Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (17)

Глава шестнадесета

— „Патока“, в Съри — подсказа й Седжуик.

— А, да. Хоуторн намери…

— Съпругът ти, Хоуторн е одобрявал твоите измами?

— Да, Седжуик. Небеса, той беше най-добрия измамник в три държави. Това бе причината да се омъжа за него. Ако не можеш да ги победиш… — понечи да каже Емалийн.

— Не вярвам, че бракът е част от тази максима.

— Тогава беше — отвърна. — Е, искаш ли да чуеш историята ми или не?

Той стисна зъби, сякаш за да възпре възражението си, и й кимна да продължи.

— Както казах, имаше две идеални жертви. Местни благородници, млади и пияни. Както и да е, те нямаше да играят срещу жена, затова Хоуторн се присъедини към тяхната маса, въпреки протестите ми.

— Мислех, че е бил добър в измамите.

— Така е, но беше ужасен с картите. Не всички мошеници мамят, като подменят карти или други подобни. Много от тях работят с партньор, който да наблюдава от другия край на стаята или да служи за отвличане на вниманието.

— Обслужващото момиче там. Тази с… — той се затрудни с начина, по който да я опише.

— С пищната пазва? Да, но тя трябваше да разсейва Гейтхил. Всъщност беше платено на младото конярче на Тотли да отвлича вниманието на… — Емалийн погледна към Седжуик. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне. Наистина трябваше да излиза повече. Тя изпусна една въздишка. — Да продължа ли?

Алекс взе ръката й в своята.

— Да.

Топлината на пръстите му, вплетени в нейните, бе успокояваща и изпълнена с нещо, за което не смееше дори да си помисли.

Е, след като веднъж изслушаше историята на мизерното й минало, нямаше да е толкова любезен. Но тя му дължеше истината, особено след като го бе излъгала за тази вечер.

— Отначало — продължи разказа си, — той печелеше.

— Отначало?

— Винаги ставаше така с Хоуторн. Знаех, че в края на вечерта най-вероятно ще ни изгонят, затова се качих горе в стаята ни, за да събера багажа и да поспя няколко часа. Освен това залата се беше изпразнила и ако бях останала, щеше да бъде очевидно, че с него работим в екип. Стисках палци той да успее да задържи късмета си — тя спря за миг.

— Но не е успял — довърши Седжуик, тласкайки я към най-тъмната страна на историята.

— Не — Емалийн отново затвори очи. Не можеше да го направи. Никога, на никого не бе казвала, какво се бе случило в онази стая.

Седжуик, милия и прекрасен Седжуик, изглежда бе усетил колебанието й и я придърпа по-близо към себе си.

— Ако не искаш да продължиш… — силата му я обгърна.

Тогава истината я порази. Можеше да преодолее всичко, защитена от прегръдката му. Дори кошмара, който все още я будеше нощем.

— Събудих се и видях, че Хоуторн влиза в стаята — прошепна тя. — Тогава за мой ужас, двамата простаци го последваха.

Седжуик пое дълбоко дъх. Тя почувства как ръцете му се стягат, сякаш самия той се готви да се хвърли в предстоящата битка.

— Хоуторн бе изгубил повече, отколкото имаше, отколкото ние имахме. Повече от това, което аз притежавах и, за което не му бях казала.

Седжуик леко се засмя.

— Криела си от собствения си съпруг?

— Може да бях млада, когато се омъжих за него, но не и сляпа за недостатъците му. Трябва да призная, че имах няколко скрити монети, които дори той не можеше да намери.

Алекс леко разроши косата й.

— Какво стана после?

Емалийн въздъхна.

— Хоуторн бе предложил услугите ми за през нощта. И на двамата. Когато се възпротивих, той ме блъсна на леглото и ми нареди да мълча.

 

 

— Млъквай, малка лукава кучко! — Хоуторн се обърна към придружителите си. — Можете да я имате, джентълмени, правете с нея, каквото искате. Тя е прекрасна, но трябва да бъдете малко по-груби с нея.

Емалийн лежеше на леглото, борейки се да си поеме въздух. Бе я ударил толкова силно, че спря дъха й.

Хоуторн искаше да изхлипа. Той със сигурност бе предавал хора в миналото си, но тя бе различна. Не беше ли точно това причината баща й да възрази, когато избяга и се омъжи за него?

„Дребосък, момичето ми, той няма да ти бъде предан. Ще те изостави в плачевно състояние някой ден, запомни ми думите.“

Сега предсказанието на баща й се сбъдваше, ако се съдеше по похотливия блясък в очите на младите мъже. И все пак, нима не бе наясно от самото начало, че един ден, по някакъв начин, Хоуторн щеше да я докара до нещо толкова ужасно, че да не може да се измъкне?

Още по-лошо бе, че когато вдигна поглед видя как мъжът, когото обичаше, измъква четката й за коса и я пуска в джоба си.

Господи, не. Той знаеше за скривалището й, за тайното място в дръжката. Беше разбрал и отмъкваше всичко, което бе спестила.

— Сбогом, скъпа — каза някога обичния й съпруг, докато излизаше.

Вече не беше обичан. Нещастното копеле.

Но колкото и да й се искаше да го плюе и проклина, тя се намираше в окаяно положение. Тогава си спомни за съвета на баща си, който все още можеше да използва. По-добре от жалките поговорки на баба й.

„Дръж го наблизо и зареден.“

За щастие, тя винаги го правеше. Погледът й се стрелна към пътната й чанта под прозореца. Беше толкова близо и все пак, твърде далеч, за да помогне.

След като Хоуторн бе излязъл, първият мъж каза:

— Хайде, уличнице, покажи ни как се бориш — той се пресегна, хвана нощницата й и я съдра.

Когато започна да се бори и да вика, другия мъж стовари месестата си лапа върху устата й, и я притисна към матрака. Другата му ръка се уви в косата й, така че да не може да се съпротивлява.

— Не прави това — предупреди я той, шепнейки в ухото й, докато огромната му длан спираше въздуха й. — Съдържателят си има достатъчно проблеми с разрешителните и съдията, който му диша във врата. Не бих искал да го събудиш с мяукането си.

Другият мъж ровичкаше в панталоните си.

— Да не споменаваме врявата, която вдигнахме с онова момиче, което бе довел от Лондон за нас.

Нямаше да чака да разбере какви неприятности са причинили на горката нещастница. Много добре можеше да си представи. Ритна по-едрия от двамата в подутите слабини, като го просна по гръб, виещ от болка и ругаещ цветисто.

Приятелят му я освободи само колкото да я фрасне в главата. Удари я толкова силно, че тя излетя от леглото и се строполи на земята. Замаяна и объркана, се отърси от сблъсъка, опитвайки се да накара стаята да спре да се върти. Но този път късметът бе на нейна страна. Щом вдигна поглед, осъзна, че се е приземила под прозореца, на една ръка разстояние от чантата си. Бръкна в нея и успя да сграбчи пистолета си.

Сега всичко, което трябваше да направи, бе да възстанови нормалното си зрение и добре да се прицели за единствения изстрел, който имаше.

На пътеката от лунна светлина, която нахлуваше през прозореца, й се стори, че вижда приближаваща се фигура. Определено чу черните, грозни обещания, които той бълваше и знаеше, че може да направи само едно.

Вдигна треперещата си ръка и натисна спусъка. Пистолетът гръмна и копелето падна настрани.

 

 

— Уби ли го? — попита Седжуик. Вместо укор, във въпроса му се прокрадна неуместна надежда.

Емалийн поклати глава.

— Не. Само го одрасках. Но беше достатъчно, за да го повали за момента — спря, за да подреди последните избледнели нишки на историята си и за да не каже къде точно бе ранила мизерника. — Не помня много след това. Изправих се, за да побягна, но бях направила само крачка или две, когато ме простреляха.

Тя чу, как Седжуик изскърца със зъби и краткия му, изпълнен с мъка въпрос.

— Как оцеля?

— За мой късмет, съдържателя се намираше в голямо затруднение. Беше погнат от местните власти и добрите граждани вдигаха врява и настояваха да бъде затворен. Последното нещо, от което имаше нужда, бе синът на ескуайъра да бъде застрелян под покрива му, а да не говорим и за жена със съмнителна репутация да умре в една от стаите му горе. Най-малкото, щеше да има разследване. Затова ме извели от града към главния кръстопът и ме захвърлили от едната страна, предполагайки, че ще умра, преди да е настъпило утрото. Достатъчно далеч от странноприемницата, за да останат извън подозрение.

— Как научи всичко това?

— Разбрах го по-късно — тя несъзнателно докосна челото си. Все още я болеше, но това бе урок за лицемерието, който никога нямаше да забрави. — Следващото, което си спомням, е че бях в циганска каруца — продължи тя. — Бяха преминали през малките часове и едно от децата забелязало ръката ми да се подава между храсталаците. Водачът им искал да ме оставят, защото това не било тяхна грижа, но майка му, жена с известна власт, осъждала подобни постъпки и заявила, че семейството им ще бъде сполетяно от лош късмет, ако пренебрегнат тежкото ми състояние. Казала, че един ден ще мога да им се отплатя — Емалийн се усмихна. — Каквато и да е била причината, трябваше да й благодаря, тъй като имаше и значителни лечителски умения. Тя почисти раната ми, заши я и ме упои, за да заспя.

— И си спомняш всичко това?

— Отчасти. Спомням си лицето й, миризмата на билки, гласовете им, тихи, говорещи на техния си език. Научих цялата история по-късно, когато се бях посъвзела.

— Какво стана тогава?

— Керванът продължи да се движи около седмица, докато не стигнахме малко селце, високо на хълмовете, и старата жена заяви, че е време да си вървя. Оставиха ме при един мил викарий и съпругата му, които ме приеха, без дори да им мигне окото. Старата циганка намекна, че съм от висшето общество и ще е добре за тях, ако ми помогнат. Така те се грижеха за мен, а аз последвах примера й и ги оставих да мислят, че съм заможна жертва на ужасно стечение на обстоятелствата. Бавно се възстановявах, но накрая престоя ми се превърна в криза.

— Как така?

— Падна тежък сняг и една голяма група се озова в капан в селото. Херцогът и херцогинята на Харингуорт. В странноприемницата нямаше място за всичките им слуги, така че викарият и съпругата му бяха принудени да предложат стаи, както всички останали. Дочух викария, изключително благочестив човек, да казва на съпругата си, че не знае какво да прави. Имаха нужда от стаята ми, но не им даваше сърце да ме изгонят.

— Все пак…

— Да, все пак възможността да приюти компаньонката на херцогинята не бе за изпускане. Той имаше нужда от нов покрив за енорията и ако тя останеше доволна от подслона и храната, можеше да отнесе случая му до нейна светлост — Емалийн спря. — Разбираш ли, аз бях в най-хубавата стая за гости, а те не можеха да предложат на скъпата придружителка на херцогинята таванската стая.

Седжуик кимна.

— Разбирам дилемата им.

— Значи можеш да си представиш кой бе преместен, за да направи място на важната им гостенка.

— Урок, от който си се възползвала — отбеляза той.

— Точно така — призна Емалийн. — Но урокът не започна, докато по-късно същия ден, херцогинята не поиска да поиграе пърмийл, а не можеше да намери достатъчно партньори.

— И нека позная…

Емалийн се ухили.

— За една-единствена вечер открих напълно нова плячка — богати и отегчени матрони.

Седжуик се засмя.

— Предполагам, че си се възползвала от ситуацията.

— Отначало не — призна. — Херцогинята беше най-надменната и плашеща жена, която бях срещала. Освен това бях изумена как тези хора играят, без да мислят за последствията — тя го погледна. — Макар изумлението ми да премина бързо, щом осъзнах, че има голям залог, който чака да бъде спечелен.

Той се засмя.

— И ти го спечели.

— Да. Но имаше и нещо още по-хубаво. Тъй като се научих да чета с екземпляра Дебрет на майка ми, притежавах доста знания за обществото.

— Предполагам, че заради това знаеше толкова много за Клифтън и Лейди Оксли.

Тя трепна.

— Чул си за лейди Оксли?

— Как бих могъл да го избегна? Хюбърт разказа подробно оплакванията на лейди Лилит тази вечер на път към театъра.

— Съжалявам за това — извини се тя.

— Всъщност съм доста впечатлен. Звучи така, сякаш си запомнила цялото нещо.

— Така е.

— Докажи го — настоя той.

— Питай ме нещо — отвърна тя на предизвикателството му. — Каквото и да е.

— Добре. Лейди Пепъруел например. Коя е била майка й?

Емалийн погледна към нощното небе. Поне можеше да пробва нещо по-трудно.

— Майката на лейди Пепъруел е била мис Мери Трипли, втората дъщеря на четвъртия барон Ноктън. Вярвам, че настоящия барон живее в Ноктън Парк, което граничи с абатство Седжуик. Нали така?

Седжуик зяпна.

— Искаш ли да опиташ пак?

Той поклати глава.

— Бих казал, че уроците са ти послужили добре. Наистина ли можеш да си спомниш всичко?

— Всичко, освен страниците, които липсват — отвърна тя. — Както баба ми би казала, за всичко си има причина. А способността ми да цитирам тези писания ми позволи да разговарям с херцогинята и компаньонката й много леко. Междувременно, нейна светлост имаше изобилие от информация относно нещата, които се случваха в обществото. Такива клюки, които ги нямаше на уважаваните страници на Дебрет.

— А, хляба и водата на обществото — клюките.

— Точно така. И когато си тръгнах от дома на викария, имах нова цел…

— И нова самоличност — добави той.

Тя кимна.

— Да. Видях как викарият и съпругата му се надпреварваха да угодят на компаньонката на херцогинята. Така, след известно време, прекарано в изучаване на обширните връзки на нейна светлост, можех да пресея кой ще бъде най-добрият работодател…

— Или по-скоро най-удобният — отбеляза той.

— Именно. Херцогинята на Шевертън рядко идваше в града. А когато го правеше беше известно, че реже с широк замах с хапливите си и язвителни коментари.

— Жена, от която човек трябва да се страхува — каза той.

— Да, и такава, на която почти всеки би искал да услужи. Докато презрението й е ужасяващо, на благосклонността й се гледа като на социален комплимент, защото обикновено се смилява над някоя млада дама и си поставя за цел да й осигури чудесен брак. И така, като се представех за нейна компаньонка, всеки щеше да иска да ми помогне…

— И същевременно вероятно да спечели щедростта на херцогинята.

— Точно така — Емалийн се огледа и потрепери.

Седжуик я хвана за ръка и я поведе зад ъгъла, спирайки пред царствено изглеждаща къща, чиито колони и еркерни прозорци говореха за богатство и изисканост.

— Кой живее тук? — попита тя.

— Джак.

Емалийн отново погледна към къщата.

— Изглежда доста скъпа за приятеля ти. Не му ли е малко плитка кесията?

— Джак няма кесия — каза Седжуик през смях. — Къщата принадлежи на брат му, херцога на Паркъртън, но двамата имат негласна уговорка, че той може да живее тук, стига да не се замесва в скандали.

— И все още може да я ползва? — пошегува се тя.

— След голяма доза раболепност — отвърна Седжуик, като изкачи стълбите и дръпна звънеца.

Измъчен на вид иконом се появи на вратата, с двама лакеи по петите.

— Лорд Седжуик? — каза мъжът. — Помислих, че сте господарят, който отново се прибира пиян у дома — той се обърна към другите двама слуги и им кимна да се връщат по местата си. — Понякога лорд Джон има нужда от малко помощ, за да намери леглото си.

— Мога да си представя — отвърна Седжуик.

— Страхувам се, че господарят е навън и не знам кога ще се върне — той понечи да затвори вратата, но Алекс мушна ботуша си в пролуката.

— Не съм тук, за да се видя с лорд Джон — каза той на иконома. — Имам нужда от салона ви за около час — отстъпи настрани и позволи на мъжа да я види.

Емалийн забеляза как старият прислужник поглежда първо към нея, а после и към Седжуик.

— Милорд, в този дом няма да влезе уличница — заяви той, клатейки пръст към Седжуик. — Ако негова светлост чуе, че подобни неща се случват в къщата му, ще ми съдере кожата, а да не говорим за това, което ще стори на младия господар.

— Бърдуел, ти си прекрасен човек, но това не е, каквото изглежда…

— Трябва ли да ви напомням, че работя за лорд Джон? — намръщи се Бърдуел. — Знам точно как изглежда.

Седжуик я хвана за ръка и я избута напред, въпреки че икономът отново се опитваше да затвори вратата.

— Добри ми човече, искам да ти представя съпругата си, лейди Седжуик.

— Милорд, ако си мислите, че ще повярвам, че това е съпругата ви…

Сега, след като можеше да го види, Емалийн добре огледа иконома. Не само гласа, а и лицето му й бяха познати. Тя му се ухили.

— Почтен и благоприличен, е това беше най-доброто, което съм чувала — каза тя с провинциален акцент. — Но все пак, не мисля, че херцогът би бил щастлив да разбере, че верния му надежден слуга е Дингби Майкълс.

Веждите на Бърдуел се повдигнаха разтревожено. Той отвори още малко вратата, оставяйки тънък лъч светлина да падне върху лицето й.

— Дребосък? — попита той. — Дребосък, това ти ли си?

Тя се ухили и кимна.

— Сега ни пусни, проклето старче, или ще докарам целия Боу стрийт тук, за да те приберат зад решетките.

Бърдуел, или Дингби поклати глава, но отвори широко вратата.

— Влизайте и двамата, преди да ви е видял някой. Слугите на тази улица са по-големи клюкари и от господарките си.

Седжуик я последва вътре. След това се наведе и прошепна в ухото й.

— Дребосък?

Тя махна с ръка.

— Не си мисли, че ще ти помогне да разбереш това, което искаш. Просто старо име.

— А ние трябва да спазваме правилата, нали? — казваше Бърдуел. — Последвайте ме по коридора към градината. Има няколко врати отзад, а в дясно уличка с частни конюшни, ако ви потрябват.

Емалийн кимна. Веднъж разбойник, цял живот разбойник, помисли си тя. Не се съмняваше, че бившия партньор на баща й знае всеки път, за бягство от Лондон и дори няколко, през които и невестулка не може да се промъкне.

Елтън винаги казваше, че няма палач, който да направи достатъчно здрав възел, за да попречи на Дингби Майкълс да се измъкне.

— Вие се познавате? — попита Седжуик.

— Колко знае той — обърна се Бърдуел към Емалийн.

Тя погледна през рамо и смигна на Алекс.

— Не и толкова, колкото би искал.

Икономът се засмя.

— Дребосък, винаги си се изразявала ясно. Какво правиш тук? — мъжът спря и се завъртя, сочейки я с костеливия си пръст. — Ти си била. Ти беше тази долу в „Ъгъла на кралицата“ тази вечер! Трябваше да се сетя, щом чух, че някакво девойче е ошушкало онзи измамник, който лъжеше на карти там през последния месец — той се пресегна и положи ръка на бузата й. — Това, което си направила е нещо добро.

— О, я стига — скастри го тя.

Икономът отново се засмя.

— Все още скромна до безкрайност, но това е черта, която си наследила от майка си, ако смея да кажа.

Седжуик се намеси в задушевния им разговор.

— Не искам да бъда груб, но дойдохме тук с основателна причина.

— Конте — каза й Бърдуел отстрани.

— Той не е толкова лошо конте — довери му тя.

От самото „конте“ долетя едно доста силно „ъхъм“.

— Как мога да ти помогна, Дребосък? Знаеш, че дължа на баща ти живота си повече пъти, отколкото мога да броя — Дингби свали шапката си. — Бог да помилва душата му.

Очевидно не бе чул за доброто здраве на Елтън и тя не видя причина да го осведомява. Въпреки че като крадци си бяха близки, не мислеше, че някой от двамата би искал да поднови старата им връзка.

— Дингби — прошепна тя. — Имам нужда от място, където да сменя дрехите си и да се поизмия малко.

— Както си и помислих, криеш се, нали? — той кимна мъдро. — Салонът ще ви свърши работа.

Седжуик пристъпи напред.

— Един от слугите ми ще пристигне всеки момент с дрехите й. Ще се погрижиш ли да бъдат донесени направо тук?

— Да, милорд — отвърна Бърдуел, завръщайки се към ролята си на лондонски иконом и ги поведе надолу по коридора към елегантно обзаведения салон. Той накуцваше леко и раменете му бяха приведени от възрастта. Очевидно имаше неща, които дори Дингби Майкълс не можеше да открадне — младостта и жизнеността му отдавна си бяха отишли.

Той спря пред вратата и погледна Емалийн, преструвайки се отново.

— Ще ви донеса кана с вода, хубав сапун и чисти кърпи. Ще се върна бързо — каза й той, а думите му намекваха за йоркширските му корени.

Той остави свещите, които носеше на бюфета и се обърна, за да излезе. Понечи да затвори вратата, но след като погледна отново към Седжуик, я остави леко отворена, сякаш искаше да се увери, че тя ще е в безопасност.

— Дребосък? — повтори Седжуик.

— Просто прякор, нищо повече — отвърна тя, сваляйки бонето си.

— Дингби Майкълс — каза той. — Дингби Майкълс… Къде съм чувал това име?

Емалийн сви рамене. Вече бе казала твърде много пред него, но нямаше какво друго да стори, освен да се разкрие пред стария приятел на баща си, за да им спечели помощта, от която се нуждаеха.

От която Седжуик се нуждаеше всъщност. Тя все още не бе убедена, че не трябва да подвие опашка и да избяга.

Лейди Седжуик на „Хановер скуеър“? Та тя никога не идваше в града.

Емалийн погледна към Алекс, който, изглежда, още се опитваше да си спомни защо името на иконома му звучи толкова познато. След миг отвори уста и тя разбра, че е направил връзката.

— Дингби Майкълс? Този Дингби Майкълс? — той посочи към вратата, докато клатеше невярващо глава. — Джентълменът от Йорк, Бичът на Норич?

— Не забравяй и Крадеца на добродетел — добави тя. — Винаги е смятал, че това е най-видното му прозвище.

Седжуик поклати глава, а пръстът му посочи вратата.

— Но този мъж е опасен и известен престъпник!

Емалийн поклати глава на свой ред.

— Не мисля, че вече може да се качи на седлото, а камо ли да изстреля куршум. Поне не и точно.

— Това не оправдава делата му — започна Седжуик, а устните му се свиха в стегната упорита линия. — Законът е напълно ясен в подобни ситуации.

Тя сложи ръце на хълбоците си. Понякога чувството за правилно и грешно на Алекс бе толкова праволинейно, че ставаше досадно.

— Значи ще докладваш на властите, че възрастния иконом на херцога на Паркъртън преди е бил най-известния разбойник от Лондон до Гретна? — тя поклати глава. — Да оставим настрана неминуемия скандал и разрухата, която ще донесеш на херцога и семейството му. Всъщност кой би ти повярвал? И второ, когато властите те попитат как си стигнал до тази забележителна информация, какво ще им кажеш? Че Дингби Майкълс е стар приятел на съпругата ти?

Той хвърли цилиндъра си на близкото канапе.

— Емалийн, за правилата и реда на тази земя си има причини. По дяволите, аз съм магистрат, заклел съм се да подкрепям закона.

Тя можеше да види противоречието в очите му. Колкото и да не бе съгласна с него, как можеше да не се възхити на моралната му сила и дух? Със Седжуик животът бе толкова подреден и дисциплиниран. Правилно и грешно.

А тя бе прекарала целия си живот, танцувайки около тази граница, заобикаляше я при желание и открито я игнорираше, когато нуждата и празната кесия го изискваха.

И колкото и да й се искаше да издърпа Седжуик от това помпозно светилище и да среже перфектно вързаното му шалче, част от нея мечтаеше да може да се изкачи в кулата му от слонова кост и никога да не излезе. Да сбърчи нос с аристократично възмущение, че подобен престъпник може да живее на не повече от три пресечки от Хановер скуеър.

Разбойник в Мейфеър!

И от величествената си кула, високо над облаците, тя нямаше дори да помисли за Дингби, куцането му и сълзящите му очи, докато полицая го извлича от някоя студена килия, после закача разбитото му старческо тяло на края на въжето, а тълпата му се подиграва.

Но колкото и примамлив да беше животът на Седжуик, въпреки че толкова много години бе завиждала на благородниците за красивите им домове и безбройните слуги, тя не можеше да забрави от къде идва и какъв живот бе живяла.

Дълговете, които имаше.

Нито пък можеше да забрави мъжа, който й носеше ментови бонбони и панделки за косата и помнеше рождения й ден дори когато баща й забравяше, а майка й бе твърде изгубена в бълнуванията си, за да забележи.

Междувременно Седжуик бе започнал да крачи напред-назад по турския килим. Много красив турски килим.

Разсеяна, Емалийн се наведе, за да го разгледа.

— Какво правиш? — попита той.

— Мисля, че това би изглеждало идеално в библиотеката — отговори тя през рамо, докато повдигаше единия ъгъл, за да провери качеството. — Чудя се, дали херцога би възразил, ако доведа мистър Саундърс, за да му покажа какво искам да ми изтъче? Това е идеално.

— Да не си полудяла? — той внезапно спря да обикаля. — Има опасен престъпник в къщата, а всичко, което можеш да правиш, е да разглеждаш обзавеждането?

— Остави горкия Дингби на мира — скара му се тя, после стана от килима и се запъти към бюфета. Имаше хубави линии, а дърворезбата бе великолепна. — Съмнявам се да е обрал някого през последните петнадесет години — продължи тя. — И точно ти да го кажеш. Ти и твоята Емалийн. Хрумвало ли ти е някога, лорд магистрате, че да си измислиш съпруга е незаконно?

Челюстта му започна да пулсира. Но не каза нищо. Само я гледаше със сбърчено чело и стиснати зъби. Мразеше, когато я гледаше така. Сякаш нямаше търпение да се отърве от нея и от досадното й минало. Дотук със загрижеността и интереса му.

— Добре, ще забравя миналото на Бърдуел, ако спреш да пипаш вещите на херцога.

— По дяволите, Седжуик, няма да открадна нищо. Защо да го правя, след като имам парите ти на свое разположение?

Челото му се набразди при шегата й.

Емалийн игнорира липсата му на чувство за хумор и, въпреки протестите му, вдигна една ваза и я обърна, за да види кой я е направил. И безразлично я върна на мястото й.

— Фалшификат.

— Как така фалшификат? — попита той и се приближи, за да даде своята оценка за произведението на изкуството. — Искам да те уведомя, че херцогът на Паркъртън е много изискан колекционер. Известен е с набитото си за качество, око.

— Значи трябва да си прегледа очите. Това е фалшиво. Не е Уенли.

— Откъде би могла да знаеш? — каза той, като вдигна вазата и огледа печата на грънчаря. — Печатът е точно тук — Уенли.

Тя поклати глава и посочи към надписа.

— Виждаш ли бръшляновото листо вляво от името?

— Да.

— На оригиналите е отдясно. Който е правил това е бил не само невнимателен, а и крайно мързелив.

Той се вторачи в нея със зяпнала уста. Много внимателно тя взе вазата от ръцете му и я сложи на рамката на камината.

— Не бих искала да я изпуснеш. Дори да е фалшификат, ще ни е трудно да го докажем, ако е на парчета — тя го заобиколи и отиде да погледне свещниците наблизо.

— От къде знаеш тези неща? — успя накрая да попита той. — Че това не е истински Уенли или, че китайските тапети на мистър Старлинг идват от Чийпсайд?

— Или че скъпоценните камъни на лейди Нийли са от глина? — предложи тя.

— Така ли?

— Със сигурност — сви рамене Емалийн. — Докато ти си учил латински и гръцки с учителя си, аз изучавах изящното изкуство на оценяване на вещи — тя спря и срещна въпросителния му поглед. — Крадени вещи, Седжуик.

Ръката му се стрелна към слепоочието и той потърка набразденото си чело, сякаш за да прогони внезапно появила се болка.

— Баба ми търгуваше с крадени вещи, а Дингби бе един от най-добрите… снабдители — заедно с баща й, но нямаше да му каже това. Поне не сега. Алекс изглеждаше готов да припадне.

Емалийн отиде до него и го поведе към канапето.

— Ако не друго, поне нестандартното ми обучение те предпази от онези лондонски търговци. Шокиращо е, че се опитаха да ни пробутат това, като нещо качествено.

— По дяволите, Емалийн — успя да продума той. — Всеки път, щом помисля, че съм разкрил най-лошата ти тайна, ти ме изненадваш отново. Има ли още нещо и да смея ли да рискувам да получа сърдечен удар, ако науча най-тъмните ти тайни?

Тя лукаво му се усмихна.

— Това зависи от състоянието на здравето ти. Срамота ще е, миналото ми да те погуби. Силно се съмнявам, че Хюбърт ще бъде щедър към твоята вдовица.

Този път и двамата се разсмяха и тогава се случи нещо вълшебно. Седжуик се пресегна, за да докосне бузата й.

От докосването му през нея премина тръпка. Неканен, погледът й се вдигна, за да срещне неговия.

— Не трябваше да рискуваш толкова много тази вечер.

Сърцето й заби в порочен ритъм. Той наистина ли се бе притеснявал за благополучието й? Не само за риска да разкрие истината за Емалийн, а за самата нея? И тогава Алекс й каза толкова много.

— Емалийн, защо? Защо си вече омъжена?

Тя отмести поглед.

— Няма нищо, което да може да сторим за това.

— Ще видим. Няма да се откажа от… — той спря и я погледна. — Смятах тази вечер да се оженим.

Тя погледна встрани и сълзи изпълниха очите й.

— О, Седжуик.

— Мислех, че се разбрахме да ме наричаш с кръщелното ми име.

Тя поклати глава.

— Нямам право.

— Имаш пълното право — каза й той. — И ще ме наричаш така съвсем скоро. Когато се оженим.

— Но как?

— Може би този Хоуторн е мъртъв и ти си свободна.

— Това би било отговор на много молитви — отговори тя и положи глава на рамото му.

— Ако ли не, трябва да има някакво несъответствие в брака ти, което може да бъде използвано, за да бъде анулиран. Елиът, моят адвокат, е майстор в намирането на пролуки.

Емалийн го погледна.

— Би направил всичко това за мен?

Той кимна.

— Това и много повече.

— Но миналото ми винаги ще ме преследва. Винаги ще има хора, като Нийли, които помнят мис Дойл, или като Дингби… Няма да можем да избегнем скандала. Остави ме да си замина, Седжуик. Така е най-добре — смело изречените думи извираха от сърцето й. Тя не искаше да го напуска, но ако останеше, щеше да го съсипе. Обичаше го твърде много, за да не избяга.

— Емалийн, нямам намерение да те оставя да си заминеш. Освен това никога не съм бил голям любител на Лондон и смятам, че стаите в абатство Седжуик ще те държат заета дълги години — той си играеше с една от къдриците й. — Затова нека не говорим повече за заминаването ти. Чуваш ли?

Тя кимна, но не бе напълно убедена.

Да тръгне. Трябваше да си отиде, да го изостави, да му позволи да живее живота си без нея. И все пак какво ако беше прав и имаше начин двамата да бъдат заедно?

Точно тогава Дингби се върна и Емалийн вдигна глава.

Бившият разбойник погледна първо нея, после барона, застанали толкова близо един до друг. Челото му се набразди от нещо, подобно на родителско неодобрение. И тя знаеше какво означава това. Отдръпна се от Седжуик.

Отлично! Последното, от което имаше нужда бе, Дингби да стига до погрешни заключения. Може и да не бе способен да стреля точно, но това не означаваше, че е забравил как се зарежда пистолет.

— Твоят човек донесе това — каза той и застана между нея и Седжуик. Докато й подаваше вързопа с дрехи, предпазливият стар мъж хвърли на барона укоряващ поглед. — С Негова светлост ще те оставим да се приготвиш, дребосък.

Тя намигна на Алекс и каза на стария си приятел:

— Имаш ли нещо за пиене наоколо, Дингби? Вярвам, че Седжуик ще иска да пийне. Прекара доста поучителна вечер.

— Това и още нещо — измърмори старецът. — Оттук, милорд. Херцогът държи скъп портвайн в запас и въпреки че стриктно ми е наредено да не позволявам лорд Джон да научава за него, не мисля, че ще има нещо против, ако ви налея една чашка.

Седжуик погледна от нея към Дингби и обратно.

— Ти тук ли ще останеш?

Надежда ли долови в гласа му? Алекс искаше тя да остане? Емалийн по-скоро си мислеше, че ще посрещне с облекчение предложението й да си замине.

— Ще бъда тук — каза му тя. Колкото и да се изкушаваше да избяга в нощта и да избегне срещата с баба му, му даде думата си.

— Елате с мен, милорд — подкани го Дингби с най-добрия си тон на иконом.

Емалийн свали костюма си и изтри от лицето си сместа от пепел и талк, която бе използвала, за да прикрие тена си. Над рамката на камината имаше огледало, така че успя да подреди косата в някакво подобие на прическа, като използва няколкото фиби, които имаше под ръка.

За щастие, дрехата, която Томас бе донесъл, бе една от семплите й рокли. Очевидно бе накарал някоя от прислужниците да му помогне. Тя я изкара, но осъзна, че ще й трябва малко помощ за връзките на гърба.

Отиде до вратата, за да види дали наоколо няма някоя прислужница, но дочу грубия глас на Дингби.

— Какви са ви намеренията към нея, милорд?

— Моите какво?

— Намеренията ви казвам. Дребосъка е много важна за мен и не искам да я видя да бъде… да бъде…

— Мистър Бърдуел, бъдете сигурен, че ситуацията не е такава, каквато мислите. Емалийн, или по-скоро Дребосъка, е моя живот. Всъщност възнамерявам да се грижа за нея и да я защитавам.

— Хъм — промърмори той. — Ще видим дали ще го направите. Дължа живота си на баща й. Веднъж, когато на северния път ние…

Небеса, не, помисли си Емалийн. Това бе последното нещо, което искаше Седжуик да разбере. Тя отвори вратата и изобрази изненадано изражение на лицето си, сякаш не очакваше да ги намери там.

— Господи, страхувам се, че имам нужда от малко помощ.

Може и да беше заблудила барона, но не и Дингби — той я изгледа мрачно, с погледа, който му бе спечелил прозвището Бича на Норич. Емалийн не му обърна внимание и безгрижно се усмихна на Алекс, като наклони глава към рамото си.

— Не мога да стигна връзките на гърба. Би ли ми помогнал?

Тя се обърна с гръб към Седжуик и на свой ред изгледа остро Дингби.

Старият мъж размаха пръст към нея.

— Дребосък, ще трябва да се изкажа по въпроса.

— Не и жив, Дингби Майкълс.

— По дяволите — измърмори той и погледна към Седжуик. — Не трябваше да уча момичето да стреля с пистолет.

— Значи теб трябва да виня за дупката в стената си — отвърна Седжуик.

Бърдуел изсумтя.

— Бъдете благодарен, че дупката не е в бричовете ви, милорд.