Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (5)

5.

Около Ласитър цареше трескаво движение. Тялото на мъртвия полковник бе издърпано от него и той си отдъхна несъзнателно, защото едва издържаше тежкия труп, облян в кръв. Въжетата, с които беше завързан за камъка, бяха свалени. Най-после бе отново свободен, но не се чувстваше щастлив. Напротив, беше тъжен. Не искаше нещата да се развият по този начин. Още повече че само преди малко всичко изглеждаше, че ще тръгне добре. Наистина, щеше да бъде доста деликатна работа, ако се бе споразумял с полковника. Миро вероятно съвсем не беше толкова лош човек. Сега обаче той лежеше мъртъв пред Ласитър.

Някой го докосна с ръка и го погали някак нежно по челото. Беше ръка на жена. После той чу гласа й.

— Аз съм Леона — каза тя. — Леона Макомбър. Радвам се, че успяхме да ви помогнем в последния момент, мистър Ласитър! Нали вие сте Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем отвори очи и се усмихна насила.

— Да — отвърна й, — казвам се Ласитър. А вие сте…?

Сбърчи чело, сякаш мислеше напрегнато. Трябваше да спечели малко време. Името Леона Макомбър беше чул от умиращия полковник Миро, който твърдеше, че тя е Ел Хомбре. Реши, че ще е по-добре, ако вземе под внимание последните думи на един издъхващ човек. Престори се, че все още е доста объркан след всичките драматични събития.

— Леона — каза тя много ясно. — Леона Макомбър е името ми. А вие сте Ласитър.

Той се облегна на камъка. Бавно, сякаш това движение му костваше крайно голямо усилие, надигна нагоре очи и най-после я видя. Лицето й излъчваше чар и женска прелест. Мъжът от Бригада Седем имаше чувството, че съзира в погледа й истинска загриженост за него. Тази жена притежаваше красота, която сякаш извираше отвътре.

— Да, правилно — каза той. — Името ми е Ласитър. Но откъде го знаете, мадам?

— Можете да ме наричате Леона, Ласитър.

— С удоволствие, Леона. Все още се питам какво…

Ухилените лица зад красивата жена не му убягнаха от погледа. Той отново затвори очи. Щеше да бъде по-добре, ако първоначално се преструваше на напълно изтощен. Само по тоя начин можеше да спечели малко време и да се ориентира в новата ситуация. В сегашното си положение трябваше да използва всички възможни хитрини.

— Бях в ранчото на Алварадо — каза тя. — Там чух, че сте се застъпили за тях, Ласитър. Семейството ви почита като светец.

Той се усмихна криво и се отпусна, докато седна и успя да се облегне с гръб на камъка. След всичко, което беше преживял, това вече бе истинско блаженство.

Леона се настани до него и го прегърна през рамо. Лицето й излъчваше любов и загриженост, която стопли сърцето му. Ласитър се сети отново за последните думи на полковник Миро. „Тя е Ел Хомбре“ — бе казал някогашният полковник. Миро сигурно се е заблудил. А може и да е прав? Мъжът от Бригада Седем държеше очите си затворени. Това бе най-добрият начин да се съсредоточи. Усети как пръстите й опипваха мускулите на раменете му. На едно място допирът й му причини болка, но той се овладя и остана със затворени очи, надявайки се да си изгради представа за новото положение.

Каква ли роля играеше тук Леона Макомбър? Защо се бе появила изневиделица с голяма група мъже и се беше намесила в неща, които въобще не я засягат?

Наоколо цареше невероятен шум, който кънтеше болезнено в ушите му. Струваше му се, че тук е събрана цяла армия. Леона Макомбър обви ръце около раменете му и го натисна леко надолу, така че той се изтегна по гръб на земята.

О, за бога! Колко е красива! Въпреки че Ласитър се намираше на ръба на пълното изтощение, у него се пробудиха и затанцуваха малките дяволчета. Чувстваше се така, все едно бе на границата между рая и ада. Изпитваше наслада, която бе позната сигурно на съвсем малко хора. Изведнъж умората му изчезна.

— Какво му е? — чу той един мъж да пита. — Проверихте ли дали е ранен сериозно, мис Макомбър?

Тя погали Ласитър по страните.

— Ще го изправя отново на крака, Матю — каза Леона. — Има само лек пристъп на слабост. Какъв късмет, че успяхме да го спасим в последния момент.

Ласитър едва успя да овладее мускулите на лицето си. Трябваше да изиграе ролята си докрай. Може би щеше да се добере до някои важни неща.

— Дали е извършил всичко сам? — полюбопитства Матю.

— Кое? — попита Леона.

— Да е убил цялата банда? — отговори той. — Не мога да го повярвам.

— Не е — каза жената. — Ако не се бяхме намесили в последния момент, сега той щеше да лежи тук мъртъв. Имахме късмет, че успяхме да се появим навреме. Смятам, че най-после ще можем да си отдъхнем от Ел Хомбре.

— Да не би да сме го пипнали? — попита Матю скептично.

— Мисля, че е мъжът с униформата — отвърна тя. — Така казаха Луис, Виктор и Франк. Не вярвам да не съм чула добре. Не сте ли и вие на същото мнение?

— Да, вярно е — съгласи се Матю. — Но все още не съм напълно сигурен.

— Защо не си?

— Все пак бандата на Ел Хомбре се състои поне от стотина човека — каза той. — А тия тук са една съвсем нищожна част. Може би полковник Миро е бил някой второстепенен шеф. Вероятно истинският Ел Хомбре скоро ще нападне някъде другаде.

— Така ли мислите? — попита Леона загрижено.

Ласитър наостри уши. Разговорът беше крайно интересен за него. Отново си спомни за последните думи на полковник Миро, според когото Леона Макомбър дърпаше конците. Тя бе измислила фиктивното име Ел Хомбре, за да прикрие зад него една престъпна организация. Но явно полковникът се беше излъгал. Сега вече Ласитър бе твърдо убеден, че ще му е необходимо доста време, за да разгадае тази тайна. Разбира се, ако въобще успееше! Не знаеше какво още го очаква. В тоя момент чу Матю да казва:

— Имам едно предположение, мис Леона. Сега всичките бандити са мъртви и никой не може да ни обясни какво се е случило тук. Може би завинаги ще си остане загадка кой се крие зад името Ел Хомбре.

— Преди малко смятахте, че Ел Хомбре е още жив — отвърна Леона с леко остър тон. — А сега, Матю, моля ви, оставете ме сама. Трябва да се погрижа за този смел мъж. Все още ми се струва истинско чудо, че той се е появил съвсем неочаквано, тъкмо когато семейство Алварадо са се намирали в голяма беда. А за мен още по-чудно е, че се е хвърлил в неравностойна битка с бандитите. За малко да загуби живота си за хора, които са му били напълно чужди. Можел е просто да продължи пътя си. Повечето мъже, които познавам, щяха да направят така, нали? Как щяхте да постъпите вие, Матю?

— В момента не мога да отговоря — каза Матю дипломатично. — Наистина не знам как щях да се държа в една такава ситуация, мис Леона.

— Този отговор ви издига в очите ми.

Кой беше тоя Матю? Ласитър имаше силното желание да надникне за миг през клепачите, но това щеше да бъде много опасно. И без друго едва успяваше да овладее изражението на лицето си. Беше изпълнен с любопитство. Най-вече искаше да огледа добре Леона. Доколкото бе успял да я зърне — за съжаление съвсем бегло — тя му се стори изключително привлекателна. Имаше дълги руси коси. Гърдите й бяха скрити зад метална броня. Не беше облечена по начина, типичен за жените в тази област. Около хълбоците си бе преметнала колан с револвер, беше обута в ботуши на испански кавалерист от миналото, които продължаваха доста над коляното. А може би само превъзбудената му фантазия я рисуваше така? Искаше му се да види истинския й образ с отворени очи. За съжаление, в момента Леона бе толкова далеч, колкото съзвездието Дева някъде из необятната шир на Млечния път. Той трябваше да държи очите си затворени.

— А сега се погрижете тия мъже да бъдат погребани — каза Леона. — Ако са извършили някакъв грях на този свят, то и те са като нас деца на Бога. Бих желала всички ние да им простим в сърцата си. Това не е заповед, Матю, а само скромна молба. Благодаря ви.

— Възхищавам ви се, мис Леона. Може ли да ви издам нещо, което вероятно няма да ви се понрави?

— Разбира се, Матю.

Матю се изкашля, изглежда беше смутен, и каза:

— Много хора говорят, че сте светица, мис Леона. Сравняват ви с…

Тя го прекъсна със сърдечен смях.

— Вие сте хитрец, Матю.

— Говоря сериозно, мис Леона. И в моите очи вие сте светица. За вас ще мина и през огън дори…

Ласитър не можеше повече да се сдържа, непременно трябваше да разбере какво става около него. Отвори очи и видя един мустакат мъж, който в лице приличаше на гладен койот. Видя и Леона, облечена като амазонка — със староиспански, кавалерийски ботуши, с метална броня на гърдите и с револвер на хълбока. Гледката беше пленителна. Но думите на красавицата въобще не се понравиха на Ласитър.

— Никой долен негодник няма право да се домогва до мен, мистър Маккав — изфуча тя като разгневена котка. — Вече ви го казах преди няколко дена, когато се опитаха да ме прелъстят. Казах го и на останалите. За мен вие сте най-добрите васали, за които би могла да мечтае жена в моето положение. Но съществува една граница, която аз никога няма да прекрача. Никой мъж няма да ме притежава. Никога! По-скоро ще умра, отколкото това да стане!

Матю Маккав бе отстъпил неволно назад.

— Моля за извинение, мис Леона — каза той. — Но всеки път, когато съм близо до вас, после…

— Така е с всички мъже! — прекъсна го. — Дори ви разбирам. Но за мен не съществува никакъв мъж! И никога няма да съществува! Искам да остана свободна и независима. Моля ви отнесете Ласитър при извора отсреща под дърветата. Крайно време е да се погрижа за него. Той е човек, от когото имаме нужда. Или все още не сте го разбрали, Матю Маккав?

Ласитър бе затворил отново очи. Явно Леона Макомбър не беше за него. Как само ругаеше мъжете! Веднага погреба мечтите, на които се бе отдал през последните няколко минути.

Маккав даде съответното нареждане. Ласитър продължи да се преструва, че е в безсъзнание, и остави да го пренесат до извора под дърветата. Леона седна до него. Отново се направи, че е изпаднал в несвяст, и я чу да говори на себе си.

— Има нещо в теб, Ласитър, което ми харесва. Любопитна съм какво ще ми разкажеш после…

След тия думи се залови да превързва раните му.