Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (7)

7.

На по-следващото утро Ласитър оседла един кон, който си избра в ранчото. Няколко от хората на Руби Стентън го наблюдаваха с любопитство. На верандата Руби беше в своята прозрачна рокля. Околните сякаш бяха свикнали с тази гледка. Предната нощ Ласитър бе прекарал с нея. Тя беше вулкан от чувственост, но не успя да измори партньора си. Това за него беше най-доброто доказателство, че се е възстановил напълно. Той се метна на седлото и се отправи към верандата.

— Беше хубаво, Руби. Съжалявам, че не мога да остана по-дълго.

— Вината е твоя — отвърна тя. — Трябваше да кажеш истината, тогава всичко би било другояче. Сега обаче нашите пътища се разделят завинаги.

Той леко се усмихна.

— Да, за съжаление.

— Не искаш ли да премислиш за последен път, Ласитър? — попита тя почти умоляващо. — Помисли колко би бил хубав животът за нас двамата. Трябва само да ми кажеш истината.

Ласитър вдигна рамене.

— Съжалявам, нищо не може да се направи — той й махна с ръка за сбогуване. — Всичко хубаво, Руби, и много щастие.

Тя се помъчи да се усмихне. Лицето й изглеждаше изтерзано. Друг мъж би се върнал, но Ласитър беше на друго мнение. Тя му помаха.

— Много щастие и на теб, Ласитър.

Той се отдалечи, яздейки бавно. Чувстваше изгарящия й поглед и омразата, която тя излъчваше. Какви ли мисли я занимаваха сега? Тя му се доверяваше също толкова малко, както и той на нея. Сигурно ще изпълни заканата си и ще нареди да го наблюдават. Но той ще й скрои добър номер. Яздеше бавно и въобще не бързаше. Според изчисленията си до вечерта трябва да успее да стигне Карицо. Там беше конят му и неговият „Уинчестър“. Можеше да се надява, че всичко ще стане така, както го беше намислил.

 

 

Вечерта той стигна в Карицо. Слабият доктор стоеше пред къщата си.

— Здравейте, Ласитър! Каква изненада! Дори и аз не съм предполагал, че толкова скоро ще се изправите на крака.

Ласитър слезе от коня.

— Това е благодарение на вашия добър мехлем.

Те си подадоха ръце. Докторът попита:

— Ел Кондор появи ли се отново?

— Изглежда е изчезнал през девет планини в десета — отговори Ласитър. — Никаква следа от него. Руби Стентън сякаш се безпокои напразно.

Доктор Хенри Ферлейн направи с ръка жест на покана.

— Сигурно сте гладен и жаден, Ласитър. Приготвил съм вечеря. Ще стигне за двама ни. Имам също и добро уиски. Като ви гледам така, смятам, че можете да поемете една голяма глътка.

— Винаги имате добри идеи, Док — засмя се Ласитър. — С удоволствие приемам поканата.

Влязоха в къщата. От пристройката се носеше мирис на прясно нарязано дърво. Докторът, между другото, беше и погребален агент, и майстор на ковчези. Той наля уиски в две големи чаши.

— И какво ще стане сега? — попита той. — Мисля, че ще искате да се погрижите за момичето си?

Ласитър поклати глава със съкрушен вид.

— Страхувам се, че вече няма смисъл — каза той. — Ще се махна от тази област.

Докторът учудено повдигна вежди.

— Наистина ли искате да оставите своето момиче в беда?

Ласитър сви рамене.

— Какво може да се направи? Или може би мислите, че имам и най-малък шанс против тази банда? Със същия резултат мога да си тегля куршума.

Докторът кимна тъжно.

— По принцип имате право, Ласитър. Но страшно съжалявам за двамата, които бяха пленени от Ел Кондор. Значи няма да видим никога отново нашия беден отец Себастиан. И вие трябва да погребете мечтата си за един щастлив брак.

Този проклет лицемер отново искаше да спечели доверието на Ласитър. Скоро, без съмнение, щеше да зададе някой от подлите си въпроси. Но Ласитър имаше опит с такива като него.

— За мен животът повече няма смисъл — въздъхна той. — Загубих не само годеницата си, но и най-добрия приятел, който някога съм имал. Човек може направо да полудее.

— Съчувствам ви, Ласитър — каза Хенри Ферлейн съпричастно. — Не искате ли все пак да размислите? На ваше място не бих се предал така бързо. Вие сте един от малкото мъже, които никога не се предават.

Ласитър се престори на учуден.

— Откъде знаете това, Док?

— Знам много за вас, Ласитър. Освен това моят приятел, свещеникът, ми е разказвал много забележителни истории за вас. Вие сте се справяли с други банди, които са били по-многобройни от тази на Ел Кондор. Защо не се опитате още веднъж да надминете себе си?

Беше наистина упорит. Всъщност, не след дълго той трябваше да зададе въпроса, който през цялото време беше на езика му.

— Наситил съм се на битки — каза Ласитър. — Не желая повече, Док. Не можете ли да разберете това?

— Аз ви разбирам. Но ще направите добро не само на себе си и на вашето момиче. Този град ще ви бъде вечно благодарен.

Постепенно Хенри Ферлейн взе да изплюва камъчето. Явно не можеше вече да издържа от нетърпение.

— Можете да ми направите услуга — каза Ласитър така спонтанно, сякаш това му е хрумнало току-що. — Не знам дали наистина сте в състояние да ми помогнете. Но все пак е възможно.

Очите на доктора светнаха алчно.

— Кажете, Ласитър! Ще направя всичко, което е по силите ми.

Той отпи малко от уискито. Преструваше се, че все още се дърпа и не е така убеден да каже молбата си. Но след това очевидно се престраши.

— Значи, докторе — започна той с официален тон. — Нещата са следните: искам да поразгледам жилището на отец Себастиан. Ще дойдете ли с мен? Все пак сте уважавана личност в този град и никой няма да протестира, ако влезете в жилището. Аз ще вляза тайно през задния вход. Може ли това да стане, Док?

— Разбира се. Но защо искате това?

Ласитър се приближи до слабия мъж и си придаде потаен вид. Прошепна му със съзаклятнически тон:

— На вас мога да кажа, Док. Ако има човек, на когото се доверявам, това сте вие. Отец Себастиан ми повери една тайна.

— Кога?

— Малко преди да бъда ранен от бандитите на Ел Кондор. Отецът ми прошепна: „В моето жилище ще откриеш нещо!“ В бъркотията никой не го чу. Трябва да призная, че се сетих за това едва по-късно.

— Интересно — прошепна докторът. — Но какво е искал да каже с това? Можете ли да си го обясните, Ласитър?

— Засега не.

— Разказахте ли на Руби Стентън за това?

Ласитър се наведе отново съзаклятнически. Приближи устни съвсем близо до ухото на доктора, като се прикриваше с ръка, сякаш се страхуваше да не би наблизо да има някой, който да подслушва. Беше важно да играе ролята си убедително. Ако докторът заподозре нещо, всичко ще пропадне. Тогава Ласитър нямаше нужда въобще да започва да изпълнява хитрия си план.

— Не вярвам на Руби Стентън — прошепна той в ухото му. — Поради това не й казах нищо за моите намерения. Смятам, че е по-добре така, Док. Или сте на друго мнение?

Хенри Ферлейн кимна усърдно. Усмивка разкриви лицето му.

— Съвсем правилно сте постъпили, Ласитър — отвърна той шепнешком. — Руби наистина е змия. Човек трябва да внимава с нея. Добре е, че ми се доверихте. На мен можете да разчитате.

— Благодаря. Кога можем да тръгнем?

— Предлагам да хапнем първо нещо. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

Ферлейн се зае с огнището. Той разпали дървата и постави тежкия железен тиган да се загрява.

— Значи все пак искате да предприемете нещо, Ласитър? — попита той между другото. — Вероятно вече знаете къде да откриете Ел Кондор, не е ли така?

— Засега не, докторе.

— Но се надявате да намерите нещо в жилището на отец Себастиан.

— Да, надявам се.

Ласитър с удоволствие би се справил още сега с този лицемер, но реши, че е по-добре да поизчака. Обигран мошеник като Хенри Ферлейн трябва да се спипа на място, иначе всичко пропада. След яденето, което се състоеше от чудесно приготвена пържола с хляб от царевично брашно, двамата мъже излязоха заедно.

Близо до църквата се разделиха и Ласитър заобиколи, за да се приближи отзад до малката пристройка към църквата, която служеше за жилище на свещеника.

След десетина минути Ласитър и Хенри бяха в спартански подредено помещение, което едновременно служеше за спалня, всекидневна и библиотека. На масата горяха две свещи и изпълваха помещението с матовожълта светлина.

— А сега? — прошепна докторът. — Смятам, че трябва да търсим нещо определено. Имам ли право?

— Не се преструвайте, докторе! — обърна се грубо към него Ласитър. — Знаете съвсем точно какво търсим.

Той беше вече до големия шкаф с книги и тъкмо вадеше първата. Нямаше и най-малко понятие дали усилията му ще бъдат възнаградени с успех, но във всеки случай искаше да опита. Неговият инстинкт му подсказваше, че трябва да има някакви тайни бележки, които свещеникът да е скрил тук.

— Наистина не знам какво търсим — прошепна докторът. — Можете ли да ми обясните по-точно?

— Не се преструвайте! — каза Ласитър отново. — Някъде в това помещение трябва да са оставени тайни записки. Става въпрос за скривалището на голямо съкровище. Вие знаете за това, Хенри.

Ласитър говореше, докато търсеше из книгите. Беше обърнал гръб на доктора, но въпреки това усети как слабият мъж се сви изплашен.

— Какво трябва да знам? — попита той с много тих глас.

Ласитър дори не го слушаше. Изведнъж се сепна. В една дебела книга по астрономия намери пожълтял лист със скица и редица забележки. Той веднага разбра, че това е планът, който търсеше. Беше начертано всичко, което трябваше да се знае, за да се намери скривалището на златното съкровище.

— Какво има? — извика докторът. — Намерихте ли нещо?

Ласитър затвори дебелата книга и се обърна. Това, което видя, никак не го учуди. Хенри Ферлейн държеше в костеливата си дясна ръка един двуцевен „Деринджър“.

— Какво означава това, Док? — попита той с принудена веселост. — Смятам, че е някаква шега?

Но Ферлейн съвсем не беше настроен да се усмихва.

— Съжалявам, Ласитър. Нямам нищо лично против вас и не знам какво да ви правя. Всъщност трябва да ви застрелям, но това ще бъде в разрез с Хипократовата клетва. Не мога хем да съхранявам живота, хем да го унищожавам. Сега се питам какво трябва да направя.

Ласитър се усмихна широко.

— Ти си странен тип, Док. На твое място бих мислил за професиите си погребален агент и майстор на ковчези. Ако ме убиеш, Руби Стентън от благодарност ще ти плати разноските по погребението. Е, какво? Трябва само да натиснеш спусъка и аз повече няма да те застрашавам.

Хенри Ферлейн стисна зъби. От напрежение цялото му тяло трепереше.

— Не! — изстена той накрая. — Не, не мога да го направя. Просто не мога. Съжалявам, Руби…

Той бавно свали оръжието и се отпусна изтощено върху един стол. Ласитър взе деринджъра от ръката му.

— За да не ти хрумнат някакви глупости, Док — обясни му той меко. — И ти си ми един герой! Значи си заедно с Руби Стентън? Да не ти е предложила красивото си тяло, Хенри? Не мога да си обясня поведението ти по друг начин.

Докторът кимаше съкрушено.

— Не го приемай трагично. Ти си се оставил да бъдеш прелъстен от тази красива жена. Това не е позор. И аз съм се поддавал на подобни неща. Няма нужда да се страхуваш от мен. Разкажи ми какво възнамерява да предприеме Руби. Това ме интересува.

— Няма да те интересува повече, Ласитър!

Това беше груб глас и той дойде откъм прозореца. В следващия момент вратата се отвори със сила и един мъж с рязана ловна пушка влетя вътре.

Ласитър кръстоса ръце пред гърдите си. В дясната си длан все още държеше оръжието, което беше отнел от доктора. Книгата лежеше на масата.

— Ние те наблюдавахме, Ласитър — каза мъжът с ловната пушка. — Ти току-що намери нещо в книгата. Това сигурно е било скица, на която е отбелязано скривалището. Покажи ми я!

Ласитър не се помръдна.

— Вземи си я, ако те интересува — каза той. — Руби Стентън ли ви изпрати?

Мъжът се засмя иронично.

— Не, Дядо Коледа.

— Е, добре — отвърна Ласитър сериозно. — Намерих плана и вие може да го занесете на Руби, ако желаете. Съгласни ли сте, момчета? Вземете плана и забравяме всичко. Какво мислите за това?

— Нищо — изръмжа мъжът. — Хей, Док, отстрани се малко, иначе куршумът ще те закачи!

Докторът стана. Трепереше като трескав.

— Наистина ли искате да го убиете? — заекна той. — Но това е престъпление! Не трябва да правите това, хора!

Едва бяха изговорени тези думи, когато в стаята влезе още един мъж.

— Не трябва ли да ги убием и двамата, Джо? Тогава няма какво повече да се притесняваме.

Джо беше много несигурен.

— Какво ще каже Руби?

Другият се засмя.

— Все ми е едно. Курвата може да си приказва и мисли каквото си иска. Там в книгата е планът на скривалището, което търси Ел Кондор. Сега ще сме по-бързи от всички. Ще отидем и ще приберем каймака, след това ще изчезнем. А другите не ни интересуват.

— Идеята не е лоша — изръмжа Джо и започна да свива пръст около спусъка. — Но първо трябва да видим тази проклета скица.

— Добра идея — подкрепи го Ласитър. — Може би се лъжете и това въобще не е планът, който търсите.

— Тогава го покажи! — изръмжа Джо.

Ласитър беше прехвърлил деринджъра под мишница и двете му ръце бяха вече свободни. Отвори книгата. Листчето със скицата се плъзна към него и падна върху плота на масата.

— Разгледайте го! Можете ли да четете или трябва да ви обясня подробностите?

Мъжете се приближиха. Любопитството ги беше завладяло. Втренчиха се в листа, но изглеждаха безпомощни.

— Мога да ви обясня всичко — каза Ласитър. — Аз съм запознат с такива планове.

Джо застана зад него, измъкна револвера му от кобура и опря двойното дуло на ловджийската пушка между плешките му.

— Само да гъкнеш и ще те направя на решето!

— Не се безпокой — каза Ласитър. — Аз съм мирно момче и ви желая доброто. Кажете откъде въобще знаете, че това съкровище съществува?

— Златната лейди знае това отскоро — изръмжа Джо. — Стана случайно. Един от бандата на Ел Кондор премина на наша страна. Руби легна с него и в края на краищата научи за съкровището. Сега е с цялата група на път към скривалището на Ел Кондор в Блек Меса. Нас ни изпрати, за да проверим какво правиш.

— Много добре — каза Ласитър. — Ние четиримата трябва да използваме шанса си и да вземем съкровището. Помислете добре, момчета. Това е най-доброто предложение, което мога да ви направя. Вие не можете да разчетете правилно скицата, значи се нуждаете от моята помощ.

Той се обърна и погледна Джо в очите. Мъжът явно беше напълно объркан. Извърна глава към партньора си.

— Какво мислиш, Том? Не звучи никак лошо, а?

За не повече от секунда двамата бандити взаимно си отвлякоха вниманието. Това бе достатъчно за Ласитър. Юмруците му заиграха. Във всеки удар влагаше цялата си сила. И всеки един попадаше на място. Двамата мъже след миг се строполиха в несвяст на пода.

— Завържи ги, Док! — каза Ласитър. — След това ще си поговорим. Имам нужда от малка почивка. Всичко наред ли е?

Слабият Хенри Ферлейн — доктор, майстор на ковчези и погребален агент едновременно, притежаваше неподозирани способности. Беше учудващо колко бързо и умело върза двамата бандити. Двамата щяха да разберат, че всякакъв опит за бягство беше невъзможен. Те лежаха пред големия шкаф с книги и не смееха да мръднат. И понеже в такива ситуации хленченето нямаше да им помогне, те предпочетоха да мълчат.

Ласитър сгъна плана и го мушна във вътрешния джоб на карираното си сако.

— А сега, докторе — каза той, — искам да ти направя предложение. И за да не се разберем погрешно, те уверявам още веднъж, че нищо няма да ти сторя, каквото и да решиш. Аз не съм убиец. Искам само да знам дали си разбрал, че си заложил на губеща карта?

Хенри Ферлейн бе развълнуван до дъното на душата си.

— Що за изчадие си, Ласитър? — прошепна той. — Ти обърка всичко тук. Откакто си в Карицо, не знам какво да правя. Кажи най-сетне какво искаш от мен! Слушам те! Но не съм сигурен дали ще бъда на твоя страна.

— Защо ми разигра тази комедия, Док? — попита Ласитър, изпълнен със съчувствие. — Нима смяташ, че мога така лесно да бъда преметнат? Вие двамата, ти и Руби, бяхте много непредпазливи. Подслушах разговора ви. Но не съм злопаметен. Все пак ти дължа нещо. Без теб сигурно щях вече да бъда в гроба. Ти доказа, че си всичко друго, но не и убиец. Затова сега те моля за помощ. Ще бъдеш ли с мен?

— Какво искаш, Ласитър?

— Пази двамата бандити! Това е всичко, което искам от теб.

— А ти? Какво възнамеряваш да правиш?

— Смятам, че е крайно време да си разчистя сметките с някои хора. Ти междувременно ще стоиш тук и ще внимаваш тези двамата да не създават трудности. Мога ли да разчитам на тебе?

— А ако дойде Руби? Какво да й кажа? — попиша докторът отчаян.

Ласитър го потупа по рамото.

— Никога не са ти липсвали извинения, Док. Измисли нещо. Сигурно няма да ти е трудно.

— Руби винаги е била много мила с мен. Няма да мога просто така да я излъжа. И като си помисля, че ти вероятно ще я унищожиш, ми става зле. Тя всъщност е една чудесна жена. Не си ли и ти на това мнение?

Ласитър кимна.

— Да, трябва да призная, че тя наистина е мила.

— Какво възнамеряваш да правиш сега? Ще предприемеш ли нещо срещу нея?

— Според тебе нужно ли е?

— Ти работиш за правителството, нали?

— Как ти хрумна тази налудничава мисъл?

Хенри Ферлейн почука с пръст по челото си.

— Да не би да ме смяташ за глупак, Ласитър?

— Напротив!

— Значи признаваш?

— Какво?

— Че си таен агент.

— Аз съм приятел на отец Себастиан. Това е всичко. Сега доволен ли си, Док?

Хенри Ферлейн се усмихна многозначително.

— Желая ти всичко хубаво, Ласитър. Направи ми обаче една услуга! Остави Руби на мира, моля те! Обещаваш ли ми?

— Ще видим какво може да се направи — отговори Ласитър, излезе от стаята си и изчезна в нощта…