Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Un ratón de bahía, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2012 г.)

Издание:

Латиноамерикански морски новели

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1977

Поредица „Световни морски новели“

Книга XIII

 

Съставител: Тодор Ценков

Редактор: Панко Анчев

Художник: Кънчо Кънев

Худ. редактор: Иван Кенаров

Техн. редактор: К. Константинов

Коректор; Светла Димитрова

 

Латиноамериканска, I издание

Дадена за набор на 19. V. 1977 г.

Подписана за печат на 14. XII. 1977 г.

Излязла от печат на 25. XII. 1977 г.

Изд. № 1109 Печ. коли 23,25 Изд. коли 19,53

Формат 32/84/108

Код 08 9536872511/5770 — — 77

 

Цена 1,80 лв.

 

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

ДП „Ст. Добрев-Странджата“ — Варна, Пор. №138

История

  1. — Добавяне

Както обикновено остана до късно на пристанището. Денят си отиваше. Изсвири някакъв влекач, отправил се нанякъде. Не се виждаше добре, но наподобяваше някакъв тъмен и удължен чувал, нещо подобно на носорог с цвят на здрача, който се движеше с големи скокове, очертани от пяната. Запалиха се светлините в железопътната станция, в митницата, в параходите. Само в Хунин още работеха. Какво товареха? Ах, да: тикви. Шегобийци — тикви! Колко души биха могли да изядат ония планини от тикви? Параходът заминаваше за Икике. Там е топло. Да бяха натоварили поне пъпеши или дини. А то тия разкривени, сладникави и без никаква привлекателност кълба… Пфю!

Плю във водата и проследи с поглед кривата на плюнката. Едновременно напрегна слуха си, но не можа да локализира мястото, където падна слюнката. Беше вече много тъмно. Не чу и плясъка й във водата. Попречи му шумът от лекото вълнение, което удряше твърдо по насипа. Помисли да отправи нова храчка, но се отказа. Това беше по-забавно сутрин. При слънчевата светлина той наблюдаваше траекторията на белезникавото кръгче, което падаше между зелено-сините къдри на морето. Заболяваха го очите, но той не се предаваше, докато не се разпилееше и последната частица. Едва тогава се заглеждаше наоколо. Той дишаше дълбоко и присвиваше очи. Облегнат на металическата преграда, той пилееше поглед над димящите комини, които плетяха странни фигури в небесната синевина.

Сцената почти винаги беше същата: параходи, акостиращи наблизо или далеко; моторната лодка на пристанищното управление — астматична и натруфена с бронз като ботата старица; шамандурите, които поклащаха своите заоблени туловища, легнали във водата. Кабелът им внезапно изчезваше под повърхността, после се появяваше изопнат като ластик. Тогава той си спомняше за „Ел Пернико“, лодката на дон Дамиан, която за малко не бе потопена от хитро скрилия се кабел. Дамиан беше стар и слаб и не виждаше добре. Затова беше понятна и неговата несръчност. За щастие лодката не потъна. Не се случи нищо особено освен уплахата, мокренето и закачливите подвиквания на свидетелите на сцената…

Очите му продължиха привичното си пътуване: в дъното на залива бяха китоловните параходчета — малки херкулесовци, които очакваха своя ред; сребристите военни параходи; защитния вълнолом с посрещачите и изпращачите, вцепенени от неспирно шибащия вятър, но всякога готови да тръгнат; гора от мачти в далечината и планински върхове. И на всички страни чистият въздух, изпъстрен от чайки.

Тук, на брега, бяха лодките „Лолита“, „Ми флор“, „Ла преферида“. Ако притежаваше лодка, би й дал някое гальовно име. Естествено не женско. Какво означава „Лолита“? Лодката си е лодка, също както мъжът си е мъж. Нежност, но и уважение. Никакви женски имена! Например неговото име — Хуан. И така ще бъдат едно цяло той и неговата лодка. Заповядайте на „Дон Хуан“, моля леко возеща и летяща! Качете се, господине, госпожице! Заповядайте на разходка из залива е „Дон Хуан“!

От много време той не се връщаше към тези мечти. Когато му се дощяваше да надникне в потъналите в миналото дни, в главата му се образуваше нещо като кълба от памук. Болеше го черепа. Толкова далече беше миналото! Разбира се, че понякога, подпомогнат от виното, успяваше да разчисти натрупаните от времето паяжини. Тогава виждаше нещо. Пред него възникваше един пъргав мъж, обгорен от слънцето, който се катереше по широката дъска с чувал на рамото. Той имаше далечна прилика е него. Ако затвореше добре очите си, често пъти възникваше едно момченце: един дрипав, немирен и черен дребосък, бит и недоял, но въпреки всичко дързък. Той слизаше от хълмовете, като да беше изхвърлен от оръдие и не спираше до брега. После сядаше на стената с крака, провиснали на водата. „Ел кокимбано“, „Ла Дална“ се поклащаха тромаво, но сръчно в съседство с кресливите чайки. Стопаните им, разкрачени широко, режеха вълните с греблата. С бляскави мускулести, със загорели от слънцето ръце, те гледаха спокойно минаващите хора. Внезапно някой слизаше по влажните стъпала, за да предприеме своята малка авантюра. Морето приятно се затваряше след килватера. Пристигаха и други пътници. Падаше нощта и тя слагаше люспи светлина върху залива, пристанището и по хълмовете. Призори пристанището се раждаше наново. И следобедите се умножаваха все еднакви и в безкрайна редица. Нека тече времето: след някоя и друга година тук ще има още един стопанин — той. И той ще се полюлява сладко и продължително с ръце на греблата и поглед нависоко.

Но проклетата лодка не пожела да се появи никога. Никой не забогатяваше с работа на пристанището. Припечелваше се за чиния яхния или боб, за литър вино и за стаята. А на следния ден отново да товари чували, хиляди чували и хиляди параходи. Те влизаха в пристанището, заминаваха, отново идваха и пак тръгваха. А той товареше чували и години. И годините бяха по-тежки от чувалите. Един ден дойде нещастието — един лошо прикачен сандък падна върху него. Извадиха го с премазан крак. Не му го отрязаха, но ползата беше никаква. Кракът му остана крив, смазан и висеше като парцал. Свърши се вече с ранното ставане, показването на сила, припрените пътувания на обед до гостилничката на дона Пепа. Обезщетението той изпи. Парите биха стигнали може би да купи една лодка, но не и да купи друг крак, а лодкарят има нужда и от двата крака. На пристанището се върна по силата на навика. Параходите продължаваха да хвърлят котва и да заминават към хоризонта. Надничарите балансираха по дъските. Моторниците кашляха оловния пушек, който замърсяваше бриза и оставяха върху водата бяла пенеста следа. Пеликаните наблюдаваха строго от шамандурите. Но той не фигурираше вече в инвентара на пристанището. Той беше в списъка на корабокрушенците. Беше само някакъв отпадък, някаква мъртва мишка в залива.

Премина бавно през пристанищния площад. Един локомотив маневрираше на глухата линия. Машината напредваше и се връщаше без охота, като че се колебаеше, но изведнъж ускори хода си. Той трябваше да се закове рязко до самия край на линията.

— Внимание, Кривхуан, че ще те сплескам!

Машинистът беше в добро настроение и отмина със своите железа. Момчетата викаха и разнасяха вечерните вестници. Из въздуха се носеше миризмата на риба и на кафе. Един тролей разтърсваше настилката по улица Еразуриз; пешеходците се движеха, без да бързат и без цел. Часовникът на кметството отмери девет. Това го стресна и той приседна на тротоара, за да размишлява. Часът за него нямаше особено значение, но тялото му, подтикнато може би от звъна на часовниковите камбани, започна да предявява своите права. Потърси из джобовете си: едно парче корав хляб — запас за по-лоши дни; лист от вестник, сгънат на осем; няколко угарки, една от тях „Либерти“ (нея ще изпуши последна); един парцал, с който симулираше, че избърсва колите, в момента, когато ще се качва собственикът, за да получи някакъв бакшиш. Ех, а ето и лапачката! Той преброи парите: банкнотите бяха грижливо отделени от монетите. Всичко сто и девет песос — лош беше денят. В странноприемницата на дон Гонсало можеше да получи квартира срещу осемдесет песос. Ще му останат двадесет и девет песос. Една питка от царевично брашно струва двайсет, а беше и жаден. Задълбочи се в сложни изчисления. Никое от тях не решаваше проблема за жаждата. Стана и се отправи към количкарите. Продавачът на питки се прозяваше.

— Колко искаш, Кривхуан?

— Една.

— Добре, момче, хвърли двайсетачката.

Придвижи се по тротоара, залепен до стените на къщите. Приличаше на паяк, макар че се движеше не толкова пъргаво. Питката гризеше бавно. Така удължаваше удоволствието и предотвратяваше крехката и чуплива питка да се изплъзва измежду пръстите му. Наблизо жълтееха светлините на кръчмата на дон Феликс. Размазаната светлина беше се плиснала по тротоара като от кутия е мръсна боя. Добър човек е старецът. Сигурно щеше да му сипе две големи чаши за осем-девет песос. Млясна с език, предварително предвкусвайки насладата от пийването. Между виното и леглото — сламен дюшек, хвърлен на пода — той предпочете първото. Безсъмнено — той не е глупак! Виното беше напълно негово, той ще си го изпие и никой нямаше да му поиска да го върне на следния ден, за да го наеме друг. Дояде питката с въздишка. Всеки ден ги правеха все по-малки. Разбунтувалият се стомах се опита да протестира. За щастие вече беше стигнал до пристанището. Слезе по мръсните стъпала, бутна вратата и спусна котва на една маса.

Той изпълни намерението си. Пиеше на малки глътки, като оставяше малките капчици да се хлъзгат по брадата му. Но те не се губеха — връщаше ги обратно с пръст. Отпочина за миг и погледна към улицата. Премина жена, но се виждаха само краката й — закръглени и гъвкави. Как ли изглеждаха нагоре? Зад тях преминаха широки моряшки панталони. От кафене „Ла Калета“ на няколко метра от тук идваше на вълни музика. Те навлизаха на талази, примесени с благоуханието на море и леки късчета мъгла. Разходи погледа си из помещението. Имаше и други другари от странноприемницата, които тази нощ бяха мислили като него. Отправи им дружеска усмивка. Една лятна нощ може да се прекара където и да е. А за него тази не беше първата. Чувствуваше някаква сладка топлина. Доизпи виното си и поиска втора чаша. Винаги ставаше така: след топлината следваха спомените. Памуците в главата му се разтапяха. Настъпваше някакво временно просветление, което угасваше прекалено бързо. В дъното на салона се появи жена. Защо ли си спомен това? Сигурно вината беше в краката, които видя горе на тротоара. Смехът пропълзя по плещите му и после се очерта на синкавите му устни. Някога искаше да се ожени за нея. Това беше, разбира се, преди злополуката. После… ех, момичето се омъжи за ефрейтора Мартинес от митницата. Сега имаше осем деца. Колко беше погрозняла! Дори и той не би я погледнал два пъти. Жени! Малко работа беше имал той с тях. Само най-необходимото. Когато кръвта му се разбунтуваше, той събираше каквото е нужно и почукваше нощем на една врата на улица „Клаве“, скрита зад един червен фенер. Но от това време, разбира се, бяха изминали много луни! Понастоящем живееше по-спокоен, също като изсъхнало дърво. Протягаше ръка и си обезпечаваше храната, подслона през зимата и алкохола. Тютюн не липсваше. Привечер отиваше на пристанището — дом за всички, голям открит, а за покрив едно привично и свое небе. Минаваха часове: часове и параходи. И води е маслен и тъжен гръб, пленени води, които без надежда захапваха дебелите пристанищни зидове. Изправен горе на вълнолома, той наподобяваше някаква вертикална локвичка, една безполезна, шамандура, бунтуваща се по-малко от водата. Изправен на дневна светлина, той беше кротък и празен.

 

 

Най-после пристигна на брега. В такива нощи, след разходката до кръчмата на дон Феликс, вълноломът често си правеше лоша шега с него. Той навлизаше навътре в морето предпазливо като отегчен от своите вечни котви стар кораб. Тук и там гаснеха светлините — изстрелваха своето последно мигане и умираха. „Хунин“ почиваше и уморено се полюляваше, претъпкан с тикви. Колко странно! Водата се изкачваше мълчаливо, бавно и сигурно. Дали не беше пиян? Наведе се и се опита да съсредоточи разсеяния си поглед. Не. Ето тя идваше от дъното и буташе заспалите лодки. Вече наближаваше нивото на плочника. „Лолита“, бяла и изящна като госпожица, почти допираше краката му. Е, добре, той би могъл да се закълне, че беше се отказал от всякакви претенции относно лодките. Един толкова отдавна закопан сън! А сега морето му предлагаше една лодка. Не, той не е пиян. Знае, че тази лодка не е негова, че никога и не би станала негова — нито тази, нито някоя друга. Но пък би могъл да й се наслади да я притежава за една нощ, също както някога, когато отиваше на улица „Клаве“. Щеше да спи залепен на дървения под, приспиван от влажната мъгла и плискането на тъмните вълни. Повдигна се на още силните си ръце и се прехвърли през парапета. „Лолита“ го чакаше. Той леко се отпусна…

— Човек във водата!

Разнесоха се бързи стъпки. Едно фенерче проряза тъмнината. Откачваха се брезентите от лодките, още сънливите мъже разтриваха очите си. Греблата започнаха да удрят черната вода.

— Къде?

— Тук! Изглежда, че Кривхуан!

Куката беше потопявана няколко пъти.

— Докопах го!

— Потърпи малко… Сега!

От Кривхуан, хвърлен на дъното на лодката, течеше вода. Беше леден. Въпреки това не чувствуваше никакво неудобство. Почти точно така, както той беше мечтал: да се полюлява сладко и продължително, с ръце на греблата и поглед нависоко. Гребла безполезни, мъртви до него и поглед впит толкова нависоко, че никога вече нямаше да гледа по друг начин.

Край