Джек Слейд
Ласитър и Златната лейди (2)

2.

— Това, което ще ви разкажа сега, Ласитър, е една извънредно необичайна и мистериозна история — каза полковник Еверет В. Карингтън, един от шефовете на Бригада Седем.

Той огледа присъстващите. Освен него и Ласитър, на този таен разговор, който се провеждаше в един апартамент на най-големия хотел в Денвър, присъстваха и другите двама шефове на Бригада Седем. Ставаше въпрос за известния „Силвер стар хотел“, а участниците в разговора бяха полковник Джордж Д. Стивънсън и Рандолф Уорик. Никой от двамата не отвърна на въпросителния поглед на Карингтън, което значеше, че те предоставяха на него да обясни всичко. Проблемът и без това беше достатъчно сложен.

Ласитър запали една от своите тънки пури и изпи чашата си с уиски. Пурите бяха от най-добрия тютюн на Вирджиния, а уискито — от луксозната марка „Кентъки бърбън“.

Той се усмихна миролюбиво. Въпреки че беше натоварван от Бригадата с най-трудните задачи, обратната страна на медала беше много приятна. Това важеше и за времето, откакто беше в Денвър. След пристигането му предната вечер, му се бяха случили много неща. Едно малко червенокосо дяволче на име Джени случайно му беше пресякло пътя и му беше допаднало на сърцето.

Беше прекарал две седмици в Уайоминг, през които всъщност нищо друго не беше правил, освен да се оставя да бъде глезен от две сладки сестри в така наречената „Парадайз вели“. Беше прекрасно, но и малко уморително, когато продължи повече време. Двете красавици наистина искаха да го задържат завинаги при себе си, но този живот не би бил подходящ за Ласитър.

— Беше преди повече от две години, когато някой си Ел Кондор кръстосваше с бандата си северната част на Чихуахуа и Сонора — продължи Карингтън. — Това беше, след като Хуаристас бяха победили кралските войски окончателно и Максимилиан беше разстрелян. Но страната още не беше се успокоила, както знаете, Ласитър. Главатари на банди се произвеждаха в генерали, парадираха високо за нови, по-добри времена, а в действителност всички искаха да заграбят повече плячка. И някои американски бандити видяха във войната своя шанс и също участваха в нея. Един от тях беше този Ел Кондор. Всъщност той се казва Алекс Фостър и по време на войната се сражаваше като майор на страната на Юга. Ако бяха го заловили, Военният съд би го осъдил на смърт.

Ласитър кимна утвърдително с глава, когато полковникът го погледна въпросително.

— Чувал съм за жестокостите на Фостър — каза той. — Той беше черната овца на армията.

— Значи знаете за него, Ласитър. Този Алекс Фостър се назова Ел Кондор и се сприятели с мексиканския генерал на въстаниците Фернандес Диас. Заедно те нападнаха транспорт с пари на държавните войски и заграбиха военната каса на разположените в северните провинции части. Става въпрос за точно два милиона златни песос. След като бяха взели плячката, Алекс Фостър надхитри мексиканския си приятел и открадна всичкото злато. И тогава се случи нещо, което все още ни кара да си блъскаме главите. Няколко седмици след това нападение, американски бандити се появиха в мисията Сан Педро, към която принадлежи и един малък град. И там се случи нещо необичайно, за което не искам да ви разказвам лично, Ласитър, а…

Той отвори една обвита с кожа папка, която лежеше през цялото време пред него на масата, и извади няколко плътно изписани листа, които носеха герба на Мексико.

— Това са извадки от официално писмо на мексиканското правителство — обясни полковник Карингтън. — Те са препис от дневника на някой си отец Лука, който дълги години е ръководил мисията Сан Педро. С дата 18 юли 1869 той е записал следното:

„Днес починаха двамата въстаници, които приехме при нас преди десет дни. Малко след като бяхме ги погребали, в нашия град дойдоха шестима американци. Водачът им попита за двамата мъже, които току-що бяхме заровили. Аз му казах каквото знаех и той се задоволи от отговора ми. След това го поканих да хапне и много бързо завързахме приятен и интересен разговор. Беше извънредно образован мъж и спомена, че няколко от ученическите си години е прекарал в йезуитски колеж. От известно време обаче бил загубил вярата си в хората. Той ми разказа, че малко след войната трябвало да избяга от своя град, тъй като му приписали няколко престъпления, които никога не бил извършил, и така попаднал в бандата на имащия лоша слава Ел Кондор. След като го запитах за името му, той ми отговори, че го наричат Ел Халкон, истинското си име не искаше да ми каже. По това време бях чувал вече често името Ел Халкон. Повечето хора разправяха добри неща за него, въпреки че той беше бандит от прословутата банда на Ел Кондор. Същия ден бях скрил при мен двама войника от правителствените войски, които бяха преминали на наша страна. Те влязоха внезапно от съседното помещение, след като аз бях разговарял с Ел Халкон около час. Поискаха да го пленят, но докато се огледат, лежаха в несвяст на земята и Ел Халкон съвсем спокойно ги върза. Заклевам се, че през целия си живот не съм виждал мъж, който да действа така мълниеносно и безстрашно. Двамата войници тъкмо бяха вързани, когато малката Мануела Лайунента влезе разплакана и разказа, че петимата американци, които бяха дошли с Ел Халкон, ще застрелят баща й и двамата й братя след половин час, ако жителите на Сан Педро не дадат всичкото злато и украшения, които притежаваха. Ел Халкон стана и излезе навън. Аз го последвах. Пред мисията тримата мъже бяха вече изправени до стената. Петимата американци бяха ужасно пияни. Те не оставяха никакво съмнение, че ще устроят кървава баня в Сан Педро, ако жителите не им се подчинят. Ел Халкон пристъпи към тях и им каза, че трябва да бъдат разумни. Те насочиха оръжието си към него и един от тях извика, че отдавна имат намерение да го пратят в ада, и, че и Ел Кондор нямал вече желание още дълго да търпи своеволията му. Веднага след това избухна престрелка. След нея всичките американци лежаха в праха. Бяха или тежко ранени, или мъртви. Единствен Ел Халкон оживя. Два дена след престрелката пристигна ескадрон от правителствените войски. Бяха разбили бандата на Ел Кондор и търсеха шестимата, които се бяха отправили към Сан Педро. Аз очаквах това и бях наредил да изкопаят шести гроб, в който уж беше заровен Ел Халкон. От този ден нататък той се считаше официално за мъртъв…“

Полковник Карингтън вдигна поглед и изгледа с очакване Ласитър.

— Е, досещате ли се вече какво е станало по-нататък?

Ласитър поклати глава.

— Все още не, сър.

С безизразно лице полковникът взе друг лист.

— Това е извадка от дневника от 15 октомври…

„Минаха три месеца, докато Ел Халкон оздравя. Нашите многобройни разговори сякаш го бяха променили много. Аз смятах случилото се за знак от небето. Днес той ми каза, че желае да забрави годините сред бандитите. Към нищо друго не се стремял така, както към получаване на изкупление. Реших с всичките си сили да му помогна да започне нов живот…“

Полковникът взе друг лист и прочете и следващите записки:

„Свързах се с отец Гуардиан в Монтерей. Междувременно измина още един месец и днес пристигна отговорът от Гуардиан. Имам необходимите пълномощия да приема моя приятел в нашето общество, в случай че смятам, че той желае това от все сърце. Да, той го желае, за мен не съществува и най-малкото съмнение.“

Полковник Карингтън отново погледна Ласитър.

— Има още две извадки от дневника на отец Лукас — каза той и остави листа настрана. — В тях се казва, че този ново ръкоположен свещеник скоро след това е напуснал Сан Педро и отчето повече нищо не е чул за него. Отец Лука няма да ни даде никакви допълнителни сведения, тъй като е мъртъв. Мексиканското правителство по една случайност е станало притежател на дневника. Всъщност все още се търсят онези два милиона, които са изчезнали безследно по времето, когато Ел Халкон се е появил в Сан Педро. Мексиканците предполагат, че споменатият отец Себастиан може да е в Щатите. Надяват се да го убедят да им сътрудничи, в случай че ни се удаде да го открием.

Ласитър се усмихна.

— Знаете ли колко свещеници с това име има в Мексико и в Щатите, полковник? Ако освен името не знаете нищо друго за човека, може със същия успех да търсите игла в купа сено. Възможно е отдавна да не е жив. И въобще какво общо имаме ние с цялата тази работа? Нека мексиканците сами да се погрижат да открият парите.

Полковникът поклати глава.

— В началото си помислих същото, Ласитър. Но поради някои дипломатически причини сме принудени да оказваме на Мексико всякакъв вид помощ.

— И защо избрахте точно мене? — попита Ласитър. — Не е ли по-добре Министерството на правосъдието да използва целия огромен апарат, който е на негово разположение? Сигурно не би било много трудно да се открият всички свещеници с името Себастиан?

— Правилно — съгласи се с него полковникът. — Обаче двете правителства са заинтересувани цялата тази работа да се извърши извънредно дискретно. И вие ще разберете защо този случай се възлага на вас, Ласитър.

Той бръкна отново в своята папка и извади едно писмо.

— Това писмо е адресирано до вас. То е написано от жена, за която сигурно ще можете да си спомните. Нейното име е Кети Блекбърн. Е…?

— Жената на Себ Блекбърн? — промълви той. — Тогава отецът е…

Ласитър не довърши. Всичко му се струваше невероятно. Просто не можеше да повярва.

Карингтън и другите двама полковници потвърдиха догадката му.

— Да, Ласитър — каза Карингтън. — За нас е вече почти сигурно, че става дума за ваш стар приятел, а именно за Себ Блекбърн от Амарило. Ето, прочетете писмото, което попадна случайно в нашите ръце. В него Кети Блекбърн ви моли за помощ. Тя иска още веднъж да види любимия си мъж, преди да умре. Страда от неизлечима болест и няма да живее още дълго. Но прочетете го сам!

Той му подаде писмото през масата. Ласитър хвърли бърз поглед на написаното. Нямаше нужда да го чете. Полковникът му беше обяснил достатъчно.

— Сега разбирам всичко — каза той бавно. — Но откъде Кети знае, че нейният мъж е все още жив и че междувременно е станал свещеник?

Полковник Еверет Карингтън поклати глава.

— Тя няма и най-малка представа за това. Знае само, че той е жив и в коя област се намира. Но, както пише, ще ви го каже само при разговор на четири очи. Аз лично бях при нея, но тя отказа да говори с друг, освен с вас, Ласитър. Освен това тя наистина е една тежко болна жена. И така, посетете Кети и след това потърсете Себ Блекбърн, който най-вероятно живее някъде в Мексико или на юг в Щатите като отец Себастиан. Това е вашата задача, господин Ласитър.

Когато полковникът поставяше обръщението „господин“ пред името Ласитър, моментът винаги беше особено тържествен.

Ласитър кимна спокойно.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър. Какво се знае за Алекс Фостър, наречен Ел Кондор?

— За последен път неговата банда се е появила в Оклахома. Нападнали са няколко банки и след това са изчезнали безследно. Говори се, че напоследък безчинства в северната част на Ню Мексико и Колорадо, но засега това са непотвърдени факти.

— Кой би могъл да държи тези два милиона, сър?

— Нямам понятие — рамене вдигна Карингтън. — Искам да ви кажа моето мнение, Ласитър. Не вярвам, че тези пари са само в едни ръце. Плячката след обира е била разделена. Непосредствено след това бандата на Ел Кондор е открита от правителствените войски. Една част от нея е била заловена и екзекутирана. Няколко дяла от плячката със сигурност са изчезнали в джобовете на различни мексикански офицери. Този Ел Кондор явно не притежава двата милиона, иначе отдавна да се е оттеглил.

Ласитър попита, усмихвайки се:

— Не са ли разбрали това хората във Вашингтон?

Карингтън въздъхна.

— Разбира се, във Вашингтон са наясно по въпроса. Обаче характерно за дипломацията е, че невинаги се казва ясно всичко, което се знае.

— Но мексиканците са се побъркали с тази фикс идея — каза Ласитър. — И аз отново трябва да рискувам главата си. Е, добре, аз, разбира се, ще се отправя на път. Но се чудя дали въобще ще мога да открия Себ Блекбърн. Защо ли е поел по кривия път?

— Приписали са му три убийства — обясни полковник Карингтън. — Това беше през първите месеци след войната. Междувременно всичко се изясни. Себ Блекбърн е бил напълно невинен, но той най-вероятно, не знае, че е оправдан.

Ласитър стана.

— Имам нужда от бърз дилижанс — каза той. — С обичайните специални пълномощия, които да са издадени на друго име.

Полковник Карингтън поклати глава в знак на съгласие и се усмихна.

— Всичко вече е подготвено, Ласитър. Дилижансът ви чака вече отвън. Тук са вашите документи, издадени на името на депутата Томас Залцман. Желая ви много щастие, приятелю!

Той заобиколи голямата маса и стисна ръката му, като го погледна бащински. Откакто Ласитър беше станал член на Бригада Седем, животът му се бе преобразил и той не беше съжалявал нито за минута, че всичко се е стекло по този начин.

Мислеше за Себ Блекбърн. Неговият живот също би се променил из основи, ако всичко, което разказа полковникът, беше истина. Ласитър все още не можеше да го повярва.

Изпитваше напрежение, когато седна в дилижанса, който с най-голяма бързина се отправи на юг. На всеки двадесет мили впрягът от шест коня беше подменян и от време на време на капрата се качваше отпочинал кочияш. Въпреки че дилижансът го разтърсваше безмилостно, Ласитър успя да поспи малко.

Когато на втората сутрин стигнаха Амарило, той имаше чувството, че тялото му е разглобено. Щом слезе от дилижанса и най-после усети под краката си твърда земя, му се зави свят. Но след като закуси в бара, изпи кана силно кафе и няколко чаши уиски, отново се почувства добре.

Малко преди обяд той влезе в къщичката, където живееше Кети Блекбърн. Посрещна го чернокосо момиче на около осемнадесет години. Очите му бяха пълни със сълзи. Ласитър попита за Кети. Момичето не зададе никакви въпроси, само мълчаливо му даде знак да го последва и го заведе до леглото й. Кети приличаше на сянка. Големите очи го гледаха изпитателно от измъченото й лице. Челото й беше набраздено от грижи, а бледата кожа — опъната по изпъкналите скули. Гледката го разтърси. В спомените му тази жена беше съвсем различна. Тя беше най-жизнерадостното създание, което човек можеше да си представи. Той се отърси от спомените си и се наведе към нея.

— Кети — каза нежно, — получих много късно писмото ти. Съжалявам, че идвам едва сега.

Тя раздвижи устни и промълви с усилие една-единствена дума:

— Ласитър…

Гласът й беше дрезгав като на стара жена, която е белязана от близката смърт. Кети се усмихна болезнено. Съвсем бавно повдигна слабата си дясна ръка и посочи гърлото си.

Ласитър кимна в знак, че е разбрал. Би желал да й каже нещо успокоително, но не можеше да намери подходящите думи. Момичето, което стоеше зад него, каза:

— Аз си помислих, че вие сте Ласитър. Мама ме помоли да ви кажа всичко, в случай че някога се появите.

Тя с усилие се мъчеше да бъде спокойна и твърда, но въпреки това, не можеше да сдържи риданията си. Ласитър погледна отново Кети. Лицето й просветна, когато тя кимна с усилие. Ласитър разбираше всичко, което искаше да му каже по този начин. Очите й говореха повече от думите.

— Няма нужда да се притесняваш, Кети — каза той. — Аз ще се погрижа за твоята дъщеря. Обещавам ти.

Кети отново кимна. След това протегна ръце към Ласитър. Той ги пое и ги стисна силно. Устните й промълвиха още една дума:

— Себ…

— Да, аз ще го потърся и ако все още е жив, ще го намеря.

Спокойна усмивка се появи по лицето на Кети. Изведнъж искрицата живот в очите й угасна. Но усмивката остана на устните й. Ласитър внимателно скръсти ръцете й пред гърдите. Тя сякаш спеше и се молеше. Той бавно се обърна към момичето, което сега изглеждаше успокоено.

— Това е сякаш чудо — прошепна тя. — Още преди две седмици доктор Симпсън беше убеден, че краят й е настъпил. Но тя се беше вкопчила в живота, сякаш знаеше, че ще дойдете, Ласитър. О, господи…

Изведнъж всичко, което се беше натрупвало в нея, избухна. Хлипайки, тя се хвърли в прегръдките на големия мъж. Като я успокояваше, той я заведе в малката всекидневна.

— Имаш ли алкохол? — попита той. — Едно силно питие сега ще ни помогне.

Като в транс тя извади от шкафа шише и две чаши.

— Да, това е добра идея — каза тя сериозно. — Мама винаги ми е казвала, че не трябва да плача, когато настъпи този момент. Аз й обещах да бъда много смела. Обаче сега все пак плаках, Ласитър. При това през цялото време знаех, че мама скоро ще умре. — Тя се усмихна и отпи глътка уиски. — Казвам се Тина. Имам да ти разказвам много неща, Ласитър. Знам къде е моят баща. Ще ме заведеш при него, нали?

— Ще видим — отклони въпроса Ласитър. — Първо трябва да се погрижим за погребението. Ела да отидем при шерифа. След това ще изберем най-хубавия ковчег, който може да се намери в града. Кети трябва да има хубаво погребение. Тя е заслужила това, защото беше една прекрасна жена.

Тина го погледна потиснато.

— И кой ще плати всичко това? Вкъщи има най-много петдесет долара. Ако татко не беше ни изпращал пари, отдавна щяхме да умрем от глад.

— Всичко ще бъде наред — каза Ласитър.

— Мама винаги се е възхищавала от теб. Сега вече знам, че не е преувеличавала.

— Защо твоят баща не е тук? Сигурно е знаел, че Кети е неизлечимо болна?

Тя поклати глава.

— Не мисля, че е знаел.

— Но вие сте поддържали връзка с него.

— Винаги той ни се обаждаше. Редовно ни изпращаше пари, пишеше ни писма да не се притесняваме за него. Бил започнал нов живот.

— Интересно. Оженил ли се е за друга жена?

— Не вярвам.

— А какво тогава?

— Мама винаги е била убедена, че се е оттеглил в усамотение. Това беше неговата голяма мечта. Ние не можехме да го виним за това. Добре се грижеше за двете ни. Не знаеш ли, че малко след войната беше търсен като виновен за много убийства?

— Кети ми писа. Но в писмото си ми съобщи, че неговата невинност била по-късно доказана. Значи е могъл да се върне.

— Не, не можеше — промълви тъжно момичето. — Известно време баща ми беше с една банда. Ако се покажеше, неговите някогашни приятели щяха да го преследват безпощадно. Нямаше нито за миг да бъде в безопасност. Имаше много неприятели.

— И къде се крие сега?

— Вероятно някъде в областта Кимарон на Ню Мексико или в Оклахома Пенхендъл. Скривалището му може и да е по на север в Колорадо. Това са предположения въз основа на печатите на отделните пощенски станции, където е пускал писмата си. Аз начертах карта с най-важните места, Ласитър. Сигурна съм, че по този начин ще го намерим.

— А ако не иска да бъде открит, Тина?

— Не знам — промълви тя тихо. — Не мислиш ли, че ще се радва, ако след толкова години види отново дъщеря си?

— Нека изчакаме — каза Ласитър.