Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (15)

Глава четиринадесета

— Безумно влюбен — каза Джак и се отпусна назад в стола си. Беше се присъединил към Алекс на масата в ъгъла в Уайтс — Всички говорят, че си се побъркал по жена си. Истина ли е?

Алекс се сви. Не искаше никога повече да чува тази дума. Бе дошъл в клуба, за да потърси малко спокойствие, далеч от художниците, майсторите, Денфорд…

И желанието си към Емалийн.

Да не би да беше полудял, та да прави любов с нея? Натискът на устните й, копринената й кожа сега бяха като треска, от която не можеше да се отърве. На която не можеше да устои. Затова избяга от къщата, преди да е прекарал още един следобед, с неусетно отминаващи часове в нейната вълшебна компания, в обятията й…

За негово най-голямо разочарование явно и в клуба нямаше да може да си почине. Всеки, който пристигнеше, минаваше, за да го поздрави за щастливото завръщане на Емалийн и подобрилото й се здраве. Изглежда, лейди Пепъруел бе спазила обещанието си да разкаже на всички за чудодейното възстановяване на Емалийн и по този начин, бе дала извинение на всеки женкар, конте и веселяк, да го плесне по гърба и да вметне някоя шега за това, колко влюбен е в съпругата си. Включително и Джак, който не само му бе пожелал „щастие“, но и бе поръчал бутилка мадейра — за сметка на Алекс, за да отпразнуват добрата съдба на Седжуик.

— Не мога да оставя образа ти на влюбен глупак да излезе извън контрол — каза приятелят му.

— Не съм влюбен — отговори той на Джак, който наливаше скъпото вино в две чаши. — Та това е съвсем нелепо.

Джак изсумтя.

— Тогава, обясни ми, защо си я завел до Клифтън за следобед на… как да се изразя? Съпружеско уединение? — засмя се той. — Не се опитвай да го отричаш, защото те видях да се прибираш, облечен в зеленото сако на Клифтън, а твоята Емалийн да седи до теб красива и раздърпана. Е, ако това не е показателно, не знам кое трябва да е. Въпреки че бих искал да разбера…

— Джак… — предупреди го Алекс.

Негодникът имаше дързостта да се ухили.

— Не се пали, само щях да попитам, дали имат още едно от това отзад — каза той и махна с ръка към прашната бутилка. — Освен това не би било джентълменско, ако любопитствам — той се огледа за лакея и му даде знак да донесе още една бутилка.

Алекс с удоволствие щеше да плати, ако това можеше да отклони Джак от мислите му. Но дори мадейрата напълно го провали.

— Тъй като и двамата знаем, че не съм джентълмен — каза Джак, — изисквам пълен отчет — и започна скорострелно да задава въпроси. — Коя е тази перла? Разбра ли кой я е наел? И ако не възразяваш да ми кажеш, кой дявол те накара да преспиш с нея? Забрави този въпрос, тя е красиво девойче. Щях да се притесня за теб, ако не бе намерил начин да я прелъстиш.

— Ти си виновен за всичко това — каза му Алекс.

— Не и този път — каза Джак, посягайки бързо към бутилката, за да не бъде оставена извън обхвата му.

— Не знам как да се справя с цялата тази работа с Емалийн — призна той.

Джак го погледна изучаващо за миг.

— Не мисля, че ти е зле. А и, ако ми позволиш да кажа, лейди Седжуик не бе единствената, която изглеждаше доволна онзи следобед.

За известно време двамата стояха мълчаливо. Алекс размишляваше какво да каже, а Джак имаше благоразумието тихо да си пие мадейрата.

Ето това бе последствието от самодоволното му хвалене относно внимателното планиране и разума. Ето до къде го бе довело. Бе обвързан с жена, която дори не трябваше да съществува.

— По дяволите, Джак, какво да правя? — предаде се Алекс. — Това е по-скоро в твоята област, не в моята.

Джак отново се засмя.

— О, да. Не е типично за теб да действаш, без да претеглиш всички последствия, според изискванията на благоприличието. Какво ти е сторила тази девойка?

Алекс обмисли всички отговори и избра най-честния.

— Кара ме да се смея.

Очите на приятеля му се присвиха и той поклати глава.

— Никога не съм мислил, че ще го чуя от теб. Господи, ти си влюбен.

— Не знаеш и половината — каза Алекс и му сподели това, което бе научил за миналото на Емалийн — че е била измамница, която се е прехранвала, като е мамела стари дами, лъжейки ги на пърмийл.

— Професионална картоиграчка? — изпелтечи Джак. — Оженил си се за капитан Шарп?^[1]

— Не съм се оженил за нея — възрази Алекс.

— Все още не — измърмори Джак, допълвайки първо чашата на Алекс и след това своята.

— Не разбираш ли, че точно в това е въпросът? — отвърна Алекс. Със сигурност не мога да се оженя за нея.

Защо не я бе изхвърлил още през първата нощ? Щеше да намери някакво приемливо обяснение за заминаването й и да излезе с чисти ръце от цялата тази каша.

Но сега вече не можеше. Не и след като бе правил любов с нея, бе слушал плановете й за къщата, докато лежаха пред горещата жар на камината, голи и задоволени. Бе прекарал нощи, люлеейки я в ръцете си. Бе я научил да кара карета в парка. Бяха правили стотици неща, които женените хора приемаха за даденост.

Тя се бе превърнала в нещо повече от Емалийн, през тези твърде кратки изживени дни. Бе се превърнала в…

— Седжуик? — казваше Джак, щракайки с пръсти към него. — Беше се замечтал. Ще бъда принуден да се съглася с остатъка от Лондон и да заявя, че си безумно влюбен, ако не изтриеш това изражение от лицето си.

— Нямам подобно изражение — възрази Алекс.

Джак използва нищожното количество дискретност, което притежаваше и не каза нищо. Вместо това отпи голяма глътка.

— Не мисля, че имаш друг избор, освен да я задържиш.

— Да я задържа? Ти луд ли си? — избухна Алекс, сякаш подобно нещо можеше да се случи.

„Като че ли бих се осмелил.“ Той отхвърли тази идея. Не, не можеше да го направи.

— Можеш ли да си представиш, какво биха казали предците ми, да не говорим за семейството ми, ако разберат, че съм се оженил за жена със съмнителен произход? — каза Алекс. — Да не споменавам и факта, че има забележителна липса на морал, що се отнася до карти.

— По дяволите, Седжуик, не бъди толкова тесногръд. Половината от висшето общество мами на карти. А и никога не съм разбирал защо, когато някой си избира съпруга, трябва да взема предвид мнението на предците си. Надути, сърдити хора, които отдавна са на небесата. Никой от тях няма да се върне и да протестира. А ако го направят, първо ще трябва да минат през глупавата усмивка, която се появява на лицето ти всеки път, когато бъде споменато момичето. Та аз поръчах две бутилки „Мадейра“, без дори да забележиш, камо ли да се оплачеш.

— Забелязах — каза му Алекс. — А и признавам, че Емалийн е необикновена жена. Но не мога да оставя сърцето си да вземе това решение. Бракът е въпрос на морален дълг, а не на лични чувства.

— Ако наистина вярваше в това — каза Джак, — тогава защо не се ожени за някоя нацупена наследница и не приключи с това още преди години? Можеш да продължаваш да говориш за „подходящ съюз“, но и двамата знаем какво означава това. Бракът на братовчед ти с лейди Лилит. Този на госпожица Мабърли с тираничния Оксли. Но не това искаш ти. И никога не си го искал, смея да кажа.

— Имам титла и наследство, за които трябва да мисля — каза Алекс. — Не мога просто да избера всяка жена, която пожелая.

— Защо не, по дяволите? — оспори Джак. — Бих си помислил, че титла и наследство като твоите, могат да купуват на човек малко ексцентричност, от време на време. Ожени се за девойката и прекарай остатъка от живота си, като се присмиваш на всички, които са били против.

Алекс пое дълбоко въздух и поклати глава. Как можеше да стане?

Джак сви рамене.

— Прави каквото искаш. По дяволите, захвърли титлата и парите, ако ме питаш. Но какво ли ме интересува мен? Докато това означава, че ще продължаваш да ми плащаш питиетата.

 

 

Алекс пристигна на Хановер Скуеър малко по-късно. Джак и неговите дръзки предложения! Задръж Емалийн, как ли не! Та подобна мисъл бе направо нелепа.

И все пак, това досадно чувство не забави темпото му, докато изкачваше стълбите по две наведнъж.

Можеше само да се чуди в каква бъркотия се е забъркала Емалийн, докато го нямаше и проклет да е, ако не беше любопитен да чуе за подвизите й с дразнещите търговци, клюките, които бе научила от Малвина, последното оплакване на лейди Лилит. Алекс не можа да се въздържи и се усмихна. Защото дори оплакванията на лейди Лилит бяха забавни, когато Емалийн му ги разказваше. Той спря за миг пред вратата и погледна през рамо към Тотли хаус. Още веднъж осъзна, че думите на Роулинс от онази нощ го преследват.

„Знаеш със сърцето си, че има нещо в нея, което ще направи обикновения ти живот завършен, и ще ти дава причина да се будиш сутрин, за да разбереш каква бъркотия е забъркала.“

Какво, по дяволите, щеше да прави, когато тя си заминеше? Отвори вратата и реши да не обръща внимание на тази мисъл.

— Емалийн? — извика той, щом пристъпи в празното фоайе. — Емалийн, тук ли си? — мрачната тишина, която го посрещна, беше пуста като шотландско тресавище. Студено напомняне в юнския ден за скучната рутина, която щеше да се завърне в живота му, когато тя накрая си отиде.

— Емалийн? — извика той отново. — Симънс? — никой не отвърна на поздрава му, но моментното му спиране разкри звук от смях, който идваше от задната част на къщата. Нейният смях.

„Какво бе намислила“, изръмжа сърдитата му същност, но Алекс даде всичко от себе си, за да прогони тази мисъл. Нима няма да е щастлив, ако знае, че дните му на мрачен човек са останали назад, че може да има Емалийн до себе си завинаги?

Докато вървеше надолу по коридора, той чу бъркането на карти и отново гласа й.

— Не, не, Томас, това изобщо не е благоприлично — казваше Емалийн.

Не е благоприлично. Какво, по дяволите, правеше този нахален лакей със съпругата му? „Тя не ми е съпруга, напомни си той. Тя не е моя жена“. И все пак, увеличи темпото и забърза към кухнята.

Вътре Емалийн стоеше начело на масата, а Томас и Симънс срещу нея. Нямаше никой друг в голямата стая.

Тя скочи на крака.

— Седжуик! Какво правиш тук?

Нещо в целия сценарий не беше наред. Какво, по дяволите, бе намислила?

— Това все още е моята къща — каза той и погледна към Симънс и Томас. И двамата изглеждаха, сякаш са прекарали деня, залагайки кухненските прибори. — И аз щях да ви попитам това.

Тя погледна към двамата и се намръщи.

— Карти — каза тя припряно, хвърляйки тестето на масата. — Открих, че Симънс и Томас играят карти — тя размаха пръст към виновната двойка. — Както винаги казвам, картите са най-сигурния начин да се окажеш прокълнат за цяла вечност. Изненадана съм от двама ви. Да не говорим за това, какво ще каже мисис Симънс!

Тя прибра тестето и въздъхна.

— Седжуик, ще ги оставя на твоето правосъдие. Страхувам се, че гледката на подобно безнравствено държание ме замая — тя побърза да се оттегли и къдриците й се заклатиха във весело противоречие с буреносната извивка на веждите й.

— Какво, по дяволите, беше това? — обърна се Алекс към виновно изглеждащата двойка пред себе си.

— Нейна светлост има непоносимост към карти — предположи Симънс.

— Така си и помислих — той отново погледна към посоката, в която бе изчезнала и поклати глава. Може би бе сбъркал, че е чул смеха й по-рано, тъй като изглежда държеше на думата си да не играе пърмийл напълно сериозно. — Просто гледайте да не разбере за игрите ви всеки четвъртък вечер — нямаше нужда да я тласкат пак към изкушението.

— Разбира се, милорд — каза иконома.

— Да, милорд — добави Томас.

Той се обърна и понечи да излезе от кухнята, но спря и погледна през рамо. Имаше нещо, което не бе съвсем наред, в сцената, на която току-що бе станал свидетел. Но се съмняваше, че ще може да изкопчи истината от тези двамата, а знаеше, че адът щеше да замръзне, преди Емалийн да издаде и думичка. Налагаше му се да повярва, че не е нагазила до гуша в поредната каша.

Той излезе от кухнята, за да я последва, но когато тръгна по коридора, изведнъж дочу Лилит и Хюбърт да говорят.

— Но вие трябва да дойдете, братовчедке — казваше Хюбърт, — напълно ще съсипете партито ни, ако не го направите.

— Да, майка би била изключително оскърбена, ако завари празни места в ложата си — добави Лилит. — Освен това, тази сутрин Седжуик се съгласи да ни придружи в операта, нали така, мистър Денфорд?

— Точно така — каза Хюбърт.

Опера? С лейди Лилит и Хюбърт? И лейди Оксли? Той замръзна на място. За това ли говореше Хюбърт на закуска? Смътно си спомняше да се съгласява с нещо, което братовчед му казваше само за да го накара да млъкне. По дяволите, бе се съгласил да отиде с тях тази вечер. Той стисна зъби. Трудно можеше да обясни на братовчед си истинските си желания за вечерта. Имаше толкова малко нощи, преди Емалийн… е, преди да трябва да се откаже от нея, че никак не му се нравеше да я дели с някого тази вечер.

„Ами, задръж я… задръж я завинаги.“ Алекс поклати глава. Трябваше да спре да пие с Джак. Това размътваше разума му и го правеше податлив на всякакви невъзможни идеи.

Тогава, за негово облекчение, чу Емалийн да казва:

— Просто не мисля, че мога да дойда — гласа й беше тънък и писклив. — Изглежда пазаруването е било по-изнурително, отколкото смятах. Подозирам, че треската ми се е върнала… Чувствам се много гореща и ужасно замаяна.

Той надникна зад ъгъла и я видя да стои във фоайето с ръка върху челото и да се поклаща на крака, сякаш всеки момент щеше да се строполи. Въпреки че бе обградена от Хюбърт и лейди Лилит, никой от тях не изглеждаше готов да й се притече на помощ. И доколкото познаваше Емалийн, според Алекс, тя бе готова да се хвърли на мраморния под само за да избегне вечер навън, с мистър и мисис Денфорд. А да не споменаваме и лейди Оксли.

Той със сигурност не можеше да я вини. Би бил щастлив да му насинят и другото око в този момент, ако това щеше да им осигури убедително извинение. Може би, ако Емалийн имаше желание…

Всъщност не беше нужно да стига толкова далеч, за да си останат у дома. Болестта й щеше да бъде достатъчна, за да ги задържи далеч от ноктите на лейди Оксли.

— Емалийн, зле ли ти е? — каза той, като се приближи и я хвана, точно преди наистина да припадне. Вдигна я на ръце, наслаждавайки се на топлината на кожата и аромата на виолетки в косата й.

— Седжуик, скъпи, това ти ли си? — тя запърха с мигли и облегна глава на гърдите му. Розовите й, подканващи към целувка устни леко се разтвориха.

Как му се искаше да забрави цялата тази преструвка и отново да я целуне. Да я гледа, как преминава от тази фалшива болест към една съвсем друга треска. И щеше, веднъж щом я занесеше горе.

— Да, любов моя, аз съм — каза той и хвърли извинителен, снизходителен поглед към лейди Лилит и Хюбърт, които бе сигурен, че не бяха споделяли никаква привързаност помежду си през целия си брак. — Какво има? Неразположена ли си?

Тя въздъхна и се сгуши по-близо.

— Не, страхувам се, че е по-тежко. Не мисля, че ще можем да отидем на опера тази вечер — вдигайки очи към него, тя го погледна толкова нещастно, че ако устните й не потрепваха леко, щеше да си помисли, че наистина е болна.

Той поклати глава и погледна към братовчедите си.

— Емалийн е твърде болна, за да присъства тази вечер.

— Не, не казвай това — отвърна Хюбърт. — Лейди Оксли е много придирчива към подредбата на местата си.

— Да — заяви лейди Лилит. — Ложата ще бъде напълно съсипана с празни места. Майка ще бъде много затруднена.

Това, което имаше предвид всъщност бе, че стиснатата лейди Оксли ще се ядоса, ако места, за които бе платила, останат свободни. Вдовстващата графиня не обичаше парите й да отиват на вятъра.

— Страхувам се, че ще бъде разочарована — каза им Алекс. — Тъй като не мога да оставя съпругата си в това състояние.

Очите на Емалийн внезапно се отвориха и тя го погледна. И също толкова бързо, възвърна спокойствието си и се върна към състоянието си на полусъзнание, стенейки тихо от проклетото си положение.

Още веднъж, той усети подозрително бодване, че е намислила нещо повече от тази преструвка, за да избяга от двамата Денфорд, но не можеше да предположи какво бе то. Не че нямаше да разбере, в мига щом останеха насаме.

— Не, братовчеде, трябва да дойдеш — казваше Хюбърт. — Няма да е добре, ако и теб те няма.

— Две незаети места, биха били непростими — заяви лейди Лилит.

Тогава, за негова пълна изненада, Емалийн се съвзе и подкрепи доводите на Денфорд.

— Седжуик, скъпи, ти трябва да отидеш тази вечер. Ще бъда съкрушена, ако стана причината за толкова много нещастие. Моля те, отиди заради мен и предай на лейди Оксли най-искрените ми извинения. Така тя може би няма да бъде толкова огорчена.

— Но аз… — запротестира той.

— Точно така, братовчеде — каза Хюбърт и посочи към Емалийн. — Чу смелата си съпруга. Сега, трябва да дойдеш с нас.

Лейди Лилит кимаше и, по дяволите, Емалийн също. Той беше готов да я хвърли точно тук и сега и да придаде на болестта й по-голяма достоверност.

— Може би би могъл да вземеш лорд Джон вместо мен — предложи Емалийн. — Той намина по-рано, за да те потърси.

В този момент мисис Симънс влезе през задния вход и видя Емалийн в ръцете му. Тя нададе възмутен писък, че нейна светлост „умира отново“ и задърпа Алекс със себе си нагоре по стълбите. Там му забрани да влиза и го избута от спалнята, като квачка, която защитава пиленцето си.

Преди да каже на Емалийн, какво мисли относно това, че го бе изиграла с вечерното забавление, вратата се затвори в лицето му.

„Аз съм господарят на този дом! Пусни ме!“ Искаше му се да изреве, но се съмняваше, че някой ще го послуша. „Ето така става, когато се ожениш“, реши той.

Е, когато тя си замине, нещата щяха да си тръгнат постарому. Той отново щеше да е господарят на къщата. А живота му щеше да бъде… е, щеше да бъде… Имаше само една дума, която му хрумна… Незавършен.

 

 

Вечерта в операта бе по-ужасна, отколкото Алекс си бе представял. Особено, когато Емалийн бе удобно настанена у дома, а той страдаше мълчаливо сам.

За негово разочарование, мисис Симънс стоеше на пост пред вратата като страж на кула. „Намеренията“ му били твърде рисковани за здравето на нейна светлост, бе заявила тя. И така, той нямаше друг избор, освен да придружи лейди Лилит и Хюбърт, тъй като бе дал дума и нямаше артистичната дарба на Емалийн.

Заедно с двамата Денфорд, мистър и мисис Мабърли бяха част от партито. Както и нещастно изглеждащата мис Мабърли, и, разбира се, вечно надутия лорд Оксли, който стоеше до горкото момиче, за нейно очевидно неудобство. Лейди Оксли бе поканила също и току-що пристигналата в града херцогиня Шевертън, тъй като искала Емалийн да бъде „порядъчно представена“, както каза на Алекс.

„Порядъчно набучена на шиш“, помисли си той, тъй като херцогинята имаше най-острия език във висшето общество. Малко се осмеляваха да й пресекат пътя или да й се противопоставят. Емалийн добре се бе насадила с измислената си работодателка.

С пристигането на нейна светлост, у него се засили подозрението към интригите на двамата Денфорд и лейди Оксли, особено като се замисли кой стои зад появата на Емалийн в живота му. Може би се надяваха, че публичната постановка ще бъде добра сцена, за да я опозорят, а наред с това и него? Все пак лейди Оксли бе дала благословията си за брака на дъщеря си с Хюбърт, защото вярваше, както и почти всеки в обществото, че е малко вероятно Седжуик някога да се ожени. И така Хюбърт или неговото потомство оставаха наследници. Дори женитбата му с Емалийн не бе намалила надеждите на графинята, след като съпругата на Алекс беше болнава и никой не я бе виждал.

Обаче една жива и дишаща лейди Седжуик, особено тази Емалийн, щеше да им коства твърде много. Поради тази причина, те искаха да видят брака им компрометиран. А едно нещо, Алекс знаеше със сигурност — нито стиснатата лейди Оксли, нито алчния му братовчед биха наели такава прахосница, такава непредвидима лисица.

И за капак на всичко, Джак, който се бе съгласил да го придружи — ако не поради някаква друга причина, то поне, за да погледа новата танцьорка, на която бе хвърлил око — се оттегли. Така Алекс трябваше сам да се изправи пред гнева на херцогинята от това, че нямаше да срещне Емалийн и да изтърпи раздразнението на лейди Оксли, задето в ложата й щеше да остане незаето място.

Той погледна към празната седалка и се замисли за тази, която трябваше да седи там. Емалийн. Какво по дяволите бе намислила? Той просто не можеше да се отърси от чувството, че тя си е наумила нещо. Подръпна шалчето си и отново огледа претъпкания театър. Имаше нещо повече във фалшивата болест на Емалийн, освен избягването на Денфорд. Би заложил последната полица на Джак, че е така.

— Слушала съм много за съпругата ви, лорд Седжуик — каза херцогинята с висок шепот, посочвайки с ветрилото си към него. — А съм в града само от ден.

— Не се и съмнявам в това — намуси се лейди Оксли. — Момичето съвсем не е с ума си.

— Трябва да е забележителна, за да привлече вниманието на обществото толкова бързо, и още повече вашата благосклонност — каза херцогинята. — От това, което чух, вие почти не се отделяте от нея. Трябва да е необикновена, сигурна съм.

— Така е — отвърна Алекс, опитвайки са бъде учтив.

— Той е безумно влюбен — каза Хюбърт, навеждайки се от стола си.

Алекс трепна. Вече бе убеден, че това е единствената дума, която братовчед му може да произнася.

Херцогинята наклони ветрилото си към Хюбърт.

— Е, аз знам от опит, че когато някой барон Седжуик си потърси съпруга, обикновено се жени, защото е влюбен. Никога не се интересуват от мнението на обществото. Женят се по любов и пращат по дяволите последствията — невероятно, но херцогиня Шевертън се усмихна. — Поддържат интереса, бих казала. Пожелавам ви много щастие, Седжуик. Изглежда съпругата ви е причина за веселите пламъчета в очите ви. Точно, както дядо ви се държеше, когато се върна от Париж, женен за баба ви. Никога не съм искала да я отбягвам само защото е била танцьорка в операта, но…

— Какво-о? — избухнаха в един глас Алекс и Хюбърт.

— Танцьорка в операта — каза херцогинята, сякаш такъв възмутителен факт бе нещо най-обикновено.

— Ваша светлост — каза колебливо лейди Оксли, — сигурно грешите. Вдовицата произлиза от дълговековен благороден френски род. Дори е роднина на стария крал.

Херцогинята изсумтя.

— Женевиев Денфорд може и да твърди, че има кралска кръв, но това е връзка, породена от грешната страна на одеялото. Постелята на танцьорка от операта, бих казала.

Лейди Оксли отвори и затвори уста неколкократно, сякаш думите просто не можеха да преминат през това невероятно разкритие. Херцогинята пренебрегна заекването й и се обърна към Алекс.

— Вашият дядо горещо обичаше баба ви. Нямаше жена в Лондон, която да не й завиждаше за вниманието му. Дайте на съпругата си същото количество любов и ще умрете като доволен мъж, както дядо ви и, смея да кажа, баща ви го направиха.

Алекс можеше само да кимне безмълвно при този мъдър съвет. Освен това херцогинята бе върнала вниманието си към сцената и престана да мисли за смаяната групичка около нея.

Баба му е била танцьорка в операта? Това обясняваше много. Нежеланието й да дойде в града не беше породено толкова от скръбта по съпруга й, колкото от страха й, че миналото й ще бъде разкрито, че ще бъде отблъсната от семейството си.

Противно на възмущението изписано на лицето на Хюбърт, разкритието на херцогинята имаше обратния ефект върху Алекс. Искаше му се да се изсмее силно. Той много добре разбираше, какво бе направил дядо му. И по-важното, разбираше защо го е направил. Беше се оженил за жената, запленила сърцето му. Без която не би могъл да живее.

Не би могъл да живее без нея… нали точно това твърдеше и Роулинс.

Междувременно, лейди Оксли, лейди Лилит и Хюбърт се опитваха да убедят херцогинята, че вероятно греши относно вдовицата. И да възвърнат незначителната част от семейна чест, която очевидно нямаше никакво значение за дядо му.

Внезапно Алекс видя две възможности пред себе си. Да живее като Хюбърт, лейди Лилит и лейди Оксли, робувайки на доброто мнение на обществото, независимо от цената, или да живее, както Джак го подтикваше, с повелите на собственото си сърце, запращайки обществото по дяволите.

Той вдигна поглед към херцогинята и старата дама има дързостта да му намигне нахално, сякаш знаеше за коренната промяна, която настъпваше у него.

Щеше да се ожени за Емалийн. Да щеше да се ожени за нея още тази нощ, ако можеше. И да върви по дяволите обществото. Проклетото благоприличие. Щеше да има жената, в която бе безумно влюбен и нямаше да го е грижа, какво щяха да кажат останалите.

Антрактът наближаваше, затова той щеше да се извини и да обясни, че не може да се наслади на вечерта, докато съпругата му е толкова болна. Щеше да използва репутацията си на влюбен в своя полза и бързо да се прибере.

Когато действието свърши и завесите се спуснаха, той скочи на крака.

— Моите извинения, ваша светлост, лейди Оксли. Страхувам се, че загрижеността за съпругата ми не ми позволява да остана повече — каза той, покланяйки се на двете матрони.

— Хъм — изсумтя лейди Оксли, а челото й се повдигна скептично. — Подозирам, че съпругата ви е достатъчно добре. Лилит каза по-рано, че този следобед е била в достатъчно добро здраве, за да те вкара в затвора за длъжници на Бонд Стрийт и да се вози в каретата на Темпълтън. Затова мисля…

Но Алекс не слушаше. Емалийн се бе возила в каретата на Темпълтън? Старото му досадно чувство за семеен дълг се надигна у него.

„Дори не познаваш това момиче, а искаш да се ожениш за нея? Лудост! Глупост!“ Той потуши съмненията си и се вкопчи в новото си решение. Никакво тесногръдие повече, той беше един нов Седжуик. Дързък и жизнен. Само заради нея… Доколкото познаваше Емалийн, тя имаше разумно обяснение, а ако нямаше, щеше да измисли някоя история, която да бъде напълно задоволителна.

Херцогинята го погледна през лорнета си.

— Доведете съпругата си вдругиден да ме посети, Седжуик. Бих искала да се срещна с жената, която толкова очевидно е запленила сърцето ви.

Той отново се поклони.

— Страхувам се, че това може и да не е възможно — настоя той. — Здравето й…

Дамата се изправи в седалката си.

— Вдругиден, Седжуик — това беше заповед, а не молба.

Докато се обръщаше, за да поднесе извинението си на останалите от компанията, той откри, че не е единственият, който отчаяно бърза да се оттегли от ложата на лейди Оксли.

Мис Мабърли се отдалечаваше, а майка й след нея, и от това, което можеше да дочуе, изглежда укоряваше дъщеря си, задето не е обръщала повече внимание на графа.

Искаше му се да каже на мисис Мабърли, че се съмнява графа изобщо да е забелязал незаинтересоваността на дъщеря й, нито пък мислеше, че мъжът го е грижа, че годеницата му го намира отвратителен. Със зестрата си тя щеше да влее едно малко състояние в хазната на Оксли, а за грубиян като графа, мнението на мис Миранда Мабърли относно брака им, не означаваше нищо.

Като се сбогува и игнорира протестите на Хюбърт и лейди Лилит, че мисис Симънс добре ще се погрижи за Емалийн, той си тръгна.

Докато бързаше по претъпканите пътеки, той кимаше на познати и приятели, когато съвсем буквално връхлетя върху Джак.

Приятелят му тежко се препъна.

— Хей, внимавай — каза той заваляно, а около него се разнесе миризма на бренди. Мигайки пиянски, той изглежда се опитваше да го фокусира. — Алекс! — извика накрая. — Търсех те навсякъде. Това е проклета катастрофа. С мен е свършено. Съсипан съм.

Минувачите отправяха шокирани погледи към тях, вероятно предполагайки, че и двамата са пияни.

Вместо да добавя още към настоящите интриги във висшето общество, той хвана приятеля си за ръката и го насочи към една уединена беседка.

— Какво по дяволите се е случило с теб? — попита той, разтърсвайки го силно.

— Съсипан, аз съм напълно съсипан — оплака се той.

— Ще бъдеш, ако брат ти чуе за това. Знаеш колко се възмущава Паркъртън от публични напивания.

— Е, това сега няма значение — каза Джак печално.

— Защо? Какво се е случило?

— Вината е твоя — оплака се Джак. — Проклетата ти вина. Отиде и си взе жена.

Алекс понижи глас.

— Ако си спомняш, ти я измисли.

— Да, така е — каза Джак. — Но никога не съм мислил, че ще ме забърка в такава каша.

— Какво общо има Емалийн с това?

— Стиснатия ми морален брат реши, че щом добрия ми приятел лорд Седжуик е намерил щастието си в брака, значи и аз трябва да го сторя.

„О, нямам време за това“, помисли си Алекс, оглеждайки претъпканите зали, за да се увери, че никой не слуша разговора им.

— Ами измисли си съпруга.

— Бих — каза Джак, — но брат ми вече ме е изпреварил и ми е намерил. Някаква консервативна, благоприлична дъщеря на викарий — Джак изстена, сякаш го влачеха върху колело с шипове. — Чу ли ме? Дъщеря на викарий!

— Ами, недей да се жениш за нея.

Джак поклати глава.

— Ако не се оженя за момичето, Паркъртън ще ме отреже. Нито пени повече.

— Джак, съвета ми е да се прибереш, да преспиш с тази мисъл и на сутринта… — той спря и погледна приятеля си. — Нека бъде късния следобед, когато станеш, ще дойда с теб при брат ти и ще ти помогна да го разубедим.

— Няма да помогне — отвърна Джак. — Каза ми незабавно да публикувам обявата… или ще трябва да напусна лондонската къща. Нареди на Бърдуел да започне да опакова нещата ми, ако не се срещна с архиепископа до утре.

Алекс се съмняваше, че Бърдуел, благоприличния иконом на Паркъртън, би бил щастлив да види Джак изхвърлен от гнездото. Мъжът изглежда винаги бе имал снизходително и меко сърце за брата негодяй на херцога.

— Ела, нека те заведа у дома — предложи Алекс.

— Не мисля — каза Джак. — Ако ще бъда женен за дъщерята на някакъв човек от простолюдието, ще се позабавлявам, преди да отида на бесилото. Една последна нощ за веселие между меките бедра на…

— О, не, недей — каза Алекс, хващайки го за ръка.

Но Джак се отскубна.

— Ще отида зад кулисите и ще видя, дали моята Жизел е свободна. Моята хубава малка червенокоса приятелка, която сърцето ми желае. Проклетата ми слабост към червенокоси — заяви той. — Ще я пленя с целувката, с чара си, докато се окажа с оковани крака и заточен в най-далечния край на Нортхемптъншир — преди Алекс да успее да го спре, приятелят му се шмугна в тълпата и изчезна от погледа му.

Той поклати глава и обмисли, дали да тръгне след Джак, но желанието му да се ожени за Емалийн го изведе навън в нощта и го насочи към „Хановер скуеър“.

 

 

Джак се препъна и премигна, в опит да се фокусира върху плана си за атака. Да намери малкия танцуващ ангел и…

Точно тогава забеляза дребна фигурка в края на коридора, близо до вратата, която водеше зад кулисите.

„Хитра лисичка“, помисли си той. Да виси наоколо по време на антракта с надежда за… той погледна отново към главния коридор и видя, че наоколо няма никой, най-вероятно всички заемаха отново местата си. Той хвърли още един поглед към нея и поклати глава. Странен костюм, помисли си, поглеждайки към строгия муселин. Но вероятно имаше драматичен рецитал по време на второто действие и тя щеше да бъде в хора.

— Жизел, скъпата ми богиня, колко се радвам да те видя — каза той, хвана я за ръка и я завъртя. Тя полетя върху гърдите му и без колебание той затвори очи и улови устните й в търсеща целувка.

Тя се гърчеше в обятията му, а ръцете й се вдигнаха към раменете му в стегнати юмруци. Налагаше го, сякаш не искаше вниманието му. Ах, Жизел, тя искаше да направи антракта им буен. Той я придърпа по-близо, притисна я към стената, задържайки я неподвижна с бедрата си, а втвърденото му намерение се раздвижи срещу нея. Междувременно, той продължи да я целува, провокирайки езика й да се присъедини към играта му. Подръпна долната й устна със зъбите си, а после задълбочи целувката си, докато не я чу да издава мек стон.

С Жизел никога не му трябваше много време, размишляваше той, докато ръката му се придвижваше по дължината на бедрото й, през талията към гърдата й. Пръстите му закръжиха около зърното й. Като девствена госпожичка тя ахна, сякаш никога не е била докосвана по този начин.

Трябваше да признае, че бе отлична актриса, тъй като отново започна да се бори с него, така че той реши да прекрати оплакванията й, както го бе направил предишната нощ — пръстите му се плъзнаха в корсета й и освободиха едната й гърда. Така можеше свободно да й се наслади. Дланта му заброди по меката копринена плът, радвайки се на начина, по който зърното й се втвърди и набръчка, а коленете й се огънаха. Сега, когато малката му лудетина бе раздразнена и разгорещена, беше време за задкулисната борба, която му бе обещала.

— Е, сладкишче, покажи ми къде можем да останем насаме за малко — прошепна й той, — и ще спазя обещанието си, ще те накарам да свършиш, преди завесите да са се вдигнали.

— Остави ме! — изкрещя тя, а ръцете й отново забарабаниха по гърдите му.

От брендито ли беше или лисичката звучеше различно? Джак отвори очи и запремигва, опитвайки да се фокусира и с ужас осъзна, че жената, с която смяташе да прави любов не беше Жизел.

И тогава чу писъците.

 

 

Алекс пристигна на Хановер скуеър малко след това, въпреки че бе направил две важни отклонения — в „Рандъл и Бридж“, събуждайки горките продавачи посред нощ, за да избере идеалния пръстен и при архиепископа, за да получи специално разрешително.

Обясни му, че има някои неточности при сключването на брака му с Емалийн и иска да се увери, в правото на бъдещия си син за унаследяване. Архиепископът, загрижен за моралните последици от такъв въпрос и имайки предвид репутацията на Седжуик като благороден мъж, написа документа и го посъветва да доведе при него лейди Седжуик, за да извършат церемонията бързо и дискретно.

Алекс се завтече към дома си с намерението да разреши въпроса възможно най-скоро. Но, когато пристигна завари къщата в пълен хаос. На бордюра бе спряна карета и сякаш всяка свещ в къщата бе запалена.

Той отново погледна към екипажа и осъзна, че е на баба му.

Баба му? Невъзможно. Тя никога не идваше в града. Никога.

Но, ето че това беше нейната карета, което можеше да означава само…

— Скъпото ми момче, ето те и теб! — извика тя от парадните стълби, а глутницата й от мопсове лаеше щастливо от пристигането му.

Алекс затвори очи и изстена.

— Бабо — каза той, като я целуна по бузата и се насили да се усмихне. — Каква изненада!

Никога не бе бил по-сериозен в поздрава си. И когато я погледна, виждайки я отново, той я заобича дори още повече. Баба му танцьорка в операта? Това обясняваше толкова много.

— Не виждам защо — каза тя, вдигайки едно от скъпоценните си кучета, за да го почеше между ушите. — Реших да дойда, за да се срещна със съпругата ти. Не можех повече да стоя настрана. Оставих скръбта по дядо ти да ме държи далеч от задължението ми на наставница и защитник на скъпата ти Емалийн. След като ти замина, осъзнах, че горкото момиче е оставено само със съпругата на Хюбърт и майка й, които да я представят в обществото — тя се огледа и го задърпа към къщата. — Знаеш, че не обичам да говоря лошо за семейството, но е по-възможно лейди Лилит и майка й да засипят твоята невинна Емалийн с клюки, отколкото да се погрижат добре за нея. Тогава разбрах, че е време да събера кураж и да се изправя срещу скъпите си спомени, като се завърна в тази къща — тя изтри една самотна сълза от бузата си и погледна към каретата му. — Но къде е Емалийн? Не е ли с теб?

— Не — каза той, без да се замисли. — Тя е — той внезапно спря и погледна нагоре към стълбите. Емалийн не беше у дома? Не, разбира се, че не. Тя бе намислила нещо и преднамерено го бе накарала да излезе за вечерта.

Въпреки здравия му разум, клюката на лейди Оксли избуя в ума му. Обикаляла с каретата на Темпълтън.

Не, помисли си той, позволяваше злобата й да изкривява добрата му преценка. Ако Емалийн беше излязла, значи имаше основателна причина. Дано да беше така.

— Исках да кажа, къде е Симънс?

— Четвъртък е — каза тя и му изшътка по детски. — Вероятно е на онази игра на карти, за която си мисли, че никой не знае — типично за баба му да знае всичко за къщата, в която не бе стъпвала от повече от петнадесет години. Тя му се усмихна снизходително и попита: — Е, къде е съпругата ти?

Той игнорира любопитството й.

— Сигурно си изморена от пътуването, бабо — отвърна той. — Защо не се настаниш в стаята си и не се срещнеш с Емалийн сутринта?

— Остави това — каза тя. — Не съм изминала целия този път, за да бъда отпратена за още дванадесет часа. Сега, кажи ми направо, Александър, къде е съпругата ти? — както молбата на херцогиня Шевертън по-рано, въпросът на баба му не беше любезно запитване, а по-скоро заповед, дадена от генерал. Но, за негов късмет, когато тя влезе в къщата, промените, които бе направила Емалийн, отклониха вниманието й. — О, небеса, къде намери тези картини? — попита тя, докато вървеше към стълбите.

— Милорд, мога ли да поговоря с вас? — помоли мисис Симънс шепнейки. — Насаме.

Алекс кимна и докато баба му бе погълната от закачените акварели, той наведе глава към икономката.

— Лейди Седжуик не е у дома.

— Не е у дома? — попита той. — Къде е тогава?

При това, баба му вдигна поглед.

— Нещо не е наред ли, Александър? — от изражението на лицето й, Алекс разбра, че това не е разговор, който трябва да се провежда близо до вдовицата.

— Бабо, веднага ще се върна при теб — извика той. — Мисис Симънс има нужда от помощта ми.

Баба му ги изгледа скептично и се върна към проучването на новото обзавеждане, а мопсовете седяха на стълбите около нея като китайски фигурки.

Алекс последва икономката до кухнята. Беше празна, с изключение на тесте карти върху масата. Образът на Емалийн по-рано в кухнята, с Томас и Симънс, изникна в ума му. Картите. Емалийн държеше карти.

Играта на карти. Той погледна мисис Симънс и я видя да плаче.

— Умолявах ги да не я взимат със себе си, но нейна светлост ми обеща, че нищо лошо няма да се случи. Никога не съм харесвала склонността на Симънс да играе карти, но човек трябва да има някой друг порок, иначе не е щастлив. И след като бе изгубил толкова пари, изглежда, че тя бе единствената ни надежда.

Алекс поклати глава. Ако това, което казваше, беше истина… небеса, не. По-добре да беше отишла на разходка с Темпълтън. Поне тогава можеше да застреля маркиза, да избегне скандала и да спаси честта си.

— Вината е на херцогиня Шевертън — казваше мисис Симънс. — Тя им позволи да наемат този мошеник, а той замина и открадна всичките ни пари.

— Мошеник?

— Да, новия лакей при Шевертън играеше на високи залози и печелеше всички надници на слугите в Мейфеър. А нейна светлост, е, тя каза…

Алекс знаеше какво е казала. Как е скочила и е решила да помогне на персонала му. Но това болеше. Не това, че бе нарушила обещанието си да не залага, а това, че го бе излъгала. Бе предала доверието му. Не му се доверяваше достатъчно, за да му каже истината.

И все пак, ако бе дошла при него и му бе казала, че ще мами на карти пред всички слуги в Мейфеър, той щеше да я заключи в избата.

— Къде е играта тази вечер? — настоя той.

— В „Кралският кът“ — каза мисис Симънс и отново избухна в сълзи. — Играят в „Кралският кът“, зад площада, близо до обществените конюшни.

Той се запъти към вратата, обърна се и каза:

— Дръж баба ми заета, докато се върна.

— Милорд? — извика тя.

— Да, мисис Симънс?

— Ако е някакво успокоение, лейди Седжуик ще върне честта в играта на тази къща — каза му тя, сякаш с това всичко се нареждаше.

Алекс знаеше, че единствения начин да спаси честта на семейството бе да прибере Емалийн незабавно вкъщи.