Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (3)

3.

Карлос Дуарте стоеше върху дървеното скеле с примка около врата и се взираше в залязващото слънце. Ярката светлина го заслепяваше, но той държеше очите си широко отворени.

Какво повече можеше да му се случи?

„Щом слънцето залезе, издърпайте дъската под него“ — това бяха думите на „съдията“ Зора Зача — един от най-големите престъпници в Тексас.

Сега той стоеше отсреща върху стъпалата на „Паласио Монументал“ — увеселителното заведение, което принадлежеше на Рената Садора и се ползваше с лоша слава.

Всички чакаха залеза.

— Междувременно хората ти откриха ли нещо, Рената? — тихо попита „съдията“. — Нали искаше да разкриеш целия заговор?

— Скоро ще знаем всичко — прошепна Рената Садора. — Следите водят към ранчото на онзи стар глупак. Доколкото разбрах, навремето е бил свещеник. Между внучката му Розали и Карлос Дуарте има нещо. Ако не се лъжа, младият мексиканец е бил мозъкът на заговора срещу нас. Когато той умре, този кошмар ще приключи. След това никой вече няма да посмее да ни се противопоставя.

— А старият Ефраим? — попита тихо Зора Зача.

— Още днес ще бъде обесен — отвърна Рената с тиха, смразяваща студенина. — Смятам, че е по-добре да затворим устата на всеки подстрекател. Иначе докъде ще стигнем?

— Много правилно — похвали я Зора Зача и потри ръце. — А какво ще стане с внучката му?

— Ще я продам на някой публичен дом в Мексико! — изсъска Рената.

— Защо не я дадеш на мен?

— Колко ще платиш?

— Ще трябва ли да плащам?

— При мен няма нищо безплатно, Зора.

— Да, разбира се — каза той примирено. — Нямах това предвид, Рената.

— Не те и съветвам, Зора.

Той кимна безмълвно. Смяташе, че в подобни моменти е най-добре да замълчи, но наум се заричаше — изпълнен с омраза — че някой ден щеше да разпъне на кръст тази проклета вещица. Щеше да й се завие свят. Зора Зача знаеше как да го стори.

Иначе никога нямаше да се издигне до този пост.

Те замълчаха и отново впериха поглед в бесилката. Сред тълпата от зрители непрекъснато се носеха смях и язвителни подмятания. Тук хората вече бяха претръпнали. За тях смъртта на един човек не означаваше нищо.

Слънцето вече се бе спуснало много ниско. Над хоризонта на запад се виждаше само половината от него. Най-много още половин час и палачът щеше да издърпа дъската, върху която беше стъпил Карлос Дуарте.

Тълпата започна да утихва. Всички бяха обхванати от някакво зловещо любопитство.

Винаги всичко бе едно и също. Навсякъде по света.

— Интересува ме какво ще докладват хората ти, когато се върнат от ранчото — промърмори Зора Зача. — Дали са успели?

Дамата му хвърли остър поглед.

— Остави това на мене, Зора!

В този момент прокънтя тропот на копита. Откъм север двама ездачи влизаха в града като вихър.

Когато стигнаха пред „Паласио Монументал“, те грубо дръпнаха юздите на конете си. Скочиха от седлата и хукнаха нагоре по стъпалата на постройката.

Спряха точно пред Рената. Бяха останали без дъх. В очите им се четеше страх.

— Фелипе, Фернандо! Какво се е случило?

По вида им Рената разбра, че е станало нещо, което не влизаше в плана й.

Фелипе се наведе напред. Приближи устни плътно до ухото на господарката си и зашепна:

— Дойде мъж на име Ласитър, сеньора. Само аз и Фернандо успяхме да се измъкнем. Другите са мъртви, сеньора…

Тя пребледня и се хвана за сърцето.

— Ласитър? — Рената промълви името така, сякаш умираше. И отново попита: — Ласитър? Наистина ли беше Ласитър?

— Малой го позна, сеньора — изсъска Фелипе. — Добре чух как изрева името му.

Рената Садора притисна ръце към гърдите си.

— Ласитър! — изпъшка тя. — Намери кога да се появи този Ласитър. Само преди няколко минути всичко беше наред! Ах, този Ласитър!

Съдията я прегърна през раменете.

— Ласитър? — тихо попита той. — Защо се вълнуваш толкова? Кой е той изобщо?

Тя се освободи от ръката му, като отстъпи крачка назад. След това го изгледа така диво, че кръвта в жилите му се смрази. Никога досега не бе виждал Рената в такова състояние!

— Ласитър? — изсъска тя насреща му. — Нима никога не си чувал това име?

Той сбърчи чело и се замисли, наистина се замисли. Човек с неговата служба никога не можеше да бъде сигурен.

— Съжалявам — измънка той накрая. — Що за човек е той?

— Може би най-опасният, когото можеш да си представиш!

Той се усмихна.

— Страхуваш ли се от него?

Тя сведе поглед.

— Да — прошепна, — страхувам се, Зора. Погрижи се Дуарте отново да бъде върнат в затвора. Трябва добре да си подредим нещата.

— Добре — каза Зора Зача и тръгна.

 

 

Карлос Дуарте съзерцаваше скриващото се слънце. Психически той се бе подготвил за края. Беше му ясно, че вече никой и нищо не може да му помогне.

И изведнъж пред погледа му изникна „съдията“ Зора Зача. Той сякаш излезе направо от слънцето. Гледката беше зловеща.

— Даваме ти още един шанс, Дуарте — тихо продума „съдията“. — Междувременно Рената и аз премислихме нещата. Но не трябва да храниш напразни надежди. Това е просто отлагане на присъдата.

Карлос Дуарте не отговори. Нямаше никакво желание да произнесе и един звук.

Зора Зача бързо махна с ръка на шерифа Бодж Боринджър. Боринджър и съдията бяха от един дол дренки и точно това бе причината, поради която двамата се разбираха, без да си служат с думи.

— Обратно в дупката ли? — тихо попита Боринджър. — Как ще го обясня на хората, Зора?

— Това е моя грижа, Бодж.

„Шерифът“ повдигна рамене.

— Както кажеш, Зора.

Карлос Дуарте продължаваше да мълчи. Беше му ясно, че в последните минути се бе случило нещо. Той усети, че тези двама мошеници изведнъж се бяха изплашили от нещо. Но от какво?

Бодж Боринджър свали примката от врата на обречения на смърт. Из тълпата се понесоха викове. „Съдията“ Зора Зача театрално разпери ръце. Заприлича на велик проповедник.

— Изглежда е станала грешка! — прогърмя гласът му над площада. — Току-що пристигнаха сведения, според които Карлос Дуарте явно е невинен. Обесването се отлага до окончателното изясняване на този неприятен случай. А сега заповядайте в заведението и се почерпете за сметка на държавата!

От всички страни екна смях.

Ето, това се казваше приказка…

 

 

Карлос Дуарте все още бе окован в желязо. Можеше да прави само ситни крачки, но това вече не го измъчваше.

Междувременно се бе отдал на мислите си.

В ума му постоянно се въртеше едно — единствено име: Ласитър!

Ласитър сигурно е дошъл! Карлос Дуарте усещаше това с всяка фибра на тялото си.

За него друго обяснение не съществуваше.

Върнаха го обратно в шерифството. От време на време върху него се стоварваше нечий юмрук, но той вече не усещаше нищо.

Надеждата, която изпълни душата му, го накара да забрави болката.

Шерифството се намираше в края на площада, точно срещу шикозното увеселително заведение на Рената Садора. А пред него все още стояха всички — проклетите престъпници!

Междувременно Карлос Дуарте разбра всичко. Този град се управляваше от разбойници. Тук вече едва ли съществуваше и една честна душа. Честните хора бяха много малко и нямаха никакъв шанс срещу силата на злото.

Слънцето се скриваше зад хоризонта, когато Карлос Дуарте влезе отново в килията.

— Сега щеше да си мъртъв, Дуарте — изръмжа шерифът Бодж Боринджър. — Ако зависеше от мен, в тази минута вече щеше да се люлееш на бесилката.

Карлос Дуарте не отговори.

 

 

В този момент Рената Садора се обърна към неколцината мъже, които бяха влезли в стаичката към салона й.

— И така, вече разбрахте. Този кучи син Ласитър не трябва да се изплъзне в никакъв случай от ръцете ни. Сигурна съм, че сега е на път за града ни. Трябва да го уловим, преди да ни е причинил други неприятности.

Зора Зача се усмихна самодоволно.

— Наистина ли е толкова опасен този мъж?

— По-опасен е от цяло гнездо гърмящи змии — раздразнено отвърна Рената. — Други въпроси, Зора?

Той продължи да се смее.

— Изглежда го познаваш много добре, Рената?

— По-добре от теб, Зора! — изсъска тя.

Той започна да се замисля. Усмивката бе изчезнала от устните му.

— Имаш ли вече някакъв определен план, Рената?

— Ще го заловим.

— Най-добре ще е, ако накараме нашите хора да обсадят града — предложи той. — Сега трябва да се държим един за друг, Рената, въпреки враждите, които съществуваха между нас напоследък.

Той й подаде ръката си.

— Съгласна ли си, Рената?

— Обявявам примирие — каза тя като поемаше ръката му. — Временно, Зора. Все някога пак ще се хванем за косите.

— Убеден съм в това — сухо отвърна той. — Но идеята за примирие намирам за забележителна. Когато пипнем проклетия Ласитър, ще можем спокойно да подновим войната си. Ти как смяташ, Рената?

— Един от нас трябва да вярва в това — хладно отвърна тя.

Навън се беше стъмнило.

— Ако не се лъжа, ще пристигне тук към полунощ — каза Зора Зача. — Може би дори в ранните утринни часове. Да организирам ли всичко, Рената?

Тя му кимна и се усмихна.

— Що се касае до това, в теб имам най-голямо доверие, Зора — продума тя. — Няма човек, който да може да се справи с такъв проблем по-добре от теб.

— А Ласитър?

— Спокойно можеш да се мериш с него, Зора.

Той разкриви ъгълчетата на устните си в гримаса, а лицето му изразяваше пълен скептицизъм.

— Благодаря за комплимента, Рената.

Той се обърна и понечи да си тръгне. Четиримата мъже се присъединиха към него. Рената Садора изостана назад сама. Тъкмо когато Зора Зача стигна до вратата, тя се усмихна коварно, но усмивката замръзна на устните й.

Навън в нощта отекна вълчи вой. Зора Зача и другарите му се спряха вцепенени. Рената притисна ръце към гърдите си.

— Ел Лобо^[1]! — прошепна тя. — Това е Ел Лобо…

Това бяха единствените думи, които успяха да произнесат разтрепераните й устни.

„Съдията“ Зача стоеше с пребледняло лице.

— Сигурна ли си, че това е той? — запита с дрезгав глас. — Наистина ли си съвсем сигурна, Рената? Но Ел Лобо би трябвало отдавна да е мъртъв. Всички знаем това.

Рената поклати глава.

— През цялото време вярвахме, че е така, Зора — каза тя със сподавен глас. — Но се страхувам, че всички ние сме се лъгали. Помниш ли как тогава го подгонихме надолу по урвата, Зора? Спомняш ли си как внезапно падна в пропастта пред очите ни?

Той започна да трепери. По челото му избиха ситни капчици пот.

Навън отново прозвуча страшният вой. Зора Зача се прекръсти. Това вече означаваше нещо, тъй като той беше всичко друго, но не и вярващ.

— О, вси светии! — потресено прошепна той. — Това наистина може да е само Ел Лобо. Или е някакъв човек, който може да преправи гласа си като на истински вълк.

— Той е — каза Рената със сигурност. — За мен няма никакво съмнение. Колко често се явяваше нощем в сънищата ми! Този мъж не ми даваше мира! Знаех си, че един ден пак ще се появи. Сега е тук, Зора!

Тя се отпусна в едно от големите кожени кресла. Вън отново проехтя страховитият вълчи вой.

— Също както тогава — едва промълви тя. — Спомняш ли си, Зора, когато все още бяхме приятели? Бяхме знаменитата тройка. Смятахме се за непобедими. Докато се стигна до онази голяма кавга и всеки искаше да е главният. Ние двамата се съюзихме срещу Джеръми Уулф^[2], защото той се нарече Ел Лобо и пожела да е шефът. Ние му обявихме война. Притиснахме го натясно, а след това го подгонихме към онази урва. Наблюдавахме отдалеко как, заедно с коня, си падна в бездната. Всички бяхме сигурни, че е мъртъв. Но явно се бяхме излъгали, защото в този момент той пак се появи. Той…

Тя онемя от изненада.

В нощта отново се разнесе зловещият вълчи вой.

— Той е — изпъшка Зора Зача. — Вече изобщо не се съмнявам. Това е Ел Лобо!

— Може и да е Ласитър! — извика жената. — Този кучи син е способен на всякакви подлости.

— Дали е разбрал за Ел Лобо?

Тя махна примирено с ръце.

— Всичко е възможно. Човек не знае какво да очаква от Ласитър!

Зора Зача стоеше като вцепенен.

— И какво ще правим сега, Рената?

Жената го погледна укорително.

— Ще правите това, което съм ви наредила! Претърсете целия град! Поставете навсякъде постове! Арестувайте всеки подозрителен човек и го затворете! Само така ще можем да пипнем Ласитър. И не бива да забравяте, че един от специалитетите му е винаги да се преоблича, за да не го познаят.

Зора Зача се обърна към вратата, като изкриви лице.

— Ще го положа пред краката ти, Рената — измърмори той. — А и вече знам как ще го хвана.

Втурна се навън, последван от четиримата си спътници.

Рената взе нова чаша уиски и на един дъх я гаврътна. По лицето й се разля доволна усмивка.

— Скоро ще те пипна, Ласитър — прошепна тя. — Но няма да те убия. Не, Ласитър! Ще те превърна в мой роб! В началото дори ще ти се стори, че си попаднал в рая…

Тя отново отиде до масата и си наля още едно питие. След като отпи, злобно се засмя.

— Но след това, Ласитър — изсъска тя, — но след това…

Започна да се киска.

— Ще те съсипя, Ласитър!

Заплашителните й думи замряха в стаята. Рената отново посегна към бутилката, за да напълни чашата си, но изведнъж замръзна на мястото си. Тя се вкамени и впери учуден поглед в мъжа, който току-що бе изникнал пред очите й.

Това беше Ласитър. При това съвсем спокоен. Той изобщо не изглеждаше така, както си го спомняше тя — и въпреки това го позна веднага.

Беше облечен с дълъг редингот, такъв, какъвто носеха повечето проповедници, а на главата си имаше голяма черна шапка.

— Ласитър! — прошепна тя. — Не разбирам. Как влезе тук?

С бавни крачки той се отправи към нея. Грамаден и страховит.

Спря точно пред нея.

— Исках да говоря с теб, Рената — каза той.

Тя се хвърли в обятията му, като хълцаше. Цялото й тяло се тресеше.

— Ти съвсем си полудял…

Ласитър се усмихна. Ситуацията му харесваше. Ръцете му все по-силно прегръщаха прекрасното й тяло. Дланите му се плъзнаха по гърба й.

Ефирните й одежди сами се свлякоха. Всичко стана за съвсем кратко време.

Ласитър я отведе до широкия диван и леко я тласна. Тя падна по гръб върху възглавниците и се протегна.

— Не помня откога не съм се чувствала така добре, Ласитър…

Тя притвори очи. По устните й се изписа сладострастна усмивка, която Ласитър добре познаваше. За пръв път той срещна Рената Садора преди две години в Мексико. Бе една от най-пламенните жени на всички времена. За Ласитър това беше мимолетна историйка. Мимолетна само защото той много бързо усети, че тази жена е не само страстна, но и опасна като отровна змия.

Ласитър сведе поглед към нея.

Тя наистина беше много красива.

— Е, идвай, смелчако — прикани го тя и се изтегна. — Чакам те…

Очите й блестяха.

Той само се изсмя.

— Какво става? — раздразнено попита тя. — Защо не се събличаш, Ласитър?

Той извади малка пура и я запали. Бавно дръпна няколко пъти. Мълчеше.

Гледаше я без всякакво стеснение, като че ли тази очарователна гледка не му правеше никакво впечатление.

— Ласитър…

Тя шепнеше името му с треперещи устни — така, сякаш изгаряше от копнеж по него. Притвори очи, а лицето й придоби почти нежно изражение.

— Моля те, идвай най-после…

Тя въздъхна. Той продължаваше да пуши напълно спокоен. Естествено, това беше невероятно изпитание за неговото самообладание, тъй като, в края на краищата, никога до този момент не се бе посрамвал пред жените. Но сега нямаше друг начин. В известен смисъл това беше вид саможертва, едно от най-трудните упражнения, които бе усвоил някога.

Тя отново вдигна поглед към него. На лицето й се появи същата съблазнителна усмивка. Рената предизвикателно изпъна ръце назад и прокара пръсти през пищните си червеникави коси.

— Откъде взе тези дрехи? — тихо запита тя. — Да не би да си станал проповедник? Спомням си те като съвсем друг човек.

Той си наля уиски. После отиде до прозореца и погледна надолу към прашната улица, безлюдна, потънала в бледа лунна светлина.

Стана му смешно при мисълта как преди час се бе вмъкнал в града. В съзнанието му още веднъж преминаха картините от днешния ден. Каква горчилка го изпълни, когато към полунощ пристигна в града.

Бустаменте…

Ласитър, яхнал грохнало муле…

Бесилката с примката.

За него вече нямаше никакво съмнение, че Карлос е обесен. Естествено, той не можеше да знае какво се бе случило междувременно.

След това от тъмнината внезапно изплува старец с посивяла брада.

— Бързо ела с мен, Ласитър! — пошушна той. — Вече знаем всичко.

Без да дочака отговор, той хвана юздата на мулето и го поведе след себе си. То въобще не реагира, тъй като, както Ласитър по-късно научи, познаваше стареца.

Този мъж се казваше Тоби Шикъли и беше гробарят на Бустаменте. Той подслони магарето в малък двор зад къщата си. След това разказа на Ласитър защо Карлос Дуарте не беше обесен, а отново бе затворен в избата под стаята на престъпния шериф.

Ласитър научи от стареца и това, че Бустаменте е град, който гъмжи от разбойници, а шерифът Бодж Боринджър е бил избран незаконно и е бил издигнат на този пост от „съдията“ Зора Зача. Враждата между Рената Садора и самозвания съдия ставала все по-сериозна. Но откакто се разнесъл слухът за появата на Ласитър, тази вражда била временно забравена.

Ласитър стоя до прозореца не повече от минута, но през това кратко време мислите напираха в главата му. След това отново се обърна към разголената Рената.

Той си даваше сметка колко зловещо изглеждаше в черните дрехи, които му беше дал Ефраим Клеменс.

Рената го гледаше със страхопочитание.

— Какво се е случило с теб, Ласитър? — прошепна тя, като трепереше.

Той се усмихна.

— Наистина ли не можеш да се сетиш, Рената?

Тя затвори очи. Изведнъж се натъжи.

— Да, сещам се, Ласитър — въздъхна тя, като продължаваше да държи очите си затворени. — Признавам, че всъщност много добре знам. Ти си бил в ранчото на Ефраим Клеменс. Няма от кого другиго да вземеш тези дрехи. Някога той беше един от онези странстващи проповедници, които обикаляха по цялата страна. Пристигнал си там точно когато хората ми са се канели да го бесят. Ти си спасил живота на този старец. Всичко ми е известно. Но ти защо се намеси, Ласитър? Та теб въобще не те засяга какво става в Бустаменте! Или се надяваш, че тук ще успееш да докопаш някаква лесна плячка?

Тя отново отвори очи и впери поглед в него.

По дяволите, колко беше хубава. Имаше тяло, за което много мъже можеха само да мечтаят. То бе самото съвършенство… Никак не му беше лесно да гледа само лицето й. Въпреки това не му убегна и най-дребният детайл. В него се надигна възбуда, която вече едва успяваше да укроти.

— Дойдох, за да помогна на Карлос Дуарте — каза той. — И това ли знаеше?

Тя поклати глава. Но това вече беше чиста лъжа.

— Нямах ни най-малка представа — каза тя. — Да не би онзи мексиканец да ти е приятел?

Ласитър кимна.

— Получих писмо от него — каза той. — Молеше ме за помощ. Тръгнах веднага. Както дочух, сега той отново е в избата под стаята на твоя проклет шериф.

Тя се надигна.

— Той не е моят шериф! — изфуча тя насреща му. — Явно не знаеш всичко, което става тук. Шерифът е нещо като роб на съдията. А той не е никакъв законен съдия, а един от най-долните кучи синове, които са се пръквали някога в Тексас. Зора Зача е дявол, Ласитър! Този мръсник ме командва напълно! Старият Ефраим не ти ли каза и това? Какво всъщност знаеш, Ласитър?

— Ефраим ми каза, че в този град ти заповядваш — отвърна Ласитър. — Не е ли вярно това?

Тя отпусна глава назад и наведе тялото си към него.

— Не — изпъшка тя. — Не, Ласитър! Не е така! Повярвай ми, моля те! Ефраим се е лъгал! Повечето хора тук не знаят истината. Всички ме смятат за господарка на Бустаменте! Но истината е съвсем друга. В Бустаменте са се събрали най-злите стрелци и главорези на Тексас. Градът се превърна в истински ад. Тук вече едва ли можеш да намериш поне един сравнително почтен човек. Вярвай ми, Ласитър. В този град вече не познавам никого, на когото да мога да се доверя.

— Освен на себе си — подигравателно каза той. — Вероятно ти си единствената светица тук!

При тези думи тя скочи. Разпери ръце и отчаяно се хвърли на врата му. Притисна към него прекрасното си голо тяло и страстно го целуна.

— Не, аз съм всичко друго, но не и светица, Ласитър! — простена тя. — Знаеш го много добре още от деня, в който се запознахме в Бокатеро. Аз съм хищна котка и съвсем не го крия, Ласитър, но аз трябва да съм като котка, ако искам да оцелея тук. Само така имам шанс. Тук, в Бустаменте, попаднах между разбойници, Ласитър! И вече нямам никаква надежда.

Той се остави на целувките й и това съвсем не му беше неприятно.

Ръцете му вече пълзяха по гърба й, а Ласитър дори и не мислеше да се противопоставя на чара й.

Възбудата им нарастваше.

Ласитър също беше човек и реши поне веднъж да забрави за всичко друго.

Какво значение имаше сега, че според сведенията на Бригада Седем Рената Садора наистина беше предводителка на бандити? В този миг на Ласитър му беше все едно. Но не защото не можеше да обуздае влечението си към тази жена! Направи го, защото мислеше за приятеля си Карлос Дуарте и за цялата тази разбойническа сган, която можеше да разбие само ако следваше свой собствен път.

Може би чрез Рената щеше да се добере до целта, поставена му от Бригада Седем.

— Ще ти помогна — тихо продума той, — щом си в такава беда. Не трябва да се безпокоиш повече. Ще се боря за теб така, че на всички мерзавци в този град свят ще им се завие. Но преди това трябва да ми обещаеш нещо.

Тя се притисна към него още по-силно.

— Какво, Ласитър?

— Животът и свободата на Карлос Дуарте — каза той.

Тя го целуна още веднъж и се усмихна.

— Обещавам ти, скъпи.

Той се освободи от нея, а тя отново легна на дивана. Наблюдаваше го, докато той се събличаше. Ласитър вече не можеше да сдържа възбудата си.