Ърнест Томпсън Сетън
Сребърното петънце (Историята на един гарван)

I

Колко ли хора са успели да опознаят някога, което и да е диво животно? Нямам пред вид просто да са се срещали веднъж-дваж с него или да са го държали в клетка, а да го опознаят истински, за дълго време, както си живее на воля, да са надникнали в неговия вътрешен мир, в неговото минало. Обикновено е трудно да се отличи едно животно от неговите събратя. Една лисица или гарван толкова много приличат на събратята си, че когато срещнем животното втори път, рядко сме сигурни дали е същото, което сме видели преди това. От време на време се ражда някое животно, по-силно и по-умно от своите събратя, което става велик вожд; то е, както бихме казали ние, гений и ако е по-голямо или притежава някакъв белег, по който да може да се отличава, скоро се прочува из цялата страна и ни показа, че съществуването на дивото животно може да е много по-интересно и по-вълнуващо от съществуването на много хора.

Такива са били Куртан, вълкът с късата опашка, който в началото на XIV в. е тероризирал цял Париж в продължение почти на десет години, Клабфут, куцата сива мечка, която е записала такива ужасни приключения в Сен Джоакин, Калифорнийската долина, Лобо, кралят на вълците в Ню Мексико, който в продължение на пет години е изтребвал ежедневно по една крава, и накрая пантерата Сене, която за по-малко от две години е изтребила почти триста души. Такава знаменитост беше и Сребърното петънце, чиято история, доколкото успях да я науча, ще разкажа накратко тук.

Сребърното петънце беше просто един умен гарван. Името си спечели от голямото колкото малка монета сребристобяло петънце, лепнато от дясната му страна, между окото и човката. Благодарение на това петънце го различавах от останалите гарвани и свързах в едно отделните части на неговата история.

Както сигурно знаете, гарваните са нашите най-интелигентни птици. Неслучайно има пословица: „Умен като стар гарван.“ Гарваните познават значението на организацията и в същото време се обучават като войниците, даже много по-добре от някои войници. В същност те винаги са на пост, винаги са във военно положение, винаги са зависими един от друг в безопасността на своя живот. Водачи са им не само най-старите и най-мъдрите от орляка, но и най-силните и най-храбрите, защото трябва да са готови по всяко време с безусловна сила да смажат всеки нахалник или бунтовник. Обикновената маса се състои от младоците и от гарваните без специални качества.

Сребърното петънце беше водач на голямо ято гарвани, избрали Кесъл Франк, близо до Торонто, Калифорния, за свое местообитание. Това е обрасъл с борове хълм откъм североизточната страна на града. Ятото наброяваше около двеста птици и по някаква причина, която изобщо не успях да разбера, не нарастваше. При меки зими птиците се навъртаха по бреговете на Ниагара, а при сурови отлитаха много по на юг. Всяка година през последната седмица на февруари старикът Сребърното петънце свикваше своите последователи и смело пресичаше водното пространство от 40 мили между Торонто и Ниагара. Той не летеше обаче по права линия, а винаги правеше една извивка на запад, като по този начин не изпускаше никога от погледа си планината Дъндас, докато не се покажеше и самият обрасъл с борове хълм. Всяка година пристигаше със своето ято и за около шест седмици се заселваше около хълма. Сутрин гарваните се разделяха на три отряда и тръгваха да търсят храна. Единият отряд отлиташе на югоизток към залива Ешбридж, другият — на север, до Дон, а последният, най-многобройният, поемаше на северозапад, нагоре по дефилето. Последният отряд водеше лично Сребърното петънце. Кой предвождаше останалите два отряда, изобщо не успях да разбера.

В тихи утрини птиците излитаха нависоко и право нагоре. Когато обаче духаше вятър, ятото летеше ниско и търсеше прикритие в дефилето. Моите прозорци гледаха към това дефиле и ето как през 1885 г. забелязах за пръв път стария гарван. Из тези места бях пристигна неотдавна, но един стар жител ми каза, че „този стар гарван лети нагоре-надолу из дефилето повече от двайсет години“. Имах възможност да наблюдавам дефилето и Сребърното петънце. Той винаги се придържаше точна към стария път и макар че дефилето беше осеяно с къщи и двата му склона бяха съединени с мостове, скоро го разпознавах много добре. Два пъти на ден през март и част от април и после на края на лятото и през есента той минаваше на отиване и на връщане край мен и по този начин можех да наблюдавам неговите движения и да слушам заповедите му към ятото; така малко по малко разбрах, че макар и малки, гарваните имат големи умствени способности, свой език и обществен строй, удивително близък на човешкия в много от основните му моменти, а в други даже и по-добър от него.

Един ветровит ден стоях на високия мост над дефилето, когато старият гарван, повел разтеглилата се и разпръснала се група, летеше към къщи. От половин миля чувах щастливия вик: „Всичко е наред, летете напред!“

както бихме казали ние или както го казваше той, а помощникът му го препредаваше към опашката на ятото. Летяха много ниско, за да не попаднат в силния вятър, трябваше да се издигнат малко по-нагоре, за да преминат моста. Сребърното петънце забеляза, че съм застанал там и не му хареса, че го наблюдавам внимателно, забави полета си, извика: „Внимавайте!“

и се издигна много по-високо. Когато видя, че не съм въоръжен, той прелетя на около 20 фута над главата ми; същото направиха и останалите гарвани и след като преминаха моста, се заспускаха отново на предишната височина.

На другия ден стоях на същото място и когато гарваните наближиха, вдигнах нагоре бастуна си и го насочих към тях. Старият гарван моментално кресна: „Опасност!“

и се издигна на 50 фута по-високо, отколкото преди. Едва като видя, че не държа пушка, той се осмели да прелети над моста. На третия ден обаче наистина взех със себе си пушка и той веднага извика: „Голяма опасност — пушка!“

Помощникът му повтори вика и всички гарвани започнаха да се издигат нагоре и да се пръскат встрани, докато излязоха далеч извън обсега на изстрела. Така те прелетяха над моста и после отново се спуснаха на безопасно разстояние в прикритието, което предлагаше долината. Веднъж, когато дългата, разтеглена верига на ятото се зададе по долината, на едно дърво близо до набелязания от птиците път кацна червеноопашат мишелов. Водачът извика: „Мишелов, мишелов!“

и забави своя полет. Същото повтаряше всеки гарван, който го наближеше докато всички се събраха в масивна група. Сега, без да се страхуват повече от мишелова, те преминаха. Четвърт миля по-нататък отдолу се появи човек с пушка и викът: „Голяма опасност, пушка, пушка! Пръскайте се, ако ви е мил животът!“

моментално ги накара да се пръснат панически и да се извисят на безопасна височина. По време на дългите ми наблюдения научих много от заповедите и разбрах, че понякога и най-малкият нюанс в звука придава огромна разлика в смисъла. Така например, докато № 5 означава „Мишелов!“ или която и да е голяма и опасна птица, № 7 означава „Завъртете се!“

и е очевидно комбинация от №5, чиято основна мисъл е опасността, и №4, чиято основна мисъл е отстъплението.

№ 8 е просто „Здравей!“, отправено към някой приятел, прелитащ на голямо разстояние.

№ 9 обикновено се отнася до всички членове на ятото и означава „Внимание!“

В началото на април сред гарваните настъпи голяма суматоха. Изглежда, имаше някаква нова причина за вълнение. Вместо да се хранят от сутрин до вечер, те прекарваха половината от деня сред боровете. Виждах ги как се гонят по двама-трима и как от време на време се перчат с разни изкусни полети. Любими забавления бяха внезапното спускане от голяма височина към някой кацнал на клон гарван и бързото отскачане във въздуха в последния момент, на косъм разстояние от него и то с такава бързина, че крилете на спусналата се птица изпърхваха със звук, наподобяващ далечна гръмотевица. Друг път някои гарван току навеждаше глава, наежваше пера и като приближеше друг гарван, изгъргорваше продължително:

Какво означаваше всичко това? Скоро разбрах. Настъпил беше любовният период и птиците се разделяха на двойки. Мъжките се перчеха пред женските с мощта на крилете и гласовете си. И това очевидно се оценяваше високо, защото към средата на април всички се разделиха по двойки и се пръснаха из страната да прекарат медения си месец. Мрачните стари борове на Кесъл Франк осиротяха и заглъхнаха.

II

Хълмът Шугър Лоуф^[1] се издига самотен в долината на река Дон. Той все още е покрит с гори, които се съединяват с горите на Кесъл Франк. В гората между двата хълма се издига бор, на чийто връх има изоставено ястребово гнездо. Всички ученици от Торонто знаят това гнездо, но никой не е забелязал каквито и да е признаци на живот около него, с изключение на една черна катеричка, която застрелях веднъж на края на гнездото. Гнездото така си и стоеше години наред: раздърпано, старо, рухнало, но колкото и странно да изглежда, то никога не се разпадна, както става с други стари гнезда.

Рано сутринта през един майски ден излязох в гората. Изпокапалите листа бяха толкова влажни, че не се чуваше никакво шумолене. Когато минах под старото гнездо, с учудване забелязах, че от едната му страна се подава навън черна опашка. Ударих силно ствола на дървото и от гнездото излетя гарван. Тайната беше разкрита. Отдавна подозирах, че двойка гарвани гнездят всяка година някъде из боровете. Сега разбрах, че това са Сребърното петънце и неговата другарка. Те живееха в старото гнездо, но бяха твърде умни и не го подновяваха и почистваха всяка пролет. Те гнездяха тук отдавна, макар че въоръжени с пушка мъже и момчета, жадуващи да стрелят по гарвани, минаваха всеки ден под техния дом. Повече не ми се удаде да изненадам стария гарван, макар че го зърнах няколко пъти през моя далекоглед.

Един ден, когато извършвах наблюденията си, видях как един гарван пресече долината на река Дон с нещо бяло в човката си. Той стигна устието на ручея Роуздейл, след което литна до близкия голям бряст. Там пусна белия предмет и се огледа; познах моя стар приятел Сребърното петънце. След малко гарванът вдигна белия предмет — една мидена черупка, тръгна край извора и тук, сред блатната трева, изрови от земята купчинка мидени черупки и някакви други бели блестящи предмети. Той ги нареди на слънцето, обърна ги, вдигна ги един по един с човката си, пусна ги отново долу, после полегна отгоре им, като че бяха яйца, и се позабавлява с тях, попивайки ги просто с поглед като стар скъперник. Това беше неговото „увлечение“, неговата „слабост“. Той, разбира се, не би могъл да обясни защо му харесват, както момченцето не може да обясни защо събира пощенски марки, а девойчето — защо предпочита перлите пред рубините. Във всеки случай очевидно му доставяха удоволствие. След половин час отново зари с пръст и с листа всичко, включително и новия предмет, и отлетя. Моментално отидох там и разгледах неговото имане. Имаше около две шепи предмети — главно бели камъчета, мидени черупки и парченца тенекийки. Сред тях съзрях и една порцеланова дръжка, по всяка вероятност „бисера“ на колекцията. Повече не видях съкровището. Сребърното петънце беше разбрал, че съм го открил, и моментално го беше преместил. Къде, не успях да разбера.

За времето, през което го наблюдавах отблизо, той преживя доста приключения, от които успя да се отърве благополучно. Веднъж бе жестоко изподраскан от един ястреб — врабчар. Често го преследваха и безпокояха кралските мухоловки. Не че му причиняваха кой знае каква беда, но бяха такава шумна напаст, че той избягваше компанията им колкото можеше по-бързо, също както възрастен човек отбягва спора с някое шумно и нахално момченце. Сребърното петънце имаше обичай всяка сутрин да обикаля гнездата на малките птици и да изяжда прясно снесените яйца така редовно, както лекарят посещава своите болни. Не трябва да го виним, понеже ние вършим абсолютно същото с яйцата на кокошките.

Често проявяваше голяма съобразителност. Един ден го видях да лети надолу по дефилето с голямо парче хляб в човката. По това време строяха покрито тухлено корито на потока под него и една част от около 200 ярда беше вече напълно готова. Точно когато гарванът летеше над водата, хлябът падна от човката му, течението го понесе и го скри от погледа му. Птицата се спусна и занаднича в тъмния отвор, след това като че по някакво щастливо хрумване прехвръкна до долния край на тунела и зачака да се появи носеният от течението хляб. Когато го съгледа, гарванът го грабна отново и го отнесе тържествуващ.

Сребърното петънце беше необикновен гарван. В същност беше щастлива птица. Живееше в местност, която въпреки опасностите изобилствуваше от храна. В старото непоправено гнездо отглеждаше всяка година със своята другарка по едно поколение, което впрочем никога не успях да отлича от останалите гарвани. Когато птиците се събираха наново, той пак беше техен признат водач.

Гарваните се събират към края на юни. Младите гарванчета — с къси опашчици, с меки крилца и с пискливи гласчета, приличат на своите родители, с които са почти еднакви на ръст. Те биват представяни на обществото в старата борова гора, тяхна крепост и училище. Тук многочислеността им и високите, защитени клони осигуряват тяхната безопасност и те започват да учат и да овладяват всички тайни на успеха в живота на гарваните. А в живота на гарваните най-малкият пропуск не означава просто, че всичко може да започне отново. Той носи гибел.

Първите една-две седмици след като пристигнат, младите гарвани използуват да се запознаят, понеже всеки трябва да „познава“ лично всички гарвани от ятото. Родителите им междувременно си отдъхват малко след усилията по тяхното отглеждане, защото младите могат вече да се изхранват сами и започват да се редят по клоните на дърветата също като възрастните.

След една-две седмици настъпва сезонът за смяна на перушината. По това време старите гарвани обикновено са раздразнителни и неспокойни, но това не им пречи да започнат обучението на малките, които, разбира се, не са очаровани от наказанията и мъмренията, изсипващи се върху главите им така скоро, след като са били галени мамини дечица. Всичко това, както се казва, е за тяхно добро, а и старикът Сребърното петънце беше превъзходен учител. Понякога като че им произнасяше речи. Не зная какво им говореше, но ако се съди по начина, по който го възприемаха, вероятно е било изключително остроумно. Обученията се провеждаха всяка сутрин и младите птици естествено, се разделяха на две-три отделения в зависимост от възрастта и силата си. През останалата част от деня се хранеха заедно с родителите си.

Настъпването на септември носи големи промени. Гъмжилото от малки глупави гарванчета е станало вече по-разумно. Нежно синият ирис на очите им, белег на глуповатостта, е отстъпил място на тъмнокафявия цвят на възрастните. Те вече са овладели всичко и са научили правилата на бдителността. Познават пушките, капаните, „преминали са специален курс“ по отровни насекоми и по насекоми за ядене. Те знаят, че пълната жена на стария фермер е по-безопасна от нейния 15-годишен син, макар и да е по-едра от него, и се научиха да отличават момчето от неговата сестра. Знаят, че чадърът не е пушка, могат да броят до шест, предостатъчно за малките гарванчета, макар че Сребърното петънце може да брои близо до сто. Опознават и миризмата на барута, научават коя е южната страна на елите, и постепенно започват да се смятат за най-важните гарвани на света. При кацане винаги свиват по три пъти криле, за да се уверят, че всичко е направено, както подобава. Знаят как да дразнят лисицата, докато измъкнат половината от обяда й, а когато кралските мухоловки или градските ластовички се нахвърлят отгоре им — да се пъхат моментално в някой храст, защото е невъзможно да се сражават с тези малки неприятели, както е невъзможно на пълната продавачка на ябълки да хване малките палавници, връхлитащи върху кошницата й. Младите гарванчета знаят всички тези неща, но все още не са „вземали уроци“ по търсене на яйца, понеже и сезонът не е настъпил. Те още не познават мидите, не са вкусвали конски очи, не са и виждали узряла пшеница, не знаят нищичко за пътешествията, най-възпитателното от всички средства. Преди два месеца всичко това и през ум не им беше минавало, но после се позамислиха и зачакаха, докато заякнат.

Септември носи големи промени и за възрастните гарвани. Сезонът за смяната на перушината е отминал. Сега те са с нови пера и се перчат с красивата си премяна. Здравето им отново е добро, а това повишава и тяхното настроение. Даже старецът Сребърното петънце, строгият учител, се развеселява, а младите, отдавна навикнали да се отнасят към него с уважение, започват истински да го обичат.

Той ги възпита добре, научи ги на всички сигнали и команди и сега е истинско удоволствие да ги видите в ранна утрин.

— Отряд първи! — вика старият командир на езика на гарваните и първи отряд отговаря със силен крясък.

— Летете! — и предвождани от него, всички се устремяват напред.

— Нагоре! — и за миг всички политат стремително нагоре.

— Събирайте се! — и всички се събират в плътна маса.

— Пръскайте се! — и те се пръскат като подгонени от вятъра сухи листа.

— Стройте се в колона! — и те се подреждат за обикновен полет в дълга колона.

— Спускайте се! — и всички се снишават почти до земята.

— Хранете се! — и те накацват по земята и се пръскат наоколо да се хранят, докато двама от постоянните часови заемат своите постове — единият върху някакво дърво отдясно, другият върху някакво възвишение в най-отдалечения ляв край. След малко Сребърното петънце се провиква: „Човек с пушка!“ Часовите повтарят този вик и цялото ято изхвърчава колкото може по-бързо към дърветата. След това птиците отново се подреждат спокойно в една линия и се отправят към своята родна гора.

Задълженията на часовите не се поемат поред от всички, а само от определени гарвани, чиято наблюдателност неведнъж е била доказвана и които в същност са постоянните часови. Те трябва едновременно да наблюдават и да се хранят. На нас това ни се струва доста трудно, но всичко си е съвсем естествено. Всички птици приемат организацията на гарваните за най-съвършена.

Най-сетне всеки ноември под ръководството на умното Сребърно петънце птиците се отправят на юг да изучат нови начини на живот, нови страни и нови храни.

III

Гарванът се държи глупаво до един определен момент, и то само нощем. И само една птица ужасява гарвана — бухалът. Когато тези две злини дойдат заедно, това вещае сигурна смърт на злощастните птици. Едва доловимият крясък на бухала след падането на мрака е достатъчен да ги накара да извадят глави изпод крилете си, да се разтреперят и да останат обезверени чак до сутринта. При много студено време, когато птиците излагат по този начин главата си, може да замръзне едното, а понякога и двете очи. Следва пълна слепота, а следователно и смърт. Болници за гарвани няма.

С настъпването на утрото смелостта им се възвръща. Ободрени, те претърсват гората на цяла миля, докато открият бухала, и не успеят ли да го убият, го измъчват почти до смърт и го прогонват на 20 мили.

През 1893 г. гарваните пристигнаха както обикновено в Кесъл Франк. Няколко дни след това минавах през гората и попаднах случайно на следите на заек, който беше препускал с всички сили по снега и се беше промъквал на зигзаг през дърветата, като че някой го беше преследвал. Колкото и да е странно, не открих никакви следи от преследвачи. Тръгнах по следите на заека и скоро открих капки кръв върху снега. Малко по-нататък се натъкнах и на полуизядените останки на малко сиво зайче. Убиецът си оставаше истинска загадка, докато след внимателно оглеждане не зърнах върху снега голяма следа от два пръста и красиво изписано кафяво перо. Всичко се изясни — вирджински бухал! Половин час след това, когато минах отново през същото място, на едно дърво, само на десетина крачки от костите на своята жертва, стоеше с кръвожаден поглед самият бухал. Убиецът все още се навърташе наоколо. Очевидните доказателства не поставяха под съмнение неговото престъпление. Когато се приближих, той издаде едно гърлено „гррр-оо“ и отлетя да обиколи голямата мрачна гора, като размахваше бавно криле.

Два дни след това на разсъмване настана голяма суматоха сред гарваните. Излязох рано, за да видя какво става, и върху снега зърнах няколко носени от вятъра черни пера. Тръгнах точно срещу вятъра и скоро забелязах окървавените останки на гарвана и голямата двойна следа, която ми подсказа, че убиецът отново е онзи бухал. Наоколо личаха белези от борбата, но свирепият убиец явно е бил по-силният. Нещастният гарван е бил смъкнат от дървото през нощта, когато в тъмнината е бил лишен от възможността да се отбранява.

Обърнах останките, по една случайност изрових главата от снега и възкликнах със съжаление. Уви! Това беше главата на Сребърното петънце. Угасна дългият живот на Сребърното петънце, толкова полезен за своя род, но накрая покосен от бухал, от който беше научил стотици млади гарвани да се пазят.

Сега старото гнездо при Шугър Лоуф е пусто. Гарваните пак долитат през пролетта при Кесъл Франк, но без своя знаменит водач. Те намаляват и скоро няма да се мяркат повече из старата борова гора, в която заедно със своите прародители са живели и са се учили векове наред.