Ърнест Томпсън Сетън
Малкото бойно конче (Приключенията на един заек)

I

Малкото бойно конче познаваше лично всички градски кучета. На първо място едно огромно кафяво куче, преследвало го безброй пъти, от което винаги се отърваваше, като се мушваше през дупките на някоя дървена ограда. След това, онова малко енергично куче, което също можеше да се провира през дупките. От него се измъкваше, като прескачаше един напоителен канал с отвесни стени и бързо течение, широк 20 фута. Кучето не можеше да се реши на такъв скок. Това беше истинско „лекарство“ против този неприятел и момчетата все още наричат мястото „скока на стария Джек“. Имаше обаче една хрътка, която скачаше по-добре от него. Тя не можеше да се провира през оградата след Джек, затова я прескачаше. Хрътката опитва няколко пъти смелостта на Бойното конче и Джек успяваше да се спаси единствено с бързия си бяг, докато се добереше до един от живите плетове, където хрътката се предаваше. Освен тях в града гъмжеше от малки и големи кучета, които също представляваха известна опасност, но които на открито не можеха да се мерят по бързина с него.

Всяка ферма извън града имаше куче, но Бойното конче се страхуваше само от едно дългокрако, свирепо, бързо и настойчиво черно куче, което на няколко пъти едва не донесе гибелта му.

На градските котки не обръщаше никакво внимание, в същност само веднъж-дваж го бяха заплашили истински. Един огромен котарак, горд с многобройните си подвизи, се беше промъкнал една лунна нощ до мястото, където се хранеше. Джек Бойното конче забеляза черния звяр със святкащите очи и миг преди да скочи, се извърна с лице към него, изправи се на задните си крака, изтегна се с цял ръст — широките му уши сега се вдигнаха с цели шест инча по-високо, — издаде едно силно „чър-чър“, което беше най-сполучливият му опит да изреве, скочи пет фута напред, падна точно върху главата на котарака и впи острите си нокти. Старият котарак избяга ужасен от странния двуног великан. Джек използува няколко пъти този трик, и то с голям успех, но два пъти резултатът беше твърде печален за него: първия път попадна на котка с малки котенца и спаси живота си чрез бягство, а втория връхлетя по погрешка върху един скункс^[1].

Най-опасният му неприятел все пак си оставаше хрътката и Бойното конче положително щеше да стане нейна жертва, ако не се беше случило едно необикновено приключение с щастлив край за него.

Хранеше се нощно време, тогава се навъртаха по-малко неприятели и беше много по-лесно да се крие. Една зимна утрин, след като се беше въртял цялата нощ из една копа люцерна, той тръгна през затрупана със сняг поляна на път за най-любимото си местенце, когато за зла беда срещна хрътката, тръгнала на разходка из покрайнините на града. Снегът и настъпващият ден не му даваха възможност да се скрие. Не оставаше нищо друго, освен да бяга по мекия сняг, което за него беше много по-трудно, отколкото за хрътката.

Превъзходните бегачи се спуснаха с всички сили напред. Те се носеха върху снега и всеки път, когато го докосваха с чевръстите си крака, във въздуха се вдигаха малки бели облачета: „пъф-пъф-пъф“. Всичко беше в полза на кучето: празният стомах, студеното време, мекият сняг, докато заекът се беше натъпкал до насита с люцерна. Краката му пуфкаха из снега така бързо, че във въздуха се появиха по няколко снежни облачета едновременно. Преследването продължи на открито. Наблизо не се виждаха никакви приятелски плетища, а всеки опит на Джек да се добере до някоя ограда беше остроумно осуетяван от хрътката. Ушите му не стърчаха вече така бойко, сигурен белег за снижен дух и за умора, когато изведнъж щръкнаха отново подобно на вдигнати нагоре знамена като от някакъв внезапен прилив на енергия. Бойното конче напрегна всички сили да се добере до плетищата не на север, а на изток, през откритата равнина. Хрътката го последва и след 15 ярда Джек побягна встрани, за да обърка жестокия си преследвач. Още при първото отклонение обаче отново се обърна на изток и така, като криволичеше и хитруваше, се насочи право към следващата ферма, която имаше много висока ограда с дупка, където минаваха кокошките и където живееше другият негов омразен неприятел — голямото черно куче. Един плет задържа хрътката само за миг, но и това беше достатъчно за Джек, за да се промуши през дупката и да се сгуши в единия край на двора. Хрътката връхлетя върху ниската врата, прескочи я и се озова точно сред кокошките, които се разхвърчаха и разкудкудякаха. Заблеяха силно овце. Техният законен пазител — голямото черно куче, се втурна на помощ. Бойното конче се пъхна обратно през дупката, през която беше влязъл. От кокошарника зад него се разнесоха ужасни звуци на давещи се кучета, а не след дълго се чуха и човешки гласове. Той не разбра, нито пък направи опит да научи как завърши всичко това. Чудно наистина, но оттогава бързата хрътка от Нючъсен не го безпокоеше повече.

II

Трудни и по-леки години се редуваха и се посрещаха съвсем естествено, но напоследък зайците от щата Каскадо имаха цяла поредица от забележителни успехи и поражения. В миналото те водеха безкрайни борби с хищни зверове и птици, със студ и зной, с болести и мухи, чиито ухапвания предизвикваха отвратителни зарази, и въпреки това успяваха да се запазят. Заселването на фермери по този край донесе много нови промени.

Благодарение на кучетата и оръжието намаляха койотите, лисиците, вълците, язовците и ястребите — неприятели на зайците, затова само за няколко години те се разплодиха невероятно много. Но сега избухна мор, който почти претопи редиците им. Оцеляха само най-силните и най-приспособените. За известно време зайците станаха голяма рядкост. Точно тогава настъпи още една промяна. Насадената навсякъде маклура^[2] предлагаше убежище и сега безопасността на заека зависеше не толкова от неговата бързина, колкото от съобразителността му. Когато го преследваше някое куче или койот, умният заек се втурваше към най-близката маклура, мушваше се през някоя малка дупка и се изплъзваше, докато в същото време неприятелят му търсеше подходяща дупка, за да го последва. Койотите също разбраха в какво се състои цялата работа, и започнаха да ходят на лов по двама. Единият оставаше в едното поле, а другият — в другото и когато заекът преминаваше през маклурата, те действуваха от двете страни и обикновено хващаха своята жертва. Спасението на заека се състоеше в това да забележи навреме втория койот, да се откаже от преминаването на маклурата и да си плюе здравата на петите, за да се изплъзне от първия преследвач.

След успешното си размножаване и последвалия мор зайците отново започнаха да се размножават и онези, които бяха останали — оцелелите след стотиците тежки преследвания, бяха в състояние да благоденствуват там, където предшествениците им не биха изкарали и един сезон. Техните любими места си оставаха не широките, открити поляни на големите ферми, а сложно преградените малки ферми, разположени толкова близо една до друга, че приличаха на голямо разпръснато село.

Едно от тези села израсна край железопътната станция Нючъсен. Околността гъмжеше от новата подобрена порода зайци. Сред тях живееше и малката зайка, наречена Ясноглазка заради блестящите й очи. Отлична бегачка, тя се отличаваше особено при преследването около маклурата, където винаги измамваше койотите. Ясноглазка сви гнездото си на открито в едно пасище — незасегнато още местенце девствена прерия. Тук се родиха и израснаха нейните малки. Едното от зайчетата наследи блестящите й очи, сиво сребристата й козина и отчасти чевръстия й ум, а у другото се появи рядката комбинация на всички майчини достойнства с най-доброто от новата порода зайци.

Това беше и заекът, чиито приключения следим, заекът, който по-късно спечели на хиподрума прозвището Малкото бойно конче и по-сетне се прослави из целия свят.

Той възстанови древните хитрости на своите събратя и започна да ги прилага по съвсем нов начин. Със старите неприятели свикна да се сражава със съвършено нови методи.

Още съвсем малък той измисли една хитрост, достойна за най-мъдрите зайци от Каскадо. Преследваше го едно ужасно жълтеникаво кученце. Малкото бойно конче напразно се опитваше да се отскубне, като криволичеше из полята и между фермите. Тази тактика беше много подходяща срещу койот, защото фермерите и кучетата, без сами да съзнават това, често помагат на заека, като се нахвърлят върху койота. Но сега тази тактика съвсем не беше уместна, защото кучето успяваше да се мушне след него през оградите, и Джек Бойното конче, още съвсем малък и слаб, започна да губи сили. Ушите му вече не стърчаха право нагоре, а се огъваха назад и просто полягаха на гърба му от време на време, когато профучаваше през някоя съвсем малка дупка на маклурата, и веднага разбираше, че неговият пъргав неприятел, без да губи и секунда, върши същото. Джек съзря сред полето малобройно стадо крави с малко теленце.

В минути на отчаяние дивите животни се доверяват на първия срещнат непознат. Те чувствуват добре, че неприятелят зад тях означава сигурна смърт. Съществува надежда, и то единствена, че непознатият може да се окаже приятел. Именно тази последна отчаяна надежда насочи Бойното конче към кравите.

Без съмнение кравите щяха да останат невъзмутими свидетелки на трагедията на заека, ако не изпитваха вродена омраза към кучетата, затова, когато видяха как рижият се приближава с подскоци към тях, вирнаха опашки и муцуни, запръхтяха гневно, скупчиха се и водени от майката на телето, се нахвърлиха върху кучето. В това време Джек потърси убежище под нисък трънлив храст. Кучето свърна встрани, кравата помисли, че иска да нападне телето, и го погна така свирепо, че то едва успя да спаси кожата си.

Тактиката се оказа превъзходна. Без съмнение тя водеше началото си от онези дни, когато бизонът и койотът са играли ролята на кравата и на кучето. Джек запомни всичко това много добре и по-късно благодарение на тази тактика спаси няколко пъти живота си.

По окраска и ум той представляваше истинска рядкост.

Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите — оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна: вече ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката — бели, а опашката — черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е станал черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла. Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“

Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това. Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако го изплаши някой от неговите сънародници, т.е. ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство. Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки. И Бойното конче, сиво, когато седеше в леговището си, бляскаше като черен въглен в сняг, когато предизвикваше лисиците или мамеше койотите, и без усилие им убягваше, първоначално изпъстрено в бяло и черно, след малко превърнало се в бяло петно и накрая — в бяла перушина, която изчезва в далечината.

Много от фермерските кучета разбраха, че сив заек все пак може да се хване, докато хващането на заек с ярки черни и бели петна е невъзможно. Те понякога, разбира се, подгонваха и такъв заек, но това беше само за разнообразие. Нарастващата сила на Бойното конче често го караше да търси подобно преследване заради приятната възбуда и така да се излага на риск, който по-малко надарените от него избягваха внимателно.

Като всички останали диви животни и Джек се навърташе в един район, който смяташе за свой дом и от който рядко се отдалечаваше. Районът се ширеше на около три мили и се простираше в източна посока от центъра на селото. Из него бяха пръснати многобройните леговища, или „жилища“, както ги наричаха тук, на Бойното конче. Просто дупки под някой бухнал храст или стръкче трева без постеля, ако не се смятат случайно нападалите тревички или издуханите листа. Все пак не беше забравен и комфортът. Някои бяха „предназначени“ за горещо време — гледаха на север, бяха хлътнали леко в земята и бяха малко повече от обикновено сенчесто място. Леговищата за студено време представляваха дълбоки ями с южно изложение, а жилищата за дъждовно време бяха покрити с треволяк и гледаха на запад. В едно от тези леговища Бойното конче прекарваше през деня, а нощно време излизаше да търси храна заедно със събратята си. Те скачаха и лудуваха през лунните нощи като кученца, но на разсъмване се прибираха и се пъхаха на сигурно място в най-подходящото за сезона „жилище“.

Най-безопасно за зайците беше мястото между фермите, където не само маклурите, но и наскоро поставените огради с бодлива тел издигаха безброй пречки пред евентуалните им неприятели. Най-вкусната храна се намираше близо до селото и около зеленчуковите градини — най-вкусната храна, но и най-голямата опасност! Тук липсваха някои от заплахите на прерията, но затова пък се увеличаваше рискът от хората, оръжията, кучетата и непроходимите огради. Въпреки това онези, които познаваха най-добре Бойното конче, не се изненадаха ни най-малко, когато разбраха, че си е направил леговище в средата на един бостан. Тук го дебнеха безброй опасности, но имаше също и безброй необикновени удоволствия и безчет дупки в оградата, през които можеше мигновено да избяга в случай на нужда.

III

Нючъсен беше типичен за Запада град. Всички положени за него усилия ужасно го загрозяваха. Правите и обрасли с трева улици нямаха нито една чупка, нито едно красиво за окото място. Евтини и жалки, къщите представляваха паянтови дървени постройки с насмолена хартия и нямаха даже смелостта да признаят грозотата си. Всяка къща се стараеше да изглежда нещо повече, отколкото беше в действителност. Една имаше фалшива фасада, та да изглежда на два етажа, друга беше боядисана така, че приличаше на кирпичена, а трета се представяше за мраморен храм.

Всички обаче бяха единодушни, че това са най-грозните постройки. Във всяка една можеше да се долови тайната мисъл на собственика да потърпи още една-две години в нея, докато се премести някъде другаде. Единствената украса на града, при това най-непреднамерената, бяха дългите редици дървета, засадени заради сянката и загрозени до безкрайност от варосаните стволове и подстриганите корони, но все пак смятани за обичани, развиващи се живи същества.

Единствената що-годе живописна сграда беше зърнохранилището. Не беше нито гръцки храм, нито шведска вила, а просто един солиден, груб и честен силоз. На края на всяка улица се откриваше обширен изглед към прерията с нейните ферми, вятърни мелници и дълги редици маклури. Поне тук имаше нещо интересно — сиво-зелените живи плетове, гъсти, здрави и високи, пъстрееха от златисти плодове, негодни за ядене, но пожелани по тези места от дъжда в пустините, защото красивите кръгли плодове, увиснали на дългите жилави клонки, образуваха чудесна цветна гама с бледозелените си листа, която радваше уморените от еднообразието очи.

Попаднал в такъв град, човек мисли само как час по-скоро да се измъкне от него. Така мислеше и пътникът, озовал се тук за два дни в края на зимата. Той се заинтересува от забележителностите. Препарираното тяло на една бяла къртица, поставено в стъклен шкаф в кръчмата, старият Беки Булип, скалпиран преди 40 години от индианците, и лулата, с която някога е пушил Кит Карсън, му се сториха не така привлекателни и той пое към прерията, все още покрита със сняг.

Сред многобройните кучешки следи очите му съзряха и следите на голям заек. Той попита един случаен минувач дали в градчето има зайци.

— Не, мисля, че няма. Поне аз не съм виждал зайци — последва отговор.

Един работник от мелницата отвърна по същия начин, но малко момченце с вързоп вестници каза:

— Бас давам, че има. В прерията е пълно. Много идват и в града. Знаете ли, един ей такъв огромен заек живее в бостана на Си Калб, ей, ама наистина огромен заек ви казвам, такъв един нашарен в черно и бяло, същинска шахматна дъска! — и с тези думи накара непознатия да тръгне в източна посока.

Този „наистина огромен заек“ беше ни повече, ни по-малко самото Бойно конче. В същност той не живееше в бостана на Калб, а го навестяваше само от време на време. И сега го нямаше, гушеше се в едно от своите западни леговища, понеже духаше източен вятър. Намираше се на изток от Медисън авеню и когато непознатият се насочи нататък, заекът не го изпущаше от поглед. Докато човекът вървеше все по пътя, Джек беше спокоен, но пътят свиваше на север и непознатият го изостави, като закрачи направо през полето. Тогава Джек разбра, че опасността приближава. В момента, в който човекът свърна от отъпкания път, той скочи от леговището си, извърна се и се стрелна право на изток през прерията.

Бягащият от своя неприятел заек обикновено изминава с един скок 8–9 фута. На всеки пет-шест скока той прави своето поредно наблюдение, като скача високо във въздуха, над тревите и храстите, за да се ориентира. Младият и неопитен заек скача високо на всеки четири скока и така губи изключително много време. Умният заек „се задоволява“ с един скок на всеки осем или девет, което му е напълно достатъчно за ориентиране. А Бойното конче, понесло се с всички сили напред, получаваше „необходимите му сведения“, подскачайки нагоре през 12 скока, като при всеки от тях изминаваше до 14 фута. Освен това в следата след себе си той оставяше още една отличителна особеност. Други породи диви зайци повдигат при бягане така опашка, че изобщо не докосват с нея снега. При бягане големият северен заек провисва опашка и върхът й е или изправен, или подвит според индивидуалните му особености. При някои опашката сочи право надолу и по такъв начин често между отпечатъците на лапите върху снега остава плитка чертичка. Черната като катран опашка на Бойното конче беше необикновено дълга и при всеки подскок оставяше дълга следа в снега, толкова дълга, че само този единствен белег беше почти достатъчен да подскаже от кой заек е следата.

Много зайци не биха се изплашили кой знае колко, ако видеха човек без куче, но Бойното конче помнеше как веднъж един ловец го бодна отдалеч с оръжието си; затова, когато неприятелят наближи на 75 ярда, Джек побягна. Той се понесе ниско над земята и пое на югоизток към една ограда, простряла се в източна посока. Той мина през нея като литнал ниско ястреб и миля след това се добра до друго свое леговище, където полегна да си отдъхне, след като, разбира се, огледа местността, изправил се на задни крака.

Почивката му не трая дълго. След двадесетина минути големите му уши, почти долепени до земята, доловиха монотонно повтарящия се звук от тежките стъпки на човека: „хрус, хрус, хрус“. Джек подскочи и видя как човекът с блестящата пръчка се приближава към него.

Бойното конче отново се втурна с подскоци към оградата. Нито веднъж не направи „разузнавателен скок“, докато между него и неприятеля не остана оградата от стълбове и тел; една съвсем ненужна предпазна мярка, тъй като човекът вървеше по следата и даже не забеляза заека.

Джек се носеше все напред, долепил се ниско до земята, като същевременно внимаваше и за други неприятели. Сега знаеше, че човекът върви по следите му, и старият инстинкт, породен от наследствените борби с невестулките, без съмнение му подсказа да направи двойни следи. Той побягна по права линия, докато стигна една отдалечена ограда, след което продължи да бяга още около 50 ядра от другата й страна, после се върна по старата следа и побягна в друга посока, докато не стигна до следващото си леговище. Цялата нощ беше шетал нагоре-надолу и сега много му се искаше да си почине, още повече че и слънцето блестеше ярко и се отражаваше в снега. Но едва успя да се позатопли в леговището, когато ново „хрус, хрус, хрус“ извести приближаването на неприятеля. Той отново хукна да бяга.

След половин миля Джек спря върху едно възвишение и като забеляза, че човекът продължава да върви след него, с няколко опита замаскира чудесно следите си и те заприличаха на плетеница от стъпки, която би затруднила повечето преследвачи. След това пробяга стотина ярда край едно от любимите си леговища, върна се пак при него, този път от противоположната му страна, и полегна да си почине, напълно убеден, че най-сетне е заблудил своя неприятел.

Не толкова бързо както преди, но ето отново познатото „хрус, хрус, хрус“.

Джек се пробуди, но не мръдна от мястото си. Човекът продължаваше да се движи по следите и когато наближи на около стотина крачки, Джек скочи незабелязано, разбрал добре, че случаят е необикновен и че се налага да „измисли“ нещо съвсем ново. Двамата обходиха в огромен кръг територията на Бойното конче и сега се намираха на по-малко от миля от фермата, където живееше черното куче. Именно там беше онази чудесна дървена ограда с удобно разположената дупка за кокошки. Джек помнеше това място с добро: неведнъж беше извоювал тук своята победа, тук беше измамил и хрътката.

Без съмнение ръководен именно от такива подбуди, а не от някакво специално намерение да надхитря своя неприятел, Бойното конче заскача открито през снега към оградата на голямото черно куче.

Дупката за кокошките беше затворена. Учуденото Бойно конче започна да търси друга, но безуспешно. Както се суетеше, той забеляза, че вратата е широко отворена, а вътре върху някакви дъски спеше голямото куче. Кокошките се гушеха в най-топлия ъгъл на двора. Котката предпазливо притичваше от хамбара до кухнята, когато Бойното конче спря на прага.

Черната фигура на преследвача се движеше по бялналата се прерия. Джек се вмъкна безшумно в двора. Дългокрак петел, вместо да гледа собствената си работа, зърна заека и започна да вдига врява. Излегналото се на слънце куче повдигна глава, изправи се и животът на Джек увисна на косъм. Той приклекна ниско и моментално се превърна в сива буца пръст. Постъпката му беше много разумна, но въпреки това нямаше да му помогне да спаси кожата си, ако не беше котката. Неволно, без да иска, тя го изтръгна от голяма беда. Черното куче направи три крачки към Бойното конче, макар и да не беше разбрал, че е там, и сега препречваше единствения път за бягство от двора, когато котката се появи неочаквано от ъгъла на къщата, подскочи на перваза на прозореца, бутна една саксия и тя се претърколи долу. С тази своя непохватност котката наруши неутралитета, съществуващ между нея и кучето. Тя хукна към хамбара, а бягащият неприятел, разбира се, винаги кара кучето да „взема“ войнствени „решения“. Те профучаха само на тридесетина фута от приклекналия заек. Веднага щом отминаха, Джек се обърна, и без да каже дори: „Благодаря ти, писанке!“, изхвръкна от двора и пое по отъпкания път.

Стопанката на дома спаси котката от преследвача. Кучето отново се изтягаше върху дъските, когато пристигна човекът, тръгнал по следите на Джек. Той не носеше никаква пушка, а дебела тояга, която понякога наричат „лек против кучета“ и която именно охлади намерението на кучето да се нахвърли върху този нов неприятел.

Тук свършваха следите на заека. Умишлена или не, измамата се оказа успешна и заекът се отърва от опасния преследвач.

На другия ден непознатият отново направи опит да намери Джек, но вместо него пак откри следите му. Позна ги по белега, оставен от опашката, големите скокове и няколкото разузнавателни скока, но с тях или до тях личаха и следите на по-дребен заек. Ето тук са се срещали, тук са се гонели; никъде не личаха следи от борба; тук са се хранили или са сядали заедно на слънце, тук отново са се движели един до друг, после отново са бягали, но винаги неразделни. Всичко беше ясно: настъпил беше любовният период на зайците. Следите бяха от заешка двойка — от Малкото бойно конче и от неговата женска.

IV

Следващото лято се оказа истински рай за зайците. Според един глупав закон даваха награда за всеки убит ястреб или бухал, вследствие на което тези пернати полицаи бяха почти изтребени. В резултат на това зайците се разплодиха толкова много, че заплашваха с опустошения цялата околност.

Тогава фермерите, които най-много страдаха от създадения от самите тях закон, замислиха голяма хайка за зайци. Цялото местно население беше поканено да се яви в определен час на главния път, северно от графството. Щяха да претърсят цялата околност, движейки се във верига срещу вятъра. Така щяха да вкарат зайците в една огромна кошара, оградена с гъста телена мрежа. Кучетата не участвуваха, тъй като нямаше да могат да ги направляват. И оръжие не взеха; сред много хора беше опасно. Всеки мъж и всяко момче трябваше да носи по две дълги пръчки и торба, пълна с камъни. Жените следваха с коне или с двуколки, много от тях с плющалки, рога или тенекии, за да вдигат шум. Зад много от двуколките щяха да дрънчат завързани със сиджимки стари канчета, а на спиците на колелата щяха да тракат летвички, за да усилват и без това оглушителния грохот. Тъй като зайците имат удивително чувствителен слух, неприятният даже за човека шум сигурно щеше да им подействува подлудяващо.

Времето беше ясно и в осем часа на уречения ден прозвуча сигналът за започване на хайката. Отначало веригата на преследвачите се разгъна на цели пет мили, като на всеки 30–40 ярда имаше по един мъж или момче. Двуколките и ездачите по неволя се придържаха изключително по пътищата, но онези, които вдигаха шум, вървяха напред и поддържаха веригата неразкъсана. Хората напредваха приблизително по трите страни на правоъгълника. Всеки вдигаше колкото може по-голям шум и удряше с пръчките всеки храст по пътя. Напред побягнаха няколко заека. Някои се хвърляха към преследвачите, но моментално ги посрещаше дъжд от камъни. Един-два успяха да се мушнат и да избягат, но повечето подскачаха пред преследвачите. В началото се виждаха малко зайци, но след три мили просто закипя от мятащи се във всички посоки зайци. След около пет мили, които бяха изминати за около три часа, беше даден сигнал да се свият двата края на веригата. Хората намаляваха разстоянието помежду си, докато се приближиха на около десетина фута един от друг. Цялата верига на участниците от двата направляващи края се съедини с краищата на голямата кошара и огради напълно зайците. Хората усилиха хода си. Десетки зайци пробягваха близо до тях и намираха моментално смъртта си; земята се покри с труповете им, но броят им като че непрестанно растеше. А накрая, преди жертвите да бяха натъпкани в кошарата, ограденото пространство от два акра представляваше кипнала вълна от скачащи, бягащи и мятащи се зайци. Те непрестанно се въртяха в кръг и търсеха някакъв начин за спасение, но неумолимата тълпа ставаше все по-гъста и по-гъста, а кръгът непрестанно се свиваше, тъй че цялата заешка маса беше притисната и принудена да влезе в ограденото място, където някои клекнаха глуповато в средата, други побягнаха край оградата, а трети затърсиха прикритие по ъглите или се пъхнаха под други зайци.

А Малкото бойно конче — къде се намираше по време на хайката? Тя подгони и него и той беше между първите, които влязоха в ограденото място. Любопитен е приложеният план за подбора на животните. Кошарата трябваше да се превърне в лобно място за зайците, освен за най-умните и най-силните. А хилави имаше много. Който смята всички диви животни за образец на съвършенство, би се учудил колко много сакати и болни се оказаха в ограденото място, където попаднаха 4–5 хиляди заека.

Резултатът от хайката приличаше на римска победа — предстоеше избиването на зайците. Най-добрите щяха да запазят за арената. За арената? Да, за жокейския клуб.

Край оградата на предварително подготвеното оградено място разположиха много, някъде около 500, сандъчета, големи колкото да се побере един заек.

Първи в ограденото място пристигнаха най-бързите зайци. Някои наистина бяха бързоноги, но и глупави. Влезли веднъж в ограденото място, те не преставаха да бягат около оградата. Други бяха и бързи, и умни; те без колебание търсеха подслона, предложен им от малките сандъчета, които сега бяха пълни до едно. По този начин бяха подбрани 500 най-бързи и най-умни заека. Методът, разбира се, не беше безпогрешен, но се оказа най-прост и най-удобен. Тези 500 заека бяха определени за обучението на хрътки по преследване. Вълнуващата се маса от над 4 хиляди заека беше безпощадно изтребена. Още същия ден натовариха на влака 500-те малки сандъчета с 500 яснооки заека. Сред тях се намираше и Малкото бойно конче.

V

Зайците понасят леко превратностите на съдбата и не трябва да смятаме, че затворниците в сандъчетата „изпитваха“ кой знае какъв ужас, след като беше отшумяло голямото клане. Когато пристигнаха на хиподрума, близо до големия град, ги извадиха един по един много внимателно, да, наистина много внимателно. Пазачите се грижеха за своите затворници, понеже отговаряха за тях. Зайците нямаше от какво да недоволствуват, те се озоваха в голямо оградено място без неприятели и с изобилна храна.

Тренировката започна още на сутринта. Отвориха двадесетина вратички, които водеха към друго, много по-обширно поле, към самия хиподрум. Няколко заека се промъкнаха през тях, но се появиха група момчета и ги погнаха обратно, като вдигаха голям шум, и зайците отново се събраха в по-малкото поле, наречено Убежището. След неколкодневни подобни упражнения зайците „разбраха“, че когато ги подгонят, могат да намерят сигурно спасение, като се мушнат през някой от отворите, водещ към Убежището.

Тогава започна вторият урок. Подгониха цялата група зайци през една странична врата към тясна и дълга поляна около трите страни на хиподрума, която водеше до друго оградено място в противоположния край. Там беше стартът. Неговата врата към арената, тоест към хиподрума, беше отворена и зайците минаха през нея, след което тълпа момчета и кучета връхлетяха върху тях и ги подгониха из полето. Цялата заешка сюрия се втурна с подскоци напред, като някои от по-младите правеха по навик и разузнавателни скокове. Почти прилепен до земята, пред всички се носеше великолепен черно-бял заек. Със своите стройни крака и блестящи очи той беше привлякъл вниманието още когато го бяха хванали, а сега на полето водеше без усилие цялата група. Изпреварил я беше толкова, колкото тайфата зайци беше изпреварила сюрията обикновени кучета.

— Я го вижте този! Не е ли истинско малко бойно конче? — извика едно грозновато конярче ирландче и този прякор така си и остана.

Когато стигнаха до средата на полето, зайците изведнъж си спомниха за Убежището и връхлетяха като снежна виелица в него.

В това се състоеше и вторият урок — да се стремят право към Убежището, след като ги пуснат от старта. Само за една седмица всички зайци „научиха“ урока и бяха готови за тържественото първо състезание на жокейския клуб.

Малкото бойно конче беше добре известно както на конярите, така и на посетителите. Обикновено окраската му го отличаваше ясно от всички останали, а дългоухата орда, която бягаше заедно с него, го призна за свой водач. В разговорите и залаганията той заемаше място наравно с кучетата.

— Интересно дали старият Дигнам ще пусне тази година Минки?

— Пусне ли го, ловя се на бас, че Малкото бойно конче ще тури всички останали кучета в торбата.

— Басирам се три към едно, че моят стар Джен ще разкъса Бойното конче, преди още да минат край главната трибуна — промърмори един собственик на куче.

— Приемам баса — отвърна Мики, — нещо повече, обзалагам се на месечната си заплата, че нито едно от тукашните кучета няма да може да накара Бойното конче да се отклони от своя път.

Така спореха и гадаеха, но с всеки изминат ден, когато гонеха зайците през полето, се увеличаваше и броят на онези, които вярваха, че у Бойното конче са открили превъзходен бегач, който щеше да предложи на най-добрите хрътки рядка възможност — стремглаво преследване от старта, пред главната трибуна, та чак до Убежището.

VI

Утрото в деня на състезанието беше ясно и обещаващо. Главната трибуна се изпълни с градска публика. Започна обикновената суетня. Тук-там се виждаха мъже, които водеха с каишка отделни хрътки или двойка хрътки, покрити с одеяла; под одеялата се виждаха мускулести крака, тънки заешки вратове и красиви глави с дълги челюсти и блестящи подвижни жълти очи — хибриди от първична сила и човешка находчивост, най-удивителните бързоноги машини, създадени някога от плът и кръв. Пазачите им ги вардеха като скъпоценни камъни и се грижеха за тях като за бебета: внимаваха животните да не ядат каква да е храна, да не душат непривични предмети и да не допускат непознати хора до себе си. За тези кучета се залагаха големи суми, но понякога коварно приготвена храна, къс специално приготвено месо, да, даже с изкусно подправена миризма, превръщаха някой превъзходен бегач в апатичен лентяй, което носеше разорение за собственика. Кучетата участвуват по двойки, защото всяко състезание се смята за двубой. Победителите в първите серии после отново се разделят по двойки. При всяко изпитание от старта се пуска по един заек. Наблизо, завързани с каишка и държани от стартера, стоят и двете кучета съперници. Когато заекът се отдалечи на достатъчно разстояние, стартерът поставя кучетата едно до друго на една линия и ги пуска заедно. На полето, яхнал хубав кон и облечен в червени дрехи, ги посреща съдията, който после се движи след тях. Заекът бяга светкавично през полето и спомняйки си наученото от тренировките, се насочва към Убежището пред погледите на зрителите от главната трибуна. Кучетата, разбира се, го следват. Когато първото от тях се доближи на опасно разстояние, заекът започва да хитрува и да променя посоката. При всяка промяна на посоката се начисляват точки в полза на кучето, като за крайна победа се смята убиването на заека.

Понякога кучето разкъсва заека на стотина ярда след старта. Това показва, че заекът не е добър. Най-често това се случва точно пред главната трибуна. В редки случаи заекът успява да пробяга през полето половин миля, като от време на време бяга ту насам, ту натам, и накрая се скрива в Убежището. Преследването може да завърши по четири начина: светкавично разкъсване на заека, бързо добиране на заека до Убежището, смяна на кучетата, застрашени от разрив на сърцето поради огромното напрежение при продължителния им бяг под палещите лъчи на слънцето, и накрая за зайците, които дълго време се въртят, без да се дават на изморените кучета, но не се връщат и в Убежището, винаги има готова заредена пушка.

В едно подобно надбягване, както и на конните състезания съществуват толкова мошеничества и толкова много опити за измама, че съдията и стартерът трябва да са извън всякакво съмнение.

В деня преди следващото състезание един мъж с диамантени пръстени срещна „случайно“ ирландеца Мики. Видя се само как той го почерпи с пура, обвита в зелена хартия^[3], махната, преди да я запали.

— Ако те поставят утре стартер и провалиш Дигнамовата Минки, ще получиш още една пура.

— Сложат ли ме стартер, мога да завъртя така работата, че не само Минки, но и нейният партньор да не получат нито една точка.

— Така ли? — човекът с диамантите видимо се заинтересува. — Добре, направиш ли така, ще имаш не една, а две пури.

Стартерът Слаймън винаги работеше честно и беше отхвърлил немалко съблазнителни предложения. Това беше известно на всички. Много хора му имаха доверие, но се намираха и недоволни, ето защо, когато един човек с безброй златни висулки по себе си се обърна към управителя и отправи своите сериозни и добре обосновани обвинения против Слаймън, волю-неволю трябваше временно да го отстранят, поне до изясняване на случая. Ето как Мики Ду зацарува на неговото място.

Мики беше беден и не чак толкова почтен. Сега му се удаде случай да спечели за една минута толкова, колкото беше годишното му възнаграждение. Той не виждаше в това нищо лошо. От тази работа нямаше да пострадат нито кучетата, нито заекът.

Всички зайци, поне външно, си приличат. Това е известно на всички; въпросът следователно се свеждаше до това да се подбере най-подходящият заек.

Първите състезания завършиха. Бяха пуснати и убити 50 заека. Мики изпълни добре своите задължения; всички двойки бяха пуснати без нарушение на правилата. Той запази мястото си на стартер.

Дойдоха финалните състезания за купата — за купата и за големите залагания.

VII

Стройни и изящни кучета чакаха реда си. Минки и съперникът й бяха първи. Всичко до този момент се извършваше добросъвестно, а кой можеше да твърди, че в онова, което последва, имаше някакво мошеничество? Мики можеше да пусне всеки заек, който пожелаеше.

— Номер трети — подвикна той на своя помощник. Навън изскочи Малкото бойно конче с големите черно-бели уши. Всеки негов скок беше 5 фута. Той огледа уплашено непривичната за него тълпа и направи поразително висок разузнавателен скок.

— Хр-р-р! — извика стартерът, а помощникът му забарабани с пръчка по решетката. Скоковете на Бойното конче се удължиха до 8–9 фута.

— Хр-р-р! — и те станаха 10–12 фута. Когато пробяга 30 ярда, пуснаха хрътките — едновременно, макар и някои да смятаха, че това можеше да стане, когато заекът беше пробягал 20 ярда.

— Хр-р-р! Хр-р-р! — и Бойното конче правеше вече скокове от цели 14 фута, без нито един разузнавателен скок.

— Хр-р-р!

Чудесни кучета! Как бягаха по полето! Но далеч отпред като бяла чайка или като малко, подгонено от вятъра облаче се носеше Бойното конче. Напред, край главната трибуна. А кучетата, намаляваха ли разстоянието? Да го намалят ли? Напротив, то се увеличаваше. За по-кратко време, отколкото е необходимо да се опише, това черно-бяло пухче се мушна през вратата на Убежището, която толкова много напомняше старата добра дупка за кокошки. Хрътките спряха сред гръмките насмешки на публиката. Всички се възхищаваха от Малкото бойно конче. А как се смя Мики! Как руга Дигнам! А журналистите пишеха ли, пишеха!

На другия ден всички вестници писаха:

Великолепно постижение на един заек. Малкото бойно конче, както го наричат всички, направи на пух и прах две от най-известните хрътки…

И т.н.

Между собствениците на кучета избухна разгорещен спор. Тъй като нито едно куче не спечели точки, на Минки и на нейния съперник разрешиха да бягат отново, но в пробяганата вече половин миля те бяха хвърлили толкова усилия, че не можеха да претендират повече за купата.

На следващия ден Мики срещна „диамантения“ човек, разбира се, пак „случайно“.

— Искаш ли пура, Мики?

— Благодаря, господине. Толкова са хубави, че ще взема две. Благодаря, господине.

VIII

Оттогава Малкото бойно конче стана гордостта на ирландчето. Стартерът Слаймън се завърна на старата си длъжност с почести, а Мики го понижиха до длъжността стартер на зайци. Това просто го накара да прехвърли симпатиите си от кучетата върху зайците, или по-точно върху Бойното конче. От 500-те заека, които докараха след хайката, единствен той спечели известност. Няколко заека успяваха да пробягат полето и на следващия ден отново ги пускаха, но единствен той беше преминал цялото разстояние, без даже да се обърне назад. Състезанията се провеждаха два пъти седмично, като всеки път загиваха 40–50 заека. От 500-те заека не остана почти нито един; хрътките ги изядоха на полето.

Бойното конче участвуваше във всяко състезание и всеки път пристигаше благополучно в Убежището. Мики изпадаше в неописуем възторг от таланта на своя любимец. Той искрено обичаше дългоногия бегач и решително твърдеше, че е истинска част за всяка хрътка да бъде посрамена от такъв заек.

Много рядко някой заек успяваше да пробяга цялото поле, ето защо, когато Джек направи това шест пъти, без да промени и посоката, вестниците писаха за това и след всяко състезание се появяваше дописка:

Днес Бойното конче отново пробяга цялото разстояние. Старите специалисти твърдят, че това е белег, който показва как нашите кучета започват да губят своите качества.

След шестата победа всички пазачи на зайци останаха възхитени, а Мики, командир на цялата бригада, ликуваше бурно.

— Дявол да го вземе, той има право да бъде пуснат на свобода. Заекът заслужи своята свобода не по-лошо, от който и да е американец — казваше той, като смяташе, че ще повлияе върху, патриотизма на главния организатор на състезанията, в същност истинския собственик на зайците.

— Добре, Мики. Ако заекът успее да пробяга разстоянието тринадесет пъти, можеш да го отведеш обратно в родното му място — беше отговорът.

— Точно така, а не бихте ли го пуснали още сега, господине?

— Не, не, той ми е нужен, за да посмачка малко фасона на някои от новопристигналите кучета.

— Значи, решено, господине — тринадесет пъти и той е свободен!

По това време пристигна нова пратка зайци и един от тях приличаше много на Бойното конче по окраска. Той не можеше да бяга толкова бързо, но за да изключи всякаква грешка, Мики хвана своя любимец, вкара го в едно от подплатените сандъчета и с клещите, които взе от вратаря, започна да маркира ушите му. Острите клещи отпечатваха ясно изрязана звездичка и Мики възкликна:

— За всяко преминаване на разстоянието ще получаваш по една.

И върху едното му ухо той постави ред звездички.

— Сега всичко е наред, Бойно конче. Събереш ли тринадесет, свободен си. Когато сме се освободили, и на нашето знаме е имало тринадесет звезди.

Само за една седмица Бойното конче победи новите хрътки и събра толкова звездички, че на дясното ухо нямаше вече място. След още една седмица тринадесетте звезди бяха събрани — шест на лявото и седем на дясното. Това даде нов материал на вестниците.

— Охо-хо! — тържествуваше Мики. — Ти, Бойно конче, вече си свободен заек. Тринадесет винаги е било щастливо число. Никога не ме е лъгало.

IX

— Да, спомням си какво обещах — каза главният организатор. — Иска ми се обаче да го пусна още веднъж. Заложих за него срещу едно от новите кучета. Това никак няма да му навреди. Ще се справи. Е, Мики, не се опъвай. Ще бяга днес още веднъж. Кучетата бягат по два-три пъти на ден, защо и един заек да не може!

— Кучетата не рискуват живота си, господине!

— О, я се махай!

В ограденото място докараха нови зайци — големи и малки, мирни и размирни. Един голям мъжки с диви нрави, забелязал тазсутрешното стремително нахлуване на Бойното конче в убежището, използува случай да се нахвърли отгоре му.

В друго време Джек щеше да го пухне по главата, както постъпи веднъж с онази котка, и да уреди на часа целия въпрос, но сега дрязгата продължи по-дълго и на него самия му нанесоха доста силни удари. Следобеда го безпокояха една-две драскотини и толкова засъхнали рани, разбира се, несериозни, но достатъчни, за да намалят бързината му.

Състезанието не се отличаваше от досегашните. Бойното конче се носеше леко напред, прилепен плътно до земята, с щръкнали право нагоре уши. Вятърът духаше в тринадесетте му звезди.

Минки и Фанго, новото куче, припкаха изпълнени с желание след него и за най-голяма изненада на стартерите разстоянието между тях и него непрестанно намаляваше. Бойното конче намали скоростта си и точно пред главната трибуна старата Минки го принуди да промени посоката. Собствениците на кучета възторжено закрещяха, защото познаваха добре бегачите. Следващите 15 ядра Фанго също успя да отклони заека и сега състезателите се насочиха към старта. Там бяха Слаймън и Мики. Заекът лавираше, но хрътките го наближаваха. Изход нямаше никакъв и точно когато гибелта изглеждаше неминуема, Бойното конче скочи право към Мики и в следващия миг се сгуши в ръцете му; ирландчето започна да гони с ритници разярените кучета. Едва ли Джек смяташе Мики за свой приятел. Той само откликна на стария инстинкт да бяга от неприятеля към някой неутрален или към възможен приятел и по щастлива случайност направи сполучлив разумен скок. Публиката от трибуните зашумя радостно, когато Мики тръгна със своя любимец на ръце. Но собствениците на кучетата започнаха да протестират: „Не е честно. Състезанието трябва да продължи докрай.“

Те се обърнаха към главния организатор, който беше заложил за Джек срещу Фанго. Разгневен, той нареди да пуснат отново животните.

Едночасовата почивка беше единственото, което успя да издействува Мики за заека. После всичко започна отначало — заекът напред, а Фанго и Минки след него. Сега Джек изглеждаше по-спокоен и бягаше почти както преди, но малко след главната трибуна първо Фанго, а после и Минки го отбиха от посоката. Той скачаше обезумял назад, встрани, насам-натам и се отскубваше от своите неприятели. Така продължи няколко минути. Мики забеляза как ушите на Джек клюмнаха. Новото куче скочи. Джек се промуши почти под него и побягна, но връхлетя на другото. Сега и двете му уши полегнаха. Хрътките обаче също се измориха. Бяха изплезили езици. Устата и хълбоците им се покриха с пяна. Ушите на Бойното конче щръкнаха наново. Като че тяхната неволя му вдъхваше нови сили. Той се стрелна право към Убежището. Но бягането в права посока беше много по-лесно за хрътките. Само след стотина ярда те отново го принудиха да се отклони и отчаяната игра на зигзаг започна отново. Собствениците на кучетата се уплашиха за здравето на своите животни и пуснаха две нови, от починали хрътки. Те трябваше да доведат състезанието докрай. Трябваше, но не успяха. Първите две кучета бяха победени и останаха задъхани назад, а новите две наближаваха. Бойното конче напрегна всички сили. Той изостави първите две кучета много назад и почти приближи Убежището, когато пристигнаха вторите две кучета.

Нищо друго не можеше да го спаси сега, освен лавирането. Ушите му увиснаха, сърцето му биеше лудо по ребрата, но самообладанието му не го напусна. Джек се хвърли в необуздан зигзаг. Хрътките се препъваха една в друга. Непрестанно им се струваше, че в следващия миг ще го хванат. Една от тях успя да отхапе връхчето на дългата му черна опашка. Въпреки това Бойното конче пак се изплъзна, но не можа да се добере до Убежището. Щастието му изневеряваше. Против волята си той отново се озова близо до главната трибуна. Наблюдаваха го хиляди дами. Определеното за състезанието време изтече. И вторите кучета започнаха да се уморяват, когато Мики пристигна тичешком, крещейки и проклинайки като обезумял:

— Долни мошеници! Подли мерзавци!

Той се нахвърли яростно да бие кучетата.

Разтичаха се служители, загълчаха и измъкнаха Мики, който се дърпаше и обсипваше и кучета, и хора с най-оскърбителните ругатни, които можеше да измисли:

— Честна игра! Такава е вашата честна игра, лъжци, долни измамници, мръсни страхливци!

Измъкнаха го от полето. Последното нещо, което успя да види, бяха четирите облени в пяна кучета, които уморено преследваха един слаб, изнемощял заек, и съдията на коня, даващ знак на човека с пушката.

Вратата се хлопна зад Мики и до ушите му долетяха два изстрела, някакъв необичаен вик, примесен с кучешки вой, и той разбра, че към Малкото бойно конче са приложили вариант № 4.

Мики винаги беше обичал кучетата, но сега чувството му за чест се разбунтува. От мястото, където се намираше, той не можеше нито да влезе, нито да види какво става. Затича се към Убежището, надявайки се, че оттам ще може да наблюдава по-добре, и пристигна точно навреме, за да види… Малкото бойно конче, което тъкмо влизаше в Убежището с клюмнали уши. Изведнъж Мики разбра, че човекът с пушката не е улучил и че изстрелът е засегнал друг, защото зрителите от трибуните гледаха към двама мъже, които носеха ранена хрътка, докато ветеринарният лекар в същото време се суетеше около друга, която лежеше на земята и дишаше тежко.

Мики се огледа, взе едно малко сандъче, постави го в ъгъла на Убежището, внимателно вкара вътре умореното същество и затвори капака. Със сандъчето под мишница премина през оградата, незабелязан от никого във всеобщата бъркотия, и изчезна.

Все едно, във всеки случай изгуби вече работата си.

Мики напусна града, взе влака от най-близката гара и след няколко часа се озова в родното място на заека.

Слънцето отдавна беше залязло и над равнината беше паднала звездна нощ, когато сред фермите, маклурите и люцерната Мики отвори сандъчето и извади внимателно Малкото бойно конче.

С усмивка на уста Мики каза:

— Сигурно не за пръв път стара Ирландия с гордост пуска на свобода тринадесетте звезди.

За момент Малкото бойно конче се озърна в недоумение и направи три-четири големи, а после един разузнавателен скок, за да огледа местността. След това изпъна пъстрата си снага, наостри ушите с почетните знаци и пристъпи към толкова трудно извоюваната свобода. Нощта на неговата родна равнина го приюти в прегръдките си.

Оттогава често го виждаха в Каскадо. В този край организираха много често хайки, но той, изглежда, „изобрети“ някакъв нов метод, защото сред хилядите зайци, които хващаха в оградените места, никой не зърна нито веднъж обсипаните със звезди уши на Малкото бойно конче.