Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (6)

6.

Матю Маккав и приятелите му се бяха оттеглили настрани, където никой не бе в състояние да ги види или подслуша. Тук бяха сами и можеха да разговарят открито.

— Този тип не ми харесва — каза Матю Маккав. — Той не е дошъл току-така тук. Страшно е хитър. Повярвайте ми, имам нюх за такива неща. Възможно е да ни нанесе изненадващ удар, с който трудно ще се справим.

— Пак виждаш всичко в твърде черни краски — ухили се Луис ла Рока. — Тук нещата са приключили. Вече въобще не се притеснявам. Не намирам никаква причина да се вълнуваме излишно.

Обходи с поглед лицата на Виктор Хагърти и Франк Съливан, останалите мъже от четворката, която сама се бе нарекла „квартетът от убийци на Леона“. И четиримата бяха напълно покварени. Бяха престъпници, за които човешкият живот нямаше никаква стойност. Единствената им цел беше да отмъкнат най-доброто за себе си. Бяха си избрали за жертва Леона, защото от нея имаше какво да се присвои.

Не само долари! Тук ставаше въпрос за нещо по-голямо, нещо, което не можеше да се пропилее ей така. Ставаше въпрос за имение, толкова огромно имение, че не един европейски владетел би пребледнял от завист. Четиримата искаха да поделят всичко помежду си и за тази цел бяха начертали пъклен план.

Наоколо имаше безброй скитащи банди (като например бандата на бившия полковник Миро), които човек можеше да наеме срещу заплащане. Полковник Джо Миро си бе въобразявал, че трябва да се бори за нещо, което наричаше „идеали“ и бе един от ония непоправими фанатици, които истински си вярват.

За квартета от убийци на Леона беше много лесно да го привлекат на своя страна. Трябваше само да му споменат няколко думи за връщането на „старите времена“ и той вече целият бе огън и плам. Да, на такъв човек лесно можеше да му се вземе ума с фалшиви обещания.

Но сега се бе появил друг мъж, когото четиримата нямаше да успеят да заблудят така просто. Матю Маккав току-що бе напомнил това на партньорите си. Той смяташе Ласитър за хитър кучи син, дошъл тук, за да провали плана им. Луис ла Рока беше на друго мнение, което тъкмо бе изразил ясно и недвусмислено. Виктор Хагърти и Франк Съливан бяха нерешителни, когато трябваше да обсъждат някакъв въпрос.

— Предлагам — каза Съливан — да сложим край. Какво ще спечелим, ако продължим да умуваме тук! Ще изпратя парче олово в мозъка му и после ще можем да се погрижим за мисионера от Сан Лука. Крайно време е да го изпратим там, където му е мястото: в Ада. В противен случай ще ни отнеме напълно Леона. Казвам ви, това е единственият ни проблем. Върху него трябва да съсредоточим всичките си сили. Мисля, че по този въпрос сме на едно и също мнение.

Съливан погледна Виктор Хагърти. Двамата се разбираха отлично. Всъщност „квартетът от убийци“ се състоеше от две групи, които се дебнеха помежду си, но същевременно знаеха, че могат да разчитат една на друга.

— Взе ми думите от устата, Франк — каза Виктор Хагърти. — Главният ни проблем е мисионерът от Сан Лука. Дали въобще е истински монах? Има типове, които сякаш дяволът е изпратил, за да всяват смут сред честните люде с черни раса. Монахът от Сан Лука може да е един от тия слуги на дявола.

— Аз пък дори имам чувството — каза ла Рока, — че той е успял вече да прелъсти нашата Леона поне няколко пъти. Тя въобще не е толкова недостъпна, колкото се прави. Какво мислите вие? Не съм сто процента сигурен в това, но все пак е възможно. Богоугодният отец Доменико в действителност е голям измамник и има връзка с нашата Леона. В известна степен той я държи в ръцете си.

— Чували ли сте някога за Девата от Орлиънс? — попита брадатият Маккав, известен с това, че постоянно мъкнеше със себе си няколко паунда книги.

Тримата му партньори го погледнаха с неразбиране. Можеха да се закълнат, че никога не бяха чували за Девата от Орлиънс.

— И тя е била такава фанатичка — обясни им Маккав. — Твърдо е вярвала, че трябва да се бори за идеалите си, а всъщност е била използвана от всевъзможни негодници. Така е и с нашата Леона.

И тримата бяха заинтригувани. Трябваше им малко време да поразмислят, затова не отговориха веднага. Най-сетне Франк Съливан попита:

— Смяташ, че монахът от Сан Лука върти нашата Леона на пръста си?

— Мога да се обзаложа — усмихна се Маккав, който се мислеше за много мъдър. — Монахът от Сан Лука е изпечен кучи син. Посетих го преди няколко дена, разбира се, съвсем случайно. Зададох му два-три въпроса, но го направих така, все едно нищо не подозирам. Той се хвана на въдицата и ми отговори, но това, което ми каза, не беше истина. Естествено, не можеше да знае, че обичам да чета.

Ухили се самоуверено и злорадо. Радваше се, че бе съобщил нещо на партньорите си, за което те нямаха и най-малката представа. Забеляза, че му се възхищаваха, и се почувства горд.

— Нека да обобщим всичко — продължи той и гласът му стана още по-надменен. Изпитваше удоволствие, че бе успял да привлече вниманието на съучастниците си. — Ето, че изневиделица се появи тоя негодник на име Ласитър, който се опита да ни унищожи. Съгласни ли сте с мен?

Плъзна въпросителен поглед по лицата на останалите. И тримата кимнаха без никакви възражения.

— И какво ще правим занапред? — попита Луис ла Рока. — Смятам, че трябва да преминем в нападение. Какво ще кажеш? Да убием ли първо Ласитър? В момента няма да е никак трудно, понеже е на края на силите си. Ще бъде дребна работа да го довършим.

Матю Маккав поклати глава.

— Считам, че е по-добре — каза той, — ако го оставим малко да се поизпоти. Със сигурност няма да ни измами. Ласитър е от ония хора, които искат да знаят всичко с най-големи подробности. Затова предлагам да дадем най-напред урок на монаха от Сан Лука.

Партньорите му се ухилиха. Харесаха им думите на Маккав. Те самите нямаше да се сетят.

— Добра идея — каза ла Рока. — Ще видим как ще се развият нещата с Ласитър и нашата Леона. Имам чувството, че тя проявява интерес към него.

— Но на мен това не ми харесва — процеди през зъби Франк Съливан. — Не можем да оставим нашата Леона в ръцете на непознат кучи син.

— Така или иначе той няма да успее да се докопа до нея — ухили се Маккав. — Не бива въобще да се притесняваш за това.

— Но ти самият току-що каза, че монахът от Сан Лука има нещо с нея!

— Това е само едно предположение и нищо повече — успокои го Маккав. — Трябва да изчакаме спокойно и най-вече да разберем каква част от имуществото си Леона е приписала на монаха. Всички подозираме, че там нещата все още не са решени окончателно.

— Може би накрая това чудовище ще ни измами — каза ядно Виктор Хагърти. — Всъщност не ви ли е минавало някога през ума, че тази никаквица би могла да е прозряла намеренията ни?

Съучастниците му погледнаха смутено. Никога не се бяха сещали за това. По дяволите, напълно бе възможно Леона да е забелязала нещо.

— Вероятно тя е наела този кучи син — процеди ла Рока. — Как смятате? Ако е така, тогава яката сме я загазили.

И четиримата насочиха напрегнато очи към скалите, между които се намираха Леона и Ласитър. Всеки бе потънал в собствените си мисли и искаше да отмъкне само за себе си голямата плячка, на която първоначално заедно бяха хвърлили око. Това, което бяха решили, нямаше да свърши добре, понеже завистта между тях бе твърде дълбока. Държаха един за друг само защото искаха да осъществят заедно големия си план.

Допреди две години те все още бяха васали на Абел Макомбър, бащата на Леона. Той бе създал цяло малко кралство, но от това не беше станал щастлив. Беше загубил синовете си един подир друг по време на ужасните войни, които бяха разтърсили страната. Войни срещу индианците и мексиканците, после голямата братоубийствена война между Севера и Юга. Абел Макомбър винаги си бе въобразявал, че има страшно много късмет. Накрая трябваше да разбере, че всичките му мечти бяха отишли на вятъра. Бе му останала единствено Леона.

Той искаше да съхрани това, което постепенно беше изградил с много труд. Ето защо беше потърсил четиримата. В неговите очи те бяха най-верните му хора. На всекиго бе дал земя за ползване. Четиримата трябваше да му бъдат опора и да защитават кралството му вместо отплата за получените владения. Те не бяха собственици на земята, а трябваше да плащат данък на Абел Макомбър като в миналото и да се бият за него, ако се наложеше. Сделката бе узаконена с договор. Бъдещето изглеждаше подсигурено и за двете страни.

Но преди две години Абел Макомбър бе починал. Не, не беше убит. Васалите никога не биха си помислили да отстранят човека, който им бе помогнал да се замогнат. Винаги бяха вярвали, че до края на дните си ще могат да водят прекрасен, лек живот, благодарение на създаденото от Абел Макомбър. Но той се бе разболял и дъщеря му Леона остана единствена наследница.

От този момент започна голямата борба. Леона Макомбър се промени по странен начин. За няколко месеца се превърна в напълно друг човек. Посещаваше открито старата мисия Сан Лука, където се бе заселило ново отче заедно с двама мъже, които също носеха монашески раса. Отец Доменико спечели бързо сърцата на хората, особено сърцето на Леона Макомбър.

Четиримата васали забелязаха, че тя бе силно повлияна от него. Господарката им се променяше с всеки изминат ден. Матю Маккав, Луис ла Рока, Виктор Хагърти и Франк Съливан я наблюдаваха с почуда. Бяха си мислили, че няма да им е трудно да се справят с нея, когато Абел Макомбър вече не е жив. Но нещата се развиваха по съвсем друг начин от очакванията им. Всеки си въобразяваше, че един ден ще вземе голямото наследство и ще се ожени за Леона. Но тя ставаше все по-странна, нелюбезна, затворена в себе си. Помагаше на индианците, чието положение беше много лошо. В последно време дори бе станала войнствена. Живееше усамотена. Бе наредила да се изгради малък параклис, където често се молеше с часове наред. Съвсем сама.

Скоро хората започнаха да я почитат като светица. Това на пръв поглед стана съвсем спонтанно, но всъщност не беше така. Леона Макомбър бе манипулирана от проклетия монах отец Доменико от старата мисия Сан Лука. Той бе станал неин изповедник.

Четиримата васали на баща й разбраха, че ще бъдат отнети плодовете на дългогодишната им служба. Чувстваха се измамени и позорно предадени. Затова от известно време насам се бяха нарекли „квартет от убийци“. Обединиха се и решиха да вземат всичко, което досега им се полагаше. Бяха напълно обсебени от тая идея и поведоха лична борба за отмъщение.

Всеки тайно се надяваше, че един ден Леона ще му принадлежи. Само на него. Алчен копнеж изпълваше и четиримата мъже. По-късно вече нямаше връщане назад. Те много добре знаеха, че все някога щяха да извадят ножовете си един срещу друг и да се избият. Знаеха го още от самото начало.

Бяха си представяли нещата твърде лесни. Всеки отдавна се бе примирил с мисълта, че накрая щеше да оцелее само един от тях. Сега обаче се бе появил Ласитър, проклетият кучи син!

— Какво ще правим с него? — попита Маккав коварно и тихо. — Аз съм да го убием.

Погледнаха се въпросително.

— Нека да гласуваме — предложи Луис ла Рока.

Никой не можеше да вземе решение. Всеки мислеше най-напред за собствената си изгода.

— Е, какво? — настоя ла Рока. — Трябва да решим! Аз съм за неговата смърт. Който е на същото мнение, нека да вдигне ръка!

В този миг проехтя ужасен вик. Лицата на четиримата пребледняха като платно.