Светозар Златаров
Нашият съвременник Уелс

Уелс, както мнозина други разностранно развити творци, сякаш засенчва сам себе си — понякога едни негови изяви отвличат вниманието и закриват другите му постижения.

В самото начало на века авторитетни енциклопедии (напр. Ларус, 1903) вече го представят като известен популяризатор на биологията и като автор на романи, основани на научните постижения. По-късните биографи смятат, че той описва главно бита и нравите на английското общество и че на младини — нещо като младежко увлечение — е писал фантастични романи. Тъй разделят творчеството му на две и противопоставят у него фантаста на „реалиста“, макар качеството му на реалист да е сега вече всеобщо признато дори в най-фантастичните му истории, защото фантастичното у него (както и у мнозина други) е само аспект на реалния свят и реалните проблеми. Като изхождат от неговата известна книга „Опит за световна история“, от социалните мотиви в романите му и от многобройните му статии, други смятат, че Уелс е предимно публицист, разбил установената форма на романа, вмъквайки твърде много умозрително — философско и социално — съдържание. За съвременниците на големите събития след Октомврийската революция Уелс е искрен приятел не само на Горки и Майски, но и на младата съветска държава, която той не всякога разбира, ала към която винаги се отнася с уважение и приятелство. Широко е известна неговата книга „Русия в мъгла“, резултат от посещение в Съветска Русия и от срещата му с Ленин.

В същото време мнозина са склонни да подчертават, че той е социалист-немарксист, фабианец, комуто художественото прозрение е помогнало повече да се приближи до идеала за бъдещото общество, отколкото ограничените му разбирания на „колективист“, както той сам се е определял. Някои припомнят полемиките му с Лойд Джордж и Чърчил в печата и убедено го представят за прогресивен общественик. И накрая, разглеждайки само творчеството му в областта на фантастиката, френски критици (такъв е например Франсис дьо Миомандр) недалновидно го противопоставят на Жул Верн, като виждат у него тревожна мисъл, а у Верн все още наивен ентусиазъм от постиженията на науката.

Ала и като „чист“ фантаст и прогнозист Уелс е доказал своята значимост, като е писал за апарати за виждане отдалеч, за победа над космическото пространство, за енергията на атома, за спускане в глъбините на океана, за поведението и трудностите на човека в безтегловно състояние, за намесата в биологията на естествения живот… Предвидил е все по-засилващата се роля на техническите специалисти, безплатната медицинска помощ, еманципацията на жената, въздушната война с избиване на гражданско население. Като фантастични „открития“, които и до днес са в арсенала на фантастите, той създава цветя мутанти, пише за нападения на морски чудовища над хората, за машина на времето, за пътуване в четвърто измерение. Всички са единодушни, че е разширил територията на фантастиката в областта на биологията, психологията, социологията и е затвърдил художествените позиции на самата фантастика, правото й да не бъде делена от „другата“ художествена литература.

В по-късните му произведения интересът е изместен предимно към живота на английското общество от началото на двадесети век. Познавачите веднага споменават, че той доразвива гротескно-реалистичното направление на Дикенс, сатиричното начало на Суифт и острия интерес към реалния свят на Дефо. Особено добре Уелс познава живота на дребната буржоазия, на средните слоеве. В книгите му се срещат образи на млади хора, които искат да се издигнат по-високо от социалната си среда, като използуват собствените си дарби и собствените си усилия. (Романите „Историята на мистър Поли“, 1910, „Кипс“ и др.)

Трудно се обхваща огромното му и разнообразно творчество — повече от сто книги: романи, сборници с разкази, публицистика, пътеписи… „Откраднатият бацил“ (1895) е първият му сборник с фантастични разкази. Почти по същото време излиза и „Машината на времето“ — една типична антиутопия, роман-предупреждение, където класовото деление е екстраполирано и увековечено. След 80 000 години то е довело до обособяването на два биологически различни вида хора: глупаво стадо от безпомощни елои по усмихнати ливади и зловещи морлоци в мрака на дълбоки подземия.

Още преди края на миналия век се появили и „Война на световете“ и „Невидимия“ (1897).

Заслужава внимание книгата му „Опит за световна история“, публикувана след Първата световна война. Той искал тя да се чете на един дъх, като роман, и го постигнал. В Англия били продадени милиони екземпляри, също и в Съединените щати. Книгата имала успех и във Франция. Историята била критикувана от мнозина строги критици, но тук и там се чували положителни оценки. Луначарски между другото споменава, че тя полемизира с библейските представи, а Грамши подчертава, че авторът излиза от възприетите схеми, като вмъква в световния исторически процес и далечните източни страни. Интересно е, че Уелс поставя човечеството в неговите естественоисторически и „космически“ рамки, като започва историята далеч преди появата на човешкия вид. В книгата не говори само безпристрастният глас на просветителя и историка, а звучат и развълнуваните думи на самия автор. В последните глави той си задава въпроси за бъдещето. Ще могат ли народите да се обединят под общ закон, възможно ли е световно федерално управление с единна справедливост?

По необходимост огромният том включва само онова, което според автора е най-важно от световната история. За нас е интересно, че е отделено място за България. Българите се споменават многократно, дори се говори за хан Крум и за създаването на българската народност.

Не е безинтересна и биографията на писателя, тя обяснява много моменти в творчеството му.

Хърбърт Джордж Уелс (1866–1946) произхожда от твърде скромно семейство: баща му бил собственик на магазинче, а майка му — бивша камериерка у заможни хора. Самият Хърбърт бил аптекарски ученик, служил в манифактурен магазин, учил и гладувал като лондонски студент, интересувал се от изкуство, слушал лекциите на Хъксли и завършил биология. Известно време популяризирал и преподавал тази наука, писал учебници. Като студент Уелс живо се интересувал от обществените борби, които през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век особено се изострили в Англия. Това били революционни години и в естествознанието. Дарвиновите идеи с борба печелели победи и някак незабележимо нанасяли удари на еснафско-буржоазния манталитет. Това време оставило отпечатък за цял живот („Опит за автобиография“, 1934).

Интересът към обществените проблеми го накарал да посети Съветска Русия през 1920 година (по време на блокадата на империалистическите сили) и Съветския съюз през 1934 год. Уелс изпитвал уважение и приятелство към страната, където виждал кълновете на колективизма и на бъдещото „планово, рационално устроено човечество“, макар писателят сам да е бил далеч от марксизма. Уелс е разказал широко за срещата си с Ленин, а по-късно през войната нееднократно проявявал своята солидарност със съветския народ. Последната му книга „Умът на края на силите си“ излязла в годината на неговата смърт.

Човекът, който превърна научната фантастика в „приключение на мисълта“, в литература на големите, „крайни“ въпроси, бил фантаст предимно в младите си години, които са особено благодарни за полет на поетическото вдъхновение. Има ли противоречие между фантаста Уелс и останалото творчество на писателя?

Вкусът към фантастиката никога не го напуща, както и хуманистичният му патос. Уелс не се двоуми да обърква композицията на своите романи, като вмъква свои философски разсъждения и фантастични моменти. Подобно на големите хуманисти от Възраждането, той вижда света като единно цяло и затова с лекота прескача от тема на тема, от психологичното в социалното, от фантастиката в делничното, без да се съобразява с жанровите характеристики. Той изпитва огромен интерес към този единен свят, към неговото минало, към неговите далечни и недосегаеми граници, към живата природа, към нерешеното в науката, към човешкото общество. И винаги съзнава, че това общество е уредено зле. Особено е недоволен той от капиталистическата подреда и не го крие. Оттук и стремежът му към по-добро бъдеще, тревогата за това бъдеще. Това е основният мотив — той може да ни помогне да се ориентираме сред жанровото разнообразие, сред тематичното богатство и интересите на писателя.

Интересите на Уелс просто ни объркват. Те се простират от биологията до латинския език, от вълненията на младия буржоа до евентуалната гибел на човечеството. Особено остър е интересът му към прогреса, един от аспектите на който е победният ход на науката.

Наред с успехите на науката Уелс изпитва и опасения. Описва поведението на човечеството при надигане на бедствия, при космически опасности, при нахлуване на чуждопланетяни. Още в първата му научнофантастична книга опасните бацили попадат в ръцете на екстремист, който е готов да си послужи с бактериологичното оръжие. Уелс се страхува от бъдещите оръжия: съвсем реална и основателна тревога. Страхува се от възможността за намеса в биологията. Особено остро усеща надигането на атавистичното варварство, на фашизма. Това също е един от постоянните мотиви в неговото творчество („Играчът на крокет“, „Сън за Армагедон“). Любопитно обстоятелство е, че в романа „Освободеният свят“, писан малко преди Първата световна война, тъкмо българският цар Фердинанд се противопоставя на една организация на народите. Кобургът не се двоуми да използува атомно оръжие…

Характерно за Уелс е, че и най-необузданите си хрумвания, както и битоописателните моменти той свързва с точно определени обстоятелства и почти протоколно описва обстановката. Тъй могъщият му талант създава усещане за автентичност. И приключенските му сюжети — макар и занимателни, — и разказите за живота на средната или по-висшата класа винаги крият морално-етични или обществени въпроси. Понякога с остро чувство за хумор описва установения, спокоен еснафски живот на дребната буржоазия в Англия от негово време, като рисува посредствени хора, попаднали в трудни, необичайни обстоятелства… Не случайно толкова страшилища се появяват внезапно по страниците — морски чудовища, гигантски птици из предисторията, дори призраци в съзнанието, за да смутят безметежното всекидневие. Това също е социална тревога: той свързва мечтите и страховете на мислещите хора. Вълнуват го въпросите за съвестта и етиката на учения (и това е една от главните теми в сложния по проблематика роман „Невидимия“), бъдещите кръвопролитни войни и отново и отново надигането на варварството, на фашизма. Една от книгите, пропити с тревога от надигането на фашизма, от предчувствие за бъдещи социални трусове, с романът „Засега“.

Но, общо взето, Уелс е оптимист. Той вярва в бъдещето, без да си затваря очите. Надява се, че хората разумно ще реорганизират планетата и ще въведат плановото начало.

Уелс не е първият, който храни подозрения, че една чисто техническа цивилизация ще увеличи злосторничеството и нещастията. Тридесет години преди раждането на Уелс затваря очи един италиански мислител и поет Джакомо Леопарди, който (странно нещо!), макар и разхвърляно из многобройни свои трудове, говори за летящите машини и човека, за социалното значение на ежедневната преса, за потребителското отношение към живота, за бъдещото значение на статистическите изследвания, за пазарите като причини за военни конфликти. Той пръв споменава за „ерата на машините“ и за бъдещите „автомати“, които ще заменят хората в труда, интелектуалната дейност и областта на чувствата. Леопарди поддържа идеята за множествеността на световете и макар да е подчертан песимист, вярва, че практическата дейност и солидарност между хората са средство за борба с болката и мъката…

Трудно е да се установи дали Уелс е познавал творчеството на Леопарди. Ала той без съмнение се е повлиял от друг учен и мислител: Томас Хенри Хъксли, чиито лекции е слушал.

Хъксли е представителен за целия напредничав интелектуален климат на своето време. Известният дарвинист е смятал, че науката и литературата са свързани, че те са част от общия културен процес, че познанието и емоцията са еднакво важни, че разработването на научния проблем и художественото творчество тежат еднакво. Томас Хъксли е учен-просветител и от него Уелс е усвоил много. Интересно е, че Томас Хъксли е дядо на Олдъс Хъксли, автора на „Прекрасният нов свят“, малко мрачния роман-антиутопия. Старият учен-хуманист, Уелс и Олдъс Хъксли са от едно интелектуално семейство, рожба на един клон в развитието на културата. Неоценим е приносът на Хърбърт Джордж Уелс, който не само усвоява идеите на своето време, но и спомага да се промени литературният вкус по посока към литературата, пряко свързана с мисълта, с проблемите на науката, със знанието, със съдбата на човечеството. Сега на нас ни изглежда естествено, че по-ценни, по-дълбоки са художниците, които уважават науката, имат информация, вълнуват се от обществени и философски въпроси. Но във викторианска Англия не е било тъй и „заслугата на Уелс към литературата е особено голяма. Той разпространи завоеванията на критическия реализъм в областта на фантастиката и тъй намери много изразни форми, характерни сега вече за литературата на нашето време. Уелс беше от онези, които помогнаха да се свърже литературата на деветнадесети с литературата на двадесети век^[1]“.

На нас особено ни допада хуманизмът на Уелс, който още веднъж доказва единния генезис на стремежа към истина, добро и красота в хармонично развитата личност.