Ърнест Томпсън Сетън
Сивата мечка

Детството на Уаб

Уаб^[1] се роди преди много години в най-пустия край на Дивия запад — при изворите на река Литъл Пайни, където сега се намира ранчото Полет.

Майка му беше най-обикновена сива мечка със сребриста козина. Тя водеше онзи тих и спокоен живот, който обичат всички мечки, гледаше работата си, изпълняваше дълга си към семейството и не искаше нищо друго, освен да я оставят на мира. Когато настъпи юли, тя поведе своето изключително семейство надолу по Литъл Пайни към река Грейбули, за да им покаже как изглеждат ягодите и къде могат да ги намират.

Независимо от мнението на майка им мечетата не бяха особено едри и умни, но това не пречеше на семейството да бъде изключително, тъй като мечетата бяха четири, а една сива мечка обикновено не може да се похвали с повече от две мечета. Пухкавите малки създания прекарваха чудесно времето си, наслаждавайки се на прекрасното планинско лято и на изобилието на вкусни неща. Майка им обръщаше всеки дънер или плосък камък, който се изпречваше на пътя им, и още преди да успее да го помести, мечетата се втурваха под него като прасенца и започваха да облизват с език скритите там мравки и червейчета. И през ум не им минаваше, че силата на майка им може да й изневери и огромният камък да се стовари отгоре им в момента, в който се пъхат отдолу, нито пък мислеха какво би станало, ако тази огромна ръка и това силно рамо увиснеха безпомощно под сребристия кожух. Не, не, тази ръка никога нямаше да остане без сили. Малките мечета вярваха в това. Ето защо те се блъскаха и мушкаха под всеки току-що повдигнат пън. Всяко искаше да е първо — пискаха и ръмжаха, като че бяха прасенца, кученца или котенца, вплетени в живо кълбо.

Те познаваха много добре обикновените малки кафяви мравки, които се криеха под пъновете в планината, но сега за пръв път срещаха едрата, тлъста и вкусна горска мравка, затова се скупчиха и зачакаха само някоя от тях да се покаже, за да я лапнат веднага. Скоро мечетата установиха, че в устата им попадат повече бодли от планински кактус и песъчинки, отколкото мравки. Тогава майка им каза на техния мечешки език:

— Ей сега ще ви покажа как се ядат мравки.

Тя разрови върха на един мравуняк, подържа огромната си лапа отгоре, докато ядосаните мравки се налепиха по нея, с едно облизва не на езика ги напъха в устата си и започна да ги дъвчи, без да налапа нито една песъчинка, нито един бодил. Мечетата скоро се научиха да правят същото. Всяко пъхаше и двете си малки кафяви лапички, така че около върха на мравуняка се образува кръг от мечешки лапички. Стояха като деца, увлечени в интересна игра, и облизваха първо дясната, а след това лявата лапичка. От време на време някое от тях плясваше през ушите братчето си, загдето облизва чужда лапичка. Така те прочистиха целия мравуняк и бяха готови да се захванат с нещо друго.

Мравките са кисела храна и мечетата скоро ожадняха, затова старата мечка ги поведе надолу към реката. След като пиха и цапаха с крачка във водата до насита, те поеха край брега и стигнаха до един вир, където острият поглед на майката съзря няколко скупчени на дъното риби. Между отделните дълбоки вирчета водата беше плитка, а дъното — каменисто и реката образуваше бързейчета, затова майката прошепна на своите деца:

— Стойте мирно на брега! Сега ще научите нещо ново.

Тя отиде първо на долния край на вира и оттам се вдигна мътилка, която бавно плъзна из водата и после се проточи като дълга опашка надолу по бързея. След това мечката мина тихо по брега и започна да вдига голям шум в горния край на вира. При тази неочаквана атака събралите се там риби изпаднаха в паника и се втурнаха слепешката в мътния поток. От петнадесетина риби винаги ще се намерят глупачета и наистина десетина се стрелнаха през мътилката към бързея и преди да разберат какво става, се замятаха из покритата с чакъл плитчинка. Старата мечка започна да изплисква водата заедно с рибата на брега, а малките меченца се нахвърлиха върху тези смешни, къси змийчета, които не бягаха от тях, и започнаха лакомо да лапат, да лапат докато малките им коремчета се издуха като балончета.

Нахраниха се до насита, а слънцето започна да пари толкова силно, че на всички страшно им се прииска да подремнат. Старата мечка ги заведе до едно глухо и тихо място и въпреки че умираха от горещина, мечетата се притиснаха до нея и заспаха, свили малки сиви лапички и забили черни муцунки в козината на майка си, като че беше ужасно студен ден.

След около час-два мечетата взеха да се прозяват и да се протягат, с изключение на Фъз, най-малкото. То повдигна за миг острата си муцунка, после отново се сгуши удобно между големите лапи на майка си. Фъз беше нежно и слабо меченце. Най-едрото мече, по-късно станало известно като Уаб, се изтегна по гръб и започна да се ядосва на един корен; заръмжа, захапа го, а после го тупна с лапичка заради това, че не искаше да се мръдне от мястото си. В това време Муни, немирникът, започна да дърпа Фризъл за ушите, за което получи здрава плесница. Двамата се сборичкаха, вплетоха се в малка топка от сребриста вълна, запремятаха се върху тревата и преди да разберат какво става, се търкулнаха надолу към реката и изчезнаха от погледа.

В същия миг малките борци нададоха вик за помощ. В гласовете им звучеше истинска уплаха, в това нямаше никакво съмнение. Грозеше ги някаква страшна опасност.

Нежната майка начаса скочи на крака и се превърна в същински демон. Тя се втурна към брега. И точно навреме, защото един огромен бик тъкмо се канеше да набучи на рогата си неканените гости. Само миг и Фризъл щеше да бъде загубен, защото се препъна и падна на брега. Но в същия миг отекнаха тежки стъпки. Разнесе се рев, който стресна даже и грамадния бик. Майката връхлетя върху него като огромна подскачаща топка. Какво можеше да уплаши него, водача на стадото и господаря на равнината? Той нададе боен вик и се втурна да прикове към брега старата мечка. Но когато сведе глава, за да набучи мечката на блестящите си рога, тя му нанесе страшен удар и преди още да се беше опомнил от него, тя се озова отгоре му и започне да го дере с ужасните си нокти.

Бикът изрева от гняв, напъна се и я понесе със себе си. След това се хвърли тежко надолу по склона, но мечката се освободи навреме от него, за да спаси собствената си кожа. Бикът се търкулна и падна в реката.

Имаше късмет, че мечката не пожела да го преследва. Той се измъкна от водата на отсрещния бряг и като ревеше от гняв и болка, пое към своето стадо.

Старият полковник Пикет, кралят на скотовъдците, излезе да наобиколи с кон околността. Предната нощ той видя как новата луна залезе зад бялата корона на връх Пикет и си каза: „Видях старата луна зад връх Франк и цял месец щастието ме отбягваше. Струва ми се, сега е ред на моя късмет.“

На следната утрин щастието наистина му се усмихна. От Вашингтон пристигна писмо: удовлетворяваха молбата му за откриване на пощенска станция на територията на неговото ранчо. Писмото съдържаше и следното любезно запитване:

Какво име ще предложите за новата пощенска станция?

Полковникът свали от рамо новата си карабина. „Всичко се случва — каза си той. — Този месец е мой.“ След това пришпори коня нагоре по Грейбули, за да нагледа стадата.

Когато мина край Римрок, до ушите му достигна далечен рев. Като че се биеха бикове. Това не му направи никакво впечатление, докато не излезе на открито. В равнината долу той видя голяма част от своето стадо. Животните риеха земя с копита и мучаха. Те правеха така само когато подушеха кръвта на някой свой събрат. Не след дълго полковникът откри, че големият бик — водачът на стадото — е целият в кръв. Гърбът и хълбоците му като че бяха разкъсани от пума, а главата му — смазана от друг бик. „Това е работа на сивата мечка“ — извика полковникът, защото познаваше добре планината. Той веднага откри откъде идваха следите на бика, и пришпори коня си към една височинка, откъдето се откриваше добър изглед. Височинната се намираше точно срещу песъчливия брод на Грейбули, там, където се вливаше в Литъл Пайни. Конят прецапа студената вода и се заизкачва чевръсто по отсрещния бряг.

В момента, в който главата на ездача се подаде над върха, той стисна здраво карабината в ръка. Точно пред себе си видя пет сиви мечки — една голяма и четири малки.

„Бягайте в гората“! — изрева старата мечка, защото знаеше, че хората винаги носят пушки. Тя не се страхуваше за себе си, но настръхваше при мисълта, че нейните любими мечета може да пострадат. Искаше да ги опази, затова ги накара да се мушнат бързо в гъсталака на Лоуър Пайни. В същия миг започна ужасна и убийствена канонада.

„Бум!“ — и старата мечка почувствува как я пронизва смъртоносна болка.

„Бум!“ — и бедната малка Фъз изпищя от болка, претърколи се и застина.

Майката се хвърли върху неприятеля с рев, изпълнен с омраза и ярост.

„Бум!“ — и тя самата се свлече в предсмъртна агония, парализирана от болка. А трите малки мечета, като не знаеха какво да правят, изтичаха при майка си.

„Бум! Бум!“ — и Муни и Фризъл паднаха като подкосени до нея. Само Уаб, ужасен и обезумял от страх, се суетеше около тях. После, без сам да знае защо, се обърна, шмугна се в гъсталака и изчезна точно когато последното „бум“ го прониза болезнено и счупя задния му крак.

Ето как пощенската станция беше наречена „Четирите мечки“. Полковникът остана много доволен и, разбира се, не забрави да се похвали.

Същата нощ високо в горите на Андерсеновия връх можеше да се срещне едно малко куцо сиво мече. То се луташе насам-натам, куцукаше и оставяше кървава диря всеки път, когато се опитваше да стъпи със задния си крак. То скимтеше жално: „Мамо, майчице! О, майчице, къде си?“ Беше гладно, трепереше от студ и изпитваше остра болка в крака. Но майка му не идваше, а то не смееше да се върне там, където я остави, затова продължи да се скита безцелно сред боровете.

Изведнъж до носа му достигна някаква страна миризма. Отекнаха тежки стъпки. Тъй като не знаеше какво друго да направи, мечето се покатери на едно дърво. Едва беше стигнало горе и под дървото нахълта цяло стадо големи, дълговрати и тънкокраки животни, по-високи от майка му. Мечето беше видяло веднъж такива животни, но не беше се уплашило, защото беше с майка си. Сега обаче седеше на дървото и не смееше да шавне. Големите животи доближиха, спряха за миг да откъснат по стръкче трева, после изпръхтяха и изчезнаха.

Мечето остана на дървото до разсъмване и така се вкочани от студ, че едва успя да слезе. Скоро изгря топлото слънце, мечето се почувствува по-добре и затърси ягоди и мравки, защото го глождеше ужасен глад. След това се върна при Литъл Пайни и потопи ранения си крак в леденостудената вода.

Искаше му се да хване отново планината, но нещо все го теглеше към мястото, където беше оставило майка си, братчетата и сестричето си. Когато следобед съвсем се затопли, мечето тръгна край реката, накуцвайки, прекоси гората, мина край Грейбули и стигна мястото, където вчера се бяха гощавали с риба. То се нахвърли настървено и начаса излапа главите и останките от рибата. Вятърът донесе някаква странна и противна миризма, която го уплаши. Колкото повече се приближаваше към мястото, където видя за последен път своята майки, толкова по-отвратителна ставаше миризмата. Мечето погледна внимателно към мястото и видя няколко вълка, които ръфаха нещо. То не разбра какво, не видя и майка си и понеже не можеше да понася вече миризмата, която го изпълваше с отвращение и страх, тихо се обърна, тръгна към гъсталака на Лоуър Пайни и повече не се върна да търси своето изчезнало семейство. Мечето изпитваше повече от всякога нужда от своята майка, но нещо му подсказваше, че няма никакъв смисъл да я търси.

Когато падна студената нощ, мечето почувствува още по-силно нейното отсъствие. То хълцаше и куцукаше. Бедното, самотно сираче! То не беше се загубило в планината, защото не търсеше никакъв дом, но беше толкова болно и самотно. Пък и тази остра болка в крака и празният стомах, зажаднял за онази храна, която нямаше повече да вкуси!

Тази нощ мечето откри една хралупа, пропълзя вътре и се опита да си представи, че отново е в големите пухени прегръдки на своята майка. После се сви на топка и заспа.

Уаб и преди си беше навъсено малко мече, но поредицата нещастия, които го сполетяха точно когато се формираше неговият характер, го направиха повече от всякога унил и мрачен.

Като че всички се опълчиха против него. Той гледаше да не привлича вниманието на никого в горното течение на Литъл Пайни. Денем търсеше храна, а нощем спеше в празната хралупа. Една вечер откри там таралеж, който беше голям колкото него. Таралежът настръхна и се превърна в същински кактус. Уаб не успя да се справи с него и се принуди да напусне хралупата и да потърси ново убежище.

Един ден той се спусна към Грейбули, за да търси онези коренчета, които, знаеше от майка си, бяха добри за ядене. Едва беше започнал да рови и от една дупка в земята изскочи някакво сивкаво животинче, което се втурна със съскане и ръмжене към него. На Уаб не му минаваше и през ум, че това е язовец, но животното изглеждаше свирепо и голямо колкото него. Болен и с ранен крак, Уаб закуцука и се спря чак когато стигна до следващата клисура. Тук обаче го зърна един вълк. Той се стрелна с големи скокове към него, като същевременно зовеше и своите събратя да му правят компания в това приятно развлечение. Наблизо се намираше едно дърво и Уаб побърза да се покатери по него. Вълците пристигнаха тичешком и захванаха да вият под дървото, но скоро подушиха, че са преследвали едно малко сиво мече. Те решиха, че щом мечето е на дървото, някъде наблизо сигурно ще е и майка му, и затова постъпиха разумно, като го оставиха на мира.

След като вълците си отидоха, Уаб слезе от дървото и се върна при Литъл Пайни. При Грейбули имаше по-хубава храна, но там като че всички го преследваха, особено сега, когато беше останал без своя любим пазач. При Литъл Пайни поне от време на време цареше спокойствие, а освен това тук растяха и много дървета, на които можеше да се покатери, ако го нападнеше някой неприятел.

Счупеният крак се оправи, но не можа да се изцери напълно. Раната зарасна и болката премина, но остана една вдървеност, вследствие на която Уаб малко понакуцваше, а зарасналото стъпало се различаваше от останалите. Това му пречеше, особено когато се налагаше да се катери по някое дърво или да бяга бързо. Неприятелите непрестанно се увеличаваха, а приятел нямаше нито един. Със смъртта на майка си той изгуби единствения си и най-добър приятел. Тя щеше да го научи на много повече от онова, което трябваше да учи сега от горчив опит, и щеше да му спести голяма част от бедите, които го сполетяха в неговото детство, беди, толкова многобройни и толкова ужасни, че ако природата не го беше дарила с естествена издръжливост, той нямаше да успее да ги преодолее.

Тази година кедрите дадоха обилен плод и вятърът брулеше големи зрели плодове. Животът стана малко по-лесен за Уаб. Здравето и силата му се подобряваха, а животните, които срещаше ежедневно, не смееха повече да го закачат. Но една сутрин, както лапаше обрулените от бурята кедрови плодове, надолу по склона се спусна черна мечка. „В гората приятели няма“ — това беше мъдростта, която Уаб беше вече научил, и потърси помощта на най-близкото дърво. В първия миг черната мечка се поуплаши. До носа й беше достигнала миризмата на сива мечка, но когато разбра, че това е само малко мече, тя се окуражи и последва Уаб. Черната мечка умееше да се катери по дърветата не по-зле от Уаб, затова тръгна по петите му. Когато Уаб стигна до най-високото и най-тънко клонче, което можеше да го издържи, черната мечка раздруса яростно дървото и Уаб тупна на земята, изподраскан, натъртен и полузашеметен. Той се изправи с пъшкане на крака и единствената причина, поради която черната мечка не пожела да тръгне след него, а вероятно и да го убие, беше страхът да не би наблизо някъде да е майка му. Така Уаб беше изгонен надолу по течението на реката, далеч от хубавите кедрови дървета.

Край бреговете на Грейбули сега не се намираше много храна. Ягодите и къпините се привършиха, а риби и мравки не можеше да намери. Наскърбен, самотен и нещастен, Уаб скиташе насам-натам и по едно време се озова край реката Мититси.

От гъсталака изскочи вълк и тръгна по петите му. Уаб се опита да избяга, но напразно, вълкът скоро го настигна. Изведнъж в изблик на отчаяна храброст Уаб се извърна и се озъби на своя неприятел. Удивеният вълк изджавка от страх и побягна с подвита опашка. Така Уаб се научи, че за мира трябва да се воюва.

Храната тук беше оскъдна, понеже наоколо сновеше много добитък. Уаб се упъти да търси други кедрови гори в дефилето на Мититси и изведнъж попадна на човек точно като онзи, когото беше срещнал в страшния ден. В същия миг до ушите му долетя едно „бум“ и върху гърба му се поръсиха отломки от шумки и клонки. Непоносимата смрад и ужасът на онзи ден блеснаха отново в ума му и Уаб се затича така, както не беше тичал през живота си. Скоро се озова до едно дере, което го изведе в някаква клисура. Една пукнатина в скалите, изглежда, му предлагаше удобно прикритие, но едва се приближи и към него се насочи крава, която застрашително наведе глава. Той отскочи встрани върху едно полегнало дърво, по което можеше да се покатери нагоре по склона, но от горния му край се появи рис и го предупреди да се връща назад. Време за дрязги нямаше. Уаб разбра с горчивина, че светът гъмжи от неприятели. Той се обърна и започна да се изкачва по отсрещния каменист склон към кедровите гори около Мититси.

Катеричките не харесаха този гост и креснаха гневно. Те се безпокояха за своите запаси от кедрови орехи, защото знаеха, че мечокът е дошъл да краде. Те следяха зорко неговото движение от дърветата, ругаеха и наскърбяваха с такива крясъци, че някой привлечен от шума неприятел спокойно можеше да тръгне по следите му, което в същност и целяха.

Никой не тръгна подир него, но всичко това караше Уаб да се чувствува несигурен и неспокоен. Той продължи нагоре, докато стигна пояса на боровите дървета. Там храната беше оскъдна, но и неприятелите бяха по-малко. Едва тук, където започваха пасищата на планинските кози, той можеше да си отдъхне най-сетне на спокойствие.

Уаб никога не проявяваше мекушавост като своята малка сестричка и преследванията, на които го подлагаха неговите многобройни неприятели, го озлобяваха от ден на ден все повече. Защо не го оставеха сам с неговото нещастие? Защо всички се бяха опълчили срещу него? Ах, защо я нямаше сега майка му? Ако можеше само да смаже тази черна мечка, която го прогони от неговата гора? И през ум обаче не му минаваше, че някой ден самият той щеше да порасне. И този злобен рис, и той го изгони, а човекът се опита да го погуби. Той запомни всичките и ги намрази от дън душа.

Уаб установи, че новият му район е много добър, защото годината беше плодородна. Той разбра онова, от което най-много се страхуваха катеричките, защото обонянието му го отведе точно до малките складчета, където бяха струпани много кедрови орехи за през зимата. Катеричките се сърдеха, но за Уаб това беше огромно щастие. Та орехите са много вкусна храна! И когато дните започнаха да стават по-къси, а нощите студени, косъмът му се позаглади и разположението на духа му се пооправи.

Уаб сновеше сега по цялото дефиле, спеше из високите части на гората, а от време на време слизаше да търси храна чак до реката. Една нощ, както обикаляше край дълбоката вода, носът му долови нещо особено. Приятна миризма примами Уаб и той стигна до самата вода. Изглежда, миризмата идваше от едно потопено във водата дърво. Той посегна към него, но изведнъж „клик“ И в една от предните му лапи се впи силен стоманен капан.

Уаб изрева, дръпна се с всички сили и счупи кола, за който беше закачен капанът. Опита се да се отърве, но като не успя, побягна с него в гъсталака. Захапа го със зъби, но капанът продължаваше да стои на лапата му — студен, силен и неподвижен. Час през час Уаб впиваше в него зъби и нокти или го удряше силно о земята. После го зарови и се покачи на един дънер, като смяташе, че капанът ще остане под земята, но той продължаваше да си стои както преди впит в лапата.

Уаб се отправи към своята гора, после седна на земята и се опита да разреши загадката. Не разбираше нищо, но малките му зеленикавокафяви очички, изпълнени с болка, уплаха и яд, гледаха втренчено и се мъчеха да проумеят що за нов неприятел е това.

Той легна под храстите. Изпълнен с решителност да разчупи странния предмет, той го затисна с едната лапа от единия край и захапа другия. Неочаквано скобите се разтвориха и освободиха лапата. Едновременното натискане на двете пружини беше, разбира се, чиста случайност. Уаб не разбра как стана всичко това, но не забрави случката. В главата му се зароди следната смътна мисъл: „Край водата се крие и дебне ужасно малко създание. Миризмата му е странна. То се впива здраво в лапата ти, а не дава да отхапеш нищо от него. Можеш да се отървеш, като го притиснеш силно.“

Повече от седмица малкото сиво мече не можеше да си служи с притиснатата лапа, но това не му пречеше много, щом не се катереше.

Настъпи сезонът, когато лосовете зареваха из планината. Уаб ги слушаше по цели нощи, а веднъж-дваж се наложи да се покатери бързо на съседното дърво, за да избегне рогата на едно от големите животни. Над главата му кряскаха диви патици. Дойде и ловният сезон и ловците също плъзнаха из планините. В гората се появиха няколко нови, непознати миризми. Уаб тръгна към една от тях и се озова на едно място с натрупани съчки. Изведнъж се примеси и друга миризма, която той ужасно мразеше. Уаб я помнеше още от времето, когато загуби майка си. Той започна да души внимателно наоколо, защото тя едва се долавяше, и откри, че ужасната миризма идва от едно колче точно пред него, а приятната, която караше от устата му да текат лиги, беше зад колчето, изпод някакви съчки. Уаб заобиколи, разрови съчките и пипна наградата — парче вкусно месо. В момента, в който го сграбчи, предното колче падна с тежък звук: „Щрак!“ Той подскочи от уплаха, но успя да отмъкне месото. В мозъка му се зароди нова мисъл и заедно със старата затвърди общото му заключение: „Където и да подушиш онази миризма, тя винаги ще означава опасност.“

Със застудяване на времето Уаб ставаше все по-муден, а когато стана мразовито, той се пробуждаше едва привечер. Мечето не спеше на едно и също място. То знаеше няколко сухи местенца в скалите, където се приличаше при слънчеви дни, и един-два покрити заслона за бурно време. Уаб си избра сега много удобно местенце — под коренищата на едно дърво, и когато вятърът задуха и във въздуха затанцуваха бели снежинки, той се промъкна под тях, сви се на топка и заспа. Бурята виеше навън.

Снежната пелена ставаше все по-дебела. Снежинките украсяваха боровете, трупайки се отгоре, дърветата свеждаха клони и после ги отърсваха, а снежинките отново се трупаха върху тях. Снегът засипа клисурите, а вятърът непрестанно оголваше върховете на скалите и пълнеше със сняг дупките, докато земята най-сетне се изравни. Снегът се трупаше и върху леговището на Уаб и пречеше на студа да проникне вътре, а той спеше ли, спеше.

Цялата зима Уаб спа дълбок сън, защото така правят всички мечки, но когато пукналата се пролет го пробуди, той знаеше, че е спал дълго време. Не беше се променил кой знае колко, ако не се смята това, че се беше поиздължил и поотслабнал. Уаб чувствуваше силен глад и като си проби път през голямата пряспа сняг, която все още затуляше леговището му, тръгна да търси храна.

Сега нямаше кедрови плодове, нито ягоди и мравки, но обонянието му го отведе нагоре по дефилето до трупа на един убит през зимата лос. Уаб се нагости богато, след което зарови останките, за да има какво да яде и занапред.

Всеки ден се връщаше при останките от лоса, докато изяде всичко. През следващите месеци храната стана много оскъдна и когато се свърши и месото на лоса, Уаб отслабна много. Един ден той прехвърли билото и се отправи към долината Уорхаус. Там беше слънчево и топло, а растителността — по-буйна, затова намери доста храна. Той стигна долу чак до гъстата гора и скоро подуши присъствието на друга сива мечка. Миризмата се усилваше и го доведе до едно самотно дърво, на което сивата мечка беше оставила своя отпечатък. Уаб се изправи на задни крака и подуши дървото. То миришеше силно на мечка, а по кората му имаше полепнала кал и сиви мечи косми на височина, до която той не можеше да достигне. Уаб разбра, че о дървото се е чесала някаква много голяма мечка, и се разтревожи. Как му се беше искало да срещне някой свой събрат! А сега, когато му се удаде тази възможност, потръпна от уплаха.

В своя самотен живот, останал без родителска подкрепа, той срещаше само омраза и сега не знаеше как ще се държи тази стара сива мечка. Докато се двоумеше, той я съзря. Тя вървеше бавно по склона, като от време на време спираше да изрови някой корен или дива ряпа.

Стори му се цяло чудовище. Инстинктивно Уаб изпита някакво недоверие към нея, промъкна се през гората и се покатери на една скала, откъдето можеше да наблюдава по-добре.

Голямата сива мачка попадна на следите на Уаб и нададе силен ядовит рев. Следите я отведоха до дървото. Тя се изправи на задните си крака и раздра с нокти кората на дървото високо над мястото, до което беше стигнал Уаб, после се втурна бързо да го догони. Уаб обаче разбра всичко. Той прехвърли отново билото и пак се озова в дефилето на Мититси. Беше схванал по свой странен мечешки начин, че там има по-голямо спокойствие, понеже и храната за мечките е много оскъдна.

С настъпването на лятото козината му започна да пада. Кожата ужасно го засърбя и му доставяше голямо удоволствие да се търкаля в калта и да чеше гърба си о някое дърво. Той не се катереше вече по дърветата. Ноктите му станаха много дълги, а предните крайници, независимо че наедряваха и ставаха по-силни, губеха от своята предишна гъвкавост на лапите, която прави малките сиви мечета и черните мечки големи катерачи. Той съвсем непринудено започна да прилага мечешкия навик да се изправя на задни крака и колкото може по-високо да трие нос о ствола на дървото.

Може и да не забелязваше, но всеки път, когато след една-две седмици се изправяше до някое дърво, той стигаше все по-нависоко Уаб растеше бързо и наближаваше разцвета на своите сили.

Веднъж ходеше до единия край на района, който смяташе за свой собствен, а друг път — до другия, но често чешеше гърба си ту о това, ту о онова дърво и по този начин успя да маркира своя район с дърветата, които носеха неговия подпис.

В края на лятото Уаб откри във владенията си лъскава черна мечка и ужасно се разгневи. Когато черната мечка приближи, Уаб забеляза тъмночервеното й лице, бялото петно на гърдите и разцепеното ухо, а лекият ветрец донесе и миризмата й. Без съмнение това беше същата миризма. Беше онзи черен страхливец, който го беше прогонил твърде отдавна от Литъл Пайни. Колко се беше смалил! Преди изглеждаше истински гигант. Уаб чувствуваше, че сега може да го смаже само с едната си лапа. Отмъщението е сладко, въпреки че той не го формулира точно така, когато се нахвърли върху мечката. Черната мечка моментално се покатери като катерица по едно малко дърво. Уаб се опита да я последва, както някога тя беше направила с него, но не успя. Той нямаше понятие как да се справи с натрапника, затова след известно време изгуби интерес към него и се оттегли, въпреки че черната мечка няколко пъти обръща глава към него и му се присмиваше. Късно следобед същия ден Уаб мина отново край същото дърво, но от мечката нямаше и следа.

С отминаването на лятото храната във високите места стана оскъдна, затова една нощ Уаб се осмели да слезе надолу и да проучи долната част на Мититси. Лекият ветрец косеше приятни благоухания и като тръгна към тях, Уаб се натъкна на трупа на млад бик. На известно разстояние от него дебнеха няколко дребни вълка, същински джуджета в сравнение с онези, които беше виждал по-рано. Точно до тялото на убития бик на лунната светлина се мяташе по много особен начин друг вълк. Странно, но като че нещо му пречеше да избяга. Старата неприязън на Уаб изведнъж го възпламени и той се хвърли напред. Вълкът светкавично го ухапа няколко пъти, но със страшен удар на голямата си лапа Уаб го превърна в купчина кожени дрипи, след което с две-три захапвания начупи всичките му ребра. Колко приятна беше топлата кръв, която рукна в устата му.

Вълкът се беше хванал в капан. Уаб ненавиждаше миризмата на желязо, затова заобиколи трупа на бика, където тя не се чувствуваше толкова силно, но преди да успее да преглътне първата хапка — „щрак!“, и една от предните му лапи остана притисната във вълчия капан, който не беше забелязал.

Уаб си спомни, че преди, когато го беше сполетяло същото нещастие, успя да се освободи, като натисна силно капана. Той стъпи със задните си лапи на пружините и ги притисна; те се разхлабиха и освободиха лапата. Около трупа на бика се носеше онази миризма, която, Уаб знаеше, принадлежеше на човека, затова се оттегли и започна да броди около реката. Все по-често носът му долавяше ужасната миризма, затова той й обърна гръб и се върна в своята тиха клисура.

Дни на величие

През третото лято от своя живот Уаб стана голяма мечка, въпреки че все още не беше достигнал разцвета. Сега козината му стана много светла, затова Спауот, индианец от племето шошоните, който го преследваше отдавна, го нарече Бялата мечка, или по-кратко Уаб.

Спауот беше добър ловец и когато в горната част на Мититси откри едно от дърветата, на което се беше трил Уаб, разбра, че е попаднал във владенията на голяма сива мечка. Той изследва всички шубраци из долината изгуби много време, преди да му се удаде възможност да стреля. Така Уаб беше ранен много лошо в рамото. Той изрева силно и като че желанието за борба го напусна, затова се отправи нагоре, прехвърли няколко малки хълмчета, докато стигна до едно тихо местенце, и легна на земята.

Познанията му по лекуване на рани бяха чисто инстинктивни. Той лижеше раната и мястото около нея, като търсеше непрестанно спокойствие. При облизването от раната падаше калта, а правеният по този начин масаж намаляваше възпалението. Козината се сплъстяваше върху раната като превръзка и я предпазваше от въздуха, нечистотиите и микробите.

Индианецът обаче го дебнеше по петите. Не след дълго миризмата предупреди Уаб, че неприятелят е наблизо, и той тихичко се придвижи по-нагоре на друго удобно за почивка място. Но индианецът не го остави на мира и там, затова Уаб отново избяга. Това се повтори няколко пъти, докато накрая се разнесе нов изстрел и Уаб отново беше лошо ранен. Той побесня от гняв. Нищо друго не го плашеше така много, както ужасната миризма на човек, желязо и барут, които помнеше от деня, в който изгуби майка си. Сега обаче този страх изчезна. Той тръгна с мъка нагоре из планината, мина под една скала, заобиколи я и се скри зад нея. След малко се появи и индианецът, въоръжен с кама и пушка. Чевръсто и бързо се движеше той по следите, като при всяко кърваво петно злорадствуваше, защото разбираше ужасната болка на ранената мечка. Индианецът се намираше точно под пропуканата скала, зад която чакаше освирепелият от болка Уаб. Упоритият ловец се прокрадваше, като очите му проучваха кървавите петна, оглеждаха гората отпред, но не се досещаше да ги повдигне нагоре към скалата. А Уаб, виждайки олицетворението на безпощадната смърт, която непрестанно го дебнеше по петите, и подуши отново отвратителната миризма, се подпря върху треперещата си и осакатена лапа и остана така, докато настъпи подходящият момент. Тогава с цялата си мощ и с цялата си омраза той нанесе ужасен и съкрушителен удар със здравата си лапа. Без да издаде звук, индианецът падна като подкосен, претъркулна се и изчезна от погледа. Уаб се надигна и тръгна да търси спокойно кътче, където да цери раните си.

Така той се убеди, че спокойствието се постига чрез сила, защото повече не срещна индианеца и по този начин си осигури достатъчно време за почивка и възстановяване на силите.

Годините минаваха както преди, но с тази разлика, че всяка зима Уаб спеше по-малко дълбоко, а всяка пролет се събуждаше все по-рано; вече установяваше, че е станал по-голям, а неприятелите, които се осмеляваха да излязат насреща му — по-малобройни. Когато стана на шест години, той се превърна в голяма, силна и навъсена мечка, неизпитала нито веднъж след онзи злокобен ден в Литъл Пайни сладостта на приятелството и на любовта.

Никой не чу Уаб да е имал някога другарка. Никой не би и повярвал, че изобщо е имал. Любовният период на мечките идваше и си отиваше всяка година, но Уаб винаги си оставаше сам както в своята младост. В нито едно отношение не е хубаво една мечка да е сама. Неговата обичайна навъсеност растеше успоредно със силата му и всеки, който би имал възможност да го срещне, би го нарекъл опасна сива мечка.

Той се засели в дефилето на Мититси още от момента, в който попадна в него, а нравът му се оформи под влияние на безбройните дребни приключения с капаните и с дивите планински съперници. Той не се страхуваше вече от тях, а познанията му бяха съвсем достатъчни, за да избягва успешно капаните. Силната миризма на човек и желязо му служеше като постоянно предупреждение, особено след едно събитие, което го сполетя на шестата му година.

Обонянието, на което вярваше винаги, му подсказа, че в гората лежи убит лос. Уаб тръгна срещу вятъра и скоро откри едрото вкусно тяло, раздрано вече на най-апетитното място. Вярно, тук отново усети онази ужасна миризма на човек и желязо, но тя беше едва доловима, а гощавката — така примамлива! Уаб обиколи лоса, изправи се на задни лапи и го огледа от височината на своя близо десетфутов ръст. После предпазливо пристъпи напред. Почти в същия миг лявата му лапа беше притисната от огромен мечешки капан. Той изрева от болка и започна да се дърпа разярен. Но това не беше бобров капан, а голям четирифунтов мечешки капан, който държеше здраво Уаб за лапата.

Устата на Уаб се запени от гняв. Обезумял, той хапеше капана със зъби. Изведнъж си спомни своите предишни познания. Той постави капана между задните си крака, после стъпи върху двете пружини и ги притисна с цялата си тежест, обаче тя се оказа недостатъчна. Той отмъкна капана заедно с букаите и като подрънкваше из пътя, се отправи нагоре из планината. Непрестанно се опитваше да освободи лапата си, но все не сполучваше, докато едно повалено дърво не му прегради пътя. То се беше опряло така, че можеше да се мине и под него. Дали беше просто щастлива случайност, не се знае, но във всеки случай мечката се мушна под дървото, опря гръб о него и направи нов опит. Стъпил със задните си лапи върху двете пружини и опрял мощни рамене о дървото, Уаб натисна капана с огромна сила. Големите стоманени пружини се огънаха, челюстите се разхлабиха и той освободи лапата си. Така Уаб успя отново да се спаси, независимо от това, че изгуби големия си пръст, който беше почти премазан още когато се затвори капанът.

Сега Уаб отново щеше да лекува болезнена рана и тъй като беше левак — това ще рече, че когато искаше да обърне някой голям камък, се подпираше на дясната си лапа и работеше с лявата, — трябваше за известно време да се лиши от онези лакомства, които може да се намерят само под камъните и падналите стволове на дърветата. Раната зарасна, но Уаб никога не забрави преживяното. Оттогава острата миризма на човек или на желязо, даже и когато не беше примесена с миризма на барут, винаги го вбесяваше.

Големият му опит го научи, че при подушване или при дочуване отдалеч на ловеца най-разумно е да бяга; открие ли го обаче съвсем близо до себе си, трябва да се бие с всички сили. И горските пастири скоро разбраха, че в горната част на Мититси властвува мечка, с която е най-разумно да не се занимава човек.

Един ден след дълго отсъствие Уаб наобиколи долната част на своето владение и с голяма изненада забеляза едно от онези дървени леговища, които хората правят за себе си. Като се завъртя, за да установи откъде духа вятърът, той долови онази миризма, която го караше винаги да беснее. Миг след това до ушите му долетя едно „бум“ и той почувствува, че нещо го рязна в задния ляв крак, който от едно време си беше останал малко неподвижен. Уаб се извърна и забеляза как един човек се завтече към новопостроената къщурка. Ако куршумът беше попаднал в рамото, щеше да е напълно безпомощен. Сега обаче случаят беше друг.

Какво представлява смъртоносната пушка пред могъщите рамене, способни да премятат борови трупи като съчки, пред лапите, които с един удар повалят най-едрия бик в околността, и пред ноктите, които къртят огромни камъни от планинския склон!

Същата вечер, когато приятелят на стрелеца се прибра, той откри своя съдружник до окървавената врата на колибата. Останалата отвън кървава следа и написаната с трепереща ръка бележка върху парче вестник разкри цялата истина.

Това е дело на Уаб. Забелязах го край извора и го раних. Опитах се да се добера до колибата, но той ме настигна. Господи, колко боли! Джек.

Това беше обаче напълно справедливо. Човекът беше нахлул във владенията на мечката, беше се опитал да отнеме нейния живот, но беше загубил собствения си. Приятелят на Джек даде клетва да отмъсти.

Той тръгна нагоре по дефилето, спеше в гората и дебнеше непрестанно мечката; зареждаше примамки и капани и най-сетне един ден дочу трясък, тропот и глухи удари, после един огромен камък полетя надолу по склона към гората и подплаши стадо елени, които се пръснаха мигновено на всички страни. В първия миг Милър помисли, че се свлича земята, но скоро разбра, че това е Уаб, който беше откъртил огромния камък вероятно заради скритите под него две-три мравки.

Вятърът не го издаде, затова, като се взря през гъсталака, Милър забеляза грамадната мечка, която се хранеше. Тя се стараеше да не стъпва на задния си крак и глухо ръмжеше, когато някое невнимателно движение й причиняваше болка. Милър се изправи спокойно и си каза: „Или аз нея, или тя мен!“ После изсвири пронизително с уста. Мечката спря да се храни и наостри уши. Човекът стреля в главата й.

Точно в този миг обаче огромната космата глава мръдна и куршумът й нанесе незначителна драскотина, която я вбеси. Останалото след изстрела облаче дим издаде човека и освирепелият Уаб се хвърли със светкавична бързина към своя неприятел.

Милър хвърли пушката и мигновено се покатери на първото изпречило му се голямо дърво. Уаб напразно изля гнева си върху ствола. Той раздра кората на дървото със зъби и нокти, но не успя да направи нищо на Милър. Дебна го цели четири часа, после се отказа, оттегли се бавно през гъсталака и изчезна от погледа. Милър следеше мечката от дървото, но остана още около час горе, за да се убеди напълно, че наистина си е отишла. След това се спусна на земята, прибра пушката и се отправи към своя стан. Уаб обаче беше по-хитър. Той само се беше престорил, че си отива, защото се върна крадешком и започна да дебне своята жертва. След като човекът се отдалечи толкова от дървото, че не можеше вече да се върне бързо до него, Уаб се втурна по петите му. Въпреки раните се движеше много бързо. Само след четвърт миля… Впрочем Уаб направи точно това, което мъжът се беше заклел да направи с него.

Дълго след това приятелите на Милър откриха пушката и достатъчно доказателства за онова, което се беше случило.

Незаконно построената край Мититси колиба се разпадна на съставните си части. Нови хора не потърсиха в нея подслон, защото никой не се осмеляваше да навлезе в местност, в която примамките бяха твърде малко да заличат лошата й слава и в която властвуваше една ужасна и войнствено настроена мечка.

Когато в горната част на Мититси откриха злато, златотърсачите започнаха да пристигат по двойки, пръснаха се из чуките, зачоплиха земята и размътиха поточетата. Повечето бяха посивели старци, които прекарваха живота си из планините и сами се бяха превърнали в сиви мечки. Златотърсачите чоплеха и дълбаеха навсякъде не за да преживяват, не заради сладки корени, а заради този блестящ прах, който не ставаше и за ядене. Живееха като истински мечки и не искаха нищо друго, освен да ги оставят на мира.

Те като че разбираха Уаб най-добре. Първия път, котата се натъкна на двама златотърсачи, Уаб се изправи на задни лапи и в малките му очи засвяткаха зеленикави пламъчета. По-възрастният мъж се обърна към помощника си:

— Остави я на мира и няма нищо да ни направи.

— Ама че грамада! — възкликна нервно другият.

Уаб щеше да се нахвърли върху тях, но нещо го възпря, нещо особено, без връзка с неговите намерения, което идваше от това, че хората останаха спокойно по местата си, нещо, което както при мечките, така и при хората е по-умно и от най-висшата им мъдрост и което сочи изход дори при най-съмнителните и неясно пресичащи се и криволичещи следи.

Уаб, естествено, не разбра какво си казаха мъжете, но схвана, че тук става нещо по-различно от всеки друг път. Обонянието му отново долови миризмата на хора и желязо, но в нея липсваше онова, което друг път го караше да беснее от гняв и да си припомня черните дни на своето детство.

Мъжете стояха неподвижно. Уаб изръмжа приглушено, отпусна се на четири лапи и продължи пътя си.

Към края на същата година Уаб се натъкна отново на червеноносата чернуша. Колко се беше смалила! Той можеше сега с един удар да я запрати чак през Грейбули.

Черната мечка явно нямаше желание да му предостави тази възможност. Тя се закатери с тлъстото си и тумбесто тяло по едно дърво с такава енергия, че цялата се задъха. Уаб се изправи и достигна на около 10 фута височина. С един замах на огромните си нокти той раздра кораба чак до бялата сърцевина на дървото и направи резки до земята. Черната мечка трепереше и стенеше от ужас при вида на тези страхотни нокти, които раздираха ствола по ужасяващо красноречив начин.

Какво възбуждаше така Уаб при вида на черната мечка? Дали отдавна забравените спомени от горното течение на Пайни или някакви асоциации за гора с изобилна храна?

Уаб изостави разтреперилата се като лист черна мечка високо горе на дървото и без някакво особено обмислено намерение се заклати край горния край на Мититси, после надолу по Грейбули и край Римрок. Няколко часа по-късно се озова в гъсталака на долното течение на Пайни сред познатите му от онова време малини и мравуняци.

Той беше забравил колко чудесна е земята край Пайни: изобилна храна, ни следа от мътещи потоците златотърсачи, никакви дебнещи на всяка крачка ловци, никакви мухи и комари, а безброй широки слънчеви поляни и гостоприемни гори, защитени от високи нрави скали, които спираха студените ветрове. Тук не се подвизаваха никакви сиви мечки, нямаше даже и следа от случайни минувачи, а черните мечки, които се мяркаха тук-там, не влизаха в сметките.

Уаб остана много доволен. Той потопи огромното си тяло в една биволска локва, после се изправи на два крака до едно дърво точно там, където се събираха реките Пайни и Грейбули, и постави върху него своя отпечатък на близо 10 фута от земята.

През следващите дни той се скиташе все по-близо до назъбените върхове на Шошоните и завладяваше нови участъци. Откри маркировките на няколко черни мечки и ако те бяха върху малки изсъхнали дървета, Уаб просто ги поваляше на земята с един замах на гигантската си лапа. Ако дърветата бяха зелени, той слагаше своя собствен печат над чуждия и го правеше ясно видим, като разсичаше кората на дърветата с големите си железни нокти. Черните мечки от дълго време се разпореждаха в гората част на Пайни, затова катеричките се бяха отказали да складират повече запасите си из хралупите на дърветата. Те използуваха за тази цел местата под големите плоски камъни, където черните мечки не можеха да се доберат до тях. Ето защо Уаб установи, че земята е богата. Всеки четвърти или пети камък в боровите гори представляваше покрив на катеричи склад с храни. Ако малкият стопанин се оказваше вътре, когато ги повдигнеше, без да се двоуми, Уаб го цапваше с лапа и го поглъщаше като апетитна добавка към собствените му припаси.

Където и да отидеше, Уаб оставяше визитната си картичка:

„Минувачи, пазете се!“

Имаше я по дърветата на височината, до която успяваше да достигне. По миризмата в полепените косми всеки разбираше, че става дума за огромната сива мечка Уаб.

Ако майка му беше останала жива, Уаб щеше да научи, че добрият през пролетта район може да се окаже съвсем неподходящ за лятото. От натрупания опит той разбра, че промяната на местожителството едновременно с промяната на годишното време е най-доброто нещо. В ранна пролет районите, из които се движат добитъкът и лосовете, са осеяни с трупове на умрели през зимата животни и предлагат пребогата трапеза. В началото на лятото най-много храна се намира из огретите от слънцето склонове, по които растат вкусни корени и дива ряпа. Към края на лятото малинажите край реките пращят от плод. През есента боровите гори дават прекрасна възможност за натрупване на мазнини за през зимата. Така всяка година той разширяваше своите владения. Уаб не само прочисти Пайни и Мититси от черни мечки, но и се прехвърли оттатък билото и уби онзи стар приятел, който някога беше го прогонил от долината Уорхаус. Освен това той държеше на своите владения. Веднъж разгроми стана на едни новаци, които търсеха място за ранчо по средното течение на Мититси. Той разгони конете им и изпотъпка всичко в стана. По този начин всички животни и хората разбраха, че районът от Франк Пик до шошонските върхове е притежание на владетел, който е в състояние успешно да го отбранява. Владетелят се наричаше Уаб от Мититси.

Всяко същество, чиито ограничени сили го поставяха извън възможностите на откритата борба, отстъпваше на Уаб и по остроумие. Уаб никога не забрави това, което беше научил за капаните. За него стана закон никога да не се приближава там, където миришеше на човек и на желязо, и по тази причина никога повече не се хвана в капан.

Уаб продължаваше да води самотен живот, ходеше прегърбен из планините и докато търсеше ежедневната си храна, разхвърляше като черупки и кибритени клечки огромни камъни и стволове на повалени дървета. Горските и полските зверове скоро узнаха за всичко това и се разбягваха от страх при вида на Уаб, преследваното по-рано от всички малко сиво мече. Много черни мечки заплатиха с живота си за провиненията си от онова далечно минало. Много рисове бягаха ужасени пред него и търсеха убежище по дърветата. Ако дърветата се окажеха стари и сухи, Уаб ги поваляше на земята и тогава и дървото, и рисът ставаха на парчета. Даже и гордият със своята красива шия жребец, водач на стадото мустанги, сметна веднъж за разумно да отстъпи пред Уаб. Старите сиви горски вълци, а дори и планинските лъвове изоставяха току-що убитите от тях жертви и с изпълнени от страх сърца бягаха при появяването на Уаб. Прегазеше ли с тромави стъпки чакълестия брод на реката, плахите антилопи се разбягваха като пилци и ако го пресрещнеше тогава някой плещест бик, твърде млад, за да прояви разум, и твърде едър, за да се уплаши, с един-единствен удар на своята гигантска лапа. Уаб натрошваше черепа му и го подреждаше така, както преди няколко години щеше да го подреди него самия бодливата крава.

Природата винаги дарява своите създания както с добри, така и с лоши дни. Тежките мъки в детството на Уаб изградиха неговото мощно тяло. Всички най-обикновени удоволствия в живота на една сива мечка бяха недостъпни за него, но за това природата го беше надарила със сила за двама.

Така минаваха годините. Животът на Уаб не се разведряваше от другарка или от приятели и той се движеше навъсен, като не изпитваше страх от нищо и беше готов за схватки, но желаеше само едно — да го оставят сам, съвсем сам. Уаб изпитваше едно-единствено голямо удоволствие в своя мрачен живот, обвит от ореола на нямащата равна на себе си сила. Това беше дребното, но никога неувяхващо чувство на радост при вида на унищожения неприятел или на разчупените огромни камъни, които също отстъпваха пред неговата удивителна сила.

Всеки предмет има своя собствена миризма за онзи, който умее да я долавя. Уаб изучаваше разни миризми през целия си живот и познаваше повечето миризми в планината. Като че всеки предмет притежаваше собствен глас. Всеки знае, че един добър нос е много по-ценен от очите и ушите, взети заедно. И всеки един от тези безчетни гласове го канеше: „Ето ме!“

Плодовете на хвойната, шипките, ягодите, всички имаха малки сладки гласчета, които зовяха: „Ето ни, ягодки, ягодки!“

Мощният глас на гъстите борови гори се чуваше отдалеч: „Това сме ние, боровете!“ Когато потъваше сред тях, Уаб долавяше и тихите приятни гласчета на кедровите плодове: „Ето ни и нас, орехчетата!“

Духнеше ли вятърът през май, сладките коренчета подемаха в един глас: „Сладки коренчета, сладки коренчета!“

Когато попаднеше сред коренчетата, Уаб долавяше гласчетата им поотделно. Всяко коренче съобщаваше по нещо особено на носа му: „Ето ме, аз съм голямо сладко коренче, сочно и узряло!“ Или чуваше тихо, но остро гласче: „Ето ме и мен, сухото малко коренче, което не става за нищо!“

Есенес широкополите и сочни гъби зовяха със силен глас: „Аз съм голяма и полезна гъба!“, докато отровната аманита мърмореше: „Аз съм аманитата. Остави ме на мира, инак ще легнеш болен!“ Нежните камбанки, избуяли по склона на клисурата, също пееха своя песенчица, нежна като стъбълцата им и изящна като синия им цвят. Но специалистът по миризмите знаеше, че не бива да им обръща внимание, защото те и милиони подобни не представляват интерес за него.

Така всяко живо същество, всяко цветенце, скала, камък и всеки предмет на земята без изключение разказваше своя живот и изпяваше своето кратко минало на неговия нос. Денем и нощем, при мъгла и слънце неговият голям и влажен нос му казваше повечето от онова, което искаше да узнае, като пропускаше незначителните неща. Така Уаб започна все повече да се осланя на него. Ако ушите и очите едновременно му съобщаваха нещо, той им се доверяваше едва след като се обадеше и носът „Да, така е!“

Но това е въпрос, който човекът не може да разбере, защото отдавна е жертвувал унаследеното качество на своя нос пред привилегиите, които му предлага животът в градовете.

Докато приятните миризми за Уаб бяха стотици, на хиляди той не обръщаше никакво внимание; неприятните бяха също доста, но да беснее от яд го караха само няколко.

Той често забелязваше, че щом западнякът духнеше, когато беше в началото на дефилето на Пайни, до него винаги достигаше някаква странна и нова миризма. Понякога той не й обръщаше никакво внимание, друг път му се струваше отвратителна, но никога не тръгна към нея. Други дни севернякът духваше откъм билото и донасяше най-ужасната за него миризма. Тя не приличаше на никоя друга и той гледаше час по-скоро да се отърве от нея.

Бързо преваляха годините на младостта и Уаб скоро започна да чувствува болки в толкова често раняваният заден крак. След някоя студена нощ или продължително влажно време той почти не можеше да си служи с него. Един ден, когато изпитваше остра болка, западнякът свирна през клисурата и донесе до носа му странна вест. Уаб не можа да я разгадае веднага, но тя като че го мамеше: „Ела!“ Същевременно нещо в самия него го подтикваше: „Иди!“ Ароматът на храната примамва гладното животно и отвращава ситото. Човекът знае, че желанието се поражда от нуждата на тялото. И така, Уаб почувствува влечение към онова, което дълго време го отвращаваше. Той тръгна бавно нагоре по една планинска пътека, като от време на време ръмжеше сам на себе си и нанасяше яростни удари по онези клонки, които шибаха лицето му.

Странната миризма се усили. Тя го отведе до мястото, което не беше посещавал досега. Горе над един откос от белезникав пояс имаше тераска със същия цвят, залята от неприятна на вид вода, която се стичаше надолу, а от някаква дупка се виеха изпарения във въздуха. Уаб надигна подозрително нос. Що за странна миризма! После се изкатери до тераската.

В пясъка пред него пропълзя змия, Уаб я смаза с един удар, от който близките дървета трепнаха, а един опрян точно до ръба на склона камък полетя надолу. Уаб нададе мощен рев, който отекна към долината като далечен тътен. После пристъпи към димящата дупка. Тя беше пълна с вода, която едва се поклащаше и изпущаше топла пара. Уаб я опита с лапа и установи, че е топла и приятна. После стъпи с двете лапи. Така малко по малко потопи цялото си туловище и водата от малкото басейнче започна да прелива от всички страни. Накрая Уаб се излегна с цял ръст в топлия или по-скоро горещ серен извор, като почти се задушаваше в зеленикавите води. Над главата му вятърът разгонваше скупчилите се изпарения.

Из Скалистите планини има безброй серни извори, но този се оказа единственият във владенията на Уаб. Мечката лежа така повече от час, след което почувствува, че е достатъчно, привдигна огромното си тяло и се изкатери на брега. Тук усети изключителна бодрост, а тялото си удивително гъвкаво. От неподвижността в задния крак не беше останала и следа.

Уаб отърси водата от рунтавата си козина. Една огряна от слънцето широка издатина на скалата го примами и той се изтегна върху нея да се изсуши. Но преди това Уаб се изправи до едно дърво и постави върху него своя познат на всички знак. Вярно, върху дървото имаше и други бележки, поставени от разни животни, които също използуваха сярната баня за лекуване на своите болести, но какво от туй? От този момент дървото щеше да има следния текст, който беше написан с езика на калта, мечешките косми и миризмата и който можеше да прочете всяко планинско създание:

Банята е моя. Стойте настрани от нея!

Уаб

Уаб лежа по корем, докато гърбът му се изсуши напълно, след това се обърна нагоре с краката и се изви тромаво, докато палещите лъчи на слънцето изсушиха напълно тялото му. Той усети, че сега наистина се чувствува прекрасно. Разбира се, не можеше да каже: „Тази неприятна болест, наречена ревматизъм, ми причинява силни болки, но серните бани ще я излекуват“, но каза: „Чувствувам ужасни болки. Потопя ли се в тази миризлива вода, става ми много добре.“

Оттогава, щом болките започваха, той се връщаше при извора и всеки път излизаше излекуван от него.

Залезът

Годините минаваха. Уаб вече не растеше, не беше и необходимо, но за това козината му ставаше все по-светла, а нравът му — по-зъл. Сега владението му наистина беше огромно. Всяка пролет, след като зимните бури унищожаваха оставените от него бележки, той тръгваше да ги подновява. Това беше много естествено, защото оскъдната храна го принуждаваше да обикаля цялото си владение. През този сезон обикновено имаше много разкаляни локви и тъй като зимният му кожух оредяваше и кожата го засърбяваше много, търкалянето в топлата, размекната пръст му беше особено приятно, а леката болка, след като се начесваше до насита, беше едно от големите удоволствия, които познаваше. Така че независимо от причините резултатът винаги беше един и същ: всяка нова пролет бележките се подновяваха. Но ето че в долното течение на Литъл Пайни беше основано ранчото „Полет“ и мъжете скоро се запознаха със „старото страшилище“. Когато го видяха, пастирите решиха, че е по-добре да не му се мяркат пред очите и да го оставят да си гледа работата.

Те не го виждаха твърде често, въпреки че следите и бележките му се срещаха навсякъде. Собственикът на ранчото, ловец по природа, се заинтересува много от Уаб.

Той научи нещо за миналото на старата мечка от полковник Пикет, като сам успя да разбере много повече от онова, което знаеше полковникът.

Той разбра, че районът на Уаб се простира на юг чак до горното течение на Уигинс, а на север до Стинкинг уотър и от Мититси чак до Шошоните.

Освен това откри, че Уаб знае повече за мечешките капани и от някои ловци. Той или отминаваше капаните, или разбутваше примките и измъкваше стръвта, без да доближава капана. Случайно или нарочно, но понякога Уаб затваряше капана с едно от колчетата, които го придържаха. Собственикът на ранчото откри също така, че всяка година точно през най-големите летни горещини Уаб изчезва от своето владение така, както по време на зимния си сън.

Преди много години едно предвидливо правителство беше определило горните райони на Йелоустоун за вечен резерват на дивите животни. В границите на тази голяма страна на чудесата животните нямаше да се преследват и да се плашат. Никакво насилие нямаше да се упражнява, към което и да е животно. Влизането в девствените гори с брадва се забраняваше, а потоците щяха да текат вечно, без опасност да бъдат замърсявани от воденици или от мини. Цялата обстановка щеше да свидетелствува за онова, което е представлявал Западът преди нахлуването на белия човек.

Дивите животни бързо разбраха всичко това. Те скоро опознаха този неограден парк и както всеки знае, започнаха да се държат съвсем различно в свещените му граници. Животните не отбягваха повече хората, не се страхуваха от тях и не ги нападаха. В тази гостоприемна страна те станаха даже и по-търпими едни спрямо други.

Мирът и изобилието са гаранция за добър живот на Земята. Открили ги тук, дивите животни прииждаха в парка от съседните области в такова количество, каквото не може да се види никъде.

Особено много са мечките около хотел „Фаунтин“. На около една миля от него на равно и открито място в гората управителят на хотела е наредил остатъците от храната да се дават на мечките всеки ден. Човекът, който върши тази работа, се е превърнал в главен разпоредител на мечешкия пир. Храната се носи всеки ден, а мечките се увеличават с всяка измината година. Там сега е съвсем обичайно да срещнете по едно и също време около дузина мечки. Те са най-различни — черни, кафяви, светлокафяви, сиви, сребристи, големи и малки, цели семейства и отделни животни, пристигнали от всички околни огромни територии. Животните сякаш разбират, че всякакво насилие в парка е забранено, затова тук и най-свирепите от тях имат примерно поведение. Независимо от това, че тук се скитат десетки мечки и че понякога се поскарват помежду си, нито една от тях не е посягала на човек.

Всяка година те редовно идват и си отиват. Гостите имат възможност да ги видят, а служителите от хотела познават добре много от тях. Те знаят, че мечките се появяват всяко лято по време на краткия сезон, през който работи хотелът, и че изчезват отново, без никой да знае откъде идват и къде отиват.

Един ден през парка мина собственикът на ранчото „Полет“. По време на престоя си в хотел „Фаунтин“ той навести банкетната зала на мечките по време на пир. Няколко черни мечки се хранеха, но към залез-слънце изведнъж се отдръпнаха и направиха място на една огромна мечка със сребриста козина.

Човекът, който развеждаше гостите, каза:

— Това е най-голямата сива мечка на парка. Извънредно е кротка, инак господ знае какво би станало.

Сивата мечка се приближи с тежки стъпки и се извиси на поляната подобна на копа сено.

— За тази мечка ли говорите? — възкликна удивен чифликчията. — Ако това не е Уаб от Мититси, да не ме наричат повече ловец. Това е най-кръвожадната сива мечка из нашия край.

— Не е възможно — отвърна водачът, — мечката идва всяко лято през юли и август. Струва ми се, че живее някъде наблизо.

— Ето къде е отговорът на загадката — отвърна чифликчията. — Точно през юли и август ние губим следите й. Вие сами можете да се убедите. Тя понакуцва със задния си крак, а от предната й лява лапа липсва един пръст. Сега зная къде прекарва лятото. Не предполагах само, че този стар негодяй може да се държи така добре, когато отиде някъде на гости.

Огромната сива мечка ставаше много известна в парка през лятото. Впрочем тя се държа зле само веднъж, и то по време на първото си посещение, преди още да беше успяла да се запознае напълно с реда в парка.

Един ден Уаб се отправи към хотела и се вмъкна вътре през предната врата. Той изправи своя близо десетфутов ръст в хола и посетителите, ужасени, се разбягаха. След това влезе в канцеларията.

— Добре, щом имаш нужда повече от мен от канцелария, преотстъпвам ти я — изрече бързо чиновникът и като прескочи преградата, се заключи в телефонната кабина. Оттам той позвъни на управителя на парка.

— В канцеларията нахлу една сива мечка, изглежда кандидатства за длъжността управител на хотела. Разрешавате ли да стреляме?

— Стрелянето в парка е забранено. Използувайте противопожарния маркуч!

Така и сториха. Мечката изгуби ума и дума от изненада, след това на свой ред се прехвърли през преградата и като топуркаше тежко с лапи и драскаше с нокти по пода, тръгна назад по пътя, по който беше дошла. На минаване през кухнята Уаб отмъкна голямо парче говеждо месо.

Това беше единственият случай, когато Уаб се държа лошо, въпреки че веднъж една друга мечка го принуди да наруши примирието. Това беше голяма женска черна мечка, известна на всички драка. Тя имаше лошо и болнаво мече, с което ужасно се гордееше, толкова много, че непрестанно се спречкваше с другите заради него. А то, като всички разглезени деца, ставаше причина за много неприятности. Много едра и зла, мечката тормозеше всички останали черни мечки. Когато веднъж се опита да изтика стария Уаб, той така я цапна с лапа, че тя се претърколи като футболна топка. Той я последва и вероятно щеше да я убие, защото именно тя беше нарушила примирието в парка, но мечката се отскубна и се покачи на едно дърво, от чийто връх скимтеше тревожно с всички сили нейното нещастно малко мече. Така свадата приключи. Черната мечка започна да отбягва Уаб, а той се прослави като миролюбив и добър. Много хора смятаха, че идваше от някои далечни планини, където не беше виждал и пушки, и капани, та затова не е зъл и отмъстителен.

Всеки знае, че сивите мечки от Битърууд са лоши. Хребетът Битърууд е най-суровата част на планината. Земята навсякъде е разсечена от дълбоки дефилета и е обрасла с гъсти преплетени шубраци.

Там е невъзможно да се минава на кон и човек трудно си служи с пушка, но за това мечките намират разнообразна храна. Ето защо тук винаги има много мечки и много ловци, които зареждат капани.

„Рунтавелките“, така се наричат сивите мечки от Битърууд, са много остроумни и свирепи животни. Една възрастна „рунтавелка“ знае за капаните повече от половин дузина обикновени ловци, а по знанията си за растенията и за корените съперничи с цял институт ботаници. Тя знае със сигурност точно кога и къде може да намери каквато и да е гъсеница или червей. Само от едно полъхване на вятъра разбира дали ловецът, дебнещ по следите й на миля разстояние, си служи с пушка, отрова, кучета, капани или с всичко това, взето заедно. Тя спазва едно основно правило, причина за безкрайни удивления от страна на ловците: „Когато решиш да направиш нещо, върши го бързо и докрай“. Затова когато се срещнат ловец и „рунтавелка“, мечката моментално решава дали да бяга с всички сили, или да се нахвърли отгоре му и да се бие докрай.

Сивите мечки от Бедланд не постъпват така. Те предпочитат да запазят достойнство, изправят се на задни крака и заревават гръмогласно. Така дават добра възможност на ловците да си послужат със своите смъртоносни светкавици. А този род светкавици са много по-страшни от бурята. Хората свикват с рева на животните и с тяхната близост дотолкова, доколкото им стига куражът, но мечките не навикнаха на смъртоносните куршуми, затова и всички сиви мечки от Бедланд са избити.

И така, ловците се убедиха, че не могат да отгатнат как ще постъпи една „рунтавелка“. Знаеха само, че изпълнява моментално своето намерение.

Въпреки всичко тези мечки са разрешили чудесно въпроса за запазването на своя род. Независимо от белите хора те се увеличават в дивите си селения.

Много естествено е дадена местност да не може да издържа неограничено количество мечки. При своето размножаване мечките се изтикват взаимно. Ето защо, когато едно стройно и младо „рунтавелче“ разбра, че не може да остане повече в района, в който му се искаше, то го напусна волю-неволю и се запъти да търси своето щастие из широкия свят.

Мечето беше малко, инак нямаше да го изтикат от района, но то имаше много добра подготовка и достатъчна съобразителност, за да се справи с всяка ситуация.

Как мечето се скита из планината Семън и не му хареса местността, как пътува, докато стигна до оградената с телена мрежа равнина Снейк и, разбира се, не успя да остане там, как чистата случайност го възпря да продължи на изток до Йелоустоунския парк, където можеше да си почине добре, как се запъти към планината Снейк и намери повече ловци, отколкото къпини и малини, как навлезе в Тетонските гори и огледа с отвращение претъпканото с хора селище Джексън Хоул, не се отнася до историята за Уаб. Но когато пресече хребета на Грос Вентър и се прехвърли към изворите на река Грейбули, малкият Рунтавко вече навлезе и в самата история точно така, както във владенията и в живота на сивата мечка от Мититси.

Рунтавко не откри никакви човешки следи, откакто напусна Джексън Хоул. Тук той попада в истинско царство на изобилието. Опитваше от всички деликатеси на сезона и се наслаждаваше на хубавата околност. Изведнъж се натъкна на едно от дърветата, носещо бележка на Уаб. „Пътниче, пази се!“ — гласеше лаконично тя. Рунтавко се изправи на задни лапи. „О, ужас! Каква огромна мечка!“ Бележката, оставена от Уаб, се намираше на една глава и едни плещи по-високо от мястото, до което стигаше Рунтавко. След подобно откритие всяка обикновена мечка би се оттеглила безшумно, но Рунтавко смяташе, че планините са длъжни да му осигуряват храна и подслон. А това място му харесваше. Само дано успееше да не се мярка пред очите на своя много по-голям събрат. Той започна да души около мястото и като внимаваше да не се появи собственикът, лапаше с удоволствие попадналите му вкусни неща.

На една-две крачки от това злокобно дърво се търкаляше стар боров пън. В Битърууд под такива пънове често се срещат гнезда на мишки, затова Рунтавко го катурна, за да провери. Пънът се претърколи и се опря о дървото с бележката на Уаб. Рунтавко все още не мислеше за него. Но точно в този миг неговият хитър мозък роди една мисъл. Мечето обърна глава на една страна, после на друга. Малките му остри очички огледаха пъна и бележката. След това съвсем преднамерено се покатери върху пъна, изправи се на задните си лапи с гръб към ствола и лепна своята бележка поне с една глава над бележката на Уаб. Той търка дълго и силно гърба си о дървото, после забеляза една локва, изтъркаля се в нея, върна се отново при дървото и направи голяма и ясно различима бележка. Лепна я нависоко и я подчерта с нокти, като остави големи драскотини върху кората. Така мисълта стана прекалено ясна — предизвикателство към сегашния владетел от страна на чудовищен завоевател, готов, какво ти, горящ от нетърпение да се бие до смърт за покоряване на тази чудесна страна.

Може да беше случайност, а може би не, но когато скочи, пънът се търкулна встрани. Рунтавко продължи своя път надолу по дефилето, като продължаваше да следи зорко за своя неприятел. Не след дълго Уаб откри следите на натрапника и цялата свирепост на характера му, когато се намираше извън парка, се възвърна.

Един-два пъти Уаб вървя цели мили по следите. Но малкото мече беше пъргаво както в краката, така и в главата и затова не се показа нито веднъж. То обаче навестяваше всяко дърво с бележка от Уаб и ако имаше някаква възможност за мошеничество, лепваше своята бележка по-високо. То влагаше цялата си енергия в това и поставяше голям, ясно различим знак. Нямаше ли възможност да постави такъв знак, не се приближаваше много до дървото, а търсеше друго, подходящо дърво наблизо — с дънер или с камък, върху който можеше да стъпи.

Така Уаб скоро откри бележките на натрапника, поставени високо над неговите. Това очевидно беше някаква чудовищна мечка, с която даже и той комай нямаше да се справи. Уаб не беше страхливец. Решен да се бие до смърт, какъвто и да беше неприятелят, той тръгна да обикаля владението си и да търси нашественика. Ден след ден го търсеше, готов всеки миг за сражение. Ежедневно откриваше следите му и все по-често забелязваше бележките, лепнати високо над неговите. Вятърът често донасяше миризмата му до ноздрите на Уаб, но въпреки това неприятелят оставаше скрит за очите му. Очите на старата сива мечка бяха загубили остротата на зрението си през последните години. На няколко крачки от него предметите изглеждаха на Уаб като сенки. Непрестанно надвисналата опасност не можеше да не предизвика безпокойство у него. Сега той беше стар, а зъбите и ноктите му — изхабени и притъпени. Старите рани го безпокояха повече от всякога и независимо от това, че всеки момент може да се надигне и да се бие с колкото и да е и каквито и да е големи мечки, непрестанното опасение и мисълта, че всеки момент трябва да е готов за бой с това младо чудовище, тегнеха на душата му и започнаха да оказват влияние и върху здравето му.

Рунтавко живееше в постоянен страх, винаги готов да побегне. Той обръщаше непрестанно глава назад и се местеше от едно място на друго, за да избегне срещата с Уаб, която щеше да доведе до неминуемата му гибел. Неведнъж той видя от едно скрито място огромната мечка и се разтрепери от страх да не би вятърът да го издаде. На няколко пъти Рунтавко се спаси само благодарение на дързостта си. Попадна и в задънени клисури. Веднъж успя да избяга, като се покатери на дългата пукнатина на една скала, която се оказа недостъпна за огромното тяло на Уаб. Независимо от всичко Рунтавко продължи с налудничава последователност да бележи дърветата в този район.

Накрая мечето подуши сярната баня и се отправи към нея. И самото то не знаеше защо. Миризмата не го привличаше, но натам водеха следите на истинския собственик. Подтикван от желание да върши пакости, Рунтавко нахвърли кал в извора, а след като откри дървото, о което се беше чесал Уаб, се покатери върху скалата до него и така успя да лепне своята бележка на цели пет фута над бележката на Уаб. После скочи припряно долу, разтича се и продължи да замърсява водата, като същевременно отваряше очите си на четири. Изведнъж някъде от гората под него се разнесе шум. Мечето моментално застана нащрек. Сега шумът се чуваше по-близо, а не след дълго и вятърът потвърди неговото предположение. Уплашен, Рунтавко се обърна и побягна в гората.

Показа се Уаб. Здравето му напоследък се влошаваше. Старите болки отново се появиха. От задния крак преминаха и в дясното рамо, в което все още имаше два куршума. Чувствуваше се ужасно зле. Всяка крачка му струваше големи усилия. Куцайки силно, Уаб се приближи до познатия извор. Изведнъж долови миризмата на своя неприятел и видя следите му в калта. Очите му казваха, че са от малка мечка. Но можеше ли да вярва на премрежения поглед? Носът, безпогрешният нос, му казваше: „Ето ги следите на огромния нашественик“. После видя дървото със собствената си бележка, а там, високо над нея, без съмнение се мъдреше бележката на неговия неприятел. Очите и носът този път бяха единодушни. Нищо повече. Те му съобщиха, че неприятелят е някъде наблизо и че може всеки момент да се появи.

Болката го караше да се чувствува слаб и болен. Сега не му беше до отчаяни схватки. Борбата с подобни странници би била истинска лудост. Затова той се отказа този път от лечението, обърна се и тръгна надолу по посока, далеч от посоката, в която се беше упътил неговият неприятел. За пръв път от своето детство се отказваше от борбата.

Разтреперано като лист, почти залепено за земята, изгубило ума и дума от страх, мечето се беше свило на една полянка между скалите като в същински естествен капан само на петдесетина ярда от извора. Ако беше тръгнал по следите на странника, Уаб щеше да открие малкия мерзавец и да го направи на пихтия. Ако се беше изкъпал в извора, силата и куражът му щяха да се върнат и ако не друго, щеше да открие своя неприятел навреме и неговият по-нататъшен живот щеше да протече по съвсем различен начин. Но той отстъпи. Това беше повратният момент в жизнения път на Уаб, но той, разбира се, не можеше да знае това.

Уаб закуцука надолу край ниските възвишения на Шошоните и скоро усети известната му от години отвратителна миризма. Понеже не беше ходил никога към нея, затова не я познаваше. Миризмата идваше точно оттам, накъдето се беше насочил. Скоро стигна до една малка оголена клисура, осеяна със скелети и с някакви тъмни предмети. Като минаваше край тях, Уаб долови вонята на най-различни животни и разбра, че всички лежат мъртви в тази гола дупка, където не растяха дръвчета и тревици. От една пукнатина в горния край на скалите излизаше смъртоносен газ, невидим, но тежък, който изпълваше малкото дълбоко дере. На долния край преливаше някаква течност. Уаб разбираше само, че вонята го замайва и приспива, затова бързо се измъкна от дерето и с удоволствие напълни дробовете си с чист боров въздух.

След като веднъж беше отстъпил, втората крачка назад се оказа много по-лесна, но резултатът донесе двойно по-голяма беда. Защото, след като владението на сярната баня беше преотстъпено на огромния странник, Уаб почувствува, че най-доброто, което можеше да направи, е да не стъпва повече там. Понякога се натъкваше на следите на своя неприятел и отново го обземаше старата смелост. Той надаваше стария гръмогласен рев и се устремяваше с болезнени куцукания по следата, за да разреши веднъж завинаги този въпрос. Но никога не успяваше да настигне този мистериозен гигант. Ревматизмът се изостри много, още повече че престана и да го лекува. От ден на ден Уаб ставаше все по-неспособен за тичане и бой.

Случваше се да усети приближаването на своя неприятел, когато се намираше на неудобно за битка място. Тогава Уаб отлагаше боя за друг път. Но когато условията бяха благоприятни, все не му се удаваше да го наближи. Добре известно е, че предимството е на страната на онзи, който умее да издебне. Някои дни се чувствуваше толкова зле, че би било истинска лудост да рискува всичко в един двубой, а щом се почувствуваше добре, — странникът като че потъваше вдън земя.

Уаб скоро разбра, че следите на странното животно — се срещат по-често при Уорхаус и на западния бряг на Пайни, най-богатата с храна област. Когато чувствуваше, че не е в състояние да се бие като равен, той, естествено, отбягваше тези места и тъй както много или малко болката не го оставяше никога на мира, той се видя принуден да отстъпи на своя неприятел и най-добрата част от владението си.

Времето минаваше. Уаб мислеше да намине отново към своята баня, но не го направи. Болките станаха нетърпими и той просто окуця както с предната, така и със задната дясна лапа.

Напрежението от дългото очакване на битката го направи неспокоен. Неспокойството прерасна в загриженост, която с отпадане на силите убиваше и смелостта му, както е обикновено, когато смелостта се дължи на физическа сила. Ежедневната му грижа сега се състоеше в това не да срещне и да се бие със завоевателя, а да го избягва дотогава, докато се почувствува по-добре.

Ето как първото отстъпление прерасна в общо отстъпление. Уаб се принуди да слиза все по-ниско по Пайни, за да предотврати евентуална среща. Всеки ден се хранеше по-зле, слабееше и ставаше все по-трудно да побеждава враговете си.

Той живееше и се криеше по долното течение на Пайни, същото място, където едно време майка му го беше завела заедно със сестричката и братчетата. Сегашният му живот почти не се различаваше от живота, който водеше след ужасния ден. Вероятно поради същите, причини. Ако имаше семейство, може би всичко щеше да е по-различно. Като куцукаше една сутрин сред оголените трепетлики и търсеше храна или червиви ягоди, които бяха толкова малко, че не привличаха вниманието даже и на катеричките, той дочу как един камък се търкулна надолу по задния склон и изчезна в гората. Малко по-късно вятърът донесе ужасната миризма. Уаб нагази в ледените води на Пайни и по краката му плъзна остра болка, която го бодна чак в сърцето. Той отстъпи отново. Сега накъде? Като че оставаше само един изход — към новото ранчо. Уаб долови признаци на някаква бъркотия дълго преди да беше зърнал ранчото. Неговият верен приятел, носът, му подшушна: „Назад, назад! Бързо в планината!“ И Уаб се обърна, даже с риск да срещне своя ужасен враг. Той закуцука покрай северния бряг на Пайни, като непрестанно търсеше малките котловинки и дървета. Опита се да се покатери по една скала, която на младини изкачваше на един дъх. Някъде по средата се препъна и се претърколи тежко надолу. Единственият начин беше да заобиколи скалата, защото трябваше да върви напред, само напред. Но къде? Изглежда, нямаше друг избор, освен да предостави целия район на ужасния странник. И като почувствува, доколкото може да чувствува една мечка, че е повален, победен и свален от власт, че е изгонен от собствените му владения от една силна мечка, с която не можеше да мери сили, той кривна по западния ръкав на потока и така жребият беше хвърлен. Силата и бързината изчезнаха от мощните му някога крайници. Изкачването на всеки познат хребет му отнемаше три пъти повече време, отколкото преди. Той хвърляше от време на време поглед назад, за да се убеди, че никой не го следи. Встрани от извора на този малък приток се изправяха голите и сурови Шошони. Там нямаше никакви неприятели. Зад тях се простираше Йелоустоунският парк. Напред, само напред! Но след като прехвърли с треперещи крака и несигурни крачки билото, западният вятър донесе вонята на Долината на смъртта, онази малка долина, където всичко беше мъртво, където и самият въздух беше смъртоносен. Преди вонята го отвращаваше и пропъждаше надалеч, но сега Уаб долови нещо, което го привличаше. Долината на смъртта се намираше на пътя му и той се заспуска към нея. Приближаваше се бавно, докато най-после стигна до самия вход. Един лешояд се спусна и започна бавно да се унася в сън, кацнал върху неначенатия труп на някаква птица. Уаб повдигна побелялата си глава. Така омразната воня сега го привличаше. Във въздуха се долавяше нещо странно и остро. Тялото му копнееше за него. Този въздух успокои болките му и той почувствува, че му се приспива също както в деня, когато дойде за пръв път на това място.

Далеч под него, отдясно и отляво и напред, далеч, далеч, докъдето стигаше погледът, се простираше огромното царство, което някога му беше принадлежало, където беше прекарал годините на разцвета си, където никой не беше дръзвал да се срещне очи в очи с него. Нито едно място на Земята не можеше да се мери по красота с него. Но Уаб не беше мислил за неговата красота. Той съзнаваше, че земята е била добра за живеене, че някога му е принадлежала, но че сега беше изгубена, защото и силата му беше изчезнала, и че търсеше място, където да си почива и където да не го безпокои никой.

Наистина, далеч над Шошоните минаваше пътят, който водеше за Йелоустоунския парк, но той сега му се струваше далеч, страшно далеч, а краят му — неопределен, подобно на дългото неясно пътешествие, което беше предприел. Защо да ходи толкова далеч? В тази малка клисура имаше всичко, което търсеше — и спокойствие, и тих сън. Той разбра всичко това, защото неговият нос, неговият безпогрешен нос казваше: „Тук! Остани сега тук!“

Уаб спря за момент на входа на клисурата и в същия миг изпаренията започнаха своето коварно дело. Пет бяха верните пазачи на неговия живот и най-добрият, най-верният от тях — обонянието, отвори широко вратата, която дълго не беше разрешавала да се отваря. Уаб постоя неуверено още един миг. Неговият телохранител — носът, сега мълчеше. Той беше предал вече своя пост. Вътре Уаб откри обаче нещо друго. Там беше застанал добрият дух на дивите животни и му махаше от малката долинка. Уаб не разбра нищо. Със слабото си зрение той не забеляза нито сълзите в очите му, нито горчивата усмивка на устните му. Той не виждаше и самия него, но чувствуваше настоятелния му зов.

В немощните му гърди нахлу старата смелост. Уаб свърна и пристъпи в малката клисура. Смъртоносните изпарения нахлуха в носа му, в огромния му гръден кош и оттам в мощните крайници. Той полегна кротко върху скалистата безплодна земя и заспа тихо както преди много години край Грейбули в прегръдките на своята майка.