Джек Слейд
Леона и нейният квартет от убийци (10)

10.

Когато Ласитър дойде на себе си, му бе необходимо известно време, за да си спомни какво се бе случило. Беше паднал в някаква пропаст, за миг бе си помислил, че с него е свършено, и после бе загубил съзнание. Защо? На този въпрос не можеше да си отговори? Видя над себе си лица, които му бяха познати. Изведнъж паметта му отново се възвърна.

Момчето, което бандитите искаха да обесят. Момичетата, които бяха завързани и изложени почти голи пред мъчителите си. Тези картини минаха като на лента пред очите му. Постепенно в съзнанието му изплуваше всяка подробност.

Трима от младите мъже бяха синове на Алварадо. Най-малкият, приблизително шестнайсетгодишен, Джулио, когото бандитите искаха да обесят, за да сплашат останалите, и когото Ласитър бе успял да спаси, намесвайки се в последния момент, не беше тук.

— Притеснихме се — обясни Мигел Алварадо. — Помислих си, че си в беда, и затова помолихме за помощ приятелите си. Всички ние сме жертви на безчинствата на проклетия Ел Хомбре. Ако не се бе намесил така изненадващо, амиго, тогава цялото ни семейство сега щеше да е в ада. Тия бандити не знаят милост. Те са…

Ласитър махна с ръка, за да спре безкрайния поток от думи на Мигел.

— Добре, Мигел. Междувременно и аз самият узнах доста неща за тези кучи синове. За мен е истинско чудо, че въобще успях да се измъкна жив. Без вашата помощ нямаше да е възможно. Как го направихте?

— Чиста случайност — отвърна Мигел Алварадо скромно. — Намирахме се точно в клисурата, където ти без малко щеше да се сгромолясаш. Случайност беше, сър, че Роберто и аз вече почти се бяхме изкатерили по стръмния склон, когато ти прелетя над ръба на скалата. Успяхме да те хванем и побързахме да те откараме на сигурно място.

— Страхувам се, че никога няма да мога да ви се отплатя.

— Не бива да говориш така, амиго Ласитър — усмихна се Мигел. — Никога няма да забравим, че рискува живота си за нас. В нашите очи ти си най-големият герой. Ако не беше се появил, тогава…

Ласитър отново махна с ръка.

— Остави това, Мигел. По-добре ми разкажи какво става в момента в каньона. Не ви ли проследиха?

Мигел поклати глава.

— Негодниците няма да посмеят да се приближат, понеже очакват някоя хитрост от твоя страна. Приятелят ни Арко остана там, докато ние те отнесем на сигурно място. — Посочи към едно мършаво момче, чието лице бе цялото в белези от нож. — Арко е половин джикарила^[1]. Наричаме го Змията. Никой не може да се промъква по-добре от него до врага.

Ласитър погледна момчето и се усмихна.

— Какво видя, Арко?

— Бяха хората на красивата Дева — отвърна Арко. — Всъщност това ти е известно, нали, Ласитър? Или не си спомняш какво се случи?

— И най-малката подробност е все още пред очите ми — каза Ласитър. — Леона беше отвлечена от някакъв мъж, който изглеждаше като мечка. Знаете ли това?

Шестимата млади мъже се спогледаха неразбиращо. Ласитър им обясни какво се бе случило, когато беше останал насаме с Леона Макомбър.

— Това може да бъде само Баркос — предположи Арко. — Живее някъде в околностите на мисията Сан Лука в скална пещера. Вероятно си е построил и колиба. Той е непредвидим. Не може да бъде никой друг, освен Баркос, но не мога да си обясня защо го е направил. Вероятно за да спаси красивата Дева!

— От мен? — полюбопитства Ласитър. — Не съм искал да падне и косъм от главата на Леона Макомбър.

Покритият с белези джикарила сви рамене.

— Кой може да знае какво става в един такъв мозък. Баркос е нещастник, един от най-самотните хора на света. Вероятно хубавата Дева някога му е казала мила дума. Тя се грижи за всичко и е голяма благодетелка. Затова помогна и на монаха от Сан Лука да възстанови старата мисия. Хубавата Дева подкрепя отец Доменико с каквото може, а отчето се старае всичко да бъде разпределено справедливо. Тия неща не са ти известни, амиго Ласитър.

Той бе прав. Мъжът от Бригада Седем не беше чувал досега за отец Доменико. В тайните доклади на Бригада Седем се споменаваше само между другото за старата мисия Сан Лука. Явно шефовете му не я смятаха за важна.

— Не, наистина не са ми известни — измърмори Ласитър и отново хвана с две ръце главата си, защото го болеше силно. — Искате ли да ми разкажете всичко случило се тук? Може би тогава ще намеря някакъв начин да унищожа призрака Ел Хомбре.

Смрачаваше се, но той видя как очите на младите мъже заискряха. За тях Ласитър беше най-великият от всички герои. Но иначе не можеше да бъде, след като се бе намесил така решително в схватката при ранчото. На шестимата сигурно им се струваше като бог на отмъщението, като небесен пратеник, дошъл, за да помогне на тях — потиснатите — в отчаяната им, безнадеждна борба. И те започнаха да разказват.

Ласитър трябваше само да слуша внимателно. Постепенно успя да добие ясна представа за нещата. Сега най-сетне знаеше кой бе страшният Ел Хомбре, когото трябваше да залови. Зад името Ел Хомбре не се криеше само един човек, а четири дяволски изчадия, които си бяха наумили да вземат в свои ръце управлението на тази област. Едва сега, след като се бяха случили толкова нещастия, шестимата младежи прозряха истината. Откакто Ласитър се бе намесил светкавично в събитията, тайната около Ел Хомбре започна да се разбулва.

Мигел Алварадо му каза без заобиколки:

— Ако не бе дошъл, Ласитър…

— Беше чиста случайност — възпротиви се мъжът от Бригада Седем. — Може би въобще не биваше да се намесвам.

— Но ти го направи — усмихна се Арко, най-умният от всички.

През цялото време Ласитър имаше чувството, че това момче отдавна бе прозряло мислите му.

— С удоволствие бих видял отново вашата красива Дева. Какво ще кажеш, Арко? Можеш ли да ме заведеш до скривалището на оня огромен мъжага? Ще го намериш ли?

— Ще сторя всичко, което е по силите ми, приятелю Ласитър, но не мога да ти обещая нищо.

— Тогава нека поне да опитаме.

— И ние ще дойдем — обади се въодушевено Мигел Алварадо. — Заедно ще бъдем много по-голяма сила.

Мъжът от Бригада Седем махна веднага енергично с ръка.

— Ще тръгнем само двамата с Арко.

— Но ние… — понечи да възрази Мигел, но Ласитър го прекъсна.

— Знам, че всички вие ми мислите доброто, Мигел. Но когато човек иска да хване опасна глутница вълци, трябва да бъде по-хитър от тях. Те не бива да надушат, че по петите им са тръгнали преследвачи. В тая борба можем да разчитаме на успех само ако атакуваме светкавично. Арко ще дойде с мен, а вие ще се оттеглите обратно в ранчота. Предупредете съседите си, че е възможно да бъдат нападнати от бандата. Сега тия негодници са способни на всичко и ако усетят, че планът им отива по дяволите, ще се разбеснеят като кръвожадни псета.

Спря поглед върху всеки поотделно. Понечи да добави още нещо, за да ги убеди напълно, но в тоя миг като гръм от ясно небе просвистяха изстрели. Мигел Алварадо нададе болезнен вик.

Още един от приятелите му беше улучен.

Ласитър отбеляза това само с ъгълчетата на очите си. Както бе седнал, подскочи високо нагоре, сграбчи в движение уинчестъра от Мигел и светкавично се метна зад една скала. В ушите му кънтяха пронизителни викове. На косъм от него просвистяха куршуми, които по чудо не го улучваха. Приземи се тежко в една падинка, раздирайки отново и без това ожулената си кожа. По цялото му тяло вече нямаше местенце, което да не го болеше и смъдеше. Но сега не биваше да мисли за раните си. Пак се втурна презглава напред. В дясната си ръка държеше уинчестъра на Мигел, но револвер нямаше. При падането в пропастта бе загубил оръжията си. Покрай него продължаваха да свистят куршуми и той се затича приведен през лабиринта от скали.

Негодниците, изглежда, го бяха изпуснали от поглед, иначе със сигурност щяха да продължат да бълват огън по него. Ласитър не можеше да знае, че нападателите му бяха само двама мъже, които имаха точно определени заповеди. Шефът им, който оставаше скрит, се нуждаеше от Ласитър, за да изпълни пъклените си планове.

Междувременно синовете на Алварадо и приятелите им бяха успели да се скрият на безопасни места и сега започнаха да отвръщат на изстрелите. Ласитър продължи да бяга. Горе, на ръба на клисурата, видя да проблясва огън от дулото на оръжие. После още едно пламъче, само че от друго място. Зад една от скалите се появи силует на човек, който изглеждаше висок и доста мършав. Доколкото Ласитър успя да различи в падащия мрак, от кръста нагоре тялото му беше голо. Перата се открояваха ясно на светлия фон на небето като някакъв знак.

Изключително висок апах, помисли си Ласитър. Притисна приклада на уинчестъра към рамото и се прицели. Не, в никакъв случай нямаше намерение да убие тоя индианец. Не беше в неговия стил. Искаше само да му даде добър урок. А за тази цел бе достатъчен един куршум в крака. Освен това така щеше да хване пленник, от когото да узнае нещо. За синовете на Алварадо вече не съществуваха загадки, но за Ласитър не беше така.

Високият индианец махна към мястото, откъдето преди няколко секунди бе просветнало огънчето от дулото на другото оръжие. Явно братята Алварадо и приятелите им не можеха да забележат това от позициите, които бяха заели. А вероятно всичко вече бе свършило? Тая мисъл накара Ласитър да изтръпне. Най-после беше успял да намери няколко човека, на които да може да разчита, а сега отново всичко бе унищожено с един замах. Ласитър се опасяваше, че бе напълно възможно да е така.

Отново се прицели. На тази неясна светлина не беше никак лесно да направи точно попадение. Но Ласитър не искаше да убива. За него не бе присъщо да стреля от засада. Не беше си го позволявал и при най-голямата опасност. Пое си отново дълбоко дъх, за да овладее нервите си, и ръката му стана по-уверена. В този миг индианецът махна още веднъж. На около сто метра на един скален зъбер се появи друг червенокож. Той също носеше перо отзад на ниско подстриганата си глава. Тялото му от кръста нагоре беше голо.

За част от секундата една мисъл осени Ласитър. Ниско подстригана глава! Как му хрумна това? Нима изтощените сетива му погаждаха номера и му се привиждаха неща, които въобще не съществуваха? В тази част на страната нямаше индианци с остригани глави. Те живееха далеко на изток от тук. Ирокези и хурони. Тия червенокожи нямаше какво да търсят по тези места.

Ласитър усети как ръцете му започнаха да треперят. Опря цевта на пушката на един камък, прицели се още веднъж и дръпна спусъка. Индианецът на възвишението се преметна назад, за частица от секундата увисна безпомощно във въздуха и после изчезна като призрак. Чу се само зловещ, пронизителен вик. Ласитър подири с очи другия червенокож, но той също бе изчезнал, сякаш бе потънал вдън земя. До слуха на Ласитър достигнаха единствено бойните викове. „Странно! — помисли си Ласитър. — Но това не са…“

— Не са апахи — прошепна един глас непосредствено зад него. — Тук има само апахи. Но ония там идват отнякъде другаде.

Беше се появил Арко.

— Знам — отговори Ласитър. — Стори ми се, че са ирокези.

— Познаваш ли ирокезите?

— Малко.

— Какво търсят тук в Аризона?

— Ще се опитаме да разберем.

— Сега вече партньори ли сме, Ласитър?

— Глупав въпрос. Какво стана с другите?

— Мигел и Карлос са простреляни, но ще оживеят. Вече прегледах раните им.

— Тогава да побързаме, Арко.

— И аз така мисля.

— Нужно ми е оръжие.

— Ще го имаш.

Ласитър знаеше, че си е намерил партньор, на когото можеше да разчита напълно. Сега вече очакваше трескаво развръзката.