Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (12)

12.

Когато Ласитър дойде при него, Майо Мортуро стоеше в сянката на обора. Двамата мъже се прегърнаха.

— Колко души уби? — попита мексиканецът. — Моите са най-малко десетина.

— А моите — двойно повече — сърдито отвърна Ласитър. — Цяло щастие е, че хората участваха в тази игра.

— За мен това не беше игра — каза Майо Мортуро. — Обработих хората както трябва. Използвах и няколко от старите каучукови куршуми. Нали ги знаеш. До утре загиналите ще са в безсъзнание. А когато се събудят, няма да имат представа какво се е случило.

— Какво те доведе тук? — попита Ласитър. — Още не си ми разказал.

— Но, амиго, нали знаеш, че Карлос Дуарте е и мой приятел. Забрави ли? Не трябва ли да защитя приятеля си, когато е в беда?

Те шепнеха. Градът беше утихнал. Хората се бяха прибрали в домовете си. Ковачът Айк Стоунуол лежеше в средата на улицата и не помръдваше. Улучи го един от каучуковите куршуми, за които говори Майо Мортуро. Това бяха така наречените гумени куршуми, за които беше закрепена игла с мескалинов концентрат. Само за няколко секунди уцеленият падаше в несвяст. А след десет часа отново се събуждаше. Това беше най-хуманният начин да отстраниш за известно време някого от борбата.

Но никой в Бустаменте не знаеше това. Целият град се беше превърнал в лудница.

Навсякъде се носеха гневни викове и крясъци с едно и също съдържание:

— Хванете побеснелия Ласитър!

— Не знаех, че си бесен — невъзмутимо каза Майо Мортуро. — А сега какво ще правиш, амиго?

— Ти дръж позиция тук! — отвърна Ласитър. — Аз ще се поозърна в шерифството! Когато пипна двамата главни актьори, цялото очарование на тази борба ще приключи.

— А Рената Садора? Тя е виновна колкото и другите.

— За нея не се тревожи — каза Ласитър. — Тя е добре опакована и лежи горе в стаята си. — Хайде, тръгвай, амиго.

Те си стиснаха ръцете.

— Пази се, амиго — прошепна Майо Мортуро. — Тук си имаме работа с глутница бесни койоти.

— За такива като нас това не е нещо необичайно — отвърна Ласитър и потъна в мрака. От шерифството се понесе пронизителният писък на момиче. Ласитър веднага позна гласа. Разбра какво ставаше там горе и хукна.

Сега вече нищо не можеше да го спре. Никой от бандитите нямаше намерение да го задържа. Нали привидно беше на тяхна страна.

Беше надвил Рената и беше притиснал до стената хората й. Щеше окончателно да я съсипе, в това вече не се съмняваше нито за миг. Ако сега нанесеше още един такъв мощен удар, всичко щеше да отиде на мястото си.

Такива мисли се въртяха в главата на Ласитър, когато влезе в стаята на шерифа.

Бодж Боринджър се изправи срещу него и му се ухили.

От горния етаж отново се разнесе писъкът на момичето.

— Добра работа, Ласитър — каза шерифът. — А сега отново ще те оковем. Наистина беше много любезен. Ние сме ти много благодарни.

Ласитър направи същата физиономия като преди. Боринджър все още си въобразяваше, че съдията действително е успял да го хипнотизира.

— Сега ще слезем долу в избата — продължи Боринджър. Ласитър продължаваше да мълчи. — А там ще ти сложим няколко хубави вериги.

— Много мило от твоя страна — каза Ласитър и в същия миг го удари. Ударът беше толкова силен, че сигурно можеше да повали бик.

Шерифът политна назад. С безизразен поглед той падна точно в ръцете на мъжете, които тъкмо прекрачваха прага на стаята.

Те веднага разбраха ситуацията.

Ласитър извика да оставят револверите в кобурите си, но те ги извадиха и понечиха да стрелят.

Мъжът от Бригада Седем нямаше избор. Ако искаше да оцелее, трябваше да стори това, което дълбоко в сърцето си ненавиждаше. Налагаше се да стреля с рязаната пушка по група от петима мъже.

Проечаха изстрели. Петимата мъже бяха ранени, свлякоха се вън на улицата и започнаха да вият от болка.

Шерифът Бодж Боринджър лежеше, без да мърда. Повече никога нямаше да помръдне.

Ласитър хукна нагоре по стълбата, която водеше към втория етаж. До слуха му отново достигнаха виковете на Розали.

Той гневно връхлетя в стаята. С разкъсани дрехи Розали Клеменс лежеше върху леглото.

Съдията се изправи.

В ръката си стискаше револвер, но Ласитър беше по-бърз.

Когато се надвеси над убития, погледът на съдията беше угаснал, а на устните му беше застинала усмивка.

— Моите уважения, Ласитър…

Това бяха последните му думи. Ласитър бе очаквал да чуе някаква ругатня…

 

 

Рената Садора отдавна се беше освободила. Една от прислужничките я беше открила. Веднага свика хората си. Разказа им какъв проклет, долен и подъл престъпник е Ласитър. После ги помоли да разкажат това и на всички жители на Бустаменте.

Настъпи триумфалният час на Рената Садора. Или по-скоро нощта на нейния триумф.

Тя чу изстрелите в шерифството. Досещаше се какво се беше случило. Стана й ясно, че Ласитър бе смазал противниците си. Но сега трябваше да го пипне. Този мъж щеше да я съсипе, беше убедена в това.

Рената разпръсна хората си из целия град. Докато нахлуваха в „Паласио Монументал“, тя викаше:

— Всичко, което изпиете тази нощ, е за моя сметка.

За повечето, които бяха дошли тук, това беше голямо събитие. Кога друг път щяха да имат такава възможност!

В „Паласио Монументал“ всички пируваха, а Рената Садора се почувства абсолютна победителка.

По някое време тя се качи върху една маса сред пияната тълпа. Говореше, изпълнена с фанатизъм. И постоянно повтаряше думите:

— Той ще се кае за това на бесилката!

И стана така, че изведнъж хората се отправиха към шерифството. Те спряха отпред и закрещяха пиянски:

— Ласитър, Ласитър, ще се каеш за това на бесилката! На бесилката ще се каеш за това! На бесилката!

Вече се развиделяваше. Ласитър отдавна беше освободил затворниците.

— А сега? — попита Ефраим Клеменс. — Какво ще правим сега, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем надникна през прозореца. Зад тълпата се появи мъж, облечен с жълта мушама, който яздеше мършав кон.

На изток се показа червеното огнено кълбо на слънцето.

Човекът върху кокалестия кон размота едно ласо и с две ръце даде някакъв знак към шерифството.

Когато Ласитър излезе на верандата, пияната тълпа изрева. Не носеше оръжие.

Зад него се появиха другите затворници. Те стояха безмълвни. Погледнаха тълпата. Изгряващото слънце окъпа всичко в пурпурна светлина.

— Хванете го! — истерично извика Рената. — Отведете го на бесилката! Накажете го! Той си го е заслужил!

Ласитър спокойно се усмихна. Знаеше, че отдавна е спечелил тази битка.

— Къде е съдията? — високо попита той. — Ако между вас има съдия, който може да ме съди, аз съм готов да се подчиня.

Старият Тоби беше влязъл обратно в стаята. Довлече вън на верандата мъртвия „съдия“, а след това и мъртвия „шериф“ Бодж Боринджър. Сред тълпата се понесе ропот.

Конникът се приближи. Той хвърли ласото с изумителна елегантност.

Примката се спусна върху Рената Садора, която залитна като вцепенена и не можа да мръдне от страх. Примката се затягаше около врата й, но тя не смееше да се съпротивлява.

Изгубила ума и дума, беше втренчила поглед в страшния конник.

— Майо Мортуро — прошепна тя, — това наистина ли сте вие?

Ездачът размаха в ръка някаква мексиканска обява за залавяне на престъпник. След това измъкна изпод жълтата си мушама още един лист със същата големина и го размаха.

— Уважаеми дами и господа, това е документ на американското правителство! — извика той. — Имам пълното право да отведа Рената Садора обратно в Мексико, където ще бъде изправена пред съд.

Всички мълчаха. Ласитър се обърна и погледна Карлос и Розали, които тъкмо се прегръщаха.

Той се усмихна.

Колко беше хубаво, че на света все още съществуваха такива прекрасни неща…