Ърнест Томпсън Сетън
Легенда за белия северен елен

I

То ту се гмуркаше във водата, ту излиташе отгоре, ту във водата, ту отгоре, докато кошутата — водач на еленовото стадо, пристъпваше по запролетилите се вече брегове. То непрекъснато си пееше за „един бял северен елен и голямото щастие на Норвегия“, сякаш беше надарено с някаква необикновена проницателност.

Когато старият Свегум построи яза по долното течение на Хойфелд, точно над Утрованд, и постави своите воденични камъни, той предполагаше, че е единственият владетел на всичко това. Но преди него беше идвал и друг. И този друг се гмуркаше и изскачаше от бълбукащия поток и пееше песни, които подхождаха както на мястото, така и на времето. Той подскачаше и вършеше много неща, които Свегум отдаваше единствено на щастието — каквото и да е то. Някои казваха, че щастието на Свегум бил един трол^[4], водно вълшебно същество с кафяво палто и с бяла брада, което според желанието си живеело ту на сушата, ту във водата.

Повечето от съседите на Свегум обаче виждаха само един фосекал, малък воден дрозд, който се появяваше всяка година, танцуваше в потока и се гмуркаше в дълбоките места. И, изглежда, всички бяха прави, защото някои от най-старите селяни ще ви кажат, че вълшебният трол може да приема образа на човек или птица. Само че тази птица живя такъв живот, какъвто никаква птица не можеше да живее, и пя песни, неизпети от никого в Норвегия. Тя притежаваше удивително пророчество и виждаше такива неща, които човек не можеше да види никога. Ето защо дроздът строеше гнездото си пред нея, а лемингът хранеше малките си пред самите й очи. А погледът й беше остър. Тъмното петънце върху Сулетинд, което човек едва ли бе забелязал, беше северен елен с полуподменена козина, а замазаното зелено петно на Вандрен — красиво зелено пасище.

О, човекът е толкова сляп и става толкова омразен! Фосекал не причиняваше обаче никому вреда, затова и никои не се страхуваше от него. Той само пееше и понякога в песните му имаше насмешка и пророкуване, а даже и леко презрение.

От върха на брезата той наблюдаваше как потокът Ванд тече край селцето Нистуен, а после се губи в мрачните води на Утрованд, или извисен във висок полет, се взираше през оголеното плато, проснало се на север до Йотунхейм.

Всичко се пробуждаше. Пролетта беше дошла вече в горите; долините пулсираха от живот, от юг прииждаха нови птици, появиха се събудилите се от зимен сън животни и из платата отново щяха да се появят елените, прекарали зимата в разположените на по-малка височина гори.

Великаните на мраза не отстъпваха без бой местата, които толкова дълго бяха под тяхна власт, водеше се люта битка, но бавно и сигурно слънцето печеше и ги прогонваше в техния Йотунхейм. Те спираха във всяка вдлъбнатина и сенчесто място и нощно време се промъкваха обратно в отстъпените места, но претърпяваха все нови и нови несполуки. Ударите им бяха силни, в боя проявяваха упоритост и не една гранитна скала се пропука и се изрони от ударите им в тази дръзка борба, разкривайки разноцветните си багри и проблясвайки меко сред сиво-зеленикавите канари, пръснати в равнината като огромно стадо елени. Такива скали могат да се видят из всяко полесражение. По склона на Сулетинд бяха разпилени на разстояние половин миля. Но знаете ли, те се движеха! В същност не бяха скали, а живи същества.

Макар и безразборно, те се придвижваха напред срещу вятъра. По едно време изчезнаха в една падинка, но после се появиха отново на ръба на отсамния склон в гъсти редици, открояващи се на фона на небето. Забелязахме разклонените им рога и разбрахме, че това са владетелите на тези места — северните елени.

Животните приближаваха към нас; те пасяха като овцете и пръхтяха така, както могат да пръхтят само елени. Всеки елен си намираше местенце и оставаше там, докато опасеше всичко, а след това побягваше пред всички, като чаткаше с копита, и намираше друго място. Така стадото непрекъснато менеше своя ред и форма. Един елен обаче стоеше винаги начело или в челните редици — това беше голяма и грациозна кошута. Както и да се пръснеше стадото, тя винаги оставаше начело и наблюдателят скоро откриваше белези, които говореха за влиянието й върху общото движение — всъщност тя беше водачът. Даже едрите мъжки със своите огромни и облечени в кадифе разклонени рога се примиряваха с този наложен контрол и ако някой от тях, обладан от духа на независимостта, му хрумнеше да поведе нанякъде стадото, той твърде скоро се оказваше неприятно изолиран. През последните една-две седмици кошутата водач оставаше със стадото край линията, до която стигаха дърветата, като всеки ден се изкачваше към голите плата, от които снегът сега се отдръпваше и където вятърът прогонваше еленовите мухи. Тъй като зоната на пасището се беше издигнала, тя я следваше в своята ежедневна паша, а при залез се връщаше в гостоприемната гора, понеже и дивите животни се страхуват от ледения нощен вятър не по-малко от човека. Но сега гората гъмжеше от еленови мухи, докато каменистият склон на хълма предлагаше топли кътчета за нощен бивак, затова гората беше изоставена.

Водачът, на която и да е групи животни вероятно не се „гордее“ с водачеството си, но въпреки това му е неприятно, когато не го следват. При всеки обаче има моменти, когато се стреми към усамотение. Кошутата беше угоена и изкара добре зимата, но въпреки това сега стоеше безжизнена и се суетеше с отпусната глава, докато стадото пасеше край нея и я отминаваше.

Понякога спираше с втренчен поглед и несдъвкан наръч мъх, провиснал от устата й, после се стряскаше и както преди отиваше начело, но все по-дълго гледаше втренчено, а желанието й да остане сама се усилваше. Тя сви надолу да търси брезовата горичка и цялото стадо свърна след нея. Кошутата спря онемяла, с приведена глава; останалите елени пасяха и отминаваха с пръхтене, а тя продължаваше да стои като вкаменена на фона на хълма. Когато всички отминаха, тя се прокрадна тихо встрани — пристъпяше по няколко крачки, оглеждаше се, преструваше се, че пасе, душеше земята, поглеждаше след стадото и оглеждаше хълмовете, а после се упъти надолу към гостоприемната гора.

Веднъж надзърна от склона към един бряг и забеляза друга кошута, която също се луташе сама. Но нашата кошута не се „нуждаеше“ от компания. И тя самата не знаеше защо, но „чувствуваше“ само, че трябва да се скрие някъде.

Тя остана неподвижна, докато другата отмина, после свърна встрани и тръгна с по-бързи и сигурни крачки надолу покрай малкия поток, който обгръщаше ribesten на стария Свегум, докато пред очите й се появи Утрованд. Над яза тя прегази кристално бистрия поток, защото инстинктът у дивото животно да оставя между себе си и онези, от които бяга, течаща вода е много по-силен и сигурен. След това на отсрещния бряг, все още гол, но леко раззеленил се, тя сви встрани, запромъква се между разклонените дървета и се отдели от шумния поток Ванд. Спря на едно възвишение малко по-нататък, огледа се, продължи още малко напред, после се върна и тук, заобиколена отвсякъде от леко оцветени скали и едва нагиздени от пролетта брези, изглежда, реши да отдъхне. Все пак на кошутата не й беше до почивка, защото стоеше неспокойно, прогонваше накацалите по краката си мухи и не обръщаше внимание на наболата трева, мислейки, че се е скрила от целия свят.

Нищо обаче не убягваше от погледа на фосекала. Седнал на една великолепна скала, надвиснала над кошутата, той видя как тя се отдели от стадото, запя, сякаш очакваше всичко това и знаеше, че съдбата на народа може да се промени от онова, което ставаше в тази далечна долчинка. Той пееше така:

Скол! Скол! За норвежкия Скол!

Пей песента за домашния Трол.

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

В Норвегия няма щъркели и въпреки това след един час до кошутата лежеше чудесно малко еленче. Тя четкаше козината му и го лижеше нежно, горда и щастлива, като че това беше единственото малко еленче, което се появяваше на бял свят. Може би през този месец в стадото се бяха родили стотици еленчета, но вероятно нямаше нито едно като него, защото беше снежнобяло, а песента на певеца от оцветената скала редеше:

На добър час, на добър час,

елена Сторбък викам аз.

като че предвиждаше ясно онази роля, която щеше да играе бялото еленче, когато пораснеше.

Случи се още едно чудо. Преди да беше изтекъл нов час на бял свят се появи още едно малко еленче, този път кафяво. Странни неща се случват и жестоки, когато се наложи. След два часа кошутата изведе малкото бяло еленче от мястото, но кафявото вече го нямаше, от него бяха останали само няколко раздърпани парчета месо, примесени с еленова козина.

Майката беше достатъчно умна: по-добре едно здраво еленче, отколкото две хилави. След няколко дни кошутата отново водеше стадото, а край нея подскачаше бялото еленче. Тя се съобразяваше с него винаги, така че всъщност то определяше скоростта на движението на стадото, което беше много удобно за всички майки с малки еленчета. Кошутата беше силна и умна и се гордееше със своята сила, но това бяло еленче беше върхът в разцвета на нейните сили. То често подскачаше пред своята майка, която водеше стадото напред. Рол ги срещна един ден и се разсмя с цяло гърло при вида на преминаващото стадо — стари и млади, пълни кошути и елени с разклонени рога, голямо кафяво стадо, поведено сякаш от малкото еленче.

Те се оттеглиха във високите планини, където щяха да прекарат цялото лято.

— Отиват да се учат от духовете, дето живеят там, където черният Лун се киска из леда — каза Лиф от долното течение на Дейл.

Свегум обаче беше живял непрестанно сред елените и беше на друго мнение:

— Ще ги учат техните майки, така както са ни учили нашите.

Когато настъпи есента, старият Свегум забеляза в далечината неподвижно sno-flack, откроено върху голите кафяви хълмове, но тролът видя елен годинак. Нареждаха ли се елените край Утрованд да пият вода, застиналото отражение чертаеше формите на бялото еленче, макар че то се открояваше ясно на фона на тъмните хълмове и сред останалите елени.

През тази пролет се родиха много малки еленчета, после се пръснаха из обраслата с мъх пустош и повече не се видяха. Едни бяха слаби, други глупави, трети изкапаха из пътя, такъв е законът, а четвърти не изучиха правилата и загинаха. Бялото еленче обаче беше най-силно между тях; не му липсваше и ум, него дължеше на майка си, най-умната сред стадото. Еленчето научи, че тревата откъм огряваната от слънцето страна е сладка, макар че приличаше досущ на онази, набола из тъмните вдлъбнатинки, която не струваше никак. То научи също, че когато копитата на майка му започнат да чаткат, трябва веднага да скача и да бяга, а зачаткат ли копитата на всички елени от стадото, това означава опасност и трябва да се държи близо до майка си. Това чаткане е като пърхането на крилете на патицата, то означава, че всички трябва да се съберат на едно място. Еленчето научи, че там, където тревите накланят своите мъхнати кичурчета, има опасно тресавище, че резкият крясък на тундровата яребица означава, че някъде наблизо има орли, които са опасни както за малките еленчета, така и за птиците. Научи още, че малките кръгли топчета, които приличаха на боровинки, са смъртоносни, че когато мухата вера започне да го щипе, трябва да търси убежище в някоя снежна пряспа и че от миризмите на всички животни може да има доверие единствено на миризмата на своята майка. Еленчето разбираше, че расте. Стана вече на една година и плоските му бедра и плещите се изпълниха, а малките рогца, които набодоха на челото му още когато стана на две седмици, сега се превърнаха в твърди остри шипчета, с които можеше вече да се печелят и битки.

Неведнъж елените надушваха онзи страхотен разбойник на севера, който хората наричат росомаха. Един ден съвсем неочаквано се появи опасната му миризма, а после някаква огромна ръмжаща тъмнокафява топка скочи с всички сили от една издатина на скалата право върху бялото еленче. Очите на еленчето доловиха светкавичното движение на извилата се космата маса, блестящите зъби и очи, пламтящия дъх и жестокостта. Козината му настръхна от ужас, ноздрите се разшириха от уплаха. Преди да побегне обаче, в него се надигна друго чувство — гняв към смутителя на неговия мир, чувство, което заличи целия му страх, изпъна краката му, накара го да изправи войнствено рогцата си. Кафявият звяр се стовари отгоре му с дълбок гърлен рев, но беше посрещнат от острите шипчета на младия елен. Те го прободоха дълбоко, но ударът при сблъсъка беше извънредно силен и повали белия елен; вероятно той щеше на часа да умре, ако неговата майка, винаги наблизо и нащрек, не посрещна нахвърлилото се чудовище. По-тежка и по-добре въоръжена, тя се нахвърли отгоре му и го прикова с рогата си към земята. А бялото еленче също се нахвърли върху него с някакъв демоничен блясък в инак кроткия му поглед. Даже когато росомахата беше вече космата купчина месо и майка му продължи отново да пасе, то се върна, пръхтейки от гняв, и отново започна да боде с рогцата си омразното същество, докато снежнобялата му глава се обагри с кръвта на неговия неприятел.

По този начин белият елен показа, че под спокойната му външност се крие кръвожадно чудовище, че прилича на северняк — груб, недодялан, спокоен, който рядко избухва, но веднъж разгневен, започва да „гледа на кръв“.

Когато елените се подреждаха заедно край езерото тази есен, фосекалът запя своята стара песен:

Когато се скривам,

норвежкото щастие

на Сторбък отива

да язди, да язди.

Той като че беше очаквал това, после изчезна нанякъде, но никой не знаеше къде. Старият Свегум го виждаше как прелита над потока така, както птиците летят във въздуха, или как пристъпва по дъното на някое дълбоко блато, също както тундровата яребица се разхожда по скалите, изобщо виждаше, че води живот, какъвто нито една птица не може да води. Сега старецът заяви, че той просто е заминал да прекара зимата на юг. Свегум не знаеше нито да чете, нито да пише. Откъде ли научаваше всичко това?

II

Всяка пролет, когато елените преминаваха през воденичния яз на Свегум при придвижването си от разположените по-ниско гори до оголения бряг на Утрованд, фосекалът стоеше там и пееше за белия елен, който всяка година все по-настойчиво се налагаше като водач на стадото.

Първата пролет беше малко по-висок от заек. Когато през есента дойде на водопой, гърбът му се извисяваше над скалата, където потокът на Свегум се влива в Утрованд. На другата година едва се промъкваше под недораслата бреза, а на третата седналият на оцветената скала фосекал поглеждаше нагоре към него, а не надолу, когато минаваше край него. Това беше през есента, когато Рол и Свегум тръгнаха към Хойфелд да завардят своето полудиво стадо и да подберат най-силните, та да ги впрегнат да теглят шейни. За белия елен всички бяха единодушни. По-висок от останалите, по-тежък, бял като сняг, с грива, докосваща наветите преспи, с гръден кош като на кон и с рога като разклонен дъб, той беше истински цар на стадото. Лесно можеше да стане и цар на пътищата.

Съществуват два вида дресьори на елени, както и два вида обездвачи на коне. Едните опитомяват и обучават животното и в резултат спечелват смел и приятелски настроен помощник, а другите се стремят да пречупят духа му и получават само навъсен роб, готов винаги да се бунтува и да търси отдушник на омразата си. Не един лапландец и не един норвежец са заплащали с живота си за грубото отношение към своите елени; дните на Рол също бяха преброени. Свегум беше с по-благ характер. На него именно се падна да тренира белия елен. Вървеше бавно, защото мъжкият отхвърляше всички волности на човека, както и на събратята си. Силата, която го опитоми обаче, не беше страхът, а добротата. Когато се научи да се подчинява и започна да се слави по състезанията с шейни, от вида на голямото бяло животно с благ поглед, устремено надолу по безбрежния снежен простор на Утрованд, и с ноздри, изпускащи пара, се излъчваше нещо внушително. Снегът се трошеше отпред като разбиващи се в носа на кораб вълни и шейната, водачът и еленът биваха обгръщани от летящия бял прашец.

После дойдоха панаирът и състезанията по леда. Утрованд отново се оживи. Смръщените околни хълмове отразяваха ехото от веселите подвиквания. Първо се състояха състезанията с елени. Ужасните несполуки на някои от състезателите предизвикваха силен смях. Рол също беше тук с най-бързия си впрегатен елен — висок, тъмен, петгодишен, в разцвета на своите сили. Нетърпелив, по-жесток, отколкото е необходимо, Рол просто тормозеше мрачния си, но великолепен роб, докато в средата на състезанието, току-що осигурил победата си, той нанесе своя жесток удар и потърси убежище под преобърнатата шейна, върху която еленът изля гнева си. Така Рол изгуби състезанието и победител стана младият бял елен, който спечели след това и състезанието от пет мили край езерото. При всяка победа Свегум окачваше по едно малко сребърно звънче на юздата му, така че сега той бягаше и печелеше, съпровождан от весела музика.

После дойдоха и конните състезания — състезания по бърза езда, защото елените бягаха само тръс — и когато окичиха Болдър, коня победител, с панделка, а собственикът му получи кесията с парите, се появи Свегум, понесъл на ръце всички награди.

— Хей, Ларс — обърна се той. — Конят ти е чудесен, но моят Сторбък е по-добър. Да съберем наградите и да се състезаваме за всичко, всеки със своето животно.

Елен срещу ездови кон! Подобно състезание дотогава не беше виждал никой. И двете животни политнаха напред след изстрела на пистолета.

— Хайде, Болдър! Давай, давай, Болдър!

Като пусната стрела излетя красивият кон, а еленът заподскача в по-бавен тръс и остана назад.

— Давай, Болдър! Хайде, Сторбък!

Как крещяха само хората, когато конят скачаше с всички сили напред и печелеше вече състезанието! Той обаче започна да намалява темпото, докато Сторбък постепенно го увеличаваше, бягайки по-бързо и по-бързо! Сега конят се движеше равномерно. Бяха изминали една миля, когато разстоянието между животните започна да намалява. Понито се беше пресилило на самия старт, а Сторбък току-що започваше да бяга и сега се носеше равномерно, бързо, даже увеличаваше бързината си, докато Свегум му подвикваше окуражително: „Давай, Сторбък! Добър Сторбък!“ или го приканваше с леко подръпване на юздите. На мястото, откъдето животните трябваше да започнат да се движат в обратна посока, те бягаха вече едно до друго, след което понито, макар и да го караха добре и да беше подковано, както трябва, се подхлъзна върху леда; от този момент като че от страх да не падне то не напрягаше много силите си и така еленът профуча напред. Понито и неговият стопанин се намираха твърде назад, когато спонтанният вик на всички присъствуващи във Фойлфелд оповести преминаването на белия елен през финала и победата му в състезанието. И всичко това, преди белият елен да беше достигнал разцвета на своите сили и бързина!

Още веднъж през този ден Рол опита да кара елен — този път Сторбък. Те тръгнаха с подходяща скорост, белият елен беше отзивчив на юздата, кротките му очи се премрежваха от дългите клепки. Под влияние на навика да се държи жестоко Рол го удари, без каквато и да е причина. Сторбък се промени само за миг. Скоростта на състезанието се измерваше и четирите крака на животното се носеха напред, когато то спря, спуснатите клепки се повдигнаха и в очите му блесна зелена светлина. Еленът изпръхтя три пъти през ноздрите си. Рол извика, разбра надигащата се опасност, преобърна бързо шейната и се скри под нея. Сторбък се извърна, готов да се нахвърли върху шейната, и започна да души и да рови снега с копита, но малкият Кнут, синът на Свегум, се завлече към него и обви шията му с ръце. Гневът веднага угасна в погледа на елена. Той разреши на детето да го заведе спокойно до старта. Внимавай, водачо! И еленът също може да „гледа на кръв“.

Това беше първото запознаване на белия елен с жителите на Фойлфелд.

През следващите две години той се прослави из цялата околност като елена на Свегум. Приписваха му невероятни подвизи. Той можеше да превози Свегум из дългия шест мили бряг на Утрованд само за 20 минути. Когато лавина затрупа цялото село Холакер, не друг, а Сторбък занесе вестта за помощ до Опдалстоун и се върна отново през дълбокия сняг за седем часа — цели 40 мили, за да прекара ракия, храна и обещание за незабавна помощ.

Когато изключително смелият млад Кнут Свегумсен пропадна в новия тънък лед на Утрованд, викът му за помощ доведе Сторбък, най-добрия от всички негови събратя, готов винаги да се отзове.

Еленът измъкна благополучно давещото се момче на брега и когато преминаха потока Ванд, тролът отново запя:

На добър час, на добър час,

с елена Сторбък в сняг и мраз!

След това изчезна за няколко месеца, без съмнение се спусна в някоя подводна пещера да пирува през зимата, макар Свегум да не вярваше в това.

III

Колко често съдбата на царствата се е намирала в ръцете на деца или пък е била поверявана на животно! Вълчица откърмила Римската империя. Казват, че едно мушитрънче, като закълвало трохички върху изпънатата кожа на един барабан, повдигнало Оранжевата армия, която сгромолясала режима на Стюърт в Англия. Не е за учудване тогава, че съдбата на Норвегия беше поверена на един прекрасен елен и че тролът върху воденичното колело имаше основание за своята песен.

Трудни бяха онези времена за Скандинавия. Зли хора, предатели по душа, сееха разкол между двама братя: Швеция и Норвегия. „Долу съюзът!“ се превърна във всеизвестен лозунг.

О, неразумни люде! Ако можехте само да се озовете край воденичното колело на Свегум и да чуете песента на трола:

Лъвът и Гарванът Мечока

на разстояние държаха;

но той и с двамата се справи,

понеже те се горещяха.

Из цяла Норвегия се носеха заплахи за гражданска война, за борба, за независимост. Пререждаха се повече или по-малко тайни събрания и на всяко от тях се появяваше словоохотлив човек с пълни джобове, който раздухваше грешките на страната и обещаваше помощ от някаква чужда и непобедима страна, ако хората покажеха, че смятат да се бият за свободата. Никой не споменаваше открито тази сила. Не беше и необходимо; тя се чувствуваше и се разбираше навсякъде. Истинските патриоти започнаха да вярват в това. Страната им беше онеправдана. Ето човека, който можеше да я оправи. Хора, чиято чест беше под всякакво съмнение, станаха тайни агенти на тази сила. Държавата беше разединена и подкопана; обществото се заплете в заговори. Кралят стоеше безпомощен, макар и единственото му желание да беше благоденствието на народа. Честен и праволинеен, какво можеше да направи той срещу тези големи машинации? Самите му най-близки съветници се корумпираха чрез криворазбрания патриотизъм. Мисълта, че може да са играчка в ръцете на чужденеца, разбира се, никога и не мина през главата на тези лековерници — поне на обикновените хора. Един-двама изпитани, избрани и купени от изпечения неприятел знаеха истинската цел, която се преследваше. Всичко оглавяваше Боргревинк от Нордланд. Човек с необикновени качества, член на Стортинга^[5], роден водач, той отдавна можеше да стане министър-председател, ако не съществуваше недоверието, вдъхвано от няколко безпринципни връзки. Озлобен от недооценяването, заслепен от своето честолюбие, той беше като заредено оръжие, когато го откри чуждият агент. В началото неговият патриотизъм трябваше да се разводни, но тази грижа се размина с продължението на играта и по всяка вероятност от цялата, стигнала твърде далеч конспирация единствен той беше готов да нанесе удар по Съюза за изгода на чужденеца.

Плановете се доизпипваха, офицерите от армията тайно се заблуждаваха и се вербуваха с благовидни разговори за „грешките в тяхната страна“ и всеки успех все по-сигурно изтикваше напред Боргревинк, докато между него и „спасителя“ се разрази остър спор по въпроса за възнаграждението. Те можеха да поделят несметни богатства, но кралската власт — никога. Спорът се изостряше. Боргревинк продължаваше да посещава всички събрания, но се стремеше непрестанно да концентрира цялата власт в свои ръце и даже беше готов, ако се наложеше, да сподели и възгледите на поддръжниците на краля, само и само да осъществи своята амбиция. Измяната на неговите последователи щеше да заплати собствената му сигурност. Трябваха му доказателства и той се запретна да събира подписи под една декларация, която просто беше открито признание за предателство. Преди събранието в Лерсдалсорен той беше измамил вече много водачи да я подпишат. Те се срещнаха в началото на зимата, около двадесет патриоти, някои от тях хора с положение, всички умни и силни. Тук, в малкия и задушен салон те крояха планове, разискваха, разпитваха. В затопленото помещение се изказваха велики надежди, предвиждаха се велики дела.

Навън в зимната нощ до оградата беше впрегнат в шейна голям бял елен. Той лежеше с извита назад глава, спокоен, без да мисли за нищо, също като заспало добиче. Кой щеше да реши съдбата на нацията: големите мислители в стаята или заспалото отвън „добиче“? Кое изглеждаше по-важно за Израел: брадатите съветници в шатрата на цар Саул или чистосърдечното овчарче, хвърлящо камъчета през потока при Ветлеем? В Лерсдалсорен стана това, което се случва навсякъде. Подмамени от красноречивата правдоподобност в думите на Боргревинк, всички пъхнаха главите си в торбата и предадоха живота и страната си в негови ръце. В това предателско чудовище всички виждаха истински ангел на себеотрицателен патриотизъм. Всички ли? Не, не всички. Там присъствуваше и старият Свегум. Той не умееше нито да чете, нито да пише. Така се извини, загдето не подписа. Той не можеше да прочете и една буквичка, но знаеше да разчита сърцата на хората. Когато събранието свърши, той пошушна на Аксел Танберг:

— И неговото име ли е на тази хартийка?

— Не е — отвърна Аксел и трепна при тази мисъл.

— Не вярвам на този човек — рече тогава Свегум. — В Нистуен трябва да узнаят за това.

Там щеше да се състои истински важното събрание. Как да им се съобщи? Боргревинк заминаваше веднага за там със своите бързи коне.

Свегум запримига и кимна към завързания за оградата Сторбък. Боргревинк скочи в шейната и тръгна бързо. Енергичен човек си беше.

Свегум свали звънчетата от юздата, отвърза елена и седна в шейната. Той опъна юздата, подвикна на Сторбък и също се отправи към Нистуен. Бързоногите коне биха тръгнали с голяма скорост още от самото начало, но преди да изкачат източния хълм, Свегум трябваше да понамали ход, за да не ги настигне. Изчака, докато стигнаха завоя зад гората при Маристуен, после кривна встрани от пътя и подгони елена нагоре по замръзналата река. Този път беше по-дълъг, но единствено по него можеше да пристигне преди тях.

„Друс, хрус, хрус, хрус“ — се чуваше равномерно изпод големите копита на елена, придружено от също така равномерното свистене на издишвания от гърдите му въздух. Високо отляво до ушите им долитаха песента на окачените на конете звънчета и подвикванията на кочияша на Боргревинк, който по заповед караше много бързо към Нистуен.

Шосето беше широко и гладко, а пътят през речното корито — дълъг и неравен. Когато обаче Боргревинк пристигна в Нистуен след четири часа, там сред тълпата имаше един човек, който беше видял току-що в Лерсдалсорен. Човекът сякаш не му обръщаше внимание, макар че нищо не убягваше от погледа му.

В Нистуен никой не желаеше да подпише. Някой ги беше предупредил. Това беше много сериозно и в такъв критичен момент можеше да се окаже фатално. След като обмисли всичко, Боргревинк насочи подозренията си към Свегум, стария глупак, който не можеше да напише името си в Лерсдалсорен. Но как се беше добрал дотук преди него, след като разполагаше с такива бързи коне!

Тази нощ в Нистуен имаше танци. Необходими бяха, с тях маскираха събранието. Именно по време на събранието Боргревинк научи за бързия бял елен.

Пътуването му до Нистуен се беше провалило благодарение на скоростта на белия елен. Сега Боргревинк трябваше да пристигне в Берген, преди и там да беше отишла същата вест, инак всичко пропадаше. Съществуваше само един сигурен начин да се отиде там, преди който и да е друг. Не беше чудно вече да бяха изпратили вест от Лерсдалсорен. Въпреки всичко Боргревинк можеше да замине и ако се наложеше, да се спаси с цената на цяла Норвегия само при условие, че тръгне с белия елен. Не успяха да му откажат. Не беше от онези, които се отказват от взетото решение, макар че се наложи да използува цялото влияние, което все още имаше, за да склони стария Свегум. Еленът спеше спокойно в обора, когато Свегум влезе да го изведе. Той се изправи лениво, първо със задните крака, изпъна единия, после и другия крак и през цялото време се удряше с опашката по гърба, след това отърси попадналото сено върху огромните му, подобни на клони рога и тръгна бавно след Свегум със затегнат оглавник. Толкова муден и сънен беше, че Боргревинк го ритна нетърпеливо, в отговор, на което еленът изръмжа късо. В същото време и Свегум го препреди най-откровено, но Боргревинк се отнесе надменно към двамата. Нанизът звънчета отново беше поставен, но Боргревинк поиска да ги свалят. Искаше да се придвижва тихо. Свегум не можеше да остане назад, когато любимият му елен вървеше напред, затова му определиха място в шейната, теглена от конете, която щеше да ги следва. Кочияшът на тази шейна получи тайно нареждане от своя господар да кара колкото може по-бавно.

След това с документи, които му даваха право да реши съдбата на много заблудени хора, със сатанински намерения в душата и със сили да ги изпълни, грабнал съдбините на Норвегия в ръцете си, Боргревинк се чувствуваше съвсем сигурен в шейната зад белия елен. На разсъмване той се понесе напред с гибелното си намерение.

По заповед на Свегум белият елен тръгна с няколко подскока, които подхвърлиха Боргревинк назад. Това го разгневи, но той преглътна своя гняв, като видя, че шейната с конете остана назад. Той подвикна и еленът побягна с равен ход. Широките му копита кънтяха при всяка крачка. В мразовитата утрин от ноздрите му излизаха струи пара. Предницата на шейната загреба на два пъти сняг и той се разпиля над човека и шейната и те побеляха. Големите очи на краля на елените блестяха радостно от удоволствието, което му доставяше движението, както и от надпреварата, тъй като песента на конските звънчета отзад постоянно заглъхваше.

Даже и опитният Боргревинк гледаше с възхищение благородното животно, което му беше създало толкова неприятности предната нощ, а сега предостави бързината си на неговите цели. Възнамеряваше да пристигне по възможност часове преди шейната с конете.

Те се носеха по виещия се нагоре път, също като че се спускаха надолу. Настроението на водача се повиши от чудесната скорост. Снегът свистеше непрестанно под носа на шейната, а хрускането под копитата на литналия елен наподобяваше скърцане с огромни зъби. Стигнаха равното място между хълма на Нистуен и къщата на Деилкарл и когато профучаха в зората на деня, малкият Карл, надникнал случайно през прозореца, зърна огромния бял елен впрегнат в бяла шейна с бял водач, също както в приказките за великаните, плесна с ръце и възкликна:

— Ах, колко интересно!

Но когато неговият дядо съгледа за миг бялото чудо, което премина, без да се отрони и звън от звънче, почувствува как по гърба му полазиха тръпки, затова се върна и запали свещта, която държеше до прозореца, докато слънцето се изкачи високо на небето. Това без съмнение беше Сторбък от Йотунхейм.

Еленът профуча напред, а водачът опъваше юздите и мислеше единствено за Берген. Той плесна белия елен със свободния край за юздата. Еленът изръмжа три пъти силно, направи три големи скока и побягна още по-бързо. Когато минаваха край Дирскаур, изправен като същински каменен гигант, челото му се булеше в облаци, което предвещаваше скорошна буря. Еленът разбра това. Той подуши и погледна с неспокоен поглед небето, даже понамали малко скоростта си, но Боргревинк изкрещя на бягащото животно, макар че то се движеше като никое друго, и го заудря един, два, три пъти… Шейната подскочи като малка лодка, попаднала в кипналата диря на презокеански параход. Очите на елена кървясаха и Боргревинк едва успяваше да се държи в шейната. Милите просто се топяха под тях, когато се показа мостчето на Свегум. Задуха буреносен вятър и изведнъж се появи тролът. Никой не знае откъде дойде, но той стоеше там, подскачаше върху камъка и пееше:

Норвежката участ и норвежкото щастие,

на домашния Трол и елена прекрасен.

Те се появиха по криволичещия път. Когато минаваха завоя, шейната се поднесе. Дочул гласа от моста, еленът отпусна уши и забави ход. Боргревинк не разбра нищо и го удари жестоко. В очите на Сторбък блесна кървава светлина. Той изпръхтя гневно, разтърси огромните си рога, но не спря, за да отмъсти за удара. Имаше други, много по-големи възможности за отмъщение. Той продължи да бяга както преди, но от този момент Боргревинк загуби всякакъв контрол над него. Гласът, в които трябваше да се вслушва еленът, остана назад. Те връхлетяха встрани от пътя, преди още да стигнат моста. Шейната се преобърна, но после се изправи и Боргревинк неминуемо щеше да бъде изхвърлен и убит на място, ако не бяха коланите. Като че цялото проклятие на Норвегия се беше струпало върху шейната. Изподраскан и понатъртен, Боргревинк се поизправи. Тролът от моста скочи леко върху главата на елена, хвана се за рогата и започна да подскача и да пее своята стара и все пак нова песен:

Най-сетне! О, ден честит,

позорът норвежки изтрит!

Ужас и безумие обзеха Боргревинк. Той зашиба още по-яростно елена, заподскачал в навалялия сняг, и непрестанно се опитваше да го подчини на волята си. От страх изгуби присъствие на духа. Извади ножа си, за да пререже сухожилията на елена, но един удар на копитата го изби от ръката му. По пътя те се бяха движили много по-бавно, отколкото сега. Еленът не бягаше в равен тръс, а с бесни подскоци, огромни скокове, докато жалкият Боргревинк, завързан за шейната, сам и безпомощен в скроения от него план, крещеше, проклинаше и се молеше. Еленът бягаше лудешката с кървясали очи, устремен нагоре по скалистия склон, нагоре към назъбения буреносен Хойфелд, прехвърляше хълмовете, както буревестникът прелита над разпенените вълни, плъзгаше се леко по равните места, както птицата се рее над брега. Той следваше пътя, по който беше вървял след своята майка с още неукрепналите си крачка, нагоре от яза на Ванд. Следваше познатия стар път, по който беше вървял цели пет години, където белокрилата Райп отлита встрани, където се издига черната скала, побеляла на върха, почти заприщила небето, там „където северните елени намират отговор на своите загадки“.

Напред, подобно на малки снежни цветчета, които изпраща буреносният вятър, преди да се разрази бурята, напред, подобно на виелица над плещите на Сулетинд, над коленете на Торхолменбра — гигантите, които седят до вратата. По-бързо, отколкото би могъл да тръгне подире му човек или животно — нагоре, нагоре и пак нагоре. Никой не ги видя, освен един гарван, който се спусна към тях. Летя така, както не е летял досега нито един на гарван и трола, същия трол, който някога пееше край яза на Ванд, а сега пееше и танцуваше между рогата:

За Норвегия щастие, щастие —

белият Сторбък да язди!

Те преминаха Твиндехог като подгонена от вятъра мъгла над голи бърда, напред в мъглявата долина, напред към Йотунхейм, свърталището на злите духове, царството на вечния сняг. Следите им моментално се заличаваха от бушуващата буря, затова никой не разбра какво стана с тях.

Норвежците се разбудиха като от ужасен кошмар. Националната катастрофа беше избягната, нямаше осъдени на смърт, понеже нямаше и доказателства.

Единствената земна следа, останала от онова време, е нанизът сребърни звънчета, които Свегум беше свалил от шията на елена — звънчетата на победата, всяко едно летопис на триумфална победа. Когато разбра за случилото се, старият човек въздъхна и окачи на наниза последното звънче, най-голямото от всички останали.

Нищо повече не се чу, ни се видя от човека, който едва не продаде своята родина, нито от белия елен, които му попречи да стори това. Независимо от всичко онези, които живеят близо до Йотунхейм, говорят, че в бурни нощи, когато снегът лудува и вятърът вилнее из горите, понякога минавал със страхотна скорост огромен бял елен със страшни очи, повлякъл след себе си снежнобяла шейна с един нещастник, крещящ и побелял от нападалия отгоре му сняг. На главата на елена, между рогата, стоял белобрад трол, облечен в кафяви дрехи. Той се клатушкал, усмихвал се приятно и пеел:

За норвежкото щастие

и елена бял.

Същата песен като онази, която с пророческо прозрение беше пял край яза на Свегум в онзи далечен ден, когато брезите се кипреха в пролетна премяна и когато дойде голямата кошута с кротките очи, за да си отиде с едно малко бяло еленче, пристъпващо бавно и кротко край нея.