Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (13)

Глава дванадесета

— Няма нищо по-хубаво от това след пикник — каза Алекс, когато се запътиха към постланото под огромен дъб одеяло. Емалийн бе приковала поглед върху усамотеното кътче, мястото на предстоящото й щастливо падение и за малко да не забележи, че той държи дългия тесен сандък, който бе зърнала по-рано в каретата.

— Да, това ще свърши работата.

— Това? — изведнъж заподозря, че Алекс няма намерение да я прелъстява.

— Предполагам ще ми кажеш, че никога не си го правила? — попита той. — Е, не се плаши. Въпреки че майка ми винаги се е гнусяла, баба ми все още го намира за възхитително.

Емалийн го погледна косо. Майка му и баба му? Небеса, по-добре да не го бе разбрала правилно.

— И какво ще правим?

— Риболов — поясни той. — Какво друго бихме могли да правим тук в такъв прекрасен ден?

Риболов! Бе я довел тук, до тази интимна беседка, на идеалното романтично място, за да прекарат следобеда в риболов?

Не знаеше дали да заплаче или да го бутне в реката. Преди да успее да се отдаде на мечтата за това, как той излиза от водата, приличащ на Нептун, с прилепнали към мускулестото му тяло риза и бричове, Седжуик сглоби едната въдица и изкара втора.

— Не, не мисля — заяви тя. И бе сериозна.

— Няма да се разочароваш.

Би се обзаложила за обратното. Наистина, достатъчно се бе разочаровала за един следобед и без да прибавя някаква глупава риба към огорчението си.

Твърде зает да възхвалява ентусиазирано радостите от риболова и най-подходящата стръв, Седжуик изглежда не забелязваше досадата й. Той отново протегна ръка.

— Ела, Емалийн, опитай.

Този път краката й останаха неподвижни и тя се закова на място. Нищо не можеше да охлади нечий възторг по-бързо, от разговор за ларви и червеи.

— Не, благодаря — отказа тя. — Мисля, че ще остана тук и само ще гледам — и ще се нервирам.

— Е, гледай внимателно — извика той през рамо, докато се спускаше по ниския бряг към ръба на водата. — И ако ти се прииска да се присъединиш, просто ме уведоми.

Тя успя да му се усмихне, настани се върху одеялото и се загледа в слънчевата светлина, която танцуваше игриво над ленивата вода. Но погледът й непрекъснато се отклоняваше към мъжа пред нея, завладяна от начина, по който ризата му се опъва по раменете, от това, как челото му се набръчква, докато се концентрира върху издърпването на въдицата.

От всичко, което Емалийн видя дотук, риболова изглеждаше като много работа и ругатни — за нищо. Очевидно се изискваше повече от въображаемата вещина на Седжуик, тъй като той нямаше никакъв успех.

— Сигурен ли си, че го правиш правилно? — извика му тя.

— Защо ти не ми покажеш как трябва? Или се страхуваш, че и ти като мен ще бъдеш пренебрегната от тези приятелчета?

„О, по дяволите, защо не?“, помисли си тя. Щеше да бъде пренебрегвана и от мъжа и от звяра. Ако рибата можеше да бъде наречена звяр. Ако ли не, Седжуик можеше да се брои и за двете.

Тя се приближи към него.

— Сега, застани тук — каза Алекс, като внимателно я намести пред себе си и я придърпа близо.

Изведнъж риболова се оказа много по-интересен, докато гърба й се притискаше в гърдите му, а тялото й се разтапяше по неговото. Ако летния ден не бе достатъчно топъл, искрата, която пламна между тях го превърна в ад.

Спомените не я лъжеха. Тялото му бе точно толкова високо и силно. А когато наклони глава назад, за да го погледне, всичко, което успя да види, бяха устните му — тези, които целуваха с изкусно умение. Погледът на Седжуик срещна нейния и тя можеше да се закълне, че видя същото признание в очите му, което със сигурност гореше и в нейните. Как бе възможно да си въздействат по този начин?

Майка й винаги бе казвала, че когато се влюби, ще го разбере на мига. Както на нея й се бе случило с баща й. Не че някога бе считала съветите на майка си относно мъжете за разумни — особено като имаше предвид, че нейното схващане за идеална половинка бе разбойник, който тя често бъркаше с благородник.

Емалийн отново погледна към барона и през гръбнака й премина тръпка. По дяволите, това не беше добър знак. Тя затвори очи и започна да се моли. „Не, не и Седжуик.“ Не искаше да се влюбва в него.

И все пак бе сигурна, че никога няма да срещне друг мъж, който да я кара да се чувства толкова жива и безметежна, сякаш се изплъзва и пада…

И точно това се случи. Падна.

Когато се извърна в ръцете му, за да се приближи и да получи шанс за друга целувка, тя стъпи на хлъзгав камък, който внезапно поддаде. И я изпрати не в обятията на Александър Денфорд, а в студеното възмездие на Темза.

— О, не, о, Боже! — извика тя, когато се изплъзна от ръцете му и тупна със силен плясък в реката.

За щастие, водата не беше много дълбока. Тя се приземи по дупе върху калното дъно. Ако не друго, то студената вода поне й подейства добре, като временно охлади страстта й. Особено, когато осъзна, че Седжуик все още стои на брега и държи проклетата си въдица.

— Небеса, Емалийн, почти изгуби най-добрата ми пръчка — извика той след нея, а устните му потрепваха в усмивка.

— По дяволите, въдицата! — извика му тя и се изправи прогизнала и покрита с кал. — Имаш ли представа колко струва тази рокля? Сега е съсипана!

— На мен не ми изглежда толкова зле — отговори той и наклони глава, сякаш за да проучи твърденията й. Каквото и да бе открил, то бе причина за порочната извивка на устните му и осезаемо чувствения блясък в очите му.

Тя се огледа и забеляза, че красивия муселин е прилепнал по нея като втора кожа и разкрива извивки, които Седжуик оглеждаше с преценката на опитен развратник.

— Лейди Седжуик — заяви той, — направо е възмутително, че сте крили такива възхитителни форми от съпруга си през всички тези години.

— По дяволите, Седжуик, престани да ме гледаш влюбено и ме измъкни от тук — краката й бяха затънали в калта и колкото и да опитваше, не можеше да измъкне дори и единия.

За нейно раздразнение, той избухна в смях. Изрева така, сякаш никога не бе виждал нещо по-забавно.

— Защо бих искал да сторя това? — попита той. — Може никога да нямам друг шанс да те видя така.

— Нямаше да бъда в подобно затруднение, ако ме бе хванал, преди да падна — скара му се тя и опита да изглежда възможно най-строга. Но колкото и да искаше да му се ядоса, веселието му бе заразно. Къде изобщо се бяха дянали маниерите му?

— Да, но докато те спасявам, бих могъл да загубя най-добрата си въдица.

О, значи това беше най-важно за него! Емалийн стисна зъби и използва цялата сила, която притежаваше, за да измъкне единия си крак. Това я отведе достатъчно близо до брега, за да хване въдицата му и да я издърпа заедно със скъпоценния й собственик във водата. Седжуик се приземи със силен плясък и се надигна с плюене и фучене.

Емалийн му се ухили. Сега по-добър късмет с риболова ли имаше?

Седжуик погледна към себе си и преди да е разбрала какво прави, я хвана за глезена и я събори — обратно в калта до него. Тя се подаде и се закиска, тъй като нямаше какво друго да стори. Смяха се и се пръскаха невъздържано, забравяйки всичко и всички.

— Мадам, бих искал да заявя — каза той, с превзет лондонски маниер, преструвайки се, че я разглежда през лорнет, — че днес изглеждате внушително. Направо чудесно. Това нова рокля ли е?

Потупвайки капещото си боне и прогизналите панделки, тя каза със също толкова надут тон.

— Всъщност, да. И вярвам, че това ще бъде най-модерно през следващия сезон.

Те отново се засмяха и веселата атмосфера й въздейства повече, отколкото някога красивите му черти и добрите маниери бяха успели. Кой би си помислил, че винаги толкова порядъчния и колосан барон Седжуик ще намери плискането за толкова забавно?

И това не бе единствената изненада, която Емалийн откри в този момент. Когато погледна към него, зелените му очи блестяха весело и сърцето й запрепуска. Беше точно, както майка й го бе описала. Като да видиш падаща звезда — удивителен момент на щастие, миг, който трябва да се сграбчи.

Винаги се бе чудила, как някой може да се хваща за нещо толкова неземно, като падаща звезда? Скоро и тя откри как. Седжуик се пресегна и я придърпа. Първоначално тя започна да се бори, защото помисли, че ще се озове обратно в калта, но когато отправи още един див поглед към него, очите му плениха нейните.

И както целувката предишната нощ бе променила правилата помежду им, така в този огнен миг, те бяха напълно пренаписани. Веселието бе изчезнало от лицето му и тя го погледна учудено. Не можеше да бъде. Но нямаше как да го отрече. Усмивката на Седжуик бе замръзнала и изглеждаше така, сякаш я вижда за първи път. За един миг всичко, за което можеше да мисли, бе колко отвратително трябва да изглежда — като дрипава мокра улична котка. Но очевидно не това виждаше той… или това, или имаше в сърцето си специално място за безпризорни животни.

Алекс я издърпа в обятията си и я притисна. Всичките шеги и доброто му настроение бяха изчезнали и той имаше съвсем целенасочен вид. Неизказано желание. Бавно и внимателно свали съсипаното й боне и го пусна да плава насред реката. Далеч, където не можеше да бъде върнато. Емалийн се опита да каже нещо в протест, но не можеше дори да диша. Той приглади прогизналите й къдрици. Ръката му бе гореща срещу мократа й кожа. Сякаш целия свят около тях бе замрял. Дори и вечно леещата се Темза замлъкна за този магически, невероятен момент.

„Това е невъзможно“, прииска й се да му каже. Той не можеше, не, не трябваше да я гледа по този начин, сякаш я намира за неописуемо красива. Сякаш отношението му към нея се доближава до процъфтяващите чувства, които се бореха в огромното й сърце. Погледът му сякаш измерваше всяка нейна черта — носа, бузите, брадичката, устните й. Без да каже и дума, той се наведе и си открадна целувка. Когато устните му подразниха нейните, тя се притисна по-близо до него. В този миг, той се отдръпна и я погледна. Вгледа се в очите й, сякаш търсеше някакъв отговор от нея.

Как се случи това? Не знаеше и не я интересуваше. Досега животът й бе една поредица от лъжи и измами. Толкова много, че чистата истина в същността на този момент я изуми. Сега разбра какво означава да последваш нечие сърце. Бавно наклони глава и все така леко му кимна, окуражавайки го да я целуне. Седжуик нямаше нужда от следваща покана. Вълча усмивка разтегна устните му и този път устата му покри нейната с неутолим глад. Тази топлина, този огън, който за миг бе охладен от реката, пламна отново, неспособен да утихне за дълго. Лумна в нея, както се бе разгоряло желанието зад дълбоката му целувка. Устата му я поглъщаше, сякаш никога нямаше да може да й се насити, сякаш му бе малко това опияняващо, удивително сливане.

Да, целувката не бе достатъчна и изглежда и двамата го знаеха. Пръстите му се заплетоха в косата й, опакото на ръката му помилва шията й, а ръцете му, горещи и силни се увиха около раменете й, и я придърпаха още по-близо. Слънчевата светлина блестеше по водата около тях, птиците пееха от храстите и тревата, която растеше в изобилие близо до брега. И през цялото време Седжуик я целуваше. Целуваше я дълбоко и всеотдайно. Тялото на Емалийн потръпна. Той я завладяваше и изучаваше.

Както внезапно бе започнал, Алекс изведнъж спря. За един окаян, бездиханен миг, й отправи дълъг, търсещ поглед и тя се уплаши, че може да я отблъсне, както бе направил в каретата.

Тогава той се изправи, взе я в силните си ръце и я изнесе от реката.

— Седжуик, аз…

Накара я да замлъкне с целувка, която бе още по-настоятелна от предишната. Устните му покриха нейните, пращайки една друга река по вените й — страстна и преливаща от желание. Спря за миг и отново я погледна, повдигайки вежда, сякаш предизвикваше протеста й. Провокираше я да каже нещо, една дума. Когато не го направи — защото наистина не смееше — той изкачи насипа и коленичи в гъстата трева, където до изолираната беседка бяха постлани одеялата и възглавниците.

Седжуик нежно я остави долу и я погледна. В този миг Емалийн разбра, че със сигурност риболовът е последното нещо, за което мисли.

Той бе напълно полудял — и това, което се канеше да стори бе лудост.

Никога не бе желал жена така, както Емалийн в този момент. Напълно забрави, че тя не е негова съпруга, че е натрапница, която заблуждава всички. Забрави всичките хиляда и една причини, поради които това бе нередно, защото да прави любов с нея, противоречеше на внимателното планиране и обмисляне, за които обичаше да чете лекции на Джак. Изостави всякакво благоразумие и предпазливостта, която държеше съществуването на Емалийн в добре пазена тайна.

И въпреки това всичко, което искаше да направи бе да продължи в тази безразсъдна посока. Да заяви желанието си, да признае, че има нещо в Емалийн, което го караше да забрави всичко рационално. Защото разума, никога нямаше да му спечели сърцето й на скитница.

Алекс си помисли, че трябва да вини Роулинс и проклетото му френско бренди, задето мислите му се бяха преобърнали така. Макар да знаеше, че не е справедливо… Думите на виконта само бяха дали глас и значение на това, което се бе породило в сърцето му в първия миг, когато видя Емалийн.

Отново потърси устните й и я целуна, учудвайки се на отговора й. Тя се притисна към него. Тялото й беше горещо и гъвкаво. Както живия си темперамент, тя бе като огън под докосването му. Извиваше се под ръцете му, които изучаваха гърдите й. Гърлен стон го призова да продължи. Под дланите му зърната й се втвърдиха, напрегнати и нетърпеливи за докосването му. За устните му.

Така усамотени, под прикритието на беседката, без възможност да бъдат обезпокоени, Алекс започна да я разсъблича.

— Седжуик… — успя да прошепне тя слабия си протест.

— Няма никой наоколо…

— Не, не е това — каза тя и нахално му намигна. — Но роклята трябва първо да се разкопчее отзад.

Емалийн се завъртя в ръцете му и го погледна през рамо, а в очите й пламтеше горещо нетърпение.

— Ако обичаш.

— С най-голямо удоволствие — отвърна той и развърза мокрите връзки. Изхлузи роклята й през главата и долната й риза я последва.

Опитните жени имаха един особен поглед, когато за първи път се събличаха пред мъж. Алекс го бе виждал у любовниците си и у няколко други завоевания. Такъв, който казваше, че той е щастливец щом му бе позволено да види тази гледка. Но в очите на Емалийн нямаше подобна искра. Това не бе жена, свикнала да се съблича пред мъже, тъй като всичко в нея внезапно бе станало свенливо и нерешително.

Едва ли не сякаш се страхуваше, че ще се разочарова от това, което открие.

— Емалийн — прошепна той във врата й, а зъбите му леко драскаха меката част на ухото й. — Не знам от къде да започна. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал.

Тя поклати глава, сякаш не вярваше на думите му. Затова той остави тялото и докосванията му да й докажат, че е искрен. Устата му намери едната й гърда. Той пое розовото й зърно с устни и го придърпа, за да може да помилва с език настръхналото връхче, докато тя започне да стене.

— Гърдите ти са идеални — промърмори той, като потърси другата, за да се отдаде на същото възхитително занимание.

Тя се извиваше и трепереше под него, пръстите й се впиха в раменете му и го задържаха на място.

— О, Седжуик — прошепна тя.

Дори докато продължаваше да я изучава, да я притиска, целува и смуче, пръстите му бяха заети да изследват бедрата й. Кожата й, толкова мека и разкошна, бе неговата награда. Пръстите му преминаха по меките къдрици на нейната женственост и тя ахна в отговор.

А когато го направи отново и дразнейки я, прокара пътека водеща до още по-голяма награда, тя изстена силно и нетърпеливо. Както и подозираше, Емалийн бе жена, която вземаше удоволствието си с пълна отдаденост.

И така, той премина в разузнаването си малко по-напред, като внимателно разтвори листенцата плът с нежно докосване и намери пътя към топлата, влажна сърцевина на желанието й. Пръстът му се плъзна върху нея веднъж и още веднъж и още веднъж, а бедрата й следваха движенията му.

Точно когато последва ритъма му, той спря за миг и плъзна пръст в нея.

— Седжуик — изстена тя и разтвори крака за него, а бедрата й се повдигнаха, за да го посрещнат.

Покри устата й с дълбока хищническа целувка, езикът му се движеше върху нейния, докато пръстите му танцуваха и я дразнеха. Той чувстваше собственото си тяло, толкова живо и твърдо от желание. Не можеше да мисли за нищо друго, освен как ще я изпълни, и ще съедини пламналата си мъжественост със стегнатата й, готова да го приеме сърцевина.

Алекс се отдръпна и затаи дъх. В този миг ароматът й го примами, привлече го по-близо и той остави устните й, за да потърси друга форма на удоволствие. Устата му се плъзна надолу по рамото й, открадвайки няколко горещи, жадни глътки от гърдите й, после се премести надолу през плоския й корем, докато не подразни центъра на женствеността й. Когато вдигна поглед към нея, тя се взираше в него, очите й бяха изпълнени с желание, а устните й разтворени, докато дъха й излизаше накъсано.

— Какво правиш? — ахна тя.

— Това — отговори той и езика му пое по нов път по нежните розови листенца.

— О, не — ахна тя — Това е… това е…

— Възхитително? — предложи той, вкусвайки я отново, като я пое в устата си и я загали с език.

Бедрата й потрепериха й той ги хвана, повдигайки я към себе си, докато продължаваше да я води към незабравимо, безспорно освобождаване. Емалийн се зачуди на собствената си дързост. Лежеше гола на тревисто хълмче, с мъж, когото едва познаваше. Макар че точно в момента, това не изглеждаше съвсем вярно, тъй като той явно знаеше всяка тайна, която тялото й криеше и няколко, за които дори самата тя никога не бе подозирала. Устните му бяха разпалили страстта върху устата й, със сладкото мъчение върху гърдите й, но това, което правеше с… там… беше сатанинско. Сякаш бе открил самия център на желанието й и смяташе да го издърпа от нея, докато не открие освобождението си.

О, тя знаеше какво може да стори един мъж на жена. Да я изкуши с целувката си да повярва в обещания за неочаквани удоволствия. Но в това, което Седжуик правеше с нея нямаше никакви обещания. Само властно намерение. Когато езикът му отново се плъзна в нея, тя почувства как тялото й се напряга от нужда, дъхът й спира в гърлото от страх, че ако помръдне, дори за да си поеме въздух, ще развали магията, която той бе направил.

Емалийн се надигна и изви бедра, когато той положи още една дълбока целувка върху нейната женственост и този път, през нея преминаха тръпнещи вълни, предвещаващи това, което предстоеше да се случи. Тя впи пръсти в ризата му, вкопчвайки се в него и се отдаде на целувката му, докато тялото й се стегна до такава степен, че нямаше друг избор, освен да избухне в освобождение, което я запрати в свят на удоволствия.

— А-а, о-о — успя тя да простене, а бедрата й се олюляваха върху безкраен океан от екстаз. — Седжуик — прошепна тя, когато бурните приливи отстъпиха място на ласкавите вълни.

Той се усмихна и остави следи от целувки от бедрата до устните й.

— Не мислиш ли, че е време да се обърнеш към мен с рожденото ми име?

Тя изпусна една доволна въздишка.

— Александър.

— Все още ли мислиш, че съм скучен?

Тя се засмя и го целуна.

— Ни най-малко. Що за магия беше това?

— Едва началото — обеща той.

Емалийн трябваше да признае, че има нещо вярно в репутацията му на почтен мъж. Бе обещал, че удоволствията тепърва започват и удържа на думата си.

Правиха любов в беседката. Седжуик я докара до ръба на освобождението, преди да навлезе в нея бавно и нежно, разпалвайки я като сгорещен катран, докато бедрата й се надигнаха и се раздвижиха трескаво, за да посрещнат тласъците му. Кулминацията й я изненада, дива и буйна, споделена със собственото му освобождение, което го остави задъхан и изнемощял върху нея.

Те лежаха с преплетени тела, вплетени в едно, докато тръпките и треперенето продължаваха да препускат по телата им, оставяйки ги да се носят по течението на страстна буря.

Ако Емалийн си мислеше, че бе приключил, тя с изненада разбра, че Седжуик никак не е изтощен. Той я залюля в прегръдката си и пръстите му се заровиха в разбърканите й кичури мокра коса.

— Емалийн?

— Да? — каза тя замечтано, докато вниманието й бе съсредоточено към тъмния триъгълник от косми върху гърдите му. Пръстите й си играеха и подръпваха кичурчетата.

— Била ли си… правила ли си…?

Тя вдигна поглед към него, тъй като знаеше съвсем точно какво я пита. Въпреки че не бе въпрос, който се задаваше на някоя, като мис Мабърли или лейди Даяна Фордъм, трябваше да се отправи към жена като нея. Такава, която бе живяла извън уважаваното общество. Която не е била девствена, когато се е озовала в обятията му.

Не бе обидена, а само поразена от колебанието му да попита и нуждата му да знае.

— Не, Седжуик. Не съм. Не съм правила това… е, от много време.

Той кимна и отново се заигра с косата й.

Въпреки това Емалийн знаеше, че отговорът й не бе честен. А Седжуик бе твърде голям джентълмен, за да любопитства. Не че отговорът й имаше някакво значение, но изпита потребност да му каже, за да не мисли той твърде лошо за нея.

— Веднъж имаше един — каза тя. — Обичах го и мислех, че и той ме обича — отклони поглед, тъй като не й харесваше да се връща назад. Имаше правило, да не живее в сенките на миналото. — Но до ден-днешен не е имало никой друг.

„Няма и да има“, помисли си тя. Как би могла да съсипе такъв идеален спомен?

— Винаги съм мислила, че е въпрос на доверие да приема мъж в леглото си… или на одеялото за пикник.

За един дълъг миг той не каза нищо, докато не успя да попита с тих, сериозен глас.

— Ти ми се доверяваш?

Въпросът притежаваше повече тежест, отколкото тя смееше да си помисли. Небеса, как бяха стигнали до тук?

— Да — отговори, смаяна от собственото си признание. Да го държи скрито в сърцето си бе едно, но да го каже на глас… Тя вдигна поглед към него, към сиво-зелените му очи и усети как страховете й се стопяват. — Предполагам, че да.

Баронът кимна и отново я придърпа в обятията си, където тя му се довери отново.

 

 

Часовете минаваха, но твърде скоро стана време тръгват. Седжуик и Емалийн отново бяха нахлузили мокрите си дрехи и крачеха ръка за ръка към къщата. Мисис Калиуик ги посрещна на вратата и когато първоначално ги видя, широко ококори очи. После избухна в смях.

— Милорд, може да твърдите, че сте Седжуик, но имате солидна доза от кръвта на Клифтън в себе си — тя ги забута навътре, където в една от спалните ги очакваше гореща вана и приготвени дрехи за преобличане.

— Мислиш ли, че тя…? — попита Емалийн, чудейки се, дали потайната им беседка бе наистина толкова скрита, колкото Седжуик бе обещал.

— Не, не би могла — успокои я той, като съблече мокрите си дрехи и влезе във ваната. — Но като се има предвид, че служи на Клифтън от три поколения, предполагам, че намира подобни следобедни забавления за напълно обичайни.

Те се разсмяха и той я хвана за ръката, като я издърпа във водата при себе си. Целуваха се, докосваха се и се миеха един друг. Преди да се облекат, още веднъж се възползваха от гостоприемството на Клифтън.

Когато се върнаха във файтона, за да потеглят обратно към дома, дълги сенки набраздяваха пътя. Емалийн се бе сгушила в Седжуик, обвила ръка около лакътя му.

Нямаше желание да се връща в Лондон. Искаше й се този следобед да продължи вечно. Да не позволява на реалния живот да нахлуе в щастливата й илюзия. Но това се случи по начин, който не бе очаквала.

На кръстопътя имаше една жена с куп деца около полата си, която ги подбутваше като стара кокошка през пътя. Те спряха и изчакаха екипажа да премине.

Децата бяха чисти и спретнати, но от закърпените им дрехи и изпити лица, ясно се виждаше, че живота не бе лек за голямото семейство.

— Елате насам — извика жената на децата, помахвайки с ръка към тях. — Този изтънчен джентълмен и неговата дама имат по-важни неща за вършене, отколкото да чакат вас, мързеланковци.

Тогава Емалийн забеляза какво стискаше жената в ръцете си. Бонето й. Онова, което Седжуик бе захвърлил в реката. Тя го побутна и кимна към него. Очите му се разшириха и след миг той се засмя.

В същото време, най-малкото дете, момче на около четири, се откъсна и побягна, за да огледа конете.

— Уилям, възпрепятстваш пътуването на джентълмена и дамата му — извика тя. — Както и вечерята на братята и сестрите си. Какво има? — изражението на жената стана решително и тя издърпа най-малкия от пътя им.

Емалийн отмести поглед, защото не искаше да брои децата и да предполага точно колко гладни ще бъдат, докато падне нощта. Не и след като бе прекарала следобеда, заобиколена от всичко, което богатството можеше да позволи. Тя бе прекарала целия си живот, прескачайки между неравенството в английското общество. Понякога бе живяла с пълни, широки джобове, а друг път, без да знае как ще плати дори за чаша чай.

— Мадам — извика Седжуик след дамата. — Един момент моля — той се надигна от седалката и подаде юздите на Емалийн. Преди тя да разбере, той скочи долу и издърпа все още отрупаната им кошница от капрата. — Бихте ли ми направили услуга, като облекчите товара ни? Конете са уморени, а ние все още имаме да изминем няколко мили — той й я подаде.

Жената зяпна, но бързо се съвзе и пое предложеното пиршество. Когато усети тежестта на кошницата, очите й се напълниха със сълзи.

— Божичко, милорд. Ще ни направите дебели като крале. Много съм ви задължена. Заради децата.

Той кимна и отново се качи на файтона. Сълзи запариха и в очите на Емалийн. Той бе отправил предложението си елегантно и любезно, без да унижава горката жена, заради окаяното й положение.

Докато Алекс поемаше юздите, цялото семейство им помаха. Жената извика след тях:

— Днес е моят късметлийски ден. Намерих това прекрасно боне да плува в реката, а сега и цял пир за семейството ми. Това наистина е щастливият ми ден.

— Както и моя, мадам. Както и моя — каза той, гледайки не към нея, а към жената до себе си.