Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (3)

3.

Отец Себастиан все още лежеше в горещия прах до кладенеца. Ел Кондор го наблюдаваше с яростен вид, след като някогашния му партньор му беше разказал всичко.

— Дори и да не си убил останалите, все пак си извършил предателство — изръмжа той. — Но както и да е! Аз се интересувам преди всичко от златото. Колко време трябва да яздим?

— Утре сутринта можем да стигнем, ако не спираме през нощта — отговори отец Себастиан, който отдавна се беше примирил със съдбата си. — Аз обаче не мисля, че богатството ще ти донесе щастие.

— Какво имаш предвид — изсумтя Ел Кондор. — Да не би случайно да си проклел сандъка с някоя от твоите магически думи?

Мистицизмът беше широко разпространен сред бандитите. Отец Себастиан с няколко думи можеше да внуши страх и ужас на Ел Кондор, но се въздържа.

— Мексиканското правителство все още търси изчезналата военна каса — каза той. — Не знаеш ли, че златните монети са с лика на кайзер Максимилиан? Щом като похарчиш и една-единствена от тях, детективите ще бъдат скоро по твоите следи. Не трябва да забравяш, че от това нападение са минали едва две години.

— И какво искаше да направиш с тях?

— Смятах да ги върна на законните им собственици, обаче имаше някои затруднения.

— Защо?

— Исках това да стане съвсем незабелязано. В края на краищата, нямах намерение да се излагам на някакви неприятни разследвания. Не желаех да намесвам и моя орден.

Ел Кондор се ухили подло.

— Няма нужда да се безпокоиш повече. Ела в бара. Искам да се подкрепиш преди ездата. Иначе от глад и жажда ще паднеш от седлото.

— Не се тревожи, Алекс. Аз съм свикнал с някои неща.

— Въпреки това сега ще хапнеш нещо!

Свещеникът стана, без да отговори. Бяха изминали няколко крачки, когато северно от града се чу конски тропот. Поради горещината, шумовете се разнасяха надалеч.

От църковната кула се дочу приглушеният глас на наблюдателя, който беше поставен там на пост от Ел Кондор.

— Двама са, шефе. Едър мъж и едно момиче.

— Добре, остави ги да се доближат! — Ел Кондор махна с ръка към входа на църквата. — Влезте вътре и затворете вратата!

От бара долитаха гласове и смях. Двама от бандитите тъкмо бяха излезли на верандата, за да подишат чист въздух.

— Хей, вие двамата! — извика им Ел Кондор. — Влезте вътре и предупредете останалите! Трябва да са готови.

Те изчезнаха обратно в бара. Скоро смехът и песните заглъхнаха. Конниците приближаваха.

— Страхуваш се от двама души, Алекс? — попита подигравателно свещеникът.

— Човек никога не може да е сигурен, Себ.

 

 

Междувременно Ласитър и Тина посетиха няколко селища и разпитаха за отеца. Вчера в Чакуако бяха научили, че в Карицо има свещеник на име Себастиан.

— Нямам вече търпение — каза Тина развълнувано, когато от последното възвишение видя малкия град долу пред себе си, облян в ярка слънчева светлина. — Кажи ми дали ме лъжат възпалените ми очи, или наистина един от двамата мъже носи сиво наметало?

— Очите ти са наред — каза Ласитър. — Това, което ме учудва, е фактът, че двамата са на слънце. Всеки нормален човек по това време на деня е на сянка.

— А ние, Ласитър? Към кой вид ни причисляваш?

— Когато някой е воден от любопитство, никога не е достатъчно горещо — каза Ласитър сухо. — Да си призная, и аз съм много любопитен. Но все още не мога да повярвам. Тъкмо Себ Блекбърн да стане свещеник!

— От него всичко може да се очаква. Винаги е бил много особен човек. Щом си наумеше нещо, трудно можеше да бъде разубеден!

— Нека изчакаме — измърмори Ласитър. — Струва ми се, че нещо долу не е наред.

— Защо мислиш така?

— Има много малко хора. Освен свещеника и другия мъж, наоколо не се вижда никой.

Тина неволно дръпна юздите на пъстрия си кон.

— Мислиш ли, че има някаква опасност, Ласитър?

— Във всеки случай нещо не е наред.

— Нека да продължим тогава!

— Защо не? Нямаме от какво и от кого да се страхуваме. Ще станем наистина подозрителни, ако сега спрем или се върнем.

Те продължиха да яздят. Тина не каза нищо повече. Тя потъна в мълчание, което показваше, че е изплашена.

Ласитър я наблюдаваше отстрани. Той разбираше Тина. За нея това беше нов, непривичен и необикновен свят. Тук тя не се намираше в уюта на сравнително големия град, в който владееше ред и сигурност. Отведнъж беше попаднала в дивата пустош. Наоколо нямаше шериф, който да те закриля, или съсед, от когото да получиш помощ.

Обаче въпреки всичко тя бе неимоверно смела. В началото на съвместното им приключение Ласитър не очакваше това от нея.

Отначало той я считаше за скромно, неопитно момиче. Но скоро трябваше да промени мнението си.

Още първата вечер до лагерния огън, под претекст, че се страхува, тя беше легнала при него под завивката. Но в действителност тогава не изпитваше страх. Беше разцъфнала млада жена, която имаше нужда от нежност. Прекараха прекрасна нощ, която той нямаше да забрави скоро. Но сега Тина беше изплашена. Не можеше да скрие това, колкото и да се мъчеше.

Ниските, боядисани в бяло къщи, се приближаваха и вече можеха да се видят лицата на двамата мъже, които стояха под слънцето.

— Той е! — извика Тина радостно. — Това е баща ми, Ласитър.

И тя пришпори петнистия си кон. Когато стигна до кладенеца, опъна силно юздата.

— Татко! — извика радостно тя. — О, татко, аз…

Искаше да скочи от седлото, но остана като вкаменена. Мъжът в тъмното мексиканско облекло беше насочил пистолета си към свещеника, към баща й, когото тя позна веднага, въпреки дългата раздяла.

— Татко… — прошепна тя уплашено. — Татко, какво…

Ласитър дръпна юздата на сивия си кон и спря зад нея. Веднага бе разбрал какво става. Беше му ясно, че има само един изход и той е да се държи много дипломатично.

— Защо дойде, Тина? — попита свещеникът с треперещ глас. — И защо те придружава Ласитър? Какво се е случило?

Момичето се вкопчи в седлото.

— Мама е мъртва — прошепна тя. — Искаше да те потърся. Обещах й.

Той сключи ръце и вдигна поглед към небето.

— Бедната Кети — каза тихо. — Сега сигурно е по-добре, отколкото ние двамата.

— Остави глупавите си набожни бръщолевения! — изръмжа Ел Кондор. — С тях не можеш да я съживиш.

Той наблюдаваше Тина с интерес.

— Слизай, малката! Идваш тъкмо навреме. Хей, Себ, не знаех, че имаш толкова хубава дъщеря. Тъкмо като за мене.

— Обаче ти не ми допадаш! — изсъска му тя и слезе от седлото. — Въобще не си въобразявай нищо!

Ел Кондор се засмя гръмко.

— Харесваш ми все повече — извика той. — Отдавна желая истинска малка дива котка като тебе.

— Остави ме на мира! — изфуча тя. — Аз принадлежа на този там.

Тя посочи с пръст зад рамото си към Ласитър, който стоеше все още спокойно на коня си. След това се приближи до мъжа със сивото наметало и го прегърна горещо.

— О, татко, така се радвам, че отново те намерих!

Той я притисна силно.

— Детето ми! Бедното ми дете! По-добре да не беше идвала! Страхувам се, че сега всичко ще бъде много по-лошо, отколкото преди.

Ел Кондор ги остави и пристъпи към коня на Ласитър, с пистолет в ръка.

— Мисля, че ми дължиш обяснение, Ласитър — започна той. — Разказват, че винаги има основателна причина, за да се появиш някъде. Предполагам, че и ти, както и аз, търсиш едно златно съкровище. Прав ли съм?

Ласитър не трепна.

— Не знам какво имаш предвид. Кой си ти всъщност?

— Да си чувал за Ел Кондор?

— Доста неща.

— Значи знаеш кой съм. И аз съм чувал за теб това-онова. Няма какво да се залъгваме. Ако искаш, можем да станем партньори. Вероятно ще ти бъде от полза.

Ласитър слезе от коня.

— Можеш ли да ми обясниш по-подробно, Ел Кондор?

— Става въпрос за два милиона долара. Това е достатъчно, нали? Нямам желание да ти разказвам цялата история. Ще продължи много дълго.

Ласитър подсвирна.

— Два милиона? Правилно ли чух?

— Можеш да питаш отчето. Тези набожни хора казват винаги истината. Освен това се познавате, ако не се лъжа.

— Да, от войната — каза той.

— Стой настрана от това, Ласитър! — извика свещеникът. — Грижи се за Тина! Това е нещо, което засяга само Алекс Фостър и мен. Не искам да бъдат въвличани още хора.

Ласитър се замисли.

— Алекс Фостър?

— Това съм аз — каза шефът на бандитите гордо. — Ел Кондор е, така да се каже, военното ми име. Дадоха ми го мексиканците.

Ласитър погледна отново отец Себастиан.

— Вярно ли е това за двата милиона, Себ?

— Разбира се. Но пак те съветвам, не се намесвай! Тина има нужда от теб.

Ласитър кимна.

— Добре, Себ. Наистина не искам да имам нищо общо с това.

Той отиде при момичето и обви с ръка раменете й.

— Ела, Тина. Смятам, че няма какво да търсим повече тук.

Той говореше тихо, но убедително. Дано Тина разбере какво смяташе да направи. Пърбо трябва да излязат от линията на обстрел. По-късно Ласитър спокойно можеше да обмисли по-нататъшните си действия. Всъщност беше достигнал целта си. Сега трябваше само да изпрати съответното съобщение на Бригада Седем. За останалото те имаха достатъчно специалисти. Щяха да обезвредят бандата на Ел Кондор, а по-късно отец Себастиан щеше да съобщи доброволно къде е скрил златото.

Той видя как свещеникът въздъхна облекчено и му намигна.

— Върви с Ласитър, Тина! — каза Себ на дъщеря си. — Това е по-добре и за двама ви.

Тя кимна послушно.

— Щом искаш, татко.

После го целуна леко по брадясалата буза и се отдалечи. Беше умно момиче и веднага разбра какви планове имаше Ласитър. Той я прегърна и заедно се обърнаха, за да тръгнат.

Ел Кондор насочи револвера си към тях.

— Не бързайте толкова! — каза той. — Мисля, че трябва да си поговорим още малко.

Ласитър тръгна съвсем спокойно към него. Ръката му все още беше на раменете на Тина. Те спряха пред Ел Кондор.

— Ние ще се държим настрана — каза Ласитър. — Ти ще търсиш твоите два милиона, а Тина и аз ще яздим обратно.

Ел Кондор поклати глава, усмихвайки се подигравателно.

— Не ти вярвам, Ласитър.

— Имаш ли причини за това?

— Два милиона причини. Да не искаш да ме убедиш, че въобще не се интересуваш от златото? За луд ли ме смяташ?

— А ти за какъв ме мислиш, Ел Кондор? — попита Ласитър с леден глас.

— Мога точно да ти кажа. Ти си един извънредно хитър кучи син. Искаш спокойно да изчакаш, докато Себ ни заведе до златото, и след това ще ни нападнеш.

Ласитър се засмя развеселено.

— Какъв шанс имам срещу вас?

— Ти си способен на всичко, Ласитър. Ти си лукав и хитър. Не е приятно да знаеш, че някой като теб е по следите ти. Няма да мога да спя спокойно.

Ласитър се отдели от Тина и каза, усмихвайки се:

— Е, Кондор, мъж като тебе не може да се страхува толкова.

В тъмните зеници на Ел Кондор проблесна ярост.

— Не! — изсъска той. — Ти оставаш тук! — и вдигна револвера си.

Ласитър реагира за част от секундата. Сега или никога! Трябваше да заложи всичко на карта. Застана до бандита и с юмручен удар изби револвера от ръката му. Чу се изстрел и куршумът мина съвсем близо до дясното му ухо. Той извади револвера си от кобура и поиска да го забие в тялото на разбойника. Ако въобще имаше шанс за Ласитър, той се състоеше в това да вземе Ел Кондор като заложник. Но не можа да осъществи намерението си. Бандитите бяха в засада, но щом видяха, че техният шеф е в опасност, действаха мълниеносно и безкомпромисно. Едновременно се чуха няколко изстрела. Ласитър се почувствува подхвърлен като листо от вятъра. Всичко наоколо се завъртя шеметно бързо. Ярката огнена топка на слънцето сякаш се стрелна към него. Странно, но не усещаше никаква болка. Чувстваше се лек като перце, което се издига все по-нагоре в небето. Когато усети това, беше вече паднал в горещия прах на площада. Раните му кървяха. Отчето коленичи до него и зачете молитва. Зад него стоеше Тина и плачеше.

— Доведете конете, тръгваме! — изръмжа Ел Кондор. — Не се знае дали този кучи син е сам. Може да е изпратен пред другите като шпионин!

Няколко минути по-късно те яздеха вън от малкия град.

Мина известно време, докато първите изплашени граждани се осмелиха да излязат от църквата. Момичетата, които преди това се веселяха заедно с бандитите в бара, бяха отстъпили засрамено назад. За тях беше по-добре да не се мяркат пред очите на останалите. Един неимоверно сух и кокалест мъж се наведе над Ласитър и го обърна по гръб, като мълчаливо клатеше глава.

— Занесете го вкъщи! — обърна се той към стоящите наоколо. — Той е все още жив. И ако има късмет, ще оздравее. Хайде, хванете го! Донесете го при мен!

Двама мъже изтичаха и скоро се върнаха с една стълба, върху която поставиха Ласитър, който беше в безсъзнание, и внимателно го пренесоха до къщата на Хенри Ферлейн, както се казваше слабият мъж. В града го наричаха Док и въпреки че не беше истински лекар, разбираше доста от лечителство. Странното бе, че именно той беше майстор на ковчези и погребален агент на градчето, но това не смущаваше никого. Важното беше, че успя да помогне на Ласитър, като извади от тялото му пет куршума. Щом свърши, каза:

— Сега можем само да се молим. Не само за него, но и за отчето, и за всички, които сме тук. Ако този Ласитър оживее, то тогава все още има някаква надежда за Себ, а и за нас.

Някои от гражданите се прекръстиха. Други изтичаха в църквата, за да запалят свещ пред иконата на Светата дева. Ласитър, обаче, спеше като мъртъв.