Ърнест Томпсън Сетън
Мустангът раванлия ^[0]

I

Калон тръшна седлото си върху прашната земя, пусна конете на свобода и като подрънкваше с шпори, влезе в къщата.

— Какво става с обяда? — попита той.

— След седемнадесет минути — отвърна готвачът и погледна часовника си с вид на началник-гара, макар че този изблик на точност никога досега не беше изразяван на дело.

— Как вървят работите в Перико? — попита приятелят на Джо.

— Като по масло — отговори Джо. — Добитъкът изглежда екстра, телетата са много.

— Видях онова стадо мустанги, което ходи на водопой при Антилопските извори. Имаше и две жребчета. Едното малко и черно, истински красавец, роден раванлия. Преследвах ги една-две мили, а той през цялото време водеше стадото и все бягаше в тръс. Така за развлечение подгоних конете и, кълна ти се, не успях да го накарам да промени хода си.

— А по пътя не сръбна ли нещичко? — попита недоверчиво Скарт.

— Я стига, Скарт. При последния бас нали ти лази на четири крака! Пак ще имаш тази възможност.

— Обяд! — извика готвачът и разговорът секна.

На другия ден подкараха добитъка към други пасища и забравиха мустангите.

Следващата година отново минаха през същите места на Ню Мексико и отново видяха стадото мустанги. Черното жребче сега беше вран годинак с тънки, стройни крака и лъскави хълбоци и много от мъжете видяха със собствените си очи неговата чудноватост — мустангът беше роден раванлия.

Джо също беше там. Внезапно му хрумна мисълта, че няма да е лошо да притежава кончето. За някой жител на Изтока тази мисъл не би прозвучала изумително или чудновато, но на Запад, където необязденият кон струва 5 долара, а обикновеният ездови — 15–20, през ума на обикновения каубой и не минава мисълта да поиска да притежава мустанг. Мустангите трудно се хващат, а когато ги хванеш, си остават просто диви животни, напълно безполезни и неопитомяеми докрай. Немалко скотовъдци даже стрелят по всеки срещнат мустанг, защото те не само че са излишно бреме за пасищата, но обикновено подмамват домашните коне, които свикват бързо с дивия живот и след това остават завинаги загубени.

Дивият Джо Калон познаваше превъзходно конете и всички техни особености.

— Никога не съм виждал — казваше той — бял кон да не е кротък, дорестият да не е нервозен, а червено-кафявият да не е добър, ако е обязден, както трябва, но враният кон е здрав като чилик и лош като дявол. Да имаше нокти, щеше да е по-зъл от всичките лъвове на пророк Данаил.

И така, ако мустангът е безполезно и вредно животно, а черният мустанг — десеторно по-лош и безполезен, тогава приятелят на Джо не виждаше никакъв смисъл в желанието му да хване годинака, както, по всичко изглеждаше, искаше да направи сега. През тази година обаче на Джо не се удаде възможност да опита.

Като прост кравар той получаваше 25 долара на месец и през цялото време беше зает. Като повечето свои другари и той мечтаеше за ранчо и собствено стадо. Неговото клеймо със зловещ вид на решетка беше вече регистрирано в Санта Фе. От рогатия добитък обаче го носеше единствено една стара крава, което му даваше законното право да поставя своето клеймо на всяко недамгосано животно (т.е. животно без клеймо), което можеше да намери.

Всяка есен, след като се разплащаха, Джо не устояваше на изкушението да прескочи заедно с момчетата до града и да се позабавляват, „докато стигнат парите“. Ето защо цялото му имущество се състоеше единствено от постелята и старата крава. Той се надяваше да направи някой сполучлив ход, който да му даде възможност за бързо забогатяване, и когато го осени мисълта, че враният мустанг ще му донесе щастие, той зачака удобен случай „да се опита“.

С говедата обикаляха чак до Канадската река, а есента се върнаха край хълмовете Дон Карлос, така че Джо не видя повече мустанга раванлия, макар и навсякъде да чуваше да се говори за него, защото кончето, вече силен почти тригодишен кон, се беше прочуло из цялата област.

Антилопските извори се намират точно в средата на голяма открита равнина. Когато водата е в изобилие, тя се разлива в малко езерце, оградено от пояс острица, а когато спадне, наоколо остава широка плоска ивица от черна кал, на места с бели петна сол, и изворчето остава в средата като гьолче вода. В него нищо не се влива, от него не изтича и нищо, но въпреки това водата е много хубава. Това е единственото място за водопой на цели мили разстояние.

Тази равнина, или прерия, както биха я нарекли горе на север, беше любимото пасище на врания жребец, макар че тук пасяха много стада домашни коне и говеда. Най-често срещаното клеймо по животните беше кръстосаното L с F. Управителят и притежателят на тези земи — Фостър, беше предприемчив човек. Той смяташе, че ако развъжда по-добра порода говеда и коне в областта, и доходите ще са по-високи. Един от големите му рискове бяха десетте кобили мелези, добре сложени и с очи на сърни. Пред тях дребните понита изглеждаха жалки и недохранени представители на изродена и съвсем различна порода.

Една от кобилите стоеше в конюшнята, за да я използуват, а останалите девет, след като отбиха жребчетата, тръгнаха да обикалят свободно наоколо.

Конят притежава превъзходен инстинкт да открива пътя към най-добрите пасища и деветте кобили се отправиха, разбира се, към прерията и Антилопските извори, които се намираха на 20 мили в южна посока. Когато към края на лятото Фостър отиде да ги наобиколи, лесно намери деветте кобили, но с тях, охраняващ ги с чувство, много по-голямо от обикновеното приятелство, се навърташе чер като въглен жребец. Той се изправяше на задни крака и кръжеше майсторски около стадото. Смолисто черната му кожа контрастираше силно на златисти кожи на кобилите от неговия харем.

Кротките кобили много лесно можеха да се подкарат обратно към къщи, ако я нямаше тази нова и неочаквана пречка. Враният жребец като че побесня. Той зарази със своята дивост и кобилите и като летеше насам-натам, подкара цялото стадо в галоп в желаната от него посока. Те профучаха напред и без усилие изоставиха зад себе си дребните понита с качилите се върху тях хора.

Мъжете се вбесиха и накрая вдигнаха пушки и зачакаха удобен момент да застрелят „проклетия жребец“. Това не им се удаваше, защото шансът да застрелят някоя кобила беше 9 към 1. Целият ден премина в безплодни опити. Раванлията, понеже точа беше той, държеше цялото си семейство вкупом и скоро изчезна сред пясъчните дюни на юг. Скотовъдците се отправиха към къщи върху изморените си понита, като намираха слабо удовлетворение в клетвата да отмъстят на виновника за своите неуспехи.

Най-неприятното беше това, че един-два подобни случая положително щяха да накарат кобилите да подивеят като мустанга, а по всичко личеше, че няма начин да ги предпазят от него.

Учените са на различно мнение по въпроса за силата на красотата и на смелостта сред низшите животни при спечелване на женското възхищение. Но дали възхищението или смелостта са основни, не се знае; сигурно е само, че някое диво животно с необикновени дарби скоро спечелва много последователки от харемите на своите съперници. Големият вран кон с мастилената глава и опашка и с блестящо зелените очи се разпореждаше пълновластно в тази област и непрестанно увеличаваше своите последователки от най-различни стада, докато стадото му започна да наброява около 20 кобили. Повечето бяха кротки женски понита, но сред всички се открояваше чудесната група на деветте кобили. Животните от това стадо се държаха винаги вкупом и се охраняваха така енергично и ревниво, че хората смятаха всяка попаднала в него кобила за окончателно изгубена. Скотовъдците скоро разбраха, че в тяхната област се е заселил мустанг, който им нанася повече вреди, отколкото всичко останало, взето заедно.

II

Настъпи декември 1893 г. Все още бях нов из тези места, когато тръгнах с фургон към Канадската река от ранчото в Пиняветитос. Фостър ме изпрати със следната забележка:

— Ако ви се удаде случаи, не пропускайте да се прицелите и да надупчите проклетия мустанг!

Така за пръв път чух за мустанга и докато яздехме напред, моят водач Бърнс ми разказа историята му. Завладя ме страшно любопитство да зърна прочутия тригодишен кон и много се разочаровах, когато на втория ден пристигнахме при Антилопските извори, без да видим нито мустанга, нито неговия харем.

На следващия ден обаче тъкмо когато пресичахме Аламоса Аройо и отново се заизкачвахме към хълмистата прерия, Джек Бърнс, който яздеше начело, изведнъж се прилепи до гривата на своя кон, върна се до фургона при мен и каза:

— Вземете си пушката, ето го оня жребец!

Грабнах пушката и забързах към една височинка, откъдето се откриваше добър изглед. Долу в низинката видях стадо коне, на единия край, на което стоеше големият вран мустанг. Беше дочул шума от нашето приближаване и беше усетил опасността. Стоеше с изправена глава и опашка, с широко издути ноздри, образец на конско съвършенство и красота, най-благородното от всички животни в прерията, и мисълта да превърнем това великолепно създание в купчина мърша ми се стори отвратителна. Въпреки увещанието на Джек да стрелям незабавно аз се бавех и увеличавах по този начин напрежението. Винаги невъздържан и буен, Джек се разсърди на мудността ми и измърмори:

— Дайте ми пушката!

Когато сграбчваше оръжието, аз обърнах цевта нагоре и пушката „случайно“ изтрещя.

Цялото стадо долу веднага се разтревожи. Големият черен водач изпръхтя, изцвили и се втурна около него. Кобилите се скупчиха, после препуснаха, чаткайки с копита сред облаци прах.

Жребецът бягаше ту от едната, ту от другата страна и като внимаваше за всяка кобила, ги отведе надалеч. Гледах, докато ги изгубих от поглед. През цялото време мустангът бягаше по един и същ начин.

Джек подхвърляше ехидни забележки по мой адрес, пушката и мустанга, но аз се възхищавах от силата и красотата на раванлията и не бих повредил неговата блестяща кожа дори за всички кобили от стадото.

III

Съществуват няколко начина за улавяне на диви коне. Единият от тях се състои в това да драснете с куршум задната част на врата на животното, да го зашеметите за миг и тогава да хвърлите отгоре му ласото.

— Да! Виждал съм стотици пребити конски вратове, когато са се опитвали да ги ловят така, но нито веднъж досега не съм виждал мустанг да е бил зашеметяван така — забеляза критично Джо.

Понякога, ако разрешава местността, стадото може да бъде вкарано в оградено място. Друг път мустангите могат да се стигнат с помощта на допълнителни и хубави коне, но най-простият начин, колкото и да изглежда невероятен, е дивите коне да се изтощят чрез непрестанно ходене.

Славата на жребеца, който никой не беше виждал да се движи в галоп, непрестанно растеше. За неговия вървеж, бързина и издръжливост се разказваха невероятни истории и когато старият Монтгомъри, който притежаваше добитъка с триъгълното клеймо с чертичка отдолу, заяви неочаквано в хотел „Уелс“ в Клейтън, и то в присъствие на свидетели, че дава хиляда долара за мустанга, затворен във фургон, при условие че всички тези истории отговарят на истината, десетки млади каубои пламнаха от желание да напуснат работа след изтичане на договорите им и да спечелят обещаната сума. Дивият Джо обаче отдавна беше хвърлил око на мустанга. Време за губене нямаше. Пренебрегвайки всички свои задължения, той шета цяла нощ нагоре-надолу в приготовления.

Когато обремени още повече и без това прекалено обременената си кредитна сметка и попрекали с прекалената си щедрост към своите приятели, той екипира експедиция, която се състоеше от 20 добри ездови коня, кухненски фургон и провизии за две седмици за трима души — за себе си, своя приятел Чарли и готвача.

Потеглиха от Клейтън с твърдото намерение да изтощят чрез ходене великолепния и бърз див кон. На третия ден пристигнаха при Антилопските извори и тъй като беше някъде по обед, не се учудиха, като видяха врания раванлия да се спуска към водата, повел след себе си цялото стадо. Джо се скри, докато дивите коне се напиха до един, защото жадното животно винаги бяга по-добре от натъпкалото се с вода. После се придвижи спокойно напред с коня си. Раванлията се разтревожи и когато Джо приближи на половин миля, той поведе стадото си и всички изчезнаха по обраслото с храсти плато на югоизток. Джо ги последва в галоп, докато ги зърна отново, после се върна обратно и даде указания на готвача, изпълняващ и длъжността кочияш, да се отправи на юг към Аламоса Аройо. После тръгна на югоизток след дивите коне. След около една-две мили отново ги зърна и продължи спокойно с коня си, докато дойде толкова близо до тях, че те се уплашиха и завиха на юг. След едночасова езда, но не по следите, а напреки, където очакваше да ги намери, Джо ги съгледа наново. Той пак приближи спокойно стадото и пак предизвика уплаха и бягство. Така в непрестанно движение на юг премина целият следобед и когато слънцето слезе ниско до хоризонта, те се озоваха, както предполагаше и Джо, недалеч от Аламоса Аройо. Стадото отново се намираше близо. Джо подплаши животните още веднъж и отиде при фургона, а неговият другар, който дотогава си беше почивал, продължи гонитбата с нов кон.

След вечеря фургонът пое към горния брод на Аламоса, както се бяха уговорили по-рано, и там прекараха нощта.

Междувременно Чарли следваше стадото по петите. Конете не побягнаха толкова надалеч както в началото, защото техният преследвач не проявяваше никакви агресивни намерения, и започнаха да привикват с присъствието му. С падането на мрака те се откриваха много по-лесно благодарение на една снежнобяла кобила от стадото. Новата луна помагаше много и като се осланяше на коня, Чарли го остави да върви спокойно след стадото, което сега се познаваше само по призрачно бялата кобила. Накрая всички потънаха в нощта. Тогава Чарли слезе от коня, разседла го, завърза го за едно забито в земята колче, зави се с одеялото и бързо заспа.

При първия проблясък на зората той стана. Едва беше изминал половин миля, когато откри отново стадото по снежнобялата кобила. Щом се приближи, острото изцвилване на Раванлията превърна стадото в летящ ескадрон. На първото високо плато конете спряха и се обърнаха да видят какво представлява този техен упорит преследвач и какво иска от тях. За един миг те застинаха на фона на небето с вперени в него очи и след това решил, че е узнал всичко, което му е необходимо, черният метеор развя грива на вятъра и се понесе със своя неуморим, равен ход, последван от проточилите се в колона кобили.

Те се понесоха напред, устремени този път на запад. И след като на няколко пъти се повтори същата игра — бягство, преследване, настигане и отново бягство, около обед преминаха край Биволската скала, старо възвишение, което апахите са използували за наблюдение. Тук стоеше на стража Джо. Дългото и тънко стълбче дим подсказа на Чарли, че може да се прибере в стана. Той светна в отговор с джобното си огледалце.

Възседнал отпочинал кон, Джо тръгна напред и преследването отново продължи. Чарли се върна в стана да се нахрани и да си отпочине. После щеше да се придвижи нагоре по течението.

През целия този ден Джо следваше дивите коне и когато беше необходимо, успяваше да накара животните да се движат, като описват голяма окръжност, по диаметъра, на която се движеше фургонът. При залез-слънце наближиха кръстовището Верд, където чакаше Чарли с нов кон и храна, и Джо продължи по същия спокоен и упорит начин. Той вървя след стадото цялата вечер и през голяма част от нощта, тъй като животните някак започнаха да привикват с присъствието на незлобливите странници и преследването стана по-лесно. Освен това непрестанното пътуване ги беше уморило. Вече не се намираха сред тучните пасища, не се хранеха с овес, както преследващите ги коне, и най-важното — лекото, но продължително нервно напрежение започна явно да им се отразява. То повлия върху апетита им и усили жаждата им. Мъжете им разрешаваха, а когато имаше възможност, дори ги подтикваха да пият колкото може повече. Влиянието на голямото количество изпита вода върху бягащото животно е добре известно — краката му се вдървяват, а дишането се затруднява. Джо пазеше най-внимателно своя кон от излишни количества вода и той, и конят му бяха свежи, когато се спряха на стан тази нощ по следите на изтерзаните мустанги.

На разсъмване Джо лесно ги откри наблизо и макар че в началото тичаха, те скоро преминаха в ход. Битката изглеждаше вече почти спечелена, понеже главната трудност в това преследване е стадото да не се изпусне в първите два-три дни, когато конете са още бодри.

Цялата сутрин Джо не изпускаше стадото от очи и почти непрестанно се намираше близо до него. Към 10 часа Чарли го смени близо до връх Хозе. През този ден мустангите бяха само на четвърт миля; за разлика от предишния ден не бяха вече така бодри и сега отново се насочваха на север. През нощта Чарли получи отпочинал кон и продължи преследването.

На следващия ден мустангите вървяха с ниско отпуснати глави и въпреки усилията на врания Раванлия от време на време се намираха на по-малко от стотина ярда пред своя преследвач.

Четвъртият и петият ден преминаха по същия начин; стадото се намираше отново близо до Антилопските извори. Досега всичко протичаше по набелязания план. Мустангите се движеха в един голям кръг, а фургонът ги следваше от вътрешната страна, в по-малък кръг. Дивото стадо се върна изтощено до мястото, откъдето беше тръгнало; завърнаха се и ловците, но бодри и върху отпочинали коне. Не разрешиха на мустангите да пият до късно следобед, после ги подгониха към изворите да се напият до пресита. Сега вече беше настъпил моментът опитните каубои с добре назобените коне да се приближат и да хвърлят ласата си, защото внезапното и обилно поене е истинска гибел за конете, почти парализа на краката и дишането, и вече не беше никак трудно животните да се хванат едно по едно с ласо и да им се сложат букаи.

Целият план имаше само едно слабо място. Враният Раванлия, целта на преследването, като че беше от желязо. Неговият неуморим и полюляващ се ход беше бърз и енергичен както сутринта, в която беше започнало преследването. Той бягаше надолу-нагоре, обикаляше стадото и подканяше мустангите с глас и с личен пример да избягат. Но те бяха изтощени. Старата бяла кобила, която така беше помагала на каубоите да ги откриват нощно време, изостана с часове от другите, измъчена до смърт. Другите, нечистокръвните кобили, изглежда, изгубиха всякакъв страх от конниците. Цялото стадо попадна във властта на Джо. Жребецът обаче, който представляваше и наградата за цялото преследване, си оставаше недостижим както преди.

Тук се криеше и загадката. Другарите на Джо го познаваха добре и нямаше да се учудят, ако във внезапен изблик на гняв направеше опит да застреля жребеца. Джо обаче нямаше такова намерение. По време на тази уморителна седмица той всеки ден го наблюдаваше как бяга, но нито веднъж не го видя да галопира. Възхищението на конника от благородното животно непрестанно растеше, докато накрая Джо по-скоро би застрелял най-добрия си кон, отколкото това великолепно животно.

Джо даже се запитваше дали си струва да вземе чудесната сума, предложена като награда. Такова животно представляваше цяло състояние, тъй като можеше да създаде потомство от отлични бегачи.

Но все още предстоеше наградата да се спечели. Дойде време да се приключи ловът. Докараха най-добрия кон на Джо — кобила с източна кръв, но израснала в прерията. Джо никога не би могъл да я има, ако нямаше една слабост. В този край растеше отровен бурен, наречен локо. Добитъкът никога не се докосва до него, но някои животни хапват понякога и се пристрастяват към него. Буренът действува като морфин и макар че животното дълго време се държи нормално, страстта му към тази билка остава и накрая то полудява и умира. За животно с такива наклонности се казва, че се е „локализирало“. В очите на най-добрия кон на Джо проблясваше онзи див блясък, по който специалистът открива болестта.

Тъй като беше бърза и силна, Джо я избра за внушителния завършек на преследването. Сега беше извънредно лесно кобилите да се хванат с ласо, но това не беше вече необходимо. Те можеха да се отделят от врания им водач и да се закарат в конюшнята, но от водача им все още се излъчваше необуздана сила. Изпълнен със задоволство от достойния противник, Джо тръгна напред с коня си, та да премери сили с него. Той хвърли ласото на земята, после го изтегли, за да няма гънки, и като яздеше напред, го нави внимателно върху дланта на лявата си ръка. След това, за пръв път в това преследване, пришпори коня си и се насочи право към жребеца, застанал на около четвърт миля. Той побягна напред, а Джо след него, всеки напрегнал до крайност силите си. Изнурените кобили се пръснаха наляво и надясно и ги пропуснаха да минат. Отпочиналият кон препусна в галоп в откритата прерия, а жребецът пред него, както и в началото, не нарушаваше своя прославен ход.

Просто невероятно! Джо пришпори още коня си и той просто полетя, но не намали и с инч разстоянието помежду им. Враният жребец профуча през равнината, премина обраслото с бурени плато, спусна се в една предателска песъчлива долчинка, после премина тревиста поляна, откъдето се дочу църкане на прерийни кученца, и се скри някъде долу, а Джо се носеше след него, едва вярвайки на очите си. Разстоянието между него и жребеца непрестанно растеше и той започна да проклина късмета си; подвикваше и пришпорваше своя кон, докато бедното, неуверено животно изпадна в състояние на крайно възбуждение — очите му започнаха да блуждаят и главата му се замята от една страна на друга. Кобилата вече не избираше пътя си и кракът й попадна в една дупка от язовец; тя рухна на земята, а Джо полетя след нея. Макар и здравата понатъртен, той се вдигна на крака и се опита да вдигне животното, което си беше изгубило ума. Но всичко беше свършено; бедната кобила си беше счупила предния крак. Оставаше да се направи само едно. Джо разхлаби коланите, застреля кобилата, за да й спести страданията, и отнесе седлото в стана. През това време Раванлията продължаваше да фучи напред, докато се изгуби от поглед.

Все пак това не беше пълно поражение, защото всички кобили останаха в техни ръце. Джо и Чарли ги закараха внимателно до обора с клеймото — кръстосано L с F, и поискаха тлъстичко възнаграждение. Но повече от всякога Джо мечтаеше да притежава жребеца. Той беше видял всички негови качества, оценяваше ги все по-високо и се мъчеше да измисли по-добър план за залавянето му.

IV

Готвач при това пътуване беше Бейтс — мистър Томас Бейтс, както се наричаше самият той в пощата, където ходеше редовно за писма и парични записи, които никога не пристигаха. Каубоите го наричаха Том Пуешката следа по неговото клеймо за говеда, което беше регистрирано в Денвър и което според него било поставено на безброй говеда и коне из равнините на непознатия им Север.

Когато му предложиха да се включи като съдружник, той отправи няколко саркастични забележки по отношение на конете, тъй като се продавали по 12 долара дузината, което беше абсолютно вярно за тази година, и предпочете да получава, макар и малка, заплата. Но никой, зърнал веднъж бега на Раванлията, не можеше да остане равнодушен към него. Същото се случи и с Пуешката следа. Сега и той желаеше да притежава мустанга. Как щеше да стане всичко това, не знаеше и самият той, докато един ден в ранчото се отби някой си Бил Смит, по-известен като Били Подковата, наречен така по формата на неговото клеймо. След като ядоха чудесно прясно говеждо и хляб, пиха отвратително кафе, а после ядоха сухи праскови и меласа, Били Подковата забеляза, като думите едва излизаха от претъпканата му с хляб уста:

— Днеска видях Раванлията. Така близо, че можех да го пипна за опашката.

— И не стреля?

— Не, ама насмалко да го направя.

— Не прави такава глупост — отвърна един каубой от другия край на масата, който имаше клеймо с формата на двойно Н. — По мои сметки още преди новолуние този жребец ще носи моето клеймо.

— Трябва да побързаш, защото ще намериш триъгълник с точка отстрани на бута му, когато решиш да го дамгосаш.

— Къде го срещна?

— Ето как се случи това. Минавам с коня си край Антилопските извори и гледам в изсъхналата кал, оградена от острицата, лежи нещо. Друг път не съм виждал там такова нещо, та се приближавам, като мисля, че е някоя от нашите крави, и гледам един излегнал се в цял ръст кон. Вятърът духаше от него към мен, затова успях да се приближа и гледам — Раванлията, лежи като мъртъв. Ама не изглежда подут или ранен, пък и не вони и аз не знам какво да мисля; изведнъж гледам, че мръдна едното си ухо, на което имаше кацнала муха, и веднага разбирам, заспал е! Свалям ласото, навивам го и гледам, че е едно старо и протрито такова, а седлото ми се държи само с един колан. Понито тежи около 700 фунта, а жребецът сигурно около 1200, па си казвам: „Няма смисъл, само ще скъсаш подпруга, ще те хвърли конят и ще изгубиш седлото!“ Удрям с дръжката на бича по ръба на седлото и да бяхте видели отнякъде мустанга. Скочи цели шест фута във въздуха и запръхтя като локомотив. Очите му като че щяха да изхвръкнат. Понесе се право към Калифорния и досега да е пристигнал там, ако е вървял със същия ход. И кълна ви се, нито веднъж не смени хода си.

Случката не беше предадена така гладко, а беше прекъсвана от преувеличения и от началото до края се прецеждаше повече или по-малко през пълната уста на Бил, здрав и млад мъж, който не страдаше от излишен срам. Разказът обаче беше пълен и всички повярваха. Човек можеше да се довери на Бил. От всички, които чуха случката, Пуешката следа говореше най-малко, но умът му работеше най-трескаво. От това, което чу, му хрумна нова идея.

Докато пушеха следобедната лула тютюн, той обмисли плана си, но реши, че не може да го изпълни сам. Сподели го с Били Подковата и двамата се споразумяха да направят нов опит да се пипне Раванлията, или, с други думи, да се спечелят петте хиляди долара, които са предлагали за него — хванат жив и затворен в кола.

Антилопските извори продължаваха да бъдат обичайното място, където ходеше да пие вода Раванлията. Водата беше спаднала и между нея и острицата се образува пояс от суха черна пръст, който се прекъсваше на две места от добре очертани пътеки, направени от животните, които идваха на водопой. По тези пътеки минаваха обикновено конете и дивите животни, докато рогатият добитък предпочиташе по-краткия път през острицата.

Двамата мъже се заловиха с кирката и с лопатата и напреки на най-използуваната пътека изкопаха яма, дълга 15 фута, широка 6 и дълбока 7 фута. Наложи се да работят упорито около двадесет часа. Ямата трябваше да се изкопае във времето между два водопоя на мустанга. Към края работата страшно много измори мъжете. Те покриха ямата, замаскираха я с пръти, храсти и земя и се скриха в специално изкопани дупки.

Раванлията пристигна към обед. Сега, след пленяването на харема му, той се движеше сам. Пътеката срещу пояса изсъхнала кал малко се използуваше и старият Том нахвърли отгоре й прясно накъсан папур, за да е сигурен, че на жребеца няма да му хрумне да мине по нея.

Какъв е този бодър дух, който винаги е нащрек и се грижи за дивите животни? Въпреки всички очаквания Раванлията мина по тази пътека. Подозрителният папур не го спря и мустангът най-спокойно се приближи до вадата. Сега за ловците оставаше само един начин, за да не се провалят напълно. Когато Раванлията се наведе за втори път да пие вода, както винаги правят конете, Бейтс и Смит изскочиха от своите скривалища и побягнаха към него по пътеката, а когато той вдигна глава, Смит стреля в земята зад него.

Раванлията се понесе със своя знаменит ход право към ямата. Само миг и ще падне в нея. Ето го — бяга по пътеката. Ловците чувствуваха, че вече е в ръцете им. Но с него беше добрият дух на животните. Мустангът като че беше предупреден и прелетя с могъщ скок над коварната яма. Риейки земята с копита, той изчезна невредим в далечината и оттогава не стъпи повече на тези две пътеки при Антилопските извори.

V

Дивият Джо никога не страдаше от липса на енергия. Беше си наумил да пипне мустанга и като научи, че и други са си поставили същата цел, той незабавно се зае да изпробва най-добрия и неизползуван от него начин — начина, по който койотът хваща бързоногия заек, а качилият се на коня индианец — още по-бързоходната антилопа, начина на „преследване със смяна на конете“. Районът на мустанга образуваше триъгълник от 60 мили и граничеше на юг с Канадската река, на североизток от нейния приток Пинаветитос Аройо, и на запад с възвишенията Дон Карлос и с каньона Ути Крийк. Предполагаше се, че Раванлията никога не напуска този район и че за главна квартира по всяко време му служат Антилопските извори. Джо познаваше много добре този район — всички водоеми, местата, където се пресичаха каньоните, а така също всички пътища на мустанга.

Ако можеше да вземе 50 коня, би ги разпределил така, че да контролира всички места, но той разполагаше само с 20 коня и с 5 добри ездачи.

Две седмици храниха конете с овес, после ти изпратиха напред; всеки получи указания, какво да прави, и всички заеха местата си един ден преди започване на преследването. В определения ден Джо отиде с фургона при равнината около Антилопските извори, установи се на стан далеч в малка долчинка и зачака.

Най-сетне черният като катран кон се показа иззад пясъчните дюни на юг, както винаги сам. Той дойде спокойно до изворите и ги обиколи, като не преставаше да души, да не би да има скрит неприятел. После приближи водата оттам, откъдето нямаше никаква пътека, и започна да пие.

Джо го наблюдаваше и му се искаше да погълне цяла бъчва. Но мустангът едва се обърна да пощипне тревата и Джо пришпори коня си. Раванлията чу тропота на копитата, после забеляза коня и без да се бави миг повече, потегли напред. Насочи се на юг през равнината, като неговият знаменит алюр го позабави малко в началото. Сега се понесе сред пясъчните дюни и увеличавайки бързината, се отдалечи доста, а тежко натовареният кон на Джо се запромъква през пясъка, копитата му затънаха и той започна да изостава на всяка крачка. След това излязоха на равно и открито място, където конят на Джо като че понавакса малко, но после при един дълъг наклон той не посмя да бяга с всички сили и така отново започна да изостава на всяка крачка.

Те продължиха напред и Джо не жалеше нито камшика, нито шпорите. Една миля, втора, трета и в далечината се появиха скалите на Ариба.

Джо знаеше, че там го чакат нови коне, и продължи да се носи напред. Но тъмната като нощ грива, развята на вятъра, се отдалечаваше все повече.

Най-сетне стигнаха каньона Ариба. Дежурният наблюдател се дръпна встрани, защото не биваше да отклонява мустанга, и Раванлията премина, стрелна се надолу, пресече каньона и се заизкачва по отсрещния склон, като продължаваше да бяга с неизменния си ход, единствения, който познаваше.

Джо пристигна върху покрития с пяна кон, метна се веднага върху новия и го погна надолу по склона и после нагоре по оставената следа; по самото възвишение отново го пришпори и препускаше, препускаше, препускаше, но разстоянието между тях не намаляваше и с една крачка.

Га-луп, га-луп, га-луп, чаткаха равномерно копитата! Мина час, втори, трети и пред тях се показа Аройо Аламоса, където чакаше новата смяна. Джо подвикна на коня, без да престава да го пришпорва. Враният жребец се носеше точно към определеното място, но последните две мили някакво странно предчувствие го накара да свърне вляво. Джо разбра веднага, че така мустангът може да му се изплъзне, и пришпори изнурения си кон, за да насочи на всяка цена мустанга отново в първоначалното направление. Досега надпреварата беше тежка, но сега идваше най-трудното. Джо едва си поемаше дъх, кожата на седлото скърцаше при всеки изпълнен с мъчение скок. Той мина напред и като че доближи мустанга, извади револвера си и започва да изстрелва куршум след куршум, за да вдигне прах и да накара жребеца да измени посоката; така го принуди отново да тръгне надясно.

Започнаха да се спускат надолу към реката. Жребецът прецапа, а Джо скочи на земята. Конят му окончателно беше изчерпал силите си, изминал беше цели 30 мили. Джо също не се чувствуваше по-добре. Очите му се бяха възпалили от праха на солената почва и той не виждаше почти нищо, затова махна с ръка към своя „съдружник“ да кара напред към брода на Аламоса.

Конникът изхвръкна с нов, отпочинал кон и се понесе напред, нагоре и надолу по хълмистата равнина след покрития със снежнобяла пяна вран кон. Повдигащият се гръден кош и тежкото дишане сочеха и неговото състояние, но той продължаваше да бяга напред и напред.

Том като че посъкрати разстоянието между себе си и мустанга, но после започна да изостава, когато след час стигнаха до дългия наклон към Аламоса. Тук нов, отпочинал ездач продължи преследването на запад. Минаваха край цели поселища от прерийни кученца, през бодливи храсти и кактуси и изподраскани, продължаваха да препускат напред. Покрит с прах и пот, враният жребец стана пъстрокафяв, но въпреки това продължаваше да бяга по един и същ начин. Младият Карингтън, който го преследваше, пресили коня още от самото начало, подгонвайки го много силно. Сега го пришпорваше и му подвикваше да прескочи едно дълбоко и тясно дере, което мустангът беше заобиколил. Една погрешна стъпка и ездачът и конят полетяха към земята. Момчето се отърва, но понито загина, а враният кон продължи да се носи напред.

Това се случи близо до ранчото на стария Галего, където отпочиналият Джо чакаше да продължи преследването. След по-малко от половин час той отново препускаше лудо по следите на мустанга.

Далеч на запад се виждаха възвишенията Карлос. Джо знаеше, че там го чакат отпочинали конници и коне. Непоколебимият ездач се стараеше да насочи мустанга нататък, но в изблик на внезапна прищявка, а може би и от някакво вродено предчувствие Раванлията се извърна и се устреми право на север. Джо, изкусният каубой, яздеше, крещеше и стреляше в земята около мустанга, но дивият чер метеор летеше надолу по хълма и на преследвача не оставаше нищо друго, освен да го следва. Тук настъпи най-тежката част на преследването. Жесток към мустанга, Джо се отнасяше още по-жестоко към своя кон и даже към самия себе си. Слънцето печеше немилостиво, разкаляната равнина беше обвита от трептяща мараня, очите и устните на Джо горяха от соления пясък, но въпреки това преследването продължаваше. Единственият шанс за успех се криеше в това да подгони мустанга назад към големия брод на Аройо. Сега за пръв път Джо забеляза признаци на умора у врания кон. Гривата и опашката му не се развяваха както по-рано и разстоянието от половин миля, което ги разделяше, сега се намали почти наполовина, но той продължаваше да се държи отпред и бягаше, бягаше, бягаше.

Мина час, втори, а те препускаха както преди. Все пак промениха посоката и когато стигнаха големия брод на Аройо, нощта вече падаше. Бяха изминали цели 20 мили! Енергичният Джо веднага се метна върху чакащия го кон. Конят, от който слезе, отиде задъхан до водата и пи дотогава, докато не падна мъртъв.

Джо почака малко с надеждата, че и покритият с пяна вран кон ще пие вода. Но Раванлията беше умен, отпи една-единствена глътка, прецапа през брода и продължи напред, следван по петите от Джо. Преди да се скрият от погледа, враният кон отново беше далеч напред, а след него подскачаше конят на Джо.

На сутринта Джо се върна пешком до стана. Историята му беше кратка: осем умрели коня, петима пребити от умора мъже, а превъзходният Раванлия — невредим и свободен.

— Нищо не става, не може да се хване. Яд ме е само, че когато имах възможност, не надупчих дяволското му туловище — рече Джо и се отказа да преследва повече мустанга.

VI

Готвач по време на последното пътуване беше старикът Пуешката следа. Той следеше преследването с не по-малък интерес от когото и да било и когато то завърши с неуспех, той се усмихна надвесен над тенджерата и промърмори:

— Да бъда проклет, ако този мустанг не стане мой! — после прибягна към Свещеното писание, както си имаше навика, и продължи обърнат към тенджерата. — Смятам, че филистимляните нямаше да уморят Самсон, ако не беше естествената му слабост. И Адам щеше да си остане в рая, ако не допусна малка грешница, за която всички знаем. А тия пет хиляди долара всякак ще ги пипна!

От постоянното преследване мустангът подивя още повече. Но това не го накара да напусне Антилопските извори. Това си оставаше единственият водопой на абсолютно открито място, на цяла миля наоколо нямаше къде да се скрие, който и да е враг. Мустангът идваше тук почти всеки ден по обед и след като оглеждаше внимателно, приближаваше водата.

След залавянето на неговия харем мустангът живя сам цялата зима и Пуешката следа знаеше това много добре. Един приятел на стария готвач имаше чудесна малка кафява кобила, която щеше да му свърши добра работа. Той взе чифт от най-здравите букаи, лопата, запасно ласо и един дебел кол, метна се на кобилката и се отправи към прочутите извори.

Няколко антилопи се плъзнаха бързо по равнината пред него в ранната и свежа утрин. Наоколо лежаха говеда, а от всички страни се носеше силната и благозвучна песен на полска чучулига. Ясната и безснежна зима на високите плата си беше отишла, настъпваше вече пролетта. Тревата зеленееше и като че цялата природа мислеше само за любов.

Това настроение се чувствуваше във въздуха и когато завързаха дребната кафява кобилка, за да пасе, тя от време на време надигаше глава и изцвилваше дълго и пронизително, което положително представляваше нейната любовна песен, ако това можеше да се нарече песен.

Старецът провери откъде духа вятърът, и се огледа. Ето я ямата, която бяха изкопали по-рано. Тя беше пълна с вода, в която плаваха удавени прерийни кученца и мишки. Край ямата се виждаше новата пътека, която животните бяха прокарали по принуда. Той избра едно гъсто, обрасло с острица място близо до равна, зелена морава, заби първо здраво кола, после изкопа дупка, голяма колкото да се побере в нея, и просна вътре одеялото си. После скъси въжето, с което беше завързал малката кобилка, така че тя едва можеше да се движи, разтвори по средата ласото си, завърза дългия му край за кола, нахвърли върху въжето пръст и трева и се пъхна в скривалището си.

Около обед след дълго очакване любовният зов на кобилката получи ответ от височинката далеч на запад. Там, черен на фона на небето, стоеше прославеният мустанг.

Той се спусна надолу със своя полюляващ се раван, но станал по-ловък от дългото преследване, спираше често, оглеждаше се и изцвилваше. Изцвилването на кобилката по всяка вероятност намираше отговор в сърцето му. Той приближи, изцвили отново, но изведнъж го обзе безпокойство и описа голям кръг да подуши въздуха за евентуални неприятели. Като че нещо се двоумеше. Добрият дух на животните му шепнеше: „Недей Да отиваш!“ Кафявата кобила отново се обади. Той описа още един кръг, този път по-близо до нея, и отново изцвили. Отговорът, изглежда, заглуши целия му страх и накара сърцето му да трепне.

Мустангът подскочи по-близо и докосна носа на Сали със своя. Отзивчивостта й му хареса и той се отърси от всички опасни мисли, отдавайки се на удоволствието от нейното завладяване. Но както се изправяше на задни крака, едното му задно копито остана за миг в зловещия обръч на ласото. Едно сръчно и бързо дръпване, клупът се сви и мустангът беше хванат.

Той изпръхтя от ужас и скочи във въздуха. Това даде възможност на Том да затегне втори път въжето. Клупът проблесна по въжето и се уви като змия около яките копита.

За миг страхът удвои силите на коня и той скочи, но въжето се опъна и мустангът падна победен на земята, най-сетне превърнат в безнадежден роб. Грозната, малка и изкривена фигурка на стария Том изскочи от ямата, за да затвърди победата си над голямото великолепно създание, чиято огромна сила се оказа безпомощна пред остроумието на дребния стар човечец. С пръхтене и отчаяни скокове, които свидетелствуваха за огромната му сила, голямото животно се мъчеше да се освободи, но напразно. Въжето го държеше здраво.

Том хвърли ловко второто ласо и хвана предните му крака, после с едно изкусно движение ги стегна заедно. Разяреният мустанг политна надолу и миг след това лежеше безпомощен на земята. Той продължи да се съпротивлява, докато напълно се изтощи. Тялото му се разтърсваше от конвулсии, от очите му потекоха сълзи.

Старият каубой стоеше и наблюдаваше, но в душата му бушуваше някакво странно чувство. Цялото му тяло трепереше от глава до пети; това не му се беше случвало, откакто беше хванал с ласо първия си бик. За известно време не можеше да предприеме нищо, само гледаше втренчено в своя огромен пленник. Овладялото го чувство обаче скоро премина. Той оседла Далила^[1], взе второто ласо, хвърли го върху врата на коня и остави кобилата да придържа главата на жребеца, докато му постави букаите. Свърши бързо работата и сигурен, че мустангът вече няма да му убегне, старият Бейтс реши да поохлаби въжетата, но някаква внезапна мисъл го накара да промени решението си. Съвсем беше забравил едно важно обстоятелство, за което не беше се подготвил. Според законите на Запада мустангът става собственост на първия човек, който постави върху него собственото си клеймо. А как да го постави сега, когато най-близкото място за дамгосване беше на цели 20 мили?

Старият Том отиде при кобилата, повдигна едно по едно копитата й и разгледа внимателно подковите. Да, едната се клатеше. Той подпъхна лопатата, разкърти подковата и я свали. Наоколо имаше в изобилие суха трева и той накладе бързо огън. Не след дълго подковата почервеня от едната страна. Той уви другата й страна в чорапа си и изобрази върху левия хълбок на безпомощния мустанг груба пуешка следа — своето клеймо, използувано всъщност за пръв път. Когато горещото желязо се допря до тялото му, животното потрепери, но всичко свърши много бързо и прочутият мустанг не беше вече безстопанствен.

Сега оставаше само да го откара в къщи. Том разхлаби въжетата; мустангът почувствува това, помисли, че е свободен, и скочи веднага на крака, но падна на земята. Двата му предни крака бяха здраво завързани един за друг и той можеше да се движи само с подскоци; опиташе ли се да побегне с така неестествено стегнати крака, неизбежно падаше на земята. Възседнал лекото си пони, Том се мъчеше да го води след себе си, дърпаше силно въжето, заплашваше, лавираше и измисляше какво ли не да принуди своя покрит с пяна и побеснял пленник да се движи на север към Пиняветитос. Дивият кон обаче не желаеше да пристъпя, не се подчиняваше. С уплашено пръхтене или с ядовити и безумни скокове той непрекъснато се опитваше да се отскубне. Борбата беше дълга и жестока. Блестящите му хълбоци се покриха с гъста тъмна пяна, пропита с кръв. Безбройните падания и големите мъки го изтощиха така, както не беше го изтощило целодневното преследване. Поривистите му скокове насам и натам вече не бяха така силни, при тежкото му издишване от ноздрите излизаше кървава пяна. А неговият победител, неумолим, властен и хладнокръвен, непрестанно го принуждаваше да се движи напред. Като се сражаваха на всяка крачка, те се спуснаха по склона към каньона и стигнаха началото на пътеката, която водеше надолу до единственото място, където можеше да се пресече каньонът, най-северната граница на предишните владения на мустанга.

Оттук се виждаха първият обор и първата къща. Човекът ликуваше, а мустангът събра всичките си останали сили за още един отчаян опит. Той се понесе нагоре по обраслия с трева склон, без да обръща внимание на разрязващото месата му въже и на изстрелите във въздуха, напразен опит да го отбият от неговия изпълнен с безумие път.

Мустангът се изкачваше нагоре и все нагоре към отвесната скала, после скочи напред в празното пространство и започна да пада надолу, надолу, докато се озова сред камъните и остана там безжизнен, но свободен.