Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (6)

Глава пета

Емалийн изпусна дълбока въздишка, когато Седжуик напусна стаята. Бе помилвана. Трябваше да благодари за това на лейди Лилит и Хюбърт. Тя почти прегърна властната жена, когато каза, че не биха могли да си тръгнат. Почти. Строгото изражение на лейди Лилит вероятно държеше на разстояние дори най-пакостливите деца и необуздани кучета.

Все пак, още един ден тук бе ден по-близо до края на кариерата й като измамница във висшето общество. След две седмици, щеше да опразни куп дебели портфейли на ежегодния турнир по пикет у маркиза на Уестли и да се оттегли на някое тихо и живописно местенце. Почти можеше да чуе веселото подрънкване на златни монети в джобовете си.

— Какво те кара да се усмихваш, като котка пред купичка мляко? — долетя сладък мелодичен глас от вратата. Хюбърт и лейди Лилит бяха излезли и сега Малвина Уидърспуун, виконтеса Роулинс й се усмихваше оттам. — Изглеждаш така, сякаш току-що си се сдобила с половината диаманти на „Рандъл и Бридж“.

Емалийн се зачуди какво би казала Малвина, ако знаеше колко близо бе до истината. Обаче се съмняваше, че виконтесата изобщо би се притеснила, дори да я бе видяла да ограбва добре снабдения и солидно охраняван бижутерски магазин. Тя просто би го сметнала за развлечение.

Например неочакваната поява на Емалийн на Хановер скуеър. Виконтесата бе връхлетяла дома на номер седемнадесет сутринта след пристигането й и незабавно се бе превърнала в неразделна част от ежедневието й.

— Толкова се радвам, че си тук — обяви Малвина, сякаш се познаваха от векове. — Надявам се да нямаш нищо против дързостта ми, но трябваше да се представя. Точно в момента нямам приятели в града и неотложно се нуждая от добра компания.

И тогава, преди Емалийн да успее да възрази, Малвина обяви роклята й за кошмарна. Тя незабавно повика екипажа си и нареди да ги закарат до Бонд стрийт, където щяха да се погрижат за Емалийн, като пазаруват цял ден.

— Ако някой те бе видял в тази окаяна рокля, щеше да станеш сензацията на злобните клюкарки. Изглеждаш като нечия захвърлена компаньонка.

Колко права бе Малвина. Не че Емалийн някога би посмяла да й разкрие истината.

Освен че й бе помагала и я бе насърчавала да се възползва от авоарите на Седжуик, Малвина бе сторила и нещо, което Емалийн никога не би успяла да постигне за толкова кратко време. С непоколебимата виконтеса Роулинс до себе си, незабавно си бе спечелила престиж в обществото. Така се зароди техният необичаен съюз. Но Емалийн откри, че с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да се примири с вината, която изпитваше винаги, когато Малвина я представяше, като своята „най-скъпа приятелка“.

Виконтесата бавно се разходи из балната зала, изучавайки първо тавана, а после и тапетите, които господин Старлинг бе оставил на работната маса.

— Емалийн, имаш най-завладяващия поглед. Как го правиш? Ако не беше толкова чаровна, щях да те обявява за ужасно дразнеща пред всеки, който ме слуша.

— Не съм направила нищо, което и ти не би могла.

— О, я стига. Изглежда всичко, на което съм способна напоследък е да плаша малките деца с огромните си размери — тя прокара ръце по големия си корем, където бе бебето, което трябваше да се роди всеки момент. Заради бременността, тя и съпругът й, виконт Роулинс, не бяха потеглили към провинцията за лятото. Отегчена без компанията на останалите членове на обществото, Малвина бе обявила пристигането на Емалийн на Хановер скуеър за „небесен дар“.

— Как се чувстваш днес? — попита Емалийн, хвърляйки изпълнен с възхищение поглед към пищната талия на дамата.

— Отвратително. Просто отвратително. По дяволите това дете. Не мога да спя. Трябва да ползвам нощното гърне на всеки половин час. И, заклевам се, няколко главорези от Севън Дайълс са избягали с глезените ми и са ги заменили с чифт варели — повдигна роклята си и разкри някога деликатни глезени, които сега бяха подути и дебели. После въздъхна и намести подгъва обратно на мястото му. — Но благодаря, че попита.

Емалийн се засмя, а Малвина се придвижи бързо и грациозно напред, въпреки фигурата си, и хвана ръцете й.

— Хайде, почерпи ме с парче от чаения сладкиш на госпожа Симънс и ми разкажи какво каза той.

— Кой? — пошегува се Емалийн.

— Седжуик, скъпа — Малвина я шляпна лекичко с ветрилото. — Разкажи ми какво стана снощи, когато той се прибра вкъщи. Обаче искам да чуя всички пикантни подробности. От три месеца Роулинс спи на кушетката в кабинета си и аз не знам дали ще се върне някога в леглото ми. Затова прости на бедната самотна женица и… казвай сега какво стана?

— Щом знаеш, че той е пристигнал в Лондон, значи вече знаеш всичко, което и аз знам.

— Ах, ти нарочно ме дразниш — лукаво се усмихна Малвина, извеждайки Емалийн навън. — А сега ми разкажи всичко. По думите на прислужницата ми, днес вашите слуги и дума не продумват. Цял ден дебнах кога Седжуик ще се отправи към клуба си, за да мога да дойда и да си побъбря с теб.

— Откъде знаеш, че Седжуик е отишъл в клуба? — изненада се Емалийн.

— Скъпа моя — отново се усмихна Малвина, — имаш още доста да учиш за семейния живот.

Напуснаха балната зала и се озоваха в градинския салон на гърба на къщата. Вратите и прозорците бяха отворени и розите, които растяха в изобилие от другата страна, изпълваха стаята с аромата си.

Емалийн разклати звънеца и поръча чай и кейк, след което се настани на стола срещу Малвина.

— Е? Какво каза той за къщата? — попита виконтесата. — И по-точно, какво каза за теб? Очевидно не те е изхвърлил на улицата, задето си го разорила с цялата тази ремонтна дейност — тя се засмя на шегата си и Емалийн се присъедини, макар и по друга причина — най-вече, защото не бе в „Нюгейт“^[1] или на път за „Ботани Бей“^[2].

— Не, за мой късмет не го направи — каза тя. — Макар за миг да си помислих, че може и да го стори.

Малвина поклати глава.

— Мъже! Нямат ни най-малка представа за работата и усилията, които полагаме да направим живота им възможно най-комфортен.

Чаят и кексчетата пристигнаха и прислужницата ги остави на ниската масичка между дамите. Емалийн наля една чаша на приятелката си и й предложи чиния с кексчета.

Докато приятелката й излапа няколко, заявявайки, че всички са били за бебето и бърборейки безсмислените клюки, които бе научила от слугите си, Емалийн се хвана, че мълчаливо си представя влизането на Седжуик в балната зала.

Тя го зърна отвън с крайчеца на окото си и бе твърде нервна, за да прави нещо друго, освен крадешком да хвърля погледи в негова посока.

Единствената надежда на Емалийн бе, че руменината, която изгаряше бузите й не се забелязва от другия край на стаята. Небеса, какво имаше в него, та я караше да порозовява колкото розите отвън? О, тя знаеше какво е. Споменът за целувката му. Неговата изгаряща, опустошителна, страстна целувка. Самата мисъл за нея отне дъха й…

И все пак, Седжуик изглеждаше толкова безразличен. Толкова дяволски незаинтересован. И тогава очите им се срещнаха, а тя можеше да се закълне, че в зеления му поглед се зароди горещ пламък. Споделен спомен, който щеше да ги свързва, докато успееха да намерят начин да потушат огъня.

Тя отмести поглед, неспособна да гледа към него, без коленете й да омекнат. Но любопитството и нуждата й я подтикнаха да надзърне отново в негова посока, само за да открие, че погледът му се рее преценяващо нагоре към тавана. Затаявайки дъх, тя се чудеше какво си мисли — докато не видя в очите му пълно благоговение и оценяване на нарисуваното. Проследи погледа му, докато се оглеждаше из стаята и просто знаеше, че е разбрал какво се опитва да постигне. Беше му ясно и го одобряваше.

А когато Хюбърт се появи и като невестулка се присламчи до лакътя му със скъперническите си коментари, тя можеше да се закълне, че е чула Седжуик да защитава работата й.

Да я защитава? О, какво бе казал?

„От това, което видях, тя не прави нищо друго, освен да подобрява къщата.“

Емалийн можеше само да гадае какво го бе накарало да каже това. Бе се съгласил да я заведе на вечеря в лейди Оксли, макар тя да подозираше, че загадъчните коментари на лейди Лилит имаха нещо общо с тази промяна на мнението.

Лондонско вечерно парти. Тя пое дълбоко дъх. Би ли могла да премине през това?

Не че Емалийн не знаеше как трябва да се държи в обществото. За Бога, бе се учила от тях, бе прекарала живота си, подражавайки на добри маниери и възползвайки се от техните правила и нужди, за да се издържа.

Но провинциалните дребни благородници и лондонските аристократи бяха две различни категории. Идването в Лондон бе като да управляваш лодка в океана. Без мачта.

— … И тогава чух да се говори, че лейди Тисбъри вчера се е сдобила с близнаци момченца — казваше Малвина. — За най-голяма радост на графа.

— Колко хубаво за тях — отвърна Емалийн, обмисляйки какво трябва да облече и, най-вече, как ще се справи с официалната вечеря. Какво, по дяволите, щеше да прави, ако всъщност познаваше някого там? И още по-лошо, ако някой я разпознаеше?

— Емалийн Денфорд — каза Малвина, като се наведе и изщрака с пръсти. — Чуваш ли изобщо и дума от това, което ти казвам?

Емалийн кимна и седна.

— Да, ти казваше… ъм, вярвам, че ти…

Малвина поклати глава.

— Какво те тревожи? При цялата ми изключително апетитна история за лорд Темпълтън, ти дори не премигна. Витаеш като пралеля ми Мери и искам да знам какво те разсейва така. Седжуик ли е? Мога ли да направя нещо, за да помогна?

— Не, не е той. Просто… е… тази вечер… — Емалийн се чувстваше достатъчно виновна за неискрената си връзка с Малвина, но да я помоли за помощ — или за още помощ — просто не можеше. — Няма нищо. Съвсем добре съм.

— Как ли пък не — заяви Малвина. — Нещо не е наред и веднага ще го разбера. И няма да си тръгна, докато не го направя! — тя пльосна подутите си глезени на дивана и прокара ръце по корема си.

— Наистина, няма нищо — увери я Емалийн.

— А аз съм кралицата на Персия — дойде отговорът. — Не ми се мисли на какво ще заприлича този диван, ако родя детето си тук. Да не споменавам ужаса на лорд и лейди Тотли, че първото им внуче не се е родило в свещения имот на Тотли. Разбира се, ще трябва да виня изцяло теб — устните на Малвина се извиха в дяволита усмивка.

Емалийн се ухили в отговор.

— Е, щом толкова искаш да знаеш — тази вечер сме на вечеря у лейди Оксли.

Това помрачи приповдигнатото настроение на приятелката й. Висок стон изригна откъм дивана.

— И ти не си отказала?

— Как бих могла? Тя е майката на госпожа Денфорд.

— Роднини! Да си призная, намирам ги за много досадни — Малвина се изправи и се смръщи на Емалийн. — Ако можеше само, като се омъжим да не се сдобиваме с други роднини.

Емалийн вече бе добре запозната с хапливите отношения между Малвина и родителите на съпруга й — граф и графиня Тотли. Лейди Тотли бе една от най-влиятелните дами във висшето общество и на Малвина й бе съдено да търпи постоянна критика и да живее в сянката на свекърва си.

„Когато Роулинс наследи титлата — бе казвала тя неведнъж, — кълна се, че аз няма да бъда такава стара крава, която тръби из града и казва кой е важен и кой за кого трябва да се ожени. Ще донеса на името Тотли изтънченост и достойнство.“

— Така или иначе — казваше Емалийн, — трябва да отида довечера, но съм…

— Не казвай и дума повече. О, милата, и аз щях да съм унила, ако трябваше да изстрадам още една от вечерите на лейди Оксли. Лейди Тотли я обожава — а това за мен определено не е препоръка.

Емалийн се сви и се зачуди дали „Нюгейт“ е толкова лошо място. Със сигурност имаше няколко килии с изглед или такива, които би могла да пребоядиса.

Малвина обаче не бе приключила.

— Ние получихме покана, просто защото лейди Оксли и лейди Тотли са първи приятелки, но аз отказах. Роулинс настоява да стоя близо до вкъщи. Но всъщност си мисля, че бе облекчен да има това извинение.

— Кой ще бъде там? — попита Емалийн, знаейки много добре, че Малвина ще има целия списък. Познанията й за социалните маневри на градския живот бяха поразителни.

И разбира се Малвина не я разочарова.

— Мабърли — каза тя, — защото Оксли се жени за госпожица Мабърли. Лейди Джарвис — тя е една наистина ужасна жена. Лейди Пепъруел, бедна благородничка, но не можеш да я изключиш — тя е непоправима клюкарка. Темпълтън. Графът на Ламдън с дъщеря си. Най-вероятно и маркиза на Уестли.

Емалийн вдигна поглед.

— Кой? — попита възможно най-невинно.

— Маркизът на Уестли. Роулинс спомена, че го е видял предния ден. Предполагам, че е в града за неговата игра на пикет. Иска ми се някой да го победи и да се приключи с това. Досадното му кукуригане през цялата година как не можел да бъде победен е крайно непристойно.

Емалийн потисна една усмивка. „Малвина, по-близко си до желанието си, отколкото си мислиш.“

Сега причините й за успех на тази вечеря се увеличиха. Трябваше да се срещне с Уестли и най-малкото да му бъде представена, така че щом пристигнеше на турнира, достъпа й да бъде гарантиран.

— Малвина, мога ли да ти кажа нещо?

Виконтесата се усмихна.

— Разбира се. Ти си най-скъпата ми приятелка.

— Поверително?

Очите на Малвина се окръглиха при този коментар и след миг чертите й станаха сериозни.

— За разлика от свекървата ми, аз не клюкаря.

Това не бе цялата истина, но Емалийн нямаше към кой друг да се обърне.

— Никога не съм ходила на официална вечеря.

— Никога? — ръката на приятелката й незабавно покри зяпналата й уста.

Емалийн поклати глава.

— Ами да, разбира се, че не си — отговори Малвина. — С това твое нетрадиционно възпитание. Не мисля, че има много покани за официални вечери в Африка. А после и с болестта ти…

Едно от нещата, които Емалийн бе научила за висшето общество бе, че всеки бе запознат с чуждите работи. Нестандартното възпитание на съпругата на Седжуик, както почти всички обичаха да го наричат, превърна Емалийн в обект на любопитство и измина дълъг път, като обяснение за не толкова идеалните й маниери или познаване на лондонското общество.

Трябваше да има вяра на барона. Когато си е измислял съпруга, го бе направил разумно. Лорд Хали и съпругата му бяха напуснали Англия преди двадесет и девет години, за да изследват дивата Африка. Лейди Хали бе загинала в тази негостоприемна страна и за лорд Хали не бяха чували и дума от близо петнадесет години. Емалийн, тяхната дъщеря, очевидно бе измислена от самия Алекс и това бе идеално, тъй като кой би могъл да оспори подобно нещо, когато лорд Хали бе последният от рода?

Малвина с усилие се изправи от дивана.

— Мили Боже, Емалийн, защо не каза по-рано? Не можеш да отидеш у лейди Оксли неподготвена. Тя и госпожа Денфорд ще чакат в засада като двойка лъвове. Християните са имали по-добри шансове в Рим. А последното нещо, което би искала е да засрамиш Седжуик — Малвина спря за момент. — Предполагам знаеш, че лейди Оксли планираше Седжуик да се ожени за Лилит.

Емалийн поклати глава.

— Е, добре, това отдавна е минало. Но не предвещава нищо добро за теб. Лейди Оксли ще се погрижи да покаже на съпруга ти колко лош избор е направил. Това е без значение! Всеки с разум и чифт очи може да види колко по-подходяща си ти за негова съпруга — тя я хвана за ръката и я издърпа от стола.

Бременността не можеше да възпре виконтесата, когато назряваше социална битка.

— Смятам да се погрижа да издържиш нощта и да станеш обект на завист за всички — заяви Малвина с вдигнат показалец. — Но първо трябва да изберем рокля, която да уверява, че каквито и разногласия да има между теб и Седжуик, те ще бъдат отстранени в края на вечерта. Нощ, която той ще запомни завинаги — намигна й тя.

Завинаги? Не, това никога нямаше да стане. И все пак не можеше да й каже, че се нуждае само от две седмици.

 

 

— Седжуик! Радвам се да те видя толкова скоро — извика Джак от билярдната маса, когато Алекс влезе в Уайтс. — Търсиш още една размяна на юмруци ли?

Алекс се огледа в голямата зала. Бе почти празна, с изключение на няколко мъже, потънали в игра на карти на масата в далечния ъгъл. След като сезонът бе приключил, Уайтс приличаше по-скоро на тих оазис, отколкото на социално сборище.

Джак погледна към джобния си часовник.

— Това трябва да е рекорд дори за теб да отстраниш Денфорд от къщата си — ухили се той. — Да предполагам ли, че си се отървал и от другия си неканен гост?

— Не. И на двата въпроса.

Джак замръзна, а ръката му застина във въздуха в опита му да повика един от лакеите.

— Какво имаш предвид под „не“?

— Точно това, не — Седжуик прекара ръка през косата си. — Дойдох да те потърся, защото имам нужда от помощ. Хюбърт отказва да напусне града — очевидно братът на лейди Лилит ще се жени.

— О, да, чух. Оксли ще се жени за момичето на Мабърли. Проклета наследница. Брат ми е бесен, че не опитах там — Джак изпусна една въздишка. — Чух, че лейди Оксли е твърдо против този брак.

— Е, може и така да е, но това няма да накара Денфорд да напуснат дома ми.

Джак кимна.

— А веднъж щом те започнат да опаковат, същото трябва да направи и Емалийн.

— Точно така. Ето защо имам нужда от помощта ти.

Лакеят дойде и Джак поръча бутилка. После седна обратно на стола си и скръсти ръце.

— Как бих могъл да помогна?

Алекс се ухили.

— Е, струва ми се, че би трябвало да имаш известни познания в отърваването от неканени гости.

Джак присви очи.

— Знаеш, че нямам къща.

Алекс повдигна вежда.

— Всъщност нямах предвид като домакин.

— Е, това бе незаслужено — Джак се изправи, а лицето му се изкриви възмутено. — Никога не са ме наричали неканен. Поне не и в лицето.

Алекс не каза нищо, а просто му хвърли изпепеляващ поглед.

— Вероятно съм оставал повече от желаното… веднъж или два пъти.

Алекс извъртя очи към тавана.

— Искаш ли помощта ми или не? — попита Джак.

— Отчаяно.

Лакеят пристигна с бутилката.

— Ти ли плащаш?

Алекс кимна. Мъжът постави бутилката на масата и се оттегли. Щом се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, той се наведе и каза:

— Сега, мисля, че първото нещо, което трябва да направим, е да разберем кой е разкрил тайната ми.

Джак изпусна въздишка.

— Кой би могъл да е толкова наблюдателен?

Вместо да бъде прям, Алекс опита по-любезен отговор.

— Не си казал на никоя от твоите птички, нали?

— Аз? — Джак сложи ръка на сърцето си. — Аз съм олицетворение на дискретността.

Алекс му хвърли сърдит поглед.

Джак вдигна ръка като за клетва.

— Има далеч по-интересни неща, които да правя с една жена, отколкото да бръщолевя за глупавите ти авантюри.

Алекс не бе толкова убеден, но въпреки всичките си недостатъци, приятелят му не бе неблагоразумен. Джак подмина наранените си чувства и запази самообладание.

— Е, да започнем с това, колко души знаят истината за Емалийн?

— Ти…

— Мисля, че вече установихме липсата ми на мотив — каза той, чешейки подутия си нос.

— Ти — повтори Алекс, — Симънс, адвокатът ми господин Елиът и съпругата му.

Джак поклати глава.

— Някакъв шанс някой друг да е разкрил истината? Инцидентна разсеяност пред някоя любовница? Пиянски брътвежи пред баба ти?

Алекс поклати глава. Бе обмислил всичко това, но всъщност, не бе имал любовница от известно време, а шепата случаи, в които се сещаше да се е напивал бяха единствено с Джак.

— Ами Хюбърт? Може ли да е разкрил истината? Той е хитър мъж.

— Не. Освен това, не би спечелил нищо, ако разгласи истината — Алекс спря за миг. — Въпреки че това не би го спряло да се възползва от факта, ако го знаеше.

— О, да — съгласи се Джак. — Би те накарал скъпо да си платиш.

— Точно така. Освен това, Хюбърт не би дал пари, за да осъществи подобна измама — или да остави примамката си да ме разори през това време.

— Изхарчила е много, нали? Тогава трябва да си взема поука от твоя опит — една измислена съпруга е много над оскъдните ми средства.

Алекс се засмя.

— Да, тя е същинска вихрушка. Трябва да видиш какво е направила с къщата.

Джак се подсмихна.

— Предполагам, че това е докарало Хюбърт до истерия. Бих искал да го видя — той си взе ново питие. — Все пак, бих заложил на братовчед ти, въпреки това, което казваш. Никога не се доверявай на мъж, който не би почерпил една-две чашки.

— Не, не виждам как би могъл да е той — възрази Алекс. — А и липсата на съпруга винаги е било предимство за него, тъй като ме лишаваше от възможност да осигуря наследник.

— Вече не — каза Джак, накланяйки чашата си към него.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Не забравяй, че съм виждал твоята Емалийн, а тя е изкусително същество. Ако въобще е имало някаква възможност, то това е сега — той направи пауза. — Жалко, че истинските съпруги не изглеждат така. Бракът нямаше да е толкова отблъскващ, ако трябваше да се ожениш за някоя очарователна красавица.

Джак беше прав. Изкусителна беше думата за Емалийн. Сега, след като бе вкусил устните й, знаеше, че споменът за целувката ще го преследва още дълго. А възможността правеше нещата още по-лоши — тя бе под покрива му. Спеше в леглото му — чаршафите му ухаеха на парфюма й, гъвкавото й тяло оставаше сладка следа в мекия дюшек, напомняйки за себе си. Всичко, което можеше да си представи бе тя, облечена в парче тънка коприна, с разпусната коса и…

— Алекс, слушаш ли ме? — въпроса на Джак го върна към настоящата тема. — Небеса, не съм виждал това изражение, откакто беше влюбен в онази оперна танцьорка през първата ти година в града.

— Не съм бил влюбен — Алекс си наля питие и избегна погледа на Джак.

— Беше увлечен. И имаше същия празен поглед в продължение на седмица, след като… — думите на Джак несигурно замряха, а очите му се разшириха. — Ти си бил с тази Емалийн?

— Не. Абсолютно не. Кога съм имал време да…

Джак се облегна на стола с хитра усмивка на устните.

— Вероятно не. Честно казано, това би било бързо дори и за мен.

— Е, не съм — каза Алекс и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, нека бъде по твоя начин — каза Джак, а очите му светнаха весело. — Замислял ли си се, че може никой да не я е наел, а тя сама да е разбрала?

— Минавало ми е през ума, но не виждам как би могло да стане.

— Тогава може би трябва да предположим, че някой е научил истината и я е наел — Джак изглежда се наслаждаваше на ролята си на следовател. — Вероятно не можеш да изтръгнеш истината със сила?

— Като инквизитор? — Алекс поклати глава — Не. Смея да кажа, че няма да е никак достойно — освен това щеше да се наложи отново да я вземе в обятията си, изкушение, което щеше да му дойде в повече, и за което не искаше дори да помисля. Един поглед от разтапящите й сини очи и щеше отново да е изгубен. — Мисля, че по-добрия начин на действие е да се отърва от нея. Но как да го направя?

— Е, била е болна през всички тези години. Защо да не може отново да се разболее?

Алекс си представи Емалийн, толкова румена и свежа, в идеално здраве. Мека и гъвкава в обятията му.

В нея нямаше нищо нездраво. Освен начина, по който разпалваше кръвта му.

— Не знам…

— Жените се разболяват по всяко време. Никой не би го намерил за странно.

Това имаше смисъл. Когато на баба му й прилошееше леко, тя пазеше леглото, а леля му Имоджийн бе известна с това, че се затваряше в стаята си в продължение на седмици с треска или някоя друга въображаема болест, както баба му обичаше да ги нарича.

— Вземи пример от брат ми — предложи Джак. — Когато той и почитаемата ми снаха решат, че съм превишил престоя си, той отваря портфейла си и ме праща да си ходя — с хубав дебел чек в джоба и обещанието, че няма да се върна следващите шест месеца. Плати на Емалийн и се отърви от нея.

Алекс се начумери.

— Не ми харесва идеята да давам на тази жена пари.

— Тогава я задръж — предложи Джак.

— Не, тя ще ме прати в затвора за длъжници. Предпочитам да задържа теб като мой приятел.

Джак се ухили, без съмнение с гордост.

— Имунизиран съм срещу обидите ти.

— Да, знам — Алекс си наля ново питие и го гаврътна.

За да си го върне, Джак се наведе.

— Винаги можеш да използваш липсата си на чар. Няколко часа в твоята компания и тя доброволно ще напусне града.

Алекс се засмя. Това никога не бе имало ефект с Джак и той се съмняваше, че ще проработи при Емалийн. Освен това не бе напълно убеден, че иска тя да си тръгне.

Което, само по себе си, бе още един знак, че е преобърнала живота му с главата надолу.

 

 

Алекс се върна на Хановер Скуеър с решението, че ще отвори портфейла си и ще се отърве от Емалийн със солиден откуп. После, щом разбереше кой я е наел, щеше да си върне сумата от злодея.

Когато стигна до къщата бе посрещнат на парадните стълби от бременната лейди Роулинс. Той винаги бе смятал Малвина Уидърспуун за нахална женичка, а Роулинс за глупак, задето се бе оженил за нея. Но когато я видя в това състояние, с дете под сърцето си, тромава и почти безпомощна, почувства пристъп на нещо, което не бе изпитвал никога преди. Нещо близко до завист.

„Не, не може да бъде“, каза си той почти незабавно. Това бе просто обичайното неудобство, което усещаше покрай жени в такова състояние. Имаше нещо много смущаващо в жена, чийто корем напира като нос на кораб. А точно сега лейди Роулинс имаше изумителна прилика с един от огромните военни кораби на Нелсън.

— Милейди — каза той, покланяйки се над ръката й.

Дръзката женичка имаше нахалството да му смигне.

— Седжуик. Радвам се да видя, че се прибирате най-накрая. Емалийн ви чака. Денфорд тръгнаха без вас. Ако аз бях там вътре, щях да ви съдера кожата, задето закъснявате, но съпругата ви е много по-великодушна. Наред с доста други неща.

Проклятие! Вечерята на лейди Оксли. Напълно бе забравил за това.

Лейди Роулинс се промъкна покрай него и се заклатушка по стълбите надолу.

— Надявам се да имате благоразумието да оцените работата ми. Отне ми два часа да направя прическата й. Но не го оценявайте толкова, че да се развали, преди да пристигнете у лейди Оксли — тя отново му смигна и пое към дома на Тотли от другата страна на площада.

На вратата Симънс го посрещна с „Милорд, най-после!“.

Не можеше да си спомни последния път, когато старият семеен прислужник го бе хокал. Вероятно не и откакто бе отишъл в Итън.

И преди да успее да възрази и да напомни на Симънс, че жената горе не е негова съпруга, икономът вече нареждаше на Хенри да докара каретата.

Между машинациите на лейди Роулинс и очевидното полудяване на Симънс, той започваше да се чуди, дали някой помни, че това е неговата къща.

Изкачи се по стълбите, подмина втората спалня и се насочи право към господарската. Нахлу направо, без да почука и не откри никой вътре.

— Емалийн?

— Тук съм — обади се тя.

Той прекоси помещението към свързващата стая, за да открие, че в единия ъгъл бе сложен параван.

— Тук съм — повтори тя изотзад.

Алекс се спря по средата на стаята и се вгледа в китайската живопис, покриваща преградата. Не смееше да се приближи повече. Споменът за целувката й бе все още твърде жив в съзнанието му. И докато отричаше пред Джак да е увлечен, имаше малка част от него, която желаеше да признае, че тя е дяволски изкусителна лисичка.

Нямаше нужда да утежнява проблемите си, като рискува да се приближи към идеалния параван. За който точно сега би бил щастлив да плати.

— Мисля, че трябва да си съставим план за вечерта — каза й той. — Ще отидем, ще се покажем и точно преди вечеря искам да кажеш, че не се чувстваш добре. Аз ще се извиня и ще сме свършили, преди да се сблъскаме с още някое бедствие.

— Това никога няма да проработи — каза му тя, с напълно убеден тон, който го стресна.

Никой ли в дома му не го слушаше вече?

— Защо не?

— Ако изведнъж се престоря на болна, всички ще помислят, че съм бременна.

С дете? Алекс се задъха. А той си мислеше, че животът му не може да стане по-объркан.

— А ти не си, нали?

— Със сигурност не! — отговори тя толкова възмутено, че за миг му се прииска да се наведе от страх в гнева си да не го замери с някоя четка за коса или друг по-остър предмет.

— Не исках да те обидя — каза й.

— Хъм.

Очевидно се бе обидила. Алекс не знаеше защо трябва да се чувства отговорен за гнева й. Тя бе тази, която повдигна въпроса.

— Е, какво предлагаш да правим? — попита я въпреки здравия си разум.

— Да се справим с вечерта.

Алекс клатеше глава, още преди да бе привършила.

— Не знам дали осъзнаваш, но лейди Оксли е една от най-важните личности във висшето общество. Една грешка и ще те обяви за измамница.

— Това за съжаление се отнася и за двама ни — отговори Емалийн. — Но не мислиш ли, че би било по-добре за твоята измама, ако се справя добре на сбирката на лейди Оксли? Тогава няма да има повече спекулации. Край на лукавите разследвания на Хюбърт.

Значи тя знаеше за това.

— Твърде рискован залог — каза й той, макар да виждаше, че плана й има известна стойност.

— Повярвай ми — каза Емалийн докато излизаше иззад паравана — Знам едно-две неща за залагането.

И когато той погледна нагоре към гледката разкрила се пред него, осъзна, че тази вечер ще бъде заложено много повече от одобрението на лейди Оксли.

Дъхът му заседна в гърлото и той разбра, че е изгубен. И нямаше да е единствен. Всеки мъж у лейди Оксли щеше да е също толкова очарован и запленен от тази твърде изкусителна жена, която дори не трябваше да съществува.