Александър Радонов
Планина на безнадеждността ^[0]

Погребалната песен започна сега

в говежда кръв край мръсна река.

Животът е мечта, реалността — лъжа,

като живо същество любовта умря.

 

Още сребристо в очите ти блести,

приключи бързо опелото ти.

Мъка душата затваря,

защото вече те няма.

 

Учуден управлявам мисъл проклета,

странник вижда орисията ми клета.

Искам празният поглед да покрия.

Чрез искра в очите тъгата да скрия.

Изтърколи Луната в бездна дълбока,

ограбващо Слънце нека похлопа!

Отвъд любовта взор вперих.

Познание и храм от злато намерих.

 

Искам тази мисъл да преборя,

но демоне, какво да сторя?

Добавя се скръб в душата ми,

няма блясък в очите ми.

 

Желаех да ходя в разцъфнали поля,

но сега в сърцето си нося тъга.

Вместо да виждам прекрасни лица,

в мен отново говори яростта.

 

Премахвайки веригите на това страдание

окастрих спомените, няма падение.

Но отново болката напира,

за реалността напомня — не спира.

 

С дъх на огън и пепел.

 

И лицето на злото, което ни ловеше,

толкова лошо никога не беше.

Но любовна дъга обгръща земното бреме,

в нея страданието всеки демон ще поеме.

А мислиш ли, че ми дреме?

А мислиш ли, че наистина ми дреме?

09.04.2006