Светослав Славчев, Йордан Костов
Инспектор Стрезов решава (33)

Кое е доказателството

Една подутина върху челото все още не е доказателство.

Тази натрапчива мисъл се беше загнездила в съзнанието на инспектор Стрезов и вероятно тя бе причината за неговата нервност. Той сякаш беше загубил всичките си навици на дългогодишен шофьор, постоянно кривеше в правите участъци, триеше с длан леко замъгленото предно стъкло и като примижаваше с късогледите си очи, проточваше врат при всеки следващ завой.

— Бива си го времето — каза седналият до него млад мъж и отмери думите си в темпото, с което прещракваха чистачките на предното стъкло.

Да, една подутина върху челото наистина не може да е доказателство. Инспектор Стрезов поглеждаше от време на време към дясната седалка, към младежа, който механично разтриваше удареното място.

Само преди половин час Стрезов разучаваше оставените върху мокрия асфалт следи. Повече от десет метра леката кола, марка вартбург, се беше влачила по хлъзгавия път с натиснати до краен предел спирачки. Разбрал, че не ще успее да спре, шофьорът се опитал да свърне вдясно и да заобиколи човека, който изневиделица изплувал от мъглата.

Маневрата не излязла сполучлива. Предният ляв калник закачил объркания, безпомощен човек, той отхвърчал на няколко метра и безжизненото му на пръв поглед тяло се опънало неподвижно с изпружени крака. Секунда след това двете десни колела на вартбурга навлезли в лепкавата кал на канавката. Шофьорът дал малко повече газ, но буксуващите колелета само издълбали два по-дълбоки трапа, в които автомобилът затънал до осите.

Вратата на кабината зееше широко отворена. Предното стъкло беше счупено на хиляди малки парченца, част от които бяха изпопадали върху торпедото. От шофьора нямаше и следа. „Сигурно колата е открадната, иначе не би избягал“, помисли Стрезов. После пристигна линейка. Пострадалият беше жив и от полуотворената му уста лъхаше на алкохол.

Стрезов се качи в колата. Когато му съобщиха в къщи за катастрофата, той реши да отиде на местопроизшествието с един учебен москвич, а със служебната кола да вземат неговия помощник и фотографа. Огледът беше приключил и Стрезов можеше да си тръгне обратно. На около три километра, при разклона за близкото село, млад мъж — същият, които сега разтриваше удареното си чело — му махна с ръка да спре.

— Изпуснах рейса…

— Качвай се — кимна Стрезов и включи на първа скорост.

— Реших да мина по прекия път до автобусната спирка и се обърках в мъглата. Дори се спънах и паднах.

Минутите минаваха в бавно пълзене по завоите. Инспектор Стрезов все така старателно се взираше напред. Неговият спътник видимо се беше поуспокоил, престана да разтърква удареното място и нахлупи такето върху челото.

— Новичък ли е? — попита младежът и тупна с ръка по тапицерията.

— Новичък.

— А аз съм мераклия на жигулче. Само да изкарам шофьорските курсове и непременно ще си купя.

— Не знаеш ли да шофираш?

— Не съм и сядал зад кормилото.

Мъглата се търкаляше на големи кълба по шосето. На излизане от поредния завой Стрезов подаде рязко газ. Колата се метна в единия край на шосето, после в другия. Инспектор Стрезов натисна спирачката и със сетни сили се мъчеше да предотврати катастрофата.

Колата направи още няколко зигзага и зае полагащото й се място в дясната страна на шосето.

— Леко ни се размина — засмя се Стрезов и от този момент всичките му навици на дългогодишен шофьор се възвърнаха.

— Да — неуверено промърмори младежът.

Една подутина все още не е улика. И все пак инспектор Стрезов вече беше сигурен, че до него седи избягалият шофьор.

Отговор: 30. Кое е доказателството