Джек Слейд
Ласитър и Доларовата вълчица (8)

8.

Мястото, където се хранеха, се намираше под нагънат ламаринен покрив, който се държеше от половин дузина колове. Той служеше и за прикритие от дъжда и слънчевата горещина. Отстрани нямаше стени. В единия край на този открит отвсякъде подслон беше огнището, над което висеше голям железен грил. Отгоре му имаше опушени казани и тигани. Огромни парчета месо се печаха на шиш. Няколко фенера бяха закачени на коловете и пръскаха наоколо бледа светлина, подсилвана от блясъка на луната и звездите.

Около огъня се суетяха трите жени, които Ласитър бе видял при пристигането си.

— Ей сега ще си хапнем нещо вкусно — каза Алдо развеселен. — Ела да ти представя момичетата!

Отидоха при тях. Главатарят ги посочваше една след друга.

— Люси, Карин, Хелга. Сладурчета, искам да ви запозная с моята сестра Роберта. Големият господин се казва Ласитър. Но всъщност това сигурно отдавна ви е известно. Мисля си, че той ще може да се справи и с трите ви.

— Наистина вече имаме един мъж по-малко — каза Люси наперено. — Но не трябва да се притесняваш.

— Съжалявам за Уил — рече Алдо. — Но той сам си е виновен, че не е жив. Не биваше да предизвиква Ласитър.

— Няма смисъл да се извиняваш, шефе! — просъска същото момиче. — Тепърва ще има да се каеш, че доведе тук тоя койот.

Главатарят пристъпи заплашително към нея.

— Още една подобна забележка и може да ти се случи нещо, Люси! — предупреди я той. — Ласитър ми е приятел и не позволявам да се говори така за него. Това се отнася за всички в лагера.

Момичето стисна устни и хвърли към новодошлите още един унищожителен поглед. После се обърна към огнището. Същото направиха и двете й приятелки.

— Изглежда, че наистина не си добре дошъл тук, Ласитър — Алдо се ухили безгрижно. — Но не се притеснявай за това. След няколко дена ще свикнат с теб. Все пак беше голям шок за тях, че застреля Уил Скот. Момичетата се погаждаха дяволски добре с него.

Те се отправиха към дългата маса. Там седяха останалите пет члена на бандата, които измериха Ласитър с убийствени погледи.

— Ако искате война, кажете си го направо — започна разговора Алдо с надменно изражение. — Моят приятел няма никаква вина, че се стигна до престрелка с Уил. Да не би да трябваше да се остави да го застрелят като куче? Разберете най-сетне! Жак Уърк е на същото мнение. И така — бъдете разумни!

Те седнаха на другия край на дългата маса. Пред мъжете имаше шишета с уиски, което бандитите пиеха в обикновени ламаринени канчета. Никой не продума. Всички се бяха втренчили мрачно пред себе си.

— Има още нещо за обсъждане — продължи Алдо. — Става въпрос за жилището, където ще спят моята сестра и Ласитър. Двамата ще се настанят довечера в колибата на Ред и Алекс. А вие ще се преместите при Чарли. Там наровете на Уил и Жак са свободни. Ясно ви е, нали? След като се наядете, ще изнесете личните си вещи и ще почистите старателно. Не желая сестра ми да влезе в свинска кочина.

Ред Джаксън и Алекс Рупър се изправиха бавно. Заплашително впиха погледи в Алдо. Хилейки се, той се облегна назад. Беше страшно доволен от хода на събитията. Точно така искаше да стане. А ако се стигнеше до стрелба, всичко щеше да бъде съвсем според плана му. Нарочно беше избрал думата свинска кочина. Тя бе обида, която Ред и Алекс нямаше да понесат. А и тъкмо те двамата принадлежаха към най-суетните и същевременно най-чистите в бандата.

— Наистина ли каза свинска кочина, шефе? — попита Ред. — Или не чух добре?

Алдо поклати глава. Това вече си беше чисто предизвикателство.

— Не, не ти се е счуло. Действително така казах. Ако искаш, мога да я повторя още веднъж.

— Значи ни наричаш мръсни свине! — изръмжа вбесен бандитът. — Не трябваше да го правиш, шефе.

— Това ми звучи като заплаха — просъска главатарят. — Няма ли да опразниш колибата?

— И аз мисля като Ред — взе думата Алекс Рупър. — Ние ще запазим жилището си. Отсреща има още една празна колиба на Бронко и Джеф. Защо не настаниш двамата новодошли там? Да не би да са нещо по-особено?

— Сестра ми е свикнала на известен лукс. А Ласитър ми е приятел.

— Той е убиец — избухна яростно Алекс. — И ще ни донесе само нещастия. Не го искаме сред нас. Това го решихме единодушно.

Алдо бавно се изправи. Ласитър също стана.

— Не ме признавате повече за ваш шеф? Правилно ли разбирам? — попита той с кротък глас.

Положението продължаваше да се влошава. За Ред и Алекс нямаше връщане назад. Бяха си позволили твърде много. Ако не искаха да загубят достойнството си, трябваше да се борят докрай.

Другите трима бандити седяха там с напрегнати лица. Ако се стигнеше до стрелба, най-вероятно щяха да се намесят.

Алдо съвсем умишлено предизвикваше хората си. С Ласитър на своя страна той се чувстваше непобедим. А освен това и Жак Уърк беше тук. При всички положения мулатът щеше да остане верен на своя шеф. Бе твърде ограничен, за да забележи, че той здравата го е метнал.

Ако се стигнеше до стрелба, на Ласитър не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини. И какво щеше да се случи след това? Както изглеждаше, накрая щяха да останат само той, Алдо и мулатът. А за тях двамата главатарят със сигурност бе измислил някоя особено приятна изненада.

— Не желаем повече да бъдем с теб, Алдо — каза Ред Джаксън. — Писна ни. Чарли, Сам и Лео са на същото мнение. В действителност искахме да ти го кажем едва когато положението се поуспокои, но ти ни предизвика. Не можем да понасяме повече отвратителните ти обиди. Така или иначе ти възнамеряваш да разпуснеш бандата. Нека го направим още сега. Ще ни изплатиш дяловете и ние ще изчезнем оттук. Не желаем на всяка цена да се стига до стрелба, щом може да бъде и по друг начин. И така, какво решаваш, Алдо?

Главатарят поклати глава.

— Ще получите доларите само през трупа ми — каза той ледено. — Това е последната ми дума. Ако искате, можете да започнете с мен. Хайде, какво чакате? Извадете револверите си от кобурите! Преди още да сте го направили и ще лежите на земята. И, повярвайте ми, никога повече няма да можете да станете.

Това не беше празно самохвалство. Той наистина бе страшно бърз. За него двамата бандити не представляваха никакъв проблем. На Ласитър щеше да се наложи да стреля по другите трима. Необходимост, която изобщо не му допадаше. Подобна безсмислена сеч му беше крайно противна.

Един от тримата на масата се изкашля. Бе Лео Танер, мъж с посивяла брада и разумно лице.

— Смятам за абсолютна глупост това, което сте намислили — каза той с дълбок басов глас. — Ред! Алекс! Седнете отново и запазете спокойствие! Нищо няма да спечелите, ако взаимно се избиете. Премислих още веднъж нещата основно. По принцип шефът има право. Ласитър постъпи така, както щеше да постъпи всеки в неговата ситуация. Той си защитаваше кожата. Трябва да обсъдим отново положението.

— В началото съвсем друго приказваше, Лео — изръмжа Ред Джаксън вбесен. — Какво стана изведнъж с теб? Да не би да си се уплашил? Мисля, че ми мирише вече.

Брадатото, загрубяло от бурите лице на Лео трепна.

— Трябва да го знаете — каза той. — Чарли и Сам също. В никакъв случай няма да се намеся. А сега правете каквото си искате.

— Страхливец! — измърмори Ред и се изплю.

— Мъртъвците не са в състояние да ме обидят. Мога само да ви съжалявам — отвърна Лео напълно спокойно.

Двамата мъже до него му кимнаха в знак на съгласие.

— Присъединяваме се към твоето мнение — каза Чарли Стоун. — Сам и аз също смятаме, че няма смисъл да се унищожаваме взаимно. Хей, шефе, а ти какво мислиш? Няма ли да бъде за всички нас по-добре, ако заровим секирата на войната?

Алдо се захили изкуствено.

— Не искам скандали — обясни той, но в гласа му се прокрадна нотка, която издаде неговото разочарование и яд. — Да не би аз да започнах? Наистина ще е по-разумно, ако обсъдим спокойно всички проблеми, вместо да се избиваме един друг.

— Чухте, нали? — обърна се Лео Танер към Ред и Алекс. — Не се вълнувайте и седнете отново по местата си!

Двамата войнствено настроени бандити се спогледаха. Беше им ясно, че сами нямаха никакъв шанс срещу шефа си, още повече ако Ласитър бе на негова страна.

Жак Уърк и Ромина също се запътиха към подслона.

— Ядове ли имаш, Алдо? — попита отдалеч мулатът.

Главатарят махна с ръка.

— Мисля, че всичко вече се изясни.

— Ред и Алекс винаги са били избухливи — каза Жак. — Хей, момчета, седнете! Отдавна съм се уговорил с шефа. Когато той прецени, тогава ще раздели плячката. После всеки може да прави каквото си иска. Но трябва още малко да почакаме.

— Ами Ласитър? — измърмори Ред Джаксън. — И той ли ще получи дял?

— Не се безпокойте — каза мулатът. — На него не му трябват нашите долари. Той скоро ще се махне със сестрата на Алдо оттук. Това вече го обяснихме. Бъдете разумни, момчета! Няма защо да се нахвърляте срещу него. И никой не може да го упреква, че се отбраняваше срещу Уил. Ще го проумеете ли най-сетне?

Недоволни, Ред и Алекс седнаха отново на разклатените столове. На всички им беше ясно, че в действителност на тях им олекна. С мрачните си физиономии те само се мъчеха да го прикрият.

Алдо и Ласитър също се отпуснаха на местата си. Жак Уърк дойде до масата с Ромина. Тя се настани до Роберта.

Мулатът наля уиски в канчетата, разпръснати по цялата трапеза. Всеки пиеше от който съд му попадне, без много да се замисля. Явно никога не бяха чували за заразни болести. Ласитър огледа незабелязано компанията, но за свое успокоение никъде не забеляза нещо, което да буди тревога. Единствено убийствените погледи на бандитите му създаваха известни грижи. Те го пронизваха с очи. Тая история дълго нямаше да продължи така. Появата на Жак Уърк донесе само временно спадане на напрежението. Както и преди, Ласитър си оставаше голям враг. Вероятно Лео бе призовал към благоразумие, защото смяташе, че моментът е крайно неблагоприятен за открита разправа.

Пиха и се смяха много. Момичетата се опитваха да разведряват атмосферата. Но отдалеч си личеше, че настроението бе фалшиво.

Люси, Карин и Хелга сервираха яденето. Към сочното парче месо на шиш имаше картофи и зелен боб. За пиене към вечерята те предложиха червено вино и бира по избор. Едва след като поставиха всичко на масата, трите седнаха между мъжете.

— Люси, тази нощ ще спиш при мен — извика й Алдо. — Отново истински копнея за теб.

Ред Джаксън без малко да избухне, но Лео Танер го ритна по пищяла под масата. Това не убягна от зоркото око на Ласитър. Но главатарят, изглежда, не забеляза.

— Не се ли радваш, Люси? — попита Алдо ухилен. — Чакам да се съгласиш.

— Чест ще е за мен — отвърна момичето подигравателно. — Не можеш да си представиш само колко съм щастлива.

Тя избухна в пронизителен кикот. Карин и Хелга се присъединиха с викове към нея. Всичко беше доста вулгарно.

Но държанието на трите жени сякаш не направи никакво впечатление на главатаря. Явно тук това бе обичайният начин, по който разговаряха бандитите.

— И здравата да го поизпотиш, Люси! Искам утре рано да го видим с омекнали колене — обади се Хелга.

И отново последва ужасно, просташко хилене. Алдо също се подсмихваше доволно. Представяше си какви физиономии щяха да направят трите, когато ги подари на вожда. Тогава със сигурност нямаше да им е до смях.

Ласитър усещаше, че в лагера става нещо. Няма заплаха се излъчваше не само от главатаря, а и от другите бандити, които явно крояха свои планове. От наблюдателния му поглед нищо не можеше да се скрие.

Той беше убеден, че скоро колелото на събитията щеше да се завърти. Петимата от другия край на масата вече бяха взели определено решение. Поради тая причина още в началото Лео се бе намесил на страната на Алдо. Сега те изчакваха само подходящия момент. Но ако искаха да го убият, това означаваше смърт и за главатаря.

Оставаше само мулатът. Той беше голямата неизвестна в тая история. Дали Жак Уърк не подкрепяше тайно петимата? Не занасяше ли Алдо, като му се кълнеше във вярност? Каква роля всъщност играеше този зловещ човек?

Съвсем спокойно Ласитър изяде вечерята си. След като свърши, се изправи и се протегна.

— Ще отида да нагледам конете — каза той.

Това бе обичайната фраза, когато някой искаше да обясни, че му се ходи по нужда. Всички разбраха какво ще прави.

Алдо също се надигна от мястото си.

— Ще те съпроводя, приятел.

Двамата мъже закрачиха заедно в нощта.

— Нещо се тъкми в лагера — прошепна главатарят. — Забеляза ли?

— Наистина петимата са постоянно нащрек — отвърна Ласитър. — Не ми убегна от погледа. Сега се питам само каква роля играе Жак Уърк?

— Той е на наша страна. Можем да разчитаме на него.

— Как мислиш? Дали искат да убият и теб? Или си точат ножовете само за мен?

— Само за теб — рече Алдо убедено. — Те те мразят, понеже застреля един от тях. Страхуват се, защото вътре в себе си все още те смятат за човек на закона. При всички положения гледат на теб като на чумен бубон, който трябва да бъде изгорен. Смятат, че така тук отново ще се възцари мир и спокойствие.

— А не се ли опасяват, че ти ще им отмъстиш, Алдо? Достатъчно ясно им показа, че се намирам под личното ти покровителство.

— А какво според теб трябва да направя, ако ме поставят пред свършен факт? Да ги застрелям един след друг? Това Жак Уърк няма да го допусне. Предполагам, че дори вътрешно ще се радва, ако те убият.

Ласитър пусна водата си и си закопча панталона. По лицето му нямаше и следа от тревога.

— Ще се пазя, Алдо — каза той. — Не бива изобщо да се притесняваш за мен. Когато човек е открил опасността, считай, че наполовина я е преодолял.

— Да имам нервите ти, Ласитър. Не можеш да останеш буден цяла нощ.

— Не съм и мислил да го правя.

— Наистина ли смяташ да си легнеш?

— Да, Алдо.

— Любопитен съм дали утре сутринта ще те видя отново жив. Понякога прекаляваш с някои неща.

Ласитър сви рамене и отвърна:

— Нещата ще станат така, както е трябвало да станат.

— Вярваш ли в съдбата?

— Да, силно вярвам. Когато предопределеният ти час удари, не можеш избяга от него, колкото и да ти се иска. Каквото и да правиш, всичко ще е напразно. Загубен си, ако ще да се завреш и в най-дълбокия килер.

— Пълна глупост.

— Може би. Но аз вярвам в нея.

Ласитър усети, че главатарят стана неспокоен, и се замисли. А точно това бе неговата цел.

— Възможно е и двамата да не доживеем до изгрева на слънцето — каза той невъзмутимо. — Просто трябва да почакаме и ще видим.

— Да имам нервите ти — изохка главатарят потиснато. — Как успяваш?

— Не мисли за това! — посъветва го Ласитър. — Тогава ще изживееш всичко много по-лесно.

Те се върнаха при останалите.

Петимата бандити продължаваха да се наливат с пълни чаши уиски. Погледите им бяха вече премрежени, но като всички пияни се смятаха за непобедими и гледаха напред в най-розово бъдеще.

Ласитър установи тоя факт със задоволство. Наля малко уиски и за себе си и се присъедини към петимата негодници.

— Нека да си поговорим открито като мъже с мъже — предложи той. — Няма да е никак зле, ако успеем някак си да се спогодим. Ще видите, че не съм толкова лош, колкото ме мислихте през цялото време.

Бандитите втренчиха смаяни погледи в него. Всичко бяха очаквали, само не и това.

Нали искаха да го убият? Но всъщност защо? Изглежда, че беше съвсем сносно момче.

— Какво желаеш? — попита Чарли Стоун с надебелял език. — Не искаме да имаме вземане-даване с теб, Ласитър. Не го ли разбра? На съвестта ти лежи нашият приятел Уил. Това няма никога да ти го простим.

Зад тези думи не се криеше сериозна заплаха. По-скоро бяха празни приказки на пиян човек.

Ласитър знаеше как най-лесно могат да се успокоят такива мъже. Преди всичко не биваше да им се противоречи. Нямаше смисъл да прави опити да се оправдава. В подобни случаи разумните аргументи не помагаха. Трябваше да се пуснат в действие други трикове. Най-важно бе постоянно да се съгласяваш с тия твърдоглави хора и да ги обработваш незабелязано и за тях самите.

— Разбирам ви, момчета — каза той. — На ваше място и аз щях да постъпя така.

Сам Блек, който седеше до Чарли Стоун, удари силно с юмрук по масата.

— Поне си честен, Ласитър. Точно това ми харесва в теб. Не мислите ли като мен, приятели?

При тези думи той диво изгледа компанията. Останалите шумно изразиха одобрението си.

Атмосферата се поразведри. Доволен, Ласитър разказа няколко тъпи и изтъркани вица. Бандитите се превиваха от смях и наблягаха все повече на чашките. Никой от тях нямаше да бъде опасен тая нощ.

Жак Уърк седеше замислен на масата.

Лицето на Алдо ставаше все по-мрачно. Главатарят си правеше тънката сметка, че в настъпващите часове петимата негодници щяха да нападнат Ласитър. Той щеше да издебне подходящия момент и също да се включи в стрелбата. Но сега явно намеренията му нямаше да се изпълнят. Той проклинаше наум.

„Отвратителен Ласитър! Ставаш ми все по-гаден! Но почакай! Не е само тая нощ!“

Алдо си взе пълно шише.

— Хей, Жак! — извика той. — Искаш ли да му гаврътнем по още едно, а?

Мулатът стреснато го погледна. За какво си мислеше в момента?

Ромина се притисна към него.

— Изглежда, нещата ще имат добър край — прошепна му тя. — Само как го постигна тоя Ласитър! Сега няма и следа от враждебност. Не бива да стоим настрана! Трябва да празнуваме заедно с всички, Жак.

Роберта вече бе отишла при Ласитър и беше седнала на коленете му.

— Да живее дъщерята на Бусард! — извика Ред Джаксън прекалено възторжено, като размахваше ламариненото канче. — Пия за най-великия шеф, който е имало някога на света!

Отново всички се чукнаха. От другия край на подслона дойдоха Алдо, Ромина и Жак Уърк. Смехът и виковете ставаха все по-неудържими.

Люси, Карин и Хелга се качиха на дългата маса. Затанцуваха, като надаваха крясъци и правеха неприлични движения. Дрешка по дрешка съблякоха облеклото си. Накрая трите момичета, чисто голи, както ги е майка родила, се завъртяха в буйно хоро. Пияните мъже посягаха към тях и се мъчеха да ги хванат, защото и на тях им се щеше да изживеят най-сладкия от всички приятни мигове.

Постепенно празненството се превърна в една от най-отвратителните оргии, на които Ласитър някога бе присъствал.

Но на него му беше добре.

Точно обратното беше с Алдо. От яд той се наливаше с уиски, докато повече не можеше да стане…