Елизабет Бойл
Идеалната съпруга (12)

Глава единадесета

Емалийн се завтече нагоре по стълбите, за да намери сламеното си боне и някакъв обикновен шал, който да наметне върху роклята си. Точно тогава мисис Симънс се втурна да й помага и яростно възрази срещу избора й.

— Милейди, ако лейди Роулинс ви види да напускате къщата в този вид, ще ми проглуши ушите, независимо дали е на легло или не — старата нахалница й хвърли дяволит поглед. — Освен това не искате ли господаря да ви види в новите ви дрехи? — с тези думи икономката измъкна прелестен пътнически костюм с цвят на лютиче, едно боне обточено с ленти и вплетени цветя и елегантен копринен шал.

Протестите на Емалийн, че роклята е твърде изискана за неофициално пътуване до парка, изобщо не бяха чути, докато икономката й помагаше да се облече.

— Ето така, милейди — погледна я замислено безсрамната стара кокошка и я избута към вратата. — Красива сте като картина. Направо ще завъртите главата на негова светлост.

Емалийн я погледна косо. О, не! И мисис Симънс ли?

Все пак въпреки уверенията на икономката, тя с трепет очакваше да се появи на парадното стълбище и да разбере оценката на Седжуик.

Той пристъпи напред с широка усмивка на лицето, пое ръката й и я поднесе към устните си. За мъж, от когото не се очакваше да я очарова, той доста добре се преструваше. Поведе я надолу по стълбите с цялото уважение и внимание, което един джентълмен оказва на своята възлюбена.

Когато тя повдигна вежда, Алекс я придърпа по-близо и каза:

— Заради Симънс. Не бих искал да го разочароваме, след като мина през толкова много проблеми.

Емалийн му се усмихна.

— Както и мисис Симънс.

Един пикник, установи тя, или поне пикник със Седжуик, не би могъл да е с набързо приготвена кошница с клисави хлебчета и застояли гозби, а пир, който би заситил цял батальон.

Кошницата на мисис Симънс бе огромна и заемаше цялата седалка на лакея, заедно с дълъг тесен сандък, съдържащ това, което не бе успяла да събере. В допълнение към всичко, имаше куп одеяла и възглавници и преносими мебели, сгънати и изкусно подредени, завързани отзад на каретата. Без съмнение, останали от военните кампании на двадесетия барон.

— Има ли място за нас? — попита Емалийн, като огледа претоварения файтон. Небеса, колко дълго можеше да продължи един пикник? Изглеждаше така, сякаш бе приготвил багаж за преселение в дива Шотландия.

— Разбира се — отвърна Алекс. — Следобедът ни очаква — и я поведе към нейната страна на високото возило. Скъп файтон, който се управляваше само от майсторски ръце.

Емалийн подозрително огледа опасното превозно средство. Никога не се бе возила в толкова специална карета. Когато конете започнаха да подскачат и пръхтят нетърпеливо в ремъците си и цялото нещо се залюля заплашително, тя вече не бе толкова сигурна, че иска да се качи.

— Знаеш ли как да управляваш това… това чудовище? — попита тя от безопасното си място на последното стъпало.

Алекс се обърна към нея.

— Лейди Седжуик, никога не питайте един мъж дали умее да се справя с конете.

— Когато е замесен моят врат, мисля, че имам пълното право да се интересувам.

— В пълна безопасност си — увери я баронът. — Запомни, аз съм лудо влюбен. Не бих позволил нищо да ти се случи — той й намигна и зелените му очи блеснаха развеселено.

Изкусен флиртаджия.

— Ако обичаш — каза Седжуик и протегна ръка.

Емалийн погледна още веднъж екипажа и конете, събра кураж и му позволи да я качи на седалката.

Дланта му се задържа върху ръката й, и тя намери докосването му за обезпокоително. Продължаваше да си повтаря, че е преуморена след дългата нощ, но това не бе цялата истина. Харесваше усещането от допира на мускулестата му ръка върху пръстите си. Силата, която й вдъхваше с такава лекота, чувство, което си повтаряше, че няма право да изпитва.

Но когато и той се качи, откри, че тясната седалка им предоставя твърде малко пространство. Бе притисната до него, а бедрото и ханша й бяха прилепнали до неговите. Можеше само да стиска зъби и да дава всичко от себе си, за да спази обета си. Да не повтарят целувката… да не му позволява да я вземе в обятията си. Трябваше да добави и никакво возене повече в този проклет файтон, тъй като дори едно кратко пътуване до парка би било чисто мъчение.

— Готова ли си? — попита Алекс.

Тя кимна.

Симънс и съпругата му бяха излязли да ги изпратят, а на горния етаж лейди Лилит и Хюбърт ги гледаха през прозореца. Нямаше много време да се тревожи за мрачните им изражения, тъй като в този момент Седжуик подръпна юздите, подканвайки конете да тръгнат и високата карета застрашително се заклати.

— О, Боже! — извика тя, като се пресегна да се хване за нещо. Първото, което намери, бе ръката на Седжуик.

— За първи път ли се качваш на файтон? — попита той и насочи екипажа към уличното движение.

— Мислех, че сме решили да не си задаваме въпроси — каза тя през стиснати зъби.

Той я погледна изпод високия си цилиндър.

— Това ще направи следобеда изключително скучен, не мислиш ли?

Емалийн не бе съвсем сигурна какво да каже, тъй като все още бе убедена, че ще намери смъртта си в тази ужасна карета.

— Защо не го направим като игра за убиване на времето? — предложи Седжуик.

Тя го изгледа косо. Колко въпроса можеше да зададе между „Хановер скуеър“ и „Хайд парк“?

— Но за всеки твой въпрос и аз ще ти задавам по един — отвърна му. — И нищо относно самоличността ми.

— Съгласен — прие Алекс. Емалийн изобщо не разбра, че той няма намерение да ходят към Хайд парк. — Първо дамите.

— О, не, милорд — каза тя, като възстанови баланса си и скромно постави ръце в скута си, съжалявайки, че вече няма извинение, за да продължава да го държи. — Това е твоята игра. Може да стреляш пръв.

— Чудесно! — заяви той. — Къде си се научила да декорираш?

Емалийн се засмя.

— Била съм в някои от най-хубавите къщи в Англия…

— Двадесет и осем, за да сме точни — отбеляза Алекс.

— Да, двадесет и осем — отговори тя. — И в тези къщи, предполагам, съм придобила интуиция за това, кое харесвам и кое не.

— Да, какво щастие е за мен, че този твой придобит вкус е толкова скъп — пошегува се барона.

— Предпочитам думата елегантен — заяви тя надменно.

— А какво ще кажеш за думите разоряване, неплатежоспособност и фалит?

Емалийн реши да ги игнорира и вместо това премина на своя въпрос, тъй като сега беше неин ред.

— Защо не си женен? — бе най-добре бързо да премине в атака, преди да е имал шанс да любопитства.

— Но аз съм! — парира той веднага.

— Седжуик! — неподобаващо за една дама, тя го сръга с лакът в ребрата. — Знаеш много добре какво имам предвид и не очаквам нищо друго, освен истината.

— Честно?

— Да.

— Не знам.

Тя погледна към небето.

— Ако не приемаш тази игра насериозно…

— Не, това е истината — каза той напълно искрено. — Не знам. Ако знаех, уверявам те, че щях да съм се задомил, дори само за да прекратя безкрайните намеци и предложения на баба ми и семейството ми.

Емалийн опита да не се засмее.

— Ти наистина имаш много интересно семейство.

— Меко казано.

Тя си позволи още един въпрос.

— Те всички ли са като Хюбърт?

Седжуик се засмя.

— Не. Но това не бива да те успокоява. Кланът Денфорд е, така да се каже, изключителна колекция от характери.

— Това ли е причината, поради която бароните винаги се женят толкова късно? От страх да продължат рода? — този път тя се шегуваше.

— Нещо такова. Дядо ми се е оженил почти на шестдесет — Алекс я погледна. — Имаш ли семейство?

Тя го изгледа остро.

— Мислех, че сме се разбрали, че този вид въпроси…

— Емалийн, аз просто исках да знам, дали имаш някакви роднини. Не кои са те. Давам ти думата си.

Тя погледна встрани. Това беше честен въпрос, но бе трудно да се даде отговор.

— Не.

— Никакви?

Тя поклати глава. Това не бе цялата истина, тъй като си мислеше, че баба й може още да е жива… ако закона и съдбата не бяха настигнали старата вещица.

— Съжалявам — каза той.

Емалийн сви рамене и зададе следващия си въпрос.

— Разкажи ми за абатство Седжуик.

Той я изгледа косо.

— Не си прави илюзии. Няма да впиеш, обичащите брокат, нови мебели и италиански живопис, нокти в наследствения ми дом.

— О, престани — сопна се тя. — Просто ми го опиши.

И той го направи. Разказа й с глас, изпълнен с любов и внимание, до детайли всичко за наследственото си семейно гнездо. Емалийн бе толкова възхитена от описанията му, че едва когато подминаха парка и се насочиха извън Лондон, осъзна, че за пръв път от доста време насам е била подлъгана.

— Явно намерението ти не включва обикновена разходка в парка — каза тя бързо и погледна през рамо към градските врати.

Самодоволният мъж до нея просто се ухили.

— Това не е някакъв начин да се отървеш от мен, нали? — попита тя. — Да ме заведеш в провинцията и да ме изоставиш насред пътя?

Алекс поклати глава.

— Не, тези задачи ги оставям на Хенри.

— Е, слава Богу, че вече знам. Ако Хенри ме покани на пикник, със сигурност ще откажа!

И двамата се разсмяха и Седжуик върна екипажа на главния път. Той сочеше само направо, така че Алекс даде свобода на енергичната двойка коне. Каретата незабавно набра замайваща скорост.

Емалийн затаи дъх и погледна барона изпод периферията на бонето си. Гледката спря дъха й. Той бе изключително красив. Силната му челюст, очертаните му устни, дълбоката трапчинка на брадичката му. Толкова близо до него тя се зачуди какво си бе мислила, когато прие поканата му. И още повече, когато се бе оказала омъжена за подобен мъж.

Трябваше да си припомни, че брака им не бе истински и, че след две седмици ще трябва да захвърли титлата, пълния с дрехи гардероб, елегантната новообзаведена къща на „Хановер скуеър“, и — най-лошото от всичко — да се сбогува с този мъж, който бе противопоставил чувствата й на всичко, което бе смятала за ценно.

Като независимостта й. Колко пъти бе напускала провинциалните къщи, благодарна, че никога не е попадала в капана на брак без любов? Не и с някой надменен мъж, който обича да изисква и да налага мнението си и за най-малкото. Тя леко се усмихна. Като Седжуик. Но трябваше да признае, че докато при първите им няколко срещи, барона само ругаеше и изискваше, изведнъж бе станал… е, доста приятен. Например този пикник. Той буквално я бе молил да отиде с него.

Вместо да прекара следобеда с Хюбърт, оплака се измъчения й разум. Пикник с нея вероятно бе по-малката от двете злини. Но той не изглеждаше измъчен от досада в момента. Всъщност й се струваше напълно доволен. Доволен? О, не, това никога нямаше да стане. В тяхната уговорка нямаше място за подобни чувства. Нито пък трябваше да позволява на сватовниците от персонала да я омотават в заблудата, че барон Седжуик ще се влюби в нея. Не можеха ли да видят, че това никога няма да се случи?

Освен това спокойствието на Алекс не бе част от тази безразсъдна сделка. Една реална жива и дишаща Емалийн трябваше да го измъчва и дразни.

— О, небеса — измърмори тя под носа си. — Това никога няма да се получи.

— Какво сега? — попита той. — Да не би да си спомни за още някой търговец, който трябва да мине през къщата, готов да те отегчи до смърт с приказки, за да спечели няколко лири?

Тя потупа брадичка.

— Искам да те уведомя, че свърших много добра работа, като ти спестих доста солидна сума.

— Докато ме пращаше в приют за бедни — засмя се той. — Ти си непоправима измамница, що се отнася до тези търговци. Ще очерниш името Седжуик за поколения напред.

— Бих предпочела да не идват в дома ти и да ти взимат двойно по-висока цена за некачествени стоки.

Той килна шапката си назад и й се усмихна.

— За всичко, което кажа ли имаш готов отговор?

— Разбира се.

— Тогава, коя си ти?

Тя стисна устни и поклати глава.

— А казваш, че аз съм непоправима? Мислех, че сме се договорили, че това е въпрос, който няма да обсъждаме.

— Да, знам, но не можеш да ме обвиниш, че опитвам. Ние сме женени все пак. Какво ще казвам на армията от твои обожатели, когато ме попитат за теб? Ако не мога да им подскажа какво харесваш и какво не, тогава ще започнат да се съмняват доколко е истински нашия шеметен съюз.

Емалийн потупа брадичка с ветрилото си.

— Предполагам, че имаш право.

— Е — започна той, тръсвайки леко юздите, — кой е любимият ти цвят?

— Зелено.

— Просто така? — попита той. — Зелено?

— Разбира се. Мисля, че имам представа какво харесвам.

— Това твоя любим цвят ли е или на Емалийн? — попита той и очите му дяволито светнаха.

— Колкото и да е поразително, имаме доста сходни вкусове — отговори тя. Какъв ужасен шегаджия беше. Никога не би помислила подобно нещо за него.

— Колко удобно — призна той. — Значи, до тук имаме любим цвят зелено, което ще направи купуването на цветя за теб много лесно.

— Как така? — попита тя.

— Мога да кажа на цветаря да се откаже от цветовете и просто да ти изпрати дръжките.

Тя го сръга в ребрата.

— За влюбения съпруг, за когото се представяш, това не би било никак приемливо.

— Защо не?

— Защото, ако беше, щеше да знаеш, че харесвам и цветя.

— Жълти рози, предполагам?

— Как разбра? — попита тя, отново силно впечатлена. Първо шегите, а сега и това.

— Имаш една очарователна такава на шапката си — посочи той.

Ръката й се стрелна към периферията, докато пръстите й не докоснаха коприненото цвете, забучено там. — Случайно съвпадение.

— Не съвсем — настоя Алекс. — Имам и друго доказателство — роклята, която носеше снощи, имаше бродирани по подгъва жълти рози.

Бе забелязал роклята й?

— Не мислех, че си от типа, който забелязва подобни неща — скучните педантични мъже не обръщаха никакво внимание на това, което жените обличаха.

— Забелязвам всяка красива рокля върху красива жена — отвърна Седжуик.

Емалийн се опита да диша. Той мислеше, че е красива. Колко години се бе крила зад обикновени кокове, очила, твърде големи мрачни рокли — облеклото на стара мома, наемана от богати, отегчени матрони? Веднъж или два пъти, някой женкар с набито око бе надникнал през дегизировката й, но тя никога не бе вярвала на ласкателните им комплименти, че е истински красива.

И въпреки усилията никога да не обръща внимание на подобни дрънканици, сърцето й прескочи един удар и тя се оказа неприлично разсеяна от пагубните си мисли.

За целувката му, за докосването му. За това, как той намира нещо повече от лицето и роклята й за красиво. За пъстра зелена ливада, осеяна с малки маргаритки и одеяло, постлано върху цветна морава, за Седжуик, който я придърпва по-близо, възхвалявайки красотата й и молейки я да…

Файтонът се отклони от главния към черния път и фантазията на Емалийн бе рязко прекъсната, когато се блъсна в него и го сграбчи, в опит да се хване за нещо.

Сакото, ръкава, бедрото му — масивно и мускулесто като на мраморна статуя.

— По дяволите — извика тя, докато държеше с една ръка Седжуик, а с другата бонето си. — Да не си полудял?

— Просто исках да проверя, дали си будна — каза той, а веждите му се извиха при чутото проклятие, което не бе никак женствено. — Изглеждаше така, сякаш се бе отнесла на някъде и имаше нужда да те събудят.

— Едно обикновено „ъхъм“, щеше да е достатъчно — скара му се тя, опитвайки да възвърне спокойствието си и да се отърси от заплетената мрежа, която тъчеше. — Къде сме?

— Клифтън хаус — отвърна той и кимна към пътя, който водеше до резиденцията отпред.

Значи не бе една от неговите, осъзна тя леко разочарована — не че имаше някаква причина да бъде. Знаеше от „Дебрет“, че Клифтън хаус бе фамилното имение на граф Клифтън. Прекрасната антична провинциална сграда изглеждаше, сякаш е част от пейзажа от векове, разположена на лека могилка като приклекнал часови. От къщата надолу се разпростираше обширна ливада, която стигаше до Темза.

На реката мъж спускаше лодката си надолу по течението, насочвайки се към града.

Не би могло да бъде по-живописно — прелестно като акварелните сцени от абатство Седжуик, които бе намерила на тавана.

— Колко красиво — възкликна тя.

— Помислих си, че ще ти хареса.

— Познаваш ли графа? — попита. — О, не ми отговаряй, вие сте роднини, нали — тя спря за миг, припомняйки си правилния пасаж в Дебрет. — Макар и далечни — отбеляза.

Седжуик сведе поглед към нея.

— Има ли нещо за висшето общество, което да не знаеш?

Емалийн сви рамене. Да, знаеше родословията на благородниците, но това не позволяваше да надникнеш в сърцето на човек. Не даваше живи детайли от семейните странности и особености.

— Е, ще се срещнем ли с графа? — попита тя, без настроение за социална визита. Мислеше, че ще прекарат следобеда заедно.

Сами.

„О, проклятие, каза си. Престани да мислиш в тази посока… защото всичко може да се окаже напразно.“

Разочарованието изглежда й бе проличало, защото Алекс заяви:

— За съжаление Клифтън не е тук. Страхувам се, че ще бъдем само ние.

За пръв път Емалийн реши да не казва нищо. Но вероятно щастливата извивка на устните й разкриваше какво чувства.

Стигнаха до края на пътя и спряха пред къщата. Алекс скочи долу и тъкмо щеше да поеме ръката й, за да й помогне, когато входната врата се отвори и закръглена дама с копринена шапчица и престилка шумно излезе.

— Лорд Седжуик, това вие ли сте?

— Мисис Калиуик — каза той. — Още ли сте тук?

— Не бих напуснала, освен ако негова светлост не ме изхвърли. С което той продължава да ме заплашва.

Алекс величествено й се поклони.

— Ако този дявол някога посмее да го направи, в моето домакинство винаги ще се намери място за вас.

Старата дама се ухили и разкри няколко липсващи зъба.

— Това му казвам и аз, и веднага го вкарва в правия път.

Двамата се разсмяха, а Емалийн продължи да стои отзад, докато мисис Калиуик не я забеляза. Без миг колебание, дамата отстрани Седжуик от пътя си с поставен точно на място лакът.

— Е, кой е това? Съпругата ви? По дяволите, крайно време беше да я доведете, за да се запознаем.

— Емалийн, лейди Денфорд — каза Седжуик, — имам удоволствието да ви представя мисис Перъгрин Калиуик, икономката на лорд Клифтън.

— Много ми е приятно да се запознаем, мадам.

Мисис Калиуик присви очи.

— Чуйте я какви маниери има само, дори към мен, както към всички останали. Тя е твърде мила за вашия вкус, Седжуик. И отгоре на това прекалено красива. Винаги съм си мислела, че ще се ожените за една от онези нацупени лондонски госпожички, която щеше да ви поведе за носа още преди да е изминала и година.

Емалийн се усмихна на прямата жена.

— Работя върху оковите, мадам, но се страхувам, че той е прекалено упорит що се отнася до носенето им.

Дамата се изкиска силно и продължително.

— Притежава и остър ум. Имате ли сестра, милейди? Деликатно момиче с хаплив език за моя господар?

— Е, мисис Калиуик, стига толкова сватовничества. Знаете, че Клифтън не оценява усилията ви.

Тя се смръщи и махна с ръка към него.

— Ха! Е, може би вашият пример ще се окаже стимулиращ за господаря, както и за безполезния ви приятел…

— Лорд Джон?

— О, да, лорд Джон. Този младеж ще свърши зле някой ден, ако не си намери булка. Запомнете думите ми, необуздания му начин на живот ще го съсипе — тя прекара ръце по престилката си, сякаш си изтриваше ръцете от този проблем. — Е, не сте изминали целия този път от града, само за да ми представите хубавата си съпруга, така че как бих могла да ви помогна, лорд Седжуик?

— Чудех се, дали бихме могли да си направим пикник долу до реката.

Лукав поглед премина по лицето й и тя засия срещу него.

— Вие действително сте толкова влюбен, колкото се говори. Да я доведете тук за един малък приятен обяд — изпълвате сърцето ми с гордост, лорд Седжуик. Така е — тя изтри няколко заблудени сълзи, потекли от проницателните й кафяви очи. — Разбира се, че можете да ползвате имота на негова светлост. Имате ли нужда от кошница? Не съм сготвила много точно сега, но бих могла…

— Не се притеснявайте, мисис Калиуик, сигурен съм, че мисис Симънс е надминала себе си.

— Разбира се, че Бетси го е направила — заяви мисис Калиуик. — Все пак ми е дъщеря. Добре съм я научила как да управлява домакинство и как да се грижи за семейство.

— А аз оценявам уроците ви всеки ден — отвърна той.

Мисис Калиуик отново се изкиска, преди да сложи ръце на закръглените си бедра и да извика към конюшните. Две момчета бързо притичаха.

— Внуците — прошепна Седжуик.

— Ето къде сте, вие безполезни момчета — скара се тя. — Не чухте ли каретата да пристига? Аз я чух, а бях в задната част на къщата.

Сега Емалийн разбра, откъде мисис Симънс бе придобила свръхестествената си способност да разбира, когато нещо в къщата не беше както трябва. Тя бе сигурна, че мисис Калиуик ги е чула, още когато се отклониха от главния път.

Възрастната икономка и дъщеря й нямаха нужда от звънец.

Старата дама вече инструктираше момчетата да разтоварят екипажа и да занесат всички кошници, мебели и съпровождащите пособия долу до брега.

И тогава, преди Емалийн да е успяла да изрече и дума, мисис Калиуик я подкани като малко пиленце да вървят към къщата, за да се „освежи“ и хубаво да си „побъбрят“.

 

 

Половин час по-късно Емалийн колебливо напредваше през ливадата. Мисис Калиуик бе прекарала цялото време, давайки й брачни съвети, тъй като изглежда самата тя бе погребала трима съпрузи.

— Оставете го да почака малко, милейди — бе й казала мисис Калиуик. — Долу до беседката. Това ще разпали кръвта му.

Емалийн нямаше намерение да споделя истината. Как би могла да й каже, че последното нещо, което трябваше да направи бе да разпали кръвта на Седжуик?

Но изглежда и нейната кръв бе пламнала, защото щом се изплъзна от ноктите на мисис Калиуик, вече едва се възпираше. Искаше й се да изтича към брега, боса и безгрижна, и да се хвърли в обятията му като някоя влюбена младоженка.

Вместо това тя даде всичко от себе си да се въздържи и тръгна бавно към водата по благовъзпитан дамски маниер. И напълно се провали. След няколко стъпки през тучната ливада не успя да устои на изкушението. Пресегна се и свали чехлите си. Беше топъл ден, така че не си бе сложила чорапи и сега размърдваше босите си пръсти по кадифената трева.

От другия край на ливадата се разнесе сърдечен смях. Тя вдигна поглед, за да види Седжуик. Той седеше пред беседката, която мисис Калиуик бе споменала, облечен само в риза и бричове, захвърлил жилетката и сакото си.

Значи Емалийн не бе единствената изкушила се да прекрачи границите на приличието. Тя се присъедини към смеха му и заподскача по ливадата, наслаждавайки се на всяка стъпка.

Докато се приближаваше до него откри, че описанието на мисис Калиуик за прекрасната постройка бе твърде скромно. Построена в класически стил, тя имаше красиви мраморни колони и кръгъл покрив. Бе разположена до реката и така обградена от цветен плет, изглеждаше възхитително интимна.

Той й се поклони и й помаха с ръка, за да се присъедини към него. Докато изкачваше стъпалата, Емалийн откри, че масата и столовете бяха подготвени за случая. На масата бе застлана чиста бяла покривка, а върху нея бяха подредени чинии и купи, табла с хлебчета, сирена, месо и плодове, заедно с още един поднос с бисквити и сладкиши. Когато се приближи, забеляза в една от купите шепа прясно откъснати лютичета, а слънчевите им жълти личица изглеждаха ярки и весели.

Той й бе набрал цветя? Сърцето й запрепуска неравномерно.

— Всичко по ваш вкус ли е, лейди Седжуик? — попита Алекс, когато Емалийн го погледна през рамо. Той стоеше наблизо, а съвършено бялата му риза беше в силен контраст с тъмната му коса и грубото му излъчване.

— Напълно — отвърна тя. — Въпреки че все още не виждам как всичко това може да е резултат от една спонтанна покана.

Седжуик понечи да поклати глава в знак на протест, но се предаде.

— Мисля, че Симънс и съпругата му правят опит да ни сватосат.

— Безсрамници — каза Емалийн, заобикаляйки масата, когато той се приближи. Лек бриз зашепна откъм реката и игриво подметна панделките от бонето й. — Но ще бъде още по-безсрамно, ако оставим усилията им да отидат на вятъра — в същия миг тя осъзна как може да са прозвучали думите й и припряно добави: — Имах предвид храната. Би било ужасно престъпление, ако тази прекрасна храна отиде на вятъра.

— Съгласен съм — отвърна той, но леката извивка на устните му и повдигнатата вежда намекваха, че извода от първото й предложение му харесва повече.

Сега той флиртуваше с нея. Какво още щеше да им донесе този ден? Но дори и да искаше да се наслади на подобно ухажване, тя си напомни, че флирта не означаваше нищо сред висшето общество. Особено, когато ставаше въпрос за жена с нейния произход. Освен това беше твърде нелепа идея — тя и Седжуик! Той със сигурност упражняваше ролята си на влюбен съпруг.

Обаче какво лошо имаше да се наслади на вниманието му в един прекрасен слънчев следобед заедно с вкусната храна?

Той й издърпа стол и когато тя седна, сърцето й се разтуптя от близостта му. Ръцете му леко я докоснаха, докато се наместваше.

Седжуик се настани срещу нея и Емалийн напълни чиния за него, а после и за себе си. Заговориха за природата около тях, после Алекс продължи да я забавлява с истории от графството на Клифтън и пъстрото си минало — истории, които никога нямаше да се появят в превъзнасяните анали на „Дебрет“. Неговото семейство и това на Клифтън, приятели, другари и съюзници от векове, понякога бяха сключвали и бракове помежду си. Така че, както бе казала по-рано, бяха и роднини по далечен и криволичещ път.

Те се смееха, говореха и ядоха до насита, докато Седжуик не се облегна в стола си и не въздъхна:

— Усещам, че почти се заситих.

— Помислих си го още след четвъртата ти порция — каза тя и сгъна салфетката, като я постави спретнато на масата.

— Какво да направя, когато свежия въздух и прекрасната компания ми отварят такъв апетит? — вълчата му усмивка изпрати вълни по гръбнака на Емалийн.

Е, ако пастите не бяха достатъчни, за да го заситят, какво друго би могъл да иска, зачуди се тя. Надяваше се… „О, Емалийн, отрезви се тя. Престани с тези нелепи капризи и полети на фантазията. Седжуик е прекалено горделив и порядъчен, за да прогледне отвъд родословието.“

Дори въображаемата му съпруга имаше безупречен произход. А нейния… е, нейните роднини и връзки бяха пъстри и парцаливи като износен шотландски плейд.

Но когато погледна в очите му, тя забеляза тъмна, чувствена светлина и се зачуди, дали бе единствената този следобед, която се отдаваше на подобни неприемливи хрумвания.

— Е, време е за истинската отмора — заяви той и се изправи, като й намигна.

— Не знам… имам предвид, ако мислиш… — започна Емалийн, надигайки се с треперещи крака. Какво бърбореше тя? Не това трябваше да прави, но Седжуик бе неописуемо красив и не по-малко чаровен. А когато й се усмихнеше така, можеше да се закълне, че я обърква толкова, че бе способна да захвърли дори идеална ръка на карти. Защото, не държеше ли тя точно това? Перфектната ръка? Сега имаше връзките да влезе в турнира на маркиза, да спечели цяло състояние и все пак… тук беше и Седжуик. Този дяволски красив и невероятно съблазнителен мъж.

— Готова ли си? — попита той, протягайки ръка към нейната.

Без никакво колебание, тя постави пръсти в топлата му длан и го последва навън. Към безумие още по-голямо и различно дори от прелитащите през мозъка й диви фантазии.