Джек Слейд
Ще се каеш за това на бесилката

1.

Съдебното заседание започна следобед точно в пет.

То не се състоя в зала както обикновено.

Палачите изведоха Карлос Дуарте от шерифството и го подкараха по прашната „Майнстрийт“. Беше окован във вериги — по един широк метален пръстен около ръцете и краката, а между тях — къс синджир от ковано желязо.

Около тялото му беше увито ласо. Когато завързаните му един за друг крака не можеха да се движат достатъчно бързо, главорезите ускоряваха хода на конете си и започваха да го влачат. Израненото му тяло оставяше дълбока бразда в праха, а този прах се превръщаше в облак, който го обгръщаше изцяло, и така никой от минувачите не можеше да види какво е трябвало да изтърпи този млад мъж.

Но дали в този проклет град съществуваше поне един човек, който би изпитал съчувствие към него?

Карлос Дуарте се съмняваше. Бе изгубил и последната си капка вяра в земната и небесната справедливост.

Вече не можеше да се изплъзне от съдбата, която безмилостно го бе сграбчила.

Когато най-после го довлякоха и го оставиха на дървената платформа под бесилката, той вече почти бе изгубил съзнание. Не усещаше кръвта, която струеше от безбройните рани по лицето му.

Палачите го изправиха на крака. Веригите издрънчаха. Тълпата го гледаше кръвожадно.

Двама мъже стояха зад него и го крепяха, за да не падне отново.

Залязващото слънце бодеше очите му и го заслепяваше.

Той едва чу гласа на Зора Зача, съдията.

На отсрещната страна на улицата Карлос, като през мъгла, видя лицето на Рената Садора, тайната господарка на този дяволски град.

Гласът на съдията прогърмя в ушите му като рева на Страшния съд.

— И така, ти, Карлос Дуарте, се признаваш за виновен. Признаваш се за виновен, че пристъпи законите на нашето свято общество. Още веднъж признай, че си виновен, Дуарте!

В очите на подсъдимия блестяха сълзи. Тялото го болеше и сега единственото му желание беше да умре колкото се можеше по-скоро.

Как само го мъчиха в подземната килия под шерифството! В онази проклета изба, която беше така пригодена, че гласовете на измъчваните затворници не можеха да проникнат навън.

Що за дяволски град бе това!

Тук нямаше ли поне един честен човек?

Явно нямаше.

Щяха да го обесят така, както бяха обесили много други преди него.

Бустаменте беше градът на дявола — може би дори столицата на ада.

Гласът отново отекна в ушите му:

— Признай се за виновен, Карлос Дуарте!

Той съвсем леко кимна. Вече едва движеше главата си. Прекалено много го бяха мъчили в онази изба под стаята на престъпния шериф.

Примката вече се поклащаше над главата му. Не можеше да я види, но знаеше, че тя бе там. Той самият вече два пъти беше свидетел как на това място бесят човек.

И за него, Карлос Дуарте, вече нямаше надежда.

Той мълчаливо погледна безмилостния съдия — престъпник като всички останали в този дяволски град.

— Не можеш ли да говориш, Дуарте? — изрева съдията. — Ще те накараме да отвориш мръсната си уста. Ние сме справедливо общество. Никога досега не сме екзекутирали невинен човек. Даваме ти шанс да се защитиш. Започвай, Дуарте!

Наоколо цареше абсолютна тишина, която болезнено късаше душата на Карлос Дуарте.

Той понечи да каже нещо, но вече не можеше да произнесе нормален звук. Чу се само дрезгаво хриптене.

Съдията Зора Зача кимна доволно.

— Хора, всички вие чухте! — извика той над площада, в средата на който се издигаше бесилката. — Съгласни ли сте да възтържествува справедливостта?

Гръмнаха викове. Заплашително се издигнаха юмруци.

От всички страни отекваха едни и същи яростни подкани:

— Какво още чакате?

— Окачете го!

— Това копеле отдавна е заслужило смъртта си!

Целият площад бучеше от викове и писъци. Гласовете на една обезумяла тълпа. Дори и най-разумният вече не би могъл да надвие тук.

Карлос Дуарте отдавна бе прозрял това.

Той стоеше безмълвно. Един от палачите надяна примката на врата му…

2.

Двама души бяха прогонени от ранчото, което се намираше на север от Бустаменте, в една от многото малки долини, простиращи се наоколо. Тя не беше особено плодородна, но в нея можеше да се преживява. Хората тук гледаха няколко крави и кози, сееха картофи, други зеленчуци и царевица.

А какво повече можеше да иска човек от живота? Такава поне беше максимата на беловласия Ефраим Клеменс, който от близо четири години водеше тук мизерно съществуване заедно с внучката си Розали.

Сега ги гонеха от дома им, който всъщност представляваше скромна колиба.

Петима мъже изкараха стареца и момичето навън. Ефраим Клеменс дори за миг не помисли да се отбранява, защото не беше направил нищо.

Подкараха ги към старото дърво, което стърчеше точно до цистерната.

— Тук е добре — извика Блек Джек Малой. — Завържете малката вещица за дънера! Гола!

Той гадно се изхили.

Старецът се хвърли със свити юмруци.

— Но какво искаше от нас? — отчаяно извика той. — Та ние нищо не сме ви направили! Какво…

Блек Джек Малой рязко го удари. Този човек представляваше невероятна планина от мускули и ударът съответстваше на силата му.

Ефраим Клеменс залитна. От носа му рукна кръв. Той закри лицето си с ръце и падна на колене.

Момичето се изтръгна от мъчителите си. Розали беше мобилизирала всичките си сили. Коленичи до дядо си.

— Оставете го на мира! — диво изкрещя тя. — Какво изобщо искате от нас? От тук няма какво да вземете.

С две крачки Блек Джек Малой отиде при нея. Ръката му се спусна надолу и сграбчи косата й, дръпна главата й назад и започна да я вдига. Тя изрева от болка и като залиташе, се изправи на крака.

Бандитът продължаваше да държи здраво с лявата си ръка косите й. Острата болка, която я прониза, я накара да притвори очи. По страните й се стичаха сълзи.

В дясната ръка на Блек Джек Малой изведнъж се появи дълъг нож, който проблесна точно пред погледа й.

— Не! — изхриптя тя, разтърсена от смъртен страх. — Не…

Острието се спусна надолу.

Розали стоеше, скована от страх. Тя глухо простена, убедена, че в следващия миг ще изпита остра болка, но се чу само късане на плат. Същевременно усети как басмената й рокля и бельото й се свлякоха. Горещият дъх на следобедния вятър погали голата й плът.

Тя стоеше като вцепенена.

Сега разбра намеренията на тези мръсници.

Блек Джек Малой плъзна ръце по тялото й. Тихо се изхили. Дяволски.

После я отблъсна от себе си. Тя политна в готовите да я поемат ръце на другите мъже. Затвори очи. Смехът им отекваше в ушите й. Розали беше в отчаяние. Отдавна бе проумяла, че никоя земна сила не би могла да й помогне вече.

— Вържете я за дървото! — заповяда Блек Джек Малой. — Нека да гледа какво ще правим с дядо й.

Мъжете я стиснаха още по-здраво. Всеки искаше да допре алчните си лапи до хубавата й, кадифена кожа. За тези проклети лешояди това беше истинско плюскане.

Розали вече не се съпротивляваше. Разбра, че това само щеше да влоши нещата. Примири се със съдбата си. Притиснаха я към ствола на дървото. Един от бандитите омота ласо около тялото й и около огромния дънер, но Розали вече не усещаше болка.

С разтворени нозе Блек Джек Малой се бе надвесил над беловласия старец, когото така брутално преби.

— Ставай, Клеменс! — изръмжа бандитът. — Или да ти помогна?

Той подло се изсмя. Това бе смехът на същество, което презираше хората.

Ефраим Клеменс остана неподвижен, вперил мрачен поглед в своя мъчител.

— Защо ни нападнахте? — измъчено попита той. — Вече ви казах, че от нас няма какво да вземете. Ранчото ни ражда толкова, колкото да могат да преживяват двама души. Какво искате всъщност?

— Не ни трябват нито парите ти, нито жалкото ти ранчо, старче! — изрева Блек Джек Малой. — Не се преструвай така, деденце! Много добре знаеш, че става въпрос за вашия приятел Карлос Дуарте! И за съучастниците му! Ще отречеш ли, че ги познаваш, а?

Сега вече Ефраим Клеменс се надигна. Бавно се изправи на крака. Като залиташе леко, той застана пред мъчителите си. В очите му тлееше гневът на изтощен тигър.

— Сега разбирам, Малой! — изсъска той. — Значи сте разбрали тайната ни. И сега искате да ни принудите да издадем всичко! Няма да стане, Малой. По-скоро ще умрем.

Блек Джек Малой се изкикоти злобно.

— В Бустаменте всеки може да бъде принуден! — каза той цинично. — Всъщност, знаеш ли, че тази сутрин заловихме вашия приятел Карлос Дуарте? Ако не се лъжа, довечера ще го обесят.

Беловласият старец глухо изстена. Лицето му сякаш изведнъж се смали и той заприлича на човек, изгубил всякаква надежда.

— Боже мой! — проплака той. — Как можа да се случи това? Сега всичко пропада!

Съсипаният Ефраим Клеменс промълви тези думи с дрезгав глас. Беше отчаян.

Погледна към Розали. Голото й тяло сякаш се беше сляло с огромния дънер на старото дърво. Ласото беше увито около нея като бяла змия.

— Дръж се, дядо! — извика тя. — Ще умрем, но няма да издадем приятелите си.

Блек Джек Малой вдигна дясната си ръка и махна на съучастниците си.

— Слагайте примката на врата му! Ей сега ще захленчи!

Двама от разбойниците се приближиха. Единият прехвърли ласото през най-ниския клон на дървото. Другият умело завърза примката и я нахлузи на врата на стареца.

Те дърпаха края на ласото дотогава, докато Ефраим Клеменс застана на пръсти.

Едва дишаше.

Измъчваше го смъртен страх.

Широко отворените му очи щяха сякаш да изхвръкнат от орбитите.

— Имате само един шанс — каза Блек Джек Малой. — Ако ни издадете тайната, ще ви оставим живи!

— Какво искаше да знаете? — изпъшка старият човек. — Ще ви кажа всичко, ако освободите Розали. Това е условието ми.

Малой се ухили и поклати глава.

— Не е толкова просто, дядка. Разбрахме, че сте от тези, които подготвят заговор срещу общината. Сега трябва да ни кажете всички имена. Имената на противниците ни. Това е заповедта на Рената Садора!

— Дядо! — извика Розали умолително. — Ние се заклехме да не издаваме никога нищо! Не забравяй това!

Блек Джек Малой удари стареца с юмрук в стомаха. Ефраим Клеменс изстена мъчително. Вече едва дишаше.

— Освободете Розали! — промълви той. — Когато видя, че тя е в безопасност, ще ви кажа всичко. Аз…

— Нее… — отекна гласът на момичето. — Нее…

Сломен, Ефраим Клеменс се загледа във внучката си. Видя как изведнъж изразът на лицето й се промени. Въпреки болките забеляза, че сега тя се взираше встрани от него, сякаш той вече изобщо не съществуваше.

Какво ли гледаше?

Дори и разбойниците се вцепениха.

Блек Джек Малой беше сложил ръката си върху дръжката на револвера, но не смееше да го извади.

Какво ли се беше случило? Ефраим Клеменс не можеше да види. Той само предполагаше, че зад него се е появил някой. Дали беше сам?

В тишината прозвуча глас. Твърд и самоуверен. Мъжът, който говореше, беше изключителен.

Ефраим Клеменс имаше голям опит и затова беше в състояние да прецени даден човек само по гласа му.

Този, който се беше появил зад него, каза:

— По-добре хвърлете оръжието си на земята. След това ще поговорим!

Блек Джек Малой като че ли напълно бе изгубил самообладание.

— Ласитър! — изкрещя той. — Това действително ли си ти? Ти ли си, Ласитър? Кажи ми истината, човече!

Ръката му все по-силно се впиваше в дръжката на револвера. Другият до него беше изпуснал края на ласото и сега Ефраим отново бе стъпил на крака и дишаше свободно. В този момент сигурно щеше да може да избяга, но не смееше. Неочакваните събития така бяха приковали вниманието му, че той не бе в състояние да помръдне.

Той дочу име, което му беше познато.

Ласитър.

Наистина ли се бе появил Ласитър? Действително ли беше дошъл човекът, на когото в отчаянието си Карлос Дуарте беше написал писмо?

Ефраим Клеменс отново чу гласа на мъжа, когото не можеше да види.

— Да, аз съм Ласитър. Още нещо, Малой?

Блек Джек не можеше повече да се владее и заприлича на внезапно изригнал вулкан. Вече нищо и никой не можеше да го спре. Като че ли изведнъж беше полудял.

С невероятна бързина измъкна тежкия си револвер от здраво закопчания кобур и изрази гнева си, като нададе някакъв нечленоразделен вик.

Четиримата му другари също извадиха револверите си. Последваха унищожителни изстрели в ужасяващо стакато…

Всичко това беше като буря, внезапно започнала и краткотрайна, и въпреки това — със съкрушителна сила.

В двора на ранчото бе тихо.

Към следобедното слънце бавно се издигаше барутен дим. Бърз конски тропот заглъхна между хълмовете.

Двама от бандитите успяха да избягат.

Трима лежаха на горещата земя.

Ласитър се отправи първо към дървото. Ножът проблесна в ръката му. С няколко замахвания сряза въжетата и голото стенещо момиче се отпусна в ръцете му.

Розали хълцаше, беше на края на силите си. За да я успокои, Ласитър погали голия й гръб.

— Успокойте се, Розали. Вече нищо не може да ви се случи. Скоро всичко ще е наред.

Тя се притисна към него.

Все още не можеше да схване как така всичко се бе променило. Допреди малко се намираше в ужасно безнадеждна ситуация. А сега беше в ръцете на мъж, който й приличаше на същество от друг свят.

Над нея се спусна сянка. Ефраим Клеменс сам беше свалил примката от врата си, след като се съвзе от първия шок.

Той обхвана с ръка раменете на Розали и кимна на Ласитър.

— Трябва да се погрижа за нея, Ласитър — каза старецът. — Добре е да поговорите с Малой. Може да се окаже важно за всички нас.

Ласитър пусна момичето и Ефраим Клеменс отведе внучката си обратно в къщата. Имаше нещо зловещо в гледката: прекрасно голо момиче и стар мъж с побелели коси.

Откакто Ласитър получи писмото на Карлос Дуарте, младия мексиканец, с когото се бе запознал тази година в Мексико, знаеше какво става в Бустаменте. В продължение на няколко месеца Карлос Дуарте язди като говедар в хасиендата^[1] на Майо Мортуро, близо до Рио Яки в Сонора, за да изучи по чуждите краища всички онези неща, които трябваше да умее като бъдещ земевладелец. Тогава Ласитър беше казал на шега:

— Ако един ден се нуждаеш от помощ, пиши на Бенито Санчес в Ел Пасо. Той препраща всички писма, където се намирам.

Преди две седмици Ласитър получи писмото на Карлос Дуарте от малкия град Бустаменте, разположен в Запата Каунти, Южен Тексас. Писмото съдържаше отчаяната молба на младежа, който бе изпаднал в беда и вече не знаеше какво да прави.

В това писмо Карлос Дуарте бе споменал и Розали Клеменс, и нейния дядо Ефраим, но преди всичко пишеше, че в цялата Запата Каунти властва терорът на злото.

Ласитър си спомни за всичко това, докато коленичеше до Малой. Блек Джек беше тежко ранен. Със сигурност нямаше да издържи още дълго. Смъртта вече невидимо стоеше зад него и Ласитър веднага разбра това.

Разбойникът го гледаше с невероятно бистър поглед.

— Ама че си вълк, Ласитър — прошепна той. — Да не би да си безсмъртен? Мислех, че още преди две години си отишъл в Сан Антонио! Знаеш ли какво, Ласитър? Спомняш ли си престрелката с братята Стоун?

Ласитър кимна.

— Бях тежко ранен — отвърна той. — Но и тогава ми се размина.

Блек Джек изкриви устни в усмивка.

— Защо дойде, Ласитър?

— Получих писмо. От Карлос Дуарте.

Той насила погледна Малой в очите, които постепенно угасваха. Умиращият бандит се опита да се изхили.

— Карлос Дуарте? Къде мислиш, че е той сега, Ласитър? Свършено е с него, човече. Сега се пържи в тъмницата на Бустаменте. Тази вечер ще се състои процесът и още преди залез-слънце ще бъде обесен.

— А защо нападнахте това ранчо? — попита Ласитър. — Защо искахте да обесите стареца?

— Беше ни наредено — изпъшка Блек Джек с последни сили. — Трябваше да узнаем имената на другите. В Бустаменте има заговор, Ласитър. Заговор срещу Рената Садора. А приятелят ти Карлос Дуарте е начело. Затова общината реши да бъде осъден на смърт. Вече е късно, Ласитър. Карлос Дуарте ще увисне още днес. Вече никой не може да му помогне. С него е свършено, Ласитър. Дори и да призовеш всички земни и небесни сили. Всичко ще е напразно. Всичко…

Погледът му изведнъж угасна. Сега лежеше съвсем тихо и спокойно.

Ласитър затвори очите му.

— Ти всъщност не беше лош човек, Джек Малой — замислено промърмори Ласитър. — Ако съдбата те бе тласнала по друг път, всичко щеше да се развие другояче. Убеден съм в това.

След тези думи Ласитър се надигна и се отправи към колибата, която служеше за дом на стареца и момичето.

На тесния вход се появи Ефраим Клеменс. Погледът му бе изпълнен с горчивина.

Ласитър застана пред него и се взря в очите му, в които се беше събрала цялата мъка на света.

— Знам името ти, Ласитър — каза той. — Откакто Карлос Дуарте ти изпрати онова писмо, знам…

Той избърса навлажнените си очи.

— Но не знаех, че онези престъпници в Бустаменте са заловили нашия Карлос — продължи той. — Ужас. Научих за това едва преди малко.

До него изникна Розали. Тя се появи изневиделица. Очите й бяха плувнали в сълзи. По нея ясно личаха следите на всички мъчения, които бе изтърпяла.

— Знам всичко, Ласитър. Карлос много ми е разказвал за теб — промълви тя със странно глух глас. — Ти си най-смелият мъж, който може да си представи човек, и си единственият, който може да ни помогне. Ти вече ни помогна, Ласитър.

Тя говореше така, като че ли бе изпаднала в транс. Изглежда не можеше да се съвземе след претърпения шок.

Ласитър си спомни последните думи на умиращия Джек Малой: „Карлос Дуарте ще увисне преди залез-слънце…“

— Далеч ли е Бустаменте? — попита той. — Ще успея ли да стигна, преди да се е мръкнало?

Ефраим Клеменс поклати глава.

— В никакъв случай няма да успееш, приятелю мой. Знам, че искаш да спасиш Карлос Дуарте, но това не може да стане. Има само още едно нещо, което можеш да направиш за нас, Ласитър. Бори се заедно с нас срещу злото! Готов ли си за това, амиго?

Розали продължаваше да стои като восъчна кукла.

— Готов съм — отвърна той.

Ефраим Клеменс се усмихна доволно.

— Знаех, че си верен, Ласитър. И съм сигурен, че ти ще ни донесеш спасението. Сега ела с мен и ме слушай добре. Имам да ти казвам много неща, приятелю мой.

Той остави момичето, което продължаваше да стои на прага като статуя. То като че ли изобщо не забелязваше света около себе си.

Ласитър разбираше това.

Вътрешно Розали Клеменс бе разкъсвана от мъка по Карлос Дуарте. А това беше по-лошо и от най-голямата физическа болка.

Рамо до рамо с Ефраим Ласитър влезе в малката конюшня. Старецът посочи едно кльощаво муле.

— Съгласен ли си да яздиш това, Ласитър?

Младият мъж се усмихна тайнствено. Вече се досещаше какво ще иска от него старецът. Той добре познаваше подобни ситуации.

— Нали разбираш, сине — продължи Ефраим Клеменс. — Усетих, че ти си от хората, които схващаш всичко, без да им се обяснява много. Сега доведи коня си, Ласитър! А когато по-късно яхнеш това старо муле, ще смениш и дрехите си, приятелю.

За миг старецът спря да говори и като се подхилваше, погледна Ласитър. Беше удивително, че в душата на този човек отново се бе появила радост.

Ласитър вече предчувстваше какво ще трябва да прави.

— И какви ще са тези дрехи, Ефраим?

— Смятам, че ще ти станат.

— А аз те попитах какви са, Ефраим Клеменс?

— Преди години обикалях страната като свещеник, Ласитър. Да ти обяснявам ли още?

Ласитър изкриви лицето си в гримаса.

— Ама че работа! — измърмори той. — Тъкмо беше започнало да ми харесва!

— Сега тръгвай, Ласитър — му каза Ефраим Клеменс съзаклятнически. — Не трябва да губиш повече време.

Една фигура закри светлината, която проникваше през малката врата на обора. Беше Розали Клеменс.

— Чух всичко — каза тя. — Сега знам, че Карлос е загубен. Но ти трябва да отмъстиш за него, Ласитър! Обещаваш ли ми, че ще отмъстиш за смъртта му?

Естествено Ласитър разбираше чувствата на това момиче. Но той беше човек на здравия разум.

— Аз не съм отмъстител, Розали — каза той и като мина край нея, излезе навън…

3.

Карлос Дуарте стоеше върху дървеното скеле с примка около врата и се взираше в залязващото слънце. Ярката светлина го заслепяваше, но той държеше очите си широко отворени.

Какво повече можеше да му се случи?

„Щом слънцето залезе, издърпайте дъската под него“ — това бяха думите на „съдията“ Зора Зача — един от най-големите престъпници в Тексас.

Сега той стоеше отсреща върху стъпалата на „Паласио Монументал“ — увеселителното заведение, което принадлежеше на Рената Садора и се ползваше с лоша слава.

Всички чакаха залеза.

— Междувременно хората ти откриха ли нещо, Рената? — тихо попита „съдията“. — Нали искаше да разкриеш целия заговор?

— Скоро ще знаем всичко — прошепна Рената Садора. — Следите водят към ранчото на онзи стар глупак. Доколкото разбрах, навремето е бил свещеник. Между внучката му Розали и Карлос Дуарте има нещо. Ако не се лъжа, младият мексиканец е бил мозъкът на заговора срещу нас. Когато той умре, този кошмар ще приключи. След това никой вече няма да посмее да ни се противопоставя.

— А старият Ефраим? — попита тихо Зора Зача.

— Още днес ще бъде обесен — отвърна Рената с тиха, смразяваща студенина. — Смятам, че е по-добре да затворим устата на всеки подстрекател. Иначе докъде ще стигнем?

— Много правилно — похвали я Зора Зача и потри ръце. — А какво ще стане с внучката му?

— Ще я продам на някой публичен дом в Мексико! — изсъска Рената.

— Защо не я дадеш на мен?

— Колко ще платиш?

— Ще трябва ли да плащам?

— При мен няма нищо безплатно, Зора.

— Да, разбира се — каза той примирено. — Нямах това предвид, Рената.

— Не те и съветвам, Зора.

Той кимна безмълвно. Смяташе, че в подобни моменти е най-добре да замълчи, но наум се заричаше — изпълнен с омраза — че някой ден щеше да разпъне на кръст тази проклета вещица. Щеше да й се завие свят. Зора Зача знаеше как да го стори.

Иначе никога нямаше да се издигне до този пост.

Те замълчаха и отново впериха поглед в бесилката. Сред тълпата от зрители непрекъснато се носеха смях и язвителни подмятания. Тук хората вече бяха претръпнали. За тях смъртта на един човек не означаваше нищо.

Слънцето вече се бе спуснало много ниско. Над хоризонта на запад се виждаше само половината от него. Най-много още половин час и палачът щеше да издърпа дъската, върху която беше стъпил Карлос Дуарте.

Тълпата започна да утихва. Всички бяха обхванати от някакво зловещо любопитство.

Винаги всичко бе едно и също. Навсякъде по света.

— Интересува ме какво ще докладват хората ти, когато се върнат от ранчото — промърмори Зора Зача. — Дали са успели?

Дамата му хвърли остър поглед.

— Остави това на мене, Зора!

В този момент прокънтя тропот на копита. Откъм север двама ездачи влизаха в града като вихър.

Когато стигнаха пред „Паласио Монументал“, те грубо дръпнаха юздите на конете си. Скочиха от седлата и хукнаха нагоре по стъпалата на постройката.

Спряха точно пред Рената. Бяха останали без дъх. В очите им се четеше страх.

— Фелипе, Фернандо! Какво се е случило?

По вида им Рената разбра, че е станало нещо, което не влизаше в плана й.

Фелипе се наведе напред. Приближи устни плътно до ухото на господарката си и зашепна:

— Дойде мъж на име Ласитър, сеньора. Само аз и Фернандо успяхме да се измъкнем. Другите са мъртви, сеньора…

Тя пребледня и се хвана за сърцето.

— Ласитър? — Рената промълви името така, сякаш умираше. И отново попита: — Ласитър? Наистина ли беше Ласитър?

— Малой го позна, сеньора — изсъска Фелипе. — Добре чух как изрева името му.

Рената Садора притисна ръце към гърдите си.

— Ласитър! — изпъшка тя. — Намери кога да се появи този Ласитър. Само преди няколко минути всичко беше наред! Ах, този Ласитър!

Съдията я прегърна през раменете.

— Ласитър? — тихо попита той. — Защо се вълнуваш толкова? Кой е той изобщо?

Тя се освободи от ръката му, като отстъпи крачка назад. След това го изгледа така диво, че кръвта в жилите му се смрази. Никога досега не бе виждал Рената в такова състояние!

— Ласитър? — изсъска тя насреща му. — Нима никога не си чувал това име?

Той сбърчи чело и се замисли, наистина се замисли. Човек с неговата служба никога не можеше да бъде сигурен.

— Съжалявам — измънка той накрая. — Що за човек е той?

— Може би най-опасният, когото можеш да си представиш!

Той се усмихна.

— Страхуваш ли се от него?

Тя сведе поглед.

— Да — прошепна, — страхувам се, Зора. Погрижи се Дуарте отново да бъде върнат в затвора. Трябва добре да си подредим нещата.

— Добре — каза Зора Зача и тръгна.

 

 

Карлос Дуарте съзерцаваше скриващото се слънце. Психически той се бе подготвил за края. Беше му ясно, че вече никой и нищо не може да му помогне.

И изведнъж пред погледа му изникна „съдията“ Зора Зача. Той сякаш излезе направо от слънцето. Гледката беше зловеща.

— Даваме ти още един шанс, Дуарте — тихо продума „съдията“. — Междувременно Рената и аз премислихме нещата. Но не трябва да храниш напразни надежди. Това е просто отлагане на присъдата.

Карлос Дуарте не отговори. Нямаше никакво желание да произнесе и един звук.

Зора Зача бързо махна с ръка на шерифа Бодж Боринджър. Боринджър и съдията бяха от един дол дренки и точно това бе причината, поради която двамата се разбираха, без да си служат с думи.

— Обратно в дупката ли? — тихо попита Боринджър. — Как ще го обясня на хората, Зора?

— Това е моя грижа, Бодж.

„Шерифът“ повдигна рамене.

— Както кажеш, Зора.

Карлос Дуарте продължаваше да мълчи. Беше му ясно, че в последните минути се бе случило нещо. Той усети, че тези двама мошеници изведнъж се бяха изплашили от нещо. Но от какво?

Бодж Боринджър свали примката от врата на обречения на смърт. Из тълпата се понесоха викове. „Съдията“ Зора Зача театрално разпери ръце. Заприлича на велик проповедник.

— Изглежда е станала грешка! — прогърмя гласът му над площада. — Току-що пристигнаха сведения, според които Карлос Дуарте явно е невинен. Обесването се отлага до окончателното изясняване на този неприятен случай. А сега заповядайте в заведението и се почерпете за сметка на държавата!

От всички страни екна смях.

Ето, това се казваше приказка…

 

 

Карлос Дуарте все още бе окован в желязо. Можеше да прави само ситни крачки, но това вече не го измъчваше.

Междувременно се бе отдал на мислите си.

В ума му постоянно се въртеше едно — единствено име: Ласитър!

Ласитър сигурно е дошъл! Карлос Дуарте усещаше това с всяка фибра на тялото си.

За него друго обяснение не съществуваше.

Върнаха го обратно в шерифството. От време на време върху него се стоварваше нечий юмрук, но той вече не усещаше нищо.

Надеждата, която изпълни душата му, го накара да забрави болката.

Шерифството се намираше в края на площада, точно срещу шикозното увеселително заведение на Рената Садора. А пред него все още стояха всички — проклетите престъпници!

Междувременно Карлос Дуарте разбра всичко. Този град се управляваше от разбойници. Тук вече едва ли съществуваше и една честна душа. Честните хора бяха много малко и нямаха никакъв шанс срещу силата на злото.

Слънцето се скриваше зад хоризонта, когато Карлос Дуарте влезе отново в килията.

— Сега щеше да си мъртъв, Дуарте — изръмжа шерифът Бодж Боринджър. — Ако зависеше от мен, в тази минута вече щеше да се люлееш на бесилката.

Карлос Дуарте не отговори.

 

 

В този момент Рената Садора се обърна към неколцината мъже, които бяха влезли в стаичката към салона й.

— И така, вече разбрахте. Този кучи син Ласитър не трябва да се изплъзне в никакъв случай от ръцете ни. Сигурна съм, че сега е на път за града ни. Трябва да го уловим, преди да ни е причинил други неприятности.

Зора Зача се усмихна самодоволно.

— Наистина ли е толкова опасен този мъж?

— По-опасен е от цяло гнездо гърмящи змии — раздразнено отвърна Рената. — Други въпроси, Зора?

Той продължи да се смее.

— Изглежда го познаваш много добре, Рената?

— По-добре от теб, Зора! — изсъска тя.

Той започна да се замисля. Усмивката бе изчезнала от устните му.

— Имаш ли вече някакъв определен план, Рената?

— Ще го заловим.

— Най-добре ще е, ако накараме нашите хора да обсадят града — предложи той. — Сега трябва да се държим един за друг, Рената, въпреки враждите, които съществуваха между нас напоследък.

Той й подаде ръката си.

— Съгласна ли си, Рената?

— Обявявам примирие — каза тя като поемаше ръката му. — Временно, Зора. Все някога пак ще се хванем за косите.

— Убеден съм в това — сухо отвърна той. — Но идеята за примирие намирам за забележителна. Когато пипнем проклетия Ласитър, ще можем спокойно да подновим войната си. Ти как смяташ, Рената?

— Един от нас трябва да вярва в това — хладно отвърна тя.

Навън се беше стъмнило.

— Ако не се лъжа, ще пристигне тук към полунощ — каза Зора Зача. — Може би дори в ранните утринни часове. Да организирам ли всичко, Рената?

Тя му кимна и се усмихна.

— Що се касае до това, в теб имам най-голямо доверие, Зора — продума тя. — Няма човек, който да може да се справи с такъв проблем по-добре от теб.

— А Ласитър?

— Спокойно можеш да се мериш с него, Зора.

Той разкриви ъгълчетата на устните си в гримаса, а лицето му изразяваше пълен скептицизъм.

— Благодаря за комплимента, Рената.

Той се обърна и понечи да си тръгне. Четиримата мъже се присъединиха към него. Рената Садора изостана назад сама. Тъкмо когато Зора Зача стигна до вратата, тя се усмихна коварно, но усмивката замръзна на устните й.

Навън в нощта отекна вълчи вой. Зора Зача и другарите му се спряха вцепенени. Рената притисна ръце към гърдите си.

— Ел Лобо^[2]! — прошепна тя. — Това е Ел Лобо…

Това бяха единствените думи, които успяха да произнесат разтрепераните й устни.

„Съдията“ Зача стоеше с пребледняло лице.

— Сигурна ли си, че това е той? — запита с дрезгав глас. — Наистина ли си съвсем сигурна, Рената? Но Ел Лобо би трябвало отдавна да е мъртъв. Всички знаем това.

Рената поклати глава.

— През цялото време вярвахме, че е така, Зора — каза тя със сподавен глас. — Но се страхувам, че всички ние сме се лъгали. Помниш ли как тогава го подгонихме надолу по урвата, Зора? Спомняш ли си как внезапно падна в пропастта пред очите ни?

Той започна да трепери. По челото му избиха ситни капчици пот.

Навън отново прозвуча страшният вой. Зора Зача се прекръсти. Това вече означаваше нещо, тъй като той беше всичко друго, но не и вярващ.

— О, вси светии! — потресено прошепна той. — Това наистина може да е само Ел Лобо. Или е някакъв човек, който може да преправи гласа си като на истински вълк.

— Той е — каза Рената със сигурност. — За мен няма никакво съмнение. Колко често се явяваше нощем в сънищата ми! Този мъж не ми даваше мира! Знаех си, че един ден пак ще се появи. Сега е тук, Зора!

Тя се отпусна в едно от големите кожени кресла. Вън отново проехтя страховитият вълчи вой.

— Също както тогава — едва промълви тя. — Спомняш ли си, Зора, когато все още бяхме приятели? Бяхме знаменитата тройка. Смятахме се за непобедими. Докато се стигна до онази голяма кавга и всеки искаше да е главният. Ние двамата се съюзихме срещу Джеръми Уулф^[3], защото той се нарече Ел Лобо и пожела да е шефът. Ние му обявихме война. Притиснахме го натясно, а след това го подгонихме към онази урва. Наблюдавахме отдалеко как, заедно с коня, си падна в бездната. Всички бяхме сигурни, че е мъртъв. Но явно се бяхме излъгали, защото в този момент той пак се появи. Той…

Тя онемя от изненада.

В нощта отново се разнесе зловещият вълчи вой.

— Той е — изпъшка Зора Зача. — Вече изобщо не се съмнявам. Това е Ел Лобо!

— Може и да е Ласитър! — извика жената. — Този кучи син е способен на всякакви подлости.

— Дали е разбрал за Ел Лобо?

Тя махна примирено с ръце.

— Всичко е възможно. Човек не знае какво да очаква от Ласитър!

Зора Зача стоеше като вцепенен.

— И какво ще правим сега, Рената?

Жената го погледна укорително.

— Ще правите това, което съм ви наредила! Претърсете целия град! Поставете навсякъде постове! Арестувайте всеки подозрителен човек и го затворете! Само така ще можем да пипнем Ласитър. И не бива да забравяте, че един от специалитетите му е винаги да се преоблича, за да не го познаят.

Зора Зача се обърна към вратата, като изкриви лице.

— Ще го положа пред краката ти, Рената — измърмори той. — А и вече знам как ще го хвана.

Втурна се навън, последван от четиримата си спътници.

Рената взе нова чаша уиски и на един дъх я гаврътна. По лицето й се разля доволна усмивка.

— Скоро ще те пипна, Ласитър — прошепна тя. — Но няма да те убия. Не, Ласитър! Ще те превърна в мой роб! В началото дори ще ти се стори, че си попаднал в рая…

Тя отново отиде до масата и си наля още едно питие. След като отпи, злобно се засмя.

— Но след това, Ласитър — изсъска тя, — но след това…

Започна да се киска.

— Ще те съсипя, Ласитър!

Заплашителните й думи замряха в стаята. Рената отново посегна към бутилката, за да напълни чашата си, но изведнъж замръзна на мястото си. Тя се вкамени и впери учуден поглед в мъжа, който току-що бе изникнал пред очите й.

Това беше Ласитър. При това съвсем спокоен. Той изобщо не изглеждаше така, както си го спомняше тя — и въпреки това го позна веднага.

Беше облечен с дълъг редингот, такъв, какъвто носеха повечето проповедници, а на главата си имаше голяма черна шапка.

— Ласитър! — прошепна тя. — Не разбирам. Как влезе тук?

С бавни крачки той се отправи към нея. Грамаден и страховит.

Спря точно пред нея.

— Исках да говоря с теб, Рената — каза той.

Тя се хвърли в обятията му, като хълцаше. Цялото й тяло се тресеше.

— Ти съвсем си полудял…

Ласитър се усмихна. Ситуацията му харесваше. Ръцете му все по-силно прегръщаха прекрасното й тяло. Дланите му се плъзнаха по гърба й.

Ефирните й одежди сами се свлякоха. Всичко стана за съвсем кратко време.

Ласитър я отведе до широкия диван и леко я тласна. Тя падна по гръб върху възглавниците и се протегна.

— Не помня откога не съм се чувствала така добре, Ласитър…

Тя притвори очи. По устните й се изписа сладострастна усмивка, която Ласитър добре познаваше. За пръв път той срещна Рената Садора преди две години в Мексико. Бе една от най-пламенните жени на всички времена. За Ласитър това беше мимолетна историйка. Мимолетна само защото той много бързо усети, че тази жена е не само страстна, но и опасна като отровна змия.

Ласитър сведе поглед към нея.

Тя наистина беше много красива.

— Е, идвай, смелчако — прикани го тя и се изтегна. — Чакам те…

Очите й блестяха.

Той само се изсмя.

— Какво става? — раздразнено попита тя. — Защо не се събличаш, Ласитър?

Той извади малка пура и я запали. Бавно дръпна няколко пъти. Мълчеше.

Гледаше я без всякакво стеснение, като че ли тази очарователна гледка не му правеше никакво впечатление.

— Ласитър…

Тя шепнеше името му с треперещи устни — така, сякаш изгаряше от копнеж по него. Притвори очи, а лицето й придоби почти нежно изражение.

— Моля те, идвай най-после…

Тя въздъхна. Той продължаваше да пуши напълно спокоен. Естествено, това беше невероятно изпитание за неговото самообладание, тъй като, в края на краищата, никога до този момент не се бе посрамвал пред жените. Но сега нямаше друг начин. В известен смисъл това беше вид саможертва, едно от най-трудните упражнения, които бе усвоил някога.

Тя отново вдигна поглед към него. На лицето й се появи същата съблазнителна усмивка. Рената предизвикателно изпъна ръце назад и прокара пръсти през пищните си червеникави коси.

— Откъде взе тези дрехи? — тихо запита тя. — Да не би да си станал проповедник? Спомням си те като съвсем друг човек.

Той си наля уиски. После отиде до прозореца и погледна надолу към прашната улица, безлюдна, потънала в бледа лунна светлина.

Стана му смешно при мисълта как преди час се бе вмъкнал в града. В съзнанието му още веднъж преминаха картините от днешния ден. Каква горчилка го изпълни, когато към полунощ пристигна в града.

Бустаменте…

Ласитър, яхнал грохнало муле…

Бесилката с примката.

За него вече нямаше никакво съмнение, че Карлос е обесен. Естествено, той не можеше да знае какво се бе случило междувременно.

След това от тъмнината внезапно изплува старец с посивяла брада.

— Бързо ела с мен, Ласитър! — пошушна той. — Вече знаем всичко.

Без да дочака отговор, той хвана юздата на мулето и го поведе след себе си. То въобще не реагира, тъй като, както Ласитър по-късно научи, познаваше стареца.

Този мъж се казваше Тоби Шикъли и беше гробарят на Бустаменте. Той подслони магарето в малък двор зад къщата си. След това разказа на Ласитър защо Карлос Дуарте не беше обесен, а отново бе затворен в избата под стаята на престъпния шериф.

Ласитър научи от стареца и това, че Бустаменте е град, който гъмжи от разбойници, а шерифът Бодж Боринджър е бил избран незаконно и е бил издигнат на този пост от „съдията“ Зора Зача. Враждата между Рената Садора и самозвания съдия ставала все по-сериозна. Но откакто се разнесъл слухът за появата на Ласитър, тази вражда била временно забравена.

Ласитър стоя до прозореца не повече от минута, но през това кратко време мислите напираха в главата му. След това отново се обърна към разголената Рената.

Той си даваше сметка колко зловещо изглеждаше в черните дрехи, които му беше дал Ефраим Клеменс.

Рената го гледаше със страхопочитание.

— Какво се е случило с теб, Ласитър? — прошепна тя, като трепереше.

Той се усмихна.

— Наистина ли не можеш да се сетиш, Рената?

Тя затвори очи. Изведнъж се натъжи.

— Да, сещам се, Ласитър — въздъхна тя, като продължаваше да държи очите си затворени. — Признавам, че всъщност много добре знам. Ти си бил в ранчото на Ефраим Клеменс. Няма от кого другиго да вземеш тези дрехи. Някога той беше един от онези странстващи проповедници, които обикаляха по цялата страна. Пристигнал си там точно когато хората ми са се канели да го бесят. Ти си спасил живота на този старец. Всичко ми е известно. Но ти защо се намеси, Ласитър? Та теб въобще не те засяга какво става в Бустаменте! Или се надяваш, че тук ще успееш да докопаш някаква лесна плячка?

Тя отново отвори очи и впери поглед в него.

По дяволите, колко беше хубава. Имаше тяло, за което много мъже можеха само да мечтаят. То бе самото съвършенство… Никак не му беше лесно да гледа само лицето й. Въпреки това не му убегна и най-дребният детайл. В него се надигна възбуда, която вече едва успяваше да укроти.

— Дойдох, за да помогна на Карлос Дуарте — каза той. — И това ли знаеше?

Тя поклати глава. Но това вече беше чиста лъжа.

— Нямах ни най-малка представа — каза тя. — Да не би онзи мексиканец да ти е приятел?

Ласитър кимна.

— Получих писмо от него — каза той. — Молеше ме за помощ. Тръгнах веднага. Както дочух, сега той отново е в избата под стаята на твоя проклет шериф.

Тя се надигна.

— Той не е моят шериф! — изфуча тя насреща му. — Явно не знаеш всичко, което става тук. Шерифът е нещо като роб на съдията. А той не е никакъв законен съдия, а един от най-долните кучи синове, които са се пръквали някога в Тексас. Зора Зача е дявол, Ласитър! Този мръсник ме командва напълно! Старият Ефраим не ти ли каза и това? Какво всъщност знаеш, Ласитър?

— Ефраим ми каза, че в този град ти заповядваш — отвърна Ласитър. — Не е ли вярно това?

Тя отпусна глава назад и наведе тялото си към него.

— Не — изпъшка тя. — Не, Ласитър! Не е така! Повярвай ми, моля те! Ефраим се е лъгал! Повечето хора тук не знаят истината. Всички ме смятат за господарка на Бустаменте! Но истината е съвсем друга. В Бустаменте са се събрали най-злите стрелци и главорези на Тексас. Градът се превърна в истински ад. Тук вече едва ли можеш да намериш поне един сравнително почтен човек. Вярвай ми, Ласитър. В този град вече не познавам никого, на когото да мога да се доверя.

— Освен на себе си — подигравателно каза той. — Вероятно ти си единствената светица тук!

При тези думи тя скочи. Разпери ръце и отчаяно се хвърли на врата му. Притисна към него прекрасното си голо тяло и страстно го целуна.

— Не, аз съм всичко друго, но не и светица, Ласитър! — простена тя. — Знаеш го много добре още от деня, в който се запознахме в Бокатеро. Аз съм хищна котка и съвсем не го крия, Ласитър, но аз трябва да съм като котка, ако искам да оцелея тук. Само така имам шанс. Тук, в Бустаменте, попаднах между разбойници, Ласитър! И вече нямам никаква надежда.

Той се остави на целувките й и това съвсем не му беше неприятно.

Ръцете му вече пълзяха по гърба й, а Ласитър дори и не мислеше да се противопоставя на чара й.

Възбудата им нарастваше.

Ласитър също беше човек и реши поне веднъж да забрави за всичко друго.

Какво значение имаше сега, че според сведенията на Бригада Седем Рената Садора наистина беше предводителка на бандити? В този миг на Ласитър му беше все едно. Но не защото не можеше да обуздае влечението си към тази жена! Направи го, защото мислеше за приятеля си Карлос Дуарте и за цялата тази разбойническа сган, която можеше да разбие само ако следваше свой собствен път.

Може би чрез Рената щеше да се добере до целта, поставена му от Бригада Седем.

— Ще ти помогна — тихо продума той, — щом си в такава беда. Не трябва да се безпокоиш повече. Ще се боря за теб така, че на всички мерзавци в този град свят ще им се завие. Но преди това трябва да ми обещаеш нещо.

Тя се притисна към него още по-силно.

— Какво, Ласитър?

— Животът и свободата на Карлос Дуарте — каза той.

Тя го целуна още веднъж и се усмихна.

— Обещавам ти, скъпи.

Той се освободи от нея, а тя отново легна на дивана. Наблюдаваше го, докато той се събличаше. Ласитър вече не можеше да сдържа възбудата си.

4.

Лежаха плътно един до друг. От време на време Рената глухо простенваше. Ама че пламенна любовница беше тя! Ласитър имаше богат опит, а Рената Садора причисляваше към най-приятните си преживявания.

В тези минути той прогони всички други мисли. По-късно щеше да има време за тях. Не се сещаше нито за Карлос Дуарте, нито за поръчението на Бригада Седем.

Това си беше неговият час и той искаше да му се наслаждава.

Рената владееше любовната игра във всичките й тънкости, а и самата тя се отдаваше изцяло на това прекрасно преживяване. Изглежда тя също като Ласитър беше забравила всички неприятности. И сигурно беше така!

Но дали тя действително не се сещаше за нищо друго?

Ако Ласитър знаеше какви мисли се въртяха под тази мека червеникава коса, то въодушевлението му щеше веднага да се изпари. Но сега дори я съжаляваше.

Въобразяваше си, че тя му е казала истината. И действително помисли, че сведенията, които беше получил от Бригада Седем, са неверни и че тук, в Бустаменте, съдията и шерифът имат думата.

В неговите очи Рената Садора бе притисната от тези престъпници и сега нямаше друг избор, освен да играе по свирката им.

По някое време се отпуснаха изтощени един до друг. Тялото на Ласитър започна да се успокоява. Една женска ръка галеше гърдите му. Той прегърна Рената през раменете и отново се наслади на допира с нея.

Всичко беше толкова прекрасно.

— Обичаш ли ме? — попита тя шепнешком. — Изобщо можеш ли да обичаш една жена истински, Ласитър?

Той нежно се усмихна, тъй като не искаше да я засегне. Сърцето му изведнъж се изпълни с внезапна суровост. Това беше усещането на мъж, който в живота си бе минал през всички кръгове на ада и който никога вече не можеше да изживее една романтична любов.

Ласитър само веднъж беше изпитал това велико, прекрасно, омайващо чувство.

Беше по време на женитбата му с Мери Кенъроу.

Това бяха славни времена.

Ласитър се питаше защо точно в този момент се сещаше за миналото.

В душата му се надигна някакво неосъзнато чувство на гняв.

— Не! — каза той.

— Какво означава това?

— Казах не!

Тя продължаваше да гали тялото му. Усмихна се.

— Значи не ме обичаш, така ли, Ласитър?

— Да, Рената! Харесвам те, искам да ти помогна, но не те обичам.

Тя не се отдръпна от него. Ръцете й продължаваха да го галят.

Какво зверче беше тя!

— Само се правиш, Ласитър — прошепна му в ухото. — Не трябва да се преструваш така. Да не си мислиш, че не те познавам добре? Ти се обграждаш с броня, скъпи ми приятелю. Но мен не можеш да ме заблудиш. Ти ме обичаш, Ласитър. Чувствам го с всяка частица на сърцето си. Обичаш ме! Обичаш ме! Обичаш ме!

Беше толкова агресивна, че в първия момент той не можа да намери подходящия отговор. Беше прекалено доверчив. Ако врагът му го предизвикваше, той беше в състояние да отвърне достойно на удара. Но ситуацията тук беше съвсем различна.

Това, което ставаше сега между него и Рената, не можеше да се разбере толкова лесно.

— Кажи, че ме обичаш, Ласитър!

В този момент той предпочиташе грубо да й изкрещи нещо, но се владееше и продължаваше да й се усмихва уморено. Или поне се надяваше, че изглежда така.

— Престани, Рената — промърмори той. — Подобно нещо не може да се получи насила, да се изисква. Може би ние двамата просто трябва да опитаме.

Пръстите й го галеха и се спускаха все по-надолу.

— Знам, че ще се разбираме, скъпи.

Тя тихо се засмя. Гласът й винаги беше леко дрезгав.

— Можеш ли да наредиш да освободят Карлос Дуарте? — запита той. — Искам да го измъкна от този проклет затвор колкото се може по-скоро…

Тя го прекъсна:

— Но защо се тревожиш, амиго? Още тази нощ Карлос ще бъде пуснат. Аз ще се погрижа за това!

Ласитър стисна зъби и в същото време се усмихна. Сега в никакъв случай не трябваше да се издава. Една необмислена дума и цялата къщичка от карти, която бе изградил с толкова умение, щеше да рухне. Само един-единствен полъх на вятъра бе в състояние да срине всичко.

Рената Садора се хвърли върху него и го задуши с целувки, изпълнена със страст. Това, естествено, харесваше на Ласитър. И същевременно съвсем не му харесваше.

Самият той се чувстваше като предател.

— И как ще го направиш, Рената? — попита той. — Трябва да се справиш съвсем сама. Ако хората ти ме пипнат, песента ми е изпята.

— Да, знам. Въобще не трябва да се безпокоиш за приятеля си Карлос Дуарте.

Сега вече Ласитър не й вярваше на нито една дума. Но и не можеше да си обясни какво точно го беше накарало да се усъмни в нея.

Какво още му беше казал мъдрият Ефраим?

„Бустаменте е адски град, амиго Ласитър! Там властват само престъпници! Съдията не е никакъв съдия. Не е учил даже и за адвокат. Шерифът Бодж Боринджър е мерзавец, когото един истински съд досега сто пъти щеше да е осъдил на смърт. Но най-зла е Рената Садора. Тя е тайната владетелка на този град. Само тя е виновна за това, че в Бустаменте бяха обесени толкова много мъже. А ако не си предпазлив, и ти ще увиснеш на бесилката, Ласитър.“

Рената продължаваше да лежи върху него. Тя усещаше как той размишлява над проблемите си. Разумът му го накара да забрави близостта на тази хубава жена. Тревогите надвиха всички плътски желания.

— И как ще го измъкнеш от избата?

Тя се засмя.

— Изобщо не трябва да се тревожиш за това, Ласитър. Още преди да се е съмнало, приятелят ти Карлос Дуарте ще бъде свободен. Кълна ти се.

Той не вярваше на нито една нейна дума, но каза:

— Добре. Разчитам на теб.

Навън отекна зловещ вълчи вой.

Рената изведнъж се вцепени. Започна да трепери. Заприлича на преследвано животно.

Вълчият вой отново процепи тишината.

— О, Боже! — прошепна Рената. — На всичкото отгоре и това!

— Какво ти стана изведнъж? — попита Ласитър. — От какво се страхуваш, Рената? Появил се е някакъв скитащ вълк-единак. Вероятно е уловил плячка и сега изразява своя триумф.

Тя цялата настръхна. Потрепери.

— Не! — простена тя. — Не е вълк, Ласитър, а човек, който може да вие като истински вълк. Той е най-опасното и страшно същество, което можеш да си представиш. Това е Ел Лобо! Сигурно си чувал за него, Ласитър?

— Ел Лобо ли? Преди две-три години се подвизаваше в Брасада. Разбира се, че съм чувал за него. Но се разнесе слух, че е изчезнал безследно.

Тя го прегърна още по-силно. Вкопчи се в него като удавник за сламка.

Страховитият вой отново отекна в нощта.

— Ще надникна — каза той и се извъртя, като същевременно се освободи от здравата прегръдка на Рената.

В следващия миг вече стоеше изправен до дивана и посегна да вземе дрехите си, които беше нахвърлял върху едно кресло.

А след това се случи онова, за което го предупреди вълчият вой.

Вратата се отвори с трясък.

В стаята връхлетя мъж, който държеше в ръката си револвер.

— Така си и мислех, Ласитър! — изсъска той. — А аз, глупакът, отначало тръгнах с другите да те търся. Но след това си припомних някои неща.

Той започна да се киска и затвори вратата зад себе си, като продължаваше да държи револвера, насочен към Ласитър, който пък стоеше зад креслото с ръце върху свещеническите дрехи.

— Вдигни лапите си към тавана! — заповяда мъжът. — Доколкото те познавам, може и да измъкнеш някое оръжие от тези черни дрипи. С теб човек никога не е достатъчно сигурен, Ласитър. Цяло щастие, че те познавам толкова добре.

Ласитър бавно се изправи. След това кръстоса ръце зад тила си.

— Сега доволен ли си, Виктор? — попита той. — Беззащитен съм като петел преди клане.

Този мъж се казваше Виктор Пауърс. Ласитър се бе запознал с него преди около четири години в Амарило. Той застреля човек пред очите му. Беше при самоотбрана и Ласитър свидетелства за това. На съдебното заседание Виктор Пауърс бе обявен за невинен. Ласитър беше дал честни показания и след делото се срещнаха в едно заведение.

Естествено, Ласитър още тогава знаеше, че Виктор Пауърс е главорез от най-долно качество, но това не го интересуваше. Бригада Седем му бе възложила друга, много по-важна задача — а случайността го срещна с Пауърс, който му оказа безценна помощ.

— Да, стой така, Ласитър — каза Виктор. — Всъщност няма да бъдеш обезглавен, а обесен. Заедно с приятеля ти Карлос Дуарте. Ще обесим и стария Ефраим. А тази малка вещица Розали ще продадем на някой бордей в Мексико. Всичко по реда си.

Той хвърли презрителен поглед към Рената и продължи:

— Разбира се, и с тебе е свършено, бейби! Винаги съм предполагал, че пътят ти е дотук.

Рената беше втренчила в него уплашения си поглед.

— Какво каза, Виктор?! — извика тя недоверчиво. — Сигурно не говориш сериозно! Това е само една от лошите ти шеги! Така е, Виктор!

Той се усмихна зловещо. Револверът му беше все така насочен към Ласитър, но той нито за миг не изпускаше от погледа си и Рената. Трябваше да бъде нащрек и много добре го знаеше.

— Този път не се шегувам, Рената! — изсъска Виктор. — Ще ви очистя и двамата и никой в този град няма да ме упрекне. Ще кажа, че заедно с Ласитър си подготвила заговор срещу общината. Извадила си срещу мен пистолет и аз не съм имал друг избор. Толкова е просто.

Тя отчаяно поклати глава.

— Но защо правиш всичко това, Виктор? Какво ще спечелиш? Много добре знаеш, че по този начин ще настроиш срещу себе си Зора Зача и Бодж Боринджър. А те двамата са най-влиятелните хора в този град.

— Лъжеш, Рената — студено отвърна той. — Истинската власт в Бустаменте държеше ти. През цялото време. От деня, в който ти, Зора Зача, Бодж и някакъв си Джеръми Уулф се настанихте тук. Но после онова приятелче стана излишно. Започна да ви командва и вие го премахнахте, както си знаете. Но сега Ел Лобо, изглежда, се е завърнал от отвъдното…

— Откъде знаеш, Виктор? Кой ти е издал всичко това?

— Винаги съм наострял слуха си, когато се е разказвало нещо по-особено. Често отивах в кръчмите сред обикновените хора. Трябва само да слушаш внимателно и можеш да научиш куп работи. Бях там, когато за пръв път се чу вълчият вой. Тогава, естествено, чух думите на Зора. Всички вие бяхте доста стъписани. Е, да, мен това не ме интересува. Няма защо да се страхувам от него. Може би Ел Лобо ще пипне приятелчетата ти, преди да съм ги убил, и ще направи добре. Ще спести много работа.

— Но защо така изведнъж се обръщаш срещу мен, Виктор? — попита тя с треперещи устни, почти разплакана. — Та аз нищо не съм ти направила. Напротив. Колко често сме лежали в обятията си! Аз те обичах, Виктор, кълна ти се във всичко свято за мен.

Той се изхили цинично.

— В нашите среди това не важи. Ако не ви бях изпреварил… сигурно щеше да насъскаш Ласитър срещу мен и срещу другите. Ти си го извикала, малката! Признай си! Мен курва като теб не може да ме метне!

Той действително изглеждаше обхванат от смъртоносна решителност. Ласитър добре познаваше подобни ситуации. Нищо не можеше да отклони от намеренията им хора, които бяха така настроени да убиват.

Но какво можеше да направи той в тази проклета ситуация?

Знаеше, че Виктор Пауърс е бърз стрелец.

Вън отново се понесе страховитият вълчи вой.

— Нашата погребална песен, Рената — каза Ласитър. — Знаеш ли всъщност от чие гърло излизат тези прекрасни звуци?

Виктор Пауърс веднага наостри уши.

— Ти наистина ли знаеш, Ласитър? — запита той с любопитство.

Ласитър се изкиска най-невъзмутимо.

— Той е вече тук, Виктор — отвърна той. — Трябва само да се обърнеш и ще го видиш.

— Не се хващам на такива евтини трикове — изръмжа Виктор. — Не, Ласитър, не и аз!

Тъкмо произнесе тези думи и се случи нещо невероятно. Изведнъж събитията се преобърнаха…

5.

Рената изглеждаше така, като че ли току-що бе видяла призрак.

— Не! — едва доловимо прошепна тя. — Не, не може да бъде! Нее… Нее…

Тя закри лицето си с длани, а цялото й тяло се разтресе.

Виктор Пауърс държеше револвера насочен към Ласитър, но в погледа му се четеше безпомощност.

— Стой мирно, Ласитър! — предупреди той. — Сега ще видя какво става. Не мърдай, Ласитър!

Той бавно обърна глава — и в следващия миг извика от уплаха, но изненадата му трая не повече от половин секунда. Виктор вече действаше.

— Аз също съм вълк! — изсъска той и обърна своя „Ремингтън“, тъй като искаше да изстреля първия куршум в тялото на страхотното създание, което стоеше на вратата.

Виктор Пауърс наистина бе невероятно бърз стрелец. Той положително щеше да успее да убие двамата си противници и Рената, ако Ласитър отдавна не бе взел мерки.

В ръката му блесна дълъг, много тънък нож, изработен от италианска стомана. При натискане на едно копче острието му изскачаше от дръжката като змия.

Ножът се превъртя няколко пъти във въздуха и се заби в китката на Пауърс, който изстена и изпусна оръжието си.

След това Ласитър светкавично посегна към втория си револвер, който се намираше в кобур на рамото му, отново замахна, но спря, тъй като видя, че страшилището на вратата вече беше хвърлило нож. Острието уцели Пауърс в сърцето. Той притихна и се вцепени. С две ръце обхвана дръжката, която стърчеше от гърдите му, след което съвсем бавно се свлече на колене. От разкривените му устни се изтръгна глух стон.

Той падна на една страна и занемя. Широко отворените му очи угаснаха.

Странното същество се размърда.

— Боже мой? — изхриптя Рената. — Кой си ти? Наистина ли си Ел Лобо? Изобщо човек ли си?

На бледата светлина, която излъчваше петролната лампа, фигурата му изглеждаше много по-зловеща и вселяваща страх, отколкото беше в действителност.

На главата си имаше вълча маска с полуотворена уста, в която стърчаха остри зъби. Очите му излъчваха зеленикав блясък.

— Да, аз съм Ел Лобо — глухо произнесе страховитата паст. — Скоро ще се каете за всичко, което сте извършили!

Когато говореше, долната челюст се движеше. Вероятно беше прикрепил към брадата си някакво хитро изобретение.

— Дойде време, Ласитър — обърна се той към едрия мъж, който тъкмо нахлузваше дрехите си.

— Трябва да разкараме оттук мъртвеца, Рената — каза мъжът от Бригада Седем. — Ще се върна колкото се може по-скоро. Надявам се, че нищо няма да кажеш на другите.

— Ела тук по-скоро, Ласитър — прошепна тя. — Сега ми трябваш повече от всякога. Къде ще го отнесете?

— Там, където никой няма да го открие — отвърна Ласитър. — Не се тревожи за това. И мисли за обещанието си! Искам момчето още днес да бъде освободено. Освен това очаквам от теб да заповядаш на хората си да оставят на мира онези бедни фермери от ранчото сред хълмовете.

— Не знам дали ще мога, Ласитър.

— Тук ти командваш.

— Но това въобще не е вярно! Защо вярваш на хорските измишльотини? Главните в Бустаменте са Зора и Бодж. Ако се изправиш срещу тях и ги ликвидираш, скоро в града ни и земите наоколо ще настане спокойствие. Едва тогава хората отново ще могат да живеят в мир.

Ласитър и човекът вълк повдигнаха трупа и го понесоха към вратата.

— Погрижи се петната от кръв да изчезнат — каза Ласитър през рамо. — Или сложи отгоре някой от дюшеците си. И затвори вратата след нас. Ако някой дойде, отвлечи вниманието му. Ние ще се измъкнем през задния вход.

Навън изведнъж се чу конски тропот.

— Почва се — изръмжа Ласитър. — Скоро ще трябва да свалиш маската си, Тоби. Прекалено ще бие на очи, ако срещнем някой по пътя.

Човекът под маската беше Тоби Шикъли, изобретателният стар гробар, с когото Ласитър се запозна в нощния град с пристигането си.

Той беше показал на Ласитър маската си още тогава и му бе разказал за трика си с вълчия вой, въпреки че засега все още не го беше прилагал. Той и приятелите му бяха на мнение, че ще е по-добре, ако запазят тази изненада за по-късно. Бяха сигурни, че по този начин ще всеят смут сред босовете на престъпниците в Бустаменте.

И ето че този час настъпи…

— Не съм и допускал, че си толкова опасен, Тоби — каза Ласитър, когато пристигнаха в тъмния хангар, който всъщност беше работилницата на стареца.

Те поставиха мъртвеца в един от обикновените дървени сандъци, които бяха пръснати наоколо и които в този район служеха за ковчези. Но в страна, в която смъртта прекалено често вземаше жертвите си, никой не придиряше.

— Какво искаш да кажеш? — попита Тоби, като се изхили и захвърли вълчата глава зад купчина дъски.

— Ах, ти, стар шмекер, много добре знаеш — каза Ласитър. — Или това, че острието се заби точно в гърдите му, беше чиста случайност?

— Я гледай ти! — възмути се Тоби. — Да не би да мислиш, че съм майстор на ножа като тебе?

— Отстрани изглеждаше много умело.

— Де да беше така…

— Вече никой не може да върне нещата. И все пак жалко, че го уби.

— Жалко ли? Какво искаш да кажеш?

— Трябваше ми жив. Все нещичко щеше да ми каже. Освен това сега щяхме да имаме, така да се каже, обект за размяна.

— Това са хубави сънища, Ласитър — измърмори старият Тоби. — Наистина ли си мислиш, че тези вълци ще се хванат на такава въдица? Нима още не си разбрал, че си попаднал в града на сатаната? Може да се нарече и град на хищните вълци. Знаеш какво правят през зимата гладните вълци — никой не се съобразява с другия. Но най-страшно е, когато вълците водачи се сдърпат помежду си. Такава е и ситуацията в Бустаменте, Ласитър.

Ласитър отиде до едно от малките прозорчета на хангара и впери поглед към окъпаната в лунна светлина „Майнстрийт“. Пред „Паласио Монументал“ се бяха събрали над двадесет коня. Навсякъде шареха въоръжени мъже и влизаха от къща в къща. Носеха се приглушени викове, а главорезите постоянно шареха из малките кирпичени къщички и дървени бараки. Те търсеха Ласитър и мнимия Ел Лобо.

— Да изчезваме — прошепна Тоби Шикъли. — Сто процента ще надникнат и тук.

Мизерното му жилище, ниска кирпичена постройка, се намираше точно зад гърба на работилницата му. Къщичката се състоеше от две стаи, кухня с маса и спалничка с две примитивни легла.

Старият Тоби отмести настрани едното легло и отвори някакъв капак на пода.

— Хайде вътре, амиго! — прошепна той. — Ей сега ще почукат.

Ласитър се спусна в тъмното. Това беше малко складово помещение, в което можеше да се побере само ако клекнеше ниско долу върху студения под. Беше невъзможно да стои прав, а дори и седнал на земята не можеше да изпъне краката си. Беше прекалено тясно. Това беше един от обичайните малки складове, които хората по тези горещи места правеха, за да могат да съхранят храните и напитките си пресни за по-дълго време. Ласитър запали клечка кибрит, за да се ориентира. Той забеляза пушени бутове, които висяха от тавана, малки чували със захар, сол и брашно, тук имаше и най-различни калифорнийски консервени кутии, пълни с всевъзможни плодове. Освен това забеляза и няколко бутилки уиски и вино, а и доста бира. Всичко в тази ситуация беше точно по вкуса му. Така поне щеше да убие малко време, докато горе старият Тоби лежеше кротко в кревата си и похъркваше.

Ласитър се облегна на стената с обути крака и отвори бутилка уиски. След всичко, което се случи, първата глътка му подейства благотворно.

Изведнъж над него се вдигна шум. Тук долу той ясно долавяше всяка дума, произнесена в спалнята на приятеля му. Всъщност това не можеше да се нарече говор, а крещене.

— Ако ни обясниш това, ще те оставим на мира, стар лешояд такъв! — някой наруга стария Тоби. — Хайде, обличай се и ще дойдеш с нас в работилницата за ковчези.

— Какво ще правя там? — гневно извика гробарят.

— Преди малко ти казах, че в един от ковчезите намерихме мъртвец.

— Е, и? Какво лошо има в това? Разбира се, че мъртвецът ще лежи в ковчег. Това е старият Мърфи, който вчера завърши земния си път. Утре трябва да го погреба. Всеки в това глупаво село знае това!

Ласитър разбра всичко. Предположението му се потвърди. Горе отново загърмя гласът на предишния грубиян:

— Ей сега ще ти покажа кой е вътре, Шикъли. Хайде, тръгвай! В ковчега не е старият Мърфи!

— А кой тогава?

— Виктор Пауърс.

— Не! — извика Тоби Шикъли. — Не, не може да бъде! Просто не мога да повярвам! Точно добрият мистър Пауърс ли? По дяволите, какво става тук? Да не искате да ме подлудите?

Той играеше ролята си първокласно. Но натрапниците не се хващаха толкова лесно.

— Как ви хрумна да се ровите в работилницата ми? — ядосано попита старецът. — Това е незаконно!

— О, не дрънкай глупости, Шикъли! Законът отдавна е решил, че можем да претърсваме навсякъде. А аз като шериф на този град сега изпълнявам служебния си дълг.

Ласитър отпи глътка уиски. Сега вече наистина щеше да се нуждае от него. Питаше се как ли щяха да се развият събитията по-нататък.

А какво щеше да стане, ако Тоби не се върнеше? Все пак точно върху капака се намираше леглото, а старецът сигурно беше поставил и някакво допълнително резе.

Както и да е, засега повече нямаше да се тревожи. Все щеше да намери някакъв изход. Важното беше, че не го пипнаха преди малко. Иначе сега щеше да е в истински капан, от който нямаше измъкване.

— Сега напред, Шикъли! — изруга „шерифът“ Бодж Боринджър. — Интересно ми е да чуя обяснението ти.

Стъпките се отдалечиха. Ласитър пийна още една глътка. Не му оставаше нищо друго, освен да изчака.

 

 

Шерифът престъпник тикна пред себе си Тоби Шикъли в хангара за дъски. Старата, опушена лампа, която висеше от тавана, беше запалена. Бледата светлина падаше точно върху отворения ковчег. Отляво и отдясно на сандъка се бяха наредили мъже. Двама от тях държаха в ръцете си фенери. Не беше трудно да се разпознае мъртвецът.

Гробарят извика от уплаха:

— Велики Боже! — възкликна той и се прекръсти. — Но това е ужасно! Аз… аз не мога да си обясня… Мисля, че ще се побъркам. Полудявам! Аз…

Той още веднъж се наведе напред, напрегнато се загледа в трупа и докато поклащаше глава, започна да мърмори нещо под носа си, което и при най-добро желание не можеше да бъде разбрано.

— Но къде е старият Мърфи? — изкряска той накрая с уж последни сили. — Днес следобед самият аз го положих в този ковчег. Точно в този сандък, шерифе. Мога да се закълна. Къде е той сега? Не го ли намерихте?

— Още не — отвърна Боринджър с такъв смразяващ тон, че на човек можеха да му полазят тръпки по гърба. — Но ще го намерим, бъди сигурен, стар лешояд такъв.

Той протегна ръка напред и улови Тоби за ревера на черното погребално сако. Рязко го дръпна към себе си и сурово се взря в очите му.

— Не ти вярвам, Шикъли! — изръмжа той. — Винаги съм усещал, че в теб има нещо съмнително. И ще разбера какво е то, вярвай ми.

Той вдигна десния си юмрук и по всичко личеше, че възнамеряваше да фрасне един в лицето на Тоби.

Старецът примирено затвори очи. Беше му ясно, че това е само началото на нещо по-страшно, което щеше да се изсипе на главата му в най-близко време.

— Недей още, Бодж! — каза в същия миг особен глас, който идваше някъде от тъмнината. — Така или иначе ще се доберем до истината. Не се безпокой. Първото, което ще направим, като се съмне, е да пуснем нашия пес по следите. Все си мисля, че тук ще открием и други неща.

Този, който говореше, излезе на светло. Широкоплещест мъж с черна брадичка, която още повече подчертаваше и без това ъгловатата му челюст.

Това беше „съдията“ Зора Зача, който в същия момент повтори:

— Пусни го, шерифе! Нека никой да не може да каже, че в този град съществува несправедливост. Не бива да допускаме да говорят така зад гърба ни, нали, драги ми шерифе?

Той се изхили самодоволно. Другите започнаха да се смеят заедно с него. Всички те бяха посветени в тъмните дела на общината и знаеха всичко. Това беше една съзаклятническа организация на мошеници и главорези, крадци на добитък и контрабандисти на оръжие. От време на време търгуваха и с хора, с хубави млади момичета, предимно негърки, мулатки и индианки, които продаваха в Мексико на публични домове или като „прислужнички“ на богати земевладелци. В Бустаменте се извършваха всички тъмни далавери, които човек можеше да си представи.

Нищо чудно, че в Бустаменте, в Запата Каунти, близо до мексиканската граница, все повече се ширеха престъпленията и че градът се беше превърнал в свърталище на всякакви разбойници. И точно Бригада Седем възложи на Ласитър специална задача. Беше чиста случайност, че по същото време той получи и зов за помощ от своя млад приятел Карлос Дуарте.

Бодж Боринджър пусна Тоби. Лицето на стария гробар трепна. Той явно много се страхуваше.

— Наистина нямам нищо общо с това, господин съдия — каза той с плачевен глас. — През цялото време си бях в леглото, спях, а шерифът Боринджър ме събуди. Аз самият не мога да схвана какво става.

Съдията се засмя снизходително.

— Но как е могло да се случи? — запита той. — Наистина ли нямаш никаква представа, Тоби?

— Кълна се, господин съдия… Аз…

— Добре, добре — отвърна Зора Зача. — Вярвам ти, Тоби. Няма от какво да се страхуваш, докато не докажем противното.

Той се обърна към Боринджър и го загледа настойчиво.

— Тук действително стават ужасни неща, Бодж. Първо се чу, че Ел Лобо отново се е появил. После внезапно пристигна и онзи Ласитър. Всичко това ми прилича на таен заговор. Трябва да предприемем нещо. Отсега нататък искам градът денонощно да бъде обграден от постове, Бодж. Това ще организираш ти. Имаме на разположение достатъчно много хора. Вече никой не бива да влиза или да излиза от града незабелязано. Смятам, че така много скоро ще вземем в свои ръце нещата. Ако Ласитър и Ел Лобо са скрити някъде тук в Бустаменте, то все някога неизбежно ще трябва да излязат от дупките си. И тогава няма да могат да ни се изплъзнат.

— А ако са извън града?

Зора Зача се усмихна и поклати глава.

— Поне Ел Лобо е все още в града. Дори си мисля, че нашият добър приятел Виктор тежи на неговата съвест.

— А Ласитър?

— Когато ние тръгнахме да го търсим, той сигурно вече е бил тук. Току-що говорих с Рената. Преди около половин час пак е чула вълчия вой. Малко преди да се завърнем. Вероятно Виктор е бил убит точно по това време. Може би това е бил триумфалният вой на Ел Лобо.

Бодж Боринджър скептично посочи мъртвеца.

— Не мога да приема, че това е извършил сам човек — каза той с дрезгав глас. — Той е бил изненадан от двама. С един човек Виктор би се справил. Не е бил нападнат и в гръб, в противен случай ножът нямаше да се забие в гърдите му. Сигурен съм, че тук става страхотна свинщина, Зора.

— Скоро целият заговор срещу нас ще се провали — невероятно спокойно произнесе съдията. — Цяло щастие е, че все още имаме Дуарте жив. Но утре вече наистина ще го обесим. Досещаш ли се защо?

Бодж Боринджър подло се изхили.

— Разбирам, шефе. Тогава съзаклятниците със сигурност ще излязат от скривалището си.

— Правилно — каза Зача. След това кимна на гробаря. — Можеш да тръгваш, Тоби.

Старецът си отдъхна.

През цялото време невероятно напрежение късаше нервите му. Сега всичко щеше да се оправи. Той си мислеше, че ще го затворят и тогава нямаше да може да измъкне Ласитър от избата.

Сега всичко щеше да се промени. Още тази нощ.

Той се отправи към вратата, като се олюляваше. Голям късмет извади!

Вече беше стигнал до изхода. Дори си представяше, че отново е в кирпичената си къщичка.

— Само за момент, Тоби.

Беше гласът на съдията. Дружелюбен, прекалено дружелюбен. Тоби усети приближаването на нещо лошо. Спря като вцепенен.

— Да, сър?

— Тревожа се за теб, Шикъли — каза Зора Зача. — В никакъв случай не искам да те сполети това, което се случи на Виктор. Не, в никакъв случай.

Тоби се обърка.

— Аз… не разбирам, сър…

Всъщност изобщо не беше объркан. Просто играеше ролята си първокласно, както и преди малко. Старецът си разбираше от работата. Беше природен талант.

Изигра целия този театър, за да не разберат страха му. Да, ужасно се страхуваше — не само за себе си, но и за Ласитър и за всички останали участници в тайния заговор, за който Зора Зача спомена.

Ако откриеха Ласитър, всички бяха загубени.

Той виждаше лицето на съдията като през мъгла.

Гласът на този жесток човек, чиято интелигентност го правеше още по-коварен, достигаше до слуха му като през памук.

„Съдията“ се засмя добродушно.

— Разбира се, че можеш да си ходиш, Тоби. Но ти самият знаеш какви страшни неща се случиха в града ни. Затова не искам да прекараш нощта сам. Ще оставя с теб човек, който ще те пази.

Тоби разкриви устни в усмивка.

— Много мило от ваша страна, сър. Но наистина ли смятате, че е необходимо? Тук нямам никакви врагове. Напротив, хората имат нужда от мен.

— Убеден съм, че нямаш врагове, Тоби. Но е възможно някои престъпници да се опитат да те премахнат като неудобен свидетел. Затова по-добре да вземем мерки. Ела, Джо Майерс.

Към Тоби се отправи едър мъж. Това беше Джо Майерс, който си разбираше от занаята. Той приятелски потупа стареца по рамото.

— Мисля, че ще се разбираме, Тоби. Зорко ще бдя над теб. Е, да вървим!

6.

Ласитър чу стъпки. В началото помисли, че Тоби е сам, но само няколко секунди по-късно разбра, че са двама.

— Да се надяваме, че в колибата ти има достатъчно уиски — каза някакъв мъж с много дълбок глас. — Нямам желание заради теб цяла нощ да стоя на сухо.

— Не съм виновен аз — ядно отвърна гробарят. — Достатъчно ясно обясних на съдията, че в този град нямам врагове.

— Знам — изръмжа Джо Майерс, — но това не ме интересува. Възложиха ми задача и я изпълнявам. А сега донеси уискито, Тоби! Иначе тази нощ ще имаш още неприятности.

— Добре, добре, Джо! Надявам се, че в замяна на това ще ме оставиш да спя на спокойствие.

Той отиде в кухнята и скоро след това се върна.

— Ето, Джо, бутилка и половина. Ако не ти стигне, отиди в кръчмата и си купи още.

— Дай насам! — изръмжа мечешкият глас. — За тази нощ ще ми стигне. И не си въобразявай, че ще се напия от няколко глътки. Ще те дебна като ловджийски пес.

Тоби Шикъли се хвърли върху скърцащото легло. Отдолу Ласитър преценяваше всеки шум.

— Е, приятно будуване, Джо. И се пази да не те отнесат злите духове. Работата, която ти възложиха, е наистина специална. Лека нощ, Джо! Да ти е сладко. На мен уискито ми е безразлично.

После горе утихнаха и на Ласитър не му оставаше нищо друго, освен да се намести по-удобно и от време на време да отпива по някоя глътка.

Дали Рената все още го слагаше в сметките? Едва ли! В този дяволски кръг никой не се съобразяваше с другия. Тук буквално минаваха през трупове.

Но негова милост съдията явно беше най-печеният от всички. Той наистина мислеше за всичко. Сега Тоби нямаше никаква възможност да помогне на Ласитър. Поне засега.

Ласитър психически се настрои за по-дълъг престой в тази тъмна дупка. Тук долу беше страшно неприятно, но поне нямаше да умре от глад. Той неволно се засмя при мисълта, че единственото, което имаше за пиене, беше бира и уиски. Макар и сам, можеше да си спретне истинско пиршество.

Беше завладян от черен хумор. Но скоро отново стана сериозен и се постави на мястото на противниците си.

Вероятно целият град бе вдигнат по тревога. Вече никой нямаше да може да напусне града или да влезе в него незабелязано. Разполагаха с достатъчно хора, за да организират това. А Рената щеше да си затваря устата и да чака подходящ момент, за да нанесе на съдията и на шерифа съкрушителния удар, за който бе мечтала цял живот. Тя нямаше да удържи думата си и да помогне на Карлос Дуарте. Не, в тази игра всеки мислеше само за себе си.

А Карлос Дуарте? При тази мисъл сякаш го разтърси мълния. Усети някакво вътрешно горене. Сигурно съдията още днес ще заповяда да обесят младия испанец.

Горе отново прогърмя дебелият глас на охраняващия.

— Хей, Тоби! Започва да ми доскучава. Хайде да изиграем една игричка двамата.

— По дяволите, остави ме на мира! Искам да спя! Лягай си и ти! Изобщо не се безпокой, нищо няма да се случи.

— По-добре да не го правя — изръмжа Джо. — Ако съдията разбере, ще ми отреже ушите.

— Тогава поне ме остави да спя и не ме буди постоянно.

— Тоби, не ми разваляй нощта! — избоботи мечокът. — Аз не съм виновен за това, че съм тук. Съдията ме избра. Той знае, че на Джо Майерс може да се разчита. И това е нещо, не мислиш ли?

Ласитър долавяше всяка дума и усети, че Тоби се готвеше да предприеме нещо. В съзнанието му изплуваха думите на гробаря:

„Да не мислиш, че съм Закато Ножа като теб?“

Да, точно това беше той. Закато Ножа преди години там, в Мексико, това означаваше нещо конкретно, но Ласитър не знаеше подробности. В областта на убийствата в Мексико имаше толкова много „знаменитости“, че човек изобщо не можеше да разграничи тези чудати имена.

Изглежда, Тоби беше станал. Дочуха се шумни крачки.

— Ако не млъкнеш най-накрая, ще ти се случи нещо, Джо Майерс! — изруга той. — Такъв номер ще ти извъртя, че свят ще ти се завие. Да не мислиш, че ще ти позволя да ми отнемеш заслужената почивка? Утре трябва да погреба Виктор. И трябва да изясним къде е изчезнал старият Мърфи. Джо, ще имам толкова много работа, остави ме да поспя.

— Да, за теб утре наистина ще има много работа — изръмжа мечокът. — Забрави ли, че утре ще бесят и младия мексиканец? А през следващите няколко дена вероятно много други ще го последват. Този път съдията наистина ще се погрижи за реда и спокойствието. Нечистите елементи трябва да се премахнат. Те не заслужават да бъдат равноправни членове на едно порядъчно общество. Намирам, че това, което каза Зора Зача, е съвсем правилно. Трябва да се борим със съмнителните елементи и ако е нужно, да ги наказваме. Или ти не си съгласен? Нима градът ни не е прекрасен, спокоен и чист? Тук има ред, Тоби! Наистина е така. Трябва да има ред, Тоби…

Той не спираше да дрънка.

— Да, трябва да има ред, Джо Майерс — сухо продума Тоби. — Ето, пийни си още една глътка.

Веднага след това се чу трясък и глухо падане.

— Ха така, Джо — каза гробарят. — От самото начало си знаех, че ще стане така.

Ласитър се засмя доволно.

През цялото време предчувствието, че нещо ще се случи, не го напускаше.

Наистина можеше да се разчита на стария Тоби. Той го доказа още веднъж.

Ласитър долови стържещи звуци. Вратичката над него се отвори и той видя засмяното, покрито с бръчки лице на Тоби Шикъли.

Мъжът от Бригада Седем се изкачи по стълбите, като взе и наченатата бутилка уиски.

— Добре си живееш тук, Тоби — каза той и хвърли поглед към Джо Майерс, който изглеждаше точно така, както Ласитър си го представяше по гласа му: един мечок, който сега си похъркваше…

— Точно бутилката с „Джек Дениълс“ ли трябваше да вземеш? — ядосано попита старецът. — Защо не си избра друга марка?

Ласитър започна да се хили.

— Аз съм изискан човек с добър вкус, Тоби. Затова винаги избирам най-доброто. А какво ще правим с оня там?

Гробарят затвори капака на избата и изтика леглото на предишното му място.

— Остави това на мен, Ласитър — тихо отвърна той. — А сега изчезвай. Сам ще се справя с Джо Майерс. Знам си работата. Дай ми бутилката и да те няма! Знаеш какво стана междувременно.

Ласитър кимна.

— Наистина ли искат да обесят момчето?

— Бъди сигурен. Онзи кучи син Зача по този начин иска да те измъкне от скривалището ти.

— Мен и някой си Ел Лобо — допълни Ласитър, като се подсмихваше.

— Да, за малко щях да го забравя. Тръгвай вече. Знаеш къде трябва да отидеш.

Джо Майерс простена и се размърда. Тоби бързо се надвеси над него и стовари полупразното шише върху слепоочието му. Джо веднага утихна. Гробарят изля останалото уиски върху ризата му.

— Жалко за ценната течност — измърмори той. — Но ако кажа на някого, че този тук не мирише на бъчва, никой няма да ми повярва.

— Ти наистина си бил опасен — сухо продума Ласитър. — Явно при тебе никой не е застрахован от изненади.

— Искаш ли оръжие, Ласитър?

— Да, няма да е зле.

Тоби бръкна под сламения си дюшек.

— Вземи това. Обикновена пушка е, но от половин миля стреля доста точно. Всъщност е най-доброто, с което разполагам. Досега не съм го давал на никого.

Ласитър разбра. При последните думи на стареца леко затрепери.

— Всичко хубаво, Тоби.

— И на теб, Ласитър. Разчитам на теб.

— До скоро, приятелю…

Ласитър се измъкна навън в нощта, която отиваше към своя край. На източния хоризонт се забелязваха първите сивкави ивици. Звездите избледняваха.

На двеста метра оттук се намираше „Паласио Монументал“. Рената Садора беше дала на заведението си доста надуто име. Но ако се вземеха предвид другите сгради в Бустаменте, то не беше чак толкова неподходящо.

Ласитър се запромъква откъм задната страна на къщите и дървените колиби. Постоянно спираше, дебнеше и се ослушваше в тъмнината.

Долови човешки говор близо до себе си. Очите му се взираха в нощта. Той се придвижи още по-нататък. Забеляза силуетите на двама мъже. Те бяха с гръб към него и разговаряха приглушено. От време на време просветваше цигара.

— Струва ми се, че напразно стърчим тук — каза единият. — Сега предпочитам да съм другаде.

— И аз, Клиф, вярвай ми. Шефът започва да се нервира. И то за нищо. Целият този глупав театър заради един човек! Ако разкажа някъде, ще ме вземат за луд.

— Да, но не можем да напуснем поста си — прошепна Клиф. — О, господи, какъв късмет извадихме! Този проклет Ласитър! Искам да се появи само за секунда. Така ще го напълня с олово, че повече няма да стане.

— Той е вече тук.

Ласитър произнесе тези думи съвсем тихо, подигравателно и колкото се можеше по-гневно.

Двамата се сепнаха. След това светкавично се обърнаха. Бяха наистина много бързи, не можеше да се отрече. Шефът им беше събрал около себе си първокласен отбор.

Ласитър замахна с тежкия приклад като косач. Само с един удар повали бандитите на земята, рязко се наведе над тях и ги обърна по гръб. Прецени, че щяха да спят десетина минути.

Мъжът от Бригада Седем продължи нататък. Ей сега щеше да стигне до задния двор на „Паласио“. Ако нямаше късмет, бандитите щяха да са вече там и да го чакат. Зора Зача имаше инстинкт като на вълк.

— Хей, кой е там?

Гласът идваше отляво.

— Аз съм, Клиф — извика Ласитър. — Открихте ли нещо?

— Да, открих — изръмжа другият, — ти не си…

Край него изсвистя куршум. Той вече се беше хвърлил на земята. Стреля два пъти, а отговорът беше пронизителен вик.

Ласитър скочи на крака и хукна. Сега всяка секунда беше ценна. Повече нямаше право да губи.

Край един от прозорците на горния етаж за кратко се мярна силует. Беше Рената. Позна я веднага. Бързо се вмъкна в сградата. Дали го беше видяла? Ако беше така, тя също го беше разпознала, в това Ласитър въобще не се съмняваше.

Той се вмъкна през задния вход и се затича нагоре по стъпалата. Тъй като предната вечер беше идвал тук, обстановката му беше позната.

Навън цареше неописуема бъркотия. Ласитър добре съзнаваше, че сега съдбата му изцяло зависеше от една жена. Видя как отсреща по коридора фигурата й изплува като сянка. Махна му с ръка.

— Бързо ела!

Ласитър се вмъкна в стаята й. Последва кратка прегръдка. Рената беше съвсем облечена.

— Скрий се в гардероба! Побързай! След малко ще претърсят и моята стая. Всички са полудели! Но ти не се тревожи! Ще успеем!

Тя отвори вратата на огромния гардероб, който стигаше почти до тавана и прошепна:

— От другата страна също има врата. За всеки случай…

В следващия миг Ласитър отново потъна в пълен мрак. За втори път в разстояние на няколко часа. Но тук го облъхна аромат, който го накара да забрави всички миризми от избата на Тоби.

Беше прекарал в скривалището си не повече от две минути, когато чу добре познатия глас на Бодж Боринджър.

— Рената, да си забелязала нещо подозрително?

— Точно при мен ли го търсиш, Бодж? — тя се засмя ехидно. — Ако беше дошъл, досега да съм го застреляла. Щом не ми вярваш, накарай да претърсят стаята ми. Заповядай, никой няма да ти попречи.

— Добре, Рената, не се вълнувай — примирително отвърна Боринджър. — Просто попитах дали не си забелязала нещо подозрително.

Тя също смекчи тона.

— И аз така разбрах въпроса ти, Бодж — тихо продума тя, а в гласа й се долавяше съблазън. — Струва ми се, че напразно търсите в дома ми. Дори съм сигурна.

— Какво означава това?

— Когато започнаха гърмежите, случайно бях до прозореца. Видях как някакъв мъж скочи на крака и побягна надясно. Гледах от този прозорец. Ела, ще ти покажа.

— Не, няма нужда, Рената. Вече разбрах. Напълно ли си сигурна?

Тя леко се усмихна.

— Разбира се, че не съм съвсем сигурна, Бодж. Нощта има хиляди лица. За всеки случай ви препоръчвам да надникнете във всички стаи. Естествено, тук също. Ще се радвам, ако скоро се видим при по-приятни обстоятелства — усмивката й беше обещаваща.

— Разбирам, Рената.

След това я прегърна и я целуна с такава буйна страст, че тя се изтръгна от ръцете му ядосана.

— Моля те, Бодж, престани! — гневно изсъска. — Мисля, че сега моментът не е подходящ за размяна на каквито и да било нежности. Ще трябва да отложим за по-късно — тя допря устни до ухото му и продължи шепнешком: — Между другото, не трябва да забравяш Зора. Много добре знаеш, че подобна гледка няма да му се понрави.

— Знам! Няма нужда да ми го казваш! — той се откъсна от нея. — Изглежда, не тъгуваш много за Виктор.

В очите й се появиха светкавици.

— Той е мъртъв, Бодж. За мен обаче животът продължава. Трябва ли да се преструвам на скърбяща вдовица?

— Трябва да тръгвам, Рената.

Ласитър дочу затварянето на врата. Рената мина покрай гардероба, но не спря. Само прошепна:

— Внимавай! Този е недоверчив!

Тя се приближи до един от прозорците, които гледаха към задния двор. Развиделяваше се. Дворът беше пълен с въоръжени мъже. Рената успя да забележи и постовете, които обграждаха Бустаменте като жива верига. Никой не можеше да премине. Нито навътре, нито навън.

Рената Садора се усмихна доволно на себе си.

Това, което виждаше, беше точно по нейния вкус.

Сега Бустаменте се беше превърнал в яка крепост. И ако всичко се развиеше така, както бе предвидила, скоро щеше да бъде владетелката на тази крепост. Единствената владетелка.

Всичко течеше като по мед и масло. По-добре не можеше и да бъде.

Скоро тримата мъже щяха да се разкъсат един друг. А който останеше жив, също щеше да умре.

Чуха се приближаващи стъпки. Някой стремително отвори вратата, но Рената не се обърна. Едва прекрачил прага, Зора Зача изкрещя:

— Рената! Искам да ми кажеш проклетата истина!

Тя бавно се извърна към него.

Разгневеният съдия тромаво пристъпваше към нея. Изглеждаше така, сякаш беше изгубил разсъдъка си.

Спря точно пред Рената, хвана раменете й и я дръпна към себе си.

— Зора! — възмутено извика тя. — Какво означава това?

— За последен път Виктор е видян, когато е влизал тук — сърдито каза съдията. — Било е по времето, когато преследвахме Ласитър.

Рената запази самообладание.

— Напълно възможно е Виктор да е бил в заведението ми, Зора — кротко отвърна тя. — Но какво общо имам аз с това, скъпи? Бъди така добър да ми обясниш.

— Наистина ли не е бил при теб?

— Ако е било така, отдавна да съм ти казала, Зора. Мислиш ли, че мога да имам тайни от теб?

Притисна се плътно към него, а той нежно обгърна раменете й.

— Извини ме, Рената — каза с дрезгав глас. — Как можах да си го помисля! Струва ми се, че ако всичко продължава така, ще откача.

— Какво толкова лошо си си помислил, Зора?

— Всъщност не е толкова страшно.

— Кажи ми, Зора. Моля те…

— Не, Рената, и при най-добро желание не мога да ти кажа. Съжалявам. Ще ме помислиш за луд. Затова предпочитам да си държа езика зад зъбите.

— Но, Зора! — прошепна тя. — С теб винаги сме били първи приятели. Кажи ми какво си си помислил. Моля те!

— Е, добре! Ще ти кажа, Рената. Но да не припаднеш, като чуеш. Помислих, че Виктор е бил убит тук.

Тя сякаш се вкамени. Втренчи в него опулените си очи.

— Тук? Тук, при мен?

Думите едва излизаха от устата й. Започна да трепери и така здраво се вкопчи в него, като че ли всеки момент щеше да падне в несвяст.

— Да — отвърна той, — наистина точно това си помислих. Един от моите хора ми каза, че познаваш Ласитър отпреди. В Бокатеро сте били известно време заедно.

— Беше съвсем за кратко. Във всеки случай нямам кой знае какви спомени от него. Да, съвсем слабо си спомням един тип, който се казваше Ласитър. Не мога да кажа дали това е същият Ласитър, когото търсите. Ако го видя, може би ще го разпозная. Но само може би, Зора. За да запомня някой мъж, той трябва да е наистина забележителен. Като теб, Зора. А такъв мъж не бих забравила и след сто години.

Поласкан, той се усмихна.

— За пръв път не зная какво да правя, Рената. Както е тръгнало, този мръсник ще ме побърка.

— Какво говориш, Зора! Току-що видях постовете. Ласитър няма да може да се измъкне от града. Никой няма възможност да го направи. Защо се тревожиш? При теб всичко е наред.

— Това ме успокоява. Изобщо, когато съм заедно с теб, се чувствам по-добре, Рената — почти тържествено каза той. — Ако искаш, ще те направя моя кралица.

Тя леко го целуна по устните и прошепна нежно:

— Идеята ти ми харесва. Но не ти ли се струва, че между нас стоят прекалено много завистници? Постоянно повтарях това на Виктор. През цялото време се опасявах, че ще се случи нещо. И то се случи. Можем ли изобщо да сме сигурни, че Ласитър е убил Виктор? Може да е бил някой от враговете на Виктор тук в града.

— Наистина ли смяташ така, Рената?

— Просто ми мина през ума.

Той се изправи и сви юмруци. Гневно извика:

— Аз няма да падна на колене пред никого. С другите могат да правят каквото си искат, но не и с мен!

— Какво ще предприемеш сега, Зора?

— Ще преследвам Ласитър — какво друго!

Съдията се отправи към вратата.

— Само още една думичка, Зора!

Той спря и бавно се извърна към нея.

Тя се затича към него и буйно го прегърна.

— Обичам те, Зора! Обичам те, обичам те! И ме е страх! Трябва да ме закриляш, Зора! Моля те…

Широките му длани погалиха гърба й.

— Само ако някой те докосне, ще бъде мъртъв — каза той. — Вече няма от какво да се страхуваш. Веднага ще наредя домът ти да бъде строго охраняван.

Той отново се запъти към вратата, но на прага още веднъж спря.

— Чу ли вече, че днес възнамерявам да обеся младия мексиканец?

— Дали няма да направиш грешка?

— Сгрешихме, че в последния миг го пощадихме — изръмжа съдията. — Така поне този проблем щеше да е вече уреден. Но може би е по-добре, че е още жив. Когато след малко застане под бесилката, Ласитър сигурно ще се появи.

— Дано. Тогава ще се отървеш от тревогите си.

— Ще го разкъсам на парчета.

— А Ел Лобо?

— И него ще пипна, кълна ти се. Нито един от враговете ми няма да ми се изплъзне. Всичките ще ги избеся. И тогава в града ми най-после ще има мир и спокойствие.

— В твоя град ли, Зора?

— Разбира се, че в нашия град. Не трябва да се хващаш за всяка дума, Рената.

— Добре, Зора.

Тя гледаше след него с усмивка, докато той излезе и затвори вратата зад себе си. След това отиде в съседната стая и отвори вратата на гардероба, който всъщност представляваше една огромна и същевременно удобна разделителна стена между тези две стаи.

— Ласитър! — прошепна тя. — Можеш да излизаш! Вече сме сами.

Отговор не последва.

— Ласитър! Обади се най-после!

Тишина.

На Рената й стана смешно. Ах, този шмекер, точно сега ли намери да си прави подобни шегички!

Тя започна да рови из дрехите безразборно, претърси целия гардероб и накрая спря изтощена. И не само изтощена. Беше вцепенена от ужас.

Какво ли пак се бе случило?

Изведнъж си спомни думите на съдията: „Този Ласитър ще ме побърка.“

Почти изгубила контрол над себе си, Рената притисна ръце към устните си, за да не нададе див вик. С нея ставаше същото, каквото и със съдията Зача. Ласитър и пред нея поставяше все нови и нови загадки.

Тя още веднъж се опита да прерови гардероба. Правеше го, макар да знаеше, че вече нямаше никакъв смисъл.

Изведнъж замръзна на мястото си.

До слуха й стигна пронизителен радостен вик. Това беше триумфалният вой на човек, който бе извоювал необикновена победа.

Рената бързо изпълзя от гардероба и затвори двете врати след себе си. Вън на улицата отново се понесе триумфалният вой. Като залиташе, тя отиде до един от прозорците. С широко отворени очи погледна надолу към улицата.

Яркото утринно слънце огряваше всичко наоколо — множеството малки кирпичени къщички, дюкянчетата, кръчмите — и преди всичко народа, който се тълпеше на площада около някакъв мъж.

При тази гледка Рената потръпна. Просто не разбираше. Сега вече щеше да полудее.

Мъжът, когото всички бяха наобиколили, беше Тоби, гробарят. Зад него стоеше Джо Майерс, който беше вдигнал високо някаква вълча маска.

— Пред вас е Ел Лобо! — изръмжа Джо Майерс с мечешкия си глас. — Вижте го! Аз го залових. Аз пипнах Ел Лобо! Хора, гледайте!

След това надяна маската върху главата на Тоби Шикъли.

Тълпата ликуваше. Съдията Зора Зача и шерифът пристъпиха към окования човек вълк.

Рената Садора се върна обратно в стаята, като се олюляваше. Сега имаше нужда от едно тройно уиски.

7.

Съдията и шерифът застанаха пред заловения.

— Значи ти си бил, Тоби Шикъли — хладно продума Зора Зача. — Кого ли не подозирах, но точно за теб нямаше да се сетя никога. Осмелил си се да се опълчиш срещу мен. Какво си си въобразявал, че ще постигнеш, глупако?

Тоби стисна устни. По разраненото му от бой лице се стичаше кръв. Бяха го съсипали. Двама мъже стояха зад него и го държаха, за да не падне.

— Тоби, наистина ли вярваше, че имаш някакъв шанс срещу мен и приятелите ми? Как може човек да е толкова ненормален и самонадеян!

— Трябва да го обесим веднага! — предложи шерифът. — Това ще бъде предупреждение за другите заговорници.

Съдията недоволно поклати глава.

— Какви ги приказваш, Бодж? — измърмори той. — Тоби ни трябва жив. Ясно е, че ще увисне. Но не само той. Заедно с него ще окача по бесилките всички виновни. Днес или утре той ще ни каже имената на другите. Не си ли съгласен с мен, Бодж?

Той се изхили подло, а шерифът веднага направи същото. Двамата кучи синове се разбираха без много приказки.

— Прав си, Зора — тихо отвърна Бодж Боринджър.

— Е, добре — каза съдията. След това се обърна към Джо Майерс: — Значи ти го разкри, Джо? И как успя? Разкажи ми, амиго.

Джо Майерс имаше на главата си огромна морава цицина, но сега той въобще не я забелязваше.

— Шефе, онзи ме цапардоса с почти пълна бутилка уиски. Аз припаднах, а когато после искаше да ме завърже, му фраснах един в мутрата.

Това беше чиста лъжа, но на стария Тоби вече му беше все едно.

В действителност, след като Джо Майерс се съвзе, гробарят му разказа за неговото страхотно напиване, както си и беше. После обаче за нещастие Джо паднал и при удара си наранил главата.

В началото надзирателят повярва на тази историйка, но след това ненадейно влязоха Ръсти и Скофит, двама от най-добрите приятели на Майерс. Носеха вълчата маска.

А как я бяха намерили? Двамата мерзавци на своя глава решили още малко да поровят из работилницата на Тоби. Инстинктът им подсказал, че там може би ще намерят още нещичко.

А как им хрумнала тази мисъл? Що се отнася до подлостите в живота, те преценяваха другите хора, като изхождаха от себе си. Затова за тях нямаше ни капка съмнение, че старият гробар е мошеник, който старателно пребърква джобовете на „своите“ мъртъвци и си присвоява всичко по-ценно.

— Джобовете на Пауърс винаги бяха тъпкани с долари — беше казал Ръсти на приятелчето си Скофит. — А доколкото познавам оня дърт лешояд Шикъли, няма начин да не ги е свил всичките. Работилницата му сигурно е пълна с разни скъпоценности.

Скофит се съгласи с него и така двамата разбойници направиха това неочаквано и за самите тях откритие.

Естествено, те нямаха никаква представа за какво служеше това нещо и се втурнаха в къщата, за да изплашат Майерс. Ръсти беше надянал маската на главата си и Джо действително много се стресна.

А после истината изведнъж изплува в съзнанието му. Той обясни всичко на приятелчетата си и същевременно ги закле да не казват на никого как са намерили вълчата маска.

Сега Джо Майерс стоеше пред шефовете си като истински герой.

— Къде беше скрито това нещо? — попита съдията.

— В спалнята под леглото — излъга бандитът. — Случайно я открих. След като Тоби ме фрасна с бутилката и аз се строполих на земята, веднага я забелязах, а когато я взех в ръцете си, се сетих за Ел Лобо.

— Добре си свързал нещата — похвали го съдията, — затова заслужаваш награда.

Джо Майерс скромно се усмихна.

— Но, шефе, няма нужда — той стискаше маската в огромните си лапи и безпомощно вдигаше рамене. — Какво да правя с това?

— Занеси я в шерифството — нареди съдията. — Вземете и този дърт лешояд. Запрете го в избата при мексиканеца. И да не забравите да го оковете във вериги. Бодж, доколкото те познавам, ти ще се справиш с всичко това. Задай му и няколко въпроса. Ти си знаеш…

Той смигна на своя подчинен и му обърна гръб. След това закрачи с безстрастно лице, сякаш не се беше случило нищо необичайно. Никой не можеше да забележи вътрешния му триумф.

Сега остана само Ласитър — най-опасният му противник. Но Зора Зача беше убеден, че и с него ще се справят. В никакъв случай не можеше да му се изплъзне, тъй като от всички страни градът беше пазен от негови хора.

А когато приятелите му наистина се изправеха пред смъртта, може би той доброволно щеше да излезе от дупката си, за да ги защити.

Зора Зача нямаше предвид само двамата затворници. В съзнанието му вече се беше оформил нов пъклен план, който засягаше стария фермер Ефраим и неговата приказно красива внучка Розали.

Как щеше да реагира Ласитър, когато видеше какво правят бандитите с момичето? Съдията отдавна беше събрал информация за своя враг и затова въобще не се съмняваше, че в състояние на върховен гняв Ласитър нямаше да се съобразява с нищо. Той доказа това още във фермата на стария Ефраим.

Но къде ли се криеше този дявол сега?

Зора Зача влезе в „Паласио Монументал“. Рената вече го чакаше в коридора на горния етаж.

— Какво означава всичко това, Зора? Тази вълча глава… има ли някаква връзка с Ел Лобо?

— Абсолютно съм сигурен — прегърна я през раменете и я въведе обратно в стаята.

На масата имаше бутилка уиски и няколко чаши. Зора си наля една и жадно я изпи. Отдавна не беше изпитвал такава остра нужда от алкохол.

— Сега какво мислиш да правиш? — попита Рената. — Имаш ли някакъв план за залавянето на Ласитър?

Мъжът самонадеяно се изхили.

— Ще накарам този плъх да падне на колене. Вече не може да ми се изплъзне.

— А Тоби? Направи ли вече самопризнание?

— Още е рано.

— Ще го измъчвате ли?

— Ако не изплюе камъчето доброволно…

Когато тя срещна погледа на студените му, жестоки очи, по гърба й пробягаха ледени тръпки.

Рената мразеше този мъж и се страхуваше от него, но сега не й оставаше нищо друго, освен да прави мили очи и да му се усмихва.

А докато се усмихваше, отчаяно се питаше: „Къде ли е той? Къде ли е Ласитър?“

 

 

Докато тя трескаво мислеше за него, Ласитър се намираше в задната стаичка на централния магазин и разговаряше със собственика — стария Уолтър Уолъс.

Идеята да отиде там му хрумна, когато още първия път съдията дойде при Рената Садора. Според него щеше да бъде по-добре, ако се сдобиеше с по-голяма свобода на действие. За него „Паласио“ много скоро щеше да се превърне в страшен капан, от който нямаше измъкване.

А това, което Ласитър предприе след това, се равняваше на самоубийство. Той съвсем спокойно прекоси улицата и за него беше истински късмет, че точно по това време настана бъркотията около Тоби.

— Работите вървят зле — мрачно каза Уолтър Уолъс. — Ще можем ли изобщо да намерим изход, мистър Ласитър?

— Положението изглежда сериозно — призна Ласитър, — но сега в никакъв случай не трябва да се отчайваме. Ти и всички останали трябва да се въздържате. Оставете ме да действам първо аз! Такива номера ще им изиграя, че ще загубят ума и дума. Тепърва ще разберат кой съм в действителност.

Всичко в него излъчваше спокойна увереност, но Уолтър Уолъс го гледаше скептично и поклащаше глава.

— Мистър Ласитър, но вие не познавате Зача!

— Уолтър, зарежи го това „мистър“. Мисля, че сме приятели.

— Окей, Ласитър. Сега ти си част от нас. Впускаш се в история, която може да ти струва главата. Защо го правиш? Да не би да си от някой рицарски орден?

Ласитър искрено се засмя.

— Наистина ли ти приличам на такъв, Уолтър?

— Човек никога не знае. Какво ли не си помислих.

— Но тук съществува закон — каза Ласитър, — има истински съдия и истински шериф. Защо му е на правителството да изпраща друг надзирател? Тук всичко е в блестящ ред.

— Вярно е, Ласитър. На пръв поглед тук действително всичко изглежда наред — той преглътна. — Каква гадост! — изруга магазинерът.

Междувременно беше станало девет часа сутринта. Слънцето вече печеше силно. По улиците цареше оживление. Навсякъде патрулираха бандити, които имаха за задача да следят всичко подозрително. Градът беше изцяло в ръцете на тези разбойници, които безусловно изпълняваха заповедите на своите шефове. Мерзавци, които убиваха, без да им мигне окото.

— Какво ще правим сега? — попита старецът. — Доколкото разбрах, днес Зора Зача ще съди Тоби. Той раздава правосъдие по свой начин и ще го осъди на смърт. Ще издаде присъда по своите собствени закони: да бъде обесен заедно с Карлос Дуарте. И тогава ние не можем просто да стоим и да гледаме, а ще трябва да действаме. В такъв случай, можем още отсега да си напишем завещанието.

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Правилно, Уолтър. Точно това очакват съдията и неговите съучастници. Той смята, че тогава ще напуснем скривалищата си. Но ние няма да му направим тази услуга. Ще объркаме плановете му, Уолтър.

— Да не искаш да гледаме как бесят приятелите ни?

— Първо, искам да направя някои приготовления — отклони разговора Ласитър. — По-късно всичко ще се изясни. Сега да идем в склада. Сигурен съм, че там ще намеря всичко, което ми е необходимо.

— Да се надяваме — каза магазинерът. — Какво ти трябва?

— Преди всичко барут и фитил. А също и далекобойна пушка. Тоби ми беше дал една, но по пътя ми се наложи да я оставя. Сега се намира в гардероба на една дама.

— Къде?

— Отсреща, в „Паласио“.

— Но не при онази жена, нали?

— Точно при нея, Уолтър.

Старецът закри с ръце лицето си.

— Не може да бъде! — потресен изпъшка той. — Това просто не може да бъде вярно! Наистина ли си бил в стаята на онази проклета вещица? Не мога да повярвам, Ласитър.

Ласитър се усмихна.

— Попитай я тогава.

Магазинерът беше наистина смаян.

— Не — прошепна той. — Не разбирам. Ако нещата продължават така, скоро ще превъртя.

— И Зора каза така, Уолтър.

— Откъде знаеш, Ласитър?

— Бях само на три крачки от него, докато той и Рената разговаряха — обясни му Ласитър. — Чух всяка думичка.

— И как се измъкна оттам?

— Не беше особено трудно. Все още съм способен на подобни изненади, Уолтър. Но по-късно ще ти обясня. А сега да разгледаме склада ти. След това ще отидеш при приятелите си и ще им разкажеш всичко. Не бива да губим повече време. Ще…

На вратата се звънна.

— Хей, Уолтър! Къде си?

— Сега идвам! — извика Уолтър, а на Ласитър възбудено прошепна: — Това е Хенри Слоън! Хенри Просяка! Внимавай, Ласитър! Когато се появи той, неприятностите идват от само себе си.

След това, приведен от тежестта на годините, старецът потътри крака към магазина.

Ласитър припълзя до вратата, която не можа да се затвори добре и сега беше леко открехната. Надникна в магазина. Това, което видя, накара кръвта му да закипи от гняв.

Ето че отново се започваше.

Явно враговете бяха надушили опасност.

Хенри Просяка се облегна на тезгяха. Изглеждаше съвсем спокоен, но който го познаваше по-отблизо, знаеше, че той беше способен да се превръща в звяр.

Ласитър го виждаше за пръв път, но той умееше да познава характера на човека по лицето му.

— Какво има? — делово попита Уолтър Уолъс, но му беше трудно да прикрие вълнението си.

Неканеният гост беше вперил в него змийския си поглед. Уолтър неволно трепна.

— Идвам по поръчение на съдията — каза Просяка. — Нали знаеш какво означава това, Уолтър?

Уолтър неволно вдигна двете си ръце отбранително и заотстъпва назад към рафтовете.

— В нищо не съм се провинил, Слоън — едва продума той. — Никой не може да твърди, че съм направил нещо нередно.

Хенри Просяка се ухили и зъбите му лъснаха.

— Ще видим, Уолтър — тихо произнесе той и в този миг бързо извади своята мексиканска кама от канията на колана си. — Не можеш обаче да отречеш, че си приятел на Тоби Шикъли.

— Защо да отричам, Слоън? — Уолтър преглътна. В гърлото му беше заседнала буца. — Ние, по-старите в Бустаменте, се познаваме от дълги години. Разбира се, че с течение на времето станахме приятели. Това престъпление ли е, Слоън?

Хенри Просяка започна да си чисти ноктите.

— Моят шеф, съдията, се замисли по този въпрос, Уолтър — кротко продума той. — И как мислиш, до какъв извод стигна?

— Не… не знам! Откъде, по дяволите, да знам?

Сега вече гласът му беше по-твърд. Вероятно най-после се беше сетил, че Ласитър е зад гърба му.

Натрапникът продължаваше да обработва ноктите си, но нито за миг не изпускаше магазинера от погледа си.

— В този град най-вече старите са заплаха за нас, Уолтър — спокойно каза Хенри. — Разбрахме, че се организира някакъв заговор. Изглежда са били изпратени и писма. Някой дори се е опитал да настрои правителството срещу нас. Междувременно със сигурност установихме, че младият мексиканец Дуарте, старият Ефраим Клеменс и Тоби Шикъли участват в заговора. Но има и други. И ние лека-полека ще ги открием, Уолтър.

— Нищо не можете да ми припишете! — извика магазинерът. Явно страхът му окончателно се беше изпарил и той гневно добави: — И какво ще правите сега, мерзавци такива? Всички ни ли ще избиете, а?

— Има и други възможности, Уолтър.

С един скок Просяка се озова от другата страна на тезгяха и в следващия миг държеше стареца за яката. Дългото острие проблесна точно пред погледа на Уолтър.

— Хайде, стари разбойнико! — изсъска Хенри. — Обърни се! Сега двамата с теб ще си поприказваме там отзад на спокойствие. И ако не ми кажеш всичко, което те попитам, приятелчетата ти няма да могат да те познаят, ако изобщо те видят отново.

Той завъртя Уолтър и го тласна пред себе си в задната стая. След това така силно ритна вратата, че тя се затвори с трясък.

Просяка блъсна стария магазинер на земята. След това се изправи над него с разтворени крака, а в ръката си стискаше ножа.

— Ей сега ще изревеш всичко! — заплаши го той. — А може би ще предпочетеш сам да ми кажеш истината? Давам ти още един шанс, Уолтър.

— Здравей, Хенри — приятелски извика Ласитър. — Това наистина е справедливо от твоя страна!

Просяка се вкамени.

Изненадата го скова.

— Можеш спокойно да се обърнеш — хладно продума Ласитър. — Задръж в ръка и ножа си. Това отдавна не ме плаши така, както този безобиден старец.

Хенри не помръдваше. Трябваше му време, за да се ориентира в новата ситуация.

— Ласитър? — едва произнесе той. — Това ти ли си?

— Обърни се, Хенри, за да ме видиш! Или вече напълни гащите?

Ласитър се засмя тихо и подигравателно. Думите му бяха хвърлили в ужас наперения убиец.

Просяка бавно се обърна. Лицето му беше разкривено от гняв и несигурност. Ненадейната поява на Ласитър го беше шокирала.

— Сега вече знаеш цялата истина, Хенри — каза Ласитър. — Но за жалост няма да можеш да я съобщиш на шефа си. А може би не съм прав?

Той също държеше в дясната си ръка нож. Тук в никакъв случай не биваше да се стига до стрелба.

Очите на Хенри светнаха.

Той умело хвърли камата си.

Ласитър светкавично се наведе.

Двете остриета се разминаха във въздуха, като се въртяха и проблясваха.

Камата изсвистя над главата на Ласитър.

Хенри Просяка стоя няколко секунди неестествено вцепенен. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Той отвори широко уста, но не издаде нито звук.

След това бавно се свлече и остана да лежи неподвижен…

8.

Съдията бавно крачеше към шерифството. От време на време кимаше за поздрав. Той се чувстваше абсолютен господар на града и на цялата ситуация. Човек, когото нищо не можеше да разтърси. И когото почти всички жители на Бустаменте гледаха със страхопочитание.

Той влезе в стаята на шерифа. Бодж Боринджър кротко си седеше зад писалището, а краката си беше вдигнал на плота. В ръка държеше пълна чаша уиски и тъкмо отпиваше с наслада. Той така безсрамно се ухили на „своя съдия“, че по гърба на Зора Зача полазиха ледени тръпки.

— Здравей, Зора! — извика шерифът. — Всичко ли е наред?

Съдията сбърчи чело.

— Наред е — каза престъпният съдия и се ухили.

После си запали цигара и с истинско удоволствие дръпна няколко пъти. За секунди бе обгърнат от облак дим.

— Искам да погледна нашите приятелчета в избата — каза той. — Дали са се примирили вече?

— Не им вярвам на тези братлета.

— Случило ли се е нещо?

— Докато Ласитър има пръст в тази работа, няма да се успокоя. Този човек е истински дявол. Ако продължава да действа така, скоро ще очисти и нас.

Зора Зача се усмихна надменно.

— Скоро ще го пипнем. Онова проклето копеле вече въобще не може да ни се изплъзне. Не мога да разбера защо се тревожиш толкова?

— Зора, но той е истински дявол! — изкрещя шерифът. — Страх ме е! Разбираш ли, Зора?

— Ти си пъзльо, Бодж! — изръмжа съдията. — Вече въобще не те разбирам. По-рано беше друг човек…

След тези думи излезе от стаята. Целта му беше избата. Дори не удостои с поглед „своя“ шериф. Така му показа цялото си презрение.

Зора Зача се отдаде на мислите си.

Също както и Рената, той сам искаше да приготви супата си, но тя трябваше да бъде толкова гореща, че да изгори всички останали…

Надолу към подземието водеше разнебитена стълба. Тук-там висяха фенери, които излъчваха слаба светлина. Съдията потъна в мрака, но усмивката му беше ведра като на светец.

Той мина под свода на избата. Тракането на токовете му отекна наоколо. Двамата затворници, които гниеха оковани в тъмницата, чуха стъпките му.

— Съдията е решил да ни навести лично, амиго Карлос — прошепна Тоби Шикъли. — Този кучи син се познава по походката.

Също както и Тоби, Карлос Дуарте имаше белезници около китките си. Ръцете му бяха изпънати нагоре, а веригите бяха прикрепени към тавана.

Желязната врата на килията се отвори.

Влезе Зора Зача. Предизвикателно. Самоуверено. Като император, който смазва всичко под краката си.

Той спря пред двамата затворници с разтворени крака и презрителен поглед.

— Е, мерзавци?

Подло се изсмя. Човек, който бе убеден в силата на своята власт и искаше да й се наслади изцяло. До върха на низостта. Уви, такъв беше „съдията“ Зора Зача.

— Е, мерзавци? — повтори той, като продължаваше да се тресе в сатанински смях.

Двамата затворници не отговориха нищо. Безмълвно висяха, вързани за веригите си. Отдавна им беше ясно, че вече нямаха никакъв шанс.

— Ако ми издадете всичко за Ласитър, ще ви освободя — продължи съдията съзаклятнически. — И повече нищо няма да ви се случи…

Той искаше да каже още нещо, но замълча, тъй като изведнъж някой блъсна вратата зад него.

Вътре връхлетя „шерифът“ Бодж Боринджър.

— Изчезнал е Хенри Слоън — истерично извика той. — Нашите хора отчаяно го търсят, но той сякаш е потънал вдън земя! Сигурни сме, че Ласитър има пръст в тази работа.

Съдията се облегна на каменната стена. Цялото му тяло затрепери.

— Хенри Просяка? — едва продума той. — За него ли говориш, Бодж? И всичко това е истина?

— Както е истина, че в момента стоя тук пред теб, Зора!

Съдията съвсем се опули. Пребледня. Тихо изстена:

— Ласитър…

В тъмницата нахлуха още неколцина мъже. Всички те говореха един през друг.

Постоянно повтаряха името Ласитър.

Зора Зача започна да крещи:

— По дяволите! Затворете си най-после проклетите муцуни и ми кажете всичко, което сте научили до момента. Но един по един!

Джошуа Лейн направи крачка напред. Когато застана пред Бодж Боринджър, свали шапката си. Така беше по правилник и Зора Зача беше свикнал с този ритуал.

— Сър — каза Джошуа Лейн, — напълно съм сигурен, че Хенри Просяка влезе в магазина на Уолтър Уолъс. Аз лично го видях. Но повече не излезе. Абсолютно съм сигурен, сър. Моля, повярвайте ми.

— Вярвам ти, Джошуа — отвърна съдията. След това обходи с поглед хората си. — Убеден съм, че онова копеле Ласитър вече не може да ни избяга — каза той. — Сега ще го пипнем. Обкръжете магазина!

Мъжете хукнаха навън. Всички те бяха въоръжени до зъби. Постоянно повтаряха името Ласитър. Всички те точеха ножовете си за него в буквалния смисъл на думата.

Няколко минути по-късно централният магазин на стария Уолтър Уолъс бе обграден от всички страни.

— Излизай, Ласитър! — изкрещя Келъб Шърмън. — Излизай, разбойнико! Знаем, че си вътре!

Но в магазина не се виждаше никой.

Мъжете изглеждаха някак безпомощни. Те напуснаха шерифството с убеждението, че тук няма да имат никакви проблеми. Но сега това, че в магазина нищо не помръдваше, им се стори малко зловещо.

Преди малко бяха така уверени!

А сега изведнъж тази проклета несигурност…

 

 

В шерифството Бодж Боринджър каза на съдията:

— Тези страхливци! Дали изобщо ще имат смелостта да атакуват както трябва!

„Съдията“ вдигна ръце:

— По-спокойно, Бодж! Този път ще успеем. Още ли не си схванал, че Ласитър няма вече никакъв шанс да се измъкне? Сега вече знаем, че се намира отсреща в дюкяна заедно със стария Уолъс. Ето защо няма смисъл да се безпокоим. Този път в кърпа ни е вързан. Обзалагам се, че няма да ни се изплъзне.

— Не съм толкова сигурен, Зора — каза Бодж Боринджър. — За Ласитър съм чувал такива истории, косите ти да настръхнат. Той е…

— Лайнар! — грубо го прекъсна съдията. — Имам само едно желание — да се изправи очи в очи срещу мен. Да не би да може повече от мен…

— Но е майстор на барута и оловото! — извика Бодж Боринджър. — Зора, да ти разкажа ли няколко истински историйки за това копеле? Ще се оцъклиш, кълна ти се!

„Съдията“ Зора Зача въобще не се впечатли. Продължаваше да се смее.

— Бодж, ти си абсолютен глупак — обърна се той към шерифа. — Как е възможно възрастен човек като теб да бъде толкова тъп!

Бодж Боринджър преглътна обидата. Неподвижното му лице не издаваше никакво вълнение.

— Само ти казах какво мисля, Зора — отвърна той. — Нямам нищо против да ме смяташ за глупак. Но те предупредих. Спомняш ли си Джеки Трипръстия? Той беше едно от най-коравите момчета, които човек може да си представи. Джеки също искаше да изпрати Ласитър в ада. И знаеш ли какво стана с него?

Зора Зача се усмихна съчувствено.

— Знам цялата история — отвърна той. — И какво от това, да напълня гащите, така ли? Мен ако питаш, сега дори и десетина Ласитъровци да се появят насреща ми, пак не могат да ме стреснат. Погледни през прозореца! Магазинът отсреща е обграден. Ако Ласитър е вътре, няма да излезе жив навън.

— Дано да си прав, Зора — Въздъхна Бодж примирено. — Дано…

Той млъкна. Измъчваха го мрачни предчувствия и бе убеден, че Ласитър ще им създаде още доста неприятности.

В магазина на стария Уолтър Уолъс беше тихо като в морга. Двамата мъже гледаха мъртвеца.

— Ами сега?

Старецът напълно беше изгубил самообладание. Цялото му тяло трепереше. Ласитър го разбираше. Наистина не беше лесно да се понесе цялото това напрежение.

— Какво ще стане сега, Ласитър?

Уолтър се приближи до Ласитър и впи пръсти в раменете му. Беше отчаян. Човек, притиснат до стената.

Погледите им се отправиха към прозореца.

— Вече са обградили сградата — прошепна магазинерът. — Страх ме е, Ласитър. Разбираш ли, че ме е страх?

— Да, разбирам, Уолтър — отвърна Ласитър. — Но ако сега изпуснеш нервите си, и двамата сме загубени. Трябва да запазим спокойствие, Уолтър. Все нещо ще измислим — убеждаваше Ласитър стареца. След това хвана ръцете му и ги свали от раменете си. Спокойно се приближи до прозореца и погледна навън.

Сградата беше обсадена.

Кръгът все повече се затваряше.

Първо около града. А сега около магазина. Както и преди, Ласитър беше убеден, че сега и „Паласио Монументал“ щеше да е обграден, ако не се беше измъкнал от там навреме.

Мислеше си, че е на сигурно място, но този хубав сън беше свършил. Сега вече наистина нямаше никакъв изход.

— Какво ще правим, Ласитър? — простена Уолтър Уолъс. — Имаме ли изобщо някакъв изход?

— Ще се справим — каза мъжът от Бригада Седем.

Собствените му думи отекнаха в ушите му: „Ще се справим…“

Той не можеше да си спомни някога да е изпадал в такава безнадеждна ситуация.

Старецът смуши Ласитър в ребрата.

— Ласитър, те идват!

Огромният мъж се изсмя.

— Е, и?

— Обградили са магазина отвсякъде!

— Знам.

— Ще ни убият! Не разбираш ли?

— И какво от това, Уолтър?

Старецът изпадна в ужас.

— Що за човек си, Ласитър?

— И аз самият не знам — прошепна Ласитър. — Но ми е все едно. Другите да решават.

Уолтър Уолъс изпъшка.

— Де да можех да те разбера!

Вън прогърмя глас. Властен и заповеднически. Глас на човек, който не знае що е милост.

— Тук е Джошуа Лейн! Знам, че сте вътре и че държите в плен приятеля ни Хенри Слоън. Може и да сте го убили вече, мерзавци такива! Излизайте или ще пламнете заедно с тая барака. Нямате никакъв шанс!

Ласитър кимна на стария магазинер.

— Време е, Уолтър! Да вървим!

Уолтър Уолъс го погледна с ужас.

— Не може да говориш сериозно, Ласитър? Да не би да искаш да се предадеш на тези вълци?

— Нямаме друга възможност, Уолтър. Избираме пътя на най-слабата съпротива.

Той свали от главата си цилиндъра, който му беше дал Ефраим Клеменс. Погледна с усмивка дъното на шапката и отново я постави на главата си.

Накрая поопипа дългите пешове на черния си редингот, който му придаваше достолепен вид.

Старецът не можеше да разбере защо Ласитър прави всичко това. Но и не можеше да застане против волята на Ласитър.

Ласитър спокойно влезе в магазина. Спря до външната врата и леко я открехна.

— Ей сега ще излезем, Джошуа Лейн! — извика той. — Имаме ли думата ти, че няма да ни застреляте веднага?

— Ние не сме убийци! — беше отговорът на Лейн. — Тук сме в името на закона. Ще бъдете справедливо осъдени. Това е всичко, което мога да ви обещая. Останалото ще реши съдът под председателството на достопочтения съдия Зора Зача. Сега излезте и се предайте, за да спазите закона.

Ласитър положи ръка върху раменете на Уолтър Уолъс.

— Ще извървим горчив път, Уолтър — каза той. — Но човек е изгубен едва тогава, когато спре да диша.

След това рамо до рамо те стъпиха вън на тротоара. Ярката слънчева светлина ги заслепи. Старецът трепереше от страх.

Към тях се приближиха въоръжени мъже, които започнаха да ги мушкат в ребрата с цевите на пушките си.

— Доброволно ще предам оръжието си — каза Ласитър и хвърли в краката им колана с револвера си.

Джошуа Лейн набързо претърси едрия мъж.

— Всичко е наред — доволно продума той. — Сложете ръцете си отзад. Ей сега ще ви турим белезници.

Ласитър и Уолъс послушно преместиха ръце отзад. Веднага след това стоманените пръстени изщракаха около китките им.

— А сега в тъмницата! — каза Джошуа Лейн, изпълнен със задоволство. — Както ви обещах, ще има съдебно заседание. Няма защо да се тревожите.

Той произнесе тези думи много високо, за да могат всички да ги чуят, а след това тихо добави:

— Ще има масова екзекуция, Ласитър! Ще се каеш за това, което започна тук. На бесилката, Ласитър.

Ласитър кимна с безразличие.

— Да, Джошуа — каза той, — и аз мисля така…

Един от мъжете изскочи от магазина. Лицето му беше изкривено от ужас.

— Хенри Слоън е мъртъв! — изкрещя той. — В гърдите му е забит нож.

Джошуа Лейн застана пред Ласитър и Уолтър Уолъс.

— Така и предполагах — каза той и се изхили сатанински. — Сега вече с вас е свършено — после повтори: — Ще се каеш за това на бесилката!

— Да, убеден съм в това — сухо отвърна Ласитър. — Но все някога всеки предава фронта. Някой по-рано, друг по-късно. Какво да се прави, Джошуа! За такова нещо не си струва да се проливат сълзи.

След тези думи той закрачи към шерифството. Със завързани ръце. Не изпитваше никакво вълнение. Когато го блъснаха в стаята, изглеждаше напълно спокоен. Но външният му вид лъжеше.

Това беше затишие пред буря.

9.

Съдията и шерифът се намираха в стаята. На писалището имаше бутилка уиски „Кентъки бърбън“. Двамата престъпници си бяха запалили по една дебела пура. Те пушеха, обгърнати в плътен облак дим и безсрамно се хилеха срещу окованите мъже.

— Това вече е нещо, Ласитър — каза съдията. — Никога не съм предполагал, че толкова ще ни улесниш.

— Лош късмет — отговори Ласитър. — Така е в живота. Или преследваш, или те преследват. Този път загубих. Сега трябва ли да заплача, джентълмени?

— Не мисля, че си способен на такова нещо, Ласитър — каза съдията. — Прекалено си печен. Знам също, че човек като теб не се пречупва лесно. Но този път висиш на кукичката ни. И повече няма да ни се изплъзнеш.

Ласитър равнодушно повдигна рамене.

— Знам.

Зора Зача се наведе напред, като се хилеше.

— Да не би да храниш някакви надежди, Ласитър? Нищо не си въобразявай. Бесилката ти е сигурна. На теб и на всичките ти приятели. Но за това има време. Първо ще ви поразпитаме. И едва когато узнаем всичко, ще си устроим такова убийствено парти, каквото не се е виждало в цял Тексас. Ще издигнем най-голямата бесилка на всички времена. Ще увиснете един до друг. Това ще бъде най-страхотното шоу, което е правено някога в Бустаменте. И след хиляда години ще се говори за него. А вие ще изиграете главните роли. Е, харесва ли ви, кучи синове такива?

Той подло се засмя. Този човек изпитваше страшна омраза и беше неумолимо жесток. От нищо не се плашеше и изпитваше задоволство от страха на жертвите си.

— Закарайте ги в избата! — заповяда той. — И ги оковете като другите. Преди всичко внимавайте с Ласитър. Него завържете с двойни вериги! Той не трябва да има никаква възможност да се измъкне жив оттук. Ако някой от вас допусне грешка, ще го застрелям на място!

Бандитите заобиколиха от двете страни заловените. Тук Ласитър нямаше никакъв шанс, но въпреки това нито за миг не изгуби вярата си.

Тези злодеи щяха да видят какво представлява той. Беше убеден, че все още не е изиграл картите си.

Зора Зача го гледаше подигравателно и се смееше.

— Е, Ласитър, как се чувстваш като кандидат за бесилката?

— Засега много добре — изхили се Ласитър. — Как ще отговаряш за всичко това, Зора? Такава масова екзекуция ще привлече нечие внимание. Нали разбираш какво имам предвид? Когато губернаторът научи за всичко това, със сигурност ще назначи разследване. Но тогава ще стоиш и ще зяпаш глупаво, Зора!

„Съдията“ гръмко се разсмя.

— Това си е моя грижа, Ласитър. Една от най-лесните ми задачки. Никой няма да ме упрекне за това, че съм обесил такива престъпници като вас. А когато в Бустаменте отново се възцарят спокойствие и ред, има голяма вероятност да ме наградят. Като твърд, но справедлив съдия. На повечето хора това им е приятно. Вече си представям как се люлееш на бесилката, Ласитър. Целият град ще ми благодари. Аз ще пречистя Бустаменте, тук не трябва да живее такава измет. Хайде, отведете го най-после долу! И това дърто копеле също! Не мога повече да ги гледам тези мерзавци!

Мъжете хванаха Ласитър и Уолтър Уолъс и ги изблъскаха от стаята. Двамата заловени се запрепъваха надолу по стълбата, а върху им се стоварваха юмруци и ритници. На Ласитър никак не му беше лесно, но той невъзмутимо понесе всичко. Не беше така обаче с Уолтър Уолъс. Когато най-после стигнаха до избата, старият магазинер беше по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Подземието миришеше на мухъл. Навсякъде по каменните стени висяха тежки железни вериги и метални пръстени, широки колкото да обхванат една ръка. Първо изпънаха ръцете им нагоре и веднага след това около китките им се затвориха първите халки.

Всичко това бе извършено за съвсем кратко време. Преди Ласитър да успее да се озърне, се намери с протегнати нагоре ръце, а в следващия миг изщракаха металните халки и около глезените му. Същото сполетя и Уолтър Уолъс. Той горкият вече едва се държеше на крака. Ласитър се питаше дали старецът изобщо ще издържи.

В избата слабо горяха два фенера. Светлината беше призрачна като в гробница. Миризмата на плесен и гнилоч съответстваше на всичко това.

Междувременно очите на Ласитър свикнаха със слабата светлина и той видя двамата затворници, които стояха срещу него и Уолтър. Те бяха оковани по същия начин. Напълно изтощени, бяха се облегнали на влажната каменна стена. Лицата им бяха бледи и измършавели. Очите им — хлътнали. Особено зле изглеждаше Карлос Дуарте. Бяха го заловили няколко дни преди стария Тоби Шикъли. Но и гробарят вече беше взел-дал.

— Хей, Ласитър! — изхриптя той. — Ето, че пак се срещаме. Въобще не допусках, че ще те пипнат. През цялото време си мислех, че ще успееш да ни измъкнеш оттук, преди да са ни обесили.

Карлос Дуарте се взираше в Ласитър с такъв измъчен поглед, че на мъжа от Бригада Седем му се късаше сърцето.

Явно искаше да му каже нещо. Той раздвижи напуканите си устни, но от пресъхналото му гърло не излезе нито звук.

„Шерифът“ Бодж Боринджър се изправи пред Ласитър с разтворени крака, а усмивката му изразяваше триумф.

— Е, велики Ласитър? — подигравателно запита той. — Все още ли вярваш, че ще можеш някога да излезеш оттук?

— Разбира се, че ще изляза оттук, Боринджър. Или вече не искате да ме обесите?

Бодж Боринджър заби юмрук в стомаха му. Ласитър бе пронизан от остра болка. Имаше чувството, че в следващия миг ще се предаде. Несъзнателно се приведе напред и изпита желание да притисне ръце към болното място.

Чак сега му стана ясно в какво дяволско положение се намираше. Действително бе попаднал в първия кръг на ада. Какво ли беше преживял Карлос Дуарте досега! Бедничкият, за него бесилката сигурно щеше да бъде избавление!

— Разбира се, че ще те обесим, Ласитър! — изрева срещу него шерифът, изгубил контрол над нервите си. — Всички ще увиснете! Но приживе ще отидете в чистилището, кълна ви се! А вие не сте единствените, които ще бъдат обесени. Ще окачим на бесилките всичките ви приятелчета. Съдията Зача вече изпрати хора да доведат Ефраим Клеменс! Естествено, внучката му също. И тя е от проклетата група на съзаклятниците.

Ласитър усети как в кръвта му се разпалва гняв.

— И нея ли ще обесите, Боринджър?

— Защо не?

— Това и Зора Зача не може да си позволи. Намираме се в Тексас!

Боринджър се обърна, като се хилеше.

— Ще видим! — изсъска той и излезе от избата.

Другите разбойници го последваха. Тежката желязна врата се затвори. Отвън залостиха резето. След това се възцари пълна тишина. Ласитър огледа приятелите си един по един.

— Сега трябва да измислим нещо — каза той така спокойно, че човек можеше да настръхне. — Надявам се, че не ме смятате за празнодумец. Отсега нататък ще се придържаме към това, което ще ви кажа. Съгласни ли сте?

Карлос Дуарте разкриви лице в болезнена усмивка. Все още не можеше да говори. Беше прекалено изтощен, по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Тоби Шикъли едва изхриптя:

— Какво искаш да правим сега, Ласитър? Проиграхме шанса си. Това е краят ни. Трябва да се примирим. Играта свърши. Мисля, че ще се радвам, ако по-скоро надянат примката около врата ми. Тогава най-после ще намеря спокойствие и няма да се тревожа за нищо.

Той с мъка се засмя.

Ласитър му кимна.

— Виждам, че не си изгубил черния си хумор, Тоби — каза той. — А докато човек може да се надсмива над себе си, съвсем не е изгубен.

Сега се обади Уолтър Уолъс. Той пъшкаше. Наистина не му беше лесно да говори.

— Тоби е прав, Ласитър. Тук сме в капан. Вече нямаме изход. Или си въобразяваш, че ще успееш някога да се освободиш от тези вериги?

— Засега не — отговори Ласитър. — Но все някога положително ще стане.

— И ти самият не си вярваш! — простена старият Тоби. — Не бива да залъгваш себе си и нас, Ласитър. Рано или късно ще ни изкарат оттук и ще ни обесят. Бъди сигурен в това.

Ласитър не отговори.

Нямаше смисъл да изтощава силите си отсега, като изказва на глас всички свои надежди.

Отсега нататък в мухлясалата тъмница се възцари зловеща тишина…

 

 

В „Паласио“ Зора Зача отново се изправи срещу хубавата Рената. Той мрачно я гледаше.

— Този път ще ми кажеш истината! — прошепна той с опасно тих глас. — Или ще те убия, Рената. Ето, погледни!

В ръката му изведнъж се появи дълъг нож.

Очите й се разшириха от ужас. Тя заотстъпва назад, докато се блъсна в големия гардероб, в който бе скрила Ласитър миналата нощ.

— Не! — изхриптя тя. — Не бива да правиш това. Зора! Винаги съм ти била вярна.

Той пристъпи към нея. Обедното слънце блестеше през прозореца. Дългото острие просветна на ярките лъчи.

Спря плътно пред нея. Сега, безпомощна, тя нямаше накъде да бяга. Беше в ръцете му.

Лявата му ръка се вкопчи в червеникаворусите й коси. Така силно я дръпна, че тя изстена. Знаеше, че срещу този мъж нямаше никакъв шанс. Беше много по-силен от нея. И освен това невероятно брутален като изгладнял вълк. До каквото се докопаше, повече не го изпускаше.

— Зора! — проплака тя. — Моля те, Зора, недей!

Лицето й беше бледо като на мъртвец. Сърцето й лудо биеше. В очите й блестяха сълзи.

Какъв ужасен страх изпитваше!

И защо се страхуваше толкова?

Рената Садора знаеше всичко за Зора Зача, за този злодей, който сам се бе провъзгласил за съдия и господар на целия град.

Зора Зача не беше нормален човек! Той беше най-жестокият убиец, когото тя бе виждала.

Този мъж беше за нея страшен кошмар.

— Ще те убия по същия начин, по който умъртвих и другите преди тебе! — прошепна той с онази типична за него зловеща мекота, която Рената така добре познаваше.

Колко пъти беше присъствала, докато той забиваше дългия си нож в тялото на някое от момичетата! И тя не беше по-свястна от него. Дълги години му беше съучастничка, първо в Мексико, а сега и тук, в Бустаменте.

Досега никога не се беше страхувала от него. Но ето че нещата много бързо се промениха.

Той се беше разкрил.

— Много добре знам, че между теб и Ласитър е имало нещо. За мен вече няма никакво съмнение. Ако сега ми разкажеш всичко, може би ще те оставя жива.

Тя едва се владееше.

— Може би ли, Зора? Защо може би?

Той подло се изсмя.

— Защото трябва още веднъж да премисля всичко, Рената. В действителност вече те осъдих на смърт, а ти много добре знаеш, че никога не отменям присъда. Но при определени обстоятелства може и да ти дам още един шанс.

Той я пусна и тя се свлече на колене пред него. Огромен страх я стискаше в лапите си.

— Какво трябва да направя за теб, Зора? Ще направя всичко, което пожелаеш! Само пощади живота ми!

От устата му се понесе сатанински смях. Той бързо замахна и хвърли дългия нож. Острието се заби в килима точно пред Рената.

— Значи ще признаеш всичко, така ли? — запита той. — Признаваш ли, че си имала нещо общо с Ласитър?

— Но аз…

Той я срита.

Тя изстена, падна напред и остана да лежи така по корем. Съдията стъпи с черния си ботуш върху гърба й. Усмихнат погледна надолу към нея. Изглежда беше припаднала от страх, но не беше така.

Зора Зача допусна първата си грешка, като подцени Рената. Всичко в нея се бунтуваше. Волята й за живот и омразата й изведнъж преодоляха целия й страх. Преди всичко омразата й даде сили.

Рената беше затворила очи и се съвземаше психически. Лежеше като мъртва под ботуша му, а той можа да види как тя изведнъж започна да се усмихва. Простена:

— Ще направя всичко, което пожелаеш, Зора. Наистина всичко, кълна ти се!

Той триумфираше.

— Имала ли си нещо общо с Ласитър?

— Да, Зора.

— Какво беше запланувала? Да насъскаш онзи кучи син срещу мен, нали?

— Да, Зора.

Гласът й приличаше на болезнено издихание. Сякаш всичките й съпротивителни сили бяха сломени. Зора Зача дори не предполагаше, че в действителност нещата са съвсем различни.

Мисълта на Рената отново заработи трезво. Имаше само една възможност да се измъкне от ръцете на този неумолим убиец, който беше убил няколко жени по същия начин, по който заплашваше и нея.

— Виктор е бил убит в тази стая, нали?

— Да, така е, Зора.

Той свали крака си от гърба й. Тя продължаваше да лежи неподвижно.

— Стани! Вземи ножа и ми го подай!

Тя с мъка се изправи на колене. Когато го погледна, лицето й бе разкривено от страх. Но този страх беше престорен. Очите й бяха забулени в сълзи. Затова Зора Зача не можа да види страхотната омраза, която гореше в тези очи.

Остана на колене и смирено му подаде ножа. Той доволно го прибра обратно в канията под пешовете на черното си сако тип принц Алберт.

— Мисля, че най-после те усмирих — изръмжа той. — Отдавна беше време.

В погледа й се четеше молба.

— Сега ще ме убиеш ли, Зора?

Той поклати глава.

— Намислил съм нещо много по-добро, Рената. Аз ще те убия, но не така, както можеш да си представиш. Как смяташ, какво съм запланувал?

— Не знам, Зора. Защо не ми кажеш?

Той отиде до масата, наля си чаша уиски и запали черна пура.

Тя продължаваше да стои на колене, изпълнена със смирение и мнимо страхопочитание. Рената играеше ролята си толкова съвършено, че дори хитрият Зача не можа да усети нищо.

— Ще те съсипя — доволно продума той. — Не физически, но ще те срина като личност.

Тя сведе глава. Дългата коса падна пред лицето й като завеса. Раменете й се разтърсиха. Представляваше самото покорство.

— Сега ще отидеш в затвора, Рената — каза той след кратко мълчание. — В избата под стаята на шерифа.

Тя кимна покорно и зачака съдията да заговори отново.

Той направи кратка пауза, отпи от уискито и дръпна от пурата.

— Сега ме слушай добре! — каза той накрая. — И не забравяй нито дума. Ако направиш само още една грешка, с теб е свършено. Ще ти се случи това, което се случи на всичките ти предшественички. И така, случай внимателно, Рената…

След това отново дръпна от пурата си, отпи от уискито и бавно й разкри какво иска от нея…

10.

Ласитър угрижено погледна младия мексиканец. Карлос Дуарте висеше на веригите си напълно изтощен. Дишаше тежко и пъшкаше. През цялото време се бе държал смело, но не можеше повече. Беше на края на силите си.

От около три часа Уолтър и Ласитър се намираха в тъмницата. Но за това време не бяха разменили нито дума. Всеки се беше отдал на собствените си мисли.

Изведнъж тишината беше нарушена. Чуха се стъпки. Резето бе отместено.

— Сега можете да влезете, мадам — каза един от надзирателите. — Но не се приближавайте прекалено до някой от разбойниците. И преди всичко стойте далеч от Ласитър.

— Не се тревожи, Лейн! И сама мога да се пазя! — властно отговори Рената Садора. — Затворете след мен вратата!

Желязната врата се затръшна с трясък. Рената спря за няколко секунди, докато очите й свикнат с бледата светлина. След това се отправи към Ласитър и застана точно пред него.

— Как мислиш, Ласитър, кой ме изпрати тук? — попита тя. — Можеш ли да отгатнеш?

Ласитър кимна невъзмутимо.

— Не е нужно дълго да се чудя, Рената. Мога да предположа какво се е случило, бейби. Зора е разкрил тайната ти. Сега вероятно знае точно какво е станало.

Тя учудено го погледна.

— Точно така, Ласитър — каза тя. — Не предполагах, че ще отгатнеш толкова бързо.

— Не съм отгатнал. Просто мислих. Когато човек знае връзката между нещата, никак не е трудно да проследи мислите на Зора.

— Моите уважения, амиго.

— А теб иска да използва като средство. Но за какво?

Изведнъж лицето й започна да излъчва някаква зловеща твърдост.

— Да, прав си, Ласитър! — изсъска тя. — Аз съм в ръцете му и той е убеден, че лесно ще се справи с мен. Но той се лъже, Ласитър! Въобразява си, че съм слабачка, която вече няма да може да му се противопостави. Ще му платя за всичко, което ми причини. За всичко, Ласитър!

— И защо те е изпратил?

— Трябва да ти предам едно предложение, Ласитър.

— Целият съм в слух — подигравателно отвърна той. — Какво ли е намислил пък сега оня дърт лисугер?

Тя се приближи още към него. Устните й почти докоснаха неговите, когато тя диво изсъска:

— Този път и ти самият няма да се досетиш. За да успееш да разкриеш мислите на престъпник като Зора Зача, трябва в душата ти да има и нещо дяволско. Този мъж е ненормален, Ласитър, но същевременно е и гений. Понякога ми се струва, че е ясновидец, който притежава свръхестествени сили. Как е възможно обикновен смъртен толкова бързо да разбере, че между нас е имало нещо? Та той знаеше всичко. Нямаше да ми е от полза, ако започнех да отричам. Беше готов да ме накълца с дългия си нож! Не можеш да си представиш колко се изплаших. Бях в самия ад. Трябва ли да ти разказвам какво щеше да направи с мен? Той не е обикновен убиец, Ласитър. Не, той е нещо много по-лошо! Този мъж е звяр на два крака. За него е истинско удоволствие да измъчва жертвите си. Той не просто ги убива, не, той бавно ги коли! Можеш ли да си го представиш, Ласитър?

Изведнъж цялото й тяло потрепери. Лицето й беше разкривено, в широко отворените й очи тлееше зловещ пламък.

— Вече е убил най-малко седем момичета и жени по този начин — глухо простена тя. — А аз ще съм следващата му жертва. Засега само отлага смъртта ми. Но аз няма да мога да му се изплъзна, освен ако не стане чудо.

Този път страхът и отчаянието й не бяха престорени.

Въпреки това нещастието й не впечатли особено Ласитър.

— И това чудо очакваш от мен, така ли, Рената?

Тя впи пръсти в раменете му и с хълцане се притисна към него.

— Да, Ласитър! — проплака тя. — Ти си последната ми надежда.

— И как си го представяш, лейди? — попита той. — Да не би да искаш да ме измъкнеш оттук? Ти наистина ли вярваш в чудеса?

Тя поклати глава.

— Не ми се подигравай, Ласитър! Или мислиш, че съм дошла, за да ти поставя някаква клопка? Дори и да беше останал при мен в „Паласио“, нямаше да те издам. Защо изобщо си тръгна? Страхуваше се, че ще дам знак на другите, така ли?

— Не, знам, че не си ме издала — каза Ласитър. — Не те упреквам. Но ти се намираш в ситуация, при която човек е готов на всичко, за да спаси живота си. Какво иска от теб Зора? Какво предложение трябва да ми направиш? Изобщо вярно ли е всичко това, което ми разправи преди малко?

Тя кимна енергично. Продължаваше да го стиска здраво, сякаш трябваше да се крепи за него.

— Това е самата истина, Ласитър, кълна ти се. За Зора не е толкова важно да те види обесен. Той е готов да действате заедно. При едно условие веднага ще те освободи.

Ласитър сбърчи чело. Наистина не беше допускал подобна изненада.

— Зора, изглежда, наистина е голям дявол. И какво е условието му?

— Трябва да му кажеш кои са другите участници в заговора срещу него, Ласитър. Това е всичко.

— Мисля, че е полудял — измърмори Ласитър. — Този мошеник сигурно е загубил разсъдъка си.

— В известен смисъл имаш право, Ласитър. Но нещата съвсем не са толкова прости, колкото може би си ги представяш. Въпреки лудостта си, той е най-рафинираният злодей, който някога се е раждал. А сега какво, Ласитър? Съгласен ли си?

Ласитър погледна към Тоби.

— Какво мислиш, старче?

— Направи го! — изхриптя Тоби. — Това е единственият ни шанс.

Ласитър кимна на Рената.

— Окей, лейди. Кажи му, че съм съгласен. Ще му издам всички, които представляват опасност за него. Кажи му, че съм готов.

— Знаеш ли имената?

— Естествено — излъга Ласитър. — Как иначе мога да кажа такова нещо?

Тя се откъсна от него и направи крачка назад. Гледаше го замислено.

— Дано да не съм направила непоправима грешка — промърмори тя. — Понякога ми се струва, че си много по-опасен от Зора. Но не ми остава нищо друго, освен да поема този риск.

Тя се обърна и почука на вратата, която веднага се отвори от външната страна. Рената изскочи от избата. Тежката врата отново се затвори след нея.

Карлос Дуарте беше се съвзел. Той сякаш изведнъж беше мобилизирал всичките си останали сили. Отново бе застанал изправен и с удивително твърд глас каза:

— Правилно постъпи, амиго. Сега отново можем да се надяваме на спасение.

А старият Тоби изхриптя:

— Сега Бустаменте ще види какъв тигър е нашият приятел Ласитър. Трябва да арестуваш всеки, който ти се стори честен и почтен. Погрижи се повечето да бъдат запрени. Така яко ще притиснеш онзи подъл изедник. Убеден съм, че ще се справиш.

— Ще направя най-доброто, на което съм способен — каза Ласитър.

— Никога няма да успее — прошепна Уолтър Уолъс. — Сам човек срещу цялата тази армия бандити… Не, не вярвам. Никой не може да се справи с такава задача.

— Значи не познаваш Ласитър — обади се Карлос Дуарте. — Скоро в Бустаменте ще хвърчи перушина. Прав ли съм, амиго Ласитър?

Младият мексиканец дръзко се изсмя. Надеждата му беше дала нови сили и желание за живот. Сега Ласитър в никакъв случай не искаше да го разочарова.

— Имай ми доверие, Карлос — твърдо каза той, въпреки че съвсем не му беше до такъв отговор. Но сега не можеше да каже истината. Не го и направи. В никакъв случай не искаше да отнеме надеждата на другите.

Щеше да е невъзможно да се изправи сам срещу толкова много бандити. Въпреки това не му липсваше известна увереност.

Вратата отново се отвори и Рената влезе заедно с тромавия Джо Майерс и неколцина мъже.

Те бързо освободиха Ласитър от веригите.

— Е, да видим сега — каза той и излезе навън, без да удостои досегашните си съкилийници с нито един поглед.

— Кучи син! — извика след него старият Тоби. — Проклет предател!

Карлос и Уолтър също изкрещяха люти псувни и ругатни, но Ласитър не го беше грижа. Когато вратата се затвори след него, виковете спряха да се чуват.

— Това трябва да се вземе под внимание — каза той с усмивка и се заизкачва по каменните стъпала.

Шерифът Бодж Боринджър седеше зад помпозното си писалище. Беше вдигнал крака върху плота — като човек, който изцяло владее ситуацията. Това беше мъжът, който държеше всичко в ръцете си. Беше се изпънал назад в креслото и гледаше нагоре през присвитите си клепачи като сънлива котка.

— Здравейте — каза той, — ето че най-после дойдохте.

Зад него се отвори някаква врата.

— Колко се радвам, Ласитър — обади се Зора Зача. — Знаех си, че в крайна сметка ще минеш на моя страна. Като всички останали. Винаги съм бил убеден, че никак не си глупав.

Ласитър се вгледа в искрящите очи на съдията. Въобще не беше лесно човек да издържи на този демоничен блясък. Дали някой преди него бе устоявал на погледа му?

— Разбира се, че ще си уредя сметките с теб, Ласитър — хладно продължи Зора Зача. — Вече се считай за мъртъв. Казвам ти всичко това, за да си наясно с положението.

Този човек действително беше побъркан. И същевременно по странен начин — гениален. Подобна комбинация не се срещаше всеки ден.

Ласитър се съгласи. Познаваше тези номера.

— Знам, Зора.

Съдията се наведе напред. Демоничният блясък в очите му все повече се разпалваше.

Мъжът от Бригада Седем знаеше какво означава това. Вече беше виждал подобно нещо при един от старите магьосници вуду в Луизиана. Не беше се случило със самия него. Тогава все още беше малко момче и беше просто зрител.

Усети как някаква непонятна сила започна да обсебва мозъка му. Вече виждаше Зора Зача като през мъгла.

— И така, Ласитър — прошепна Зора Зача, — слушай внимателно какво ще ти кажа.

Ласитър отново се беше съвзел. Но изведнъж си спомни какво изискваше ритуалът в този миг.

Той застана като вцепенен, с широко отворени очи. Но макар да създаваше впечатлението, че се намира в транс, разумът му беше бистър.

Зора Зача се кискаше като дете. Беше разперил ръце и ги мяташе пред очите на Ласитър като ветрило.

Мъжът от Бригада Седем стоеше неподвижно. Раменете му бяха отпуснати. Ръцете му висяха безсилни. Той успя да застане така, като че ли в тялото му не бе останала нито една искрица живот.

— Нали ви казах? — прошепна Зора Зача. — Този път го сразих. Хипнотизирах го и сега той е изцяло под моя власт. Още когато го видях за първи път, разбрах, че той е необикновен мъж. Но освен това усетих, че няма да може да устои на моя начин на борба. Погледнете го! Прилича на всички онези, на които им дадох да се разберат. Погледнете тези стъклени очи. Цялата му стойка. Хипнотизирах го. Той чува моя глас и думите ми. Намира се в състояние на транс, което е много важно за мен и за целите ми. Досега говорих тихо, приятели мои. Той чува, но нищо не разбира. След няколко минути обаче съзнанието му ще започне да поема всичко. И тогава ще се превърне в хищен звяр. Ще унищожи в този град всички хора, които смятам за опасни. А ако…

Той отново започна отвратително да се киска.

Ласитър стоеше вцепенен като кукла. Нали Зора Зача спокойно трябваше да изживее мнимия си триумф.

— Какво има, Зора? — попита шерифът, когато съдията изведнъж прекрати глупавото си хилене. — Защо не продължиш с него? Нали реши да го пуснеш из Бустаменте като бясно куче. Дай му най-после заповедите си!

Ласитър чуваше и виждаше всичко. Въпреки това обаче продължаваше да стои неподвижен, сякаш в него не бе останала и искрица живот.

Положи нечовешки усилия да стърчи така в позата на тотемен кол. Вече едва издържаше.

Една муха кацна на челото му и запълзя надолу към отворените му очи. Появиха се и други мухи, като че ли си бяха уредили среща тук.

Ласитър не помръдваше.

Наистина не беше лесно да направи така, че по тялото му да не трепне нито мускул.

Зора Зача отиде съвсем близо до него. Сега очите на този сатана бяха точно пред погледа на Ласитър.

— Все още не мога да му се доверя — прошепна съдията. — Нещо не е наред. Усещам го.

Слънцето вече залязваше и лъчите му нахлуваха през прозореца на стаята. Те бодяха очите на Ласитър като върхове на копия. Сега наистина му костваше огромни усилия да запази вцепененото си изражение. При нормални условия щеше да се наслаждава на този миг и с едно замахване щеше да прогони мухите от лицето си. Но той не помръдваше. Стоеше тих и неподвижен като кукла.

Полагаше неимоверни усилия. Това беше нещо съвсем различно от всякакви други мъчения.

Зора Зача измърмори нещо под носа си. И изведнъж в ръката му се появи тънка игла.

— Трябва да разбера със сигурност — продума той. — Вече ви казах, че все още не вярвам.

— Но защо? — попита Рената. — Всичко е ясно, Зора! Бъди сигурен, че планът ти ще успее.

— Затваряй си човката! — скастри я той. — Да не съм ти чул гласа повече!

Той втренчено гледаше Ласитър. Не го изпускаше от погледа си нито за миг.

В дясната му ръка проблесна иглата. Небрежно я стискаше между палеца и показалеца си. И изведнъж я заби. Тя навлезе дълбоко в мускулите на дясната ръка на Ласитър. Прободе го остра болка. В този миг повечето хора неволно биха изкрещели или биха реагирали по някакъв друг начин.

На Ласитър не му мигна окото. Той продължаваше да стои вцепенен, с широко отворени очи.

— Явно чувството ми е било погрешно — прошепна Зора Зача и скептично поклати глава. — Излъгал съм се.

Той отново размаха разперените си пръсти пред очите на Ласитър и измърмори някакви заклинания.

Естествено, на Ласитър никак не му беше лесно да се противопостави на това хипнотично въздействие и същевременно да запази бистър ума си. Ако се отпуснеше само за секунда, можеше наистина да попадне под влиянието на този властен демон.

— Действително успях — прошепна Зора Зача. — Сигурно съм се заблудил, като си помислих, че се преструва. Можем да започваме, приятели! Препашете му колана с револвера. А на рамото му сложете пушка. В ръцете му пъхнете една от рязаните пушки за сачми. Вече е готов. Рената, ти знаеш какво трябва да направиш.

— Всичко е наред, Зора.

Тя пусна ръката си през лявата мишница на Ласитър.

— Ела, дарлинг! — подмами го тя. — Сега двамата с теб ще прекараме няколко приятни часа.

Ласитър я последва без съпротива и излезе вън на улицата, окъпана в червената светлина на залязващото слънце.

Под предводителството на Зора Зача и Бодж Боринджър бандитите застанаха на верандата.

— Сега накъде? — тихо попита Ласитър, който се опитваше да крачи схванато като марионетка. — Имаш ли определени указания, Рената!

— Първо ще отидем в „Паласио“ — отвърна тя. — Там трябва да убиеш първата си жертва, амиго.

По гърба на Ласитър пробягаха ледени тръпки…

11.

— Успяхме — доволно каза Зора Зача на шерифа. — Накрая малко се усъмних. Но сега вече знам със сигурност — Ласитър ще стане яростен убиец. Ще организирам същия театър, както някога с оня Камаро и Сонора. Спомняш ли си, Бодж?

— И още как!

— Убеден съм, че в момента изпратих най-добрия убиец на всички времена — самодоволно каза съдията. — Рената ще му даде нужните заповеди. А когато всичко свърши, ще го осъдим на смърт, както си му е редът. Бесен убиец на име Ласитър. Това със сигурност ще ни донесе и похвала от правителството.

— А какво ще правим с другите затворници?

— Когато всичко свърши, ще ги освободим.

— А после?

Съдията погледна шерифа с недоумение.

— Забрави ли какво правехме по-рано, Бодж, когато освобождавахме затворници! Защо, по дяволите, ми задаваш такъв тъп въпрос?

— Защото изведнъж се сетих за Карлос Дуарте.

— Как така?

— Погледни онзи мъж, който пристига в града откъм юг. Не ти ли е позната физиономията му?

Зора Зача впери поглед на юг. Ездачът, който се приближаваше, бе задържан от стражата. Градът все още беше под обсада. Никой не можеше да влезе или да излезе от него, без да бъде проверен, освен ако не притежаваше някакво особено разрешение.

— Е, и? — попита Зора Зача. — Не помня някога да съм виждал този тип.

Слънцето почти беше залязло. Последните му отблясъци заслепяваха съдията и шерифа. Хълмовете около града бяха като нажежени.

Вече можеха да се различат само контурите на ездача и на мъжете около него. Те разговаряха помежду си, а след това охраняващите му направиха знак, че може да премине.

Той бавно влезе в града.

Слънцето се спускаше все по-ниско.

Мъжът беше облечен с жълта мушама против прах. Главата му беше покрита с невероятно широко сламено сомбреро, така че лицето му почти не се виждаше.

Конят му беше кокалест и като че ли куц.

— Това момче ми е познато — измърмори Бодж Боринджър. — Даже съм сигурен.

— Но кой може да бъде! — презрително изръмжа съдията. — Бодж, вече ти се привиждат призраци. Пак ли се изплаши? Това е обикновен мексикански скитник. От пръв поглед се забелязва. Тия типове много си приличат.

Бодж Боринджър поклати глава.

— Жълтата мушама…

— Те са много разпространени! — прекъсна го съдията. — Крайно време е да се погрижиш за по-важни неща. Хората ти доведоха ли в града стария Ефраим и внучката му?

Шерифът посочи на север.

— Ето ги, идват.

 

 

Ласитър влезе заедно с Рената в стаята на горния етаж, в която миналата нощ бе намерил убежище.

Извървя целия път като скован. Когато вратата се затвори зад тях, можа най-после да си отдъхне.

Рената веднага забеляза промяната и се хвърли в ръцете му. Бурно го разцелува.

— О, Ласитър! Той наистина не можа да се справи. Не можа да те хипнотизира! Ти си страхотен мъж, Ласитър! Надви го. Още от първия миг забелязах, че ще провалиш плановете му. Но Зора се улови на въдицата. Той те подцени, Ласитър.

Той усети, че тя се притиска към него, но не изпита нищо. Напротив — заля го някаква студенина.

Ласитър вече въобще не се съмняваше какво ставаше с Рената. В неговите очи тя съвсем не беше по-добра от другите престъпници, които управляваха Бустаменте.

Тя искаше да го превърне в свое оръдие и с негова помощ веднъж завинаги да унищожи конкурентите си. А когато се справеше със съдията и с шерифа, Ласитър също нямаше да представлява проблем за нея.

Той ясно разбираше цялата ситуация. В тази дяволска въртележка вече никой не можеше да го заблуди.

Рената се притисна още по-плътно към него и го целуна страстно. Всичко това го отвращаваше, но не можеше да прекрати играта.

— Какво трябва да направя? — запита той. — Преди малко ми каза, че трябвало да убия някакъв човек. Как се казва и къде да го намеря.

— Името му е Хенри Елиът. Нашият барман.

— Защо трябва да умре? Какво е направил?

— Абсолютно нищо — отвърна тя. — Той е напълно незначителна фигура. Най-обикновен кръчмар. Тук, в Бустаменте, Хенри няма никакви роднини. Ако умре, никой няма да го потърси.

Ласитър имаше чувството, че наднича в дъното на ада. Как беше възможно да съществува такава подлост?

— Разбирам. Значи искаш да го застрелям или да го убия по някакъв друг начин?

Тя отново го целуна с добре престорена страст. Каква проклета котка беше тя!

— Разбира се, че искам това, дарлинг! — изсъска тя. — Двамата с теб ще завладеем целия град. А когато човек преследва такава цел, трябва да се направят жертви. Нали разбираш, Ласитър. В края на краищата, ние с теб сме от един дол дренки. Винаги съм го знаела.

Ласитър се усмихна насила. Получи се доста естествено. А Рената Садора, изглежда, искаше да го накара да престане да се усмихва.

— Къде е той? — попита Ласитър.

— Преди малко го видях. Стои зад тезгяха. Трябва само да го наругаеш и той ще поиска да те убие. Тогава ще изчакаш да извади пушката си иззад тезгяха. Това ще е единственият шанс, който ще му дадеш. После просто ще го застреляш.

— Добре — каза Ласитър. — А след това?

— Ще убиеш още няколко човека. После ще отидеш при Зора и Бодж. Те са в шерифството. Ще ги попиташ дали са доволни от теб. Те, естествено, ще са доволни. А след това ще ги изпратиш в ада. Ще бъдат много изненадани, тъй като това положително не влиза в сметките им. Останалите ще поема аз. Няма да използвам оръжие, Ласитър. Само думи. Бъди сигурен, че ще ми целуват ръцете. И в крайна сметка градът ще бъде наш.

Тя се усмихна съблазнително и отново се сгуши в него.

— А сега първо убий Хенри Елиът! — настоя тя. — Все някога трябва да започнеш. Зора и Бодж очакват това. В никакъв случай не бива да ги разочароваш.

— Разбирам — каза Ласитър, — искаш да направя първо това, за да бъде изненадата им по-голяма.

— Умно момче си, Ласитър.

Той се освободи от нея и отиде до прозореца, откъдето погледна надолу през улицата.

Преди да пристъпи към действие, още веднъж пожела да разгледа целия пейзаж.

В този миг забеляза ездача с жълтата мушама.

Ласитър не можеше да повярва на очите си.

Той позна ездача върху мършавия кон. Беше мъжът с жълтата мушама. Човекът с огромното сомбреро и привидно старите кожени ботуши, на които проблясваха големи сребърни шпори.

Въпреки че не можеше да види лицето му, веднага разбра кой беше пристигнал тук.

Това беше Майо Мортуро — приятелят на Ласитър от Мексико. Там той беше член на една организация, подобна на Бригада Седем, която даваше нареждания на Ласитър. Тези две организации бяха тайни и когато беше необходимо, си сътрудничеха.

Рената безшумно се беше приближила до Ласитър и нежно обви ръце около шията му.

— Как мислиш, Ласитър — съблазнително въздъхна тя, — дали да не се позабавляваме малко?

Той въобще не я слушаше. Видя как Майо Мортуро спря отсреща пред обора и поведе вътре мършавия си кон.

В този момент откъм север се зададоха конници. Бяха най-малко десетина. Ласитър отдалече разпозна двама от тях, въпреки че вече се смрачаваше. Имаше орлов поглед. Беше един от малкото хора, които притежаваха тази дарба по рождение.

Ездачите бяха стигнали първите къщи.

— Каква изненада! — изкиска се Рената. — Най-после всички ще се съберем. И трудът ни ще отиде на вятъра! Ти май почти си хлътнал по онази малката долу?

Той се загледа напред. Отново се усмихна с усилие и заговори с дружелюбен глас. Хич не му беше лесно, тъй като вътрешно кипеше от гняв.

— Тя е много красива — каза той. — Оглеждам се за бармана. Това е по-важно. Искам да приключа с тази история колкото се може по-скоро. Ще ме чакаш ли тук?

Тя отново се хвърли на гърдите му.

— Какво си намислил, Ласитър? Честно ли говориш?

— По честно не може и да бъде.

В следващия миг сложи ръцете й отзад. След по-малко от половин минута тя лежеше вързана на дивана.

Не можеше да се движи и да вика за помощ. Беше натъпкал между зъбите й една малка кърпа.

Когато Ласитър отново се наведе над нея, тя го погледна вцепенена от уплаха. В очите й се четеше ням въпрос.

— Сега ще свърша моята работа, Рената — каза той. — Ще прочистя този проклет град. Повярвай ми. А ако някой се изпречи на пътя ми, ще разбере кой съм аз. Съжалявам за цялата тази игра на криеница. Скоро някои хора в Бустаменте много ще се учудят.

Откакто видя, че старият Ефраим Клеменс и внучката му Розали са заловени, в душата му се разпали див гняв. Сега вече наистина нищо не можеше да го удържи.

Той отново пристъпи към прозореца.

Над града се беше спуснал мрак. Първите фенери бяха запалени. Конниците спряха пред шерифството заедно с двамата си пленници.

Малко по-нататък по улицата на фона на лунната светлина мрачно се очертаваше бесилката. Слабият вечерен вятър леко полюляваше примката.

Ласитър видя как Ефраим Клеменс и неговата внучка Розали бяха отведени в шерифството. Те не оказаха никаква съпротива. Веднага щяха да ги смъкнат долу в избата. А може би само стареца.

Тези разбойници щяха да причинят на Розали много по-голямо зло.

Вътрешно Ласитър кипеше от гняв. Никога досега не беше виждал толкова много подлост на едно място. Онзи Зора Зача наистина беше ужасен дявол. Той, изглежда, действително притежаваше магически сили. Как иначе щеше да успее да завладее целия този град?

Зора Зача и палачът Бодж Боринджър бяха напаст не само за Бустаменте, не, те представляваха опасност за цялата страна. Той не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако подобни създания спечелеха мнозинството от населението! Такава банда много бързо можеше да завладее цяла една държава!

За Ласитър това беше ужасяваща мисъл! Точно за него, който обичаше свободата повече от всичко друго.

От учебниците по история знаеше, че по-рано огромни държави са били тиранизирани от един-единствен владетел. Това, което ставаше тук, в Бустаменте, бе началото на един такъв деспотизъм.

А сега трябваше да действа. И то така, че поне в началото да не го заподозрат в нечестна игра.

Той видя, че около шерифството се събираха все повече хора. Изглежда, не бяха само бандити. Бяха дошли много семейства и доколкото Ласитър можеше да прецени на слабата светлина, обикновени граждани, които никога през живота си не се бяха провинявали в нещо.

А може би съдията нямаше такава голяма власт над града, както си въобразяваше той?

Ласитър бръкна под пешовете на редингота си. Там имаше няколко изненади, които намести зад колана на панталона, за да бъдат удобни за вземане. Накрая още веднъж сне цилиндъра си и погледна под дъното му.

Кимна доволно. Всичко си беше на мястото. В шерифството му бяха взели шапката и я бяха окачили на един гвоздей на стената. След като го освободиха, му я върнаха в предишното й състояние.

Какви глупаци бяха само!

Ласитър се заподхилква, и то не без основание. Ако нещата продължаваха така, той все още имаше изгледи за успех. В никакъв случай нямаше да им се даде толкова лесно. Щеше да му покаже на целия този скапан град! Па макар това да бъде последното голямо дело в живота му…

 

 

Злодеите смъкнаха Ефраим Клеменс долу в избата и го оковаха по същия начин, както и другите.

Горе в стаята Розали стоеше пред палачите си — съдията Зора Зача и шерифа Бодж Боринджър.

Съдията беше втренчил в нея погледа си.

— Харесваш ли Ласитър?

Тя усети, че й се завива свят.

— Да, харесвам го.

— А обичаш ли го?

Тя сведе поглед. Какво й стана изведнъж? Не можеше да се познае.

Зора Зача се изправи зад писалището. Тялото му сякаш изведнъж се разтвори във въздуха. За Розали това беше някаква мъглява фигура. Тялото се издигна до тавана и изведнъж й се стори огромно. Около него танцуваха хиляди пъстри светлини. Така поне го виждаше тя.

— Обичаш го, Розали — прогърмя някакъв глас в ушите й. — Влюбена ли си в Ласитър? Кажи ми, Розали! Искам да чуя истината! Ако не ми кажеш истината, бъди проклета за вечни времена!

Розали Клеменс се свлече на колене. Страшният, мъглив мъж сега й се стори още по-голям. Като че ли тази фигура достигаше облаците в небето.

И това лице…

Изведнъж то прие съвсем други форми.

Това лице…

Розали Клеменс „видя“ пред себе си Ласитър.

Естествено, тя не го виждаше в действителност. Всичко това се дължеше изцяло на демоничното внушение на злия съдия.

Тя вдигна ръце и нададе пронизителен писък.

— Обичам те, Ласитър! Кълна ти се!

След този вик тя рухна. Зора Зача хвърли към шерифа триумфиращ поглед.

— Видя ли, Бодж, ето така се прави — внимателно взе припадналото момиче на ръце. — Сега не искам никой да ме безпокои, Бодж. Качвам се с нея горе. И внимавай дали Ласитър действа правилно. Когато чуеш първите изстрели, ме информирай.

Шерифът Боринджър не отговори. Той злобно гледаше навън към нощната улица.

В Бустаменте нещо се беше променило. Пред шерифството се бяха събрали мъже и жени. Всичко това приличаше на демонстрация. Какво ли искаха тези хора?

Бодж Боринджър погледна вратата, зад която Зора Зача беше изчезнал заедно с жертвата си. Да, в неговите очи тя беше жертва. В края на краищата, той доста добре познаваше Зора.

Но какво можеше да предприеме срещу него? И изобщо искаше ли да направи нещо?

При тази мисъл Бодж Боринджър започна да се хили. Не, той не искаше нищо повече от това. Ядосваше се само на факта, че не разполагаше със способностите на Зора. Тези магически сили го правеха толкова силен! Той надви дори мъж като Ласитър.

Шерифът изръмжа някаква ругатня и излезе на верандата. На улицата продължаваха да се тълпят мъже и жени.

Той застана под светлината на фенерите с разтворени крака. Ръката му заплашително докосваше кобура на револвера.

— Защо сте дошли? — изрева той. — Тук нямате работа! Разотивайте се!

Челото му лъщеше на светлината. Имаше величествен вид. Като че ли нищо не можеше да го победи.

Хората отстъпиха. Разпръснаха се.

— Това е мирен град! — извика Боринджър след тях. — Тук властва законът. Няма за какво да се тревожите. Ние ще се погрижим за запазването на реда и спокойствието! Това е лично наша работа.

Но един мъж остана. Беше Айк Стоунуол, ковачът. Този мъж беше внушителен. Все още беше с кожената си престилка, а на рамото си беше преметнал тежкия си ковашки чук.

— Чух, че тук е затворен приятелят ми Тоби Шикъли, шерифе! — извика той. — Също и приятелят ми Уолтър Уолъс. Тук нещо не е наред, шерифе. Чакам обяснение от вас, сър.

Това „сър“ прозвуча доста предизвикателно. Бодж Боринджър много добре долови това, но не показа чувствата си.

— Тоби Шикъли е заподозрян в убийство, мистър Стоунуол — съвсем спокойно отвърна той. — Мистър Уолъс също. Ако имате други въпроси, трябва да се обърнете към съдията, сър.

— А къде е съдията, сър? — гневно извика ковачът. — Преди малко казаха, че е в стаята ви.

— Не знам къде се намира — излъга Боринджър. — Откъде да знам? Върви най-после по дяволите, а всичко друго остави на закона, мистър Стоунуол.

Айк Стоунуол се обърна и тръгна. Не беше изминал и пет метра, когато изведнъж откъм „Паласио Монументал“ се разнесоха изстрели.

За секунди всичко утихна. След това откъм „Паласио“ в луда паника заизскачаха мъже и жени.

Някой извика:

— Ласитър е побеснял! Току-що го видяхме. Той просто застреля нашия барман Хенри Елиът!

Едва беше свършил, когато отново отекнаха изстрели. Този път в една къща близо до „Паласио“.

После се чуха гърмежи и от другата страна, някъде около ковачницата.

Страховит рев процепи нощта. Изведнъж сякаш цяла армия бе нападнала града.

А след няколко минути от всички краища се понесе новината:

— Това беше Ласитър! Той е побеснял! Изглежда така, сякаш иска да изтреби целия град!

Такъв слух беше естествен за град, който вече месеци наред спотайваше страха си…

12.

Когато Ласитър дойде при него, Майо Мортуро стоеше в сянката на обора. Двамата мъже се прегърнаха.

— Колко души уби? — попита мексиканецът. — Моите са най-малко десетина.

— А моите — двойно повече — сърдито отвърна Ласитър. — Цяло щастие е, че хората участваха в тази игра.

— За мен това не беше игра — каза Майо Мортуро. — Обработих хората както трябва. Използвах и няколко от старите каучукови куршуми. Нали ги знаеш. До утре загиналите ще са в безсъзнание. А когато се събудят, няма да имат представа какво се е случило.

— Какво те доведе тук? — попита Ласитър. — Още не си ми разказал.

— Но, амиго, нали знаеш, че Карлос Дуарте е и мой приятел. Забрави ли? Не трябва ли да защитя приятеля си, когато е в беда?

Те шепнеха. Градът беше утихнал. Хората се бяха прибрали в домовете си. Ковачът Айк Стоунуол лежеше в средата на улицата и не помръдваше. Улучи го един от каучуковите куршуми, за които говори Майо Мортуро. Това бяха така наречените гумени куршуми, за които беше закрепена игла с мескалинов концентрат. Само за няколко секунди уцеленият падаше в несвяст. А след десет часа отново се събуждаше. Това беше най-хуманният начин да отстраниш за известно време някого от борбата.

Но никой в Бустаменте не знаеше това. Целият град се беше превърнал в лудница.

Навсякъде се носеха гневни викове и крясъци с едно и също съдържание:

— Хванете побеснелия Ласитър!

— Не знаех, че си бесен — невъзмутимо каза Майо Мортуро. — А сега какво ще правиш, амиго?

— Ти дръж позиция тук! — отвърна Ласитър. — Аз ще се поозърна в шерифството! Когато пипна двамата главни актьори, цялото очарование на тази борба ще приключи.

— А Рената Садора? Тя е виновна колкото и другите.

— За нея не се тревожи — каза Ласитър. — Тя е добре опакована и лежи горе в стаята си. — Хайде, тръгвай, амиго.

Те си стиснаха ръцете.

— Пази се, амиго — прошепна Майо Мортуро. — Тук си имаме работа с глутница бесни койоти.

— За такива като нас това не е нещо необичайно — отвърна Ласитър и потъна в мрака. От шерифството се понесе пронизителният писък на момиче. Ласитър веднага позна гласа. Разбра какво ставаше там горе и хукна.

Сега вече нищо не можеше да го спре. Никой от бандитите нямаше намерение да го задържа. Нали привидно беше на тяхна страна.

Беше надвил Рената и беше притиснал до стената хората й. Щеше окончателно да я съсипе, в това вече не се съмняваше нито за миг. Ако сега нанесеше още един такъв мощен удар, всичко щеше да отиде на мястото си.

Такива мисли се въртяха в главата на Ласитър, когато влезе в стаята на шерифа.

Бодж Боринджър се изправи срещу него и му се ухили.

От горния етаж отново се разнесе писъкът на момичето.

— Добра работа, Ласитър — каза шерифът. — А сега отново ще те оковем. Наистина беше много любезен. Ние сме ти много благодарни.

Ласитър направи същата физиономия като преди. Боринджър все още си въобразяваше, че съдията действително е успял да го хипнотизира.

— Сега ще слезем долу в избата — продължи Боринджър. Ласитър продължаваше да мълчи. — А там ще ти сложим няколко хубави вериги.

— Много мило от твоя страна — каза Ласитър и в същия миг го удари. Ударът беше толкова силен, че сигурно можеше да повали бик.

Шерифът политна назад. С безизразен поглед той падна точно в ръцете на мъжете, които тъкмо прекрачваха прага на стаята.

Те веднага разбраха ситуацията.

Ласитър извика да оставят револверите в кобурите си, но те ги извадиха и понечиха да стрелят.

Мъжът от Бригада Седем нямаше избор. Ако искаше да оцелее, трябваше да стори това, което дълбоко в сърцето си ненавиждаше. Налагаше се да стреля с рязаната пушка по група от петима мъже.

Проечаха изстрели. Петимата мъже бяха ранени, свлякоха се вън на улицата и започнаха да вият от болка.

Шерифът Бодж Боринджър лежеше, без да мърда. Повече никога нямаше да помръдне.

Ласитър хукна нагоре по стълбата, която водеше към втория етаж. До слуха му отново достигнаха виковете на Розали.

Той гневно връхлетя в стаята. С разкъсани дрехи Розали Клеменс лежеше върху леглото.

Съдията се изправи.

В ръката си стискаше револвер, но Ласитър беше по-бърз.

Когато се надвеси над убития, погледът на съдията беше угаснал, а на устните му беше застинала усмивка.

— Моите уважения, Ласитър…

Това бяха последните му думи. Ласитър бе очаквал да чуе някаква ругатня…

 

 

Рената Садора отдавна се беше освободила. Една от прислужничките я беше открила. Веднага свика хората си. Разказа им какъв проклет, долен и подъл престъпник е Ласитър. После ги помоли да разкажат това и на всички жители на Бустаменте.

Настъпи триумфалният час на Рената Садора. Или по-скоро нощта на нейния триумф.

Тя чу изстрелите в шерифството. Досещаше се какво се беше случило. Стана й ясно, че Ласитър бе смазал противниците си. Но сега трябваше да го пипне. Този мъж щеше да я съсипе, беше убедена в това.

Рената разпръсна хората си из целия град. Докато нахлуваха в „Паласио Монументал“, тя викаше:

— Всичко, което изпиете тази нощ, е за моя сметка.

За повечето, които бяха дошли тук, това беше голямо събитие. Кога друг път щяха да имат такава възможност!

В „Паласио Монументал“ всички пируваха, а Рената Садора се почувства абсолютна победителка.

По някое време тя се качи върху една маса сред пияната тълпа. Говореше, изпълнена с фанатизъм. И постоянно повтаряше думите:

— Той ще се кае за това на бесилката!

И стана така, че изведнъж хората се отправиха към шерифството. Те спряха отпред и закрещяха пиянски:

— Ласитър, Ласитър, ще се каеш за това на бесилката! На бесилката ще се каеш за това! На бесилката!

Вече се развиделяваше. Ласитър отдавна беше освободил затворниците.

— А сега? — попита Ефраим Клеменс. — Какво ще правим сега, Ласитър?

Мъжът от Бригада Седем надникна през прозореца. Зад тълпата се появи мъж, облечен с жълта мушама, който яздеше мършав кон.

На изток се показа червеното огнено кълбо на слънцето.

Човекът върху кокалестия кон размота едно ласо и с две ръце даде някакъв знак към шерифството.

Когато Ласитър излезе на верандата, пияната тълпа изрева. Не носеше оръжие.

Зад него се появиха другите затворници. Те стояха безмълвни. Погледнаха тълпата. Изгряващото слънце окъпа всичко в пурпурна светлина.

— Хванете го! — истерично извика Рената. — Отведете го на бесилката! Накажете го! Той си го е заслужил!

Ласитър спокойно се усмихна. Знаеше, че отдавна е спечелил тази битка.

— Къде е съдията? — високо попита той. — Ако между вас има съдия, който може да ме съди, аз съм готов да се подчиня.

Старият Тоби беше влязъл обратно в стаята. Довлече вън на верандата мъртвия „съдия“, а след това и мъртвия „шериф“ Бодж Боринджър. Сред тълпата се понесе ропот.

Конникът се приближи. Той хвърли ласото с изумителна елегантност.

Примката се спусна върху Рената Садора, която залитна като вцепенена и не можа да мръдне от страх. Примката се затягаше около врата й, но тя не смееше да се съпротивлява.

Изгубила ума и дума, беше втренчила поглед в страшния конник.

— Майо Мортуро — прошепна тя, — това наистина ли сте вие?

Ездачът размаха в ръка някаква мексиканска обява за залавяне на престъпник. След това измъкна изпод жълтата си мушама още един лист със същата големина и го размаха.

— Уважаеми дами и господа, това е документ на американското правителство! — извика той. — Имам пълното право да отведа Рената Садора обратно в Мексико, където ще бъде изправена пред съд.

Всички мълчаха. Ласитър се обърна и погледна Карлос и Розали, които тъкмо се прегръщаха.

Той се усмихна.

Колко беше хубаво, че на света все още съществуваха такива прекрасни неща…