Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (12)

12.

Той стоеше съвсем спокойно, с оръжие, вдигнато на височината на хълбока.

— Слизай! — каза Ласитър. — Скоро ще трябва да отговаряш пред хората си.

Ел Кондор преглътна мъчително.

— Можем да делим, Ласитър! — изговори той с усилие. — За всеки по един милион! Това е много! Бъди разумен! Преди другите да забележат нещо, ние ще сме изчезнали.

Ласитър хвърли един поглед на четиримата мъртви мъже. Почувства отвращение.

— Всъщност би трябвало да те застрелям, Ел Кондор — каза той студено. — Бих спестил работата на палача. Слизай от коня или аз ще те сваля!

— Помисли за Тина и баща й! — изстена главатарят. — Моите хора в момента ги обкръжават. Те ще умрат, ако не ги извикам обратно.

— Няма да се стигне до престрелка — отговори Ласитър. — Свещеникът и Тина нямат оръжие. Твоите хора със сигурност не са толкова пропаднали като теб, Кондор. Те няма да стрелят по невъоръжени хора, особено когато не си наблизо и не ги подтикваш да го правят.

Той тъкмо беше изговорил последните думи, когато тишината на каньона бе разкъсана от канонада от изстрели. Несъзнателно Ласитър трепна и обърна леко главата си в посоката, от която те идваха. Беше отвлякъл вниманието си само за част от секундата и точно това използва Ел Кондор, който измъкна револвера от кобура си. Ласитър се хвърли настрана. Куршумът мина на косъм от него. Той стреля с уинчестъра си отдолу нагоре. Парчето олово засегна коня на Ел Кондор. Животното се изправи на задните си крака и изцвили диво. Ездачът беше изхвърлен от седлото, но падна на земята подобно на котка, изправи се бързо и стреля отново по противника си. Ласитър се спаси, като отскочи назад. Той отдавна можеше да улучи смъртоносно този негодник, но искаше да го хване жив. Все пак остана само с доброто си намерение. Въпреки че се целеше в рамото на Ел Кондор, куршумът прониза престъпника точно в сърцето. Междувременно в каньона се беше разразила истинска битка. Ласитър вече се досещаше какво означаваше това. Бандитите вероятно се биеха с хората на Златната лейди. Той се приближи до главатаря и го обърна по гръб. Негодникът беше мъртъв.

— Е, това е — каза тихо Ласитър. — Ти искаше прекалено много, Ел Кондор. И, преди всичко, омразата ти беше много силна. Трябваше да се задоволиш със златото. Може би тогава нямаше да ме ядосаш толкова. Сега ето какъв е резултатът от това.

Зад него се появиха Тина и баща й, докато в каньона се водеше битка между бандитите на Ел Кондор и хората на Руби Стентън.

Ласитър свали сандъка с богатството от гърба на коня.

— Най-накрая го притежаваме и в същото време не. Можем да бъдем спокойни. Имате ли понятие кой се появи?

Отец Себастиан се усмихна.

— И още питаш, Ласитър?

— Е, мога да си представя. Руби Стентън, нали?

— Да, Златната лейди.

Ласитър беше учуден.

— Ти знаеш за нея?

— Аз научавам много неща, приятелю. Но не говоря за тях.

Ласитър кимна бавно и замислено.

— Възхищавам ти се, Себ. Ти наистина си станал друг човек. Как успя?

Отец Себастиан разпери ръце.

— И аз самият не знам. Случи ми се внезапно един ден. Това е животът, за който винаги съм мечтал. Така ми харесва. Вероятно е било предопределеност на съдбата.

Той вдигна дясната си ръка и посочи в посоката, където все още се чувстваше силна стрелба.

— Чуй това, приятелю — продължи той. — Какво всъщност искат тези бедни хора, които се избиват взаимно? Понякога мисля, че трябва да се сменят още няколко поколения, докато хората се научат да живеят заедно. Разбираш ли ме?

Ласитър кимна.

— Мисля, че те разбирам, отче.

— Наричай ме просто Себ. За теб все още съм твоят стар приятел.

Ласитър посочи сандъка със златото.

— Какво мислиш за това, Себ?

Свещеникът вдигна рамене.

— Не знам, Ласитър. Вероятно Златната лейди ще поиска парите. Но, ако не се лъжа, ти не трябва да допуснеш това. Ти, без съмнение, си тук с определена задача. Можеш спокойно да признаеш. Никой няма да научи нищо от мен.

— Тайната на изповедта? — попита Ласитър.

— Да, така го наричаме. Значи си станал агент на правителството? Това ме радва.

— Откъде го измисли?

— Когато навремето нашите пътища се разделиха, бях загрижен за теб, Ласитър. Винаги си бил много буйно момче, което не приемаше да му се каже нещо. Изживял си и няколко бурни години, ако правилно съм осведомен. Или не е така?

— Така е — каза Ласитър. — В тежките години след войната в началото имах доста несполуки. При мен не беше по-различно, отколкото при теб, Себ. Бях гонен от всички. Тогава мислех, че човек трябва да си върне със сила това, което са му отнели. Мисля, че двамата не бяхме единствените, които имаха същата съдба.

Свещеникът се усмихна горчиво.

— За съжаление принадлежим към малцината, които се върнаха обратно в правия път. Често съм желал и всички други да бяха успели. Трябва да благодарим на бога, че стана така с нас.

Той погледна към Ел Кондор, който изглеждаше смирен в смъртта си.

— Алекс не можа да го направи — измърмори той, потънал в мислите си. — Защо всъщност той не успя? Имаш ли обяснение за това?

Ласитър поклати глава.

— Кой може да знае, Себ…

— Да, кой може да знае — прошепна отец Себастиан. — От две години живея в съвсем различен свят, приятелю.

— Откакто се запозна с отец Лука в Сан Педро? Знам твоята история, Себ.

— Значи трябва да работиш в някоя специална служба? Мога ли да попитам как се нарича тя?

Ласитър мислеше за клетвата, която бе дал — на никого да не казва за съществуването на Бригада Седем, но беше на мнение, че спрямо отец Себастиан можеше да направи изключение. Той му назова тихо името на отдела. Свещеникът поклати глава.

— Никога не съм го чувал. Вероятно сте наистина добър екип.

— Може да се каже — отвърна Ласитър. — Между другото, току-що наруших една клетва. Забрави това, което ти доверих.

Отец Себастиан сложи дясната ръка на сърцето си.

— Вече го забравих, приятелю — каза той сериозно.

Тина чоплеше нещо по земята и се беше втренчила унесено пред себе си.

— Ще й бъде трудно да се възстанови — прошепна Ласитър.

— Да, прав си — отвърна тихо баща й. — Но тя ще успее, защото е силна. Това, от което се нуждае всъщност, е някой, който да й помогне да забрави ужасните преживявания.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща Ласитър. — Мисля дори, че на мен ще се довери.

— Може би ще можеш да й помогнеш да си създаде някакъв свой живот — каза свещеникът тихо. — Не бих се притеснявал за тази цел да взема една шепа от тези златни монети.

Ласитър махна отрицателно с ръка.

— Не е необходимо, Себ. Събрал съм нещичко. При мен парите не играят важна роля. Не се тревожи за Тина. Аз ще се грижа за нея.

Тя обърна глава и погледна към тях.

— За мен ли говорите?

Баща й поклати глава.

В каньона заглъхнаха последните изстрели. Чу се конски тропот. Между скалите се появиха ездачи. Предвождаше ги Руби Стентън.

Тя скочи от коня и се спусна към сандъка с богатството. Очите й заблестяха, щом видя златото. Сякаш беше забравила всичко друго.

— Всъщност получих всичко това благодарение на теб, Ласитър — каза тя след известно време, като се усмихна и обърна лице към него. — Ще те възнаградя богато.

— Много благодаря — отвърна Ласитър саркастично. — Това е изключително мило от твоя страна. Как ще изглежда възнаграждението?

— Ще станеш мой партньор.

— Много великодушно, Руби. Имаш ли още някакво желание?

— За начало това е всичко, скъпи мой. Разбихме напълно бандата на Ел Кондор. Казах на ранените, че ще могат да си отидат спокойно, когато се възстановят. Това е много великодушно от моя страна, нали?

Ласитър вдигна рамене.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че нямам желание да стана твой партньор? — попита той.

Тя се усмихна високомерно.

— Апетитът винаги идва с яденето.

— Колко мъже загуби? — попита той.

— Петима мъртви и шестима ранени — отвърна тя хладно. — Все още има дузина, които ще те пратят в ада, ако не се подчиниш, Ласитър.

— Това е хубав изглед — каза той подигравателно. — Ако преценим обстоятелствата по-добре, ще се окаже, че всъщност аз имам по-големи права над златото.

— Възможно е. Но това въобще не ме интересува. Сега аз казвам какво ще стане. Ще направиш това, което изисквам от теб. Можеш да избираш, мили. Или ще станеш доброволно мой партньор, или ще те принудя да го сториш.

— Едно партньорство не може да се наложи, Руби.

— О, на мене ще ми направи удоволствие да поставя на колене един упорит човек като теб. В това отношение имам опит.

— Значи не може да се направи нищо — обади се отец Себастиан. — Ти ще трябва да приемеш условията на тази жена, Ласитър.

Руби се приближи до свещеника и застана до него.

— Знам какво ви е, отче. Но не трябва да се страхувате, че ще издам нещо. Това ще бъде нашата тайна. Като отплата ще подкрепям църквата ви според възможностите си. Ще ви дам и десет хиляди долара от моето състояние. С тези пари можете да правите всичко, каквото пожелаете, те са на ваше разположение. Сигурно ще искате да дадете сумата за реставриране на църквата. Може би трябва да изградите и училище, в което да преподавате на децата от Карицо. Във всеки случай имате пълната ми подкрепа.

Свещеникът с усмивка наподоби поклон.

— Много ви благодаря, госпожо. Това е наистина много щедро от ваша страна.

Тя сякаш не забеляза иронията. Вниманието й беше съсредоточено върху златото.

— След един час тръгваме — каза тя на хората си. — Погребете мъртвите и се погрижете за ранените. Един да тръгне още сега за Карицо и да осведоми доктора.

Отец Себастиан се приближи до Ласитър.

— Не се съпротивлявай — прошепна той. — Овладей се, Ласитър! Личи ти, че отново искаш да се противопоставиш. Но това би било безсмислено, би довело само до кръвопролитие. Зареди се с търпение, приятелю! Господ бог няма да позволи на Златната лейди да осъществи плановете си.

Ласитър кимна леко.

— Мисля, че имаш право, Себ. Не смяташ ли, че тя е доста наивна?

Свещеникът се засмя меко.

— Тя е малко не на себе си — прошепна той. — Може би е малко луда, но не съвсем пропаднала. Трябва да й дадем шанс, приятелю. Някога може и да се осъзнае. Във всеки случай пожелавам й го от сърце.

Ласитър почувства как буца заседна на гърлото му. Той се стегна, но въпреки това гласът му звучеше прегракнало, когато каза:

— Ти си добър човек, Себ. Би трябвало да има повече такива като тебе на този проклет свят.

— И такива като тебе също, Ласитър — каза свещеникът.

 

 

На другия ден по обяд те достигнаха ранчото край Кимарон. Трима доста сънливи мъже стояха на двора и ги очакваха.

— Наред ли е всичко? — попита ги Руби Стентън. — Имаше ли някакви произшествия?

Тя погледна мъжа в средата, сивокос тип, който изглеждаше най-опитен.

— Ами всичко беше наред, Руби — каза той. — И въпреки това смятам, че се случи нещо не съвсем нормално. Не мисли, че сме били нападнати, но това е нещо, което ме кара да се замисля. Не знам как да го обясня. Във всеки случай, беше много особена история.

Руби скочи от седлото.

— Не ме измъчвай повече, Йонах! — каза тя раздразнено. — Какво е това, което те кара да си блъскаш главата?

— Случи се предната нощ — разказа сивокосият мъж. — Слим, Хенри и аз бяхме последователно на пост. Но след това и тримата сме заспали като мечките през зимата. Когато се събудихме вчера сутринта, слънцето вече беше доста високо. Някъде около десет часа Хенри и аз бяхме в леглата си в пристройката. Слим лежеше до поилката. И тримата се събудихме по едно и също време и имахме чувството, като че ли всеки от нас е гаврътнал по бутилка ракия, но не бяхме пили почти нищо, можем да се закълнем, Руби. Въпреки това бяхме полупияни. Беше доста особено чувство.

През първия половин час само залитахме насам-натам. Едва когато изпихме по едно силно кафе и хапнахме нещо, горе-долу се пооправихме. Проверихме навсякъде да не би да сме нападнати от някого, но всичко беше наред. Нищо не беше повредено, нищо не беше докоснато. През цялото време се питам защо ние тримата спахме толкова дълго и имахме такъв махмурлук. Само това исках да ти разкажа, Руби. Би могло да е важно за тебе.

Дочу се конски тропот. Към ранчото се приближаваше конник. Това беше човекът, който беше изпратен да доведе лекаря. Руби Стентън извика нервирано:

— Сам ли си, Вин? Защо не доведе доктора? Вин едва се крепеше на седлото от умора. Конят му сякаш щеше да се строполи всеки момент.

— Докторът е изчезнал, госпожо — изстена той. — Хората в Карицо ми разказаха, че се е преместил на друго място. В бара почерпил всички по едно питие и след това казал, че този проклет град може да го… Той…

Вин наистина беше на края на силите си. Не можеше да говори повече и се свлече от седлото. Облак фин прах го обви, когато падна на земята. Няколко мъже се погрижиха за него и го занесоха до поилката. Сложиха го във водата, за да може да се освежи. По лицето на Руби се изписа енергичност. Тя посочи двама кльощави мъже.

— Хенк, Джо! Вземете сандъка и елате с мен!

Тя избърза пред двамата към главната постройка. Ласитър и отец Себастиан си размениха погледи с лека усмивка.

— Мисля, че знам какво е станало — прошепна свещеникът. — Ако не се лъжа, скоро ще чуеш нашата Златна лейди да буйства както никога досега.

Ласитър също беше направил своите заключения.

— Мисля, че докторът е измамник — промърмори той.

— Това го подозирам отдавна — отвърна отец Себастиан тихо. — Той принадлежи към черните овце в моята енория.

— Някак ми е симпатичен — усмихна се Ласитър. — Ако е направил това, което мисля…

Нямаше нужда да говори повече. В къщата се разрази истинска буря. Руби Стентън излетя навън.

— Докторът е бил тук! — извика тя пронизително. — Изпразнил е цялото мазе! Имал е дори наглостта да остави и едно писмо. Трябва веднага да тръгнем. Ще го преследваме до Северния полюс, ако се наложи. Оседлайте отпочинали коне. Не трябва да губим повече време!

Свещеникът леко бутна Ласитър.

— Виждаш ли, започва да губи самообладание! Вече не може да прецени правилно ситуацията. Сега ще прави грешка след грешка. Тя също е човек като нас.

Първите мъже вече се спуснаха към яхъра, за да оседлаят отпочинали коне. Получи се объркване. Никой не знаеше точно какво трябва да прави.

Никой не се грижеше за Ласитър, свещеника и Тина. Поне те тримата имаха такова чувство.

— Всъщност трябва да сме благодарни на доктора — измърмори отец Себастиан. — След това трябва само да слезем в мазето и да вземем сандъка. С това ще си изпълниш задачата, Ласитър, и аз отново ще мога да се явя с чиста съвест пред моя върховен началник.

Отново се чу конски тропот. Двама ездачи се приближаваха от север. Подобна ситуация Ласитър беше преживял вече веднъж с тази разлика, че първия път беше в леглото с Руби Стентън…

Но това бяха същите ездачи, които бяха дошли и преди три дена — братята Чарли и Пит Кенероу. От конете им се вдигаше пара. Плътен слой прах покриваше ездачите. Трябваше да са изминали голям път. На седлото на всеки от тях беше закачена платнена торба.

— Голяма плячка, Руби! — извика единият. — Този път наистина си заслужава. Нека да ни оседлаят нови коне, понеже бързаме много!

Те скочиха на земята и преметнаха торбите през рамо.

— Дай ни бързо квитанцията, Руби! — каза Пит. — Няма нужда да броиш. По пътя вече изчислихме сумата: най-малко двеста хиляди долара. Това е най-лудото нещо, което сме преживявали. Седи си някакъв слаб, кокалест човек в дилижанса и започва да разправя небивалици. По-добре да не беше се опитвал да прави това. Чарли му пусна един куршум, от който няма да се събуди никога. В куфара му намерихме най-малко двеста хилядарки. Дявол знае защо е носил толкова много сухо. Но нека влезем най-накрая, Руби! Трябва само да ни дадеш квитанцията и веднага изчезваме. Скоро може да се появят няколко шерифа и тогава край с нас.

— Слаб, кокалест мъж? — извика Руби Стентън. — Имаше ли дълги, тънки мустаци, които стигаха до върха на брадичката му.

— Да. Откъде знаеш това?

— Това е бил докторът! — изтръгна се от нея. — В името на всички светии, той е бил! И сега имаме обратно всичките си пари! Благодаря на небето! Вие сте най-щастливите мъже, които съм срещала! Елате с мен в къщата, момчета! Знаете ли какво сте направили? Взели сте обратно вашата собственост. Но това трябва първо да ви го обясня. Влезте в къщата! О, момчета, иска ми се да ви разцелувам!

Двамата гледаха учудено, без да разбират.

В далечината се чу отново тътнещ конски тропот. От север към Кимарон се приближаваше група от около тридесетина мъже. В двора на ранчото настъпи паника. Настана неописуема бъркотия. Руби и двамата бандити изскочиха от къщата. Повечето от мъжете изтичаха към конете си и изчезнаха в галоп. Конниците, които наближаваха Кимарон, явно бяха група от представители на закона. Някои от тях носеха сребърни значки на якетата или ризите си. Руби Стентън стоеше като вкаменена.

— Ето това е — каза отец Себастиан тихо. — С това задачата ти е изпълнена, приятелю Ласитър.

Начело на групата яздеха двама шерифи на Съединените щати.

— Госпожица Руби Стентън? — попита единият.

Тя кимна колебливо.

— Откъде знаете името ми? Какво искате?

— Искаме да конфискуваме богатствата, които са складирани в мазето под къщата ви, госпожице Стентън — отвърна шерифът.

— Откъде знаете това? — попита тя уморено.

— При нападение на пощенската кола в близост до Бренсон е убит човек на име Хенри Ферлейн — отговори шерифът. — В него е намерено подробно писмо, в което той обяснява всичко. Ще трябва да отговаряте като укривателка на крадени вещи. Ще арестувам двамата ви придружители за убийство с цел грабеж.

Чарли и Пит Кенероу се оставиха без съпротива да бъдат задържани. Руби Стентън влезе с провлачена стъпка в къщата. Ласитър я последва тъкмо навреме, за да издърпа от ръката й пистолета, който тя извади от едно чекмедже.

— Това не е разрешение, Руби — каза той сериозно. — Трябва да се опиташ да се справиш по друг начин. И, доколкото те познавам, ще успееш. Ти си от хората, които никога не падат по гръб.

Изведнъж в очите й се появиха сълзи и тя започна да хлипа. Ласитър я прегърна и я притисна към себе си.

— Ако искаш, ще остана няколко дни при тебе — каза той. — Ще помислим заедно как от земята ти можем да направим истинско ранчо с прекрасни стада говеда и всичко останало. Тук има достатъчно вода и тучни ливади. С течение на времето това ще се окаже по-ценно от златото.

Руби потрепери с цялото си тяло.

— Но те ще ме хвърлят в затвора — изхълца тя.

— Не вярвам — успокои я Ласитър. — Все пак ти помогна да бъде разбита прочутата банда на Ел Кондор. Освен това ти се полага награда от мексиканското правителство, защото откри съкровището. Всъщност имаш шансове да уредиш своя бъдещ живот.

Тя вдигна глава и му се усмихна с благодарност.

— И ти наистина искаш да ми помогнеш, Ласитър?

— Вече ти обещах.

— Защо не останеш завинаги при мене?

— Това, за съжаление, е невъзможно — каза той. — Имам на разположение само няколко дни, но съм сигурен, че те ще бъдат много приятни.

Руби обви ръце около врата му и го целуна страстно и всеотдайно.

— Това ще бъдат най-хубавите дни в живота ни — прошепна тя. — Можеш да ми вярваш…

Те отново се целунаха. Той имаше лошото предчувствие, че може би все пак й е обещал твърде много. Всичко зависеше от това, какво ще реши съдът, а върху неговото решение Ласитър нямаше никакво влияние. Дали тя разбираше това? Въпреки че не е участвала в никакво нападение, като укривателка е виновна пред закона. Поради това няма да й се размине, без да отговаря. Но дали можеше да й го обясни, когато тя е в такова състояние? Ако преди малко не беше дошъл навреме, тя щеше да изстреля куршум в главата си. Той беше на мнение, че първо трябва да я успокои, за да не й дойдат пак такива глупави мисли.

— Колко съм глупава, Ласитър — усмихна се Руби измъчено. — Аз вече си представям прекрасно бъдеще, а е сигурно, че няма да мога да избягна наказанието. Не съм и заслужила друго. Но няма да е толкова лошо. Как мислиш?

Той кимна успокоително.

— Правилно виждаш нещата. Наистина ще трябва да отговаряш за всичко. Само така ще успееш да започнеш нов живот. Но аз вярвам в тебе — той я погали по косата и продължи, усмихвайки се: — Как ти дойде тази идея всъщност, Златна лейди?

Той видя как тя се развълнува.

— Трябва ли да ти разкажа, Ласитър?

— Ти трябва сама да решиш. Може би така е по-добре. Имаше ли нужда от помощ? Някой мъж ли те наведе на тази идея?

Тя кимна измъчено:

— Може би за мен е по-добре, ако ти кажа цялата истина, Ласитър. Иначе един ден всичко може да започне отначало и няма да мога да изляза от този дяволски кръг. Ти трябва да научиш всичко. Може би ще намериш тогава изход за мен. Идеята бе на един мъж. Някога много го обичах, но сега не знам как бих се отнасяла към него, ако един ден се появи отново. Може би междувременно да е пуснат на свобода. Ако се върне, ще ме пита какви доходи е донесъл планът му. Ще поиска обратно и собствените си пари, които аз съхранявах в мазето, докато излезе от затвора. Беше злато за около 20 000 долара. И то е плячка от нападение над една пощенска кола. Преди да бъде затворен, моят приятел успя да прибере златото на сигурно място. Сега тези двама шерифи ще го вземат. Ще бъда с празни ръце, когато се появи Пенхендъл Джонс.

Ласитър беше изненадан.

— Пенхендъл Джонс? — изтръгна се от него. — Той е твой любовник, Руби?

— Така е — отвърна тя дръзко. — Да, Ласитър, аз съм любовница на човек, който е вън от закона. Негова е идеята да превърнем това ранчо в място за съхранение на плячката на бандити, които не искат да си имат работа с властта. Смятах го за прекрасен план, Ласитър. Не мислиш ли?

Той вдигна рамене.

— Много оригинално! Наистина ли искахте да се задоволите с десетте процента?

— Никога не съм мислила за повече.

— А Пенхендъл Джонс?

— Не знам, Ласитър. Мисля, че той ще превърне живота ми в ад, когато се върне и види, че не съм успяла.

Той искаше да каже още нещо, но в този момент влязоха двамата шерифи, следвани от свещеника и неговата дъщеря.

Ласитър и Руби се разделиха. Шерифите погледнаха строго Златната лейди.

— За съжаление трябва да дойдете с нас, госпожице Стентън — каза единият. — И вие също, мистър Ласитър. Трябва да бъдат обяснени още много неща. Докато всички въпроси не се изяснят докрай, ще ви считаме за наши пленници.

Шерифът имаше право, но въпреки това Ласитър попита:

— Какво имате против мен?

— Срещу вас е налице съмнение, че сте съдружник на Руби Стентън. Или можете да отречете това?

— Да, мога — отговори Ласитър. — Прочетете този документ и тогава ще знаете със сигурност. Между другото, госпожица Руби Стентън и аз сме партньори. Въпреки че го нямам написано на документ, мога да ви дам думата си, шерифе. А и отец Себастиан също може да свидетелства, че госпожица Стентън и аз изпълняваме задача на мексиканското правителство, която, както знаете, успяхме да изпълним. Попитайте отец Себастиан. Той ще го потвърди.

Шерифите погледнаха въпросително свещеника, който кимна усмихнато:

— Мога да потвърдя всяка дума. От самото начало знаех за тази тайна мисия.

Един от шерифите прочете набързо удостоверението, което беше извадил Ласитър. Но той се мъчеше напразно да разбере смисъла на текста. Личеше добре само печатът на някаква мексиканска служба.

— Не може да се каже, че това е някакво доказателство, господин Ласитър. От това човек не може да разбере почти нищо.

— Но е достоверно и е наред — отвърна Ласитър с голяма увереност. — Мога и да ви разкажа някои неща, които ще ви убедят окончателно, но трябва първо да получа разрешение. Мисля, че ме разбирате. Моля, приберете на сигурно място цялата плячка, господа, а също и златото, което принадлежи на мексиканското правителство. Обещавам ви, че ще бъда още известно време на ваше разположение заедно с госпожица Стентън. Съгласни ли сте с това, господа? Надявам се, че да, за ваше добро е.

Последните думи той изговори с острота, която не можеше да се отмине. Двамата шерифи се спогледаха за момент, след това кимнаха. Решаващо за тях беше, че Ласитър им предоставя доброволно златото. По този начин можеха да се върнат с огромен успех и със сигурност щяха да пожънат лаври, които всъщност не им се полагаха. Освен това не искаха разправии с по-високостоящи служби. Щом един мъж е така самоуверен, той навярно има основание.

— Добре, господин Ласитър. Вярваме на вашата дума.

 

 

Вечерта всички се бяха събрали във всекидневната на ранчото. Руби и Тина бяха приготвили вечерята.

— Е, всичко намери своя добър край — каза свещеникът. — Какво възнамерявате да правите сега, Руби? Ще се явите ли пред съда в случай, че получите призовка?

— Да — отвърна тя твърдо. — Разбрах, че няма смисъл да се крия. Ако ме осъдят, ще приема наказанието.

Отец Себастиан се усмихна доволно и одобрително.

— Сега имате нужда само от добър партньор, който да ви помогне да преустроите ранчото си.

Той хвърли кос поглед към Ласитър, който веднага вдигна отбранително ръце.

— Не, не, Себ, стари мошенико. От това нищо няма да излезе. Не се оставям да ме завържат на верижка.

— И аз не съм разчитала на това! — нападна го ядосано Руби. — Ти не би бил подходящият мъж, който да живее продължително време с мен, Ласитър.

— Още по-добре — усмихна се той. — Но няколко дни трябва да изтърпиш моята компания, Златна лейди.

Изведнъж пламъкът на свещите на масата затрептя. Вратата се отвори, за да влезе някакъв човек, след това тя беше затворена с такава сила, че ударът прозвуча като изстрел.

— Останете всички спокойно седнали! — заповяда един груб глас. — В ръцете си държа „Паркър“ с рязани цеви. С един изстрел ще избия всички ви.

Руби Стентън беше като вкаменена.

— Джонс! — изговори с треперещи устни тя. — Ти ли си наистина?

— Да, аз съм, скъпа — каза той. — Да не си си помислила, че съм заминал завинаги? Изглежда, докато ме е нямало, не си скучала. Кой е този тип до тебе? Мисля, че ти помага да раздаваш парите си на хората. По пътя срещнах няколко стари приятели. Не знаех въобще, че те наричат Златната лейди. В последно време трябва доста да си се облажила. Надявам се, че и за мен е останало нещо.

Пенхендъл Джонс се приближи до осветената от свещите маса и застана пред нея черен и заплашителен, с рязана пушка в ръка.

Руби скочи.

— Но, Джонс! — извика тя. — Не знаеш ли какво се случи, докато те нямаше? Всичко се обърка. Седни при нас и аз ще ти обясня.

— Стой си на мястото! — изръмжа Пенхендъл Джонс. — Тогава ще ми разкажеш какво става тук. Кой е този до теб?

— На този въпрос, мога и аз да ти отговоря — каза Ласитър. — Името ми е Ласитър. Ти сякаш наистина нямаш понятие какво става тук?

— Едва преди половин час стигнах реката — изръмжа Пенхендъл Джонс. — Оставих коня си на другия бряг. Руби, това трябваше да бъде изненада за теб. Надявах се да напълня джобовете на седлото си със злато и точно това ти ще направиш сега. Хайде, слизай в мазето и донеси толкова, колкото можеш да носиш. Нямам много време. Преследват ме, понеже избягах от затвора. При това убих двама от пазачите. Трябва колкото е възможно по-бързо да изчезна оттук.

Руби поклати сковано глава.

— Джонс, трябва да ти обясня нещо. Някои неща се промениха. Не мога да ти дам вече нищо. Златото го няма. Пристигнаха няколко шерифа и конфискуваха всичко.

Пенхендъл Джонс сякаш полудя.

— Какво чувам? — извика той. — Аха, вече се досещам. Със сигурност в тази работа пръст има този негодник Ласитър. Знам и как е станало това. Той те е свалил и ти, в глупостта си, си му доверила нашата тайна, Руби! Сега ще си разчистим сметките. Стани, Ласитър! Можеш дори да използваш револвера си. Тогава другите поне ще кажат, че си умрял като мъж.

Яростта го заслепяваше. Това, което му се случи в последно време, беше прекалено много: драматичното бягство, мисълта, че навсякъде има неприятели, надеждата да вземе златото и радостта, че скоро ще бъде отново с Руби, а сега и последното разочарование. Нищо вече не би могло да го спре да убива в сляпа ярост.

— Джонс! — извика Руби отчаяно. — Бъди разумен! Ще ти обясня всичко. Аз…

— Не, не искам да чувам нищо повече! — изръмжа той. — Стани, Ласитър! Умри като мъж!

— Не го правете, Пенхендъл! — прозвуча благият глас на свещеника. — Не ставайте отново убиец!

Пенхендъл Джонс се извърна към него. Изкрещя диво и изпразни една от цевите на пушката си. Но отец Себастиан вече не беше на мястото си. Той се бе свил под масата и беше извадил изпод расото си един револвер. Оттам се прицели и стреля в краката на бандита. В същия момент стреля и Ласитър. Не виждаше друга възможност. След това в помещението се възцари тишина.

Пенхендъл Джонс лежеше безжизнен на пода. Руби закри лицето си с длани и захлипа. Обзета от паника, Тина се бе хвърлила на гърдите на Ласитър и се бе вкопчила в него.

Отец Себастиан коленичи до мъртвия и прочете една молитва.

Ласитър си мислеше, че животът продължава за всички, които преживяха тези бурни, кървави дни. Той щеше да остане още няколко дни в ранчото с Руби Стентън и може би заедно с Тина, дъщерята на отец Себастиан.

Ласитър се усмихна на тези свои мисли, но все още не знаеше точно как ще постъпи.

Всичко щеше да се нареди от само себе си. За него следващите дни със сигурност нямаше да бъдат скучни.