Не говоря на глухоням или греша? — Ласитър сложи пръст на спусъците на ловната карабина и опря двойното дуло във врата му. — Ако сега стрелям, главата ви ще хвръкне, а в стената ще зейне дупка.

— Вие спечелихте. Ласитър! — изпъшка Стамфорд.

— Колко хубаво!

Стамфорд преглътна.

— Аз не само спечелих. Аз ви държа в ръцете си.

— Как да разбирам това? — попита Стамфорд.

— Че имам още няколко коза против вас! — обясни Ласитър. — Шефът на Уелс Фарго в Лъбок иска хотела на госпожица Бридън! Ако той още веднъж отвори дума за това, ще го накарам да измете пода там. С четка за зъби! А всички вас ще закарам на бесилката заради убийството на шерифа в Амарильо. Обещавам ви. Така ще ви подпаля задниците, че ще чуете ангели да пеят. Просто се вразумете! Иначе ще загазите. Разбра ли?

— Ти си сам, а знаеш ли колко много сме ние?

Ласитър го блъсна с карабината. Стамфорд седна на дъното на панталоните си. Съдейки по израза на лицето му, той изобщо не разбираше какво се е случило.

Ласитър отново опря двойното дуло в гърдите му.

— До смърт не мога да понасям, когато кучи синове, които се намират в твоето положение, изричат подобни закани. Внимавай! В такива случаи вече съм стрелял! — той тикна карабината под носа му. — С това! А сега ставай и излизай от тук!

Стамфорд се надигна и се заклатушка към вратата. Ласитър го последва, държейки карабината в протегнатата напред ръка. Напуснаха странноприемницата и тръгнаха към бараката на служителите. Стамфорд вървеше близо пред Ласитър и внимаваше разстоянието помежду им да не става много голямо. Толкова много се страхуваше от ловната карабина със сачми. Пред жилището на служителите те се спряха в сянката на малкото антре пред входната врата.

— Джил! — извика Стамфорд. — Джил, чуваш ли ме? Чуй ме и излез, Джил! Аз съм, Стамфорд! Трябва да говоря с теб.

Смяната вътре вече се беше разположила за почивка. Мина известно време, преди един от мъжете да се появи. Според описанието на Валеро Тура, който лежеше в несвяст в старата пощенска кола, трябваше да е ковачът.

— Какво има? — недоволно попита той. — Аз и Уил… — той онемя. Едва сега забеляза Ласитър и неговата рязана карабина.

— Това е Ласитър! — обясни Стамфорд. — Както виждаш, аз съм в ръцете му! Трябва да му предадем жената, иначе той ще си отмъсти на мен.

Ковачът гледаше ту единия, ту другия, като при това мускулите му защракаха. Погледна рязаната карабина, но не й обърна кой знае какво внимание. Подобно нещо винаги беше грешка. В този случай — не само за него, но и за Ласитър. Защото Ласитър не можеше да се защитава по друг начин. Ако го нападнеха, трябваше да стреля.

И ковачът нападна. С една греда. Дебелото ръбесто дърво подпираше стената до вратата. Като подгонен от дявола, ковачът го грабна, откърти го и нападна. При това коленичи и замахна от раменете си, за да постигне възможно най-голям ефект с ръбестото дърво. Вероятно щеше да откъсне главата на Ласитър, ако беше улучил точно.

Само че не улучи толкова точно. Ласитър отби удара с ловната си карабина. С един ритник извади ковача от равновесие и накрая с удар с всичка сила го просна на земята.

Какво си въобразяваха тези кучи синове, на кого си мислеха, че са попаднали?

— Престанете! — извика Стамфорд. — Всички да престанат! Извадете жената от конюшнята! Изведете я навън и му я предайте!

Сега навсякъде в широкия двор можеха да се видят хора. Под навеса стояха четирима мъже. Но Ласитър не можеше да ги види. Той гледаше само и единствено към конюшнята. Двама от бандитите изведоха Николет и я доведоха при него.

Какво беше преживяла! На миловидното й лице беше изписана дълбока мъка. Двама едри мъже, които грубо я държаха, я изведоха напред.

— Щом ме пуснете, хората ми ще ви предадат жената! — каза Стамфорд. — Като ще правим търговия с крави, е, добре, ето ви една.

Мъжете спряха заедно с Николет. Ъгълчетата на устата й издайнически потръпваха. Беше на път да избухне в плач. Разстоянието беше по-малко от десет крачки.

— Пусни Стамфорд и ние ще пуснем жената! — каза един от тях.

— Това е търговия с крави! — потвърди Ласитър пред шефа на сменната станция. — Пуснете я и нека тя дойде насам. После всички други да изчезнат!

Стамфорд го гледаше с разширени от уплаха очи.

— Ами аз?

— Тук май всички ме вземат за слабоумен! — отвърна Ласитър. — Ти ще можеш да си тръгнеш, щом аз бъда в безопасност заедно с нея. Не умувай много, иначе ще натисна спусъците!

— Ха! — Стамфорд се изсмя ликуващо, огледа се наоколо и посочи мъжете, които стояха с оръжия, готови за стрелба. Бяха осем или девет. Изглежда, сред тях имаше и хора от ранчото. — И какво ще стане после?

— Няма защо да се вълнуваш толкова! Ти няма да можеш да го видиш!

Човекът от Уелс Фарго го погледна втренчено, но така и не намери думи.

— Тъкмо обратното трябва да направите, Ласитър! — диво изрева единият от мъжете, които държаха Николет. — Ние ще я убием, ако не пуснеш Стамфорд. На момента, искам да кажа!

Погледът на Николет трескаво се луташе насам-натам. Тя беше смъртнобледа и изглеждаше така, като че ли всеки момент ще изпадне в истерия.

— Ще броя! — извика Ласитър и опря рязаната карабина в ребрата на Стамфорд. — Едно, две…

— Спрете! — изкрещя Стамфорд с плачлив глас. Беше станал бял като току-що варосана стена. — Пуснете я! Това е заповед!

Мъжете се поколебаха. Но само за момент. После пуснаха Николет и отстъпиха няколко крачки назад.

Едва няколко секунди по-късно Николет забеляза, че е свободна. Тя стоеше като парализирана, вперила поглед в Ласитър. Но изведнъж се съвзе и хукна. В следващия миг вече беше захлупила разплаканото си лице върху гърдите му.

— Бягай към навеса! — грубо заповяда Ласитър.

Стамфорд учудено се взираше насреща. Опитваше се да открие нещо в полуздрача и се раздвижи.

— Мъжете да опразнят конюшнята! — заповяда Ласитър.

— Вървете! Изчезвайте! — извика Стамфорд, като правеше енергични жестове. — Щом се махнете, той ще ме освободи.

Мъжете се оттеглиха назад към бараката на кочияшите и конярите, повечето дори се скриха вътре.

Ласитър бутна Стамфорд пред себе си и поведе Николет. Потънаха в черната сянка на навеса и тръгнаха покрай старата пощенска карета. Ласитър хвърли поглед вътре. Мексиканецът все още беше в безсъзнание.

Тичешком изминаха известно разстояние. Когато вече не можеха да бъдат забелязани от бараките, потърсиха прикритие зад една смокиня. Ласитър напрегнато се огледа назад. Никой не ги следваше. Продължиха да бягат нататък и малко по-късно стигнаха при конете в боровата горичка.

— Не забравяй за това, което ти казах! Предай на онзи негодник в Лъбок! — Ласитър държеше карабината пред лицето на шефа на станцията на Уелс Фарго. — В противен случай ще го пипна и тогава ще изглежда по-стар, отколкото някога би могъл да стане! Къде са Хауърд и Джери Шелтън?

Стамфорд преглътна.

— Не ги познавам!

— Бягай! — каза Ласитър.

Стамфорд се обърна на място и Ласитър с удар го събори на земята.

— За бога, да не си го убил? — изумено попита Николет, готова да избухне в ридания.

— Не, той само е в безсъзнание. Това ще ни осигури известна преднина — каза Ласитър и й помогна да се качи на коня. Тя трябваше да вдигне полата си високо, за да може да седне на седлото. Колко дълги и бели крака имаше! — Те ще го чакат и най-накрая ще тръгнат да го търсят! — обясни й той, докато се мяташе на коня. — И тогава вече ще тръгнат по петите ни. Видя ли Хауърд или Шелтън?

Тя поклати глава.

— Не!

Подкараха конете в тръс и преминаха край скалите. Начинът, по който Николет седеше на коня, показваше, че е отличен ездач. Справяше се забележително.

Ласитър потърси пътя на юг, за да се върнат възможно най-бързо в Амарильо, но се заблуди в този дяволски скален лабиринт. Едва след повече от час видя пътя, но при вида на групата ездачи не му оставаше нищо друго, освен с проклятия да се върне назад.

Стамфорд знаеше къде искаха да отидат с Николет. Не е било трудно да започне преследването. Ездачите също ги видяха и веднага разбраха, че не само са настигнали Ласитър, но и че са успели да пресекат пътя му.

Николет го погледна боязливо.

— Какво означава това за нас? Можем ли да им избягаме? Дано конете ни издържат!

Ласитър погледна назад. Преследвачите се бяха събрали в плътна група и вече бяха се отклонили от пътя. Отекнаха изстрели. Той мислено изруга. Знаете, че оставяха в меката почва лесно забележими следи. Отчаян, той се огледа за скалист терен.

Николет го наблюдаваше и от време на време се обръщаше назад. Тя също забеляза, че преследвачите ги настигат.

Ласитър искаше да се изкачат нагоре в планините, но скалите тук бяха високи по няколко хиляди стъпки. Дори и да не бяха оставяли следи, винаги можеха да бъдат видени от пътя.

Ласитър пришпори конете напред, но скоро се отказа, защото Николет ставаше все по-неспокойна.

— Не се тревожи, няма да ни хванат! — каза той през зъби.

През повечето време яздеха един до друг. Но понякога теренът ги принуждаваше да яздят един зад друг. Той всеки път я пращаше напред, за да знае, че е в безопасност в случай, че преследвачите започнат да стрелят.

Най-после стигнаха до едно скалисто плато, по което не оставяха никакви следи. Ласитър веднага смени посоката и двамата с Николет препуснаха обратно на юг. Щастието им се усмихна: стигнаха скалите, преди първите преследвачи да се появят върху платото.

Ласитър спря в една теснина, слезе от коня. Взе уинчестъра и бързо се върна назад. В края на теснината се притисна плътно до скалата и погледна към платото.

Изминаха почти десет минути, преди преследвачите да се появят. Спряха, огледаха се и започнаха да се съветват.

Най-накрая се разделиха на малки отряди. Ласитър се усмихна доволно и се върна при Николет.

6.

Слънцето беше залязло. Първите сенки на здрача вече падаха. Ласитър намери подслон за през нощта близо до една скала, където няколко смърча образуваха почти пълен кръг. Между стволовете имаше непроходим храсталак, висок колкото човешки бой. Ласитър беше забързал конете и беше започнал да разседлава, когато Николет развълнувано го дръпна за ръката и сподавено изстена:

— Виж, Ласитър! Ездачи!

Той пусна седлото на земята заедно с целия багаж и светкавично се обърна, стиснал в ръка рязаната карабина, защото в същия миг чу тропот на копита.

Бяха петима. Ласитър позна ковача и единия от конегледачите от сменната станция. Яздеха плътно един до друг, когато излязоха от горичката, която Ласитър и Николет бяха прекосили преди това. Само че малко по на юг. Ездачите не бяха открили следите им. Ласитър се сниши и натисна Николет надолу. Нито те, нито конете можеха да се видят. Петимата продължиха пътя си, като преминаха край тях на разстояние около сто и петдесет ярда.

Само някой от конете да не изцвилеше…

Изглежда, Николет си мислеше за същото, защото вкопчи ръце в раменете на Ласитър.

— Ако ни открият, се хвърляш на земята, така нищо няма да ти се случи! — прошепна той. — Най-важното е да не мърдаш от мястото си и да не вдигаш глава.

Тя не откъсна очи от ездачите, които внимателно се оглеждаха, но не забелязаха нищо. След две-три минути те изчезнаха в сумрака между скалите.

Ласитър се обърна.

— Ето, виждаш ли!

Тя се усмихна облекчено и скри лице в шията му. Той я притисна към себе си и погали раменете и гърба й. Беше така чудесно да държи това топло тяло В обятията си, да усеща тези прелестни форми и да вдишва аромата, който се носеше от дрехите и косата й.

— Аз те обичам и съм толкова благодарна! — прошепна тя.

Беше му казвала това още докато яздеха. Похитителите й не бяха много груби с нея. Просто дойдоха в хотела, хванаха я и я измъкнаха през задната врата, без някой в голямата сграда да забележи. На двора беше спряна кола с чергило. От страх на Николет изобщо не й беше дошло на ум да се съпротивлява или да се разкрещи, но през цялото време не я беше напускала увереността, че Ласитър ще я освободи.

Малко преди той да дойде, беше разбрала, че е отвлечена, за да бъде изнуден Ласитър заради златото на Доусънови. А тя си мислеше, че похитителите й са хората, които искаха да строят железопътната линия. По време на своето пленничество се бе бояла, че те ще дойдат и ще я принудят да подпише договор за покупко-продажба на хотела й.

По-скоро би се оставила да я застрелят — многократно се бе заклевала тя.

Ласитър я беше посъветвал в случай на крайна необходимост да подпише. В края на краищата, би могла да оспори подобен договор само ако остане жива. Но тя не искаше да приеме тези доводи.

— Ще можем ли да спим спокойно тук? — попита тя. — Ти сам виждаш, че те все още са по петите ни. Без съмнение, и утре ще бъде така. Преди Амарильо, а може би дори и в самия град, със сигурност ще ни устроят засада.

— Не се тревожи толкова! — каза той.

Искаше да разседлае конете, но Николет сключи ръце около врата му и те започнаха да се галят и целуват. Взаимно се възбудиха. През целия ден бяха очаквали идването на нощта. Сега най-после тя беше настъпила. Под дърветата човек вече не можеше да види дори ръката пред очите си.

Галеха се и се разсъбличаха. Бяха като опиянени. Николет се отпусна назад и потъна в тревата, наслаждавайки се на възбуждащите ласки на Ласитър. Тя сложи краката си на раменете му и сключи бедра зад тила му, стенейки от блаженство, когато усети ръцете му върху гърдите си.

Той се движеше все по-енергично. Николет впи ръце в раменете му, наслаждавайки се на ласките, които ги доведоха до върха на удоволствието. Притиснаха се един върху друг, търкулнаха се към конете и се подпряха на седлото, което Ласитър беше пуснал на земята, когато ездачите се бяха появили така ненадейно.

Продължиха да лежат и да се целуват с луда страст.

Беше полунощ, когато Ласитър най-после успя да разседлае и да нахрани конете. Но нощта не беше свършила. Когато след това той легна до Николет, тя се събуди и го прие с отворени обятия.

Любиха се до сутринта.

Едва на разсъмване се успокоиха. Заспаха вплели ръце, притиснати един към друг.

Когато Ласитър се събуди, небето тъкмо беше започнало да изсивява. Веднага му стана ясно, че е бил събуден от шум, който не е обичаен за отиващата си нощ.

Преди да заспят, беше завил Николет и беше заредил оръжията си. Взе рязаната карабина и предпазливо се освободи от прегръдката на Николет, за да не я събуди. Надигна се и замръзна на мястото си.

Пред смърчовете стояха двама души с оръжия, готови за стрелба. Бяха минали оттук и бяха забелязали изпаренията от конете. Сега се канеха да видят кой се крие зад храсталака и смърчовете, кой беше устроил там нощен лагер.

Още не беше достатъчно светло. Ласитър не можеше да разбере кои бяха двамата. Но какво значение имаше това? Хората на Стамфорд се намираха наоколо. Най-вероятно бяха от тях. Ако бандитите ги откриеха, за него и Николет вече нямаше никакъв шанс.

Ласитър не искаше да убива, но не искаше и да бъде застрелян, нито да остави Николет сама в ръцете на съдбата.

Той трескаво обу панталоните и ботушите си.

Излезе от прикритието на смърчовете, стискайки рязаната ловна карабина, насочена към тях.

Мъжете го видяха и стреляха веднага. Но Ласитър също стреля. Рязаната карабина изтрещя. От дулата изхвръкнаха пламъци, дълги цяла стъпка, разнесе се пушек, а сачмите прорязаха прозрачния утринен въздух и сякаш поеха куршумите на двамата въоръжени с револвери мъже. Другояче не можеше да се обясни фактът, че Ласитър не беше улучен. Нямаше дори драскотина.

Изстрелите бяха изтръгнали природата от съня й. Орляци птици излетяха с крясък от скалите и дърветата.

Иззад смърчовете с писък се спусна Николет, изпаднала в паника от уплаха и ужас. Пищеше като обезумяла.

Ласитър се обърна и разпери ръце. Николет изтича до него и се хвърли с вик в обятията му.

— Ранен ли си? — беше смъртно уплашена.

— Успокой се! Нищо ми няма!

— Истината ли ми казваш? — с плачлив глас каза тя и го опипа, след това погледна през рамото му към двамата мъже, улучени от сачмите. Изглежда, и двамата бяха убити на място.

Но Ласитър съзнаваше, че тази битка нито е спечелена, нито е приключена. Не си правеше никакви илюзии, защото знаеше, че изстрелите са били чути. Затова трескаво оседла конете. Николет му помогна. Едва след това се облякоха напълно, оглеждайки се внимателно.

Качиха се на конете и потеглиха. Трябваше да намерят пътя. Ако хората на Стамфорд откриеха убитите, щяха да хванат и него, и Николет. С това преследването по пътя към Амарильо отново щеше да започне. Само че този път Ласитър и Николет имаха преднина. И той искаше да се възползва от нея.

Когато стигнаха до пътя, чуха изстрели. Предупредителни изстрели, сигнални изстрели. Отекнаха оттам, където двамата бяха пренощували. Значи — доста надалеч.

Пришпориха конете и спечелиха това надбягване, което обаче нямаше нищо общо с изхода на битката. Пристигнаха в Амарильо. Живи. Нищо повече от това.

Пред хотела Николет слезе от коня. Ласитър продължи нататък до кантората на шерифа.

В кантората се бяха събрали вторият, третият и четвъртият заместници на шерифа мексиканец, както и много други хора. Цареше оживление. Още с близането си Ласитър веднага разбра каква е причината: златото на Доусънови лежеше на масата.

Възцари се мълчание. Мъжете наблюдаваха едрия мъж.

Погледът на Ласитър бързо се плъзна по всички. Напразно търсеше Винсенте, първия заместник-шериф.

— Тези хора хванаха Винсенте и неговия спътник и им взеха златото — каза вторият заместник-шериф. Висок и строен мъж. Вече не беше съвсем млад. Ласитър знаеше, че се казва Джон Конуей, че е роден в Тексас и че има жена и три деца. Заедно със семейството си живееше в къщата, където беше коларската работилница. Жена му се грижеше за домакинството на коларя. Беше енергичен мъж, смел и безстрашен. Във всеки случай така го беше описал шерифът.

Знаеше се, че през войната е яздил с Куантрил. Както и известно време след това. Само поради тази причина за това не се говореше открито.

— Къде е Винсенте? — попита Ласитър. — Арестуван ли е?

Надигна се глъчка.

— Нещастниците се отбраняваха като обезумели — обясни Джон Конуей. — Така и умряха. Като безумци. Не им остана друга възможност. И така. Вие бяхте прав във всичко, Ласитър, и сега в Амарильо знаят това дори и скептиците. Откъде идвате? Току-що научих, че Николет Бридън е изчезнала. Вярно ли е?

— Тя беше отвлечена! Току-що я доведох обратно в Амарильо.

— Отвличане? Наистина ли?

— Аз бих го нарекъл така. Мъжете искаха да ме притиснат, защото смятаха, че златото на Доусънови е у мен.

Заместник-шерифът направи решителен жест.

— Продължавайте, Ласитър!

— Да не сте били при хората, които нападнаха лагера на Доусънови? — попита един от мъжете.

Всички насочиха любопитни погледи към Ласитър.

— Съдържателката на хотела беше отвлечена в сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд.

— И Шеруудови ли са замесени във всичко това? — недоволно попита друг.

— Може да се допусне! Бяха почти десет души — обясни Ласитър. — Едва ли толкова много хора биха могли да работят в сменната станция. Във всеки случай аз не бих могъл да си го представя.

— Отнеси златото в банката, Джон! — каза третият заместник-шериф. — Доусънови имат бедни роднини, на които то би могло да бъде от полза. Аз ще се опитам да ги открия.

— Да, но нека най-напред да изясним всичко! — Възбудено отбеляза вторият заместник-шериф. — Ездачите от Уелс Фарго! Винаги съм го подозирал. Можете ли да ми кажете имена, Ласитър?

— Валеро Тура беше при мен. Той ми показа пътя. От него знам, че с тях са двама конегледачи, ковачът и коларят на сменната станция. И шефът, естествено.

— Том Стамфорд? — недоверчиво попита Джон Конуей. — За нападението над Доусънови ли говорите или за отвличането, или пък и за двете заедно?

— Говоря само за отвличането! Видях, че тези хора бяха затворили съдържателката на хотела там, в конюшнята.

— Мисля, че това е достатъчно, хора. Кой ще ме последва? Тоб, ще отнесеш ли златото в банката и ще поемеш ли работата тук?

7.

Той беше третият заместник-шериф. Но сега, въпреки йерархията, всички се чувстваха равни. И със сигурност щеше да продължи да бъде така, когато жителите на Амарильо изберяха Джон Конуей за шериф. Той беше решителен мъж. Половин час по-късно вече напускаше града заедно с въоръжен отряд, за да арестува мъжете от сменната станция. При хотела размени няколко думи с Николет, макар че показанията на Ласитър бяха достатъчни. После настигна останалите, които бяха продължили напред.

Ласитър отиде в пощата. За него все още не беше пристигнало никакво съобщение. В хотела също никой не се беше интересувал от него. Още няколко дни и той трябваше да се обади във Вашингтон. Беше длъжен да го направи. Явно хората от Бригада Седем бяха променили плана си. Съобщението не беше стигнало до него поради бог знае какви причини.

— Джон Конуей потегли само с шестима души — притеснено каза Николет, когато се срещнаха във фоайето. — Том Стамфорд имаше значително повече хора. Ако Джон Конуей загуби битката, аз не мога да бъда сигурна тук.

— Две неща променят всичко, Николет — обясни й той. — Златото на Доусънови е намерено. Това ще се разчуе. Златните лешояди повече няма да го искат от мен. Значи тези типове нямат основание да те отвлекат отново.

— А второто?

Ласитър се засмя.

— Джон Конуей и хората му представляват закона!

— Искаш да кажеш, че бандитите не могат да застрелят някого, ако този някой носи звезда? Та нали съвсем наскоро преживяхме такова нещо?

— Може, разбира се. Но не е толкова просто. Наказанието е значително по-сурово. Дребните бандити във всички случаи има какво да губят. А онези типове от сменната станция далеч не са най-големите негодници. Вместо да свършат на бесилката, по-скоро ще се оставят да бъдат арестувани, надявайки се на благосклонността на съдията, ако проговорят. Така че нека да изчакаме!

— От твоите уста — в божиите уши!

— Не, не, в ушите на бандитите! Това е достатъчно. Това е, което казвам на всеки дребен негодник: извади главата си от примката, докато все още можеш!

Тя се усмихна влюбено.

— Я ми кажи не си ли гладен?

— Като вълк! Затова и влязох.

— Тогава седни в трапезарията. Жул ще те обслужи — тя се огледа, не видя никого, надигна се на пръсти и го целуна. — Кога ще дойде вечерта? — Влюбено прошепна и го ухапа леко по ухото, после нежно го целуна по бузата и изчезна зад рецепцията.

Ласитър я изпрати с поглед и влезе в трапезарията. Наистина беше гладен. И в това нямаше нищо чудно. През дните в пустошта беше живял само от сухари и солено месо.

Но когато седна на масата, мислеше не толкова за ядене, колкото за Николет. Беше като фурия, а любовта й — откровение и блаженство. Не познаваше забрани и задръжки, когато наистина се развихреше.

Жул пристъпи до масата, Ласитър се откъсна от тези мисли и даде поръчката си.

„Най-после!“ — помисли си Ласитър, когато елегантният непознат пристъпи към него във фоайето и го фиксира с поглед. Току-що беше станал от леглото. Слънцето вече беше достигнало зенита си, а той още не беше закусил. Каква нощ беше преживял отново с Николет!

Джентълменът не се отмести от пътя му, а се спря и се усмихна подкупващо.

Ласитър му протегна ръка и името „Наполеон“ вече беше на устата му. Но непознатият се представи и стисна ръката му.

— Името ми е Крек. Занимавам се с ковачници тук, в града, в Лъбок и в още няколко града в северозападен Тексас. Не разбирам абсолютно нищо от този занаят. Но затова пък разбирам от сделки. Затова би трябвало да поговорим с вас, господин Ласитър.

Ласитър разочаровано изкриви лице. Значи и този не беше от Бригада Седем. Какво искаше от него? Малко по-късно Ласитър разбра, че в Амарильо той беше познат на мнозина.

Николет се появи във фоайето. Ласитър беше изненадан: не бе спала през цялата нощ, което личеше от тъмните кръгове под красивите й очи, но въпреки това сияеше. Крек се обърна и тя протегна към него и двете си ръце.

— Господин Крек! — извика възторжено. — Какво ви води при мен? Както виждам, вече сте се запознали с господин Ласитър. Може ли да ви поканя на закуска? Моля, елате!

Тя тръгна напред, хванала Крек за ръката, а Ласитър ги последва.

— Господин Крек е сред най-видните хора в нашия град — обясни тя на Ласитър и ги поведе към трапезарията. — Той е един от известните бизнесмени, които са направили много за града ни. Седнете! Вие сте мои гости. Моля ви, господин Крек! Вие и господин Ласитър.

Мъжете седнаха, а тя забърза напред, за да даде нареждания на персонала.

— Очарователна жена! — каза Крек.

— Защо още не сте й направили предложение? — попита Ласитър.

Крек го погледна и широко се усмихна.

— За съжаление, вече съм женен. Имам четирима синове. Просто нямам никакъв шанс. Как стоят нещата при вас? Стори ми се, че вие сте неин тип.

Ласитър махна с ръка.

Крек вдигна показалец.

— Вие също си падате по нея. Личи ви, така че не отричайте! — той се засмя, пресегна се през масата и потупа Ласитър по рамото.

— Вие да не сте сватовник? — развеселено попита Ласитър. Искаше най-после да разбере защо този човек го беше заговорил.

Изведнъж погледът му стана непроницаем.

— Сватовник? Може би това отчасти е вярно. Някой иска да се ожени за вас. С цялото си същество. Какво мислите за такава работа?

Ласитър поклати глава.

— Би трябвало добре да обмислите това предложение. Пет хиляди в брой веднага и всеки месец по хиляда.

— Толкова пари едва ли се изкарват от земеделска работа! — отбеляза Ласитър.

— Нека не се залъгваме! Дори земеделец, който впряга шест вола в плуга, не печели по хиляда долара на месец.

— Точно така! — Ласитър се ухили. — И какво трябва да правя за тези пари?

— Нищо!

Ласитър скръсти ръце, наведе се напред и го погледна в очите.

— Разбирам! Нищо срещу него!

Крек кимна.

— За кого става дума?

— Допреди минута ви смятах за умна глава! — неодобрително каза Крек.

Те се облегнаха назад и погледнаха към кухненската врата. Николет идваше. Следваше Люк, вторият келнер и още две момчета. Всички носеха сребърни табли, върху които бяха натрупани планини от деликатеси. Имаше пъстърва, пушена змиорка, меча лапа и меча шунка, нарязана съвсем на тънко, така че направо се топеше в устата, яйца, масло, мед и мармалад.

Крек се нахвърли на храната, без да се притеснява. Ласитър се вълнуваше от нещо съвсем друго.

— Искам да знам за кого ще работя! И какво ще трябва да върша! — каза той, след като Николет и персоналът изчезнаха в кухнята.

— Ще получавате парите от мен. Ще ги донасям всеки месец точно навреме. Няма да се грижите за нищо, освен за тази великолепна жена, и ще спите с нея колкото често желаете и можете. Какъв живот! — Крек повдигна вежди. — Не трябва да се двоумите, защото никога отново няма да ви предложат подобна работа.

Той лакомо тъпчеше с два пръста парче след парче от мечата шунка в устата си. Ласитър дори не я опита.

— Вие говорите за човека в Лъбок.

Погледът на Крек остана безизразен.

— Някой иска да ви засипе с пари, а вие не ги искате. Вместо това искате името му! Това не е ли глупаво? Сега още веднъж си помислете!

— И какво ще стане с този хотел? Николет няма да го продаде на безценица. Аз вече я убедих.

— Знаем, че сте вътре в нещата. Но ще решим този въпрос другояче. Железопътната линия ще мине малко по на юг.

— А този хотел?

— Може би ще бъде използван като склад!

Ласитър го погледна.

— Какво искате всъщност? — развеселено попита Крек. — Дотогава ще бъдете богат човек и с Николет ще можете да отидете навсякъде.

— Вие говорите от името на инспектора от Уелс Фарго в Лъбок! — каза Ласитър.

— Не ви разбирам! Ще бъдете богат. Защо непременно искате да знаете откъде ще дойде това богатство?

— От чиста благодарност.

— Господин Едингбъро не обича благодарните хора!

Ласитър се усмихна.

— Забравете това име! — прегракнало извика Крек.

— Разбира се.

— Казвам го за ваше добро, Ласитър!

— Разбира се!

Крек се надигна, натика в устата си още едно парче меча шунка и се усмихна.

— Мога ли да ви смятам за нает, господин Ласитър?

Ласитър поклати глава.

— Не се цаня при хора, които не познавам. Никога досега не съм го правил.

— Ето, че сега ще го направите! — Ласитър мълчеше. — Всеки друг на ваше място…

— Никой не е на мое място! — прекъсна го Ласитър.

— Жалко! Вие съвсем не сте човекът, за който ви смятах, Ласитър! — Ласитър се засмя. — Не мога да повярвам, че парите не ви интересуват.

— Аз съм точно човек, който не се интересува от парите. Във всеки случай — не особено.

— Такова нещо не бях чувал досега!

— Ето, че сега го чувате! — Ласитър се изсмя.

Лицето на Крек стана сериозно.

— Помислете поне за Николет!

— Как да разбирам това?

— Става дума най-вече за нея! Вие сериозно ли смятате, че хора, които са се заели с такова гигантско дело като построяването на железопътна линия през цял Тексас, ще се оставят да бъдат спрени от една съдържателка на хотел? Та това е смешно!

— Ще ви кажа нещо съвсем различно, господин Крек! Ако хората, които са се заели с това гигантско дело, не спазват закона, ще търпят провал!

Крек го погледна изпитателно със сериозно лице и накрая поклати глава.

— Не, вие не сте клоун! Само се опитвате да се занасяте. Вие сте един побъркан кучи син, който не иска и да знае за Николет, защото е обхванат от манията да покаже на целия свят колко е велик. Но само гледайте! Ще ви покажа кой съм и какво мога!

Ласитър поклати глава.

— С тези приказки не можете да ме убедите.

— Николет беше отвлечена. Вие я освободихте. Моите поздравления! Сериозно ли мислите, че всичко ще мине така благополучно, ако такава съдба я сполети втори път?

— Какво си въобразявате?

— Предупреждавам ви, Ласитър! Не вие с вашата голяма уста ще сте на първо място, а Николет.

— Изчезвайте!

— Ще има да съжалявате! — изсъска Крек, обърна се и се отдалечи с тежки стъпки.

С цялата си невъзмутимост Ласитър му подложи крак. Крек се строполи на пода така, че хората от околните маси се стреснаха. Разярен, Крек се извъртя, стиснал в ръката си револвер.

Ласитър обаче също беше извадил своя и издърпа ударника.

Крек стисна устни и отпусна револвера.

— И на онова проклето куче в Лъбок ще му подложа крак! — спокойно каза Ласитър. — Нека само да внимава, защото може съвсем други хора да построят тази линия. И ви съветвам: отдалечете се на безопасно разстояние!

Крек се пресегна за шапката си, стана и бързо излезе. Надигна се глъчка.

Ласитър прибра револвера си и започна да закусва. Сега действително беше гладен.

Малко по-късно Николет влезе в трапезарията и дойде до масата му. На миловидното й лице беше изписано разочарование.

— Но къде е господин Крек? Вече си е тръгнал? Мислех си, че иска да говори с мен. Каза ли нещо?

— Той искаше да говори с мен!

Тя седна до него и се усмихна влюбено, взе ръката му и я погали.

— Предложи ли ти някаква работа? — попита, изпълнена с надежда, че може би той ще остане, ако получи добра работа.

— Не някаква, а съвсем определена!

— Ами това е великолепно! Какво е заплащането? Ще приемеш ли? Знаеш ли за какво си мисля?

Той знаеше. Трябваше само да я погледне. Това щастливо пламъче в очите й беше по-изразително от всякакви думи.

— Крек е един от онези негодници! — каза той. — Аз дори предполагам, че е вложил собствен капитал. Изглежда, че е един от най-богатите вложители.

Тя пребледня.

— Не!

— Напротив, Николет! Тук, в Амарильо, той може би не е единственият богат човек, който е вътре в играта.

— Какво искаше от теб?

— Искаше да ме наеме.

— За какво? Какво трябваше да правиш?

— Нищо!

— Нищо?

— Да, нищо! Нищо за теб и нищо против тази пасмина!

Тя само преглътна.

— Николет, тук за теб е опасно! Събери някои неща и остави хотела в ръцете на Жул за няколко дни! Щом се стъмни, ще напуснем града.

— Ще напуснем Амарильо? Но защо?

— За да се измъкнем от ноктите на лешоядите тук.

— И къде ще отидем?

— Където и да е, някъде, където ще бъдеш на сигурно място. Невъзможно е да предприема нещо срещу тях, ако ти все още си тук, в хотела. Те ще те отвлекат отново! Този тип недвусмислено ме заплаши.

— Има закон! Ще говоря със заместник-шерифа! — твърдо каза тя.

— Ники, те вече убиха един представител на закона! Те не се боят от подобно нещо. Тази работа не е по силите на заместниците на мексиканеца. Просто ще се провалят. Такива бандити са безскрупулни. Те ще грабят, убиват и ще откраднат толкова злато, колкото им е необходимо за построяването на линията. Няма да отстъпят пред един заместник-шериф. Имаш ли някъде приятели или позната, при които можеш да останеш няколко дни?

Тя сви устни, помисли и накрая поклати глава.

— Ще измислим нещо! — успокои я той.

— О, господи!

— Нали искаше да ме назначиш като охрана! — каза той. — Гледай на мен като на свой служител! Тук, в леговището на лъва, не мога да гарантирам живота ти. Трябва да изчезнеш.

Уплашена, тя грабна ръката му.

— Каква е алтернативата?

Ласитър поклати глава.

— За теб няма алтернатива.

— Тогава ще отида при Крек и ще му продам хотела!

Ласитър отново поклати глава.

— Въпреки това трябва да изчезнеш оттук!

— Как така! Ако получат това, което искат?

— Няма да се откажа! За да ме притиснат, тези типове няма да се спрат пред нищо. Не искам един ден да те намеря някъде с прерязано гърло.

Тя го погледна ужасено. Устните й потръпваха. Щеше да се разплаче.

— Какво означава „Няма да се откажа?“ Какво те засягат тези хора? Това е моят хотел. Аз ще им го продам и ние ще останем да живеем тук, докато бъде построена железопътната линия. Аз не съм бедна. Навсякъде можем да намерим нов дом. Остави това на мен.

— Не става дума за това, че не си бедна, нито за това, че не мога да остана при теб, колкото и да ми се иска, а за съвсем други неща. Тук е твоето съществование и него искат да ти отнемат тези престъпници, за да печелят големи пари от железопътната линия. Такава линия е дяволски дълга и навсякъде през местата, през които минава, има заселници, фермери, хотелиери и бог знае какви още хора, които стоят на пътя им и които безогледно и брутално ще бъдат изтикани. При това тези престъпници не се боят да убиват. Това е! За това става дума сега! Трябва някой да ги спре!

Тя не разбираше, защото не искаше да разбере. Ласитър го виждаше по погледа й. Не искаше да разбере и това, че той не може да остане при нея. Трябваше пак да й обяснява, както и друг път бе трябвало да го обяснява и на други жени. Беше се влюбил в Николет. Но се беше заклел пред Бригада Седем и не можеше да престъпи клетвата си. Само че как трябваше да обясни това на една жена така, че тя да разбере и отгоре на това да го приеме?

Все пак той успя да убеди Николет и тя разговаря с Жул, като само намекна за причината, поради която трябваше да замине, и го помоли да поеме управлението на хотела вместо нея. Той веднага и с готовност прие, дори й предложи да отиде при брат му, който имаше ферма в околностите на Пало Дуро Сити и живееше там заедно с жена си и поотрасналите си синове. Жул беше сигурен, че брат му ще я приеме за няколко дни. Докато тя приготвяше багажа си, той седна на рецепцията и му написа писмо.

Пало Дуро Сити се намираше по пътя към Лъбок. Не беше много далече. Ласитър оседла коня си и го завърза зад каретата, с която щеше да пътува Николет.

Очакваше завръщането на заместник-шерифа. Но дявол знаеше какво се беше случило в сменната станция на Уелс Фарго. Преди да може да предприеме каквото и да било, той трябваше да подсигури тила си, а това означаваше да знае, че Николет е в безопасност от посегателствата на бандитите.

Когато започна да се здрачава, Ласитър тръгна към ковачницата на Крек. Там все още работеха. Ударите на чуковете отекваха надалеч, огънят пламтеше и отблясъците му осветяваха в кървавочервено ковача и помощника му. От Крек нямаше и следа. Но Ласитър не беше и очаквал друго. В жилището до ковачницата, което също беше на Крек, цареше пълен мрак. Ласитър беше убеден, че този негодник веднага е заминал за Лъбок, за да докладва.

Двамата с Николет напуснаха града късно през нощта, след като улиците бяха опустели и повечето гости на хотела си бяха легнали. Каретата бавно излезе през портата.

Николет плачеше. Той я прегърна и започна да я утешава, но не беше толкова лесно.

Малко преди да излязат извън града, той отби в една странична уличка и спря сред дърветата. Слезе и се върна пеша обратно до Мейн стрийт, за да се увери, че никой не ги следи. Но там не се виждаше нито ездач, нито каруца. Той почака доста време, преди да се върне при Николет.

Продължиха по пощенския път на юг. Беше тъмна, безлунна нощ. Над тях небето бе осветено само от студената светлина на звездите, която почти не достигаше до земята. Въпреки това широкият прашен светлосив път се виждаше добре.

От време на време Ласитър се оглеждаше назад. Знаеше, че всяка грешка, която допуснеше отсега нататък, щеше да бъде заплатена първо от Николет с живота й! Крек му беше дал ясно да разбере.

След полунощ наближиха фермата. Ласитър отби конете от пътя и ги откара в една горичка, където щяха да дочакат изгрева.

— Поспи малко! Ще ти се отрази добре! — каза той и посегна за одеяло.

Но Николет не искаше и да знае. Тя го прегърна и го целуна.

— Страхувам се за теб, защото те са толкова много — шепнеше тя загрижено между целувките. — Бях ужасена, когато ми каза, че Крек също е един от тях. И досега не мога да го проумея. Бог знае кой още е с тях!

— Не се тревожи! Почини си няколко дни при брата на Жул. Когато дойда да те взема, всичко вече ще е свършило.

— Страхувам се за теб, скъпи! — с разтреперан глас каза тя. — Ако те убият, ще убият и мен.

Искаше да каже още много неща, но той притисна устни към нейните. Ласките, които си разменяха, накараха кръвта им да закипи в жилите. Ласитър разкопча блузата й и започна да гали гърдите й. Тя разтвори ризата му и се притисна към него, за да усети допира на кожата му до своята. Накрая той я взе в скута си и тя повдигна роклята си. В тъмнината на каретата кожата й блестеше като алабастър. Той впи ръце около кръста й, повдигна я и я отпусна. Отново и отново. След известно време тя му помогна, като започна да се движи нагоре-надолу. Отначало — бавно и леко. Той усети езика й в устата си. Накрая страстта ги възпламени. Николет се движеше все по-бързо и по-енергично. Удоволствието ставаше все по-голямо и ги понесе към върховете на блаженството.

Като свършиха, все още задъхани, те се отпуснаха на седалките на старата карета и продължиха да се целуват и милват.

Небето над тях започна да изсветлява. Денят започваше. Далеч на хоризонта небето заблестя в златножълто и лавандулово. Ласитър слезе и напои конете.

Слънцето се появи на хоризонта, когато Ласитър насочи впряга към малката ферма на брата на Жул.

8.

Ласитър беше смаян. Допреди немного време Лъбок беше малко търговско градче сред териториите на индианците. Нищо повече. А как изглеждаше тази дупка днес! Лъбок беше на път да се превърне в огромен град.

Недалече беше открит петрол. Петрол! В началото никой не знаеше какво да прави с него, но междувременно хората вече бяха разбрали: макар и вонящо, това беше черно злато. В източния край на града беше изникнала гора от сондажни кули.

Петролът се извозваше с магарешки каруци. Като от времето на Матусалем^[1]!

Сега вече Ласитър си обясни защо се бяха намерили хора, които имаха интерес да построят железопътна линия. Това беше страхотна сделка, след като ползата от петрола беше осъзната и вече не само домакинствата, но и индустрията се нуждаеше от него. Това, което видя, и мислите, които го споходиха, накараха Ласитър почти да изгуби кураж. Крек имаше право! Едва сега Ласитър осъзна на кого се канеше да препречи пътя само за да спаси един невзрачен хотел!

С този петрол горяха лампите не само в Съединените щати, но и в Европа и Китай. Парните машини вече също работеха с него. Парни машини, които задвижваха кораби, трансмисионни валове и машини от всякакъв вид.

Беше настъпила нова епоха и това можеше да се почувства тук, в Лъбок. Не в Амарильо и не дори в Пало Дуро Сити. А в Лъбок!

Ласитър отново пришпори кафявия си кон. Дори локвите по улиците на Лъбок воняха на петрол.

Дирекция на Уелс Фарго! Това беше изписано на огромна табела, която нощем се осветяваше от петролни факли.

След войната грамадното транспортно предприятие със седалище в Калифорния беше основало свои филиали във всички щати. В началото на Гражданската война, както я наричаха янките, голямото транспортно предприятие беше застанало на страната на въстаналите щати. Но после беше променило позицията си. Вероятно Северните щати, които по време на войната разчитаха на транспортния капацитет на Уелс Фарго, бяха дали големи обещания, защото след края на войната на предприятието бяха предоставени концесии за всички щати. То спечели преднина пред конкурентите, а държавните поръчки бяха възлагани само на Уелс Фарго. Така се възнаграждаваше само приятел, не и враг.

В Лъбок беше имало пазар на добитък. Цели стада говеда, кози и овце минаваха по улиците.

Ласитър премина покрай двора с товарните коли на Уелс Фарго, прекоси улицата, спря под акациите и слезе от коня.

Широкият двор се охраняваше. Пред портата имаше бариера. Мъжете от охранителния отряд стояха там на пост.

Тези мъже не го интересуваха. Той искаше да пипне само един човек. Името на този негодник беше Едингбъро!

Разбира се, при условие, че големият бос наистина беше тук.

Ласитър остана под сянката на дърветата, огледа се и сложи ръка върху рязаната карабина. Дали да рискува да влезе в двора на Уелс Фарго, или щеше да е много по-лесно да пипне този Едингбъро на някое друго място?

По улицата се зададе конник.

Ласитър не можеше да повярва на очите си. Беше господин Хауърд. Позна го по гълъбовосивите дрехи. Хауърд зави пред него. Мъжете вдигнаха бариерата и го пуснаха да влезе. Конникът прекоси двора, спря пред една барака, слезе от коня и влезе вътре.

Ласитър се усмихна. Пред тази постройка стоеше карета. Ландо! Някакъв смахнат маниак беше внесъл една от тези четириместни карети от Австрия. Всеобщото одобрение и възхищение го бяха подтикнали да открие работилница и да започне да произвежда копия на ландото. Колите му се бяха превърнали в истински шлагер. И при това в цялата страна. Само че американските новобогаташи, които се опитваха да показват култура, виждаха ценността не в имитацията. Затова някой се беше заел да внася оригинални австрийски карети. С много по-голям успех! Който беше успял да се издигне, имаше пари и искаше да го покаже, най-напред си набавяше ландо и го караше с впряг от шест коня. Винаги и навсякъде.

И така, който караше ландо, който наричаше своя такава карета, беше човек с дебел портфейл.

Ласитър остана под дърветата и свали карабината. Ландото стоеше самотно под палещите лъчи на слънцето. Хауърд беше изчезнал заедно със своя кон.

Беше дяволски горещ ден. Човек се потеше на сянка, без дори да помръдва.

Ласитър се стресна. Не, не беше заспал прав! Изведнъж ландото потегли. Една тръстикова колиба служеше за подслон на персонала от охраната. Всички излязоха навън, като във форт, и всеки от мъжете беше въоръжен с револвер и пушка. Строиха се в редица и дежурният се приготви да докладва. Само че човекът в ландото не се интересуваше от това. Той махна небрежно с ръка и каретата продължи пътя си.

Миг по-късно ландото премина край Ласитър. Мъжът на капрата беше чернокож. Пътникът вътре обаче беше бял и беше облечен в кафяв еднореден костюм, носеше черни лачени обувки и бели гамаши.

Каретата отмина.

Ласитър отвърза кафявия кон, метна се на седлото и пое след нея.

Когато се приближи, човекът в ландото се обърна.

Лицето му беше непознато. Ласитър ухилено почука с показалец на вратата. Джентълменът му кимна с безразличен поглед, отново обърна поглед напред и заповяда на чернокожия да подкара конете в тръс. Секунда по-късно той отново обърна глава.

Камшикът изплющя. Конете ускориха ход. Колата затрака по-бързо по изровения прашен път. Вдигнаха се облаци пепел. Ласитър пришпори коня си, настигна каретата и продължи да язди редом с нея.

— Кой сте вие? — извика мъжът отвътре. — Имате ли нещо за мен? Писмо или съобщение?

— Вие ли сте господин Едингбъро?

— Да!

Едингбъро заповяда на негъра да спре. Ласитър дръпна юздите, пъргаво слезе, като прехвърли юздата през главата на коня, и бързо се качи в ландото. Седна до Едингбъро, остави вратата на каретата леко открехната и прехвърли юздата през стълбицата.

— Аз съм Ласитър!

Едингбъро вече беше чувал това име. Можеше ясно да се разбере по изражението му. Той изкриви лице, като че ли имаше киселини, но бързо преодоля шока. Усмихна се широко и злорадо.

— Какво искате от мен?

— Знам, че вие сте не само бос на Уелс Фарго в този регион, но и бос на Златните лешояди на Амарильо, както наричат тази банда крадци и убийци. Стоите начело и на една група хора, които възнамеряват да построят железопътна линия за транспортиране на петрола. Нужни са ви пари, много пари. Не е далеч от ума предположението, че вие по незаконен начин си набавяте парите или някой ги набавя за вас. Последното е по-вероятно. Не мога да си представя, че лично сте участвали в нападението над семейство Доусън. Сигурно ще се съгласите с мен.

— Че всичко е възможно? Без съмнение! — Едингбъро енергично кимна. — Съгласен съм с вас.

— Заместникът на шерифа затвори вашата сменна станция в ранчото Шерууд. Срещу Стамфорд е предявено обвинение в отвличане. Но защо ви разказвам всичко това. Смятам…

— Това се питам и аз! Защо ми разказвате всичко това! — с раздразнение го прекъсна Едингбъро и кимна няколко пъти.

— Защото сигурно отдавна вече са ви информирали за всичко! — ухилено каза Ласитър.

— Антон! — подвикна Едингбъро на кочияша. — Джентълменът би желал да слезе.

Негърът го погледна въпросително.

Ласитър поклати глава.

— Не можете толкова лесно да се отървете от мен!

— Имате ли нужда от помощ, сеньор? — попита негърът и понечи да слезе, като при това заплашително гледаше Ласитър.

— Карай! — хапливо каза Едингбъро.

Антон размаха камшика. Конете потеглиха.

Ласитър с любопитство очакваше срещата с шерифа. Разбира се, можеше да се предположи, че е човек на Едингбъро, което означаваше, че за мъжа от Бригада Седем щеше да стане опасно. Но той беше свикнал да рискува.

Стана дори дяволски опасно за него. Мъжът в шерифската кантора беше не друг, а самият Чарм Тимпър; професионалният стрелец, когото икономката в хотела беше разпознала заедно с шефа на Уелс Фарго в Лъбок.

Чарм Тимпър беше висок, широкоплещест мъж около четирийсетте. Доколкото Ласитър знаеше, той беше от околностите на Абилейн и заедно с крадци на добитък като Ал Дженкинс и Ърл Пасадена беше избягал от затвора. Горе, в Канзас, го издирваха за убийство и кражба на добитък, а тук, в Тексас, недалеч от границата с Мексико, той беше градски шериф! Носеше два револвера. Това много приличаше на перчене. Но Ласитър знаеше, че Тимпър умее да борави много добре с двата револвера калибър 45. Едновременно! Дори можа веднага да се увери в това.

Всички бяха предупредени за Ласитър. Когато Чарм Тимпър видя през прозореца ландото, веднага излезе на улицата. В мъжа до Едингбъро позна Ласитър, който му беше описан достатъчно точно, и веднага усети опасността, която той представлява за него. Вместо да се уповава на шерифската си значка, моментално извади револверите. Беше чист рефлекс. Ръцете му реагираха светкавично още преди съзнанието да сигнализира.

Кочияшът понечи да спре, но уплашено се огледа, защото не разбра какво става. Ласитър обаче бързо съобрази: вдигна двуцевната карабина и я насочи към него.

— Карай нататък! — с пронизителен глас извика той. — Или ще те вземат дяволите!

Чернокожият извика и размаха камшика. Конете веднага препуснаха в галоп. Ласитър и Едингбъро политнаха назад.

— Спри! — изкрещя Чарм Тимпър, насочил револверите към Ласитър. Въпреки всичко не се осмели да стреля, защото двамата мъже в каретата седяха твърде близо един до друг. Колата вече отмина.

Конете препускаха в бесен галоп и без усилие теглеха леката карета. Чарм Тимпър изтича на улицата, стреля по колата и във въздуха. От кантората наизлязоха други мъже, чуха Чарм Тимпър да крещи и го видяха да стреля по колата. Спряха се и също стреляха. Револверите трещяха и проблясваха. Изплашените минувачи с проклятия или истерични крясъци се изпокриха. От покрива на пекарната излетя ято гълъби, а от отсрещния покривна пощата с ужасен грак се вдигнаха гарги.

— Спрете огъня! — гръмогласно извика Чарм Тимпър. — Прекратете стрелбата! Ще убиете боса. Напред, след тях!

Той се затича и мъжете се втурнаха след него, като че ли можеха да настигнат галопиращите коне. Чарм Тимпър беше видял как чернокожият кочияш се бе хвърлил от капрата и се беше приземил върху купчина подредени щайги със зеленчуци пред магазина на Милър. Вече беше осъзнал опасността.

Сега за Ласитър ставаше още по-опасно. Би могъл да застреля, но не и да спре негъра. Всичко пукаше и трещеше. Кочияшът се преметна няколко пъти. Зеле и цвекло се разхвърча във въздуха. Но цялото действие приключи точно за три секунди. Ландото профуча край зеленчуковия магазин.

Улицата се разделяше на две. Наляво водеше нагоре към един стесняващ се завой.

Ласитър скочи, за да хване юздите. Но успя само да ги види в мига, когато се свлякоха от капрата. Дългите ремъци паднаха върху напречната кобилица, а после на пътя и накрая изчезнаха под колата.

Конете свиха наляво. Само рогатият знаеше защо! Може би познаваха този път. Бясното темпо увеличи центробежната сила. Ласитър усети, че каретата се движи само на двете десни колела. Той направи опит да прекрачи през облегалката, за да може да се пресегне за юздите, но в този момент галопиращите коне свиха вдясно. Ландото моментално падна на четирите си колела. Ласитър политна назад. Всичко трая само секунди. Конете продължаваха да препускат в галоп. Ласитър с ръце и крака се мъчеше да се придвижи напред, но подплашените животни влязоха по-остро в завоя и центробежната сила отново повдигна каретата. Левите колела се въртяха във въздуха. Наклонът се увеличи, каретата се наклони още повече и накрая с трясък се повали на една страна. Ласитър направо излетя. Шумът беше невъобразим. Спици, трески, летви и шини се разхвърчаха във въздуха.

Ласитър запъна ръце и крака, опитвайки се да спре влачещата се кола, но полетя в канавката и отново изхвръкна на другата страна, прелитайки в широка дъга около оста, и след части от секундата се приземи върху една ограда, която за известно време издържа под тежестта му и после с пукане поддаде. Той се претърколи, спря в един храсталак и остана да лежи. Всичко се въртеше пред очите му. Уплашено потърси оръжията си. Колтът беше останал в кобура, а, както забеляза едва сега, той през цялото време беше стискал рязаната карабина в ръката си.

Беше ли си счупил нещо? Изобщо беше ли жив? Исусе, Мария и Йосифе! Той вдигна глава и предпазливо я завъртя насам-натам.

Изстрели и викове го изправиха на крака. Нямаше нищо счупено. Освен няколкото драскотини по лицето и ръцете, нямаше никакви други травми.

Спомни си за Едингбъро. С един скок се намери на улицата. Каретата беше продължила да се влачи още около петдесет ярда. Конете се бяха откъснали и бяха продължили да препускат в галоп. От ландото беше останала купчина трески.

Но къде беше босът на Уелс Фарго? Ласитър напрегнато се огледа на всички страни. Напразно!

Чарм Тимпър и хората му тичешком се появиха на пътя. Щом го видяха, всички се развикаха и откриха огън.

Къде да търси прикритие? Докато се обръщаше, видя своя кафяв кон. Юздите бяха скъсани, а конят стоеше от другата страна на улицата пред една цветна леха между къщите и хрупаше зелени листа.

Ласитър се затича нататък. Крясъците и стрелбата се усилиха. Той хвана коня за верижката под брадата, обърна го, удари го с юмрук в ребрата така, че той полетя напред, като че ли сам дяволът го е подгонил, а Ласитър се вкопчи в седлото.

Мъжете се спряха, прикладваха добре пушките си или стиснаха револверите с две ръце на височината на очите си, за да могат да го улучат. Изстрелите им профучаваха край ушите му, но като по чудо той не беше улучен.

В бесен галоп прелетя покрай разбитата карета. Във всеки случай Едингбъро не беше там. Ласитър продължи нататък. Но когато се обърна да провери за преследвачите, видя боса на Уелс Фарго да притичва през улицата. Откъде се беше появил този кучи син? Трябва да е бил някъде съвсем наблизо. Сега вече беше твърде късно! Мъжете с викове се спуснаха към него. Бясно жестикулирайки, той крещеше заповеди. Ласитър вече не можеше да види дали го преследват. Улицата правеше завой край няколко къщи и водеше надолу към края на града.

Стрелбата секна в мига, когато мъжете го изгубиха от поглед. Той остана на улицата, отпусна юздите и конят продължи ходом. Денят още не беше свършил. Преследването едва сега започваше. Ако конят се преумореше, с него беше свършено. Бездруго това не беше големият му ден. Сега щеше да бъде някъде сред планините заедно с Едингбъро, ако беше внимавал кочияшът да не скочи.

Впрягът от каретата беше влязъл в една нива. Конете стояха под едно ябълково дърво и хрупаха зелени ябълки. Бяха плувнали в пот и възбудено изцвилиха, когато той мина покрай тях.

Не всички мъже се бяха втурнали слепешком след Чарм Тимпър. Някои бяха изтичали при конете си, които стояха оседлани зад кантората на шерифа.

Когато вече беше на пощенския път, отдалечен на половин миля от последните къщи, видя отряд от осем ездачи да напуска града. Виковете им издаваха не само че веднага го бяха забелязали, но и че го бяха познали. Ругаейки, той пришпори коня си.

Сега трябваше да си плюе на петите. Не можеше да допусне, че тези ездачи бяха всичко, с което разполага човек като Едингбъро.

Той спечели малка преднина, и то много бавно. Приличаше на бягство, но той не бягаше. Тъкмо напротив! Искаше само да се откачи от преследвачите и после да се върне отново в Лъбок, за да пипне Едингбъро. Всичко беше станало толкова дяволски бързо! Беше хванал бандита изненадващо лесно, но, за съжаление, също така го беше и изпуснал. Но още нищо не беше загубено. Щеше пак да се върне! По-скоро! Само трябваше да изчака подходящ момент.

9.

Ласитър наблюдаваше ездачите с помощта на своя далекоглед. Мъжът начело на отряда беше Чарм Тимпър. Ласитър все още не можеше да повярва, че този негодник е станал шериф в Лъбок. За него това беше неоспоримо доказателство, че инспекторът на Уелс Фарго беше големият човек в този град. Повече от сигурно беше, че той по свой собствен начин се беше погрижил този престъпник да може да се окичи със звездата на закона.

Освен всичко останало, това състояние на нещата беше сигурен знак, че Едингбъро стои начело на онези хора, които искаха да строят железопътна линия, както беше сигурно и това, че е бос на Златните лешояди. Или поне че тази банда работеше за него и по негова поръчка. Което беше същото.

Западно от каньона Пало Дуро Ласитър се беше освободил от отряда преследвачи, воден от Чарм Тимпър. Бяха дузина мъже. Ласитър беше решен незабавно да влезе в престрелка с тях, за да не ги остави да продължат преследването в посока към големия каньон.

Той подкара коня си, пое на изток и постепенно влезе навътре до изворите на Червената река.

Малко след залез-слънце достигна до Кап Рокс, скално образувание, което се простираше на повече от половин миля нататък. Ако искаше да продължи пътя си към каньона, трябваше да остане да пренощува преди скалите. Скалните възвишения наоколо бяха високи не повече от триста стъпки. През някои проходи можеше да се премине с кола, а през други — само пеша.

Ласитър пое през един широк проход, който водеше нагоре. На височина около двеста стъпки спря коня, слезе и продължи пеша още малко по-нататък. Изкатери се по отвесната скала и се намери на една площадка, откъдето можеше да наблюдава цялата околност на запад.

Преследвачите не останаха скрити задълго. Издадоха се по движението си. Той ги наблюдаваше през далекогледа. Все още бяха само осем. Огледа внимателно наоколо, но не откри други.

Отрядът спря на разстояние само четвърт миля от него. Мъжете слязоха от конете си. Това му трябваше! Те бяха в ръцете му. Искаше да разбере къде ще се разположат за нощуване. Тъй като още беше светло, продължи да ги наблюдава и стигна до заключението, че освен Чарм Тимпър, познава още един от мъжете. Беше облеченият в черни кожени дрехи професионален стрелец, който заедно с Хауърд беше заклал шерифа. Казваше се Джери Шелтън. Той и Хауърд бяха убили шерифа и бяха избягали от затвора в Амарильо.

Бяха ли нужни други доказателства срещу Едингбъро, щом такива хора работеха за него?

Ласитър свали далекогледа. Там, където се бяха разположили бандитите и шерифът на Лъбок, вече гореше огън. Ако успееше да пипне Чарм Тимпър и Джери Шелтън, да ги отведе в Амарильо и там те да проговореха пред съдията, с Едингбъро беше свършено. Най-вероятно после тексаските рейнджъри щяха да довършат останалото.

Такива бяха мислите, които го занимаваха, докато крачеше в тъмнината с рязаната карабина в ръка.

Мъжете не подозираха нищо. Не бяха оставили някого на пост дори и при конете. Но все още всички бяха будни. Седяха около огъня, бяха се нахранили и сега пиеха. Бутилка уиски минаваше от ръка на ръка.

Ласитър се спотаи в сянката на един бор и известно време ги подслушва.

Говореха си за старите времена. Спомняха си за кражбите на добитък, за битките срещу индианците и тексаските рейнджъри, за ниските цени на месото в Додж Сити и за търговците на добитък, които бяха успели да излъжат — дори такива изпечени мошеници като Ал Дженкинс, Клей Фишер и Нап Престоу. Говореха и за проститутките в Додж Сити.

Докато Ласитър излезе от прикритието си.

Той застана зад Чарм Тимпър и опря двойното дуло на ловната карабина на рамото му.

— Русата Лейла тогава преметна всички ви в Додж Сити — ухилено обясни той на мъжете. — Тя не беше нито руса, нито рижа, нито пък чернокоса. Тази мръсница беше вече побеляла, но успяваше да го запази в тайна с помощта на кислородната вода.

— Каква фурия беше! — ентусиазирано извика един от мъжете.

— Признавам! — каза Ласитър. — Но сега да си дойдем на думата! Ще взема Чарм Тимпър и Джери Шелтън със себе си. От другите не искам нищо. Затова бъдете умни и си стойте кротко.

Мъжете го гледаха втренчено. Никой не помръдваше. Дали въобще го бяха разбрали? Тъкмо щеше да повтори, и един от тях се обади:

— И ти си въобразяваш, че всичко ще стане толкова просто? Ти ще отведеш двамата, а ние ще си седим?

— Ще стане точно така! — каза Ласитър. — Аз нищо не си въобразявам.

— И как ще стане това? — Джери Шелтън се усмихна широко. — Ще ни покажеш ли?

Ласитър изправи Чарм Тимпър, извади един по един револверите му от кобурите и ги хвърли в огъня. Никой не гъкна. Дори Чарм Тимпър не пророни дума и не помръдна.

— А сега, Ласитър? — ядно попита един от мъжете.

— Сега наред е Джери Шелтън! — каза Ласитър. — Обезоръжи го!

— Аз ли?

— Да, ти! — Ласитър насочи рязаната карабина към мъжа. — Не прави излишни движения, момче! Това са едри сачми!

Цареше тишина. Никой не мръдваше. Всички погледи бяха вперени в него.

— Хайде, ще стане ли скоро? — попита Ласитър и го побутна с карабината.

Ето че стана! Всички посегнаха към револверите си. Никой не се впечатляваше от ловната карабина. Трябваше първо да улучи някого с нея. Мъжете се отдръпнаха назад от огъня и извадиха оръжията си.

Ласитър отстъпи назад, без да изпуска Чарм Тимпър, и стреля.

Натисна и двата спусъка!

Огнените езици, които излетяха от дулата на рязаната карабина, бяха дълги цяла стъпка и за миг превърнаха нощта в ден. Огънят се разхвърча, пламъчетата просветнаха в нощта и угаснаха. В следващия миг настана непрогледен мрак. Двойният изстрел още тътнеше в ушите на Ласитър, а ехото му се носеше между скалите и кънтеше от близки и далечни хълмове.

Заслепен от изстрела, Ласитър се беше хвърлил на земята, повличайки със себе си и Чарм Тимпър. Ловко пъхна ловната карабина в калъфа и извади револвера си. Не можеше да види кого е улучил. Затова прие, че двата патрона са отишли напразно. Но къде бяха мъжете? Нощта беше все така непрогледна. Не беше чул никакви викове.

В този момент отляво изгърмя револвер. Ласитър вдигна оръжието, прицели се по посока на огъня и натисна спусъка.

Револверът изтрещя и в отговор се чу вик. Беше див крясък. Но замлъкна веднага и Ласитър чу глухо тупване.

Обходи с поглед наоколо. Напрегнато се опитваше да проникне в мрака.

Изведнъж Чарм Тимпър се претърколи настрани и изстена.

Ласитър сложи ръка на рамото му. Очевидно Тимпър беше ранен. Но от кого беше улучен?

Той се повдигна леко, за да провери раната му. Изведнъж точно пред него проблеснаха дулата на два револвера.

Ласитър коленичи и отвърна на огъня. Светлините от дулата му послужиха за ориентир. Този път не се чу вик.

Ласитър се изпъна, търкулна се настрани и зареди револвера си. Беше изстрелял всичките пет патрона. Погледна напред. Револверите на противниците му мълчаха.

Чарм Тимпър изстена по-силно.

Ласитър се изправи на колене.

— Къде си улучен?

Чарм Тимпър не отговори. Ласитър понечи да извади кибритена клечка. Но преди да се осмели да светне с клечката, за да види колко тежко е ранен мъжът до него, трябваше да разбере дали няма още някой, който дебне с готов за стрелба колт и само чака Ласитър да се размърда.

Изведнъж отекна тропот на копита. Конете на бандитите бяха пред скалите. Той не ги виждаше. Беше прекалено тъмно. Ездачът беше само един. Дали другите вече бяха успели да избягат? Ласитър се ослушваше напрегнато. След като тропотът заглъхна и Чарм Тимпър отново изстена, той се осмели и драсна кибритена клечка. Държеше я с протегната ръка и чакаше със зареден револвер. Но нищо не помръдна.

Чарм Тимпър беше улучен на две места. В гърдите и в корема. Изстрелите бяха предназначени за Ласитър. Мъжът беше в безсъзнание. Ласитър пожертва още няколко клечки, струпа полуизгорелите дърва на купчина и ги запали отново. Намери достатъчно дърва наоколо и хубаво разпали огъня. На неговата светлина направи стягащи превръзки на Чарм Тимпър, за да спре кървенето. През това време раненият дойде на себе си.

— Ласитър? — с отпаднал глас попита той.

— Да, аз съм! Как се чувстваш?

— Никога досега не съм се чувствал така отвратително! — изпъшка раненият. — Струва ми се, че да увиснеш на бесилката, сигурно не може да бъде по-лошо. Как изглежда? Имам ли някакъв шанс?

— Ще отидем в Пало Дуро Сити! Там има лекар.

— И ти ще направиш това за мен?

— Ще можеш ли да се задържиш на седлото?

— Разбира се! Но защо правиш всичко това?

Ласитър завърза превръзката на гърдите.

— Не преследвам никакви благородни цели. Не съм самарянин. Ако Едингбъро научи за това, ще му стане горещо.

— Това не може да се случи. Преди още да съм си отворил устата, той ще изпрати някой да ми извие врата.

— Не мърдай от мястото си. Ще огледам другите.

Ласитър сложи още дърва в огъня. На неговата светлина видя конете, а на земята видя да лежат двама души. Със запалено дърво в ръката той тръгна нататък. Там лежаха и другите. Вече на никого не можеше да се помогне. Всички бяха мъртви. Само Джери Шелтън липсваше. Човекът с кожените дрехи! Той единствен се беше измъкнал. Но Ласитър беше сигурен, че той също е бил ранен. Иначе не би се отказал толкова бързо. Върна се обратно при Чарм Тимпър и му каза, че Шелтън е изчезнал.

— Точно Джери Шелтън! — прегракнало каза Чарм Тимпър, без да обяснява по-подробно какво има предвид.

Ласитър го попита за коня и седлото му, оседла и помогна на ранения да се изправи на крака. Бързаше не само заради раните на Чарм Тимпър. В края на краищата, по петите му бяха и други преследвачи и той беше убеден, че са чули изстрелите. Освен това не трябваше да забравя, че Джери Шелтън ще потърси помощ.

Вдигна Чарм Тимпър на коня, пое юздите на животното и го заведе до своя кафяв кон. Но Чарм Тимпър не можеше да се крепи. Затова седна зад него, за да го държи изправен.

Когато конете потеглиха, нощта започваше да избледнява.

10.

Ласитър пое по пътя към Пало Дуро Сити. Щом стигнеше там, щеше да бъде близо до Николет. Но със сигурност не беше за препоръчване да ходи при нея.

— Едингбъро ще заповяда да ме очистят, защото се страхува, че ще издам всичко — изпъшка Чарм Тимпър.

— Няма ли да разчита на това, че ще мълчиш като гроб?

— Едингбъро е недоверчиво копеле! — с усилие каза стрелецът. — Винаги съм смятал, че не вярва дори на самия себе си.

— Как е стигнал до идеята за железопътната линия?

Чарм Тимпър се засмя горчиво.

— Едингбъро няма идеи! Той краде всичко. Не само злато, но и идеи. Човекът, на когото беше идеята, беше негов съдружник в тази сделка. Но горкият човек го няма вече от доста време.

— По негова поръчка ли работят Златните лешояди, когато нападат хората в каньона Пало Дуро, или той сам участва в грабежите?

— Ти знаеш твърде много. Ласитър! Това може да ти струва главата. Когато Едингбъро разбере, никъде няма да бъдеш в безопасност.

Най-общо казано, Ласитър знаеше всичко. Но нямаше никакви доказателства срещу Едингбъро, само че нямаше защо да разказва всичко това на тежко ранения си спътник.

Чарм Тимпър не отговори на следващия въпрос. Беше в безсъзнание.

Развиделяваше се.

Ласитър не беше намалявал бдителността си нито за момент. През цялото време се движеше под прикритието на храсти, дървета и скали. Когато слънцето изгря, Пало Дуро Сити беше пред тях. Ласитър пое към улицата. Преди първите къщи се огледа още веднъж. Не се забелязваха преследвачи.

Докторът в Пало Дуро Сити беше дребен страхлив мърморко. Когато той и асистентът му внесоха едрия мъж в къщата, недоволно изгледа Ласитър.

— Знаете ли кого сте ми довели, млади човече?

— Да, това е Чарм Тимпър, шерифът на Лъбок.

— Нима нищо не сте чули? Шерифът на Лъбок не е между живите от повече от половин година. Това е шерифът на господин Едингбъро.

— Въпреки това! Извадете му куршумите!

— Предполагам, че той ще издържи — каза докторът. — Но за всички нас би било по-добре, ако той се пресели в отвъдното. Щеше да е още по-добре, ако бяхте го убили.

— Той няма да издаде нищо!

— Така си мислите вие! — каза докторът. — Но дали Едингбъро ще бъде на същото мнение?

— Вероятно не.

— Всички са ви видели да идвате тук с него. Съвсем скоро Едингбъро ще бъде осведомен.

— Нека си поделим работата, докторе! Вие ще помогнете на Чарм Тимпър да остане жив, а аз ще се заема с Едингбъро.

— Нима ще легнете пред вратата като куче пазач?

— Даже и на слънце! — Ласитър се засмя. — Предпочитам да стоя на сянка. Но не се безпокойте за това.

Докторът се канеше да отвърне нещо. Но Чарм Тимпър, който вече лежеше на операционната маса, се размърда.

— Той сам премахна Джино Куейд — каза той. Очите му трескаво горяха.

— Кой е този Джино Куейд? — попита Ласитър.

Докторът твърде късно протегна ръка, за да го накара да мълчи.

— Мъжът, на когото беше идеята за железопътната линия. Той внесе и първите сто хиляди — задъхано каза стрелецът, сякаш в следващия момент щеше да издъхне и искаше просто да се освободи от всичко, което му тежи. — Обаче Едингбъро пропиля парите. Но Джино Куейд трябваше да умре и заради това, че държеше петдесет процента от акциите. Едингбъро го преби от бой, а когато Джино подписа, го уби.

— Мълчете! — изсъска докторът.

Ласитър го гледаше с широко отворени очи.

— Защо? Нека продължи!

— Стамфорд също беше там. Също Крек и господин Хауърд! — каза Чарм Тимпър с отпаднал глас.

— Трябва да млъкнете! — отчаяно извика докторът. — За бога, не споменавайте никакви имена! Ласитър, той ще вкара всички ни в гроба!

— Ах, какво говорите! — каза Ласитър. — Та ние нищо не сме чули!

— Едингбъро няма да повярва! — отбеляза докторът.

В този момент кръвоизлив сложи край на живота на Чарм Тимпър. Ласитър отстъпи назад. Докторът, жена му и неговият асистент действаха трескаво, но не можаха да спасят живота на престъпника, който бе станал шериф на Лъбок.

След четвърт час докторът избърса потта от челото си, а жена му и асистентът се отдръпнаха изтощени.

— Съжалявам за него! — докторът се обърна към Ласитър. — Но той не би могъл да направи по-добра услуга на всички ни. Сега да се разберем. Вие сте го внесли тук, господин Ласитър, и той не е казал нито дума.

Ласитър сви рамене.

— Ако това ще ни спаси!

— Имате право! — отбеляза докторът изтощено и същевременно — отчаяно. — Това няма да ни спаси. Едингбъро е недоверчив човек. По-скоро ще повярва, че той ни е разкрил много повече от това, което всъщност каза. Всички ние вече не можем да бъдем спокойни за живота си.

— Смятате ли, че Едингбъро ще се появи тук?

— Сигурен съм! Не чухте ли какво каза Чарм Тимпър? Едингбъро е недоверчив. Затова сам ще дойде тук. Ще ни разпитва какво сме чули и дори десетки пъти да се кълнем, че не знаем нищо, накрая пак ще заповяда да ни очистят, за да се освободи от нежелани свидетели. Клара, стягай куфарите! Хубе, впрегни коня в каретата. Ще напуснем града, щом гробарят отнесе този мъж оттук. А на вас, Ласитър, бих препоръчал също да изчезнете. При това незабавно! Иначе ще се каете! Аз ви го казвам!

Не. Ласитър не беше доволен, че Чарм Тимпър беше умрял. Не го устройваше и това, че докторът искаше да замине някъде надалеч заедно с жена си и асистента си. В края на краищата, те бяха трима свидетели.

Но какво можеше да направи? Нищо!

— Джери Шелтън беше ли при вас днес? — обърна се той към доктора. — Би трябвало също да е ранен.

Докторът поклати глава.

— Не познавам никакъв Джери Шелтън. Не познавам такива хора! Трябва да бъда предпазлив! Не искам да знам кой беше този тук! — той посочи към мъртвия. — А вие би трябвало да си тръгвате, господин Ласитър! Аз не познавам и вас. Никога не сме се срещали.

Ласитър кимна, махна с ръка и тръгна към вратата.

— Какво ще правите с неговия кон? — попита докторът.

— Ще го взема със себе си! — каза Ласитър и напусна къщата.

Пало Дуро Сити се състоеше от по-малко от две дузини къщи. Нямаше шериф. Който имаше неприятности, търсеше помощ от шерифа в Амарильо или в Лъбок. Нямаше хотел, нито ресторант. Имаше само една кръчма, където можеше да се поръча нещо за ядене. Ако някой трябваше да пренощува в тази дупка, можеше да получи легло в конюшнята. Не струваше нищо. Трябваше само да остави коня си и да плати за зобта и водата му.

Ласитър не искаше да остава да нощува. Но беше гладен. Така че взе двата коня, преведе ги отсреща до кръчмата и там ги завърза на сянка.

Беше единственият посетител. Келнерът го посрещна на вратата и го отведе до ъгловия прозорец. От масата можеше да се наблюдава цялата улица до южния край на града. Не се забелязваха никакви ездачи. Ласитър поръча една пържола и след второто уиски я получи.

През цялото време не откъсваше поглед от улицата.

Преди да напусне кръчмата в Пало Дуро Сити, Ласитър още веднъж хвърли поглед през прозореца. Но все още нямаше и помен от ездачи. Нима бандитите изобщо не бяха забелязали, че той е потеглил на север заедно с ранения Чарм Тимпър? Почти така му изглеждаше. Но това беше заблуда.

Когато излезе на улицата, двата коня бяха изчезнали.

Ласитър се спря на прага и се огледа наоколо, присвивайки очи. Не бяха конекрадци. Някой искаше да го спре! Едингбъро беше вдигнал на крак всички, които можеха да яздят. Но Ласитър не беше очаквал друго. Най-разумно би било да се метне на гърба на първия свестен кон, който намери, и да изчезне оттук вбесен галоп. Сигурно това беше единственият шанс да избяга от Едингбъро. Но нима това беше в стила му? Никога!

Насреща се намираше пощенската станция. Пред вратата й стояха четири оседлани коня. С няколко скока би се намерил оттатък. Би било разумно. Едингбъро разполагаше с две-три дузини хора. А Ласитър беше сам. Може би Едингбъро очакваше, дори се надяваше, че той ще открадне кон, ще си плюе на петите, ще хукне да бяга и ще напусне околността веднъж завинаги.

Ласитър с горчива усмивка прогони тази мисъл. Не! Нямаше да улесни толкова този чакал.

Вратата на пощенската станция отсреща се отбори и отвътре излязоха неколцина мъже. Първият беше човекът с дрехи от черна хромова кожа. Слязоха на улицата и застанаха срещу него.

Ласитър познаваше само Джери Шелтън. Но това нямаше никакво значение. Останалите бяха подобни на него типове и също работеха за Едингбъро. И тези четиримата не бяха дошли в Пало Дуро Сити, за да разменят няколко думи или да седнат с него в кръчмата. Тези негодници имаха за задача да го ликвидират. В случай, че не бяха в състояние да се справят, Едингбъро им бе заповядал с цената на всичко поне да го задържат, докато дойде подкрепление.

— Предполагам, че ти липсват конете! — извика Джери Шелтън през улицата и посочи зад рамото си. — Те са отзад, в двора. Ние ги нахранихме и напоихме. Значи ще издържат. Само че ако непременно искаш да ги получиш обратно… Опитай!

В това малко градче нямаше много минувачи. Две стари жени приближиха към Ласитър, но отведнъж се поколебаха, спряха се, погледнаха към другия край на улицата, обърнаха се и бързо се отдалечиха.

Погледът на Ласитър блуждаеше.

И четиримата бяха готови да го очистят и да го погребат. Едингбъро сигурно беше обещал извънредна премия и всеки искаше да я спечели.

Два гълъба се спуснаха надолу от покрива на пощенската станция и кацнаха между мъжете, закълваха зърна от една купчина конски фъшкии и с гукане повикаха още гълъби. Но нито Ласитър, нито четиримата въоръжени мъже от другата страна на улицата им обърнаха внимание.

Бяха говорили достатъчно. Джери Шелтън и спътниците му хванаха револверите.

Те бяха професионални стрелци! И четиримата. Бяха бързи като магьосници. Движенията им почти не се забелязваха. Ръцете им потрепнаха към кобурите и в следващия миг отново се изправиха нагоре с оръжията.

Ласитър посегна за рязаната карабина, която беше закачил в калъф от лявата страна на колана си. Срещу четирима въоръжени мъже нямаше нищо по-добро. Но те тъкмо бяха извадили оръжията си, вратата зад тях се отвори и пощальонът излезе на прага!

С два куршума Ласитър би ги пратил в небитието, но с тях би отишъл и нищо неподозиращият служител.

Ласитър не изпитваше никакво съчувствие към враговете си, но не би желал да бъде техен съдия или палач. Не искаше и да се остави да бъде застрелян от тях. Трябваше да ги убие, но какво общо имаше пощальонът с всичко това? Несъмнено и той би намерил смъртта си.

Затова Ласитър пусна рязаната карабина и предпочете револвера. С него беше по-бърз от всички. Бандитите вече бяха извадили оръжията си, но първият изстрел беше на Ласитър.

Колтът в ръката му проблесна и изгърмя, а на отсрещната страна на улицата един от мъжете се олюля и се строполи в пепелта.

Ласитър стреляше като луд и същевременно се отдръпваше встрани, така че куршумите на другите се забиваха във фасадата на кръчмата зад него. Отдавна не беше валяло. Дървото беше сухо като барут и от дъските се посипа прах.

Разбира се, Ласитър не можеше да види всичко това. Нямаше време. Той улучи Джери Шелтън. Изстрелът помете назад чак до стената на пощенската станция облечения в черни кожени дрехи мъж. Револверът падна от ръката му. С две ръце той потърси опора, но не успя да се задържи. Скъпата модна шапка падна на челото му. Той се свлече надолу по дървената стена.

След като улучи и третия мъж, Ласитър се хвърли до едно корито за поене на конете и се скри зад една бъчва. Когато се надигна, стиснал колта в изпънатата си ръка, видя, че няма по кого да стреля. На улицата лежаха трима мъжа. Четвъртият бягаше към пощенската станция, като държеше пощальона пред себе си. Когато Ласитър се изправи, видя негодника да изчезва зад вратата.

Той свали револвера, прекрачи коритото и прекоси улицата. Двамата бяха мъртви. Джери Шелтън седеше облегнат на стената, изпънал крака. Изглеждаше като човек, изминал пеша сто или дори повече мили и най-накрая седнал да си отдъхне.

В действителност стрелецът не беше изтощен, а смъртоносно ранен.

Вратата се отвори. Ласитър вдигна револвера. Беше пощальонът.

— Той изчезна! — извика той, вдигна високо ръце. — Бяга отзад през нивите.

Ласитър пъхна револвера в кобура.

— Доведете доктора! Приятелите му сигурно веднага ще дойдат.

Пощальонът поклати глава.

— Докторът замина преди малко. И, както изглеждаше, с цялото си семейство.

Джери Шелтън повдигна глава и немощно отмести шапката си назад, за да може да гледа Ласитър в очите.

— Ти ще си го получиш, Ласитър!

Ласитър се опря на лявото си коляно и разкопча жакета му, за да провери раната.

— Има ли някой тук, който може да му помогне?

Пощальонът пристъпи по-близо.

— Светите братя. Но трябва да се отиде с кола. До там са пет мили.

Глух тътен достигна до ушите на Ласитър. Той стана и погледна на юг надолу по улицата. Бяха най-малко двайсет, ако не дори трийсет ездачи.

Пощальонът погледна към Ласитър.

— Кои са тези хора?

— Това са неговите приятели. Когато пристигнат тук, разкажете им за светите братя! Има ли два коня зад къщата?

— Да! Обаче внимавайте! Онзи тип може би се е върнал — каза пощальонът и отвори вратата пред Ласитър.

Като минаваше покрай него. Ласитър го потупа по рамото, прекоси бързо пощата и излезе през задната врата. Конете му бяха там. Напоени, нахранени и отпочинали. Ласитър ги отвърза, изведе ги от сянката, метна се на гърба на своя кафяв кон и потегли в тръс. Но четвъртият стрелец не се виждаше.

Ласитър излезе на пътя и потегли на север, стискайки в ръка далекогледа, защото се надяваше да може да хвърли поглед през него и да види кой язди начело на отряда. Но така и не успя да го направи. Първата група ездачи вече беше навлязла в малкото градче. Той се питаше дали са го познали. В този момент преследването започна. Надигнаха се викове и отекнаха изстрели. Хайката препускаше в галоп!

На Ласитър не му оставаше нищо друго, освен също да шибне конете.

Преследването продължи през поля и гори. Отначало Ласитър яздеше по пътя, но така не можеше да избяга от хайката. Бяха четиринайсет души и половината от тях вече го настигаше. Макар и бавно, разстоянието все повече се скъсяваше. Изглежда, конете бяха от най-добра порода. Другояче не можеше да се обясни.

Скоро отекнаха първите изстрели. Куршумите свистяха покрай Ласитър.

Местността западно от пътя беше много стръмна и водеше към обширна гора. Той незабавно пое натам. Не прекалено рязко, защото преследвачите го последваха и направиха опит да му пресекат пътя. Ласитър отпусна юздите на втория кон, за да могат животните да вървят едно след друго в гората. Имаше късмет. Дърветата бяха нарядко.

Преследвачите бяха скъсили разстоянието. Но това не можеше да се предотврати. Когато навлязоха в гората, Ласитър вече имаше преднина от само около осемстотин ярда.

Той още веднъж пришпори конете напред. Когато излезе от гората, се отправи нагоре към едно полегато възвишение. Ездачите излязоха от гората едва когато той се отдалечаваше от върха. Разстоянието отново се бе увеличило с повече от миля.

Пред него се издигаха голи, но дяволски насечени планини. Той поведе конете през един тесен проход, чиито стени бяха високи не повече от шейсет стъпки. Земята под краката им беше твърда и скалиста. Това беше истински шанс.

Ласитър премина в галоп през прохода и след две мили стигна до една обширна зелена котловина, от която излизаха четири пътеки. Той избра изхода на север, защото искаше да се върне обратно на пътя.

По-късно, под последните лъчи на дневната светлина, откри преследвачите. Бяха изгубили следите му и се бяха озовали твърде далеч на запад.

Да ги вземат дяволите! Ласитър търсеше основния отряд с надеждата отново да съзре Едингбъро и отсега мечтаеше за удобен случай пак да го пипне.

Падна здрач и скоро стана съвсем тъмно.

Трябваше да намери пътя, защото отсреща, на изток, може би на един изстрел разстояние, се намираше фермата на брата на Жул, където беше оставил Николет.

Но усилията му останаха напразни. Трябваше да остане да пренощува между скалите и можеше само да мечтае за Николет, вместо да я вземе в обятията си и да вдъхва аромата й.

На следващия ден продължи пътя си още преди изгрев-слънце. Колко далеч го бяха прогонили тези кучи синове! Когато най-накрая откри пощенския път, беше обяд. Той спря на един гол хълм и дълго се взира надолу, преди да се осмели да слезе. Но когато се спусна по стръмния склон и се накани да пресече сивия прашен път, насреща му се появиха четирима конници.

Не ги беше забелязал от височината на хълма. Нямаше защо да пита кои са. Така, както тръгнаха срещу него, стиснали оръжията си, готови за стрелба, можеха да бъдат единствено хора от бандата на Едингбъро.

Четиримата веднага откриха стрелба. Ласитър се хвърли на земята, стискайки в ръка рязаната карабина. Падна по корем, вдигайки високо оръжието. Изстрелите им улучиха конете и ги убиха. И двата! Докато Ласитър натискаше двата спусъка на карабината, лявото предно копито на кафявия му кон, който се строполи на земята, го удари и за малко не изби карабината от ръцете му. Ласитър не загуби оръжието си, но двойният изстрел отиде нахалост. Сачмите със свистене излетяха към небето. Напълно безсмислено.

Ласитър се претърколи зад скалите, отбори карабината и пусна празните гилзи да паднат на земята. Те продължиха да димят върху пясъка.

Бръкна в чантата, потърси два нови патрона с едри сачми, но не намери, защото мунициите бяха В чантата на седлото. Стана веднага и понечи да отиде до там. Но отново затрещяха изстрели, той уплашено приведе глава и се хвърли на земята.

Стрелбата секна.

— Предай се, Ласитър! — триумфиращо извика един от мъжете. — Ти си ни в ръцете! Сега, кучи сине, вече не можеш да ни избягаш. Само се опитай и ще бъдеш труп!

Ласитър напрегнато се взираше. Къде се криеше този негодник? Той закачи рязаната карабина на колана си и извади колта калибър 45.

— Ласитър! Не чуваш ли? — извика друг. — Свършено е с теб, куче! Предай се! Хвърли оръжията пред скалите и се покажи! Но ти препоръчвам да го направиш с високо вдигнати ръце!

Бяха четирима. И четиримата бяха скрити. Във всеки случай той не можеше да види никого от тях.

— Ласитър! Не чу ли! — отново подвикна единият.

— Да! — отвърна Ласитър, като държеше ръка пред устата си. — Сега ще дойда! Но трябва да имам гаранции.

— Какви гаранции, по дяволите?

— Че ще остана жив!

— Гарантирано!

— Че ще получа кон!

— Гарантирано!

Гласът се чувате иззад един камък, който беше на разстояние, по-малко от двайсет крачки. Но докато негодникът за втори път каже „гарантирано“, Ласитър вече се промъкваше натам на четири крака, пъргав като невестулка. В последния момент мъжът излезе от прикритието си. Беше едър, недодялан тип. Държеше колта с изпъната напред ръка и стреля едновременно с Ласитър. Куршумът му обаче мина встрани, а Ласитър улучи. Мъжът се търкулна в една яма и остана да лежи неподвижно.

— Предай се! — изкрещя някой зад гърба му.

Светкавично се обърна, вдигайки револвера.

Видя едно едро, широко момчешко лице и стреля.

За Ласитър си остана загадка защо този тип с хлапашка вид не беше стрелял на момента. Беше видял насоченото към него оръжие и това беше достатъчно, за да предизвика реакцията му.

Момчето можеше да го застреля десетки пъти, но не го направи. И този път Ласитър се бе измъкнал невредим от престрелката, защото беше реагирал подобаващо бързо и вярно. Не, той наистина не искаше да убива, но не желаеше и да умира. Когато някой се опитваше да го очисти, трябваше да не забравя, че е сигурно, че ще бъде убит.

Как така тези негодници не го проумяваха?

— Изчезвайте от тук, копелета! — гневно извика той. — Изчезвайте, или ще ви избия!

— С теб е свършено, Ласитър! — извика иззад скалите един от бандитите. — Нямаш кон! Не можеш да се измъкнеш от тук!

Ласитър стисна устни и вдигна револвера. Но никой не се показа. Нямаше по кого да стреля.

Той не се заблуждаваше. Без кон в този пущинак с него беше свършено. Онзи кучи син беше прав: за него нямаше никаква надежда, ако тези типове успееха да го задържат тук, докато пристигнат Едингбъро и хората му. Това щеше да бъде краят…

За него нямаше никаква друга възможност: ако искаше да остане жив, трябваше колкото е възможно по-скоро да изчезне от пътя. Дали с или без кон, това не беше от голямо значение засега.

— Предай се! — извика негодникът иззад скалите. — Приканвам те за последен път!

Ласитър се запъти натам. Когато се хвърли на земята преди скалите, чу цвиленето на кон. Значи се движеше във вярна посока. Затича се толкова бързо, че остана без дъх. Пот като река се стичаше от челото му. Беше вир-вода.

Откъм скалите се чу дрънчене. Той зачака със зареден револвер. Бяха останали двама и трябваше да се крият тук някъде. Не се показаха. Повече не се чу никакъв шум.

Той се изправи предпазливо и леко приведен се запромъква напред, но отново се закова на мястото си и уплашено погледна нагоре. Беше вече прекалено късно. С ловджийски нож в ръката единият от негодниците се стовари върху него и го повали на земята. Стиснал с едната ръка гърлото му, той се готвеше да го намушка с другата. Острието беше тежко, остро, заточено и от двете страни. Ласитър ясно си даваше сметка, че ако този тип го прободе, това ще е краят.

Той отклони острието, като стисна ръката с ножа в китката. При падането беше изгубил револвера си. Вероятно оръжието беше паднало под него. Но това, което му убиваше на кръста, можеше да бъде и камък. Невъзможно беше дори за части от секундата да се освободи от хватката на противника си.

Мъжът беше висок и много пълен. Кръвожадните му очи бяха станали почти черни. Острието се приближаваше към гърлото на Ласитър. Силите на противника сякаш нарастваха, докато неговите заплашително намаляваха.

Тогава чу, че вторият мъж дотича.

— Чакай, Чарли! — с пресипнал глас извика той. — Аз ще го довърша.

С един удар с глава Ласитър се освободи от опасното положение. Противникът му изкрещя, отдръпна се назад и изпусна ножа, претърколи се по гръб и притисна лицето си с две ръце.

Вторият тип беше съвсем близо.

Ласитър светкавично се извъртя, бръкна за стария колт калибър 45, който действително беше под него, стисна го в юмрука си и стреля.

И вторият мъж се беше канил да използва нож. Когато видя, че Ласитър изважда револвера си, той замахна, стиснал зъби и с изкривено от напрежение лице, и хвърли дългия ловджийски нож към него. Но, куршумът на Ласитър вече се заби в тялото му. Тежкото острие профуча на косъм от главата на Ласитър, докато притежателят му бездиханно се строполи по лице.

Другият се беше съвзел и посегна към револвера си. С един скок Ласитър се озова до него, изби оръжието от ръката му и го нокаутира.

Готов за борба, мъжът от Бригада Седем се огледа. От юг по пътя се надигаше облак прах. Ругаейки, Ласитър хукна между скалите, стигна до конете, избра си един вран жребец и го отведе до своите два мъртви коня. Прехвърли седлото и багажа си и го възседна. Прашният облак от юг беше станал не само по-гъст, но и се бе приближил заплашително. Беше крайно време да изчезва оттук.

Той стисна устни. Щяха ли да го преследват чак до Амарильо? Едингбъро едва ли имаше друг избор. Ако този мерзавец искаше да запази властта си, трябваше да премахне Ласитър от пътя си. И Ласитър беше убеден, че Едингбъро с всички средства ще се опита да го направи. В противен случай с него беше свършено и този тип го осъзнаваше съвършено ясно.

Кантората на шерифа в Амарильо беше безлюдна. Никой не знаеше къде бяха изчезнали всички заместници на шерифа. В ковачницата на Крек работеха. Но самият Крек не беше в града. Ласитър предусещаше неприятности!

Когато по-късно в хотела се изправи пред стария хотелски служител и попита за Жул, всичко се изясни.

Очите на стареца се наляха със сълзи.

— Златните лешояди са били там…

Сърцето му заби в гърлото. Чуваше, че старецът му говори, но не разбираше нито дума. Разбра само, че вероятно Николет вече не е между живите.

— А Джон Конуей, заместник-шерифът? — попита той със суров глас.

Старецът поклати глава.

— След като той и мъжете заминаха в сменната станция на Уелс Фарго в ранчото Шерууд, за да арестуват Том Стамфорд и останалите, повече никой не ги е виждал.

Ласитър беше потресен.

По дяволите! Как можа да се случи това? Джон Конуей минаваше за опитен и съобразителен човек.

Старецът повдигна рамене. Откъде ли можеше и да знае!

Ласитър се обърна, втурна се навън, метна се на гърба на врания жребец и потегли обратно на юг. Избягваше пътя. Преди да може да предприеме каквото и да е, трябваше да узнае какво се е случило с Николет.

11.

В града го наблюдаваха. Двама ездачи го последваха. Съгледвачи на Златните лешояди. Кои можеха да бъдат иначе тези негодници? Отначало Ласитър мислеше да влезе изненадващо в схватка с тях, за да ги премахне от пътя си. Но не искаше да убива всеки един от тези чакали само защото те не можеха да се откажат. Прекоси едно възвишение, откри една горичка зад него и насочи жребеца нататък. Преследвачите изостанаха назад, защото нямаха никакво възможно прикритие по пътя надолу от хълма до гората. Той се скри в гъсталака между дърветата, слезе от коня и взе в ръка ловната карабина. Мина доста дълго време, преди онези двамата да се осмелят да слязат надолу към гората.

Яздеха един до друг, с готови за стрелба оръжия, защото, изглежда, очакваха засада. Навлязоха в гората ходом. Спряха веднага след първите дървета и напрегнато се огледаха. Ласитър стоеше, без да помръдва. Разстоянието помежду им беше около двайсет ярда. Най-накрая двамата пришпориха конете си и изчезнаха между дърветата.

Ласитър не чака дълго. Той изведе жребеца от храсталака, метна се на гърба му, напусна гората и в галоп потегли на юг, по хълма успоредно на пътя.

Слънцето залязваше.

Ласитър продължаваше да пришпорва жребеца. Летеше нататък в кариер. Не можеше да събере мислите си. Разбираше само, че вината щеше да бъде негова, ако с Николет се е случило нещо лошо.

На светлината на последните слънчеви лъчи стигна до малкото имение. Първо забеляза изгорелия покрив, а после усети и миризмата на изгоряло. Почувства се жалък като бездомно куче. Всички сгради бяха изгорели до основи. Купчините пепел още димяха. Подухваше вятър, но се издигаше само пушек.

Къде беше Николет и какво беше станало със семейството на брата на Жул?

Зад развалините на къщата лежаха застреляни крави и кози, свидетелство за това, че братът на Жул не е изпуснал горящо дърво от печката. Тук бяха действали подпалвачи. Дали бяха убили Николет, или я бяха взели като заложница? В случай, че беше станало последното, той трябваше да се предаде, за да я измъкне от ръцете на тези нехранимайковци.

Пое дълбоко дъх. Закле се, че ако Николет и семейството на брата на Жул са били убити, той нямаше да намери мира, докато и последният човек, който е бил сред убийците, не увисне на бесилката.

Вече беше станало съвсем тъмно. Ако искаше да се огледа за следи, трябваше да изчака настъпването на деня. Но защо трябваше да прахосва толкова много време?

За всичко това имаше само едно обяснение: Едингбъро!

Ако пипнеше този кучи син, щеше да пипне и всички останали!

Пътят не беше далеч. Едингбъро щеше да нощува някъде заедно с хората си. Ако този тип искаше да го залови, той също щеше да разчита на следи и на дневна светлина. Затова Ласитър беше решен да се върне отново на пътя и да огледа наоколо за лагерен огън.

Дръпна юздите на жребеца и щеше да го подкара, когато съзря фигурата на човек, който тичаше откъм кладенеца към купчината пепел и овъглените талпи и подпорни греди на плевнята. Всъщност не видя нищо повече от една сянка, която се скри зад останките на старата плевня.

Ласитър скочи от седлото и изтича до другия край на плевнята, стисна двуцевната карабина. Беше пъргав като невестулка. Когато излезе иззад ъгъла, се сблъска с идващия насам човек.

Беше един от синовете на брата на Жул. При сблъсъка от дървената кофа се разплиска водата, която той, изглежда, беше извадил от кладенеца малко преди Ласитър да дойде.

Беше шестнайсет или седемнайсетгодишен. Взираше се в Ласитър с широко отворени очи, но беше толкова уплашен, че не го позна и понечи да хукне назад. При това нададе пронизителен предупреждаващ вик.

Ласитър сграбчи момчето, дръпна го към себе си и му запуши устата.

— Аз съм! — с раздразнение каза той. — Не виждаш ли?

— Аз… не ви познах! — объркано запелтечи младежът.

Ласитър го пусна.

— Къде са другите?

— В скривалището!

— В какво…? Къде е…?

— Дядо ми го изкопал навремето още когато наоколо гъмжало от червенокожи и бандити — обясни младият човек и посочи към другата страна.

Ласитър погледна натам, но не видя нищо.

— Кой друг е при теб?

— Кой ли? Всички!

— Николет Бридън?

— Да! Бяхме се разпределили на постове. Брат ми видя, че Златните лешояди идват. Той стоеше най-отпред, така че можеше да вижда чак до пътя. Имахме достатъчно време да изчезнем в скривалището. Те претърсиха навсякъде. Цял ден стояха отсреща в гората и между скалите.

Ласитър въздъхна облекчено. Младият мъж тръгна напред. Изведнъж една фигура изникна сякаш от земята пред тях. Поне така изглеждаше в първия момент. Но после Ласитър различи капака, а миг по-късно видя, че това е братът на Жул и че стои върху стълба.

— Това е Ласитър, татко! — каза младият мъж.

Братът на Жул се изкачи на повърхността, подаде ръка на Ласитър и му разказа, че Златните лешояди са били тук, но всички са имали време да се скрият. Огънят беше унищожил всичко. Но беше доволен, че поне всички са останали живи и здрави.

Преди Ласитър да успее да каже нещо утешително на фермера, Николет излезе от скривалището. Ридаейки, тя се хвърли на врата на Ласитър. Той я притисна към себе си и я погали.

— Не можем ли да отидем в Амарильо и да информираме шерифа? — попита братът на Жул. — Те сигурно вече имат нов шериф! Той ще трябва да дойде тук и да огледа всичко. Аз съм разорен. Тези подлеци трябва да отидат на бесилката.

— Разпознахте ли хората? — попита Ласитър.

— Бяха Том Стамфорд и неговите хора — каза един от синовете, които междувременно също бяха излезли от скривалището и бяха поздравили Ласитър. — Трябва да отидете в Амарильо и да уведомите шерифа.

Ласитър идваше оттам. Там нямаше шериф! Дори нямаше заместник-шериф, който да поеме работата му. Страхът от Златните лешояди се беше загнездил твърде дълбоко в душите на всички. Но можеше ли да каже всичко това на фермера и синовете му? Вече бяха достатъчно обезкуражени и отчаяни.

— Ще съобщя там! — уклончиво обясни той.

— Вземи ме със себе си! — незабавно настоя Николет. — Тези хора загубиха всичко тук, защото ме подслониха.

Внезапно някъде в тъмнината отекна тропот на копита. Звукът идваше отдалеч, но във всички случаи се приближаваше.

— Елате всички! — извика фермерът и бързо се спусна надолу по стълбата. Синовете му го последваха.

Николет се вкопчи в Ласитър.

— За бога, не! — прошепна тя разплакана и развълнувана. — Долу е толкова тясно и тъмно. Не ме карай да слизам там още веднъж! Заведи ме където и да е, само не ме оставяй тук.

— Ласитър! — извика през зъби братът на Жул.

— Затворете капака! — изръмжа Ласитър.

Капакът се затвори почти безшумно.

Ласитър хвана Николет за ръка и закрачи заедно с нея към жребеца си. Ездачите се чуваха все по-ясно. Двамата спряха до коня, плътно притиснати един към друг. Той насочи рязаната карабина по посока на конския тропот.

Ездачите бяха двама. Идваха от изток и преминаха в тръс покрай фермата, като се насочиха към пътя. Можеха да бъдат различени само смътно. Преминаха край тях за секунди. Тропотът на копитата се чуваше още известно време, а после заглъхна в нощта.

— Ще дам на фермера всичките си спестявания — каза Николет, докато той й помагаше да се качи на коня. — В края на краищата, те изгубиха всичко заради мен. Можеха да ме предадат на Златните лешояди, за да спасят имуществото си. Но не го направиха.

Ласитър седна зад нея, пъхна ръка под мишницата й и я притисна към себе си.

— Сметката ще бъде уредена! — каза той. — И при това от онзи престъпник в Лъбок. Не се притеснявай за спестяванията си.

— Какво ще правим сега? Дали да не отидем в Амарильо и да потърсим подкрепата на шерифа?

— В Амарильо няма шериф. Аз идвам от там.

Николет онемя от ужас.

— За бога, Ласитър, какво ще правим сега? — с въздишка попита тя.

Ласитър не знаеше отговора. Той пришпори жребеца и го подкара по посока на ездачите, които по негово мнение бяха тръгнали към пощенския път. Половин час по-късно пред тях се появи широката му светла ивица. Всичко наоколо беше черно. Беше се надявал, беше очаквал да открие червена звезда, някъде на юг или някъде на север, която да се окаже лагерен огън. Но не се виждаше нищо.

От дясната му страна пред светлото звездно небе се издигаше голо възвишение. Той насочи жребеца нататък с надеждата, че оттам ще може да се огледа по-добре и ще съзре онази очаквана червена звезда.

Но отново се разочарова.

Слезе от коня, като държеше далекогледа. Николет също слезе и отиде при него.

— Какво всъщност търсиш, скъпи? — попита тя, сложи ръка на рамото му и го погали по бузата.

— Едингбъро е някъде наоколо. Ако успея да го хвана, ще бъда в състояние с един удар да сложа край на всички тези безобразия.

— Едингбъро ли? Сигурен ли си?

— Трябва да го намеря! — процеди той през зъби.

— Нощта е непрогледна! Да не искаш да си счупиш врата?

— Аз и сам виждам какво става! — изсъска той.

Тя се притисна към него, прегърна го, вдигна глава и погали лицето му.

— Извинявай! Не исках да ставам досадна!

— Ти не си станала досадна!

Тя го целуна. Устните й бяха толкова меки и топли! Целувката й го възбуди. Погали гърдите й. Бяха така големи, така топли и така гладки.

Застана на колене и започна да обсипва с целувки цялото й тяло. Николет изпъшка, впи едната си ръка в рамото му, а другата — в косата му.

Краката не я държаха. Тя стенеше и въздишаше, обърна се и притисна главата му към себе си. Устните му пламенно се плъзгаха по стегнатото й тяло. Истински прилив на блаженство я изпълни.

Той галеше ушите й, гърдите и пъпа й, целуна венериния й хълм, като се наслаждаваше на нежните й ласки.

Накрая тя го отблъсна назад и седна върху него. Той се наслаждаваше на възбуждащата игра.

На сутринта, около час преди изгрев-слънце, излезе вятър. Ласитър се събуди и се изправи, подпрян на лакти. Постоянното въздушно течение на нощния вятър беше отнесло мъчителната задуха и сега въздухът беше станал прозрачен и приятно прохладен.

Ето че той откри червената звезда, за която напразно беше се оглеждал цяла вечер и цяла нощ. Достатъчен беше бегъл поглед. Никоя звезда не изглеждаше така ярко, както червената.

Лагерен огън! Не трябваше дори да използва далекогледа си. По негова преценка разстоянието беше около две мили. Ако побърза…

Освободи се от прегръдката на Николет, изправи се и се облече. Вдигна колана, на който беше закачена рязаната карабина, и направи няколко крачки напред. Наоколо все още беше тъмно като в рог.

Зад него Николет се размърда. Той усети парфюма й. Тя сключи ръце около него.

— Какво гледаш, скъпи? — попита, повдигна се на пръсти и го целуна по тила.

— Това е лагерен огън! — тихо отвърна той. — Знам, че това е неговият лагерен огън и че там ще мога да го хвана.

— Ти говориш за Едингбъро!

Той пое дълбоко дъх.

— За кого другиго?

— Смяташ ли, че ще ти преча?

Той се завъртя и я прегърна. Само се беше наметнала с одеялото. Тялото й беше топло и стегнато. Той я целуна нежно по бузата.

— Не, ако след три минути можем да потеглим! — отвърна той на въпроса й.

Три минути по-късно те вече бяха на път.

12.

Ласитър слезе от коня и подаде юздите на Николет. На изток небето започна да изсветлява.

— Чакай ме там, между скалите, и не мърдай от мястото си, каквото и да се случи! — предупреди я той още веднъж.

Тя веднага пришпори коня и го насочи нагоре към скалите, които се издигаха черни и огромни на фона на звездното небе.

Ласитър слезе надолу към пътя. Пробяга последната отсечка, после приведен прекоси пътя и се скри зад каретата, която изведнъж изникна пред него. Беше покрита кола. Въпреки тъмнината веднага разбра, че не е ландо.

Първите мъже бяха станали и се стягаха за път. Ласитър забеляза няколко души при конете. Явно ги пояха и хранеха. Двама клечаха край огъня. Единият слагаше дърва, а другият — котле с вода върху триножника.

Според броя на конете бяха повече от две дузини. Но къде беше Едингбъро? Ласитър изруга. Развиделяваше се. Сребърната ивица на изток беше станала по-широка. Звездите избледняваха. Времето напредваше. Той отново пъхна рязаната карабина в калъфа на колана си, нахлупи шапката ниско на челото си и влезе в лагера.

Видя Крек да лежи. Мястото му беше близо до огъня. Подпрян на лакът, покрит с палтото си, той лежеше на земята и говореше с един от мъжете край огъня. Ласитър чу Том Стамфорд да говори, позна един от неговите хора, а после откри и Хауърд. Но къде, по дяволите, се криеше Едингбъро?

Ледени тръпки го полазиха! Дали беше в каретата? И през ум не му беше минало да хвърли поглед вътре.

— Хайде, хора, ставайте! — отекна над лагера гласът на Том Стамфорд. Имаше глас като на сержант. Плесна няколко пъти с ръце.

Почти никой не мръдна. Мъжът до Ласитър нарече Том Стамфорд проклет подмазвач, обърна се на другата страна и продължи да спи.

Ласитър се обърна. Един мъж идваше откъм конете и приближаваше към него. Един мексиканец! След още две крачки го позна. Беше Валеро Тура, онзи конегледач, който му беше показал пътя до сменната станция. Ласитър го беше обработил, за да го накара да го направи. Изведнъж той понечи да се върне. Но беше станало по-светло, озаряваше го и светлината от огъня.

Мексиканецът се спря уплашен и отвори уста, готов да се разкрещи.

С един скок през двамата мъже Ласитър се озова до него, вдигна рязаната карабина и я опря в корема му.

Мексиканецът сподави вика си.

— Търся Едингбъро, а ти знаеш къде е! — изсъска през зъби Ласитър точно толкова високо, че мексиканецът да може да го разбере.

Очите му издаваха страх. С безпомощен жест той посочи към каретата до пътя.

Ласитър сграбчи мексиканеца за ръката и го повлече със себе си, изтича до вратата и я отвори. През стъклото не можеше да се види човекът, който лежеше върху седалките, но шумът от отворената врата го накара уплашено да скочи. Носеше ботуши, панталон, риза и елек. Върху който проблясваше дебела верижка на джобен часовник.

— Доведи конете и ги впрегни! — заповяда той на мексиканеца, блъсна го настрани и се качи вътре, затвори вратата след себе си и опря двойното дуло в корема на Едингбъро.

Инспекторът на Уелс Фарго беше станал сега и седеше като на тръни. Лицето му беше бяло като ризата. Веднага беше познал Ласитър по гласа.

— Сега ще започнем цялата работа отначало! — каза Ласитър. — Валеро Тура ще ни бъде кочияш, а в случай, че скочи, ще получите два ловни патрона в корема. В никакъв случай няма да се повтори историята от предишния път!

Едингбъро отвори уста, но отново я затвори. Беше станало още по-светло. Небето беше оцветено в розово и лавандулово. Ласитър можеше достатъчно ясно да наблюдава Едингбъро. Той бързо го претърси и върху седалката намери един колт. Пъхна го в колана на панталона си.

В лагера настана оживление. Надигна се глъчка, отекнаха изстрели. Ласитър се облегна назад в десния ъгъл, така че да не бъде забелязан веднага отвън. Мъжете тичаха наоколо като подплашени кокошки. После всичко се успокои. В каретата се чу шум от приближаващи стъпки, а после вратата се отвори.

Крек погледна вътре, видя Ласитър, отдръпна се назад и затръшна вратата.

Ласитър свали стъклото.

— Валеро Тура да доведе конете и да потегля! — гръмогласно извика той. — Не съм много търпелив човек.

Мъжете стояха наоколо като вкаменени и гледаха към каретата.

— Не можете да докажете нищо, Ласитър! — прегракнало каза Едингбъро.

— Междувременно проговориха достатъчно много хора! — отбеляза Ласитър. — Обзалагам се с вас, че преди да бъде обесен заради вашите престъпления, Крек ще си отвори устата, а и не само той.

Едингбъро мълчеше. Очите му святкаха, пълни с омраза и ярост.

Ласитър извади колта му и стреля два пъти навън.

— Конете, Валеро, или ще се забравя! — извика той с такъв глас, че всеки отвън можа да го чуе.

Мъжете се размърдаха. Викаха Валеро. Малко по-късно се чу тропот на копита. Ласитър се наведе напред. Валеро пристигаше с впряг от четири коня. Неколцина мъже му помагаха, но когато наближиха до пътя, се отдръпнаха назад.

Мексиканецът впрегна конете. Ласитър и Едингбъро го наблюдаваха. Въпреки това никой не изпускаше от поглед останалите.

Когато мексиканецът се качи на капрата и подреди юздите, се появи Крек.

— Бих искал да говоря с вас, Ласитър!

— Можете да се качите и да дойдете с нас! Но оставете оръжието си навън!

— Нямате никакъв шанс, Ласитър! — каза Крек.

— Едингбъро няма никакъв шанс!

— Чуйте ме, Ласитър! Аз…

— Валеро, тръгвай! — извика Ласитър. — Напред, дявол да те вземе!

Мексиканецът дръпна юздите. Каретата стоеше в нужната посока. Не беше необходимо да обръща, трябваше само да я подкара.

— Ще има да се проклинате, Ласитър! — извика Крек, вън от себе си от ярост.

Ласитър се изправи и погледна назад през малкото прозорче. Мъжете стояха край лагерния огън и гледаха след каретата. На пътя беше само Крек. Той се обърна и гневно се затича към мъжете.

Ласитър отвори вратата от дясната страна и погледна нагоре към скалите, където беше оставил Николет. Той изстреля във въздуха всички куршуми, които му бяха останали в револвера на Едингбъро.

— Николет! Ела при каретата! — гръмогласно извика той. — Николет!

Тя вече седеше на гърба на врания жребец и го водеше надолу през скалите. Бандитите реагираха прекалено късно. Когато неколцина мъже изтичаха, тя беше вече на пътя. Нямаха никакъв шанс.

Тя стигна до вратата, слезе от седлото и се качи в каретата. Ласитър закачи юздите на дръжката на вратата и я затвори. Премести Николет от другата страна и седна между нея и Едингбъро.

— Кой е този, Ласитър? Никога не ми е казвал името си, когато идваше при мен и искаше да купи хотела ми! — тя гледаше ту единия, ту другия. — Той ли е Едингбъро?

— Да! Той е! Едингбъро! — Ласитър се засмя. — Работи като инспектор в Уелс Фарго. Но за него това е била само допълнителна работа, както сега става ясно. Той искаше да построи железопътната линия, а Златните лешояди са действали под негово ръководство или най-малко по негова поръчка.

— Значи той ще трябва да отговаря и за това, че Златните лешояди подпалиха фермата на брата на Жул! — каза тя и погледна изпитателно Едингбъро. — Аз ще се погрижа да бъде осъден да възстанови щетите. А ако няма пари, ще трябва сам да ги изработи.

— Богоугодните ви желания едва ли ще се осъществят, ма’ам! — заядливо отбеляза Едингбъро.

Ласитър тикна рязаната карабина пред лицето му.

— Млъкнете! Никой не е искал мнението ви!

В погледа на Едингбъро се четеше ярост и безкрайна, дива омраза. Но той се подчини и потъна в мълчание.

Ласитър погледна навън. Отдалечаваха се бързо от лагера. Мъжете събираха багажа и оседлаваха конете. Той почука с дръжката на револвера по покрива на каретата.

— По-бързо, Валеро! — извика той.

Мексиканецът размаха камшика и подкара конете в галоп. Но колко можеше да помогне това?

Ласитър непрекъснато поглеждаше навън. Не се забелязваха ездачи. Но той не се заблуждаваше. Буквално усещаше, че хората на Едингбъро следват каретата и са съвсем близо до нея, макар да не се виждаха. Затова нямаше нищо против, когато мексиканецът скоро пак подкара конете ходом.

До Амарильо беше още далеч. Срещнаха пощенската карета, а после изпревариха две каруци на Уелс Фарго. Каруцарите познаваха каретата. Огледаха я, поздравиха мексиканеца, който им махна в отговор. Конете се движеха в тръс. Скърцането и тракането на тежко натоварените каруци се чуваше още дълго време.

Малко преди обяд изведнъж се появи конник. Излезе от храсталака вдясно от пътя и се насочи към каретата. Ласитър притисна ловната карабина към гърдите на Едингбъро и се канеше да подвикне на конника да върви по дяволите. В този момент видя, че това е Джон Конуей, заместник-шерифът, от когото всички жители на Амарильо очакваха да стане приемник на мексиканеца.

Ласитър беше изненадан. Нали в Амарильо беше научил, че Джон Конуей и неговите хора са изчезнали безследно от момента, в който напуснаха града, за да арестуват Златните лешояди в сменната станция на Уелс Фарго!

Джон Конуей беше сам. Ласитър се наведе през прозореца.

— Спри за малко, Валеро! — извика той.

Мексиканецът се подчини.

Джон Конуей вече беше слязъл на пътя и яздеше към каретата.

— Накъде сте се запътили, Ласитър? — попита заместник-шерифът.

— Водя Едингбъро!

— Зная — Джон Конуей спря, наведе се и погледна в каретата, огледа изпитателно мъжете и любезно кимна на Николет. — Здравейте, ма’ам! — той отново се изправи и погледна към Ласитър. — Нищо няма да излезе. Неговите хора пристигнаха в Амарильо. Златните лешояди бяха там и превзеха кантората. Ако остана с вас, те ще прегазят и вас, и мен.

— Ще го застрелям, ако някой от неговите хора се приближи! — с раздразнение отвърна Ласитър.

— А после? — хладно попита Джон Конуей. — Крек е поел командването. Струва ми се, че ако застреляте Едингбъро, ще направите услуга на Крек.

Едингбъро пребледня и започна неспокойно да се върти на мястото си.

— Ще се върна и ще го откарам в Лъбок! — предложи Ласитър.

— Ще трябва да продължите чак до Абилейн! — каза Джон Конуей. — Но до там просто е прекалено далече. Крек се стреми не само да заеме мястото на Едингбъро. Едингбъро е и един опасен свидетел! Той заслужава не друго, а куршум. Ще ви направя друго предложение, Ласитър! Скрийте се някъде тук, наоколо! Бандитите ще ви чакат в Амарильо. Ако не пристигнете, тези негодници ще предположат, че сте размислили и сте се отправили обратно, за да го отведете в Лъбок или дори в Абилейн. Когато решат, че е станало точно така, те ще напуснат града и ще бързат на всяка цена да ви настигнат още преди Лъбок. През нощта ще можете да продължите пътя си. Когато онези типове изчезнат, аз ще дойда да ви взема. Ще затворим Едингбъро в една от килиите на затвора и ще се барикадираме в кантората. Надявам се дотогава да получа подкрепа. Мисля си, че към полунощ Крек ще изгуби търпение.

— Можете ли да ми услужите с няколко чифта белезници?

Джон Конуей извади от джоба си една стоманена осмица и му я хвърли. Ласитър му благодари. Сега можеше да окове Едингбъро и не трябваше да го наблюдава през цялото време.

— Тръгнете в посока към каньона Пало Дуро! — извика заместник-шерифът. — Там ще намерите скривалище. Заличете следите си на мястото, където се отклоните от пътя. Може би Крек ще прати някои от хората си още по светло.

Ласитър вдигна ръка.

Заместник-шерифът пришпори коня си и препусна в галоп.

— Валеро, обръщай! — нареди Ласитър. — Карай една миля назад и после надолу от пътя към каньона Пало Дуро.

Мексиканецът умело обърна, без колелата да излязат и на инч от пътя.

Ласитър сложи белезниците на Едингбъро и го заключи към седалката. Той седеше бял и затворен в себе си, а празният му поглед блуждаеше. Но не белезниците бяха причината за унинието му. Крек, този мръсник, се беше възползвал от положението и беше заел мястото му. Сега той беше босът! Но щеше да извлече полза от създалата се ситуация само ако можеше да попречи на Едингбъро да направи самопризнания пред съда и да издаде всичко. Крек трябваше да предполага, че на негово място Едингбъро би бил склонен да го направи само за да си отмъсти.

— В света на бизнеса няма верни приятели! — подигравателно каза Ласитър. — На ваше място бих се реванширал и бих се погрижил Крек да седне до вас на подсъдимата скамейка. Вместо да триумфира и да бъде новият бос.

Едингбъро не отговори. Но Ласитър не беше очаквал друго.

След една миля Валеро отби каретата от пътя. След около двеста ярда Ласитър го накара да спре, взе едно одеяло и заличи следите. Когато се върна, мексиканецът седеше вътре, стиснал Николет, и я заплашваше с нож.

Ласитър се спря изненадано, преметнал одеялото през рамото си. И през ум не му беше минавало, че този кучи син би могъл да се обърне срещу него. Едингбъро се усмихваше сатанински.

— Свали белезниците на господин Едингбъро! — каза Валеро Тура. — Тогава ще си получиш куклата обратно. Жива, искам да кажа!

Николет беше примряла от страх. Беше почти в безсъзнание. Смъртно бледа, тя се взираше в Ласитър с разширени от ужас очи, сякаш не Валеро Тура, а той беше злодеят.

— Играта е твоя, Валеро! — каза Ласитър. — Ти спечели! — той извади с два пръста от джоба си ключа от белезниците и го подхвърли към мексиканеца, но така, че той прелетя край него.

Валеро Тура проследи ключа с поглед. Реакцията му беше напълно естествена. Ласитър беше разчитал точно на това. Той преметна одеялото върху него и Николет, която изпищя истерично, и с все сила удари с дръжката на ловната карабина мексиканеца по главата, която се очертаваше толкова ясно под одеялото, че не би могъл да не я улучи.

Ножът падна и се търкулна в краката на Ласитър.

Ласитър издърпа одеялото. Николет беше изплашена до смърт, но беше жива. Мексиканецът лежеше блед и със затворени очи зад нея. Но той също беше още жив, макар и в безсъзнание.

Ласитър се наведе, взе ключа, измъкна навън Николет, взе я в прегръдките си и я целува, докато тя се успокои.

Седнаха един до друг на капрата и продължиха пътя си. След две мили Ласитър откри скалист проход, който почти напълно беше обрасъл с храсталаци. Той насочи конете нататък, после се върна пеша назад и заличи следите. Николет го последва и му помогна.

— Толкова лесно ли става това? — усмихнато попита тя, когато той се изправи и сгъна одеялото.

Ласитър се засмя.

— Червенокожите правят така. От тях съм го научил.

— Дълго ли си бил при червенокожите?

— Може да се каже! — уклончиво отвърна той.

— Имал ли си момиче там?

— Защо се интересуваш?

— Просто искам да зная!

— Да!

— Какви са те? Какво толкова особено имат, че всички мъже са загубили ума си по тях?

— Но аз не съм го изгубил! — Ласитър се засмя. — Откъде ти хрумна?

— Всички са се побъркали по червенокожите момичета! Ти не, защото вече си бил с такова момиче. Хайде, кажи ми! Как беше с нея? Какво особено имаше?

— Нищо!

— Не лъжи!

— Щом ти казвам!

— В такъв случай съм дяволски доволна! — възкликна тя, пристъпи към него и го целуна. — Вече се боях, че ще трябва много да се старая, за да мога да конкурирам някоя червенокожа. Хайде, кажи ми най-после! Червенокожите по-тесни ли са, или по-мили, или имат нещо по-специално?

— Хубаво е с тях, но не е толкова хубаво, колкото с теб, мила моя!

Тя беше поласкана. Притисна се силно към него.

— Нека се любим сега, тук, веднага! — с мамещ глас каза тя.

Това беше желание, което той с удоволствие изпълни.

13.

Ласитър подкара каретата към пътя. След половин час се появи заместник-шерифът, който съобщи, че бандитите са напуснали Амарильо преди полунощ, защото се бояли, че Ласитър е отвел Едингбъро в Лъбок или дори в Абилейн.

Когато пристигнаха в града, те преминаха по безлюдната улица и спряха пред кантората на шерифа. Джон Конуей беше събрал една дузина безстрашни мъже. Те излязоха на улицата, поеха Едингбъро и Валеро Тура и ги отведоха в затвора.

— Ще има да чакаме! — каза Джон Конуей. — Златните лешояди са се сраснали с Амарильо. Повече от сигурен съм, че техните доносници са вече на път. Но бандитите не могат да пристигнат тук преди утре по обяд. Ще се постарая да събера още хора. Ако се разположим правилно, те ще трябва да излязат срещу нас с петдесет до шейсет човека, за да могат да ни унищожат. Но те нямат толкова много хора.

Ласитър го потупа по рамото.

— Аз съм в хотела!

— Надявам се, че вече няма да имаме нужда от вас, Ласитър!

— Във всеки случай сте предупреден!

— Да, разбира се!

— Аз съм в хотела!

— Ще ви повикам!

Стиснаха си ръцете. Ласитър излезе, отвърза врания си жребец и го поведе към хотела. Хотелският служител пое коня му. За Ласитър се погрижи Николет. Тя обви ръка около кръста му, отведе го в своето жилище, нагости го и двамата прекараха заедно остатъка от нощта.

Но изобщо не помислиха за сън. Лежаха прегърнати и всеки беше радостен, че може да усеща другия така близо до себе си. Накрая тя се обърна по гръб и го привлече върху себе си, а докато той бавно проникваше в нея, тя му шепнеше нежни любовни слова. Не бързаха. Започваха пак отново и взаимно се довеждаха до екстаз. После лежаха един до друг, притиснати в прегръдка, докато най-накрая бяха надвити от съня.

Денят навън започваше.

Когато Ласитър се събуди, Николет отдавна беше излязла от жилището си. Вратата се отвори. Разнесе се аромат на кафе. Николет носеше закуската.

— Джон Конуей те търси! — каза тя.

Той се изправи.

— По дяволите, колко е часът? Тези негодници идват ли вече?

— Не било важно, нито спешно. Часът е единайсет! — каза тя, докато подреждаше нещата върху масата в дневната.

Той не можеше да я види, само я чуваше.

— Защо не се показваш? — извика.

— По-добре не! — отвърна тя и се появи на вратата с предизвикателна усмивка на миловидното лице.

Той седеше на края на леглото.

— Не се дръж така! — каза той.

Тя се обърна, полюшна съблазнително бедра и излезе.

Когато слезе малко по-късно, Ласитър я намери във фоайето, обляна в сълзи. Беше научила какво са направили Златните лешояди с Жул.

— Той ми беше толкова предан! — хлипайки, каза тя.

— Ще имам грижата да си получат заслуженото — опита се той да я утеши.

Тя продължи да плаче в прегръдките му. Ласитър й даде носната си кърпа, за да избърше очите и носа си. Всичко, което бяха сторили тези кучи синове, беше ужасно. С цялата си душа той изпитваше жал към нея.

— Вместо да проговори и да ме издаде, се е оставил да го пребият до смърт! — тя отново избухна в ридания. — Представяш ли си?

— Съдията ще им потърси сметка и за това! — каза Ласитър и погали косата й.

Съдията! Това беше причината Джон Конуей да го повика в кантората.

— Съдията Марко де Аргенто се намира в ранчото си — каза заместник-шерифът, след като си стиснаха ръцете. — Вече изпратих куриер. Но за съжаление, човекът не се върна. Може да се предполага, че Златните лешояди са го хванали извън града. Но не мога да се лиша от никого от хората си тук — той погледна към часовника на стената. Беше мексикански часовник, богато украсен с дърворезба. — Освен това трябва да очаквам, че бандитите скоро ще пристигнат. Може би в следващия един час.

— Ще доведа коня си!

— Отзад, на двора, има оседлан кон! Бих те посъветвал да тръгнеш незабавно, за да бъдете отново тук преди пристигането на бандитите. Иначе няма да успееше да се доберете до кантората. От това се боя! Имам имената на всички Златни лешояди, така че съдията би могъл да започне веднага. Бях изненадан, казвам ти. Много от богатите хора в нашия град са вътре в играта. Не само Крек.

— Какво? — невярващо попита Ласитър. — Едингбъро май е започнал да говори?

— Учудваш ли се? — заместник-шерифът се засмя. — Тази нощ дълго разговарях с него. Някои имена знаех и сам. Във всеки случай, винаги съм предполагал, че тези хора имат нещо общо с цялата тази история. Той е съсипан, защото Крек го е изместил, при това с удар под пояса.

— Ще ми направиш ли една услуга, Джон? Ще изведеш ли Николет от хотела, когато бандитите се появят тук?

— Разбира се! — увери го заместник-шерифът. — Приготвил съм списък на хората, за които трябва да се погрижа, за да не могат бандитите да ни изнудват. Николет е на първо място.

Той излезе заедно с Ласитър и му описа пътя до ранчото на съдията.

— Но бъди предпазлив! Предполагам, че Златните лешояди са оставили там двама или трима души на пост — предупреди Джон Конуей, когато Ласитър се качи на коня. Той потупа рязаната карабина, закачена в калъф на колана му. — Вземи я в ръка, когато влизаш там.

— Не се тревожи! — Ласитър подкара коня.

Заместник-шерифът удари животното по задницата.

— Накарай го да галопира. Половин час нататък и половин час обратно, нямаш повече време!

— Не забравяй Николет!

— Всичко ще бъде наред! — обеща заместник-шерифът още веднъж.

Ласитър излезе от града по обиколни тесни улички и пришпори коня в галоп.

Ранчото на съдията се намираше на запад от града в широка зелена долина, разделена на две почти еднакви половини от рекичката Три Бланка.

Ливадите на имението се простираха на север до Канадската река.

Ласитър измина пътя до долината за двайсет минути. Използва гората и храсталаците като прикритие и заобиколи голямата порта. В сянката на дърветата зад къщата той слезе от коня и извади рязаната карабина, както му беше препоръчал Джон Конуей.

Съдията беше от мексикански произход и всички работници в имението му бяха мексиканци. В сянката на голямата сграда насреща му се зададе един млад мексиканец, който уплашено се спря, когато съзря високия гринго, и ужасено понечи да се върне назад. Но Ласитър успя да го хване в последния момент.

— Чакай малко! Не се страхувай! — каза той. — Какво става при вас? Има ли чужди хора тук?

— Си, сеньор!

— Златните лешояди?

Очите на младия мъж се разшириха.

— Хайде, говори! Аз не съм от тях. Трябва да се пазя от тези негодници, също както и вие.

— Да! — каза младият мексиканец с изтънял глас. — Те са вътре в къщата и държат сеньор Аргенто в плен.

— В неговата собствена къща? — Ласитър пусна младежа — Колко души са тук?

— Трима пистолерос! — явно впечатлен каза младият мъж. — Американос!

— Значи стрелци?

Мексиканецът енергично кимна.

— Покажи ми пътя до тях!

Младият мъж погледна едрокалибрената рязана карабина и тръгна.

— Последвайте ме, сеньор!

Ласитър вървеше по петите му. Минаха плътно покрай къщата и стигнаха до малък страничен вход. Момчето отвори вратата пред Ласитър и го поведе през тесен коридор, който свършваше в приемната. Испанското влияние се виждаше по мебелите. По стените висяха картини от латиноамерикански майстори. Подовете бяха от дърво. Дебели индиански килими поглъщаха шума от стъпките.

Пред салона младият мексиканец спря, прилепен към стената на коридора, и мълчаливо посочи нататък.

Ласитър се закова на мястото си и се наведе напред. Погледна към широката стълба, която водеше към горния етаж.

— Горе! — прошепна младият мексиканец. — Първата врата е на библиотеката. Там държат съдията.

Ласитър го потупа по рамото.

— Изчезвай!

Младият мъж не дочака повторна покана. Изгуби се на мига. Ласитър пъхна рязаната карабина в калъфа и влезе в салона. Когато видя мъжете на горния етаж, се спря и погледна към вратата.

— Филипе, къде си? — извика той. Обърна се търсещо и погледна нагоре към тях. — Филипе… Някой от вас виждал ли е Филипе?

Бяха двама и всичко, което направиха, беше да го погледнат пренебрежително. Не можеше да си спомни лицата им. Това обаче не трябваше да означава, че те също не са го познали.

Той се качи по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Мъжете отстъпиха назад до вратата на библиотеката, застанаха отляво и отдясно и предизвикателно скръстиха ръце пред гърдите си. Бяха професионални стрелци и демонстрираха колко са бързи. Но това беше самонадеяност.

— Филипе! — Ласитър ухилено посочи към вратата помежду им. — Какво има? Да не е влязъл вътре?

— Сега там няма да влиза никой! — каза мъжът отдясно. — Никакъв Филипс и никой, който търси Филипе. Кой си ти всъщност?

— Ха, май първо аз трябва да попитам кои сте вие! — Ласитър се огледа търсещо наоколо. — Филипе! Филипе, ще те ритна по задника! — гръмогласно извика той, ухилено мина покрай двамата, сякаш се канеше да тръгне по коридора, но светкавично се извъртя, стискайки в ръката си рязаната карабина. Повали единия на земята с дръжката на оръжието и опря дулото в гърдите на другия, преди негодникът да успее да извади револвера си. Взе оръжието му и го захвърли зад гърба си. После го сграбчи, притисна го и пристъпи с него към вратата.

— Отваряй и мисли за моята карабина! — изръмжа той в тила му. — Това се едри сачми. Правят дупки, през които човек може да си пъхне главата — с шапка! В случай, че изстрелям двата патрона. А аз винаги стрелям така! — той го ритна с коляно и мъжът натисна дръжката и отвори вратата.

Ласитър пристъпи с него на прага и се огледа. Съдията седеше зад писалището си. Ласитър беше очаквал да види стар, достолепен и мъдър човек с бели коси. Но Марко де Аргенто беше мъж на средна възраст. Седнал, той изглеждаше много висок и много слаб. Имаше черни коси.

Третият бандит стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърдите. Разстоянието от него до съдията беше повече от петнайсет ярда. Твърде много, както бандитът с голямо съжаление установи, когато разбра какво става. В същия момент забеляза насочената към него рязана ловна карабина на Ласитър.

— Елате, ваша милост! — каза Ласитър. — В града ви очакват. Джон Конуей ме изпрати за вас.

Бандитът до прозореца отпусна ръце.

— Внимавай! — предупреди го Ласитър. — Това тук стреля с едри сачми!

Негодникът предпочете да вдигне ръце.

Съдията стана и посочи към вратата.

— Мога ли да изляза?

— Да! Заповядайте да оседлаят кон за вас! — каза Ласитър. — Трябва да побързаме. Джон Конуей ви очаква.

Съдията пристъпи край писалището и тръгна към вратата. Ласитър се канеше да отиде до прозореца и да обезоръжи мъжа там. Но негодникът промени намеренията си и посегна към револвера. Беше бърз като мисълта.

Но срещу Ласитър нямаше шанс. Ласитър натисна спусъка.

От изстрела картините паднаха от стените. Съдията уплашено се хвърли към прага и скри главата си с ръце.

Ласитър беше натиснал само единия спусък. Сачмите пометоха бандита назад до стената. Ласитър го бе убил на място.

— Погрижи се за него! — каза Ласитър, пусна бандита, обърна се и излезе от стаята. Настигна Аргенто на стълбата. В салона ги посрещна младият мексиканец.

— Бързо, оседлай един кон! — извика съдията.

Две минути по-късно той яздеше редом с Ласитър към Амарильо. Препускаха в кариер. Докато младият мексиканец оседлаваше коня, Ласитър обясни на съдията какво става.

Когато пристигнаха в града, бандитите вече се бяха завърнали. Идваха от север и видяха последната дузина ездачи да изчезва на юг между къщите.

Яздеха в тръс по тесните улички към кантората на шерифа и спряха в двора. На улицата бандитите започнаха да обкръжават кантората. Джон Конуей видя през малкото прозорче Ласитър и съдията да идват и им отвори вратата.

— В последната минута! — с усмивка на облекчение каза той и свали шапка. — Ваша милост! Благодаря ти, Ласитър!

Ласитър махна с ръка и влезе в кантората след съдията.

— Няма защо.

В кантората беше пълно с хора. Ласитър видя не само въоръжени мъже. Имаше две жени. Тревожно се обърна към Джон Конуей:

— Къде е Николет? Още ли е в хотела? — с пресипнал глас попита той.

— Отдавна е тук! — отвърна заместник-шерифът. — Имаме и първия ранен. Човекът се прострелял в крака, докато зареждал! Ще трябва да покаже как е успял да го направи, когато всичко тук свърши. Имаме импровизиран лазарет В една от празните килии. Николет го превързва.

Ласитър се упъти натам и влезе в затвора. Успокои се едва, когато отмести настрани плъзгащата врата и видя Николет. Отвън отекнаха първите изстрели.

14.

Около кантората на шерифа цареше тишина. Тук-там можеше да се види шапка или цевна пушка. Слънцето започна да слиза към хоризонта. Вече час не беше отекнал нито един изстрел. Всички прозорци в кантората бяха изпочупени. Мъжете вече бяха измели и изхвърлили стъклата навън.

— Какво кроят тези кучи синове? — попита Джон Конуей със свито сърце. Не разполагаше с много хора. В кантората бяха по-малко от една дузина мъже. Той се беше надявал, че ще се притекат още хора, когато стане „истински“ напечено. Беше казал това на Ласитър, без да пояснява какво разбира под „истински“.

Изведнъж се появи Крек. Той вървеше бавно по улицата и махаше с две ръце.

— Не стреляйте! — изръмжа заместник-шерифът.

Ласитър стисна устни. Сега щяха да научат каква свинщина подготвя бандата.

— Конуей, трябва да говоря с вас! — извика Крек и се спря по средата на улицата. — Както виждате, не съм въоръжен.

— Елате малко по-близо, господин Крек! Тогава няма да се налага да крещим така — отвърна заместник-шерифът.

Той направи само една крачка.

— Искаме обратно Едингбъро и ще напуснем Амарильо! — каза Крек. — Ако го освободите, косъм няма да падне от главите ви.

Джон Конуей погледна въпросително към Ласитър, който поклати глава.

— Не и в положението, в което се намираме — каза той.

— Не! Не и в положението, в което се намираме! — извика заместник-шерифът.

— Ние сме подготвили нещичко — каза Крек. — Ще подпалим града от четирите му края. И тогава дори хиляда цистерни няма да са ви достатъчни, а вие имате само две.

Джон Конуей отново погледна към Ласитър.

— Предложи му да преговаряте! — изръмжа Ласитър.

— Къде?

— Тук, в кантората!

— Никога няма да се съгласи!

— Опитай!

— Добре. Нека преговаряме! — извика Конуей през прозореца. — Ако наистина сте без оръжие, елате тук!

— Как така да преговаряме?

Заместник-шерифът отново погледна въпросително към Ласитър.

— Едингбъро иска да говори с него! — тихо каза Ласитър.

— Едингбъро ли? — недоверчиво попита заместник-шерифът.

Ласитър енергично кимна.

— Влезте вътре! — извика Джон Конуей. — Едингбъро иска да говори с вас.

Крек се размърда и тръгна към вратата. Заместник-шерифът отвори и го пусна да влезе.

С високо вдигнати ръце Крек се спря на вратата, погледна към Ласитър и се ухили.

— Какво толкова има да се преговаря? — попита той, докато заместник-шерифът го опипваше за оръжие.

— Точно това! — ухили се Ласитър.

— Не разбирам!

— Вие сте арестуван! — каза Ласитър.

За момент по всичко изглеждаше, че Крек ще изпадне в пристъп на лудост.

— Затворете го! — каза Ласитър.

Четирима мъже веднага се спуснаха и отведоха бурно противящия се мъж в затвора.

— И сега? — смаяно попита заместник-шерифът.

— Извикай Хауърд и Стамфорд за същия разговор, защото Крек, изглежда, иска така! — предложи Ласитър.

— После?

— После всички техни умни глави ще бъдат в ръцете ни и вероятно ще стане „истински“ напечено.

— Ние отвътре, а толкова много хора отвън?

— Да се надяваме, че сметката ни ще се окаже вярна! — каза Ласитър.

— Дали да не изчакам до залез-слънце?

— Да, наистина, накарай ги да омекнат! — каза Ласитър.

Времето минаваше. Струваше се безкрайно дълго не само на мъжете в кантората, но и на бандитите, които дебнеха наоколо в засада. Когато слънцето слезе на хоризонта, Джон Конуей излезе пред вратата и извика Стамфорд и Хауърд. Твърдеше, че Крек и Едингбъро настояват те също да участват в преговорите.

Чудото стана. Двамата сложиха оръжие и влязоха в кантората на шерифа. Съдията ги арестува и четирима мъже ги отведоха в затвора.

Джон Конуей беше обсъдил всичко със своите хора. Петима мъже се бяха покатерили на покрива. Бяха намерили отнякъде няколко фишека с пресован барут. Започнаха битката с тях. Хвърлиха ги долу на улицата и един първокласен стрелец ги възпламени точно пред позициите на бандитите.

Загърмя и затрещя така, че бандитите нито виждаха, нито чуваха. Заместник-шерифът, Ласитър и неколцина други мъже се втурнаха навън през вратата. Първите бандити вече отстъпваха назад. Останалите бяха буквално прогонени. Сега стана и това, което беше очаквал и заместник-шерифът: от много врати и прозорци откриха огън по бягащите бандити. След десет минути битката приключи. Бандитите имаха шестима убити. Десет души, някои от които ранени, бяха пленени, а останалите успяха да се измъкнат.

Още не бяха изгрели всички звезди, когато Ласитър седна да вечеря заедно с Николет в нейното жилище. Едва в утринните часове, когато сънят го оборваше в обятията на Николет, той си спомни за Бригада Седем. Но това беше за кратко.

Не можеше да напусне Николет. А трябваше и да чака човека, когото Бригада Седем му беше изпратила с нови заповеди от Вашингтон. Най-после указанието беше ясно и недвусмислено: „Чакайте офицер за свръзка в Амарильо!“ Беше получил това черно на бяло. И така, той щеше да чака. Нямаше нужда да обяснява на хората от Бригада Седем, че ще чака в обятията на Николет.

Процесът срещу Едингбъро и Златните лешояди от Амарильо започна още на следващия ден. Бандитите, както обикновено ставаше, се обвиняваха взаимно и така наяве излязоха всичките им престъпления, а необходимите доказателства те практически предоставиха сами. В банките в Амарильо и Лъбок се съхраняваше цял куп от златото, което те бяха ограбили или откраднали. С част от него беше обезщетен братът на Жул, така че сега можеше отново да построи фермата си.

Едингбъро и още петима мъже бяха осъдени на смърт чрез обесване. Ласитър обаче нямаше желание да наблюдава изпълнението на присъдите. Всички останали бяха осъдени на затвор.

Когато той, нищо неподозиращ, излезе от трапезарията, във фоайето към него се приближи един усмихнат строен мъж.

— Вие не сте ли Наполеон?

Ласитър вече почти беше забравил паролата.

— Да, това е името ми.

— Бяхте разбит при Ватерло!

Ласитър му подаде ръка и вяло се усмихна.

— Важна задача?

— Дяволски важна и изключително опасна! — изръмжа мъжът със сериозно лице. — Някой си Едингбъро тероризира околността. Трябва да го обезвредим и да съберем доказателства.

— След един час ще можете да видите как увисва на въжето!

Мъжът го погледна втренчено.

— Но…

— Да?

— Но ние изобщо не сме…

— Въпреки това нека изпием по едно по този случай! — каза Ласитър и го поведе към бара.

— Веднага ще замина за Санта Фе, ще телеграфирам във Вашингтон и ще помоля за нови нареждания! — каза мъжът след третото уиски. — Дотогава ще чакате тук, Наполеон!

В този момент се появи Николет и прегърна Ласитър.

— Дотогава той ще остане мой гост! — каза тя, усмихна се щастливо и целуна Ласитър.

Мъжът получи още едно уиски. Безплатно.