Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (16)

Глава петнадесета

„Ъгъла на кралицата“, макар и разположено в Мейфеър, не беше най-почтеното заведение. В близост до обществените конюшни, обикновено привличаше за клиенти кочияши и конярчета, улични чистачи и коминочистачи.

А всеки четвъртък вечер и слугите от големите къщи на Мейфеър. Икономи и лакеи, прислужници и камериери, дори и няколко икономки и прислужнички, увлекли се по някой от мъжете в другите къщи.

Всички идваха, за да играят пикет, тридесет и едно, вист и Блек Джек. Въпреки че залозите изобщо не се доближаваха до тези, които техните господари правеха толкова нехайно, рискът не бе по-малък.

И така, Симънс, Томас и Емалийн пристигнаха в кръчмата малко след десет. През целия път до „Ъгъла на кралицата“, Емалийн им разясняваше какво трябва да направят.

— Томас, спри да се хилиш — скара му се тя. — Сега не е време за усмивки. То ще настъпи, когато си тръгнем от там с тримесечните им надници.

Лакеят сбърчи чело и направи всичко по силите си да изглежда сериозен, но искрата в очите му щеше със сигурност да ги издаде.

Емалийн стовари тока на ботуша си върху върха на обувката му.

Мъжът зави от болка и заподскача наоколо.

— Какво по…

— Сега запомни как се чувстваш — нареди му тя. — Защото ще направя нещо по-лошо, ако те хвана да гледаш, както котката на баба ми купичка сметана.

Той кимна и този път изражението му бе смесица от болка и сериозни намерения.

— Картите не са шега работа, господа — предупреди ги тя, когато спряха на ъгъла срещу целта си. — Но тази вечер, щастието може да ни се усмихне.

Те пресякоха улицата и влязоха в кръчмата.

Отвсякъде се разнесоха поздрави, тъй като Симънс и Томас, изглежда бяха известни и редовни посетители.

— Ей, Симънс, кое е новото момиче? — извика им един по-възрастен мъж, докато си проправяха път през претъпканата зала.

— Мис Тротър, прислужницата на нейна светлост — отговори Симънс.

Емалийн сведе свенливо глава и заоглежда съперниците изпод бонето си. Забеляза високия слаб мъж, който държеше картите близо до гърдите си. Ръцете му трепереха, докато вдигаше раздадените карти, но когато те се озоваха в ръцете му, треперенето отслабна.

Сигурно бе получил точно тези, които искаше.

Един по един, тя оглеждаше играчите, отбелязваше маниерите им и ги разпределяше по играта, която предпочитат.

Симънс продължи през стаята и не спря, докато не стигна до масата, заета от слугите на херцогиня Шевертън.

— Ето го и него — прошепна Томас. — Мошеникът със синята жилетка.

Емалийн погледна към „Капитан Шарп“, който се бе превърнал в ужас за слугите от Мейфеър.

Не бе повярвала, че един истински мошеник би играл със слуги, които залагат жълти стотинки. Но, докато оглеждаше купчините върху различните маси, тя видя доста украшения и дори няколко хвърлени монети от по 5 шилинга.

Добрият играч можеше да залага на подобни места. Ако съдеше по вида им, слугите бяха идеална плячка за всеки измамник. Цяло чудо беше, че още преди години не е дошъл някой, който да ги обере до последната стотинка.

На масата пред тях заподозреният им враг раздаваше карти и за незапознатите изглеждаше съсредоточен в задачата си.

О, той правеше всичко възможно, за да изглежда като честен, средно добър играч, но за по-набитото око мъжът си беше, без съмнение, измамник. Справяше се доста добре, като криеше уменията си, раздаваше картите непохватно и се усмихваше прекалено много на минувачите, но Емалийн не повярва на никой от триковете му.

Не бе играла срещу най-добрите, за да не забележи някой от своите. Така че щеше да е истинско изпитание да успее да прикрие способностите си от него.

— Гейтхил — каза Симънс, поздравявайки мъж, който изглеждаше почти на неговата височина и възраст.

— Симънс — отвърна мъжът със същия благоприличен лондонски тон.

Емалийн знаеше от въпросите, които бе отправила на Томас и Симънс за това, кой щеше да бъде там, че мистър Гейтхил бе икономът на херцогинята на Шевертън.

— Довел си някой, който да ти върне загубите от миналата седмица, а? — попита Гейтхил, подхилквайки се леко и кимна към Емалийн.

Икономът на Седжуик сви рамене.

— Не бих й позволил да играе срещу твоите хора, ако нямаше умението или парите за това.

— Но това не е вярно, мистър Симънс, сър — изчурулика Емалийн. — Нейна светлост ми даде само нещо за късмет — тя протегна ръка и я отвори, за да видят всички златната гвинея, която умоляваше да бъде спечелена от честната й ръчица.

Гейтхил подбутна един млад пъпчив мъж от тяхната маса и избърса стола с кърпичката си.

— Мис Тротър, не бихте могли да намерите по-подходящи мъже из обслужващия персонал в Мейфеър, с които да прекарате вечерта. Заложете тази монета и подозирам, че ще спечелите не само това, което душата ви желае, а и нашите собствени сърца.

Самодоволно копеле, помисли си Емалийн, въпреки че се усмихваше възможно най-невинно и направи всичко по силите си, за да се изчерви, докато сядаше на предложения стол.

Симънс също играеше ролята си.

— Мис Тротър, бих ви предложил да изпробвате късмета си при другите прислужнички — той посочи към една маса в другия край на стаята.

— Но аз винаги съм искала да пробвам някоя нова игра — отвърна тя и постави монетата пред себе си. — Баба ме научи да играя пърмийл, но, Божичко, това беше преди години. Господа, вие можете ли?

— Е, мис Тротър — отговори мошеникът. — Мисля, че вие доведохте късмета на нашата маса, така че пърмийл напълно ме устройва. Една уважавана стара игра.

Още двама слуги от Шевертън хаус, които можеха да играят се присъединиха, за да запълнят местата и картите бяха раздадени.

На път сте да откриете, искаше й се да им каже, докато вдигаше първата си ръка, че късметът се е обърнал в моя полза.

 

 

Алекс вдигна високо яката и нахлупи шапката си ниско, като държеше лицето си добре скрито от всеки човек и карета, които преминаваха край него.

По дяволите, тя не осъзнаваше ли риска, който поемаше? Не само възможността да разкрият измамата й, като Емалийн, но и собствената й сигурност.

„Ъгъла на кралицата“ не бе място за дама.

Не беше място за неговата съпруга.

Алекс пое дълбоко дъх. Тя не беше негова жена, опита да се убеди той. Но това не беше съвсем вярно. Вече не.

Не и след като направеше предложението си. Тогава тя щеше да стане негова законна съпруга и да сложи край на тези уличаващи игри на карти и всякакви подобни изненади.

Но какво си мислеше той? Та нали щеше да се ожени за нея точно поради тези причини. За да не прекара остатъка от живота си в скучна рутина.

По дяволите, Емалийн, проклинаше под носа си, не позволявай нищо лошо да ти се случи. Имаме живот, който да изживяваме заедно.

Той влезе в кръчмата и завари мястото да се пука по шевовете. Никой не му обърна внимание, но с ниско нахлупената си шапка и вдигнатата яка, беше убеден, че дори да го погледнеха втори път, нямаше да го познаят.

От това, което можеше да види, изглежда по-голямата част от тълпата бе събрана около голяма маса в дъното на залата.

Проправяйки си път натам, той най-накрая успя да види какво привличаше толкова много внимание — голям куп монети в средата на масата, вероятно достатъчен, за да плати месечното възнаграждение на всички присъстващи в залата.

Алекс поклати глава. Нищо чудно, че никой не му обръщаше внимание. Изглежда всеки поглед бе прикован в двамата играчи, които се приготвяха за последната ръка.

Той хвърли бегъл поглед на мъжа, но дамата срещу него го накара да спре. Емалийн. И все пак не беше тя.

Модерната му поразителна съпруга бе скрита под сиво боне, чифт очила и рокля, която я караше да изглежда така, сякаш бе наддала с няколко килограма за последните няколко часа. Кожата й бе изгубила яркия си розов цвят и изглеждаше бледа и сива.

Беше свършила добра работа, за да се прикрие. Нищо чудно, че се е представяла за компаньонка толкова дълго време — определено изглеждаше като такава.

Той вдигна очи и откри Симънс зад рамото й, както винаги на пост. А недалеч от него, Томас и още двама от лакеите му, заедно с един прислужник и няколко прислужнички, всички погълнати от обожанието си към Емалийн.

— Още карти, мис Тротър? — попита я мъжът срещу нея.

Емалийн прехапа устна и погледна ръката, която имаше.

— Не знам.

Всички зрители около масата си поеха дълбоко дъх, сякаш и те бяха в същото затруднение.

Значи Емалийн наистина държеше честта на къщата в ръцете си.

Тогава тя поклати глава.

— Мисля, че тези ще ми свършат работа — отвърна и после се усмихна на мъжа, който държеше тестето. — Освен ако вие имате нужда от още карти?

Той изглежда обмисляше следващия си ход, докато разхлабваше възела на шалчето си и се взираше в картите си. Най-сетне вдигна поглед и се усмихна.

— Не. Сигурен съм, че сте победена, госпожице.

Емалийн бутна последната си златна монета пред себе си.

— Искате ли да докажете увереността си?

— Не го прави, Тъфри — призова икономът на херцогинята на Шевертън. — Ще разориш всички ни.

Мъжът пренебрегна молбата и плъзна последната си монета към купчината.

Емалийн задържа картите си още няколко секунди, засилвайки напрежението в стаята, преди да ги свали.

— Мисля, че аз печеля.

— Проклятие — изруга готвачът на херцогинята и продължи шумно да изразява гнева си на френски, за тези, които го слушаха.

Както и да е, оплакванията му бързо бяха заменени от радостта на слугите на Алекс и тези от другите домове.

— Три пъти ура за мис Тротър — извика Томас.

Хор от „Ура, ура, ура“ — се разнесе из стаята.

— Тя спечели обратно заплатите ни — чу Алекс един от лакеите му да казва на друг. — И сложи край на измамите на онзи приятел.

Алекс погледна към лакея и после към масата. Не знаеше дали да й се ядосва заради риска, който бе поела, или да остави чувството на гордост, което извираше от сърцето му да надделее и да се присъедини към останалите, които я поздравяваха.

Емалийн стана от мястото си и уви ръце около Симънс. Обикновено сдържания му иконом я прегърна, но се осъзна и я отдръпна от себе си, за да започнат да броят монетите и да ги разпределят между персонала на Седжуик и слугите от другите домове.

— Тя мами — оплака се Гейтхил. — Това е единственият начин, по който би могла…

— Да победи измамата, с която вие печелите? — попита Симънс, като се изправи и застана пред другия слуга, почти опирайки носа си в неговия. — Тези игри бяха само за нас, само приятелски начин да прекараме вечерите си навън, но ти трябваше да доведеш твоя „Капитан Шарп“ и да измамите другите слуги, като им вземете изкараните с честен труд пари.

Гейтхил се изчерви. Но не отрече обвинението, което бе още по-показателно.

— Това не е краят, Симънс — разпени се мъжът. — Не ми се вярва — зад него слугите на Шевертън и техния измамник, стояха мрачни или по-точно обкръжени.

Залата се бе разделила и Алекс беше нащрек, като внимателно държеше под око Емалийн.

— Хъм — отговори Симънс с цялото имперско излъчване на чуждестранен велможа. — Махайте се всички. Вече не сте добре дошли тук — той посочи към вратата и под възгласите и наздравиците на бившите си другари, слугите на херцогинята бяха изведени вън от „Ъгъла на кралицата“

Персоналът на Седжуик беше наобиколил Емалийн и изказваше подкрепата и лоялността си на жената, която бе възвърнала загубите им. И това не беше само неговото домакинство, а прислугата и помощниците на почти всяка друга къща в Мейфеър. Хора, които служеха в домове от величествените Тотли, до незначителните лордове. Всички те дойдоха, за да й изкажат почитта си.

От лоялната светлина, която блестеше в очите им, Алекс знаеше дълбоко в себе си, че никой от тези слуги нямаше да проговори, ако знаеше или заподозреше коя е тя.

Приближи се до бара и кимна на собственика. Мъжът се отзова и Алекс плъзна кесията си върху бара.

— Нека всички пият, докато това се изпразни — ако не друго, поне няколкото бутилки бренди и ейл щяха да позамъглят спомените им за събитията от тази вечер.

Колкото до персонала на херцогинята, те не само трябваше да се справят със заядливата си господарка, ами и Алекс се съмняваше, че биха искали злодеянията им да се разпространяват из града.

Съдържателят претегли съдържанието на кесията и погледна в нея, сякаш не можеше да повярва. Това, което видя, го накара да се ухили. Покатери се на един стол и извика:

— Питиета за всички!

Последва нов порой от радостни възгласи и слугите забързаха напред, докато Алекс се отдръпна от тълпата и излезе през вратата. Там, сред нощния въздух, пое дълбоко дъх и обмисли това, което бе видял.

Отново го бе направила. Бе се забъркала в каша и се бе измъкнала без драскотина. Не можеше ли да стои далеч от подобни неща?

Мисълта за това, колко малко знае за тази жена, отне дъха му.

Неговата Емалийн — измамница на карти. Вярно, че знаеше, че е играла пърмийл срещу стари дами и техните компаньонки, както и срещу пияници, като сър Франсис, но никога не си бе представял, че ще играе със залози високи до небесата, срещу мъж, който изглеждаше по-запознат с вертепите на Саут Енд, отколкото с разредения въздух на Мейфеър. Той не можеше да си представи живота, който бе водила, и който я бе довел при него. Затова се зачуди как изобщо би могъл някога да я убеди да остане.

Да остане със скучен скъперник като него.

 

 

Емалийн се усмихна, докато гледаше как персоналът на Седжуик получава обратно заплатите си. Проклятие, за малко да не успее да ги спечели. Чак накрая успя да разбере методите на противника си и да се възползва от това — да разменя карти и да цепи тестето по два пъти, за по-добро раздаване.

Трикове, на които баба й, Старото мамче, я беше научила още в ранната й възраст. Опърпана стара повлекана, това беше тя, но никой не лъжеше на карти по-добре от нея.

— Мис Тротър — каза Симънс с нисък шепот. — Мисля, че ще е най-добре, ако ви придружим до дома — стана късно, а не бих искал негова светлост да се прибере и да разбере, че ви няма.

— Не, това би било истинска катастрофа — съгласи се тя и покри раменете си с наметката. Не й се нравеше, че трябва да лъже Седжуик, но по какъв друг начин би могла да помогне на Симънс и останалите слуги да върнат изгубените си заплати?

Симънс помаха на Томас да се присъедини към тях и лакея дойде незабавно. Те излязоха от кръчмата и се запътиха към дома.

— Успяхте, милейди — каза Томас. — Въпреки че със сигурност бяхме обречени, когато той свали тази дама. Но вие как получихте поп?

— Да, Емалийн, кажи ни — долетя познат глас иззад тях. — Как накара тази карта да се появи?

Тримата спряха незабавно.

Седжуик.

— М-м-милорд! — заекна Симънс.

Емалийн погледна през рамо и срещна очите на Алекс. Сега не беше време да показва страх, независимо колко силно трепереха краката й.

— Не беше нужно да правя каквото и да е. Аз винаги печеля.

— Да, вече знам това.

— Милорд… — започна Симънс.

Баронът го прекъсна.

— Ще се разправям с вас по-късно, Симънс. Това е между нейна светлост и мен.

— Може би, ако просто всички се приберем у дома… — предложи Емалийн.

— Ти не можеш да отидеш там — възрази той, прекъсвайки и нея.

— Заради това? — тя сви ръце в юмруци и ги опря на бедрата си. Точно поради тази причина първоначално не му се бе доверила. — Ако е, защото помогнах на персонала ти да си върне откраднатите заплати, трябва да те уведомя, че аз само…

Тя си мислеше, че го познава, но той напълно я изненада, като се засмя и я придърпа в обятията си.

— Не, малката ми избухливка. Няма нищо общо с факта, че току-що изигра най-добрия мошеник в Лондон — обясни той и положи целувка на челото й. — Не можеш да отидеш у дома, защото баба ми би била много разстроена, да види настоящата лейди Седжуик облечена като кухненска прислужница.

— Твоята кааквоо?

— Моята баба.

Симънс явно не стоеше толкова далеч, колкото трябва и очевидно ги бе подслушал.

— Вдовицата е пристигнала? Невъзможно!

Алекс го погледна.

— Напълно възможно, Симънс. Пристигна на прага ни преди по-малко от час. И е в прекрасно настроение, заради това че не може да се срещне със съпругата ми.

Емалийн се опита да диша. Лейди Седжуик? О, бе стигнала твърде далеч с измамата си, ако тя бе причината да дойде в Лондон. Алекс бе едно нещо, но баба му?

— Седжуик, това е катастрофа — каза тя.

Той кимна в знак на съгласие.

— Но мисля, че имам идея как да те върнем у дома — успокои я той. — Симънс, вие с Томас трябва да се върнете и много дискретно да направите следното…

Разясни плана си и Емалийн се втренчи невярващо в него. Кой би си помислил, че под тази скованост, Седжуик може да бъде толкова непочтен?

Разбира се, припомни си тя, това бе мъжът, който бе успял да си измисли съпруга.

След като изпрати Симънс и Томас, той я хвана за ръка и я поведе в обратната посока.

Топлината на пръстите му й даде надежда, че ще открие начин да се измъкне от тази последна бъркотия. И тя се вкопчи в него по-здраво, отколкото в откраднатия поп по-рано тази вечер.

След една пресечка, Седжуик най-накрая проговори.

— Да разбирам ли, че си преодоляла непоносимостта си към картите? — лукаво я изгледа.

Емалийн трепна.

— Трябва да се страхуваш — каза й. — Само ми кажи, че си спечелила тази игра честно и открито?

Тя не отговори. Какво би могла да каже? Това бе по-скоро въпрос на морална неопределеност, отколкото на правилно и грешно.

— По дяволите, Емалийн — изкрещя й той. — Осъзнаваш ли опасността, в която се намираше там? Мъжът, срещу когото играеше, не беше някой лакей или неопитен младеж. По всичко личеше, че е мошеник. Рискува твърде много! Рискува нас!

Нас? Какво имаше предвид? Емалийн впи поглед в неговия, само за да открие, че той гледа право напред, сякаш виждаше бъдеще за каквото нямаше право да се надява.

За тях двамата, заедно.

Не, тя просто си въобразяваше. Заблуждаваше се, че го е грижа достатъчно, за да открие начин да останат заедно.

Но знаеше ли той, осъзнаваше ли, че това не подлежи на обсъждане? Нямаше значение, че това бе и нейното най-съкровено желание.

— Е, казвай — започна той. — Как така го победи, след като призна, че имаш само основни познания по пърмийл?

Тя изпусна една въздишка. Може би беше време за истината. Цялата.

О, небеса, не, не смееше. Ако му кажеше истината, щеше да сложи край на всяка надежда, че могат да останат заедно.

— Имам лек талант за карти — каза тя. Това не бе цялата истина — уменията й с картите бяха легендарни, дотолкова, че не можеше да играе в обичайните кръгове на измамници и комарджии, които обикаляха из странноприемниците и пътищата на Англия.

Седжуик спря на ъгъла и изчакаха да премине една карета.

— И, нека позная — каза той. — Това твое умение е начинът, по който си си изкарвала прехраната.

Защо си мислеше, че ще може да продължава да го заблуждава? Тя пое дълбоко дъх и кимна.

— Преди да те прострелят или след това?

— И двете — призна Емалийн.

Седжуик изстена.

— Това ли е имала предвид лейди Нийли, когато е писала до херцогинята относно твоето неблагоразумие — измамила си сър Франсис на карти?

— Не беше нужно да мамя, за да му взема парите — повиши тон тя. — Победих сър Франсис честно. Той е ужасен играч.

— Всички играчи, с които си се сблъскала ли са били ужасни, колкото него?

Тя отново отвърна поглед.

— О, по дяволите, Емалийн, не ми казвай, че си обикаляла провинцията, и не само си се представяла за компаньонка на херцогинята, но и си играла с най-лековерните провинциални благородници?

— Е, казано по този начин, звучи много непочтено — отвърна тя. — Но истината не е точно такава. Никога не съм играла срещу някой, който не може да си позволи да загуби… или не го заслужава.

Седжуик изсумтя невярващо.

О, да вървят по дяволите този мъж и помпозната му аристократичност. Обичаше го с цялото си сърце, но понякога…

— За теб е много лесно да стоиш пред мен висок и могъщ, но не всеки има твоето богатство и място в обществото — избухна тя. — Смея да кажа, че не би бил толкова високомерен, без тлъстите си сметки и раболепните си слуги.

— Слугите ми не раболепничат — отвърна той и изправи рамене с благородно възмущение.

— Щом казваш — отговори Емалийн, — но светът, извън затворената ти черупка, не е спретнатото и подредено място, което си представяш. Всъщност, може да бъде доста опасен. Особено за сама жена.

О, проклятие, бе казала твърде много. Очите му се присвиха и се съсредоточиха в челото й.

— Била си простреляна, заради измама — каза той, а в думите му се усещаше обвинение, а не загриженост, както до преди малко. — Така са те ранили.

— Не, Седжуик, не така бях простреляна. Ако искаш да знаеш, стреляха по мен, защото възразих доста яростно да бъда изнасилена. Изнасилена от един от твоите лордове, който си мислеше, че има правото и привилегията да притежава всяка жена, която не е от неговата класа.

— Ти не…

— Не — гласът на Емалийн бе напрегнат и глух. Алекс отново бе нахлул твърде навътре в тайните й и сега го отблъскваше. Но този път, нямаше да й го позволи.

— Разкажи ми, какво се случи — помоли и я поведе надолу към тиха, пуста улица.

Тя поклати глава.

— Емалийн, казвала ли си на някого за това?

— Никой не го е било грижа да разбере истината — отговори тя, сякаш го предизвикваше да направи точно това.

Да се загрижи. Да го е грижа за нея.

— Искам да знам. Да науча всичко — думите му прозвучаха с прямота, която никога не бе очаквала. Както признанието на Елтън по-рано през деня, молбата на Седжуик се заби в сърцето й и трайно се настани там.

Където нямаше място за надежда. Това, че той искаше да узнае истината за нея можеше да означава само, че не желае да има повече лъжи помежду им.

И все пак, щом веднъж кажеше истината, цялата истина, възхитителните светлинки, които бе видяла по-рано в очите му, щяха завинаги да изгаснат.

Тя бе сигурна в това. И все пак как би могла да не му каже? Дължеше му толкова много.

Емалийн изпусна една въздишка и сведе поглед към калдъръма.

— Щом искаш да знаеш — заговори тя, — вечерта започна много добре. Бяхме в Патока в Съри. Хоуторн избираше целите, а аз играех.

Той я прекъсна.

— Кой е Хоуторн?

Хоуторн? Той искаше да знае подробностите. Но това бе Седжуик и заслужаваше да знае. Всичко.

— Съпругът ми.

— Твоят, какво? — избухна Алекс и спря внезапно.

— Чу ме, моят съпруг — опита да го накара да продължат да вървят, но той остана на място.

— Ти си омъжена?

Емалийн вдигна поглед към небето.

— Да, но не е, каквото изглежда…

— Не е, каквото изглежда? Когато нечия съпруга признава, че вече е омъжена…

Тя сложи ръце на бедрата си.

— Но ние не сме, Седжуик. Не сме женени.

— Но, ако ти вече си омъжена, това означава, че не можем…

Не можем, какво? Вдигна поглед към него и разбра истината. Видя мислите му, видя сърцето му, сякаш беше изписано в шока, който откри в очите му.

О, небеса, той желаеше да се оженят. Тя дори не искаше да чуе за подобно нещо. Но не можеха и това беше факт. Поради безброй причини, най-малката от които беше брака й. А най-важната бе, че почтен барон не можеше да се ожени за една измамница.

О, но ако беше възможно. Тя поклати глава.

— Искаш ли да чуеш историята ми или не?

— Да, но…

— Без повече въпроси. Ще удовлетворя желанието ти, като ти я разкажа, но няма да питаш нищо. Това е условието ми.

Той издаде гърлен звук, който прозвуча по-скоро като ръмжене, но тя трябваше да предположи, че се е съгласил.

Все пак Седжуик бе търпелив мъж, в спалнята и извън нея, и тя знаеше, че ще изслуша историята й, така или иначе цялата истина не можеше да бъде пазена в тайна още дълго. Особено, след като вдовицата бе пристигнала при тях.

— Започвай — нареди й той.

— Благодаря ти — отговори тя. — Е, докъде бях стигнала?