Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (3)

3.

Ласитър имаше чувството, че се намира в пещ. Отвори очи и веднага отново ги затвори. Беше погледнал в искряща, ослепителна светлина, която моментално предизвика в зениците му пронизваща болка. Наложи си да се успокои и зарови напрегнато в спомените си. Измина доста време, докато постепенно отново изплуваха първите части от картини, които бавно се подредиха в една.

Понечи да оближе устните си. Направи го несъзнателно, защото тялото му копнееше за глътка вода, но забеляза, че едва можеше да движи езика си. Той сякаш се бе превърнал в парче кожа. Поиска да се изправи, но тялото му беше сковано като дъска и същевременно отпуснато като мокър парцал.

„По дяволите, съвземи се! Не можеш да останеш да лежиш тук, докато лешоядите забият клюновете си в теб или върху останките се нахвърлят скитащи койоти! Съвземи се, по дяволите!“

Стенейки, се обърна по корем. Дори това движение му струваше огромно усилие. Не можеше да си спомни някога да се бе чувствал толкова отпаднал.

„Ти си Ласитър! — предупреди вътрешният му глас. — Преживявал си и други лоши неща. И сега ще се справиш.“

Успя да стигне до скалната стена, която хвърляше лека сянка. На няколко крачки от нея лежеше една торба, оная, която бе взел от мъртвия пъстър жребец. Пропълзя на четири крака до нея. Пръстите му трепереха. Ламариненото шише бе все още там. Когато леко го разклати, вътре изкълколи уискито. Отвори с усилие капачката, надигна шишето и долнопробният алкохол потече в пресъхналото му гърло. Уискито изгори цялата му уста като киселина, унищожаваща всичко, и се развилия в корема му подобно пламтяща лава. Беше наистина ужасно, но след като се уталожиха първите изгарящи болки, Ласитър се почувства значително по-добре. Все още бе жив и у него се събуди старата воля за борба. Не трябваше да се предава! Не точно сега, по дяволите!

Високо над себе си чу крясък. Там горе в небето кръжаха лешояди, размахвайки вяло, уморено криле — знак, че вече бяха напълнили винаги гладните си стомаси. Ласитър отпи още една глътка от ламариненото шише. С усилие успя да се надигне на крака, застана прав, олюлявайки се, и се облегна задъхано на сенчестата скала.

Намираше се в една от тесните скални цепнатини. Сигурно се бе претърколил тук, след като бандитите го бяха ранили.

Къде го бяха ранили?

Опипа предпазливо главата си и усети кървав струпей. Косата му беше слепена. Одраскване от куршум, помисли си. Негодниците го бяха оставили, защото са решили, че вече е храна за лешоядите. Да, така трябва да е било. Никога не би предположил, че би могло да има и друга възможност. Но тя наистина съществуваше.

Ласитър въобще не допускаше, че през цялото време, след като бе дошъл в съзнание, го наблюдаваха.

Наблюдаваха го трима мъже. Бяха облечени с обикновените сини ленени дрехи на мексикански селяни, но не бяха мексиканци. Двамата бяха индианци, а третият беше белокож с черна брада, която му придаваше нещо демонично.

— Вижте, приятели, бях прав — каза той тихо. — Тоя ще се справи сам без наша помощ. От самото начало знаех, че той е по-жилав от всеки друг мъж, когото съм познавал през живота си. Сигурен съм, че ще се погрижи да предизвика още безредици. А точно от това се нуждаем в момента. Имам чувството, че ще постави квартета от убийци на Леона на мястото им. И тогава ще постигнем голямата си цел. Смятам, че четиримата междувременно са узнали какво се е случило. И съвсем естествено ще наредят на хората си да преследват безжалостно Ласитър. А той, разбира се, ще пази кожата си. Скоро ще избухне жестока схватка и очите на Леона най-сетне ще се отворят за подлите й васали.

Бледоликият се усмихна самодоволно. Двамата необичайно високи индианци погледнаха скептично.

— Опасявам се, че гледаш на нещата твърде опростено, отче. Трябва да имаме предвид, че този човек би могъл да развали и нашите сметки. Той действа сам, отче. Той…

— Не ме наричай така, Сантяго! — прекъсна го чернобрадият. — Спести си това обръщение за времето, което ще трябва да прекарам в проклетата мисия. Сега искам отново да се държат с мен като с нормален човек.

Двамата високи индианци се ухилиха. Явно произхождаха от Южно Мексико, полуостров Юкатан. Затова белият им приятел твърдеше съвсем сериозно, че са юкатани, макар че нямаше и най-малката представа дали въобще съществува такова племе. Но така или иначе никой не можеше да провери дали това е истина, а и произходът им не бе от съществено значение. Те бяха добрите слуги на един религиозен човек, който проповядваше в старата мисия Сан Лука божието слово и често се бе проявявал като голям благодетел и самарянин.

— Окей, Роберто — процеди Сантяго през зъби на провлачен чикагски диалект. — Ще си помислим за това. Имаш право. В края на краищата всеки човек иска да има малко личен живот.

И тримата се ухилиха сатанински. Познаваха се от детските си години и още преди време в Чикаго си бяха спечелили име като млади предводители на банда. Двамата индианци бяха ирокези от бедните квартали в покрайнините на големия град. Роберто Ломбарди беше потомък на сицилианец, който си беше създал лоша репутация с най-различни съмнителни сделки и бе загинал по жесток начин при една от многото разпри на престъпния свят.

Роберто и двамата ирокези бяха неразделно трио. Най-голямото им преимущество бе, че се отнасяха безрезервно един към друг като напълно равноправни партньори. Затова винаги бяха имали успех и сега се канеха да направят най-големия удар на своя живот. Всичко щеше да стане по съвсем легален път. Никой нямаше дори да ги заподозре, че са действали противозаконно. Това, което искаха да имат, щеше да им бъде приписано доброволно като дарение. Роберто Ломбарди се бе погрижил за всичко.

— Защо този човек се е появил тук? — пое отново прекъснатата нишка на разговора Сантяго. — Дали наистина се е озовал случайно в тоя район? Би могъл да бъде таен агент на правителството. Бие се като същински дявол, а и нищо чудно да е хитър като него. Ако разбере какво в действителност се разиграва тук, ще се наложи да се разделим с голямата си мечта.

Роберто Ломбарди махна вяло с ръка.

— Ще ни бъде само от полза, ако пътува по поръчение на правителството. В такъв случай е изпратен единствено за да открие зловещия Ел Хомбре и да го арестува. Ние ще му го предадем, ще му предложим Ел Хомбре на сребърен поднос, без той дори да разбере от кого е подаръкът.

— Но той ще се догади, че някой му е помогнал — подхвърли другият ирокез, на когото му бяха прикачили името Круз, за да звучи испански. — А и квартетът от убийци на Леона ще се замислят и накрая ще се натъкнат на следа, която води към Сан Лука. На тях и без друго не им допада, че Леона е в добри отношения с теб, от… ех, Роберто. Тя сигурно им е разказала, че ти е завещала нещичко от имуществото си. Не бива да подценяваме това. Четиримата искат да присвоят всичко за себе си и по тая причина бдят като лешояди да не би някой да им отмъкне и трошичка изпод носа. Обзалагам се, че вече гледат на теб като на таен конкурент, а това би могло да ни донесе неочаквани неприятности.

Роберто Ломбарди, наричан също така отец Доменико от мисията Сан Лука, се усмихна успокоително.

— Няма защо да умуваме толкова много. Нека оставим нещата да се развиват от само себе си. Сигурен съм, че Леона ще вземе дейно участие в преследването на бандата на Ел Хомбре. И подвластният й, чудесен квартет пак няма да има друг избор, освен да се включи в преследването. Жалко, щеше ми се да бъда свидетел на тая сцена. По някое време те ще се появят тук. Леона отново в екзотичния си вид като амазонка и четиримата й уж предани васали, чиято единствена мисъл е как да я лишат от цялото й имущество.

И тримата се ухилиха сатанински. Видяха как Ласитър се подсили с още една глътка от ламариненото шише.

— Може би трябваше да оставим до него и други неща — измърмори Круз. — Не само тая мизерна торба с пълното до половина ламаринено шише. Нямаше да бъде лошо, ако сега намереше и оръжието си.

Роберто Ломбарди поклати глава.

— Тогава нещата нямаше да изглеждат толкова истински — каза чернобрадият тихо. — Той би могъл да се усъмни. Няма защо да говорим повече за това. Ако този човек не се справи сам, значи съм се излъгал в него. Тогава няма да бъде чак толкова зле, ако дяволът го прибере при себе си. Но аз твърдо вярвам, че той ще успее. Искате ли да се обзаложим?

Видяха как Ласитър се надигна, олюлявайки се. Изглежда, всяка стъпка му костваше невероятни усилия.

— Истинско чудо е, че все още е жив — отбеляза Сантяго, поглеждайки изкосо Круз. — Удари го така силно, че си помислих, че си му разбил черепа.

— Трябваше да изглежда достоверно — ухили се Круз. — Това винаги е бил нашият девиз.

— Какво ще кажете за баса? — припомни Роберто предложението си. — Има ли някой желание да се обзаложи? Басирам се за 1000 долара, че той ще се справи. Иска ли някой да заложи за противното?

Никой не желаеше. Сантяго и Круз предполагаха, че както обикновено Роберто отново има вярно предчувствие. Никога досега чернобрадият не беше грешил в прогнозите си. Негова беше идеята преди около три години да опитат щастието си на запад. Беше излязъл прав! Негова беше и идеята да се преместят в оная стара, необитавана, полуразрушена мисия Сан Лука. Това хрумване се бе оказало златна мина, която, разбира се, и днес още се експлоатираше.

Почакаха още, докато Ласитър се изгуби от полезрението им. Тогава напуснаха скалния лабиринт и се отправиха към Сан Лука.