Ърнест Томпсън Сетън
Мустангът раванлия ^[0] (4)

IV

Готвач при това пътуване беше Бейтс — мистър Томас Бейтс, както се наричаше самият той в пощата, където ходеше редовно за писма и парични записи, които никога не пристигаха. Каубоите го наричаха Том Пуешката следа по неговото клеймо за говеда, което беше регистрирано в Денвър и което според него било поставено на безброй говеда и коне из равнините на непознатия им Север.

Когато му предложиха да се включи като съдружник, той отправи няколко саркастични забележки по отношение на конете, тъй като се продавали по 12 долара дузината, което беше абсолютно вярно за тази година, и предпочете да получава, макар и малка, заплата. Но никой, зърнал веднъж бега на Раванлията, не можеше да остане равнодушен към него. Същото се случи и с Пуешката следа. Сега и той желаеше да притежава мустанга. Как щеше да стане всичко това, не знаеше и самият той, докато един ден в ранчото се отби някой си Бил Смит, по-известен като Били Подковата, наречен така по формата на неговото клеймо. След като ядоха чудесно прясно говеждо и хляб, пиха отвратително кафе, а после ядоха сухи праскови и меласа, Били Подковата забеляза, като думите едва излизаха от претъпканата му с хляб уста:

— Днеска видях Раванлията. Така близо, че можех да го пипна за опашката.

— И не стреля?

— Не, ама насмалко да го направя.

— Не прави такава глупост — отвърна един каубой от другия край на масата, който имаше клеймо с формата на двойно Н. — По мои сметки още преди новолуние този жребец ще носи моето клеймо.

— Трябва да побързаш, защото ще намериш триъгълник с точка отстрани на бута му, когато решиш да го дамгосаш.

— Къде го срещна?

— Ето как се случи това. Минавам с коня си край Антилопските извори и гледам в изсъхналата кал, оградена от острицата, лежи нещо. Друг път не съм виждал там такова нещо, та се приближавам, като мисля, че е някоя от нашите крави, и гледам един излегнал се в цял ръст кон. Вятърът духаше от него към мен, затова успях да се приближа и гледам — Раванлията, лежи като мъртъв. Ама не изглежда подут или ранен, пък и не вони и аз не знам какво да мисля; изведнъж гледам, че мръдна едното си ухо, на което имаше кацнала муха, и веднага разбирам, заспал е! Свалям ласото, навивам го и гледам, че е едно старо и протрито такова, а седлото ми се държи само с един колан. Понито тежи около 700 фунта, а жребецът сигурно около 1200, па си казвам: „Няма смисъл, само ще скъсаш подпруга, ще те хвърли конят и ще изгубиш седлото!“ Удрям с дръжката на бича по ръба на седлото и да бяхте видели отнякъде мустанга. Скочи цели шест фута във въздуха и запръхтя като локомотив. Очите му като че щяха да изхвръкнат. Понесе се право към Калифорния и досега да е пристигнал там, ако е вървял със същия ход. И кълна ви се, нито веднъж не смени хода си.

Случката не беше предадена така гладко, а беше прекъсвана от преувеличения и от началото до края се прецеждаше повече или по-малко през пълната уста на Бил, здрав и млад мъж, който не страдаше от излишен срам. Разказът обаче беше пълен и всички повярваха. Човек можеше да се довери на Бил. От всички, които чуха случката, Пуешката следа говореше най-малко, но умът му работеше най-трескаво. От това, което чу, му хрумна нова идея.

Докато пушеха следобедната лула тютюн, той обмисли плана си, но реши, че не може да го изпълни сам. Сподели го с Били Подковата и двамата се споразумяха да направят нов опит да се пипне Раванлията, или, с други думи, да се спечелят петте хиляди долара, които са предлагали за него — хванат жив и затворен в кола.

Антилопските извори продължаваха да бъдат обичайното място, където ходеше да пие вода Раванлията. Водата беше спаднала и между нея и острицата се образува пояс от суха черна пръст, който се прекъсваше на две места от добре очертани пътеки, направени от животните, които идваха на водопой. По тези пътеки минаваха обикновено конете и дивите животни, докато рогатият добитък предпочиташе по-краткия път през острицата.

Двамата мъже се заловиха с кирката и с лопатата и напреки на най-използуваната пътека изкопаха яма, дълга 15 фута, широка 6 и дълбока 7 фута. Наложи се да работят упорито около двадесет часа. Ямата трябваше да се изкопае във времето между два водопоя на мустанга. Към края работата страшно много измори мъжете. Те покриха ямата, замаскираха я с пръти, храсти и земя и се скриха в специално изкопани дупки.

Раванлията пристигна към обед. Сега, след пленяването на харема му, той се движеше сам. Пътеката срещу пояса изсъхнала кал малко се използуваше и старият Том нахвърли отгоре й прясно накъсан папур, за да е сигурен, че на жребеца няма да му хрумне да мине по нея.

Какъв е този бодър дух, който винаги е нащрек и се грижи за дивите животни? Въпреки всички очаквания Раванлията мина по тази пътека. Подозрителният папур не го спря и мустангът най-спокойно се приближи до вадата. Сега за ловците оставаше само един начин, за да не се провалят напълно. Когато Раванлията се наведе за втори път да пие вода, както винаги правят конете, Бейтс и Смит изскочиха от своите скривалища и побягнаха към него по пътеката, а когато той вдигна глава, Смит стреля в земята зад него.

Раванлията се понесе със своя знаменит ход право към ямата. Само миг и ще падне в нея. Ето го — бяга по пътеката. Ловците чувствуваха, че вече е в ръцете им. Но с него беше добрият дух на животните. Мустангът като че беше предупреден и прелетя с могъщ скок над коварната яма. Риейки земята с копита, той изчезна невредим в далечината и оттогава не стъпи повече на тези две пътеки при Антилопските извори.