Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (5)

5.

Рената изглеждаше така, като че ли току-що бе видяла призрак.

— Не! — едва доловимо прошепна тя. — Не, не може да бъде! Нее… Нее…

Тя закри лицето си с длани, а цялото й тяло се разтресе.

Виктор Пауърс държеше револвера насочен към Ласитър, но в погледа му се четеше безпомощност.

— Стой мирно, Ласитър! — предупреди той. — Сега ще видя какво става. Не мърдай, Ласитър!

Той бавно обърна глава — и в следващия миг извика от уплаха, но изненадата му трая не повече от половин секунда. Виктор вече действаше.

— Аз също съм вълк! — изсъска той и обърна своя „Ремингтън“, тъй като искаше да изстреля първия куршум в тялото на страхотното създание, което стоеше на вратата.

Виктор Пауърс наистина бе невероятно бърз стрелец. Той положително щеше да успее да убие двамата си противници и Рената, ако Ласитър отдавна не бе взел мерки.

В ръката му блесна дълъг, много тънък нож, изработен от италианска стомана. При натискане на едно копче острието му изскачаше от дръжката като змия.

Ножът се превъртя няколко пъти във въздуха и се заби в китката на Пауърс, който изстена и изпусна оръжието си.

След това Ласитър светкавично посегна към втория си револвер, който се намираше в кобур на рамото му, отново замахна, но спря, тъй като видя, че страшилището на вратата вече беше хвърлило нож. Острието уцели Пауърс в сърцето. Той притихна и се вцепени. С две ръце обхвана дръжката, която стърчеше от гърдите му, след което съвсем бавно се свлече на колене. От разкривените му устни се изтръгна глух стон.

Той падна на една страна и занемя. Широко отворените му очи угаснаха.

Странното същество се размърда.

— Боже мой? — изхриптя Рената. — Кой си ти? Наистина ли си Ел Лобо? Изобщо човек ли си?

На бледата светлина, която излъчваше петролната лампа, фигурата му изглеждаше много по-зловеща и вселяваща страх, отколкото беше в действителност.

На главата си имаше вълча маска с полуотворена уста, в която стърчаха остри зъби. Очите му излъчваха зеленикав блясък.

— Да, аз съм Ел Лобо — глухо произнесе страховитата паст. — Скоро ще се каете за всичко, което сте извършили!

Когато говореше, долната челюст се движеше. Вероятно беше прикрепил към брадата си някакво хитро изобретение.

— Дойде време, Ласитър — обърна се той към едрия мъж, който тъкмо нахлузваше дрехите си.

— Трябва да разкараме оттук мъртвеца, Рената — каза мъжът от Бригада Седем. — Ще се върна колкото се може по-скоро. Надявам се, че нищо няма да кажеш на другите.

— Ела тук по-скоро, Ласитър — прошепна тя. — Сега ми трябваш повече от всякога. Къде ще го отнесете?

— Там, където никой няма да го открие — отвърна Ласитър. — Не се тревожи за това. И мисли за обещанието си! Искам момчето още днес да бъде освободено. Освен това очаквам от теб да заповядаш на хората си да оставят на мира онези бедни фермери от ранчото сред хълмовете.

— Не знам дали ще мога, Ласитър.

— Тук ти командваш.

— Но това въобще не е вярно! Защо вярваш на хорските измишльотини? Главните в Бустаменте са Зора и Бодж. Ако се изправиш срещу тях и ги ликвидираш, скоро в града ни и земите наоколо ще настане спокойствие. Едва тогава хората отново ще могат да живеят в мир.

Ласитър и човекът вълк повдигнаха трупа и го понесоха към вратата.

— Погрижи се петната от кръв да изчезнат — каза Ласитър през рамо. — Или сложи отгоре някой от дюшеците си. И затвори вратата след нас. Ако някой дойде, отвлечи вниманието му. Ние ще се измъкнем през задния вход.

Навън изведнъж се чу конски тропот.

— Почва се — изръмжа Ласитър. — Скоро ще трябва да свалиш маската си, Тоби. Прекалено ще бие на очи, ако срещнем някой по пътя.

Човекът под маската беше Тоби Шикъли, изобретателният стар гробар, с когото Ласитър се запозна в нощния град с пристигането си.

Той беше показал на Ласитър маската си още тогава и му бе разказал за трика си с вълчия вой, въпреки че засега все още не го беше прилагал. Той и приятелите му бяха на мнение, че ще е по-добре, ако запазят тази изненада за по-късно. Бяха сигурни, че по този начин ще всеят смут сред босовете на престъпниците в Бустаменте.

И ето че този час настъпи…

— Не съм и допускал, че си толкова опасен, Тоби — каза Ласитър, когато пристигнаха в тъмния хангар, който всъщност беше работилницата на стареца.

Те поставиха мъртвеца в един от обикновените дървени сандъци, които бяха пръснати наоколо и които в този район служеха за ковчези. Но в страна, в която смъртта прекалено често вземаше жертвите си, никой не придиряше.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тоби, като се изхили и захвърли вълчата глава зад купчина дъски.

— Ах, ти, стар шмекер, много добре знаеш — каза Ласитър. — Или това, че острието се заби точно в гърдите му, беше чиста случайност?

— Я гледай ти! — възмути се Тоби. — Да не би да мислиш, че съм майстор на ножа като тебе?

— Отстрани изглеждаше много умело.

— Де да беше така…

— Вече никой не може да върне нещата. И все пак жалко, че го уби.

— Жалко ли? Какво искаш да кажеш?

— Трябваше ми жив. Все нещичко щеше да ми каже. Освен това сега щяхме да имаме, така да се каже, обект за размяна.

— Това са хубави сънища, Ласитър — измърмори старият Тоби. — Наистина ли си мислиш, че тези вълци ще се хванат на такава въдица? Нима още не си разбрал, че си попаднал в града на сатаната? Може да се нарече и град на хищните вълци. Знаеш какво правят през зимата гладните вълци — никой не се съобразява с другия. Но най-страшно е, когато вълците водачи се сдърпат помежду си. Такава е и ситуацията в Бустаменте, Ласитър.

Ласитър отиде до едно от малките прозорчета на хангара и впери поглед към окъпаната в лунна светлина „Майнстрийт“. Пред „Паласио Монументал“ се бяха събрали над двадесет коня. Навсякъде шареха въоръжени мъже и влизаха от къща в къща. Носеха се приглушени викове, а главорезите постоянно шареха из малките кирпичени къщички и дървени бараки. Те търсеха Ласитър и мнимия Ел Лобо.

— Да изчезваме — прошепна Тоби Шикъли. — Сто процента ще надникнат и тук.

Мизерното му жилище, ниска кирпичена постройка, се намираше точно зад гърба на работилницата му. Къщичката се състоеше от две стаи, кухня с маса и спалничка с две примитивни легла.

Старият Тоби отмести настрани едното легло и отвори някакъв капак на пода.

— Хайде вътре, амиго! — прошепна той. — Ей сега ще почукат.

Ласитър се спусна в тъмното. Това беше малко складово помещение, в което можеше да се побере само ако клекнеше ниско долу върху студения под. Беше невъзможно да стои прав, а дори и седнал на земята не можеше да изпъне краката си. Беше прекалено тясно. Това беше един от обичайните малки складове, които хората по тези горещи места правеха, за да могат да съхранят храните и напитките си пресни за по-дълго време. Ласитър запали клечка кибрит, за да се ориентира. Той забеляза пушени бутове, които висяха от тавана, малки чували със захар, сол и брашно, тук имаше и най-различни калифорнийски консервени кутии, пълни с всевъзможни плодове. Освен това забеляза и няколко бутилки уиски и вино, а и доста бира. Всичко в тази ситуация беше точно по вкуса му. Така поне щеше да убие малко време, докато горе старият Тоби лежеше кротко в кревата си и похъркваше.

Ласитър се облегна на стената с обути крака и отвори бутилка уиски. След всичко, което се случи, първата глътка му подейства благотворно.

Изведнъж над него се вдигна шум. Тук долу той ясно долавяше всяка дума, произнесена в спалнята на приятеля му. Всъщност това не можеше да се нарече говор, а крещене.

— Ако ни обясниш това, ще те оставим на мира, стар лешояд такъв! — някой наруга стария Тоби. — Хайде, обличай се и ще дойдеш с нас в работилницата за ковчези.

— Какво ще правя там? — гневно извика гробарят.

— Преди малко ти казах, че в един от ковчезите намерихме мъртвец.

— Е, и? Какво лошо има в това? Разбира се, че мъртвецът ще лежи в ковчег. Това е старият Мърфи, който вчера завърши земния си път. Утре трябва да го погреба. Всеки в това глупаво село знае това!

Ласитър разбра всичко. Предположението му се потвърди. Горе отново загърмя гласът на предишния грубиян:

— Ей сега ще ти покажа кой е вътре, Шикъли. Хайде, тръгвай! В ковчега не е старият Мърфи!

— А кой тогава?

— Виктор Пауърс.

— Не! — извика Тоби Шикъли. — Не, не може да бъде! Просто не мога да повярвам! Точно добрият мистър Пауърс ли? По дяволите, какво става тук? Да не искате да ме подлудите?

Той играеше ролята си първокласно. Но натрапниците не се хващаха толкова лесно.

— Как ви хрумна да се ровите в работилницата ми? — ядосано попита старецът. — Това е незаконно!

— О, не дрънкай глупости, Шикъли! Законът отдавна е решил, че можем да претърсваме навсякъде. А аз като шериф на този град сега изпълнявам служебния си дълг.

Ласитър отпи глътка уиски. Сега вече наистина щеше да се нуждае от него. Питаше се как ли щяха да се развият събитията по-нататък.

А какво щеше да стане, ако Тоби не се върнеше? Все пак точно върху капака се намираше леглото, а старецът сигурно беше поставил и някакво допълнително резе.

Както и да е, засега повече нямаше да се тревожи. Все щеше да намери някакъв изход. Важното беше, че не го пипнаха преди малко. Иначе сега щеше да е в истински капан, от който нямаше измъкване.

— Сега напред, Шикъли! — изруга „шерифът“ Бодж Боринджър. — Интересно ми е да чуя обяснението ти.

Стъпките се отдалечиха. Ласитър пийна още една глътка. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака.

 

 

Шерифът престъпник тикна пред себе си Тоби Шикъли в хангара за дъски. Старата, опушена лампа, която висеше от тавана, беше запалена. Бледата светлина падаше точно върху отворения ковчег. Отляво и отдясно на сандъка се бяха наредили мъже. Двама от тях държаха в ръцете си фенери. Не беше трудно да се разпознае мъртвецът.

Гробарят извика от уплаха:

— Велики Боже! — възкликна той и се прекръсти. — Но това е ужасно! Аз… аз не мога да си обясня… Мисля, че ще се побъркам. Полудявам! Аз…

Той още веднъж се наведе напред, напрегнато се загледа в трупа и докато поклащаше глава, започна да мърмори нещо под носа си, което и при най-добро желание не можеше да бъде разбрано.

— Но къде е старият Мърфи? — изкряска той накрая с уж последни сили. — Днес следобед самият аз го положих в този ковчег. Точно в този сандък, шерифе. Мога да се закълна. Къде е той сега? Не го ли намерихте?

— Още не — отвърна Боринджър с такъв смразяващ тон, че на човек можеха да му полазят тръпки по гърба. — Но ще го намерим, бъди сигурен, стар лешояд такъв.

Той протегна ръка напред и улови Тоби за ревера на черното погребално сако. Рязко го дръпна към себе си и сурово се взря в очите му.

— Не ти вярвам, Шикъли! — изръмжа той. — Винаги съм усещал, че в теб има нещо съмнително. И ще разбера какво е то, вярвай ми.

Той вдигна десния си юмрук и по всичко личеше, че възнамеряваше да фрасне един в лицето на Тоби.

Старецът примирено затвори очи. Беше му ясно, че това е само началото на нещо по-страшно, което щеше да се изсипе на главата му в най-близко време.

— Недей още, Бодж! — каза в същия миг особен глас, който идваше някъде от тъмнината. — Така или иначе ще се доберем до истината. Не се безпокой. Първото, което ще направим, като се съмне, е да пуснем нашия пес по следите. Все си мисля, че тук ще открием и други неща.

Този, който говореше, излезе на светло. Широкоплещест мъж с черна брадичка, която още повече подчертаваше и без това ъгловатата му челюст.

Това беше „съдията“ Зора Зача, който в същия момент повтори:

— Пусни го, шерифе! Нека никой да не може да каже, че в този град съществува несправедливост. Не бива да допускаме да говорят така зад гърба ни, нали, драги ми шерифе?

Той се изхили самодоволно. Другите започнаха да се смеят заедно с него. Всички те бяха посветени в тъмните дела на общината и знаеха всичко. Това беше една съзаклятническа организация на мошеници и главорези, крадци на добитък и контрабандисти на оръжие. От време на време търгуваха и с хора, с хубави млади момичета, предимно негърки, мулатки и индианки, които продаваха в Мексико на публични домове или като „прислужнички“ на богати земевладелци. В Бустаменте се извършваха всички тъмни далавери, които човек можеше да си представи.

Нищо чудно, че в Бустаменте, в Запата Каунти, близо до мексиканската граница, все повече се ширеха престъпленията и че градът се беше превърнал в свърталище на всякакви разбойници. И точно Бригада Седем възложи на Ласитър специална задача. Беше чиста случайност, че по същото време той получи и зов за помощ от своя млад приятел Карлос Дуарте.

Бодж Боринджър пусна Тоби. Лицето на стария гробар трепна. Той явно много се страхуваше.

— Наистина нямам нищо общо с това, господин съдия — каза той с плачевен глас. — През цялото време си бях в леглото, спях, а шерифът Боринджър ме събуди. Аз самият не мога да схвана какво става.

Съдията се засмя снизходително.

— Но как е могло да се случи? — запита той. — Наистина ли нямаш никаква представа, Тоби?

— Кълна се, господин съдия… Аз…

— Добре, добре — отвърна Зора Зача. — Вярвам ти, Тоби. Няма от какво да се страхуваш, докато не докажем противното.

Той се обърна към Боринджър и го загледа настойчиво.

— Тук действително стават ужасни неща, Бодж. Първо се чу, че Ел Лобо отново се е появил. После внезапно пристигна и онзи Ласитър. Всичко това ми прилича на таен заговор. Трябва да предприемем нещо. Отсега нататък искам градът денонощно да бъде обграден от постове, Бодж. Това ще организираш ти. Имаме на разположение достатъчно много хора. Вече никой не бива да влиза или да излиза от града незабелязано. Смятам, че така много скоро ще вземем в свои ръце нещата. Ако Ласитър и Ел Лобо са скрити някъде тук в Бустаменте, то все някога неизбежно ще трябва да излязат от дупките си. И тогава няма да могат да ни се изплъзнат.

— А ако са извън града?

Зора Зача се усмихна и поклати глава.

— Поне Ел Лобо е все още в града. Дори си мисля, че нашият добър приятел Виктор тежи на неговата съвест.

— А Ласитър?

— Когато ние тръгнахме да го търсим, той сигурно вече е бил тук. Току-що говорих с Рената. Преди около половин час пак е чула вълчия вой. Малко преди да се завърнем. Вероятно Виктор е бил убит точно по това време. Може би това е бил триумфалният вой на Ел Лобо.

Бодж Боринджър скептично посочи мъртвеца.

— Не мога да приема, че това е извършил сам човек — каза той с дрезгав глас. — Той е бил изненадан от двама. С един човек Виктор би се справил. Не е бил нападнат и в гръб, в противен случай ножът нямаше да се забие в гърдите му. Сигурен съм, че тук става страхотна свинщина, Зора.

— Скоро целият заговор срещу нас ще се провали — невероятно спокойно произнесе съдията. — Цяло щастие е, че все още имаме Дуарте жив. Но утре вече наистина ще го обесим. Досещаш ли се защо?

Бодж Боринджър подло се изхили.

— Разбирам, шефе. Тогава съзаклятниците със сигурност ще излязат от скривалището си.

— Правилно — каза Зача. След това кимна на гробаря. — Можеш да тръгваш, Тоби.

Старецът си отдъхна.

През цялото време невероятно напрежение късаше нервите му. Сега всичко щеше да се оправи. Той си мислеше, че ще го затворят и тогава нямаше да може да измъкне Ласитър от избата.

Сега всичко щеше да се промени. Още тази нощ.

Той се отправи към вратата, като се олюляваше. Голям късмет извади!

Вече беше стигнал до изхода. Дори си представяше, че отново е в кирпичената си къщичка.

— Само за момент, Тоби.

Беше гласът на съдията. Дружелюбен, прекалено дружелюбен. Тоби усети приближаването на нещо лошо. Спря като вцепенен.

— Да, сър?

— Тревожа се за теб, Шикъли — каза Зора Зача. — В никакъв случай не искам да те сполети това, което се случи на Виктор. Не, в никакъв случай.

Тоби се обърка.

— Аз… не разбирам, сър…

Всъщност изобщо не беше объркан. Просто играеше ролята си първокласно, както и преди малко. Старецът си разбираше от работата. Беше природен талант.

Изигра целия този театър, за да не разберат страха му. Да, ужасно се страхуваше — не само за себе си, но и за Ласитър и за всички останали участници в тайния заговор, за който Зора Зача спомена.

Ако откриеха Ласитър, всички бяха загубени.

Той виждаше лицето на съдията като през мъгла.

Гласът на този жесток човек, чиято интелигентност го правеше още по-коварен, достигаше до слуха му като през памук.

„Съдията“ се засмя добродушно.

— Разбира се, че можеш да си ходиш, Тоби. Но ти самият знаеш какви страшни неща се случиха в града ни. Затова не искам да прекараш нощта сам. Ще оставя с теб човек, който ще те пази.

Тоби разкриви устни в усмивка.

— Много мило от ваша страна, сър. Но наистина ли смятате, че е необходимо? Тук нямам никакви врагове. Напротив, хората имат нужда от мен.

— Убеден съм, че нямаш врагове, Тоби. Но е възможно някои престъпници да се опитат да те премахнат като неудобен свидетел. Затова по-добре да вземем мерки. Ела, Джо Майерс.

Към Тоби се отправи едър мъж. Това беше Джо Майерс, който си разбираше от занаята. Той приятелски потупа стареца по рамото.

— Мисля, че ще се разбираме, Тоби. Зорко ще бдя над теб. Е, да вървим!