Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (2)

Глава първа

Алекс прекара първия месец в Абатство Седжуик в блажено уединение.

Вместо да го посрещне, баба му реши да остане още един месец в имението на снаха си. Най-вероятно, защото не искаше да си тръгне, преди да са разнищили и последната семейна клюка. Така лятото му започна без досадни разговори за наследници и безкрайни дискусии за продължителното боледуване на Емалийн. Алекс можеше да продължи с идеално подредения си живот, който Джак имаше дързостта да нарича „скучен“.

Накрая баба му се завърна у дома с гръм и трясък, последвана от стадо мопсове. Бе решила, че не може повече да го оставя в самотното му изгнание.

Женевиев Денфорд, лейди Седжуик, бе родена във Франция. Но въпреки че бе прекарала в Англия повече от шестдесет години, те не успяха да сломят галския й дух, ни най-малко. Дядо му, още един избягващ брака Денфорд, бе предприел пътуване до Париж в края на шестдесетте си години и се завърнал, за ужас на предполагаемите си наследници, със съпруга. Предвид нейната joie de vivre — любов към живота — Алекс смяташе, че дядо му не е имал никакъв шанс.

Преди години той бе решил, че това е добър урок за всички неженени джентълмени в Англия. Никога да не рискуват отвъд Канала.

Баба му весело го поздрави, когато слезе за закуска и оттогава не бе спряла да говори.

— Представи си шока на Имоджийн, когато й казах… — обясняваше тя от своя край на масата, където седеше заобиколена от кучетата си.

„Беше толкова тихо без нея“, помисли си той, докато тя безспирно го заливаше между хапките си с истории за внуците, и за негов ужас, и правнуците на леля му. Леля Имоджийн имаше безброй наследници и той знаеше, че през следващите няколко месеца го чакат безкрайни намеци и увещания, как той и Емалийн трябва да направят същото — да създадат следващия барон Седжуик.

Трябваше да изпрати бележка до адвоката. Когато съпругата му пишеше следващото писмо от Емалийн, щеше да вмъкне някои женски оплаквания, които за нещастие, не позволяват такова събитие. Колкото повече, толкова по-добре. Надяваше се, че това ще отклони баба му от непрестанното мърморене.

Вратата на трапезарията се отвори и Бърджис, икономът, влезе колебливо с голям сребърен поднос. Следваше го лакей, с още по-голям поднос, също толкова отрупан с вестници и писма.

— Милорд, тази сутрин заедно с пощата пристигна и чанта от офиса на господин Елиът — каза Бърджис и остави таблата на масата пред Алекс. — Ако трябва да сме точни, бяха три чанти — гъстите му вежди се повдигнаха. — Големи.

Алекс погледна към внушителния куп и ножът и вилицата му замръзнаха във въздуха.

— Какво, по дяволите, е всичко това?

Бърджис, който се славеше като прилежен иконом отвърна:

— Обичайните вестници и периодични издания за нейно благородие, но останалото изглежда са само сметки, милорд.

— Сметки? — Алекс отново погледна към големия куп. Беше поръчал на адвоката си в Лондон да се погрижи за неуредените му сметки. Като се изключи това, този куп изглеждаше като нещо, за което Джак бе отговорен, а не той.

— Не е типично за господин Елиът да бъде толкова невнимателен — промърмори Алекс, когато започна да сортира бъркотията. — А, ето го и отговора. Изглежда съпругата на господин Елиът е наследила имот в Шотландия и трябва да разгледат мястото. Секретарят му ще поеме неговата работа, докато отсъства. Трябва да говоря с него, когато се върне — човекът явно е смесил сметките ми с тези на някой негов клиент пройдоха.

— Какво има скъпи? — попита баба му от нейния край на масата, където хвърляше мръвки на любимите си кучета.

Той махна с ръка към купчината със сметки.

— Просто лондонски вестници и такива неща.

— Вестници! Защо не каза веднага? — тя се надигна и забърза покрай дългата маса. Копринената й шапчица се заклати. Преди Алекс да успее да я спре, тя разбута грижливо подредените купчини, за да се добере до най-важното нещо за нея в този свят — клюкарската колонка в сутрешния „Поуст“. Като разлисти страниците със сръчността на фермерска жена, която скубе кокошка, тя бързо сграбчи плячката в лапите си. Настани се в стола до Алекс и се зачете.

„За щастие не на глас“, помисли си той и продължи със сортирането.

Беше възнаграден с близо минута мълчание, след което тя не можа да се удържи.

— Лейди Васар има бебе. Пише, че е момче — тя въздъхна и му хвърли многозначителен поглед. — Наследникът е много важен, не мислиш ли, Алекс?

— Да, разбира се — съгласи се той и погледът му се спря върху една от сметките пред него. Четиристотин паунда за килими. Друг разход за изброени мебели за сто и петдесет паунда. Сметки от производители на платове, дърводелци, бояджии и това беше само началото. Съдейки по безкрайния списък сметки от шапкарки, шивачки, изработка на ръкавици и дантела, изглежда бедният глупак, за когото бяха предназначени тези бележки, беше обзавел не само нова къща, а и съпруга с куп любовници.

— А, най-накрая нещо и за нашето скъпо момиче — каза баба му. — Чуй това: „Лейди С. бе видяна да пазарува усърдно с помощта на лейди Р., която взе новата си приятелка под крилото си. Лейди С., която толкова дълго отсъства от града е очарователна и със сигурност ще е най-желаният гост през следващия сезон“

Тя сбърчи устни.

— Крайно време беше да я споменат. Но какво странно изказване. Защо мислят, че е отсъствала дълго от града, след като е прекарала целия си живот там? — тя захвърли вестника и започна още веднъж да преобръща грижливо подредените купчинки на Алекс с шумолене.

— Мадам! — той се изправи и покри сметките с ръце, за да ги предпази от мародерството й. — Какво ви става?

— Просто искам да видя още някои от скорошните колонки — тя наклони глава настрани и отново погледна купчината. Преди да успее да я спре, тя намери плячката си. Хвана друг вестник, издърпа го и се настани в стола си със скорост, която противоречеше на нейните над осемдесет години.

— Мисля, че полудяваш — измърмори той, но носът й вече бе заровен в друго издание на „Поуст“ и той се съмняваше, че го е чула. — Не ти ли стигнаха брътвежите по време на посещението при леля Имоджийн?

— Имоджийн не получава „Поуст“ — беше студеният отговор.

Това трябваше да е осмото чудо на света, на второ място след Кулата на фараоните. Той не познаваше никой по-пристрастен към клюките от леля Имоджийн — освен баба му, разбира се.

Алекс насочи поглед обратно към сметките в ръката си и започна да отделя настрана тези, които очевидно не бяха негови и няколкото, които имаха нужда от вниманието му.

Баба му разпръсна страниците, докато търсеше любимата си колонка.

— Знаех си!

Беше наясно, че тя ще продължава да го прекъсва, докато не отговори, затова каза:

— Какво знаеше?

— Знаех, че пак ще я споменат. Но не знам дали трябва да ти го чета. Ще се вълнуваш до края на седмицата.

Алекс загуби всякаква надежда за свястна закуска. На спокойствие.

— Давай — каза той. — Или ще пухтиш и ще се цупиш, докато склоня.

— Аз никога не пухтя — каза тя с глас, който звучеше леко нацупено. — Но, щом настояваш: „Хубаво е, че има толкова малко хора в града, защото лейди С. става сензация навсякъде, където се появи. Чудно какво си е мислил баронът, когато е пратил такова съкровище, далеч от зоркия си поглед“.

Той протегна ръце и сви рамене.

— И защо това би трябвало да ме „развълнува“?

Тя бутна вестника пред него, сякаш отговорът беше ясен, като отпечатаните букви пред очите му.

— Не виждаш ли? Те говорят за Емалийн. Съпругата ти. Милото ни момиче.

— Емалийн? Абсурд — присмя се той. — Бабо, има още дузина лейди С., които обикалят из града всеки божи ден. Уверявам те, че това не е нашата Емалийн.

— И защо не?

— Защото Емалийн никога не би се държала по начин, който ще представлява интерес за клюкарската колонка. Това е абсолютно невъзможно — Алекс никога не се бе чувствал по-убеден в твърдението си.

Проблемът на увереността беше, че обикновено се намираше нещо, което да я разклати. Барон Седжуик беше на път да бъде разтърсен до корените на знаменитото си, но въображаемо семейно дърво.

— Тогава защо продължават с това? Пише, че от количеството търговци, които идват и си отиват от Хановер Скуеър, движението е затруднено — тя го погледна. — Хм. Колко лейди С. живеят на Хановер Скуеър тези дни, Алекс? Аз се сещам само за една — тя си взе обратно вестника и се върна към четенето.

Алекс отвори уста, за да я оспори, но думите някак не можаха да излязат от пресъхналото му гърло.

Търговци на Хановер Стрийт? Близо до градската му къща? Достатъчно, за да затруднят движението? Погледът му се стрелна към купа сгрешени сметки и той сграбчи първата, която му попадна. Ако гърлото му беше пресъхнало, сърцето му направо спря, когато в горния край на бележката видя издайническото доказателство, което подкрепяше странната теория на баба му.

„Хановер Стрийт, Номер 17“

Как не го бе забелязал преди? Разбира се, защо би го направил? Въображаемите съпруги не ходеха на пазаруване, което бе способно да разори и принц от Изтока. Той взе да разбърква бележките пред себе си и за негов ужас, всички бяха с един адрес на получател. Неговият адрес в Лондон. И всяка една беше адресирана като покупка от уважаваната лейди Седжуик. Не злорадстващата вдовица, наблюдаваща го над вестника си, докато той стигаше до заключението, както надуто го бе определил като невъзможно. А настоящата лейди Седжуик. Емалийн.

— Това не може да е вярно! — каза той, като грабна вестника от ръцете й и сам прочете статията.

— О, Алекс, успокой се. На една дама й е позволено да прави някои промени в дома си от време на време. Винаги съм си мислела, че тази къща на Хановер Скуеър е същински мавзолей. Ако дядо ти не беше толкова стиснат, щях…

Но думите й секнаха, когато вдигна поглед и разбра, че говори на празен стол.

Изглежда Алекс си бе тръгнал. „Да се надяваме“, помисли си тя, за Лондон. Обратно при съпругата си.

— Точно, където му е мястото — каза тя на най-близкия мопс, като гальовно почеса кучето.

 

 

Пътуването му вероятно бе поставило рекорд, но Алекс не беше на себе си, за да го забележи. Той бе твърде зает да предвижда пълната, абсолютна катастрофа, която го чакаше в Лондон.

Емалийн? Невъзможно, продължаваше да си повтаря той. Но ето че тя беше в „Поуст“ и „Таймс“. Някой беше издал тайната му, но кой? Не можеше да е Елиът или съпругата му, нито Симънс, икономът му в Лондон. Препитанието и на тримата зависеше от него. Значи оставаше само един заподозрян. Джак.

Със сигурност пакостливият му приятел си е мислел, че вдъхвайки на Емалийн живот му е направил добра услуга.

Но все още имаше много неизяснени въпроси. Как е влязла тя в къщата? Симънс служеше на семейството от повече от четиридесет години и никога не би допуснал такова бедствие да опетни името Седжуик.

Трябваше да помисли още кой друг е виждал тази измамница. Той потрепери при мисълта, че някой от огромното му семейство е отишъл да се представи, след като е видял публикациите във вестника. Или още по-лошо, да е дошъл в Лондон и да използва градската къща на Седжуик, както обичайно. Той винаги се бе държал щедро в това отношение и предоставяше къщата на разположение на семейството извън сезона. Знаеше, че неговите братовчеди, лели и чичовци, често се възползват от тази отворена покана.

Сега тази персона живееше в неговата къща, спеше в неговото легло и се представяше за негова съпруга. Вероятно дори развличаше семейството му. Той зарови глава в ръцете си. Господи, добре можеше да си представи каква уличница бе наел Джак, за да се въплъти в Емалийн. Изведнъж развличането на роднините му, прие съвсем ново значение.

Когато каретата зави зад ъгъла към Хановер Скуеър, малко след един сутринта, за свое облекчение той откри, че изисканият квартал е точно такъв, какъвто и преди месец. Достоен и благоприличен. Номер седемнадесет изглеждаше точно както трябва. Дом на уважаван член на обществото. Трудно беше да се повярва, че вътре го очаква катастрофа.

Каретата отби, за да спре. Той изскочи и се отправи към стълбите и още веднъж си припомни списъка, който си бе съставил. Първо щеше да изхвърли тази измамница на улицата. След като свършеше с това, щеше да намери Джак и да му хвърли един здрав бой. После щеше да се напие до безпаметност и да накара доскорошния си приятел да плати за всяка бутилка, дори ако се наложи да го направи с проклетата си кожа.

Когато стигна до вратата, тя не се отвори веднага, както обикновено ставаше, когато бе в града за сезона. Тъй като държеше само минимален брой прислуга в Лондон през летните месеци, входът бе заключен дори и за него. Той дръпна камбанката и почука с бастуна си по вратата, сякаш всеки миг бе важен. Е, така и беше.

Чу приближаването на Симънс. Всъщност това бяха мърморенето и оплакванията му.

— Кой е? — извика Симънс зад залостената врата.

— Отваряй, Седжуик е.

— Седжуик друг път — извика Симънс. — Негова светлост е в провинцията. Изчезвай и пробвай номерата си другаде!

И тогава, за най-голямо разочарование на Алекс, свещта, която осветяваше входа започна да се оттегля навътре. Той отново заблъска по вратата.

— Симънс! — изрева той. — Отвори тази врата веднага или ще кажа на жена ти за игрите на карти всяка четвъртък вечер.

Отстъпващата светлина бързо се върна.

— Милорд?

— Да, Симънс, аз съм. Сега отвори.

Нещо до вратата се размести, ключалката изщрака и тя се отвори широко.

— Милорд, какво правите тук?

Алекс влетя вътре.

— Ти какво мислиш? Тя е тук, нали? — той осъзнаваше, че крещи, но по дяволите, не се срещаше всеки ден със съпругата си и с рядкото удоволствие да се отърве от нея.

Икономът погледна нагоре към стълбите и сложи пръст на устните си.

— Шшшт, милорд, ще събудите нейна светлост. Тя имаше дълъг ден и се оттегли рано.

Алекс спря с един крак върху стъпалото. Не можеше да е чул Симънс правилно. Защото би се заклел, че е доловил загриженост в гласа на иконома.

Загриженост? За тази измамница? Алекс овладя за момент гнева си и гласът му се снижи.

— Симънс, ти знаеш не по-зле от мен, че който и да е горе, това не е съпругата ми.

Симънс кимна.

— Да, милорд, но никой друг не знае.

Това бе добра новина. Но все още не обясняваше по-важния въпрос.

— Какво си мислеше, когато я пусна в къщата?

Икономът изпусна дълбока въздишка, сякаш от плещите му падна огромен товар.

— Тя пристигна в четвъртък вечер.

Алекс изстена. Разбира се, че е пристигнала в единствената вечер, когато Симънс обикновено си взимаше почивен ден.

— Томас, вторият лакей, беше сам тук — каза Симънс и продължи разказа си. — Той не знаел какво да прави и отишъл да извика госпожа Симънс. Когато се прибрах, нейна светлост бе в леглото, а две от прислужниците извикани да се върнат на работа — той се наведе. — Не можех да я изхвърля, след като всички се суетяха така около нея. Щяха да тръгнат приказки.

Алекс отново погледна към стълбището.

— Е, колко души са я видели?

Симънс се сепна.

— Достатъчно.

— Какво имаш предвид под достатъчно? Или по-скоро кого?

Икономът отново се смути.

— Ако може да е някакво успокоение, милорд, съпругата ви, изглежда, е много популярна. Толкова, че…

Алекс не искаше да чуе и дума повече. Той заизкачва стълбите. Настанява се в къщата му за не повече от месец и вече е станала популярна. Искаше му се да изстене.

Имаше само едно решение. Тази лукава нахалница щеше да го направи много доволен вдовец.

 

 

Както Симънс бе казал, следобедът в къщата на Хановер Скуеър бе много натоварен. Лейди Седжуик си бе легнала рано и бе потънала изтощена в сън без сънища, в сигурното спокойствие на дома си. Това беше преди вратата на спалнята да се отвори широко. Тя се разтърси от пантите и се блъсна в стената с яростен трясък.

Емалийн моментално се изправи и се взря в облечения в плащ непознат, който нахлуваше в нейното убежище, сякаш имаше всички права. Тя направи това, което всяка благовъзпитана дама би направила, ако честта й е застрашена. Измъкна малък пистолет изпод възглавницата си и го насочи с прецизна точност към натрапника. Вероятно не беше овладяла напълно ролята на господарка на къщата, но това бе всичко, което можеше да направи.

— Стойте на място, господине, или това ще е последното нещо, което ще направите.

Той напълно игнорира предупреждението й и се приближи. Свещта, която държеше високо, хвърляше кръг от светлина около тях. Погледът му се спря първо на лицето й, а след това като всеки очарован среднощен посетител, се плъзна по-надолу към деколтето на копринената й нощница.

Инстинктивно тя използва свободната си ръка, за да се загърне и да закрие гледката. При тази намеса погледът му се насочи към пистолета в ръката й и той величествено повдигна едната си вежда.

— Разкарай това!

— Няма — каза тя, а ръката й трепереше.

Нямаше намерение да убива никого, но така, както ръката й започна да се тресе, се безпокоеше, че неволно ще застреля мерзавеца. По-лошото бе, че сега, когато той държеше високо свещта, можеше да види колко красив и добре облечен е той. Едва ли беше някой главорез от Севън Дайълс^[1].

От властната извивка на устните му, острата линия на челюстта му, до изправената, извънредно твърда стойка, той трябваше да е от благороднически произход. Небеса, вероятно някой пиян женкар, решил да си създаде име, като прелъсти съпругата на Седжуик.

Това показа намеренията му в съвсем различна светлина. Той не изглеждаше като мъж, на който една жена лесно може да откаже. Включително и самата тя. Винаги бе имала слабост към извънредно красиви мъже, особено към тъмнокосите. Те бяха толкова неустоими, колкото шума от разбъркването на ново тесте карти.

Тя се спря — какво си мислеше? Трябваше да поддържа репутацията си. Сега беше дама. Поне за известно време. И като дама, неин дълг беше да защитава целомъдрието си. Да, точно това щеше да направи, реши тя, когато погледна със съжаление великолепния мъж пред нея.

— Симънс! Симънс! Помощ! — извика тя.

— Той няма да дойде — каза й негодникът.

„Колко жалко“, искаше й се да каже, но все още не можеше да остави този арогантен простак да я надвие.

Поне не и без борба. Тя отново размаха пистолета пред него.

— На съпруга ми няма да му хареса присъствието ви тук.

Мъжът просто се засмя и погледът му я обходи доста критично.

— Не мисля, че той ще има нещо против.

Е, щом Седжуик не възразява… Емалийн изхвърли тази грешна мисъл.

— Уверявам ви, че ще ви убие заради това.

— Съмнявам се.

„Самодоволно копеле!“ Тя се изправи и посочи към вратата.

— Излезте!

Разбира се, когато посочи към вратата, трябваше да пусне нощницата си и тя отново се отвори, предоставяйки му великолепната гледка на гърдите й.

Заповедта й бе напълно игнорирана. Вместо това, той се приближи още повече и застана до крака на леглото. Емалийн изхвърча от матрака, като повлече със себе си чаршафите и ги придърпа до брадичката си.

— Когато съпругът ми се върне от… от…

„О, по дяволите, къде беше наследствения дом на Седжуик?“

— Уестморланд — предложи дяволът.

— Да, благодаря ви — отговори тя. — Когато съпругът ми се върне от Уестморланд, бъдете сигурен, че ще ви убие.

— Замисляли ли сте се някога, лейди Седжуик, че той вече се е…?

— Се е какво? — попита тя и пистолетът отново затрепери в ръката й.

— Се е върнал.

В този момент, Емалийн Денфорд, лейди Седжуик, осъзна, че беше на път да застреля съпруга си.

Тази мисъл я изплаши толкова много, че тя изпусна проклетото нещо и то гръмна.