Ърнест Томпсън Сетън
Мустангът раванлия ^[0] (5)

V

Дивият Джо никога не страдаше от липса на енергия. Беше си наумил да пипне мустанга и като научи, че и други са си поставили същата цел, той незабавно се зае да изпробва най-добрия и неизползуван от него начин — начина, по който койотът хваща бързоногия заек, а качилият се на коня индианец — още по-бързоходната антилопа, начина на „преследване със смяна на конете“. Районът на мустанга образуваше триъгълник от 60 мили и граничеше на юг с Канадската река, на североизток от нейния приток Пинаветитос Аройо, и на запад с възвишенията Дон Карлос и с каньона Ути Крийк. Предполагаше се, че Раванлията никога не напуска този район и че за главна квартира по всяко време му служат Антилопските извори. Джо познаваше много добре този район — всички водоеми, местата, където се пресичаха каньоните, а така също всички пътища на мустанга.

Ако можеше да вземе 50 коня, би ги разпределил така, че да контролира всички места, но той разполагаше само с 20 коня и с 5 добри ездачи.

Две седмици храниха конете с овес, после ти изпратиха напред; всеки получи указания, какво да прави, и всички заеха местата си един ден преди започване на преследването. В определения ден Джо отиде с фургона при равнината около Антилопските извори, установи се на стан далеч в малка долчинка и зачака.

Най-сетне черният като катран кон се показа иззад пясъчните дюни на юг, както винаги сам. Той дойде спокойно до изворите и ги обиколи, като не преставаше да души, да не би да има скрит неприятел. После приближи водата оттам, откъдето нямаше никаква пътека, и започна да пие.

Джо го наблюдаваше и му се искаше да погълне цяла бъчва. Но мустангът едва се обърна да пощипне тревата и Джо пришпори коня си. Раванлията чу тропота на копитата, после забеляза коня и без да се бави миг повече, потегли напред. Насочи се на юг през равнината, като неговият знаменит алюр го позабави малко в началото. Сега се понесе сред пясъчните дюни и увеличавайки бързината, се отдалечи доста, а тежко натовареният кон на Джо се запромъква през пясъка, копитата му затънаха и той започна да изостава на всяка крачка. След това излязоха на равно и открито място, където конят на Джо като че понавакса малко, но после при един дълъг наклон той не посмя да бяга с всички сили и така отново започна да изостава на всяка крачка.

Те продължиха напред и Джо не жалеше нито камшика, нито шпорите. Една миля, втора, трета и в далечината се появиха скалите на Ариба.

Джо знаеше, че там го чакат нови коне, и продължи да се носи напред. Но тъмната като нощ грива, развята на вятъра, се отдалечаваше все повече.

Най-сетне стигнаха каньона Ариба. Дежурният наблюдател се дръпна встрани, защото не биваше да отклонява мустанга, и Раванлията премина, стрелна се надолу, пресече каньона и се заизкачва по отсрещния склон, като продължаваше да бяга с неизменния си ход, единствения, който познаваше.

Джо пристигна върху покрития с пяна кон, метна се веднага върху новия и го погна надолу по склона и после нагоре по оставената следа; по самото възвишение отново го пришпори и препускаше, препускаше, препускаше, но разстоянието между тях не намаляваше и с една крачка.

Га-луп, га-луп, га-луп, чаткаха равномерно копитата! Мина час, втори, трети и пред тях се показа Аройо Аламоса, където чакаше новата смяна. Джо подвикна на коня, без да престава да го пришпорва. Враният жребец се носеше точно към определеното място, но последните две мили някакво странно предчувствие го накара да свърне вляво. Джо разбра веднага, че така мустангът може да му се изплъзне, и пришпори изнурения си кон, за да насочи на всяка цена мустанга отново в първоначалното направление. Досега надпреварата беше тежка, но сега идваше най-трудното. Джо едва си поемаше дъх, кожата на седлото скърцаше при всеки изпълнен с мъчение скок. Той мина напред и като че доближи мустанга, извади револвера си и започва да изстрелва куршум след куршум, за да вдигне прах и да накара жребеца да измени посоката; така го принуди отново да тръгне надясно.

Започнаха да се спускат надолу към реката. Жребецът прецапа, а Джо скочи на земята. Конят му окончателно беше изчерпал силите си, изминал беше цели 30 мили. Джо също не се чувствуваше по-добре. Очите му се бяха възпалили от праха на солената почва и той не виждаше почти нищо, затова махна с ръка към своя „съдружник“ да кара напред към брода на Аламоса.

Конникът изхвръкна с нов, отпочинал кон и се понесе напред, нагоре и надолу по хълмистата равнина след покрития със снежнобяла пяна вран кон. Повдигащият се гръден кош и тежкото дишане сочеха и неговото състояние, но той продължаваше да бяга напред и напред.

Том като че посъкрати разстоянието между себе си и мустанга, но после започна да изостава, когато след час стигнаха до дългия наклон към Аламоса. Тук нов, отпочинал ездач продължи преследването на запад. Минаваха край цели поселища от прерийни кученца, през бодливи храсти и кактуси и изподраскани, продължаваха да препускат напред. Покрит с прах и пот, враният жребец стана пъстрокафяв, но въпреки това продължаваше да бяга по един и същ начин. Младият Карингтън, който го преследваше, пресили коня още от самото начало, подгонвайки го много силно. Сега го пришпорваше и му подвикваше да прескочи едно дълбоко и тясно дере, което мустангът беше заобиколил. Една погрешна стъпка и ездачът и конят полетяха към земята. Момчето се отърва, но понито загина, а враният кон продължи да се носи напред.

Това се случи близо до ранчото на стария Галего, където отпочиналият Джо чакаше да продължи преследването. След по-малко от половин час той отново препускаше лудо по следите на мустанга.

Далеч на запад се виждаха възвишенията Карлос. Джо знаеше, че там го чакат отпочинали конници и коне. Непоколебимият ездач се стараеше да насочи мустанга нататък, но в изблик на внезапна прищявка, а може би и от някакво вродено предчувствие Раванлията се извърна и се устреми право на север. Джо, изкусният каубой, яздеше, крещеше и стреляше в земята около мустанга, но дивият чер метеор летеше надолу по хълма и на преследвача не оставаше нищо друго, освен да го следва. Тук настъпи най-тежката част на преследването. Жесток към мустанга, Джо се отнасяше още по-жестоко към своя кон и даже към самия себе си. Слънцето печеше немилостиво, разкаляната равнина беше обвита от трептяща мараня, очите и устните на Джо горяха от соления пясък, но въпреки това преследването продължаваше. Единственият шанс за успех се криеше в това да подгони мустанга назад към големия брод на Аройо. Сега за пръв път Джо забеляза признаци на умора у врания кон. Гривата и опашката му не се развяваха както по-рано и разстоянието от половин миля, което ги разделяше, сега се намали почти наполовина, но той продължаваше да се държи отпред и бягаше, бягаше, бягаше.

Мина час, втори, а те препускаха както преди. Все пак промениха посоката и когато стигнаха големия брод на Аройо, нощта вече падаше. Бяха изминали цели 20 мили! Енергичният Джо веднага се метна върху чакащия го кон. Конят, от който слезе, отиде задъхан до водата и пи дотогава, докато не падна мъртъв.

Джо почака малко с надеждата, че и покритият с пяна вран кон ще пие вода. Но Раванлията беше умен, отпи една-единствена глътка, прецапа през брода и продължи напред, следван по петите от Джо. Преди да се скрият от погледа, враният кон отново беше далеч напред, а след него подскачаше конят на Джо.

На сутринта Джо се върна пешком до стана. Историята му беше кратка: осем умрели коня, петима пребити от умора мъже, а превъзходният Раванлия — невредим и свободен.

— Нищо не става, не може да се хване. Яд ме е само, че когато имах възможност, не надупчих дяволското му туловище — рече Джо и се отказа да преследва повече мустанга.