Вашконселуш Майа
Зарево сред нощта

1

— Ей, капитан Сату, накъде отиваш толкова натоварен?

— За Валенса, черничък Чико, за Валенса.

Стопанинът на голямата платноходка „Фе ем деус“ — която пристигаше бавно от открито море, претоварена с големи делви, глинени грънци и кокосови орехи — направи продължителна кисела гримаса:

— Рискуваш с кратуната, човече!

Едрото, мазно лице на Сату засия, пресечено от една широка усмивка. Големите му зъби, подали се от червените и здрави венци, светнаха с белотата си на черното му лице:

— Може и така да е, но ще продължа напред. Уговореното е уговорено.

На рампата при Образцовия пазар започнаха да се събират хора: лодкари, търговци, рибари, сергиджии, момчетии и две пристанищни проститутки. Един войник попита:

— Чия е тази мутра?

Разнесоха се много гласове, които отговориха с крясъци на девствен, цветист местен език. Но войникът също разбираше малко нещо този странен език и разбра, че капитан Сату е най-смелият измежду преданите вярващи поклонници на бога на мореплавателите.

— Не казвам, че хора с такава закалка няма, но те стигат донякъде и спират. А тоя за нищо на тоя свят няма да спре да върши своите седмични пътувания до Валенса или Бел моите и да откарва или докарва разни стоки.

— За него бурята е като тих ветрец в града.

Морякът Том е преувеличаваше. Той обичаше да прави това. Смелостта на капитан Сату беше като смелостта на всеки един от тях. Да се превъзнася капитан Сату беше, като да хвали сам себе си и другарите си. Наивното им високомерие към тяхната храброст граничеше с невежествената им суетност.

— Истинският мъж познава опасността, с която може да се сблъска. Вече няколко парахода от компанията Костейра отидоха на дъното, торпилирани от германците. Вчера привечер товарното параходче „Йандира“, една нищо и никаква черупка, която карала работи от юг, също отиде на дъното. Тия мръсни чужденци я подпалили, след като ограбили целия й товар.

Капитан Сату знаеше всичко това, но прие риска. Не само от чувството на дълг, но и защото работата беше доходна. Параходите на компанията Кореа Рибейро бяха спрели малко по-нагоре от Илеуш поради липса на гориво. Правителството обеща да вземе мерки. Но определеният ескадрен миноносец не идваше. Такова голямо забавяне причиняваше загуби на фирмата. След като напразно се опита да намери един моторен параход, който да отиде да донесе необходимата помощ, компанията обърна погледа си към гемиите е платна. Това беше работа за капитан Сату и всички посочиха него. Стопанинът на „Кабокла“ дори не помисли да отказва. Неговото колебание беше само хитрост, за да увеличи цената на своята работа и да измъкне повече пари от компанията.

— Ама как хитрува негърът — шепнеха си свидетелите при сключване на договора.

Капитан Сату трябваше да тръгне с товара си в най-близките дни — оставаше само да ускори заминаването си.

— Наблизо се навърта подводница, капитан Сату. Тя е нещо по-лошо и от акула! — извика му отново Чико от „Фе ем деус“, докато завързваше своята гемия на пристана. — Съобщава ти го приятел.

— Подводницата да върви по дяволите! — Възрази му предизвикателно негърът. — Тука има само банани за грингото^[1] — и се изкикоти гърлено, наслаждавайки се на собственото си остроумие.

Това беше истина: който и да погледнеше, ще види само банани, големи, зелени и златожълти клони, отрупани е банани, които блестяха на слънцето.

— Чувам, че германците не се интересуват дали товарът е само плодове за бедняци, стар хитрецо! — предупреди го капитан Силвино, който наглеждаше гозбата, къркореща в будката на неговата гемия.

— Нека дойдат тия гринговци — прогърмя Сату и самохвалството вибрираше в неговото гърло. — Нека дойдат само! — повтори той. — На палубата ще се срещнат е мъжко момче, капитан Силвино. — Тук байанецът е насреща дори и под водата. А за германеца байанецът има и това!

И с едно дръзко движение стопанинът на „Кабокла“ сви десницата си е изправен във въздуха юмрук. Сухожилията му се изопнаха, бицепсите на ръката му се издуха и образуваха голям сноп, тъмната му кожа силно се изпъна и блесна на слънцето. Избухна гръмогласен смях. Едно хлапе, пристанищен скитник, почувствува в негово лице своя идол — и той щеше да стане моряк в платноходка. Проститутките настръхнаха при вида на тази могъща, мускулеста, блеснала на слънцето, ръка. Тръпки на желание пропълзяха по кожата им. Сергиджията Елиас, който продаваше амулети и смокини на туристите, за първи път разбра, че неговият заседнал живот е напълно глупав, лишен дори от най-малки авантюри — авантюрите, за които мечтаеше през неговото почти забравено юношество в далечна Сирия, когато му говореха за Бразилия. Един моряк от митницата, изпънал се на една сергия, наслаждавайки се на хладината, загаси остатъка от пурата си, захвърли я на мръсната площадка на пазара и каза:

— Така говори един мъж, капитан Сату.

— Така е, ами! — потвърди без лицемерна скромност негърът.

Моряците от екипажа носеха последните бананови клони. Някакъв служител ги броеше. Един юнга управляваше помпата. От примитивния сифон шуртеше тъмна вода в стомните.

— Хайде! Остатъка от товара ще вземем от пристана на запалителните…

2

Капитан Сату огледа небето. Облаците се движеха към югоизток: облаци пухкави, леки и бели. По огромния хоризонт нямаше нито едно грозно петно.

— Момчета, тръгваме с божия помощ. Времето е пари!

Скрипецът настани последната бъчва в люка на Гемията. Водата тъмна, виолетова, покрита е машинно масло, ближеше дървения корпус. Слънчеви лъчи проблясваха върху вълните сред отпадъци, черупки от плодове и цели пасажи дребни рибки.

— Хайде, Вермейо, време е вече. Откачи!

Морякът откачи въжетата. Дебелите тежки въжета плеснаха във водата и плиснаха капчици, които блеснаха на слънцето.

— Кинкас, на кливера!

Малкото триъгълно платно беше издигнато на носовата част. Корабчето се поклати. Кинкас, Бейеудо, Тотонио и Робало е голи гърди ловко движеха дългите пръти, опрени на горните им краища. Техните широки гърбове, матови или черни, бяха като някакви капризни хълмчета от мускули. „Кабокла“ започна да се отделя от пристана. Сарара управляваше кормилото. Гемии, платноходки, моторни корабчета, гора от мачти с изпънати платна обкръжаваха форта Сао Марсело и „Кабокла“ ги остави зад себе си. Капитан Сату даде нова заповед. Беше издигнато платното на предната мачта и веднага след това тези на голямата мачта. Освободени, платната потреперваха. Корабните въжета ги възпряха. Халките реагираха, куките извикаха, въженцата изохкаха и платната на „Кабокла“ запълзяха нагоре, развяха се, издуха се и хванаха в плен въздушните течения. Платноходката се понесе покрай вълнолома извън залива „Тодос ос сантос“ за едно ново пътешествие, от което може би нямаше да има завръщане.

3

Студеният и солен вятър режеше нощта. С наклонен корпус, със скърцащи мачти „Кабокла“ се хлъзгаше под силния напор на вятъра. Нащърбената луна правеше тъжно морето. Залепен на небето, Южният кръст блестеше и бележеше пътя. „Кабокла“ бягаше бързо. Нейният кил беше ограден от дълги пенести мустаци. На задната част капитан Сату управляваше кормилото, на носовата част Кинкас бдеше. Трима души от екипажа скитаха безцелно и отпуснато по палубата. Силната и спокойна красота на времето, успокояващата свежест, приспивните полюлявания, тишината, нищо не беше в състояние да накара хората да спят в „стаята“. От крайбрежието се виждаха само неговите тъмни очертания. Не се виждаше никаква светлина нито на сушата, нито в морето. От доста време вече блясъците на фара при Барра се бяха загубили в далечината. Сякаш из просторния океан съществуваше само платноходката „Кабокла“.

4

Капитан Сату беше предал кормилото на Сарара и тежко спеше в своята каюта, когато го разбудиха силни викове. От наблюдателницата Тотонио крещеше към лоцмана, който му отвръщаше със същия изпълнен с тревога глас. Като разтриваше очи и се стараеше да прогони съня, притича капитан Сату.

— Каква е тая шумотевица, Сарара?

Морякът посочи причината: някакъв плавателен съд, тънък и дълъг, се появяваше на водната повърхност като ужасно морско чудовище, следвайки дирята, оставена във водата от „Кабокла“. То се приближаваше бързо и на дюнетката се очертаваха силуетите на хора, осветени от луната. Моряците от екипажа, които бяха будни, се струпаха на задната палуба на гемията. Капитан Сату измърмори като само за себе си:

— Робало, събуди хората. Всички да се съберат край вътрешната стена. Никакви крясъци, никакви сигнални изстрели — нищо не можем да сторим срещу оръдията. Тук оставаме Мулато, Сарара и аз.

Подводницата и „Кабокла“ се изравняваха. Един металически глас, изсъска:

— Свивай платната!

Капитан Сату предаде заповедта на своите хора, като каза на Сарара на нисък глас:

— Да се прави каквото заповядат тия гринговци, че хората не са от стомана.

Още от детските си години, когато тръгна след Сату, „капитан“ на една нищожна като черупка платноходка, Сарара за пръв път сега почувствува гласа му променен. Но не можеше да го критикува за това. Сам той чувствуваше някакъв странен студ по гръбнака си, едно почти неудържимо желание да побегне… Видя господаря на гемията да се навежда и да отстранява една дъска близо до кормилото. Появи се краят на някаква тръба.

— Дай ми една от твоите пури, Сарара.

— Имам само тая, която е в устата ми, Сату.

— Но дай ми я, човече, не виждаш ли, че гринговците вече идват?

Моряците свиваха платната. След като се хлъзга около триста метра, „Кабокла“ спря почти неподвижно, като леко се полюляваше на вълните. Преди подводницата да ги вземе на абордаж, Сату отново каза на Сарара и на Мулато:

— Идете при другите! Всички да стоят кротичко. Но ако започна да си чеша ухото, не чакайте други приказки — хвърляйте се във водата и плавайте към брега. С останалото се заемам аз.

Подводницата се изравни с платноходката. Дулото на едно оръдие беше насочено към нея. Един офицер и осем моряци прескочиха парапета на „Кабокла“. Капитан Сату избърза да ги посрещне с престорена сервилност:

— Банани, сушено месо и риба, шефе!

Думите произнасяше бавно, старателно, като поставяше ударения на сричките, страхувайки се, че русият офицер няма да го разбере. Но той му възрази:

— Иска цел товар! Пррехвърли цел товар, пр-р-ре-хвърли!

Капитан Сату се замоли със смирен глас:

— Имай милост за бедняка, шефе! Ще трябва да плащам на търговеца всички загуби.

Другият направи един презрителен жест:

— Фюрерът не краде. Фюрерът плаща загубите е марки, и то от добрите.

В действителност не беше загубата от бананите, сушеното месо и рибата, която тревожеше Сату. Нека да вземат всички клони банани, сандъците риба, денковете сушено месо. Но ако тия гринговци надникнат във вътрешността на платноходката? Смутеният ум на Сату работеше напрегнато и търсеше някакво решение. Как да предотврати те да стигнат до резервоара е нафтата? С наведена глава, свити рамена, с пушеща пура в устата, той плъзна замаян поглед по лицата, на чужденците. Трябва да са мъртво гладни! Те гледаха така лакомо клоните зрели банани, сякаш не бяха яли няколко дни. Въпреки това нито един не се осмели да наруши дисциплината. Започнаха да прехвърлят бананите в подводницата. Не бързаха — не ги заплашваше никаква опасност. Те знаеха, че отбраната на бразилските брегове беше неефикасна и че на платноходката няма радио, за да съобщи на някоя близка база. След бананите започнаха да отделят някои денкове сушено месо, няколко сандъка с риба. Когато прецени, че немците са задоволени, Сату, след като помълча известно време, се реши:

— Можем ли да си отидем, шефе?

Офицерът го прониза с острия си поглед:

— А в трюма, какво карате в трюма?

— Строителни материали, шефе. Карам само торби с цимент.

Офицерът извика някаква заповед на неговия режещ език. Сату помисли, че той нарежда да си отиват. Но не беше така: подчинявайки се на офицера, един въоръжен войник насили капака и с още двама други слязоха в трюма. Нервите на Сату се изопнаха до краен предел. Напрежението го накара да изправи глава. Очите му запримигаха нервно. На челото му блестяха едри като перли капки пот. Засмука яростно пурата, дадена му от Сарара. Погледна към своите хора. Събрани всички на лявата страна на платноходката, те се вълнуваха едва задържани от автоматите на двама германци.

Внезапно от дъното на кораба долетя тъп звук от удар на метал върху метал.

Русият офицер наблюдаваше негъра. Сату с мъка се преструваше на спокоен. Като чу предателския шум, който показваше, че неговата тайна е открита, той загуби самообладанието си. Погледът му заподскача от едно на друго място като на някакъв заграден от преследвачи звяр. Сега какво да прави? Какво да прави? Този въпрос неспирно се въртеше из объркания му ум. Но не му хрумваше никакъв отговор. За момент помисли да побегне. Знаеше, че чужденците нямаше да му простят лъжата за товара в резервоарите. Беше чувал разни истории за варварски торпилирания на търговски кораби, след което подводниците излизаха на повърхността, за да избиват с картечен огън беззащитни корабокрушенци, жени и деца, хванали се за задръстените от хора спасителни лодки. Защо трябваше да пощадят него? За момент помисли да се хвърли в морето и да побегне, както може от куршумите. Когато му хрумна тази мисъл, погледът му срещна очите на офицера. На Сату му се стори, че тези студени и сини очи знаеха неговите мисли. Срам на топли вълни се разнесе по тялото на стария моряк.

Един от слезлите в трюма моряци подаде глава на отвора. Червеното му лице сияеше от радост. Той извика нещо към офицера на техния креслив език, който на свой ред се разтърси от неудържимо вълнение и извика нови моряци от подводницата. Сату беше също човек на морето и за него беше лесно да отгатне какво означаваше тази находка за подводницата. В груби и живи картини той си представи нейната трагедия: преследвана от някой американски ескадрен миноносец или самолет, откъснала се от своя маршрут, далече от снабдителните си бази, без да може да си послужи с радиото, с храна вече на привършване, принудени да икономисват последните капки гориво, и гладът и отчаянието започнали да завладяват хората от екипажа. Сега, след подновяване на хранителните запаси, заредена е масло и газолин, безсилието на подводницата щеше пак да се превърне в агресивна сила за бавните търговски параходи на Лойд или на Костейра. Какъвто и плавателен съд да минеше от там: лодка, платноходка или корабче, щяха да бъдат нападнати и разрушени.

Моряците от подводницата започнаха да изнасят на палубата бурета с масло и тенекии с газолин. Офицерът даде нова заповед. Двамата германци, които пазеха екипажа на „Кабокла“, се раздвижиха и опряха автоматите си в гърдите на моряците. Капитан Сату се разяри: германците искаха и неговите хора да помагат. Те бяха втренчили очи в своя капитан. Сату повдигна ръка към ухото си. Неговият жест имаше ефекта на електрически ток: мигновено държанието на неговите подчинени се измени и те всички се хвърлиха във водата. Но гринговците все пак имаха по-голям опит. Две огнени струи прорязаха мрака и дъжд от куршуми се изсипа върху гмурналите се във водата хора. Разнесоха се викове на болка, размесени със зловещо бълбукане на водата и задъхано тежко дишане. Но за изненада на всички офицерът се спусна към войниците и им забрани да стрелят повече:

— Оставете да се удавят тия свини!

Не беше милост онова, което го накара да постъпи така. Налагаше се да пестят боеприпасите. Но на Сату това се стори оскърбително състрадание и викна:

— Гринго! Курвин сине! Бразилецът не се нуждае от закрилата на един неприятел. Убий още един човек, но не се гаври с него!

Гневът обезобразяваше неговото широко лице. Малодушието изчезна от дебнещия му поглед. Офицерът отново се изправи пред него, но този път е пистолет в ръка. Онова, което видя в очите на негъра, го накара инстинктивно да отстъпи. Сату засмука припряно е всичка сила остатъка от пурата. Германецът помисли, че негърът се кани да го нападне, макар и да не знаеше по какъв начин. Не се поколеба нито секунда и натисна спусъка на пистолета си. Викът на Сату беше толкова мъчителен и отсечен, колкото и гърмежът. От гърлото му бликна кръв. Той падна сред гърчове по лице. Все пак неговите пръсти упорито стискаха остатъка от разгорената пура. Когато стиснатият му юмрук започна да опипва пода на платноходката, офицерът видя при отстранената табла дупката на един отвор. Разбра, че играта е загубена. С ловък скок той ритна ръката, започнала да се втвърдява с настъпването на смъртта. Но стиснатите пръсти се разтвориха и успяха да пуснат въглена в отвора. Офицерът изтича изплашено към подводницата, като крещеше заповеди.

От хълма при Сан Пауло, отдалечен на много километри, внимателният прислужник при фара, забелязал по крайбрежието на юг внезапното избухване на блясък, веднага превърнал се във висок, огненочервен, виещ се на спирала стихиен стълб.