Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (11)

11.

Мнимият свещеник от Сан Лука се промъкваше бързо към пещерата. Не беше сигурен дали лудият, когото хората наричаха Баркос, в момента живее в тая пещера, но поне така му бяха обяснили двамата ирокези. Бяха го уверили, че слабоумният великан се е върнал в пещерата, където беше роден.

Мнимият свещеник стисна устни и разгърна съвсем леко храстите пред себе си. Веднага след това се чу чуруликане на птичка, което прозвуча като истинско, но само за човек, който нямаше кой знае каква представа за гласовете на природата.

Баркос, детето на природата, не можеше да бъде подведен. Той различаваше и най-малкия звук в дивия пущинак, където бе отраснал. Точно на това разчиташе „отец“ Доменико. Той се изплаши почти до смърт, когато изведнъж на рамото му се озова костелива ръка.

— Баркос, сине мой — прошепна „отчето“. — Как можа да ме стреснеш така!

Слабоумният човечец падна на колене пред мнимия свещеник.

— Благослови ме, отче! — помоли се той. — Благослови и Девата. Тя иска да ми стане жена.

Мнимият свещеник онемя при тия думи. Всичко беше предвидил само не и това. Баркос се беше влюбил. Тая Леона бе истинско чудовище! Бе успяла да обърне нещата с краката нагоре. Дали беше взела насериозно предложението на слабоумния човечец? От нея всичко можеше да се очаква.

— Къде е тя? — попита отчето.

Баркос се закиска.

— Там горе, отче. Вързах я и й наврях парцал в устата, за да не може да крещи толкова силно.

Отново се закиска. Мнимият свещеник си отдъхна облекчено. Сега вече със сигурност знаеше, че планът му бе успял.

— Добре си направил, Баркос — усмихна му се мазно. — Ще бъдеш много щастлив с годеницата си.

— Ти вече ми обеща, отче.

Слабоумният човечец беше много смирен, радостен и щастлив. Нямаше откъде да знае каква ужасна игра си играеше с него „отец“ Доменико.

— А сега да вървим, Баркос — настоя мнимият свещеник. — Заведи ме при Леона, за да получите и двамата благословията ми.

Радостен, Баркос тръгна с бърза крачка напред по стръмния склон и после влезе в пещерата. Отчето се усмихна доволен. Бе обмислил всичко до най-малката подробност, така че не можеше да има никакъв провал. Леона лежеше завързана и със запушена уста на студения скален под точно както преди малко му бе разказал слабоумният. Баркос понечи да се наведе над пленницата си и да я вдигне. Но още преди да бе направил каквото и да е движение, мнимият свещеник извика:

— Не мърдай, дяволско изчадие!

Слабоумният се обърна рязко и впери недоумяващо очи в отчето.

— Отиде твърде далеч, Баркос! — извика с гръмък глас „отец“ Доменико. — Заради това престъпление ще се пържиш в ада за вечни времена!

Баркос постъпи така, както бе очаквал мнимият свещеник. Надавайки ужасяващ рев, огромният мъж се нахвърли върху него, сякаш се канеше да го разкъса на парчета. Божият служител отстъпи назад до скалната стена.

— Баркос! — извика той рязко. — Повелявам ти…

Но слабоумният не можеше повече да бъде възпрян. Не беше на себе си. Простоват човек като него не бе в състояние да изрази с думи това, което изживяваше, и затова той се развилия така. С двете си огромни лапи сграбчи отчето за гърлото.

Факлата, забита в една скална цепнатина, разпръскваше наоколо светлина. Леона се обърна отчаяна. Ако можеше, би крещяла с все сила, но Баркос бе запушил устата й, така че от гърлото й се откъсна само безнадежден стон.

По всичко личеше, че мнимият свещеник бе загубен. Срещу силния като мечка противник той нямаше никакъв шанс. Леона се мяташе отчаяно във въжетата и стенеше като агонизиращ човек. Но изведнъж стана нещо, което тя не бе очаквала.

Ненадейно Баркос отстъпи назад. Върху брадатото, загрубяло лице на лудия се изписа недоумение. На призрачната светлина на факлата Леона виждаше съвсем ясно изражението му. Очите му бяха широко отворени.

Какво се бе случило? Да не би отец Доменико да притежаваше магическа сила? Нима бе усмирил беснеещия великан с някакво тайно заклинание? Леона Макомбър боготвореше отчето като светец и затова го смяташе способен да върши всякакви чудеса. Изтощена до краен предел, тя се отпусна назад и не видя какво се случи по-нататък.

Бедният побъркан Баркос тръгна, залитайки, към отсрещната скална стена на пещерата и като стигна се облегна с гръб на нея. Положи невероятни усилия, за да се задържи на крака, но не успя: сякаш огромна, невидима ръка го притискаше надолу. Беше ужасно да гледаш как този голям, пращящ от сили и енергия мъж рухна на земята. Баркос бе притиснал с длани гърдите си. Между пръстите му, които вероятно вече бяха безчувствени, се процеждаше кръв.

— Отче — изпъшка той, — защо, отче?

Мнимият монах го гледаше с жестоко изражение.

— Ти си идиот, Баркос — процеди през зъби „отец“ Доменико. — Само затова те избрах за тази мисия!

С дива радост той установи, че със слабоумния човечец бе свършено. Още една-две минути и Баркос щеше да предаде богу дух. Мнимият монах приклекна до умиращия. С времето бе изучил до съвършенство тия неща. Сведе глава и скръсти ръце като за молитва, но от погледа му не убягна, че вече не беше сам.

На входа на пещерата нещо се помръдна. Отчето замръзна на място. В никакъв случай не биваше да се обръща, трябваше да се държи така, сякаш нищо не бе забелязал.

— Бедни мой, побъркан Баркос! — каза той тихо и привидно дълбоко покрусен. — Как можа да ми причиниш това?

Устните на умиращия потръпнаха. Отчето се наведе надолу и се заслуша. Думите, които се отронваха от устата на Баркос, бяха толкова тихи, че се наложи мнимият свещеник да прилепи ухо до лицето на умиращия, за да разбере нещо.

— И теб, отче, дяволът ще те прибере — промълви слабоумният великан със сетни сили. — Кълна ти се…

Тялото му се отпусна напълно, но дори и в смъртта Баркос изглеждаше непобедим. Изражението на загрубялото му лице накара отчето да се замисли, но само за миг. Сега той трябваше да се концентрира, защото знаеше, че от няколко минути вече не е сам. Продължи да се преструва, че не е забелязал нищо. Остана на колене до мъртвия, като се правеше, че се моли за спасението на душата му. Устните на мнимия свещеник помръдваха, сякаш шепнеха молитва. Над него легна сянката на мъжа, който бе влязъл в пещерата. По гърба на отец Доменико полазиха леденостудени тръпки. Той усещаше опасността почти физически, но всъщност не знаеше каква е тя. В такива ситуации бе за предпочитане да се изчака търпеливо.

Отсреща, на няколко метра от него, лежеше Леона. Тя се извъртя, стенейки, във въжетата. Ужас отново скова мнимия свещеник. По дяволите, в паниката си почти я бе забравил!

— Веднага идвам, Леона! — извика той съобразително. — Трябва само да се помоля за мъртвия…

Бързо измърмори под носа си няколко стиха от библията на латински, които бе научил сам, като от време на време се прекръстваше. Играеше много добре ролята си. Накрая изписа въображаем кръст върху изстиналото чело на мъртвия. От всяка пора на тялото на „отец“ Доменико се стичаше пот. Беше му ясно, че непознатият мъж продължава да стои зад него и да го наблюдава.

Но кой бе този непознат?

Мнимият свещеник се надигна и тръгна с бърза крачка към Леона.

— Леона! — извика той с добре преправен глас, пропит от вълнение и ужас. — Не можете да си представите колко мъка ми причини всичко това…

Усещаше погледа на непознатия в гърба си и забеляза, че Леона гледа зад него. Тя бе видяла мъжа, влязъл в пещерата непосредствено след разигралата се кървава драма. Отец Доменико разбра, че трябваше все още да се прави, че не забелязва нищо. Усещаше, че от това зависеше животът му. Точно сега не биваше да разкрива уязвимите си места. Измъкна изпод расото си изцапаната с кръв кама, с която бе убил душевноболния Баркос, и преряза въжетата на Леона. Едва тогава извади мръсната кърпа, която слабоумният великан бе напъхал в устата й. Мнимият свещеник все още изпитваше силно напрежение, примесено с див страх.

Бе изминала не повече от минута, откакто непознатият беше влязъл в пещерата. Отец Доменико трябваше да продължи да играе ролята си. Той имаше чувството, че се намира на гилотината, но въпреки това се взе в ръце.

— Бедният Карлос! — каза мнимият свещеник развълнувано. — Никога не съм очаквал подобно нещо от него. Сигурно напълно е загубил разсъдъка си. Истински късмет е, че винаги нося със себе си нож за случай като този…

Прегърна я. Леона плачеше. Беше в шок.

— Вие сте ангел, отче — изхлипа тя. — Как открихте, че Баркос ме е отвлякъл тук и ме държи като пленница?

— Едно индианче ми каза — отвърна той напосоки, — че Баркос Ел Локо се изкачвал между скалите тук с някаква пленница. Поговорих за това със Сантяго и Круз. Двамата не знаеха нищо, но и те предположиха, че бедният, слабоумен човечец отново се е върнал в родната си пещера. Тогава потеглих насам просто ей така…

Помогна й да се надигне, за да може да стои седнала. Щеше му се да я вземе в обятията си и да се нахвърли върху й като някой луд, но беше наясно, че в същия момент целият му план щеше да пропадне. Все още не знаеше кой, освен него и Леона беше в пещерата, но скоро щеше да разбере. Прочете го в очите на Леона. Тя бе вперила като омагьосана поглед зад него и той полека започна да се досеща.

— Ласитър! — извика Леона. — Какво правите тук?

— Бягам — отвърна мъжът от Бригада Седем. — Тук наоколо има няколко души, които искат да ми светят маслото. Междувременно узнах, че става въпрос за бандата на прословутия Ел Хомбре.

— Да, отвратителна сган — каза тя. — Мислех си, че с тая банда вече е свършено.

— Страхувам се, че далеч не е така — отговори Ласитър учтиво. — Тук са се развихрили зловещи сили, които човек не може да победи. Попаднах в една ситуация, по-страшна от всичко, изживяно от мен досега — погледна „отчето“.

Мнимият свещеник кимна и се усмихна сърдечно.

— Прав сте, Ласитър — каза той. — Действително вилнеят зловещи сили. Иначе бедният Баркос нямаше да се побърка изведнъж и да се нахвърли върху мис Леона. И… — впери настойчиво очи в Ласитър и поклати глава — но вие не може да знаете какво се случи тук в последно време. В тая област безчинстват бандити, които вероятно искат да сложат ръка на цялата Аризона.

— Ел Хомбре — каза Ласитър. — Бандата все още съществува. Напълно съм сигурен.

— Просто не мога да го проумея — обади се Леона объркано. — Моите хора унищожиха тая дива орда. Вие сам бяхте там, когато това стана, и видяхте как ме отвлече бедният, напълно полудял Баркос — хвърли плах, изпълнен със страдание поглед към мъртвия, над когото трепкаше призрачната светлина на факлата. — О, Боже, все още не мога да разбера. Та той бе толкова обикновен, кротък човечец и аз винаги съм била добра с него. Отче, можете ли да ми обясните това? Баркос сигурно е бил загубил напълно разсъдъка си.

Мнимият свещеник поклати сериозно глава.

— Само нашият Господар на небето може да надникне в сърцата ни. Той единствен знае всичко, което ще се случи. Мога само да предполагам. Смятам, че в живота на Баркос е станало нещо много важно, нещо толкова ужасно, което изведнъж го е накарало да вижда във ваше лице свой враг, мис Леона. Вероятно е сънувал нещо страшно и е чул глас, който му е заповядал или внушил, че вие сте предопределена за него — „отец“ Доменико сви безпомощно рамене. — Всъщност какви ги дрънкам! — продължи примирено. — Може би просто така му е хрумнало. А може би той винаги тайно е бил влюбен във вас и изведнъж това чувство го е завладяло страшно силно. Как мислите, Ласитър?

— Не познавах Баркос — отвърна мъжът от Бригада Седем — за разлика от вас, отче. Как всъщност открихте тази пещера? Знаехте ли, че Леона е отвлечена?

Мнимият свещеник се усмихна с лека горчивина.

— Съвсем случайно, докато обикаляли между скалите тук, две индианчета открили Баркос. Дори ми казаха, че чули вик за помощ. Сторило им се, че гласът е на мис Леона. Затова потеглих насам. Повярвайте ми, Ласитър, бях страшно слисан, когато открих какво се е случило тук. Очаквах, че Баркос все някога ще излезе от пещерата, и накрая търпението ми се възнагради. Заговорих го и той, изглежда, се вразуми. Обеща ми, че ще освободи Леона, и тръгна пред мен. Когато стигна при нея, той изведнъж я сграбчи грубо и аз се изплаших да не й причини болка. Изкрещях му да я пусне веднага, но тогава Баркос отново превъртя. Не знам какво му стана. Минути преди това беше много кротък, а сега се държеше като луд. Нахвърли се върху мен и ако ножът не беше под расото ми, щеше…

Замълча, свивайки рамене. Изглеждаше много натъжен и огорчен от случилото се.

— Отче, не бива да се упреквате — започна да го успокоява бързо Леона. — Вие нямахте друг избор. Ласитър, а какво стана с вас? Още нищо не сте ни разказали. От кого бягате сега? Какво се е случило с моите хора?

— Имаше малко недоразумение — обясни Ласитър. — Четиримата ви приятели бяха твърдо убедени, че действам на страната на Ел Хомбре, а аз не можах да им докажа противното. Едновременно с това някой откри огън по тях, мис Леона, сякаш искаше да ме освободи. Получих няколко драскотини и за малко изпаднах в безсъзнание. По някое време се събудих между скалите и видях около себе си синовете на Алварадо и няколко от приятелите им. Изведнъж отново ни нападнаха. Спасителите ми бяха убити или ранени. Сам не можех да направя нищо повече и реших да напусна този опасен район. В края на краищата от самото начало нямах нищо общо със събитията тук. Не желая нищо друго, освен да съм по-далеч. Затова предпочетох възможно най-бързо да се измъкна от опасната зона. Случайността ме доведе до тая пещера. Чух викове и силен рев и понечих да видя какво се е случило. Това е всичко, което мога да ви разкажа, Леона.

Гледаше ту хубавата руса жена, ту „отчето“. По лицето на Леона се четеше истински ужас. Мнимият свещеник бе затворил очи и сключил ръце за молитва. Устните му се движеха, но не се чуваше нито звук. Приличаше напълно на божи служител, отдал се на тиха молитва.

— Всичко това е ужасно! — изстена Леона. — Отче Доменико! Сега имам нужда от съвета ви. Как смятате, какво ли ще бъде следващото безчинство, което е измислил Ел Хомбре?

„Отчето“ погледна нагоре като събуден от сън. На светлината на факлата лицето му изглеждаше бледо и костеливо. Беше сложил отново на главата си кафявата качулка, чиито край почти закриваше очите му. „Ама че призрачна гледка“ — помисли си Ласитър.

— Опасявам се, че Ел Хомбре много скоро ще организира голям удар срещу вас, дъще моя — каза мрачно „отчето“ като пророк. — Затова ви съветвам възможно най-бързо да се приберете в ранчото си. Съберете хората си и ги подгответе за тежка борба. За съжаление, не мога да ви помогна. Аз съм служител на Бога, а не войник. Още дълго ще нося върху плещите си тежкото бреме, че бях обречен да убия човек. Току-що се заклех пред Бога никога вече да не омърсявам с кръв ръцете си. Простете, детето ми, но не мога да сторя нищо друго. Ще остана верен на клетвата, на обреда си. Но… — надигна се и протегна ръка към Ласитър. Беше много тържествено, сякаш извършваше заклинание. — Но тоя мъж — продължи с настойчив глас — Господ сигурно го е изпратил, за да ви помогне в тежката борба. Иначе пътят му нямаше да го доведе тук — впи жарък поглед в Ласитър. — Помогнете на Леона Макомбър, Ласитър! Бъдете изпратеният от Бога рицар, избран да подкрепи една светица в най-тежката й борба! Умолявам ви! Сърцето ми подсказва, че вие сте единственият мъж, който може да я спаси от дракона Ел Хомбре. Тръгнете по най-краткия път за мисията. Тя се намира недалеко от тук. Там ще ви дадат коне и под прикритието на нощта ще можете да стигнете до ранчото на Леона. Готов ли сте, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем плъзна поглед надолу по тялото си. Изглеждаше толкова безсилен в изпокъсаните си, мръсни, пропити с кръв дрехи. Леона разбра погледа му.

— Не бива да се притеснявате, Ласитър — извика тя настойчиво. — Трябва да ми помогнете. Отчето е прав. Вие ще се справите с Ел Хомбре. Чувствам го с цялото си сърце.

Гласът й бе изпълнен с жарка страст. Мъжът от Бригада Седем кимна колебливо.

— Добре, мадам, но нищо не мога да ви обещая. Не възлагайте големи надежди на мен!

— Моите верни приятели са също там.

— Ако не им се е случило нищо лошо — добави Ласитър. — Нали не сте забравили какво ви разказах?

— Никой още не е успявал да победи четиримата ми довереници — отвърна тя жарко и с гордост. — Ще има да се чудите, Ласитър, като разберете на какво са способни тия мъже.

— Окей, мадам — отвърна й и си помисли: „И ти ще се чудиш, бейби. Само се питам как ще ти го втълпя. Със сигурност няма да ми бъде никак лесно да те убедя.“

Тя го хвана за ръката.

— Елате, приятелю мой! Трябва да побързаме!

Навън един човек безшумно се отдалечи от пещерата. Беше Арко, метисът, който щеше да остане като сянка в близост до Ласитър. Такава беше уговорката между двамата.