Светослав Минков
Sérénade mélancolique (3)

III

Единственият предмет, който остана от пана Паола, това беше нейната цигулка. Но фрау Марта отказа да прибере цигулката, защото въобще не искаше да държи при себе си вещи от умрял човек.

Отначало се поколебах. Аз исках да унищожа всичко онова, което би могло да ми спомни за пана Паола, за онази печална любов.

Аз не можех да устоя пред изкушението: това беше една твърде стара цигулка, отпреди сто и няколко години. А човек можеше да вземе добри пари за нея. И аз прибрах цигулката.

И от този ден аз затърсих развлечения. По цели нощи скитах из улиците, бродех из вертепите и кабаретата, пиех до забрава. Но спомените неотстъпно ме преследваха.

А една късна нощ, когато се върнах в къщи, се случи нещо такова, че аз едва ли не полудях. В момента, когато оправях леглото си, един силен трясък се чу сред стаята ми. Капакът на кутията, в която беше скрита цигулката на пана Паола, се разтвори, а самата цигулка скочи, прелетя над главата ми и се възправи на масата.

Мнозина няма да повярват на това, което разказвам. И много обяснимо е — такова едно необикновено явление никога не се случва. А ако аз продължа разказа си, тогава всички биха се усъмнили вече в нормалното състояние на разсъдъка ми.

В онази минута, когато аз седях вкован от безграничен ужас, струните на цигулката трепнаха и отрониха се звуците на онази песен, която някога роди моята гибелна любов — звуците на Sérénade mélancolique.

Обезумял от страх, аз се спуснах към вратата и избягах на улицата. Когато се върнах на сутринта, в стаята ми всичко беше наред. Кутията с цигулката, както винаги, седеше от дясната страна на кревата ми, покрита с дебел слой прах. Дали не бях се излъгал снощи? Абсентът, който бях пил в порядъчно количество, не беше ли възбудил във въображението ми онова невероятно правдиво възприятие на действителност към необикновеното и чудноватото?

Но аз не разсъждавах много. Грабнах цигулката и се запътих към един търговец на музикални инструменти. И сделката беше отлична. Аз спечелих петстотин крони.

Но нека читателят не мисли, че тази моя постъпка възцари отново спокойствие в душата ми и безгрижност. Не, стана нещо по-лошо.

Беше една зимна вечер. Аз седях в стаята си пред камината и мислех за дните на своето нерадостно бъдеще. И съвсем ненадейно вратата на стаята ми се отвори и вътре влезе някакъв човек, облечен твърде странно: бяло бомбе и светлосиньо палто.

Непознатият се приближи до мен, усмихна се и каза:

— Хей, приятелю, ти зле пазиш спомените си!

Той разкопча палтото си и за мое крайно учудване и ужас извади оттам цигулката на пана Паола и я остави на масата. Аз бих счупил главата на този нехранимайко, ако той не беше прибързал да излезе из стаята ми. Спуснах се след него, погледнах надолу по стълбите — нямаше никой.

И когато се върнах в стаята и разтворих капака на кутията, за да се уверя, че цигулката, която бях продал, ми е възвърната наистина отново, аз изкрещях от уплаха и застанах като вкаменен. Там, върху тетрадката със стихотворения, която бях хвърлил отдавна и която кой знае как беше попаднала тука, аз видях главата на пана Паола. Видях онова обезобразено лице, онази изкривена уста, прехапана в тържествуваща усмивка.

А някой свиреше Sérénade mélancolique.