Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката (10)

10.

Ласитър угрижено погледна младия мексиканец. Карлос Дуарте висеше на веригите си напълно изтощен. Дишаше тежко и пъшкаше. През цялото време се бе държал смело, но не можеше повече. Беше на края на силите си.

От около три часа Уолтър и Ласитър се намираха в тъмницата. Но за това време не бяха разменили нито дума. Всеки се беше отдал на собствените си мисли.

Изведнъж тишината беше нарушена. Чуха се стъпки. Резето бе отместено.

— Сега можете да влезете, мадам — каза един от надзирателите. — Но не се приближавайте прекалено до някой от разбойниците. И преди всичко стойте далеч от Ласитър.

— Не се тревожи, Лейн! И сама мога да се пазя! — властно отговори Рената Садора. — Затворете след мен вратата!

Желязната врата се затръшна с трясък. Рената спря за няколко секунди, докато очите й свикнат с бледата светлина. След това се отправи към Ласитър и застана точно пред него.

— Как мислиш, Ласитър, кой ме изпрати тук? — попита тя. — Можеш ли да отгатнеш?

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Не е нужно дълго да се чудя, Рената. Мога да предположа какво се е случило, бейби. Зора е разкрил тайната ти. Сега вероятно знае точно какво е станало.

Тя учудено го погледна.

— Точно така, Ласитър — каза тя. — Не предполагах, че ще отгатнеш толкова бързо.

— Не съм отгатнал. Просто мислих. Когато човек знае връзката между нещата, никак не е трудно да проследи мислите на Зора.

— Моите уважения, амиго.

— А теб иска да използва като средство. Но за какво?

Изведнъж лицето й започна да излъчва някаква зловеща твърдост.

— Да, прав си, Ласитър! — изсъска тя. — Аз съм в ръцете му и той е убеден, че лесно ще се справи с мен. Но той се лъже, Ласитър! Въобразява си, че съм слабачка, която вече няма да може да му се противопостави. Ще му платя за всичко, което ми причини. За всичко, Ласитър!

— И защо те е изпратил?

— Трябва да ти предам едно предложение, Ласитър.

— Целият съм в слух — подигравателно отвърна той. — Какво ли е намислил пък сега оня дърт лисугер?

Тя се приближи още към него. Устните й почти докоснаха неговите, когато тя диво изсъска:

— Този път и ти самият няма да се досетиш. За да успееш да разкриеш мислите на престъпник като Зора Зача, трябва в душата ти да има и нещо дяволско. Този мъж е ненормален, Ласитър, но същевременно е и гений. Понякога ми се струва, че е ясновидец, който притежава свръхестествени сили. Как е възможно обикновен смъртен толкова бързо да разбере, че между нас е имало нещо? Та той знаеше всичко. Нямаше да ми е от полза, ако започнех да отричам. Беше готов да ме накълца с дългия си нож! Не можеш да си представиш колко се изплаших. Бях в самия ад. Трябва ли да ти разказвам какво щеше да направи с мен? Той не е обикновен убиец, Ласитър. Не, той е нещо много по-лошо! Този мъж е звяр на два крака. За него е истинско удоволствие да измъчва жертвите си. Той не просто ги убива, не, той бавно ги коли! Можеш ли да си го представиш, Ласитър?

Изведнъж цялото й тяло потрепери. Лицето й беше разкривено, в широко отворените й очи тлееше зловещ пламък.

— Вече е убил най-малко седем момичета и жени по този начин — глухо простена тя. — А аз ще съм следващата му жертва. Засега само отлага смъртта ми. Но аз няма да мога да му се изплъзна, освен ако не стане чудо.

Този път страхът и отчаянието й не бяха престорени.

Въпреки това нещастието й не впечатли особено Ласитър.

— И това чудо очакваш от мен, така ли, Рената?

Тя впи пръсти в раменете му и с хълцане се притисна към него.

— Да, Ласитър! — проплака тя. — Ти си последната ми надежда.

— И как си го представяш, лейди? — попита той. — Да не би да искаш да ме измъкнеш оттук? Ти наистина ли вярваш в чудеса?

Тя поклати глава.

— Не ми се подигравай, Ласитър! Или мислиш, че съм дошла, за да ти поставя някаква клопка? Дори и да беше останал при мен в „Паласио“, нямаше да те издам. Защо изобщо си тръгна? Страхуваше се, че ще дам знак на другите, така ли?

— Не, знам, че не си ме издала — каза Ласитър. — Не те упреквам. Но ти се намираш в ситуация, при която човек е готов на всичко, за да спаси живота си. Какво иска от теб Зора? Какво предложение трябва да ми направиш? Изобщо вярно ли е всичко това, което ми разправи преди малко?

Тя кимна енергично. Продължаваше да го стиска здраво, сякаш трябваше да се крепи за него.

— Това е самата истина, Ласитър, кълна ти се. За Зора не е толкова важно да те види обесен. Той е готов да действате заедно. При едно условие веднага ще те освободи.

Ласитър сбърчи чело. Наистина не беше допускал подобна изненада.

— Зора, изглежда, наистина е голям дявол. И какво е условието му?

— Трябва да му кажеш кои са другите участници в заговора срещу него, Ласитър. Това е всичко.

— Мисля, че е полудял — измърмори Ласитър. — Този мошеник сигурно е загубил разсъдъка си.

— В известен смисъл имаш право, Ласитър. Но нещата съвсем не са толкова прости, колкото може би си ги представяш. Въпреки лудостта си, той е най-рафинираният злодей, който някога се е раждал. А сега какво, Ласитър? Съгласен ли си?

Ласитър погледна към Тоби.

— Какво мислиш, старче?

— Направи го! — изхриптя Тоби. — Това е единственият ни шанс.

Ласитър кимна на Рената.

— Окей, лейди. Кажи му, че съм съгласен. Ще му издам всички, които представляват опасност за него. Кажи му, че съм готов.

— Знаеш ли имената?

— Естествено — излъга Ласитър. — Как иначе мога да кажа такова нещо?

Тя се откъсна от него и направи крачка назад. Гледаше го замислено.

— Дано да не съм направила непоправима грешка — промърмори тя. — Понякога ми се струва, че си много по-опасен от Зора. Но не ми остава нищо друго, освен да поема този риск.

Тя се обърна и почука на вратата, която веднага се отвори от външната страна. Рената изскочи от избата. Тежката врата отново се затвори след нея.

Карлос Дуарте беше се съвзел. Той сякаш изведнъж беше мобилизирал всичките си останали сили. Отново бе застанал изправен и с удивително твърд глас каза:

— Правилно постъпи, амиго. Сега отново можем да се надяваме на спасение.

А старият Тоби изхриптя:

— Сега Бустаменте ще види какъв тигър е нашият приятел Ласитър. Трябва да арестуваш всеки, който ти се стори честен и почтен. Погрижи се повечето да бъдат запрени. Така яко ще притиснеш онзи подъл изедник. Убеден съм, че ще се справиш.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен — каза Ласитър.

— Никога няма да успее — прошепна Уолтър Уолъс. — Сам човек срещу цялата тази армия бандити… Не, не вярвам. Никой не може да се справи с такава задача.

— Значи не познаваш Ласитър — обади се Карлос Дуарте. — Скоро в Бустаменте ще хвърчи перушина. Прав ли съм, амиго Ласитър?

Младият мексиканец дръзко се изсмя. Надеждата му беше дала нови сили и желание за живот. Сега Ласитър в никакъв случай не искаше да го разочарова.

— Имай ми доверие, Карлос — твърдо каза той, въпреки че съвсем не му беше до такъв отговор. Но сега не можеше да каже истината. Не го и направи. В никакъв случай не искаше да отнеме надеждата на другите.

Щеше да е невъзможно да се изправи сам срещу толкова много бандити. Въпреки това не му липсваше известна увереност.

Вратата отново се отвори и Рената влезе заедно с тромавия Джо Майерс и неколцина мъже.

Те бързо освободиха Ласитър от веригите.

— Е, да видим сега — каза той и излезе навън, без да удостои досегашните си съкилийници с нито един поглед.

— Кучи син! — извика след него старият Тоби. — Проклет предател!

Карлос и Уолтър също изкрещяха люти псувни и ругатни, но Ласитър не го беше грижа. Когато вратата се затвори след него, виковете спряха да се чуват.

— Това трябва да се вземе под внимание — каза той с усмивка и се заизкачва по каменните стъпала.

Шерифът Бодж Боринджър седеше зад помпозното си писалище. Беше вдигнал крака върху плота — като човек, който изцяло владее ситуацията. Това беше мъжът, който държеше всичко в ръцете си. Беше се изпънал назад в креслото и гледаше нагоре през присвитите си клепачи като сънлива котка.

— Здравейте — каза той, — ето че най-после дойдохте.

Зад него се отвори някаква врата.

— Колко се радвам, Ласитър — обади се Зора Зача. — Знаех си, че в крайна сметка ще минеш на моя страна. Като всички останали. Винаги съм бил убеден, че никак не си глупав.

Ласитър се вгледа в искрящите очи на съдията. Въобще не беше лесно човек да издържи на този демоничен блясък. Дали някой преди него бе устоявал на погледа му?

— Разбира се, че ще си уредя сметките с теб, Ласитър — хладно продължи Зора Зача. — Вече се считай за мъртъв. Казвам ти всичко това, за да си наясно с положението.

Този човек действително беше побъркан. И същевременно по странен начин — гениален. Подобна комбинация не се срещаше всеки ден.

Ласитър се съгласи. Познаваше тези номера.

— Знам, Зора.

Съдията се наведе напред. Демоничният блясък в очите му все повече се разпалваше.

Мъжът от Бригада Седем знаеше какво означава това. Вече беше виждал подобно нещо при един от старите магьосници вуду в Луизиана. Не беше се случило със самия него. Тогава все още беше малко момче и беше просто зрител.

Усети как някаква непонятна сила започна да обсебва мозъка му. Вече виждаше Зора Зача като през мъгла.

— И така, Ласитър — прошепна Зора Зача, — слушай внимателно какво ще ти кажа.

Ласитър отново се беше съвзел. Но изведнъж си спомни какво изискваше ритуалът в този миг.

Той застана като вцепенен, с широко отворени очи. Но макар да създаваше впечатлението, че се намира в транс, разумът му беше бистър.

Зора Зача се кискаше като дете. Беше разперил ръце и ги мяташе пред очите на Ласитър като ветрило.

Мъжът от Бригада Седем стоеше неподвижно. Раменете му бяха отпуснати. Ръцете му висяха безсилни. Той успя да застане така, като че ли в тялото му не бе останала нито една искрица живот.

— Нали ви казах? — прошепна Зора Зача. — Този път го сразих. Хипнотизирах го и сега той е изцяло под моя власт. Още когато го видях за първи път, разбрах, че той е необикновен мъж. Но освен това усетих, че няма да може да устои на моя начин на борба. Погледнете го! Прилича на всички онези, на които им дадох да се разберат. Погледнете тези стъклени очи. Цялата му стойка. Хипнотизирах го. Той чува моя глас и думите ми. Намира се в състояние на транс, което е много важно за мен и за целите ми. Досега говорих тихо, приятели мои. Той чува, но нищо не разбира. След няколко минути обаче съзнанието му ще започне да поема всичко. И тогава ще се превърне в хищен звяр. Ще унищожи в този град всички хора, които смятам за опасни. А ако…

Той отново започна отвратително да се киска.

Ласитър стоеше вцепенен като кукла. Нали Зора Зача спокойно трябваше да изживее мнимия си триумф.

— Какво има, Зора? — попита шерифът, когато съдията изведнъж прекрати глупавото си хилене. — Защо не продължиш с него? Нали реши да го пуснеш из Бустаменте като бясно куче. Дай му най-после заповедите си!

Ласитър чуваше и виждаше всичко. Въпреки това обаче продължаваше да стои неподвижен, сякаш в него не бе останала и искрица живот.

Положи нечовешки усилия да стърчи така в позата на тотемен кол. Вече едва издържаше.

Една муха кацна на челото му и запълзя надолу към отворените му очи. Появиха се и други мухи, като че ли си бяха уредили среща тук.

Ласитър не помръдваше.

Наистина не беше лесно да направи така, че по тялото му да не трепне нито мускул.

Зора Зача отиде съвсем близо до него. Сега очите на този сатана бяха точно пред погледа на Ласитър.

— Все още не мога да му се доверя — прошепна съдията. — Нещо не е наред. Усещам го.

Слънцето вече залязваше и лъчите му нахлуваха през прозореца на стаята. Те бодяха очите на Ласитър като върхове на копия. Сега наистина му костваше огромни усилия да запази вцепененото си изражение. При нормални условия щеше да се наслаждава на този миг и с едно замахване щеше да прогони мухите от лицето си. Но той не помръдваше. Стоеше тих и неподвижен като кукла.

Полагаше неимоверни усилия. Това беше нещо съвсем различно от всякакви други мъчения.

Зора Зача измърмори нещо под носа си. И изведнъж в ръката му се появи тънка игла.

— Трябва да разбера със сигурност — продума той. — Вече ви казах, че все още не вярвам.

— Но защо? — попита Рената. — Всичко е ясно, Зора! Бъди сигурен, че планът ти ще успее.

— Затваряй си човката! — скастри я той. — Да не съм ти чул гласа повече!

Той втренчено гледаше Ласитър. Не го изпускаше от погледа си нито за миг.

В дясната му ръка проблесна иглата. Небрежно я стискаше между палеца и показалеца си. И изведнъж я заби. Тя навлезе дълбоко в мускулите на дясната ръка на Ласитър. Прободе го остра болка. В този миг повечето хора неволно биха изкрещели или биха реагирали по някакъв друг начин.

На Ласитър не му мигна окото. Той продължаваше да стои вцепенен, с широко отворени очи.

— Явно чувството ми е било погрешно — прошепна Зора Зача и скептично поклати глава. — Излъгал съм се.

Той отново размаха разперените си пръсти пред очите на Ласитър и измърмори някакви заклинания.

Естествено, на Ласитър никак не му беше лесно да се противопостави на това хипнотично въздействие и същевременно да запази бистър ума си. Ако се отпуснеше само за секунда, можеше наистина да попадне под влиянието на този властен демон.

— Действително успях — прошепна Зора Зача. — Сигурно съм се заблудил, като си помислих, че се преструва. Можем да започваме, приятели! Препашете му колана с револвера. А на рамото му сложете пушка. В ръцете му пъхнете една от рязаните пушки за сачми. Вече е готов. Рената, ти знаеш какво трябва да направиш.

— Всичко е наред, Зора.

Тя пусна ръката си през лявата мишница на Ласитър.

— Ела, дарлинг! — подмами го тя. — Сега двамата с теб ще прекараме няколко приятни часа.

Ласитър я последва без съпротива и излезе вън на улицата, окъпана в червената светлина на залязващото слънце.

Под предводителството на Зора Зача и Бодж Боринджър бандитите застанаха на верандата.

— Сега накъде? — тихо попита Ласитър, който се опитваше да крачи схванато като марионетка. — Имаш ли определени указания, Рената!

— Първо ще отидем в „Паласио“ — отвърна тя. — Там трябва да убиеш първата си жертва, амиго.

По гърба на Ласитър пробягаха ледени тръпки…