Ърнест Томпсън Сетън
Снап ^[0] (Историята на един бултериер)

I

Сумракът падаше, когато го видях за пръв път. Рано същата сутрин бях получил телеграма от моя съученик Джек:

Спомняй си за мен. Изпращам ти изключително кученце. Бъди мил с него, напълно безопасно е.

Джек има един такъв характер, че може да ви изпрати адска машина или див пор и да ги нарече „кученце“, затова зачаках пратката с любопитство. Когато пристигна, видях, че има надпис „Опасно“. При най-малкото движение се чуваше силно ръмжене отвътре. Надникнах през телената мрежа и вместо тигърче видях бяло бултериерче. То се опитваше да захапе мен и всеки, който се държеше по-рязко или се намираше по-близо, и почти през цялото време ръмжеше неприятно. Кучетата ръмжат по два начина: ниско и гърлено, което е вежливо предупреждение или изпълнен с достойнство отговор, и силно и остро, което е последната дума преди самото нападение. Като опитен с кучетата смятах, че знам всичко за тях, затова освободих носача, измъкнах универсалния си нож, който заместваше голяма чекия, кама, чук, комплект инструменти и ръжен, специалитет на нашата фирма, и махнах телената мрежа. Разбира се, че познавах добре кучетата. Малката фурия изръмжаваше силно при всеки удар на инструмента и когато обърнах сандъка настрани, се хвърли мигновено в краката ми. Ако едната му лапа не се беше закачила за мрежата и не беше спряла устрема му, положително щях да пострадам; явно кучето не се шегуваше. Скочих веднага върху близката маса, откъдето се опитах да го вразумя. Винаги съм твърдял, че с животните трябва да се разговаря. Убеден съм, че долавят нещичко от нашето намерение, макар и да не разбират думите. Въпреки това кучето ме взе за лицемер и отвръщаше с презрение на всеки мой опит за сближаване. Отначало то зае позиция под масата и се оглеждаше внимателно, да не би да се опитам да спусна краката си. Бях сигурен, че ще успея да го подчиня на волята си, стига да можех да го погледна в очите, но това не ми се удаваше и така си и оставах прикован върху масата. Позволявам си да се полаская, че съм много хладнокръвен човек; в същност аз съм представител на фирма за железарски изделия и по хладнокръвие ние не отстъпваме никому, освен може би на онези любознателни господа, които продават готови дрехи. Извадих пура и запуших, кръстосал крака върху масата, а малкият тиранин под мен продължаваше да дебне долните ми крайници. Извадих телеграмата и я прочетох отново:

Изключително кученце. Бъди мил с него, напълно е безопасно.

Струва ми се, че по-скоро моето хладнокръвие, отколкото любезността ми свърши работа, защото след половин час ръмженето престана. След час кучето не се хвърляше вече и върху вестника, който спусках внимателно, за да проверявам неговото настроение; по всяка вероятност раздразнението, предизвикано от престоя в клетката, позатихваше и когато запуших третата си пура, кучето се отмести, без да бърза, към камината и легна край нея; то обаче не ме беше забравило. Нямах основание да се оплача от неуважение от негова страна. Наблюдаваше ме с едно око, а аз с двете, не него, а късата му опашчица. Завъртеше ли се опашчицата, щях да почувствувам, че съм победител. Тя обаче стоеше неподвижна. Присегнах се за една книга и останах върху масата, докато краката ми изтръпнаха и огънят в камината догоря. Към 10 часа вечерта стана студено, а в 10,30 огънят угасна напълно. Моят „подарък“ се приповдигна на крака, прозя се, протегна се и после се пъхна под леглото, където откри застлана кожа. Преминах леко от масата върху бюфета, оттам върху рамката на камината, та в леглото, съблякох се много тихо и се мушнах под завивките, без да предизвикам никакво възражение от страна на моя повелител. Не бях успял още да заспя, когато чух леко дращене и почувствувах как някой „туп, туп“ стъпва по леглото — отначало по стъпалата, а после нагоре по краката ми. Снап очевидно смяташе, че долу е твърде студено, и беше решил да се възползува от най-доброто, което можеше да му предостави моята къща.

Той се сви в краката ми, което крайно много ме притесняваше. Намислих да се настаня по-удобно, но едва помръднах палеца на крака си и Снап така яростно се впи в него, че ако не беше дебелата вълнена завивка, щеше да ме осакати за цял живот.

В продължение на един час придвижвах краката си малко по-малко, докато накрая се настаних по-удобно и успях да заспя. Няколко пъти през нощта кучето ме събуждаше с яростното си ръмжене, предполагам, защото се осмелявах да мърдам с пръсти без негово разрешение, макар и, струва ми се, веднъж да го направи, защото започнах да хъркам.

Сутринта бях готов да стана преди Снап. Виждате ли, нарекох го Снап^[1], съкратено от Джинджерснап^[2]. Някои кучета трудно се наименуват, а други чисто и просто не се нуждаят от това — те сами избират имената си.

Бях готов да стана в седем. До осем Снап не се приготви, затова станахме едва в осем. Той не се обади, докато разпалвах огъня. Разреши ми да се облека, без да става нужда да правя това върху масата. Когато тръгнах да излизам от стаята, за да приготвя закуската, отправих към Снап следната забележка:

„Снап, приятелю мой, някои биха предпочели да те наложат, но струва ми се, че зная по-добро средство. Лекарите сега обичат да предписват «лечение без закуска». Ще го изпробвам с теб.“

Наистина беше жестоко, но целия ден го оставих без храна. В резултат на това се наложи да пребоядисам отново вратата, по която беше драскал, но вечерта прояви желание да приеме малко храна от ръцете ми.

След седмица станахме вече добри приятели. Сега Снап спеше в моето легло и ми разрешаваше да мърдам с крака, без да се нахвърля върху тях, за да им нанесе сериозни повреди. Системата „лечение без закуска“ извърши чудеса; след три месеца ние станахме неразделни и той оправда напълно определението в телеграмата, с която ми го бяха изпратили.

Снап като че не познаваше чувството на страх. Доближеше ли го някое малко куче, той изобщо не му обръщаше внимание; ако кучето беше по-голямо, той изправяше късата си дебела опашчица и започваше да го обикаля, да рие надменно земята със задните си крака, да поглежда към небето, в далечината, към земята, навсякъде, но не и към въпросното куче, и отбелязваше неговото присъствие, като често ръмжеше пронизително. Ако непознатият не си отидеше веднага, Снап започваше бой, след което изчезваше много бързо. Понякога губеше битките, но от горчивия опит не се научи да се държи по-внимателно. Веднъж, по време на изложението на кучета, Снап пътуваше в една карета, когато погледът му падна върху огромно санбернарско куче, излязло на разходка, чиито размери предизвикаха в гърдите на дребното кученце такъв възторг, че то се хвърли от прозореца на каретата, за да поведе бой с него, но счупи крака си.

Страхът очевидно липсваше в характера му; неговото място беше заето от допълнителния му плам. Снап се различаваше от всички познати ми дотогава кучета. Ако някое момченце хвърлеше например камък върху него, той моментално се втурваше, но не встрани, а върху момчето, а ако момчето повтореше лошата си постъпка, Снап го наказваше; така всички изпитваха страх от него. Само носачът от нашата кантора и аз, изглежда, виждахме доброто у него и единствени бяхме удостоени с високата чест да бъдем негови лични приятели, чест, която постепенно започвах да ценя все по-високо. Към средата на лятото Карнеги, Вандербилт и Астър^[3] не биха могли да съберат достатъчно пари, за да купят и една четвърт от моя малък Снап.

II

Макар и да не пътувах често по служба, есента трябваше да замина. Снап и хазайката останаха сами с мрачни изгледи за бъдещето. От него лъхаше презрение, а от нея страх. И двамата се мразеха много.

Аз продавах бодлива тел в Северните щати. Писмата пристигаха веднъж седмично. Хазайката на няколко пъти ми се оплаква от Снап.

Когато пристигнах в Мендоса, Северна Дакота, намерих много добър пазар за телта. Разбира се, сключвах сделки с големи търговци, но се движех и сред фермерите, за да проуча нуждите им. Така попаднах в кравефермата на братя Пенруф.

Невъзможно е да останете задълго в животновъдна област, без да слушате надълго и нашироко за злодействата на лукавия и кръвожаден сив вълк. Беше минало времето, когато вълците можеха да се тровят, и сега те се бяха превърнали в сериозна напаст за фермерите. Братя Пенруф, както много други разумни скотовъдци, се бяха отказали от отровите и от капаните и бяха започнали да отглеждат разни породи кучета, надявайки се, че така ще извлекат поне малко удоволствие от задължението да изтребват вредителите.

Фоксерите се оказали твърде слаботелесни за решителни схватки, договете пък били тромави, а дивите хрътки не можели да преследват жертвата си, ако не я виждали пред себе си. Всяка порода притежаваше някакъв основен недостатък, но скотовъдците се надяваха да успеят с някоя смесена порода и когато в Мендоса ме поканиха да участвувам в хайка за вълци, останах удивен от голямото разнообразие на кучета. Имаше няколко мелеза, както и чистокръвни кучета, по-точно няколко руски хрътки, които вероятно струваха немалко пари.

По-големият брат — Хилтън Пенруф, „господарят на хрътките“, се гордееше необикновено много с кучетата си и очакваше велики подвизи от тях.

— Сивите хрътки имат нежна кожа за борба с вълци, договете са бавни, ще видиш само как ще полетят във въздуха вълчите кожи, когато се спуснат руските хрътки.

И така, сивите хрътки бяха преследвачите, договете осигуряваха силният тил, а руските хрътки трябваше да изнесат върху плещите си истинското сражение. Имаше и два-три фоксера, на чието остро обоняние се осланяха, в случай че изгубеха вълците от поглед.

Представлявахме знаменито зрелище, когато в този октомврийски ден се придвижвахме между хълмовете на Бедланд. Въздухът беше прозрачен и чист и независимо от късния сезон още нямаше нито сняг, нито слана. Конете кипяха от сили и веднъж-дваж видях как едно-две понита направиха опит да се отърват от ездача.

Кучетата очакваха с нетърпение срещата и ние се насочихме в равнината към едно-две сиви петна, които Хилтън взе за вълци или койоти. Кучетата се понесоха напред със силен лай, но до вечерта, ако не се смяташе раната на плешката на една сива хрътка, нямаше никакви други белези, че са преследвали вълци.

— Според мен, Хил, твоите прехвалени руски хрътки не ги бива за нищо — каза Гарвин, малкият брат. — Ще пусна малкия черен дог срещу глутницата, макар и да е дребен и нечистокръвен.

— Нищо не разбирам — мърмореше Хилтън. — От сивите хрътки не може да убегне нито един койот, да не говорим за вълците. Фоксерите могат да вървят по следа, оставена отпреди три дни, а договете ще се справят даже и със сива мечка.

— Аз мисля — обади се баща им, — че могат да бягат, могат да търсят следи, могат да се справят и със сива мечка, но истината е, че не искат да имат нищо общо с вълците. Цялата проклета сюрия е уплашена, по-добре да не си бяхме давали парите за тях.

Така роптаеха и спореха мъжете, когато на тръгване се сбогувах с тях. Неуспехът като че можеше да се обясни само с едно. Макар че бяха бързи и силни, кучетата се ужасяваха от вълци. Те нямаха достатъчно кураж да се изправят лице срещу лице с тях, затова всеки път вълците успяваха да се изплъзнат. Така моите мисли ме пренесоха при малкото безстрашно куче, с което делях легло вече цяла година. Как ми се искаше сега да е тук. Тогава всички тези тромави гиганти щяха да имат водач, чийто кураж не би го изоставил в критичния момент.

Когато спрях в Барока, получих цяла връзка писма, включително две от моята хазайка; в първото тя пишеше, че „това чудовищно куче се държи безобразно в моята стая“, а в другото, по-настоятелното, искаше веднага да го махна.

„А защо да не го изпратят по влака до Мендоса? — помислих си аз. — Пътят е двадесет часа. Всички ще му се радват. На връщане мога да си го взема.“

III

Моята следваща среща с Джинджерснап не се различаваше от първата, както може да си помисли някой. Той скочи върху мен, престори се, че нека да ме ухапе, като ръмжеше непрестанно, но това беше дълбоко гърлено ръмжене, и не преставаше да мърда късата си опашчица.

Братя Пенруф бяха сменили няколко хрътки, откакто се видяхме за последен път, и страшно се ядосваха, че нямат никакъв успех с тях. Почти всеки път, когато излизали на лов, кучетата откривали по някой вълк, но не успявали да го убият и хората просто недоумяваха защо става така.

Старият Пенруф сега беше напълно убеден, че „в цялата проклета сюрия няма нито едно по-смело от заек куче“.

На следващия ден тръгнахме при изгрев; същата процесия от чудесни коне и превъзходни кучета — големи бързоноги, жълтеникави, петнисти; имаше само една промяна — малкото бяло куче, застанало близо до мен. Не само всички останали кучета, но и конете, които се приближаваха до него, моментално биваха изненадвани от зъбите му. Снап се скара с всички хора, коне и кучета от околността, с изключение на един бултериер, собственост на хотелиера в Мендоса. Това беше единственото по-дребно от него куче и те станаха много добри приятели.

Никога няма да забравя този ден. Намирахме се на един от онези големи заоблени хълмове, от които се открива чудесна гледка, когато Хилтън, оглеждащ ширналата се пред нас равнина, възкликна:

— Виждам го! Бяга към ручея, Скълк. Прилича на койот!

Най-важното нещо сега беше да се накарат сивите хрътки да видят жертвата си. Това не беше никак лесна работа, тъй като не можеха да си служат с бинокъл, а земята беше обрасла с пелин, избуял над главите на кучетата.

Хилтън обаче подвикна: „Дандър, тук!“ — и се наведе край седлото, като едновременно с това протегна напред крака си. С лек скок Дандър скочи върху седлото и се задържа отгоре, докато Хилтън му сочеше:

— Ето го, Дандър! Дръж, дръж, там!

Кучето внимателно гледаше нататък, накъдето сочеше неговият господар, след това, изглежда, забеляза вълка, скочи с леко скимтене на земята и бързо се устреми напред. Останалите кучета го последваха, като колоната им непрестанно се разтегляше. Ние правехме усилие да яздим колкото може по-бързо, но губехме доста време, защото земята беше насечена от трапове, изровени от прерийни кученца^[4], тук-там камениста и обрасла с висок пелин, така че бързата езда можеше да завърши печално.

Всички изостанахме, най-много, разбира се, аз, защото не бях свикнал със седлото. Няколко пъти съгледахме кучетата, литнали из равнината; те ту изчезваха от погледите ни, хлътнали в някой дол, ту се появяваха отново. Сивата хрътка Дандър беше всепризнатият водач и след като изкачихме едно друго възвишение, пред очите ни се откри цялото бойно поле — койотът бягаше с всички сили, кучетата го следваха на четвърт миля, но все повече го приближаваха. Когато го видяхме отново, койотът лежеше мъртъв, а кучетата седяха задъхани около него, всички, с изключение на два фоксера и на Джинджерснап.

— Закъсняхте за битката — забеляза Хилтън, обърнал поглед към фоксерите. След това потупа с гордост Дандър. — Все пак не стана нужда от твоето кученце.

— Голяма работа! Десет огромни псета срещу един дребен койот — насмешливо подхвърли баща му. — Почакай да попаднем на истински вълк, пък тогава говори.

На следващия ден излязохме отново на лов. Бях решил да видя всичко докрай.

От една височина съгледахме сиво петно, което се движеше. Движеща се бяла точка означава антилопа, червена — лисица, а сива — вълк или койот, които от своя страна се познават по опашките: ако през бинокъла забележите, че опашката е надолу, това е койот, а ако е нагоре — омразният вълк.

Както вчера показахме жертвата на Дандър и той поведе по същия начин пъстрата колона — сиви хрътки, хрътки, фоксери, догове, бултериери, конници. За миг зърнахме картината на преследването. Наистина беше вълк, който сега подскачаше далеч пред кучетата. Стори ми се, че първите кучета не бягаха сега така силно както след койота. Никой обаче не знаеше как ще завърши ловът. Едно по едно кучетата се върнаха при нас и повече не видяхме вълка.

Ловците започнаха да си разменят взаимни обвинения и саркастични забележки.

— Ех! Страхливци, просто страхливци! — промърмори с възмущение бащата. — Много лесно можеха да го настигнат, а той само се извърна към тях и те беж да ги няма. Пфу!

— А къде е оня неземен, безстрашен и героичен бултериер? — попита презрително Хилтън.

— Не зная — отвърнах аз. — Струва ми се, че той изобщо не забеляза вълка. Ако някога го види, обзалагам се, че ще се бие до победа или смърт.

През тази нощ до самата ферма бяха убити няколко крави и ние отново се отправихме на лов.

Той започна почти както последния път. Късно следобед забелязахме на по-малко от една миля сив звяр с вдигната нагоре опашка. Хилтън извика Дандър върху седлото. Последвах примера му и повиках Снап върху моето. Краката му бяха толкова къси, че се наложи да подскочи няколко пъти, докато накрая му помогнах с крак, и той успя да се качи горе, драскайки с нокти. Сочех към вълка и му виках: „Дръж!“ около една минута, докато най-сетне той го видя и се втурна изпълнен с многообещаваща настойчивост след тръгналите вече сиви хрътки.

Този път преследването ни отведе не към обраслото с храсти корито на реката, а към откритата равнина: причините станаха ясни малко по-късно. Всички се изкачихме заедно на хълма в момента, когато на около половин миля пред нас Дандър настигна вълка и го захапа за крака. Вълкът се обърна, готов за бой. По две, по три, кучетата се приближаваха, заставаха в кръг около него и започваха да лаят, докато накрая връхлетя и малкото бяло куче. То не губи времето си в лай, а се хвърли право към гърлото на вълка, но успя да захапе носа му. Десетте големи кучета се нахвърлиха върху вълка и за две минути го довършиха. Ние яздехме много бързо, за да не изпуснем края, и макар и да ни делеше доста голямо разстояние, все пак видяхме добре, че Снап оправда напълно хвалебствената телеграма и моите препоръки.

Сега беше мой ред да ликувам и аз не пропуснах тази възможност. Снап им показа как се ловят вълци, и кучетата на Мендоса най-сетне успяха да убият вълк без помощта на хората.

Две неща обаче помрачиха радостта от победата. Първо, вълкът беше млад, почти вълче. Ето защо така глупаво беше избрал равнината. Второ, Снап беше ранен, вълкът беше остави дълбока рана на плешката му.

Когато вървяхме гордо към къщи, забелязах, че Снап понакуцва.

— Тук! — извиках аз. — Снап, тук!

Той опита веднъж-дваж да се покачи на седлото, но не успя.

— Хилтън, повдигни го малко — помолих аз.

— Благодаря. Предоставям ти сам да се докосваш до тази твоя гърмяща змия — отговори той, защото всички знаеха, че никак не е безопасно да имат работа със Снап.

— Тук, Снап, дръж! — подканих го аз и протегнах дръжката на камшика.

Той я хвана със зъби, аз го повдигнах до предната част на седлото и така го заведох до дома. Грижех се за него като за бебе. Той беше показал на скотовъдците от Мендоса къде е слабото място на техните кучета. Фоксерите може да са добри, сивите хрътки — бързи, руските хрътки и договете — чудесни бойци, но всички те не струват пукната пара без величавата морална сила на смелостта, която никой не проявява така ярко, както бултериерът. В този ден скотовъдците разрешиха вълчия проблем. Лесно ще се убедите в това, ако отидете в Мендоса. Във всяка добра група кучета има и по един бултериер, предимно от снапо-мендоска порода.

IV

На следващия ден имаше голям религиозен празник точно тогава се навършваше и една година от моето запознанство със Снап. Времето беше ясно, слънчево и немного студено. Сняг още нямаше. Обикновено мъжете отбелязваха този ден с лов на някакъв дивеч, но сега, разбира се, вълците бяха най-много „на мода“. За всеобщо разочарование Снап все още беше зле. Той спеше както обикновено в краката ми и там сега винаги имах следи от кръв. Снап не беше в състояние да води каквото и да е сражение, но ние решихме на всяка цена да отидем на лов за вълци, затова го подмамихме в една барака и го заключихме в нея, докато заминем. Чувствувах, че е надвиснало някакво нещастие. Знаех, че без моето куче ще се провалим, но не можех и да си представя колко големи щяха да бъдат последиците.

Бродехме по хълмовете на ручея Скълк, когато в избуялия пелин заподскача бяла топка. След малко, като ръмжеше и размахваше късата си опашчица, при моя кон се появи Снап. Не можех да го върна обратно; нямаше да се подчини на подобна заповед, даже и да беше моя. Раната му изглеждаше зле. Извиках го, подадох му пак дръжката на камшика и го вдигнах на седлото.

„Тук — мислех си аз — ще бъдеш на сигурно място, докато се върнем в къщи.“ Да, така си мислех аз, но не и Снап. Хилтън извика: „Дръж, дръж!“, с което ни извести, че е видял вълк. Дандър и Райли, неговият съперник, скочиха едновременно към указаната точка, блъснаха се и паднаха върху обраслата с пелин земя. Снап също беше наблюдавал внимателно и беше съзрял вълка, който се намираше немного далеч от нас, и преди да разбера какво става, скочи от седлото и заподскача на зигзаг в и над пелина, право към неприятеля, начело на цялата сюрия. Той ги води, разбира се, само няколко минути. Големите сиви хрътки забелязаха движещото се петно и познатото шествие отново се заниза из равнината. Ловът обещаваше да бъде интересен, защото вълкът се намираше на около половин миля пред тях, а и всички кучета, изглежда, се бяха заинтересували от него.

— Свърнаха към Мечешкото дере — извика Гарвин. — Да минем отсам и ще излезем пред тях.

Обърнахме се и пришпорихме конете край северната страна на Хълмер, докато преследвачите минаваха по всяка вероятност откъм южната.

Изкачихме се на върха и щяхме вече да се спускаме, когато Хилтън извика:

— Боже мой, ето го! Натъкнахме се право на него.

Той скочи от коня си, пусна юздата и побягна напред.

Аз направих същото. Един огромен сив вълк се носеше срещу нас по откритата поляна. Главата му беше отпусната, опашката изпъната по права линия, а на петдесетина ярда зад него два пъти по-бързо се носеше Дандър, който приличаше на ястреб, литнал току над самата земя. След миг той настигна вълка и отвори уста, но отскочи веднага назад, защото вълкът се обърна към него. Сега те се намираха точно под нас, на по-малко от 50 фута. Гарвин измъкна револвера си, но в един съдбоносен миг Хилтън го възпря:

— Не, не! Да видим всичко докрай.

Само след няколко секунди пристигна и втората сива хрътка, а след нея, едно след друго, и останалите кучета. Всяко беше войнствено настроено, решено да се хвърли и да разкъса сивия вълк на парчета, но въпреки това свиваше встрани и започваше да лае и да подскача на безопасно разстояние. След малко пристигнаха и руските хрътки — чудесни големи кучета. Без съмнение имаха намерение да се хвърлят право върху стария вълк. Но безстрашният му вид, мускулестата му гръд и смъртоносните му челюсти им внушаваха страх дълго преди да го наближат, и те също се присъединяваха към кръга, а в това време разбойникът в средата поглеждаше ту насам, ту натам, готов да се бие с всяко куче поотделно или с всички заедно.

Пристигнаха и договете, дългокраки зверове, всеки един, от които тежеше колкото самия вълк. Дочух запъхтяното им дишане, което преминаваше в застрашително хриптене, докато се носеха напред, изгарящи от желание да разкъсат неприятеля на парчета. Когато го видяха един такъв мрачен, безстрашен, с мощни челюсти, с неизтощаеми лапи, готов, ако се наложи, да умре, но уверен, че няма да загине сам, тези огромни кучета, и трите заедно, както и всички останали внезапно се засрамиха; да, те биха се спуснали веднага, но не сега, нека първо отдъхнат, не че се страхуваха от вълка, о, ни най-малко! Долавях разколебаната им смелост по гласовете им. Те разбираха отлично, че първият, който се хвърлеше върху него, щеше да си изпати сериозно, но засега това нямаше значение, щяха да полаят още малко за кураж.

Докато десетте големи кучета подскачаха около смълчания, но готов за бой вълк, в далечината се дочу пращене и след това с подскоци се появи бяла гумена топка, която след малко прие очертанията на малък бултериер. Снап, най-бавният и последен от цялата сюрия, пристигна запъхтян, толкова запъхтян, че едва си поемаше дъх. Той премина откритото място, устремен право към подвижния кръг около стария разбойник, когото никой не смееше да погледне право в очите. Поколеба ли се? Нито за миг. Той разкъса пръстена от ръмжащи животни и се хвърли право към гърлото на тиранина, който отвърна със своите двадесет ятагана. Но малкото куче скочи отново на крака и трудно мога да кажа какво се случи по-нататък. Всички животни се скупчиха. Струва ми се, успях да зърна как малкото бяло куче се беше вкопчило за носа на вълка. Цялата сюрия кучета ги беше заобиколила и сега нямаше начин да им помогнем. Те обаче не се нуждаеха от помощ. Имаха водач с несъкрушима смелост и когато след малко битката свърши, на земята пред нас лежеше сивият вълк, истински гигант, а на носа му, още вкопчено, стоеше малкото бяло куче.

Застанахме само на петнайсетина фута, готови да се притечем на помощ, за което в същност нямахме възможност. Накрая всичко свърши.

Вълкът беше мъртъв и аз подвикнах на Снап, но той не мърдаше. Наведох се над него:

— Снап, Снап, всичко свърши, ти го уби.

Кучето продължаваше да стои неподвижно и едва сега забелязах двете дълбоки рани на тялото му. Опитах се да го вдигна.

— Остави го, приятелю, всичко е свършено!

Той изръмжа немощно и пусна вълка. Загрубелите мъже приклекнаха около него. Старият Пенруф промърмори с треперещ глас:

— Не бих го дал и за двадесет бика.

Взех го на ръце, извиках го по име и го помилвах по главата. Той изръмжа едва-едва, очевидно за прощаване, защото ме лизна по ръката и замлъкна завинаги.

Върнахме се опечалени в къщи. Носехме кожата на огромния вълк, но това не ни радваше. Заровихме безстрашното куче в хълма зад фермата. До ушите ми долетяха думите на изправения до мен Пенруф:

— За бога, това се казва храброст, истинска храброст! Без храброст и ние не можем да отглеждаме животни.