Джек Слейд
Опасната блондинка от Рио Кончос (5)

5.

Сюзън и преди всичко Бът извадиха късмет, че намериха лекар в един златотърсачески лагер. Мастърсън беше вече смъртно болен и се бори със смъртта още едно денонощие.

Лекарят, един възрастен мъж от Уисконсин, който също търсеше злато, го излекува. Тъй като нямаха никакви пари, не можеха да му заплатят. Но Сюзън вече беше уредила въпроса по свой начин, като се вмъкна няколко пъти през нощта в спалния му чувал. Не беше казала нищо на Бът за това.

Изчезнаха, докато докторът ровеше за злато, тихо и тайно, както си мислеше Мастърсън, обаче старият знаеше, че никога повече няма да види хубавата жена и болния стрелец. Той печелеше добре при болните копачи и самият беше намерил малко злато. Така че беше приел с радост този начин на разплащане.

До Бъгс стигнаха само за три дни. Там се настаниха в хотела. Бът намери партия покер и през нощта спечели над хиляда долара. А беше започнал с двадесет долара, които му беше дал на заем срещу неговия златен часовник един от келнерите. На другата сутрин му го върна срещу двойно повече пари. Веднага продължиха пътя си, за да не изпускат Ник.

Във Фърлин Сюзън купи вестник. Още на първа страница пишеше, че Мастърсън е бил осъден на смърт от един съд във Върнъл Сити. Развълнувана, Сюзън прочете на Бът новината.

— Тези копелета във Върнъл Сити… — избоботи мрачно Мастърсън. — Ще си разчистя сметките с тях. Един ден с всички ще си разчистя сметките.

Тя го погали нежно по бузата:

— Но, Бът, това се отнася за друг човек. Веднага трябва да промениш името си.

— Аз ли? Моето име ми харесва. Но може би си права. Кога ще е екзекуцията, прочете ли?

— Вдругиден.

— Откога е вестникът?

— От преди два дни е.

— Тогава вече съм умрял — засмя се той. — Хей, умрял съм!

— Просто приеми името Бът Родни — предложи Сюзън и сияеше от въодушевление, че й беше хрумнала тази идея.

Но той не искаше и да чуе за това:

— Тогава ще се казвам като Ник — протестираше той.

— Тогава ще носим едно и също име и ще можем да се представяме за мъж и жена.

— Не като Ник — упорстваше той.

На другия ден потеглиха покрай железопътната линия на запад и стигнаха Битър крийк малко преди залез-слънце. И там в хотела срещнаха ненадейно Ник.

На рецепцията Сюзън подръпна Бът Мастърсън за ръкава и посочи един ред в списъка на гостите. Там пишеше: Ник Родни, Ник Родни от Рио Кончос.

— Все още е така дяволски горд с водата, в която е кръщаван — избоботи Бът Мастърсън.

В първия миг това беше единственият му коментар, докато не чу Сюзън да казва:

— Хей, той е още тук.

Едва тогава схвана. Болестта го беше изтощила, затова беше станал и по-бавен в мисленето. Той сложи веднага ръка върху револвера и се огледа с дебнещ поглед.

— В коя стая е? — прошепна той. — Питай портиера дали знае къде се…

Той онемя.

Портиерът, един сериозен възрастен господин с очила със златна рамка, се поклони:

— С какво мога да ви услужа?

— С една стая — каза Сюзън и дари старика с едно намигане, което веднага предизвика у него ускорено сърцебиене. — Стая за двама. Тъкмо виждам, че брат ми вече е пристигнал. Не е ли направил резервация и за нас? Господин Родни — тя посочи записа в списъка на гостите.

— Господинът от десета ли? — каза портиерът припряно. — Не, не е правил резервация. Тъкмо отиде в ресторанта, за да си вземе закуска — той щракна с пръсти. — Ей сега ще изпратя момчето да го извика.

Пиколото веднага се появи.

— Не е необходимо — подхвърли Бът Мастърсън. — Пиколото да се погрижи за колата ни и да занесе багажа в стаята. Ние ще се оправим сами. Трябва да е изненада.

— Разбирам — портиерът отново се поклони и изпрати пиколото вън на улицата.

Бът остави Сюзън да ги запише в книгата за гостите, а той взе ключа на стаята, без да изпуска нито за миг от погледа си вратата към трапезарията. После хвана Сюзън за ръка и тръгна с нея към стълбището.

Поспряха до вратата към трапезарията.

— Ти ще чакаш горе — каза тя. — Аз ще го заблудя, че съм сама…

Той решително я дръпна да върви напред.

— Току-що казах, че трябва да е изненада. Ще бъде изненада. Има да се чуди мистър Родни.

— Хей, той ми е брат! — уплаши се тя.

Качиха се бързо на горния етаж. Вратата на Ник беше заключена, но Бът реши бързо този проблем с малкото си джобно ножче. Влязоха в стаята, и се огледаха за парите.

— Ако този кучи син е изхарчил всичко, ще му извия врата — изскърца той със зъби.

— Сигурно няма да го е направил, Бът.

Бът Мастърсън затвори вратата.

— Седни на леглото — каза той и се приближи към малкия гардероб, върху който лежаха дисагите на Ник. Свали ги и ги отвори. Едната страна беше пълна с пари, както установи с облекчение. Хвърли дисагите в скута на Сюзън. — Преброй ги. Но точно — заповяда й той и се изсмя. — Сигурно е прочел, че са ме обесили във Върнъл Сити. Сега се чувства сигурен и изобщо не бърза към Грийн ривър сити при гаджето си. Женски има в крайна сметка навсякъде, а с нашите пари може да си поживее добре. Имаш си чистичък брат. Нямаш представа колко ти завиждам за него. Кръщаван е с вода от Рио Кончос. На теб това ти помогна, ама на него не.

Сюзън броеше ли, броеше. Той се облегна на стената до прозореца, кръстоса ръце на гърдите си и я загледа. Наистина беше хубава. Дори беше такава красавица, че дъхът ти секваше. Но пък имаше един брат…

— Девет хиляди триста седемдесет и пет и петдесет цента — каза тя накрая, погледна нагоре към него и се усмихна облекчена. — Та това е почти всичко.

— Какво? — побесня Бът Мастърсън. — Това куче хубавичко е бъркало в дисагите.

— Сигурно има още нещо в чантата му — предположи Сюзън.

Ник беше висок и слаб, на около тридесет години, непохватен като миеща мечка и с морал на акула. Той лапваше каквото докопа и не питаше „може ли“ нито преди, нито след това. И както го беше доказал на практика, не се спря дори и пред собствената си сестра.

Пристигна в стаята си по-рано, отколкото го очакваха. Когато ключът прещрака в ключалката, Бът Мастърсън измъкна револвера и го насочи към вратата. Сюзън остана да седи онемяла на леглото.

Вратата се отвори рязко и Ник влезе, спря се веднага на прага и се усмихна вяло.

— Здрасти — рече той.

Бът Мастърсън пое дълбоко дъх. Това копеле изобщо не изглеждаше да е изненадано.

— Прочетох вече — обясни Ник. — Избягал си им на онези във Върнъл Сити. И веднага ударих спирачки тук. Почакай, рекох си, сигурно скоро ще дойдат. И ето ви — той влезе и затвори вратата зад себе си. — Вчера прочетох, че са те осъдили на смърт във Върнъл Сити — каза той. — Ей, наистина плаках. И като прочетох пък тази сутрин, че си им избягал, направо ми идваше да се напия.

Бът Мастърсън тръгна бавно към него, ръгна дулото на револвера в корема му и го сграбчи за яката.

— Как се измъкна през задния вход на банката във Форт Колинс, а? Май не бяхме се уговорили така — отвърна той на Ник.

— Изведнъж се появиха двама от охраната — кълнеше се Ник. — Ти нямаше как да ги видиш вече. Беше вече отвън на улицата. Можех да побягна само назад. Повярвай ми.

Сюзън беше станала и се приближи към мъжете.

— Ник, какво си прочел във вестниците? Че Бът е избягал?

— Да. Не са го обесили, защото е избягал. И ето го тук — рече Ник и се засмя тъпо.

И Мастърсън се засмя.

— Избягал съм естествено! Какво си мислят те, че ще им се дам ли?

— Този Ласитър дали няма да ни подири? — попита Сюзън сразена и поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Само да дойде! Ще му дам да разбере! — каза решително Бът и отпусна надолу ръката си с револвера.

Ник беше очаквал тъкмо това. Хвърли се върху него с див вик. Двамата мъже се стовариха на пода здраво вкопчени един в друг. Сюзън изпищя изненадана и отскочи назад.

— Спрете! — викаше тя раздвоена. — Моля ви, спрете!

Мъжете се търкулнаха, удариха се в стената, останаха легнали и се заудряха един друг като побъркани. Бът беше отгоре, но положението се менеше много бързо. С върховно напрежение и двамата се опитваха да се извадят един друг от борбата.

Бяха опитни в юмручния бой: Ник нанасяше тежки удари, а Мастърсън стоварваше юмруците си по главата и под брадата му така, че би трябвало да му стигне.

Но на никого не му пролича да е пребит, никой не се даваше.

Сюзън подскачаше около тях, крещеше и ги кълнеше да спрат. Но нито брат й, нито любовникът й я слушаха.

На Ник му се удаде да забие челото на Бът в пода. Едрият стрелец изрева като тежко простреляно животно, вдигна ръце пред лицето си и се претърколи настрани.

Ник скочи изведнъж на крака и замахна с левия, за да го стовари под брадата на противника си.

Но Мастърсън подуши опасността, вдигна юмруци и се хвърли срещу него, успя да хване крака му и го събори на пода.

Сюзън продължаваше да крещи, но никой от мъжете не й обръщаше внимание. Когато Ник хвана любовника на сестра си в мъртва хватка, взе да го души така силно, че чак жилите на шията му изпъкнаха синьо-червени.

Но и Бът напрегна всичките си сили, хвана китките му и разкъса желязната хватка.

Мигновено се разделиха, скочиха на крака, хвърлиха се един към друг и отново паднаха с трясък на пода, като увлякоха масата и столовете със себе си.

Сюзън отново извика ужасена.

Мъжете се търкаляха на пода и си нанасяха удари в сляпа ярост. Не се водеха от някакви тактически съображения. Те се отдаваха на яростта си без всякакви задръжки и просто удряха.

Лицата и кокалчетата на ръцете им се разкървавиха.

От време на време се пускаха и скачаха на крака. И двамата гледаха да докопат по-добра позиция. Стояха в средата на стаята, изнесли напред крак до крак, и се налагаха. Ник удари в ченето Мастърсън така, че го извади от равновесие и го запрати към стената. Родни го последва с ругатни, за да го довърши. Но в сляпата си ярост се спъна в опънатия крак на Бът, срина се на пода и си прасна главата в стената. Повече не мръдна.

Очите на Сюзън се разшириха в мълчалив ужас.

Чуваше се само тежкото дишане на Мастърсън. Тази борба го беше уморила. Стоеше прав, но с омекнали колена. Нямаше вече сухо място по тялото си. Беше се облегнал на стената с широко отворена уста и вдишваше дълбоко.

Сюзън отиде при Ник.

— Боже мой! Мъртъв ли е? — попита тя, раздвоена в чувствата си.

— Ами — изхрипа бандита, залитна през стаята и се наведе за револвера и шапката си.

— Не! — викна Сюзън ужасена и изплашена разпери ръце над брат си, когато Бът дойде при тях с револвера в ръка. — Ник ще ти трябва още, Бът.

Едрият мъж се изсмя:

— Че за какво ми е притрябвал? — попита той презрително.

— Ще ти е нужен срещу Ласитър.

— Срещу Ласитър ли? — той направи гримаса. — Тоз пък кой е?

— Човекът, когото искаха да обесят вместо теб във Върнъл Сити.

Бът Мастърсън се усмихна снизходително.

— Че защо да се страхувам от него? Той ще е радостен, че се е отървал, и ще бяга колкото може по-надалече.

— Ако не иска да го преследват цял живот, трябва да докаже, че той не си ти. А за това му трябваш ти.

— Какво? — Бът я гледаше замислен. — Ти как разбра?

Тя само разпери ръце.

Той пристъпи към леглото, пъхна колта в кобура и опакова парите в дисагите.

— И така да е. Ник пак няма да ми свърши работа. А оня може и да са го застреляли при бягството. Така че защо да се обременявам с брат ти? Ела.

Той метна дисагите на рамо и тръгна към вратата.

Тя рязко скочи.

— Къде отиваш?

— Няма да останем тук. Ще продължим с влака. На запад. Оня тип може да дойде да ни търси там из храстите, ако иска и ако вече не са го застреляли. Мога да си представя колко му е трудно на човека. Ще го преследват какви ли не хора. Мнозина ще си мислят, че и парите са у него или че знае къде са — той се изсмя и понечи да отвори вратата, но застина в това положение и остави дясната си ръка върху бравата.

Ник беше се свестил, беше взел револвера и изтеглил ударника. Това метално изщракване прозвуча като сигнал за тревога в ушите на Мастърсън.

— Можеш да изчезваш, Бът. Но не и с парите — каза спокойно Ник. — Опитай само и ще ти пробия дупка в гърба.

— Не е ли опасно за теб? — бандитът извърна поглед надолу и ръката му се плъзна по бравата.

— По-добре не опитвай — предупреди го Ник.

С лявата си ръка Мастърсън смъкна дисагите от рамото си и ги хвърли на леглото.

— Обърни се — изкомандва Ник.

Бът се поколеба, но все пак се подчини.

Ник все още лежеше на пода. Сюзън стоеше до него. Тя не беше обелила нито дума. Не беше се опитала да го предупреди дори с едно движение. Тази мръсница. Сега поне разбра. В края на краищата, тя държеше на брат си.

— Вижда се — подхвърли той през зъби. — И двамата сте кръщавани във водите на Рио Кончос. Такова нещо обвързва — той посочи към дисагите. — Този Ласитър може да ви подири. Заради онова там. Е, тогава всичко добро, хубавци.

Той се завъртя на тока си, излезе и шумно затръшна вратата зад себе си.

— Върни го — изсъска Ник. — Бързо.

— Защо? — попита Сюзън изумена. — Нали парите са у нас. Освен това той е Бът Мастърсън, а не ти. Тебе никой не те търси. Откакто Ласитър избяга, отново всички са по петите му. Защо да се обременяваме с него? — каза Сюзън и помогна на Ник да стане.

— Вярваш ли, че Бът ще се откаже? — попита той, като гледаше към вратата.

— Е, ще трябва да внимаваме — каза тя.

Той посочи към вратата:

— Върви го потърси.

Тя преглътна страхливо:

— Той може би само това чака.

— Потърси го. Трябва да се измъкнем от тук. Имам два коня. Ще препуснем веднага.

Сюзън събра кураж, пристъпи към вратата и отвори. Бът Мастърсън не се виждаше.

Ник тръгна след нея.

— Багажът ми — рече тя.

Ник само вяло се усмихна и повдигна дисагите. Имаха толкова много пари. Можеха да купят всичко, каквото им потрябва или каквото им хрумне.

Вече се зазоряваше, в къщата горяха лампи.

— Коя е вашата стая? — попита Ник.

— Седемнадесета — прошепна тя.

Той се огледа, откри стаята и се вмъкна с „Колт“ в ръка. Сюзън чакаше на стълбището и беше поставила едната си ръка върху устата.

Стаята беше празна.

Сюзън изтича до един прозорец, който гледаше към двора. Колата им не се виждаше. Веднага хукна по коридора и погледна през едно прозорче до служебното стълбище към улицата.

Колата беше изчезнала.

Ник приближи. Тя се обърна и поклати глава:

— Нищо. Сигурно веднага е отпътувал.

Ник се огледа напрегнат, все още с револвер в ръка.

— Не му вярвам на това куче — той посочи към парапета. — Вярвам му само колкото от тук до там.

— Какво ли цели? Ти как смяташ? — попита Сюзън и го погледна страхливо.

Ник повдигна дисагите:

— Това тук, какво друго.

Те напуснаха хотела, отидоха в обора и Ник оседла двата си коня. Два коня. Сюзън не попита защо, само си го помисли. Той беше все пак на път към Грийн ривър сити при гаджето си. Дявол знае какво го беше задържало тук в Битър крийк.

Хотелът беше силно осветен. На долния етаж горяха светлини зад всеки прозорец, когато те изведоха конете и ги възседнаха.

Ник се огледа бдително и напрегнато. Бът Мастърсън като че ли беше изчезнал без звук и без следа. Сега щеше да се появи отново и то с гръм и трясък. Ник беше убеден в това. Десет хиляди долара си бяха в крайна сметка десет хиляди долара.

Те избегнаха главната улица и подкараха конете по странични улички извън града.

Влакът беше пристигнал. Свирката на локомотива надаваше пронизителни сигнали — два дълги, два къси. Вятърът носеше писъците над покривите в града и ги отвяваше в полето.