Анри Верн
Демоните от Н’Голо (1)

I.

— Дано тази проклета таратайка издържи — прошепна Боб Моран, като се вслуша в звука на мотора. Всяка техническа неизправност можеше да му струва скъпо в тези затънтени места.

Малкото туристическо самолетче летеше ниско над саваните на Централна Африка, като при преминаването му се разбягваха стада зебри или антилопи. Тук-там семейство жирафи изскачаше от гъсталак мимози и побягваше плавно или се виждаше туловището със скалист цвят на някой носорог, понесъл се с бързината на експресен влак. Единствено лъвовете, излегнали се в акациевите сенки, останаха невъзмутими под прелитащата механична птица.

Боб Моран беше купил на старо това самолетче с парите от поредната си книга, описваща последното от многобройните му приключения, и бе решил да посети с него стария си приятел Алан Ууд, който живееше във Валобо, в сърцето на централноафриканската джунгла.

До Валобо оставаше около час полет и отляво в равнината вече се виждаше живачната извивка на река Н’Голо, когато моторът кихна за първи път.

— Дано проклетата таратайка издържи! — повтори Моран, този път на висок глас. Дългите часове самота по време на неспокойния му живот го бяха приучили да си говори сам.

Едва бе произнесъл тези думи, и моторът закиха отново. Вероятно не след дълго щеше да спре съвсем. Недалеч и наляво по посока на реката Боб зърна няколко покрива, които явно принадлежаха на голяма плантация.

— Ако издържа дотам — помисли си той — лесно ще намеря помощ.

Ала надеждите му бяха напразни — след няколко последни изпърпорвания моторът спря.

— Положението става сериозно. Трябва да се опитам да кацна, без да се блъсна някъде. Тази злощастна бракма ми струва твърде много пари, за да рискувам да се изпотроши…

За да разгледа по-добре повърхността, той снижи самолета, който сега представляваше нещо като планиращ безмоторник. Накрая откри малка ивица с пясък и ситни камъчета, по която не се виждаха дупки. Мястото бе удобно за приземяване.

— Все пак имам късмет — си каза Моран. — Не бих могъл да продължа безмоторната си разходка, без да ме сполети рано или късно онова, което във време оно се е случило с Икар…

Той натисна ръчките, машината докосна земната повърхност в началото на пясъчната отсечка и зарулира. Последва серия малки разтърсвания. Със стегнати мускули и стиснати зъби Моран очакваше всеки миг някой по-силен удар, който би разрушил самолета, но нищо не се случи. Машината забави хода си, сетне направи едно полуизвъртане и се закова на място.

Моран се отпусна и свали длани от ръчките. Въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му:

— Уф! Ако е вярно, че на смотаните птичета Господ им прави гнездата, на мен сигурно вече са ми поникнали крилца…

Като прокара пръсти по късоподстриганата си коса, той се облегна на седалката и обгърна с поглед саваната, над която слънцето бе започнало да залязва. Отляво тъмнееше малка горичка.

„Зад нея — помисли си Боб — сигурно се намират постройките, които видях преди малко. Но засега е излишно да се опитвам да се добера до тях. След по-малко от два часа нощта ще се спусне и изобщо не държа да ме завари в джунглата. Тук, в самолета, съм в относителна безопасност. Имам си храна, вода и оръжие, така че ще изкарам до сутринта. Тогава ще тръгна да търся помощ…“

Изведнъж му дойде наум, че повредата може да не е толкова сериозна и че с малко повече късмет би могъл да я отстрани преди падането на нощта. Боб слезе на земята и с помощта на една сгъваема стълбичка се покатери отпред, вдигна капака на мотора и започна да го оглежда. Бързо си даде сметка, че не ще успее да се справи сам…

— От плантацията — каза си той пак на висок глас — ще мога да пратя известие до Валобо, а оттам една телеграма до Бомба ще ми осигури нужните части. Но сега най-важно е да се погрижа да прекарам нощта колкото се може по-удобно…

Той взе от кабината на самолета едно мачете и една карабина, която преметна през рамо, и започна да сече трънести дръвчета, за да ги разположи като плет около самолета, както правят родезийските туземци, за да попречат на дивите зверове да нахлуят в селата им.

Докато Боб работеше, двойка лъвове, самец и самка, се приближи, водена от любопитство, но все пак остана на безопасно разстояние от човека. Когато изграждането на трънливия плет приключи, двете животни дойдоха още по-близо. Надавайки силни викове, Боб запокити по тях няколко парчета дърво и те се оттеглиха с оскърбен вид.

Ако се съдеше по положението на слънцето, нощта щеше да се спусне всеки момент, затова Моран реши да вземе още една предпазна мярка. Понасъбра сухи клонаци и запали огън, който да плаши зверовете. После се качи в самолета, извади провизиите си и започна да се храни бавно, като гледаше как слънцето бързо изчезва зад хоризонта и придава на ниските облаци всички цветови отблясъци на дъгата: от зеленосмарагдово през нефритено и кървавочервено до сияйнозлатисто. Почти веднага след това падна нощта — всеобгръщаща нощ като непроницаемо було от сажди, раздирано единствено от пламъците на огъня. Отвъд тях — царството на мрака, изпълнено с крясъци, шумолене на нощни насекоми, ръмжене на ловуващи хищници и топуркането на бягащи тревопасни.

Моран остана загледан в мрака дълго време — дали петнадесет минути или цял час, и той самият не би могъл да каже, — като ругаеше съдбата, задето го бе запокитила в сърцето на джунглата, докато вече можеше да е във Валобо, удобно изтегнат в бунгалото на Алан Ууд с чаша уиски и сода в ръка.

Боб се отърси от мечтите си. Препаса около кръста си колана-патрондаж, в чийто кобур висеше голям револвер „Колт“, спусна се отново на земята и отиде да хвърли още клони в огъня.

Под отблясъците на високите пламъци огледа наоколо, но не откри нищо подозрително. След тази бегла проверка той се покатери обратно на самолетчето и с карабина в ръка пак се изтегна на седалките. Скоро потъна в сън.

Внезапно бе събуден от изстрели. Отвори очи, изправи се и се ослуша. Проехтяха още гърмежи. Те идваха отдалеч, иззад малката горичка, която бе видял при кацането си, значи откъм плантацията.

Изтрещяха още няколко изстрела, после се възцари тишина, нарушавана само от обичайните нощни шумове на джунглата.

„Какво ли става там? — запита се Боб. — Май някои уреждат сметките помежду си…“

Той продължи да се вслушва и тъй като не се чу нищо повече, вдигна рамене:

— Може пък някой плантатор да е отишъл на лов за крокодили. Има доста от тези животни в реката и нощта е най-удобното време за отстрелването им с помощта на мощен електрически фенер…

Въпреки това успокоително предположение Боб провери оръжието си, после сложи още дърва в огъня, върна се в самолета и чак тогава отново заспа.

Този път се събуди от странното усещане, че го наблюдават. Хвърли бегъл поглед върху светещия циферблат на часовника си и установи, че вече минава два часът през нощта и следователно е спал доста време. Той се изправи в самолетната кабина и погледна към огъня. Тогава усети в корена на косите си нещо като мравешко полазване — предвестник на настъпващия страх. Едно кошмарно същество се беше изправило зад плета и отблясъкът от загасващия огън го осветяваше цялото. То стоеше като човек, но човек висок над два метра, и тялото му беше покрито с плочки като това на крокодилите. Върху дебел врат се издигаше чудовищна глава, също покрита с люспеста броня, с големи челюсти, осеяни с дълги като кинжали зъби. Четирите предни от тях, два отгоре и два отдолу, стърчаха и се кръстосваха като бивни. Два големи рога допълваха тази демонична маска! Колкото до очите, те представляваха два широки, пламтящи отвора. А от ужасяващите лапи стърчаха нокти като сърпове. Долните крайници бяха прикрити от трънливия плет, но и те без съмнение притежаваха подобни страховити оръжия.

Още съненият Боб се вторачи в това апокалиптично създание, което като че ли също го гледаше, потраквайки заплашително с челюсти.

Моран се отърси.

— Не, не — пошепна той. — Това не е възможно. Сигурно сънувам… Подобни твари не съществуват…

Той инстинктивно посегна към карабината си. При допира със студения метал потръпна. Тогава чак си даде ясно сметка, че е напълно буден и чудовището пред него е самата действителност.

Страхът отчасти го напусна. Боб вдигна карабината, щракна затвора и вкара патрон в цевта. После бавно се прицели през плексигласовото прозорче на самолетната кабинка. Странната твар тутакси изчезна зад плета.

Моран свали оръжието и се усмихна.

— Виж ти! Нашият посетител, изглежда, познава достойнствата на огнестрелните оръжия!

Въпреки тази констатация той все още беше изпълнен с безпокойство. Видът на непознатото същество бе толкова отблъскващ, застрашителен и демоничен, че остави у него тягостно чувство, граничещо със страха.

„Това видение като че ли излиза направо от някой долнопробен филм на ужасите — си помисли Моран. — Или съм жертва на шега, или тук се крие някаква лоша магия…“ Боб не беше суеверен, но вече бе видял толкова странни неща в Африка, че за малко не се остави да бъде повлиян от въображението си.

Серия ревове го накара да подскочи. Четири-пет силуета се появиха в края на светлата окръжност, очертавана от кладата. В тях Боб без затруднение разпозна същества, подобни на онова, което бе видял няколко минути по-рано.

Моран беше решителен и дори смел, но този път бе обсебен от такъв панически ужас, че с мъка успя да го овладее. За това в крайна сметка му помогна силата на волята.

— Ако тези животни искат да се правят на лоши — прошепна той, — а с подобни нокти и зъби е изключено да имат добри намерения, толкова по-зле за тях. Преди да ме разкъсат, ще им покажа, че изобщо не оценявам красотата им.

Той отвори вратата на кабината, прицели се бързо и стреля. Чудовището, в което се беше целил, се заклати и падна в нощния мрак, а другите изчезнаха, като по всичко личеше, че не държат да са мишена за един умел стрелец.

Боб изхвърли празната гилза и отново зареди оръжието.

„Тези страшилища май не са неуязвими за куршумите — си помисли той. — Това явно показва, че не са от свръхестествен произход.“

В началото Боб беше под въздействието на емоционалната си природа и на вкуса си към фантастичното, но сега вече разглеждаше нещата по-трезво.

— Призори ще разбера по-точно кои са тези ужасяващи нападатели. Но междувременно трябва да си отварям очите, защото е възможно да се опитат пак да ме изненадат, а аз никак не държа да попадна под ноктите им.

Тъй като не смееше вече да излиза, за да поддържа огъня, Моран включи един силен къмпингов фенер с наскоро поставени батерии, който му осигуряваше достатъчно ярка светлина. Така екипиран, с оръжия и муниции подръка, той зачака новото идване на тайнствените рогати и ноктести същества.

Чакането му не продължи дълго. Пламъците на огъня изведнъж се снижиха като при внезапен полъх. Боб съсредоточи вниманието си и скоро разбра причината: скрити зад плета, тайнствените посетители хвърляха пръст върху огъня, за да го угасят и така да попречат на противника си да ги вижда.

Моран придоби усещането, че полека-лека ще успее да разкрие загадката на чудовищата. Докато пръстта прелиташе над плета, той отново вдигна карабината и стреля няколко пъти през сплетените му клони. Отекна вик на болка и пръстта тутакси спря да пада върху пламъците.

Лека победоносна усмивка заигра по устните на Боб и той плъзна още патрони в магазина на оръжието си. Сега не се съмняваше, че тайнствените създания, които за него вече не бяха чак толкова тайнствени, искаха да посегнат на живота му, затова и не изпита особени угризения, задето бе ранил, а вероятно и убил няколко от тях.

Из околния гъсталак долитаха шумове, говорещи за това, че неприятелят припряно се оттегля.

„Явно са си взели поука — помисли си французинът. — Разбрали са, че са сбъркали, като са дошли да се заяждат с човек, който не иска нищо от тях.“

Въпреки това той не беше убеден, че работата ще приключи толкова лесно. До изгрева оставаха още малко часове и през това време можеше да се случи какво ли не. Ако рогатите чудовища нападнеха вкупом, на Моран щеше да му се отвори доста работа, за да ги отблъсне, а и изходът от ръкопашна схватка с подобни противници беше съмнителен. Съществуваше все пак вероятността след изстрелите врагът да не беше достатъчно многоброен за подобно нападение.

Тази мисъл поуспокои Моран. Той реши да дочака деня в бдение. Може би на дневна светлина нещата щяха да му се поизяснят и да получи по-точна представа за нападателите.

Въпреки че през останалата част от нощта Боб непрестанно се вглеждаше в мрака отвъд светлия кръг, образуван от огъня, рогатите чудовища повече не се появиха.